Двойно прикритие

51.

Според документите на Федералното авиационно управление на САЩ, новичкият „Фалкон“ 900-ЕХ, който излетя от международното летище „Дълес“ във Вашингтон, в 3,00 източно време онзи вторник следобед, беше един от трите подобни самолета, собственост на международна нефтена корпорация, която заемаше луксозно обзаведените реактивни машини на елитни клиенти за кратки пътешествия… и обикновено с много ранно предизвестяване.

В действителност трите самолета бяха собственост на Самуел Тисбъри, председателя на „Цианосфера VIII“, а също и втория човек от индустриалния заговор, известен като ICER. И като потвърждение на невероятното богатство и небезизвестната нетърпеливост на Тисбъри, наземният персонал и екипажът огледаха и подготвиха самолета за полет цял час преди Тисбъри и неговите спътници да пристигнат в личния му хангар.

Новичката машина все още набираше височина над Апалачите, с основен курс директно към международното летище в Медфорд, Орегон. На борда бяха Тисбъри вторият пилот и една много привлекателна жена, която любезно обслужваше Смолсрийд и главния пилот в предната кабина, а също и опитната лекарка, която наблюдаваше дълбоко упоения Саймън Уотли в задния салон, когато Лари Пакстън съобщи на шефа на специалните операции Дейвид Халахан, че през последните петнадесет часа нямат връзка със специален агент Хенри Лайтстоун и никой от екип „Чарли“.

Самолетът вече летеше хоризонтално на крейсерска височина от девет хиляди метра над Кьлъмбъс, Охайо, когато Лайтстоун реши, че е спал достатъчно за тази сутрин — по-точно този следобед, поправи се той, като погледна към часовника си и откри, че вече беше 1,15. Насили се да стане бавно и внимателно, така че да не събуди никой от силно хъркащите членове на Избраната бригада, проснали се по корем в спалните си чували върху мръсния под на ниската пещера.

Вторият пилот току-що беше поел управлението над Канзас, Мисури, а Саймън Тисбъри се присъедини към Реджис Джей Смолсрийд за изящно приготвения обяд в задния салон — когато Лайтстоун предпазливо се изкачваше по голия склон над тренировъчната база на Избраната бригада, уж за да търси някакъв по-особен вид змия, която би трябвало да се излежава на слънцето върху голите скали… И тогава забеляза Уинтърсоул и трима от неговите хора внимателно да поставят последните мощни експлозиви във и около стария грохнал хамбар, почти препълнен от чували с тор от домашни птици, които мъжете от Бригадата така и не намериха време да разпръснат из полето, както бяха обещали на съпругите си. Точно заради излъчващата се воня от сградата командирите на Бригадата смятаха, че хамбарът ще бъде перфектна съдебна зала за федерален агент Уилбър Богс и колегите му от екип „Чарли“, без да споменаваме за федералното правителство.

Самолетът приближаваше планините Роки и отново набра височина, за да избегне слабата турбулентност — за голямо удоволствие на конгресмена Смолсрийд, който протегна ръка точно пред огромните гърди на стюардесата, когато тя се наведе, за да напълни с вино неговата чаша и тази на Тисбъри… По същото време Хенри Лайтстоун наблюдаваше внимателно как главният сержант застопори малкия предавател на изключена позиция, после го подаде на младия рейнджър с бинтованата китка.

Когато самолетът летеше точно над Солт Лейк Сити, Юта, и започна да се спуска, Лайтстоун измъкна новия си клетъчен телефон от едно от скривалищата си и се обади на Майк Такахара, за да му каже какво иска… Което даде възможност на лидера на екип „Браво“ Лари Пакстън накрая да се свърже с Халахан и да съобщи на обезпокоения и разярен шеф на специалните операции точното местоположение на Хенри Лайтстоун, Уилбър Богс и членовете на екип „Чарли“.

И когато новичкият „Фалкон“ прелиташе високо над Източен Орегон, точно в 5,42 следобед местно време — с конгресмена Реджис Джей Смолсрийд, наслаждаващ се на професионалния масаж на врата и раменете му от много опитната стюардеса, а Сам Тисбъри клюмаше от замайващото въздействие на половин бутилка скъпо „Шардоне“, — най-после Хенри Лайтстоун се срещна с техническия агент Майк Такахара в гората на около половин километър западно от тренировъчната база на Избраната бригада…

И получи своята змия…

После обясни изчерпателно необходимите неща за финала на неговия план.

В 5,45 сутринта същия вторник изтощеният Ал Грайнърд, който поддържаше контакт, доколкото му е възможно, с агентите от своя специален разузнавателен екип, накрая се върна в офиса на ФБР в Медфорд.

— Май си имал дълъг ден — заяви местният старши агент от ФБР Джордж Кавана, когато Грайнърд се сгромоляса на стола зад бюрото си.

Ал Грайнърд въздъхна тежко и затвори очи.

— Е, господ да ми е на помощ — промълви той. — Ако пак се съглася да поема подобна задача, някой да има благоразумието да ми вземе оръжието и картата и да ми връчи оставката.

Джорд Кавана кимна съчувствено.

— Ти определено въведе нови норми в това разследване.

— Ново понижение, искаш да кажеш.

— Е — призна си местният агент, — опитвах се да погледна откъм добрата страна.

— Няма добра страна в този случай, Джордж — уморено съобщи Ал Грайнърд, като продължаваше да стои със затворени очи. — Цялата тази работа направо ме скапа.

— Значи ли това, че не искаш да видиш последните… уф, снимки от наблюдението?

Лявото око на Ал Грайнърд бавно се отвори.

— Какво искаш да кажеш с това „уф“? — запита той подозрително.

— О, нищо особено. — Кавана сви рамене с безразличие. — Обаче ако това беше мой случай, определено щях да искам да видя тези снимки. Но както забелязвам, ти си твърде уморен…

Ал Грайнърд се изправи в стола си с широко отворени очи.

— Къде са?

— В кафявия плик, точно пред теб.

Грайнърд се протегна към плика и бързо разкъса връвта.

— И освен това — продължи Кавана, като наблюдаваше дългогодишния си приятел и колега да измъква от плика дузина лъскави снимки, — ако това беше мой случай и знам, че ще го отнеса, ако нещо се обърка, вероятно бих бил малко любопитен за това какво…

Грайнърд изпусна яростна ругатня, от която ушите на Кавана почти се зачервиха.

— Знаеш ли, Ал — изтъкна Кавана, след като си възвърна самообладанието. — През всичките години, откакто се познаваме, не съм те чувал да изричаш подобни думи в офис на ФБР.

— Това е… това е Лайтстоун. Проклетият Хенри, шибаният Лайтстоун — заекваше разгневеният Грайнърд, подхвърляйки снимката на бюрото като въглен, изгарящ ръката му.

Джордж Кавана бавно се доближи до бюрото на Грайнърд и отново разгледа снимката, която той и колегите му вече бяха разучавали с огромен интерес няколко часа по-рано.

— Значи това е Хенри Лайтстоун? Твоят стар приятел природозащитник? А ние се чудехме кой е. Без да споменавам какво прави, въргаляйки се окървавен с онази… — продължи Кавана, но Грайнърд повече не го слушаше.

Под учудения поглед на Джордж Кавана, Ал Грайнърд скочи от стола, отключи близкия оръжеен шкаф, измъкна пушкапомпа, бронираната жилетка и кутия с патрони и се втурна към вратата.

В 6,04 вечерта, онзи вторник, точно в момента, когато частният реактивен самолет „Фалкон“ 900-ЕХ, превозващ конгресмена Смолсрийд, Сам Тисбъри и Саймън Уотли докосна главната писта на международното летище край Медфорд, Орегон, а Ал Грайнърд караше бързо служебния автомобил с една ръка, крещейки в мобилния си телефон в другата — в този момент жената, известна като Карла, влезе с лопатка, метла, парцал и кофа във вътрешното помещение на странноприемницата „Смъртоносен огън“, където обожаващото я любимо животно прекарваше самотните си часове през деня.

Пантерата поздрави господарката си с жален вой.

— Не искам и да чувам за това — измърмори Карла, като загреба с лопатката, помете, после започна да бърше с парцал циментовия под, много добре усещайки, че пантерата дълго време не е използвала заградената площ до странноприемницата.

Отговорът на пантерата звучеше още по-жално.

— Виждаш, че не е тук. Навън е, върши си личните работи.

Така правят мъжете, затова по-добре свиквай.

Очевидно нежелаеща да приеме добронамерения й съвет, огромната котка издаде раздразнено ръмжене и скочи над главата й. Минути по-късно звук на разкъсвана хартия изпълни въздуха.

„Господи — помисли си Карла, — и двете започваме да дискутираме проблемите си като възбудени тийнейджърки.“ Тъкмо започна отново да бърше с парцала, когато разкъсани хартийки се посипаха върху нея.

— Хей, какво правиш там горе? — запита Карла, но потокът от хартийки продължи, прекъсван единствено от явно раздразнен вой.

Жената коленичи с мърморене и се вторачи в подгизналото листче върху мокрия под, когато изведнъж разпозна лицето.

Какво…

Хенри?

Какво става, по дяволите?

Без да има и най-малка представа защо разкъсаната снимка на Хенри Радолф Лий полетя от тавана, където се намираше убежището на нейната пантера, Карла внимателно изтри мократа хартия… После замига от изненада, когато видя името под снимката.

ХенриЛайтстоун?

Специален агент ХенриЛайтстоун?

О, боже господи.

Зашеметена и объркана, едва след няколко минути тя успя да събере мислите си. И изведнъж, напълно забравяйки за Саша, се изправи на крака и побягна към телефона в спалнята.

Набра запомнения наизуст номер и остави сигнала да прозвучи осем пъти. Като се мъчеше да преодолее завладялата я паника, тя опита втори номер, но този път чу отговор на телефонен секретар.

— Проклятие, къде си? — изкрещя тя разочаровано, като тръшна слушалката.

Много добре разбираше, че веднага трябва да ги предупреди, преди да е станало твърде късно. Тя се мушна под леглото, издърпа 12-калибровата си пушка с рязана цев, патроните и побягна към вратата.

Беше вече влязла в пикапа си и се мъчеше да напъха ключа в стартера, когато нещо тежко блъсна колата.

Какво?

И когато хвана дръжката на вратата с лявата си ръка и се извъртя с оръжието, стиснато в дясната, черен проблясък в огледалото за обратно виждане улови погледа й.

Яркожълти очи с въгленочерни зеници спокойно се взираха в нея.

Саша. Какво искаш…

О, по дяволите!

Поколеба се, разкъсвана между противоречиви чувства.

Проклет да си, Хенри, който и да си!

Нежелаеща да губи време, за да уговори и върне пантерата в ограденото място, Карла разочаровано тръсна глава, вкара животното в купето и бързо сложи контролиращия нашийник на дебелия врат.

След като се увери, че и трите малки приемника за проследяване, спринцовката и инжекциите с упойка бяха там и напълно може да контролира опасната котка, тя запали колата, потегли с бясна скорост и решително изражение в зелените очи.

Мъдреца бавно се спускаше с грохналия си мотопед по пътя към странноприемницата „Смъртоносен огън“, когато познатият пикап профуча покрай него. Пантерата в кабината изрева през леко отворения прозорец, разпознала го или от отчаяние — той не можа да разбере кое, — защото се вдигна облак прах и мръсотия.

Невярващ на очите си, той поклати глава, отклони се встрани, за да изчисти очите и устата си, после се върна на пътя и потегли с много по-голяма скорост.

Когато стигна до странноприемницата, той видя отворената врата на ресторанта. Озадачен и с нарастващо безпокойство, старият мъж бързо огледа задните помещения, клетката на Саша, също отворена, изоставената кофа и пособията за чистене върху циментовия под, покрит с парчета мокра хартия.

Едва когато влезе в спалнята на Карла, той забеляза разкъсаната, все още мокра снимка на много познатата личност, забравена пред телефона до леглото.

Пет минути по-късно като сипеше ругатни, подсказващи за далеч по-интересен живот от очаквания за един полусляп гадател, Мъдреца запали мотопеда си и забръмча обратно, за да проследи Карла и неразделната й Саша.

През това време Хенри Лайтстоун и Майк Такахара бавно и предпазливо се мушнаха под пикапа, който Лайтстоун беше изоставил в покрайнините на Логърхед.

— Виждаш ли го? — прошепна Лайтстоун.

— Аха, много добре — измърмори техническият експерт на екип „Браво“.

— Е?

Такахара прокара силния лъч на мъничкото си фенерче още веднъж над устройството с двойните антени, което някой беше закрепил на скоростната кутия на пикапа на Лайтстоун.

— Искаш ли го? — накрая попита техническият агент.

— Да не избухне?

— Не, не мисля.

— Тогава го искам — решително отвърна Лайтстоун.

— Е, ти си шефът — въздъхна техническият агент, после се протегна с тежката автоматична отвертка, разхлаби устройството и с едно бързо движение го метна на земята до Лайтстоун.

— Какво, по дяволите, правиш? — запита Лайтстоун, разтреперан от неочакваното действие на Такахара.

— Ти каза, че го искаш — спокойно му напомни техническият агент. — Не е толкова страшно. Точно каквото се молехме да е.

— Искаш да кажеш МТЕАР-42. Само една малка възпламеняваща се кутия, бълваща червен пушек. Сигурен ли си? — настоя Лайтстоун, като предпазливо изучаваше устройството. — И няма пластичен експлозив С-4?

— Не знам дали бих го нарекъл възпламеняваща се кутия. Онези нахакани младежи могат прилично да разтърсят танк „Абрахам“ с него. Но не мога да съм сигурен, без да го разглобя. Ако погледнеш тук — Такахара насочи тесния лъч на фенерчето към страничните отвори на устройството, — ще забележиш откъде ще се измъкне пушекът. А и вътре няма повече място за нещо друго… Освен ако наистина не си поиграеш с него — замислено добави той.

— Добре, вярвам ти. — Лайтстоун грабна устройството и започна да се измъква от камиона.

— Означава ли това, че свършихме?

Хенри Лайтстоун се усмихна, издърпа техническия агент изпод колата и го изправи на крака. После се протегна към мърдащата голяма торба до краката си.

— О, не. Това беше лесната част. Трудната е наистина да си събераш парите.