Двойно прикритие

15.

Специалните агенти Лари Пакстьн, Хенри Лайтстоун и Дуайт Стоунър стояха до входа на склада на „Америкън Еърлайнс“ в Медфорд, Орегон, и се взираха обезумяло в трите двуметрови квад-ратни палети с шперплатови сандъци, струпани на високи купчини.

От тяхната позиция, някъде около шест метра от товара, агентите преброиха минимум седемдесет и два сандъка с размери 60 на 80 на 30 сантиметра, всичките с пробити многобройни малки дупки, здраво стегнати със стоманени ленти и покрити отвсякъде с яркочервени предупредителни надписи.

От мястото си Пакстън, Лайтстоун и Стоунър лесно можеха да прочетат надписите:

И най-заинтригуващият от всички надписи:

— Как могат да пишат, че сандъците са чупливи? — Стоунър пристъпи напред, за да ги огледа по-отблизо. — Те са от два сантиметра дебел шперплат и вероятно са използвали неколкостотин винта за всяка една палета. Човече, тези неща изглеждат сякаш са били направени за транспортиране на артилерийски снаряди.

— Де да бяхме такива късметлии — измърмори Лайтстоун.

— Момчета, някой от вас случайно да е Лари Пакстън? — отчаяно попита един пребледнял униформен служител от склада, който бързаше към тях с папка в ръка.

— Ами…

— Казаха ми, че човек на име Лари Пакстън ще бъде тук в един часа с камион „Райдър“ и още няколко души, за да си вземат тези неща. — Служителят бързо разтвори папката и извади химикалка.

— Един часът е и това със сигурност прилича на камиона „Райдър“.

Значи вие сте хората, затова, ако обичате, да се подпишете тук.

— Не искате ли да видите някакъв документ за самоличност?

— Пакстън се вторачи във фактурата за транспортиране, сякаш беше смъртната му присъда. Накрая, след като присви очи и поклати тъжно глава, той издраска името си върху формуляра.

— Господине, искате ли да знаете самата истина — попита служителят, като почти издърпа формуляра от ръката на Пакстън.

— Наистина не ми пука какво пише на шофьорската ви книжка. Вие се разписахте за тези неща, така че всичките са ваши.

Мъжът бързо измъкна долното копие и го подаде на Пакстън.

— Между другото — добави той доволно. — Искате ли да знаете какво казаха пилотите, когато се приземиха тук след целия този полет с проклетите неща?

— Не, не — заклати отново глава Пакстън. — Вероятно ще се почувстваме още по-зле.

— Няма съмнение — измърмори Стоунър.

Без да обръща внимание на огромния си партньор, Пакстън се обърна към вече хилещия се служител.

— Може би не желаете да вкарваме камиона вътре в хангара. Ще го върнем до вратата, така че колегите ви да успеят да…

— Хей, не се притеснявай. Можете да паркирате камиона си точно до онези палети и да товарите — бързо ги уведоми служителят.

— Аз бих, уф… се радвал да ви помогна, но трябва да бързам, че закъснях. Имам среща с моята… съпруга за обяд. Така че давайте и товарете, но после да затворите вратата на хангара. Управителката е вътре в кабинета си, но да ви кажа, не мисля, че ще излезе, докато не си отидете.

Тримата агенти стояха пред склада и наблюдаваха как служителят бърза към сградата на терминала, скача в една кола и след това с голяма скорост излиза от паркинга.

— Чудя се дали наистина има съпруга? — размишляваше Лайтстоун.

— Или дали това наистина е неговата кола? — добави Стоунър.

— Какво, по дяволите, ви става, момчета? — запита Пакстън.

— Да не мислите, че тоя образ излъга за обяда със съпругата си и побягна само защото в неговия склад има няколко змии и паяци?

— Аз бих го направил — изсумтя Стоунър.

— И аз — съгласи се Лайтстоун.

— Е, докато вие, плачльовци, влезете там и измислите как да натоварим тези неща — съобщи Пакстън, — аз ще отида да взема камиона.

Двамата агенти изчакаха търпеливо по местата си, докато командирът на екип „Браво“ предпазливо върна камиона на половината разстояние до задръстения вход на склада — все още на около три метра от палетите.

— Така е добре! — извика Стоунър и после се обърна към Лайтстоун: — Не е разумно да му позволяваме да се приближава повече.

— Да, без майтап.

Пакстън скочи от камиона и се втренчи в двамата си подчинени.

— Е, всичко ли изчислихте? — запита той.

— Да — отговори Стоунър.

— Добре. Аз ще остана до вратата, за да съм сигурен, че никой няма да… — Пакстън направо си глътна думите, когато една огромна ръка го сграбчи за ризата и вдигна 70-килограмовото му туловище на около тридесет сантиметра от пода.

— Не приемай това като неподчинение — изръмжа Дуайт Стоунър, впил поглед в разширените очи на Лари Пакстън, и бавно отпусна огромните си ръце, докато обувките на неговия шеф докоснат земята. — Приеми го като положителна критика. Да не споменавам каква възможност ти се отваря да демонстрираш лидерството си — добави Лайтстоун.

Тридесет секунди по-късно, съгласявайки се с мърморене, че трябва да поделят труда си за тази особена задача, тримата федерални агенти вкупом доближиха сандъците.

— В коя мислиш, че са паяците? — прошепна Стоунър, когато застанаха на около два метра от най-близката палета.

— Ако наистина има 750 проклети тарантули, чудя се защо не надписаха всичките с „отровни змии“ — изръмжа Лайтстоун.

— Дребни ревльовци! Шубе ви е от няколко паячета! — Лари Пакстън бодро се приближи до палетата. Наведе се, опитвайки се да погледне през многобройните петсантиметрови дупки, пробити в горния край на един сандък на върха на купчината.

— Какво виждаш? — прошепна Лайтстоун.

— Нищо — отговори нервно Пакстън.

— Като че ли нещо покрива отвътре дупките — обади се Стоунър и се дръпна, за да разгледа купчината от по-безопасно разстояние. — Чудя се, какво ли значи това?

— Означава, че каквото и да има в тези кутии, не може да излезе през онези дупки — обади се Лайтстоун. — Защо не се приближиш?

— Не ме бутай, проклетнико!

— Това е, което наричам личен пример — измърмори одобрително Дуайт Стоунър.

Много бавно и предпазливо, като държеше ръцете си далеч от пробитите дупки, Пакстън мушна пръстите си от долната страна на тежкия сандък, който проучи преди малко, и страшно внимателно го издърпа около шестдесет сантиметра към себе си.

Нищо.

— Вижте, казах ли ви, пъзльовци… — подигра им се Пакстън с мекия си глас. Повдигна тежкия сандък от купчината… и после изкрещя „ПО ДЯВОЛИТЕ“, когато вътре нещо тежко се изсипа на една страна. Сандъкът и командирът се строполиха едновременно назад.

Лари Пакстън падна по гръб върху бетона, мъчейки се да поеме въздух с високо, дрезгаво хриптене — и след миг, когато поместеният сандък се стовари върху гърдите му, ококореният водач на екипа отново изпищя „По дяволите!!!“ с много по-тънък глас.

След като успя да избута тежкия сандък настрани с последните запаси въздух в дробовете си, Пакстън скочи на крака и се покри зад Дуайт Стоунър. Огромният агент извади 10-милиметровия си полуавтоматичен пистолет „Смит и Уесън“ от якето и се прицели в сандъка, който се заклатушка и потрепери няколко пъти, преди внезапно да застане неподвижен.

За около пет дълги секунди само звукът от тежкото дишане на Лари Пакстън изпълваше склада. Пълна тишина.

Накрая Хенри Лайтстоун наруши мълчанието.

— Не знам за вас, момчета — осмели се да проговори той със сподавен глас, — но дяволски се надявам това да не е един от сандъците с паяци.