Двойно прикритие

41.

Хенри Лайтстоун се събуди в седем и тридесет тази съботна сутрин с пулсираща от болка глава и почти толкова силни бодежи в ръката, дълги твърди мустаци в лицето и дълбоко забитите нокти на тихо похъркващата стокилограмова пантера, излегнала се върху гърдите му.

Какво?

За миг неясни образи проблеснаха в разстроеното съзнание на тайния агент. Странни, потни, мускулести, дращещи и неопределени еротични образи. Господи, искрено се надяваше, каквото и да е правил, да не е свързано с огромната хищна котка до него.

Но после образите се подредиха и Лайтстоун си спомни как пантерата виеше и блъскаше вратата с острите си като бръснач нокти, докато накрая временно задоволената Карла изстена, предаде се и се заклатушка към съседната стая, за да я пусне на свобода.

— Слушай, хайде да си изясним нещо — настоя Лайтстоун, когато голата жена отново се тръшна грациозно върху леглото, последвана от ентусиазирания скок на котката. — Обичам котките. Наистина ги обичам. Но действително не изпитвам романтична тръпка към напълно различен от човека вид.

Карла само измънка нещо, сгуши се до него, издърпа чаршафа и одеялото над тях и мигновено заспа.

Той бегло си спомняше мъркането на пантерата, наподобяващо бръмчене на дизелова машина, ритмично забиващите се нокти в кожата му, главата с мустаците, търкаща се в неговата… Струваше му се, че това продължи доста дълго, докато накрая — след като си помисли колко странно е да лежи в леглото до хищник, напълно способен да го разкъса на парчета или дори да го лиши от мъжественост — той заспа дълбоко.

„Положението ти се изплъзва от ръцете“ — каза си Лайтстоун, като предпазливо се измъкна от чаршафите, одеялото и лапата, без да обръща внимание на яркожълтите очи, които внезапно се отвориха и после бавно се затвориха. Заклатушка се към банята и се вгледа в изтощеното лице, което го наблюдаваше от огледалото. „Трябва здраво да се залавям за работа.“

Да не споменавам, че се нуждая от сън.

И… момент, колко е часът?

Той забърника в джоба на дънките за часовника си.

По дяволите!

Десет минути по-късно, избръснат, изкъпан и облечен, Лайтстоун се забърза по коридора към пощата, мина през салона на ресторанта, спря се в малкия вътрешен коридор, огледа се и натисна вратата на служебния офис. Усмихна се, когато откри, че пак не е заключена, и тихо влезе.

Първото, което направи, беше да провери съдържанието на кутия №15.

Две писма. Той незабавно разпозна горното — писмото, което помоли Майк Такахара да изпрати предишния следобед.

„Майкъл, добре свършена работа, приятелю мой.“ Тъкмо се протегна към кутията, за да огледа другото писмо, когато чу да се превърта ключ в бравата й. После видя една ръка да се протяга и да прибира съдържанието й.

За миг Хенри Лайтстоун се вцепени на мястото си.

Но след като осъзна, че съдбата току-що му предоставя чудесната възможност да проследи системата за изпращане на писмата от пощенската кутия на военните, той бързо излезе от офиса и затвори вратата след себе си… просто, за да се озове срещу студените бледосиви очи на главен сержант Аран Уинтърсоул.

Без да подозира за неочаквания сблъсък и възможното стълкновение, само на няколко крачки зад гърба му, помощникът на конгресмена Кийт Бенингтън излезе от малката поща и се приближи до служебната кола с последната купчина съобщения в ръка.

Емоционално и физически изтощен и поради това неосъзнаващ смъртоносната природа на своето обкръжение, Бенингтън нямаше представа, че само няколко секунди попречиха на Хенри Лайтстоун да го проследи до шефа му Саймън Уотли, и по-лошото, до още по-влиятелния шеф на Уотли — конгресмена Смолсрийд.

Което за Кийт Бенингтън наистина щеше да се окаже много злополучна ситуация.

Ако младежът имаше и най-слаба представа за значението на своите действия, които можеха да причинят опасен сблъсък между страховитите силни врагове, той щеше да захвърли двете писма в най-близката сграда и да хукне да спасява живота си.

Това би било най-умното.

Но Кийт Бенингтън нямаше никаква представа за ролята си в предстоящата битка между силите на тъмнината и светлината и въпреки доста впечатляващия брой точки от теста за интелигентност не беше особено умен.

Затова се отдалечи от странноприемницатапоща „Смъртоносен огън“ с двете съдбоносни писма, които лежаха на предната седалка, като се чудеше дали наистина толкова силно желае поста на своя началник Саймън Уотли, или трябва да се прицели малко по-нависоко.

„В края на краищата — разсъждаваше той, докато се измъкваше от улица «Брендиуайн» обратно към града — Смолсрийд няма винаги да бъде конгресмен.“ И за първи път от няколко дена Бенингтън се усмихна.

Хенри Лайтстоун отпи от чашата с горещо кафе в ръцете си, като продължи да се взира в мускулестия мъж, който седеше пред него и — странно — изглеждаше някак несигурен.

„Ти си на ход, приятелю. Аз притежавам всичкото време на света — особено ако ти и твоите подли маскирани типове сте замесени.“ Лайтстоун напълно игнорира по-младия мъж с гипсираната китка, защото Уинтърсоул определено представляваше по-голяма заплаха.

— Ако изглеждам разколебан, Хенри — сдържано започна той, — това е, защото не желаем да… Как да го кажа?… Да засегнем твоята чувствителност повече от това, което вече направихме.

„Глупости. Не ти пукаше за моята «чувствителност», когато ти и приятелите ти залепихте устройството под скоростната кутия на пикапа ми“ — помисли си Лайтстоун.

Но само се усмихна любезно и продължи да отпива от кафето си.

— От друга страна, оказа се, че реакцията ти на грешката на Дейвид ни постави в много трудна ситуация.

Лайтстоун вирна любопитно глава, но замълча.

— Аз и приятелите ми бяхме наети да проведем професионално обучение на една група… — Как да ги нарека? Отживелица? Местна милиция?… — които са се разположили точно до град Логърхед — гладко продължи Уинтърсоул. — Част от това обучение включва основните защитни тактики при ръкопашен бой. За нещастие Дейвид е единственият ни квалифициран инструктор по бойни изкуства. Но сега той ще бъде възпрепятстван…

— Така че търсите заместник-инструктор — любезно довърши Лайтстоун.

— Точно така.

— Любопитен съм да разбера какво ви кара да мислите, че съм квалифициран инструктор или че съм свободен.

— Е, първо, ти победи човек, който е прекарал доста часове на тепиха.

Лайтстоун сви рамене.

— Но това със сигурност не ме прави квалифициран инструктор.

— Не, разбира се — предположи Уинтърсоул любезно. — Да ти кажа истината, Хенри, достатъчно е да научиш тези момчета само на няколко основни хватки. Те наистина не са много активни типове. А що се отнася до теб, просто ми хрумна, че след като не си зает от осем до пет — тази работа за няколко часа наистина може да ти хареса.

— Може да работя на смени или нощем — заяви Лайтстоун. — Е, да, вярно е, макар че… — Уинтърсоул направи неуспешен опит да изглежда объркан.

— Независимо от това ти и приятелите ти сте сигурни, че не ходя на работа и през нощта. — Лайтстоун леко се усмихна.

— Е, попрекалихме малко — призна Уинтърсоул. — Признавам, не е много честно. Но предвид… доста деликатната политическа ориентация на нашите клиенти и факта, че не знаем много за теб — например твоята фамилия, — решихме да те проучим, преди да ти направим предложението.

— И какво открихте?

— Както се оказа, не много. Очевидно е, че си обучен — и поддържаш формата си. Явно не работиш, въпреки че просто може да си в отпуска. И не знаем почти нищо за политическите ти пристрастия… освен очевидния факт, че си доста близък с една жена, която определено дава гласен израз на възгледите си за федералните власти. Ще си позволя да добавя, че те са изненадващо отрицателни за някой, който, както изглежда, работи за федералното правителство.

— Карла доста открито изразява мнението си — съгласи се Лайтстоун.

— Няма спор.

— И така, кои са вашите клиенти?

— Наричат се Избраната седма бригада на тюлените — отвърна Уинтърсоул небрежно. — Някога да си чувал за тях?

Лайтстоун кимна.

— Живеем в малък град.

— Да, разбира се. — За момент водачът на разузнавателния екип за откриване и унищожаване на противника се поколеба. — Какво мислиш за тях?

— От малкото, което съм чувал, мисля, че те са група мързеливи идиоти. Но хората тук са старомодни и вярват, че всеки има право да живее, както си е избрал. Разбира се, ако не натрапва на другите избора си.

— Похвално, мнение без предразсъдъци — каза Уинтърсоул.

— Ние, орегонците, сме си такива — за миг се усмихна Лайтстоун. — И за да отговоря на другите ви въпроси, за да не се чудите как да ме попитате пак, първо, името ми е Лий. Хенри Рандолф Лий.

— Прекрасно южняшко име. — Уинтърсоул одобрително кимна.

— И баба ми мисли така. И второ, въобще не се интересувам от политика и от федералното правителство. Имам предвид, че не се интересувам от работа, предложена от федералните, нито желая да бъда вербуван за федерална агенция. Уинтърсоул замига.

— Да не намекваш, че аз…

— Точно така — кимна Лайтстоун.

— Защо мислиш така? — Уинтърсоул изглеждаше искрено изненадан.

— Не знам. Но според мен е съвсем очевидно, че федералните власти искат да държат под око тези типове, тюлените, без значение колко некадърни и неорганизирани са. — Лайтстоун сви рамене. — Е, някъде съм чел, че федералните определено обичат да вербуват местни хора.

— Ако говориш за ЦРХ съгласен съм, че се опитват да вербуват местните — отвърна Уинтърсоул. — Нямам представа как го прави ФБР.

— Нима имаш практически опит в ЦРУ?

— Във Виетнам — обясни лидерът на екипа. — Призраците от тази война продължават да ни преследват. От време на време някой от тях се вкопчва в нас и полага всички усилия да ни унищожи.

— А „нас“ означава…

— Рейнджърите. Между другото бях помощниксержант, отговарях за разузнавателен екип — небрежно подметна Уинтърсоул. — Уволних се като Е-83. Аз не съм призрак, Хенри. Само един обикновен мъж на средна възраст, опитващ се да преживява с военната си пенсия.

Лайтстоун посочи младежа, който седеше от лявата му страна.

— Твоят приятел изглежда доста млад за запасняк.

Уинтърсоул доволно се усмихна.

— Дейвид е класически пример за добре обучен войник, един от тези, които напълно могат да служат за пример, но за жалост, са отхвърляни… всъщност прахосвани… от армията ни — обясни той. — Но предполагам, че тази загуба за нацията е моя печалба. Веднага след като реших да започна собствен бизнес, открих, че е много лесно да сформирам малък екип от високообучени инструктори.

— И твоят бизнес е цивилен вариант на основното обучение напехотинци?

— Точно така.

— Значи ти искаш да ме включиш в този екип?

— Само временно. Няма да оскърбявам интелигентността ти чрез обещания, които не мога да изпълня, Хенри. Дейвид е отличен инструктор и очакваме да се възстанови много бързо. Обаче нещата се развиха така че… — сви рамене Уинтърсоул.

— Не знам дали си заслужава да опиташ, но искам да знаеш, че не храня лоши чувства към теб — обади се за първи път младият придружител на Уинтърсоул. — Лично аз бих те посрещнал на борда като приятел. Единственото, което ще поискам, е да ми покажеш няколко пъти онази хватка с извъртането на китката… Разбира се, след като се отърва от това. — Той вдигна гипсираната си ръка и се усмихна.

— Най-малкото, което ти дължа, независимо дали ще работя за вас — съгласи се Лайтстоун.

Младежът се ухили.

— Честна сделка.

Лайтстоун търсеше някаква следа от злоба под сдържаната му усмивка, но не забеляза нищо.

„Къде, по дяволите, намериха тези момчета?“ — чудеше се той.

Лайтстоун отново се обърна към предполагаемия главен сержант от запаса Аран Уинтърсоул.

— Какво спомена за часовете и заплащането?

— В плана съм включил осем часа обучение по ръкопашен бой на четири тренировки с продължителност два часа. Обучаваме общо шестнадесет души и ги тренираме в групи от четирима. Това прави общо тридесет и два часа, плюс осем часа за усъвършенстване. За цялата седмица се събират четиридесет часа. Предлагам ти две хиляди долара, които ще ти платим в брой в края на седмицата, ако се оправиш сам с данъците.

— Много прилично възнаграждение — небрежно кимна Лайтстоун.

Уинтърсоул сви рамене.

— Разчитаме на думата ти. Нямаме много време, за да успееш да обучиш нашите клиенти, но второ ниво е достатъчно. Работи се при необикновени условия, въпреки това, надявам се, да заслужиш парите си. Някакви въпроси?

— Само един. Кога започвам?

— Какво ще кажеш от утре?

За момент Лайтстоун се поколеба.

— Утре е ден като всички други, става. Но има нещо, което вероятно трябва да знаете за мен.

— Какво е то? — Уинтърсоул леко присви очи.

— Въпреки южняшкия ми произход не съм много добър в изричането на „да, сър“.

— Това не е проблем, Хенри — усмихна се Уинтърсоул. — Първото, на което учим новобранците в армията, е никога да не казват на сержанта „сър“. Обичаме да си мислят, че работим, колкото да изкараме хляба си.

— Предполагам, че се отнася и за главните сержанти от запаса?

— Особено за тях — отвърна водачът на екипа за откриване и унищожаване на противника. Студените му сиви очи заблестяха весело, което Хенри Лайтстоун не успя да си обясни.

Лайтстоун все още стоеше на масата и отпиваше от почти студеното си кафе, когато Карла се приближи и седна до него.

— И за какво беше всичко това? — тихо попита тя.

— Изглежда, си намерих временна работа.

— С тях? Лайтстоун рязко кимна.

— По дяволите, ще ми обясниш ли какво става? — Зелените й очи проблеснаха опасно.

Той й разказа за предложението на главния сержант.

— Искат да обучиш по ръкопашен бой Избраната бригада?!

— Очевидно.

— Сериозни ли са?

— Предполагам. Във всеки случай две хиляди долара за четиридесет часа работа ми звучи много сериозно.

— Но защо? Не искам да те обидя, приятелю мой, но не изглеждаш като някой, който обикаля наоколо с надпис върху гърдите „Не ме настъпвай“. И може би не си се навъртал наоколо достатъчно дълго, за да забележиш, че ония от Избраната бригада са ужасно подозрителни спрямо новодошлите.

— Нямам представа защо избраха точно мен — призна си Лайтстоун. — Може би смятат, че е моя вината за ранения им инструктор.

— Късметлии са, че спрях Саша навреме, иначе счупената китка щеше да е най-малкият му проблем — измърмори мрачно Карла.

— И освен това — добави той, — както изглежда, няма да правя нещо опасно.

— Нима? След осем часа започвам. Освен това — добави той с усмивка — две хиляди са си добри пари. Може дори да платя ресторантската си сметка.

Тя го прекъсна неочаквано рязко:

— Знаеш ли, че бъдещите ти ученици пропагандират жестоко насилие срещу федералните власти? — попита тя след дълго мълчание.

— А, това ли било? Но и ти го правиш — напомни й той.

— Аз само се възползвам от първата Поправка да изразявам свободно мнението си — раздразнено оспори тя. — Има голяма разлика между говоренето и действията, Хенри. Много голяма разлика.

— Няма да размахвам флагове, да марширувам на паради и да хвърлям бомби — спокойно й обясни Лайтстоун. — В най-добрия случай само ще науча онези идиоти как да падат, без да си строшат нещо. Ако това може да събори федералното правителство, то явно е в по-лоша форма, отколкото си мислех.

— Наистина си решил да го направиш, нали? — Тя потропваше с тънките си пръсти върху масата.

— Не знам дали „решавам“ е точната дума. Просто не виждам причина да не го направя. Но ако идеята наистина те безпокои… — добави той, за да види как ще реагира, — може и да се откажа. Чак толкова не съм закъсал за пари.

За момент жената седеше мълчаливо, после изведнъж стана.

— Веднага се връщам — тихо измърмори тя и се скри в странноприемницата.

Четири минути по-късно се върна с гердан от нокти в ръка, който мушна през главата му и здраво го завърза зад врата.

— Какво е това?

— Гердан от нокти на пума.

Хенри Лайтстоун погледна надолу към осемте остри нокътя покрай медальон, наподобяващ светлозелен дръглив кон с глава, приличаща на пума, и всичко това нанизано на кожена връв, украсена с мъниста.

— Защо точно на пума?

— Защото ти си котка, Хенри — обясни възбудено жената и въздъхна. — Нокти от мечка не могат да направят абсолютно нищо за теб.

— Но откъде…

— Ние, вещиците, си имаме източници — отвърна загадъчно тя. — Пазиш ли още козината на Голямата стъпка, които ти дадох?

Лайтстоун кимна и се почувства видимо нервен, че я излъга.

— Добре. Носи ги през цялото време. Каквото и да се случи — настоя тя сериозно, — не сваляй този гердан, докато не приключиш с онази работа и не се върнеш тук.

— Не разбирам. — Той се взря любопитно в напрегнатите зелени очи със златисти петънца на жената, като опипваше острите нокти. — Какво може да направи?

— Това са древни бойни талисмани на индианците.

— Бойни талисмани? — Той я погледна изпитателно.

— Битката наближава, Хенри. Точно тук, в провинция Джаспър. Сблъсък между тъмнината и светлината. Може би не усещаш, но си част от нея — наблегна тя, без да прикрие тревогата и яда в очите си. — Щом държиш да се изправиш пред твоите демони, Хенри, най-малкото, което мога да направя за теб, е да се опитам да те запазя жив.