Двойно прикритие

11.

Когато помощникът Кийт Бенингтън се върна в офиса на конгресмена Смолсрийд в провинцията Джаспър, Орегон, откри, че го чака Саймън Уотли.

— Без проблеми ли изпрати шефа? — попита Уотли, като въведе младия помощник в ъгловия кабинет и затвори вратата.

— Уф, да, сър — отговори Бенингтън нервно. — Самолетът му излетя навреме, без проблеми.

— Каза ли нещо на път за летището? Някакъв коментар за пътуването? Нещо, което иска да направим, докато се върне?

— Ами не, сър. Седна отзад, затвори очи и си тананика нещо през целия път. Всъщност не каза нищо, освен „добро утро“ и „довиждане“. Почти винаги прави така.

— Добре ли изглеждаше?

— Само малко изморен, като че ли не беше спал предната нощ.

— Сигурен съм, че не е. Той е много зает човек — напомни Уотли на подчинения си. — Работи усилено и се забавлява много. И нашата работа е да сме сигурни, че използва времето си най-пълноценно.

— Ами така е, сър — съгласи се младият съветник, въпреки че нямаше и най-малка представа за какво говори Уотли.

— Е, разкажи ми тогава — небрежно подметна Уотли. — Какво се случи вчера?

— Имате предвид фотоапарата?

— Да, точно това имам предвид. — Шефът на регионалната канцелария на когресмена кимна с глава.

— Аз… предполагам, че го загубих — призна си уплашеният младеж.

— Фотоапарата?

Бенингтън кимна безмълвно и се взря в скута си.

— Това беше много скъп фотоапарат, Кийт. За бога, как го загуби?

— Изпуснах го — заекна младежът, после изведнъж изтърси:

— Защото те стреляха по мен. Опитаха се да ме убият!

Саймън Уотли затвори очи и бавно заклати глава.

— Кийт, какво става с теб?

— Но…

— Кийт, мога да те уверя, че никой не е стрелял по теб… и разбира се, никой не се е опитвал да те убие.

— Но…

Уотли вдигна ръка в предупредителен жест.

— Кийт, целият онзи район е един огромен ловен резерват. Там всеки ден ловците стрелят по стотици същества. Но те не стрелят по хора — усмихна се той мило. — И определено не се целят в помощниците на конгресмените. Особено в служител от този кабинет — наблегна той.

— Но дървото… — прошепна Бенингтън и широко отвори очи. — Куршумите се забиха точно до мен в дървото и парченца се посипаха върху лицето ми, и аз… Аз знаех, че искате да направя тези снимки, но вие не ми казахте, че те могат да… — Младежът укорително вдигна поглед.

— Може какво? Да стрелят по теб, за да ти вземат снимките? — прекъсна го Саймън Уотли и се захили. — Кийт, онези хора са много добри приятели на подполковник Ръстман и Смолсрийд.

Исках да изненадам конгресмена със снимки в неочаквани пози.

Той обича да закача подобни неща на стената в кабинета си.

— Но…

— Но това беше моя грешка — продължи Уотли мило. — Трябваше да те предупредя да сложиш яркооранжева шапка и никой нямаше да те обърка с елен.

— Елен! — възкликна Кийт Бенингтън. — Но аз дори не…

— Е, това, което разбрах, е — прекъсна Уотли смутения младеж, — че случаен куршум е попаднал в дървото много близо до теб. Ти си се уплашил, побягнал си, изпуснал си фотоапарата и не си се върнал да го вземеш. Така ли е?

— Не!… Искам да кажа, да, разбира се, че не се върнах, защото си помислих, че…

— Че някой от милите приятели на подполковник Ръстман се е опитал да стреля по теб, Кийт Бенингтън, внукът на съквартиранта на конгресмена Смолсрийд? Близки приятели, които са отлични стрелци и със сигурност не биха пропуснали, ако наистина искаха да те улучат? Предполагам, разбираш колко глупаво звучи всичко това, нали? — усмихна се ласкаво Уотли. — Бенингтън смутено замига и отново се втренчи в ръцете си.

— Кийт, не се тревожи за фотоапарата — успокои го Уотли. — Сигурен съм, че конгресменът ще разбере, ако се наложи да му обясняваме. Още по-сигурен съм, че можем да измислим нещо, така че той никога да не разбере как и защо е загубен.

— Ами да… предполагам… — неохотно се съгласи младежът.

— Добре. А сега — неочаквано смени темата Саймън Уотли.

— Искам да се съсредоточиш върху онази справка. Трябва да я получим колкото е възможно по-скоро. Обажда ли се Робърт?

Кийт Бенингтън кимна.

— Аз му се обадих рано тази сутрин, преди да закарам конгресмена. Той май не беше много весел.

— Защо?

— Предполагам, че нещата, които искате да вземе, са много секретни.

— Разбира се, че са секретни — особено когато служителите на закона не харесват силни мъже като конгресмена Смолсрийд да проверяват действията им. — Саймън Уотли тъжно поклати глава.

— Всъщност мисля, че Робърт беше по-обезпокоен за законното положение — обади се Бенингтън. — Нещо за досиетата, имало ограничен достъп и се страхувал, че може да го хванат.

— Очевидно Робърт забрави, че ние положихме огромни усилия да издействаме назначението му — напомни Уотли грубо на своя помощник.

— Знам и му казах, че ще отговорите нещо подобно — обяви Бенингтън, после бързо добави: — Защото ви чух да го казвате преди време.

— И какво ти отговори?

— Той обеща да ни изпрати всичко утре, така че да ги получим в сряда сутринта.

— Не може да ги измъкне до утре? — Саймън Уотли видимо трепна.

— Казах му, че наистина е много важно — увери бързо Бенингтън своя началник, — но той ми отговори, че това е най-доброто, което можел да направи.

Това не беше самата истина, но младежът нямаше намерение да съобщи на Уотли какво беше казал наистина неговият колега, помощник в кабинета на Смолсрийд във Вашингтон, защото Бенингтън знаеше на какъв огън ще бъдат подложени и двамата.

Кийт Бенингтън не беше най-умният служител в щата Орегон или в Джаспър, но що се отнасяше до тези неща — той беше научил поне малко от политиците от висока класа.

— Добре — въздъхна Саймън Уотли. — Ето какво ще направиш. На минутата, в която пристигне пратката, незабавно ще я прехвърлиш в пощенския клон в град Логърхед на улица „Брендиуайн“, пощенска кутия четиринадесет. Разбра ли?

— Искате от мен да я препратя по денонощната куриерска служба до пощенска кутия? — Кийт Бенингтън се опита да овладее объркването си с глупавия въпрос.

— Не, аз не искам да я изпращаш по пощата до пощенската кутия, защото не можеш да го направиш — обясни Уотли с явно раздразнение. — Това, което искам да направиш, е да я занесеш лично дотам.

— Да мина целия този път до Логърхед? — Младият помощник го изгледа слисано. — Защо…

— Защото аз ти заповядвам — бързо го прекъсна завеждащият регионалната канцелария на конгресмена. — Има ли нещо друго? — Начинът, по който Саймън Уотли отпращаше подчинените си.

— Ами не, освен… знаете ли дали Марла е пристигнала тази сутрин?

— Казах й да си вземе един ден почивка — отговори Уотли без най-малка следа от емоции. — Уикендът беше изморителен за всички.