Двойно прикритие

43.

В онази неделна вечер в 18,35 Кийт Бенингтън подаде на скования и изцъклен Саймън Уотли куфара, чантата, билетите за самолета и писмата, които той — Бенингтън — беше взел от пощенската кутия в странноприемницата „Смъртоносен огън“.

Бенингтън видя как шефът му хвърли двете писма в чантата върху другите неща и ясно забеляза, че не бяха отваряни.

„Господи — помисли си младият помощник. — Нима все още не ги е погледнал?“ Но бързо реши, че това не го засяга, и продължи със съветите си.

— Сър, да не забравите, че след полета ви с „Хоризонт“ до Портланд трябва да се прехвърлите на друг самолет, който ще ви откара до Сан Франциско, където ще хванете самолета на „Американ Еърлайнс“ до вашингтонското летище „Дълес“.

Вече извикаха пътниците, така че е по-добре да минете през охраната.

Саймън Уотли погледна презрително към опашката.

— Я стига! Ще мина без проверка — сприхаво каза той. — Този проклет куфар е много тежък. Господи, заминавам само за един ден. Защо си ми опаковал толкова дрехи?

— Сър…

— И защо, по дяволите, трябва да се прехвърлям като маймуна от самолет на самолет? Какво се е случило с директния полет 737? — изхленчи като капризно дете Уотли.

— Сър, аз…

— Защо да не мога да летя директно до международното летище във Вашингтон, вместо да кацам на проклетото „Дълес“ и после цял час да се влача през проклетото задръстване? — спря Уотли, видимо останал без дъх и опасно почервенял.

— Сър, това се опитвах да ви кажа досега — търпеливо обясни за трети път помощникът, надявайки се, че шефът се е възстановил по време на дългото пътуване в колата.

Когато отиде да го вземе, Кийт Бенингтън се размина на вратата на скъпия апартамент на Саймън Уотли с лъчезарно усмихнатата, сърцераздирателно красива и позната на всички Рене Бокал. Като се опитваше да не мисли как беше облечена и какво всъщност правеше в апартамента на Уотли, Бенингтън влезе навътре и откри изтощения си шеф под душа, докато се мъчеше безуспешно да измие нещо, което приличаше на огромно количество червило и крем върху различни части на бледото му тяло.

Логично — или най-малкото според ограничената представи на Кийт Бенингтън за перверзните — косата на Уотли се беше заплела здраво в мазни, напоени с крем и сапун възли. Почти два часа бяха необходими на помощника хубавичко да го изтърка, изплакне, изсуши, облече, опакова багажа, напъха в служебната кола и закара до летището.

„Сякаш къпеш някакво проклето куче — мрачно си помисли той, като погледна към часовника си. — Благодаря на господ, че излязох по-рано.“ — Директният полет до Сан Франциско беше отменен поради технически проблем — каза за трети път Бенингтън. — Почти се разорих, за да успея да ви вредя за този самолет… на който трябва моментално да се качите — грубо му напомни той. — И веднага след като слезете от него, трябва да грабнете багажа си и да тичате, защото дори да пристигнете навреме в Портланд, ще имате само двадесет и три минути, за да хванете следващия полет. И не забравяйте, терминалът е нагоре по онзи дълъг ескалатор, в най-отдалечения му край.

— Двадесет и три минути?! — изкряка Уотли. — Но то… това дори не е законно!

— Не, сър, не е. — Бенингтън се наведе и сниши глас. — Всъщност те дори не искаха да ми дадат билет. Трябваше два пъти да спомена името на конгресмена Смолсрийд, преди да се съгласят да направят изключение. Дори тогава не ми обещаха, че ще задържат самолета в Портланд.

— Но защо, по дяволите, трябва да летя в три различни проклети самолета? — продължи да се пъне Уотли на помощника си, който грубо му пробиваше път, без да обръща внимание на другите хора в тесния терминал.

— Защото само така можете да стигнете до Сан Франциско, за да хванете последния полет до Вашингтон. И ако не тръгнете веднага, със сигурност ще изпуснете срещата утре сутринта във Вашингтон.

— Но какво стана с „Американ Еърлайнс“…

— Сър — Бенингтън продължаваше грубо да пробива път на шефа си към контролнопропускателния пункт, като ясно предчувстваше, че ако Уотли изпусне този самолет, някой скъпо ще плати… И той лесно се досещаше кой щеше да бъде. — По това време на годината всички търсят евтин превоз. Ако желаете да пътувате първа класа, лесно мога да ви уредя билет за друг полет. Но щом настоявате на втора класа и това е… ах, това беше последното повикване, сър. Ако не тръгнете веднага, сър… ще изпуснете шибания самолет!

Или ругатнята на Бенингтън, или поразително високият му и настоятелен глас, когато изрече това, възпламени остатъка от инстинкта за самосъхранение на Уотли и го стимулира към действие.

Той изпсува и хвърли багажа и чантата си в зеещия отвор на рентгеновата машина, хукна през детектора за оръжие и закрещя да се приближи охраната, когато алармата започна да пищи… Уотли се върна на бегом през детектора, като обезумяло измъкваше портфейла, ключовете и монетите от джоба си, метна ги от другата страна, мушна се обратно през детектора, загреба портфейла и ключовете, грабна очакващата го чанта и ръчен багаж, побягна към изхода, забърника се за пропуска и после обезумяло хукна по асфалтовата писта към отдалечения самолет.

Накрая, останал без дъх, Уотли се заклатушка към малкия самолет, подаде ръчната си чанта на нетърпеливия носач и се запрепъва нагоре по стълбичката… за да открие, че само едно място в задната част на малкия самолет беше останало свободно.

И едва когато се мушна на седалката си между един огромен мъж и неговата почти толкова огромна съпруга, които се караха за мястото до прозореца, и тъжно се втренчи в тясната пътека към пилотската кабина, Саймън Уотли установи, че на тази самолет нямаше стюардеса.

И никакви удобства, нито замайващо, силно питие.

В 6,55 следобед, докато изтормозеният Саймън Уотли разсъждаваше върху несправедливостта на съдбата, Лари Пакстън беше във вихъра си.

Лидерът на екип „Браво“ обезумяло пробиваше дупка след дупка върху дървените сандъци и върху алуминиевите капаци на терариумите. Навсякъде хвърчаха дървени стърготини и алуминиеви стружки, което пришпорваше Уошак по-бързо да пъха краищата на гладката пластмасова тръба в пробитите отвори, да пълни малките пластмасови кутии с щурци и здраво да залепва алуминиевите капаци на пълните терариуми с дълги ивици тиксо.

И едва след като двамата запечатаха капака на шестнадесетия терариум, Пакстън небрежно зададе уместния въпрос:

— Томас, как сме с тиксото?

— Няма проблеми — усмихна се лъчезарно дребният агент. — Купих шестдесет и две ролки. Доколкото разбрах, последните останали в града.

— Хм, шестдесет и две? — Напълно изтощеният лидер на екип „Браво“ огледа разтревожено петдесетте облепени с тиксо терариуми, вече наредени върху лавиците. — Колко ни останаха?

— Ами… една секунда. — Уошак се скри зад купчината сандъци, после след няколко секунди пак се появи. — Най-малко четиридесет. Пакстън се усмихна.

— Томас, приятелю мой — весело съобщи той. — Според скромното ми мнение тая безумна операция най-после започва да си идва на мястото.

Пилотът на друсащия самолет, прелетял от Медфорд до Портланд, докосна дългата писта с четири минути закъснение.

„Всемогъщи Боже — беснееше Саймън Уотли. — Как ще хвана проклетия самолет?“ Той едва изчака, докато самолетът стигне до терминала, бързо откопча колана си и се мушна между редиците… За зла участ точно в този момент пилотът рязко натисна спирачките, за да избегне удара в някакъв камион, превозващ багаж.

Уотли излетя, блъсна се в предните кресла и се плъзна по грубия мокет… докато накрая, благодарение на абразивното триене и учудващо здравата преграда пред кабината на пилота, ненадейно спря.

Зашеметен и окървавен, Саймън успя да се надигне на крака и да се подпре на ниския таван, без да обръща внимание на втренчените погледи, мърморенето на спътниците и объркания поглед на пилота, който се мъчеше да отвори вратата на малкия самолет, за да спусне подвижната стълба. Уотли грабна чантата и куфара си от багажното отделение и побягна към терминала.

След като влезе в сградата, Уотли продължи да бяга — пробивайки с лакти пътя си в претъпканата чакалня на „Хоризонт“, връхлетя в коридора и се втурна нагоре към изглеждащия му безкраен ескалатор, после спринтира през главния терминал, гмурна се през другия контролнопропускателен пункт и се спусна надолу през нов дълъг коридор — към изхода, където седемнадесет минути по-късно със зачервено лице, хрипливи звуци в дробовете и стичащи се струйки кръв от коленете и лактите му, едва крепящ се на треперещите си крака, той разбра, че полетът за Сан Франциско има закъснение.

Чак в 11,55 на онази неделна вечер Саймън Уотли — бинтовай, изтощен, плувнал в пот и напълно гипсиран от шестте питиета, които изпи на летището в Портланд — накрая напъха чантата, куфара и палтото в багажното отделение над главата си и се сгромоляса на последната седалка до тоалетните на полет 757 на „Американ Еърлайнс“ до вашингтонското летище „Дълес“.

И съвсем разбираемо всички планове да прегледа съобщенията от екипа за откриване и унищожаване на противника на подполковник Ръстман за предстоящата среща с Реджис Джей Смолсрийд, Сам Тисбъри и плашещата го фигура в сянка в офиса на конгресмена незабавно се изпариха. Изтощеният Саймън Уотли моментално заспа.

Точно седем минути след полунощ, в понеделник през нощта — когато реактивният „Бойнг“-757 на „Американ Еърлайнс“ превозваше безчувственото превито тяло на Саймън Уотли в тъмнината, а лидерът на екип „Браво“ Лари Пакстън залепи последния алуминиев капак на последния терариум с треперещите си от изтощение и измръзване ръце — агентпилотът Томас Уошак направи важно откритие.

— Хей, Лари — извика той, като повдигна пълната кутия с дълги червени и лилави осветителни тръби. — Не трябваше ли преди да запечатаме, да поставим тези лампи под капаците на терариумите?