Пристигнах в Сан Бернадино навреме за обяда. Заварих Хелън да се храни самотно в ресторанта и се промъкнах крадешком зад нея.
— Желая ти добър апетит — казах в ухото й, — защото това може да е последният ти скъп обяд.
Тя подскочи, сякаш бе гръмнала бомбичка под стола й и веднага обви с ръце шията ми. Останалите посетители наблюдаваха с явно удоволствие.
— Хей, по-спокойно — казах аз, — може да изкараш лошо име на хотела.
— Стив! Откъде изникна?
— Току-що пристигам — казах аз, като се освободих от ръцете й и седнах. — Как изглежда онази твоя сметка за разходи? Мислиш ли, че би могла да издържи и двама ни?
Тя ме погледна остро.
— Случило ли се е нещо, скъпи?
— Чакай да се погрижа за стомаха си и ще ти разкажа тъжната история — отвърнах аз.
След като поръчах най-скъпото ястие в менюто и келнерът си тръгна, продължих:
— Изпуснах кошницата с яйцата и Медъкс ме замени. Даде ми едномесечна заплата и отпуска и ако не разплета случая дотогава, няма защо да се връщам. Оли Джексън пое случая.
Очите на Хелън метнаха мълнии.
— Как смее? — каза тя. — Не може да постъпва така с моя съпруг! Ще му се обадя по телефона…
— Благодаря ти, скъпа, но не е необходимо. Аз напуснах. Мислиш ли, че ще можеш да печелиш достатъчно, за да издържаш и двама ни добре?
— Искаш да кажеш, че наистина си напуснал? — каза Хелън с широко отворени очи.
— Наложи се. Върху семейната чест на Хармъс беше нанесен смъртоносен удар. А освен това аз хвърлих чека за заплатата ми за следващия месец право в лицето му. Даже му казах да си издуха носа с него.
— Май не е било много умно, моето момче?
Поклатих глава.
— Страхувам се, че е така. Когато се върнах в хотела, прегледах финансите си и открих, че са ми останали всичко на всичко 35 долара. Но трябва да призная, че изпитах — огромно задоволство.
— М-да — каза Хелън колебливо. — Е, добре, ще трябва да се справим. Разкажи ми всичко, Стив. Каква кошница с яйца изпусна?
— Бая голяма. Не обвинявам Медъкс.
Келнерът донесе ястието ми и докато се хранех, разказах на Хелън какво се случи.
Тя забрави собствената си чиния и седеше, слушайки с напрегнато лице.
— Аз бих направила съвсем същото — каза, когато свърших. — Трябваше да се уверим, че е Сюзън. Медъкс не може ли да загрее това?
— Знаеш какъв е. Всичко, за което мисли сега, е как да блокира иска и да пренесе борбата в съда. Колкото повече разсъждавам, толкова повече осъзнавам колко са хитри те. Как са убили момичето не ми побира акълът. Шерифът се кълне, че на острова не е имало никой, когато е умряла. Дори неговите думи само им осигуряват желязно алиби. Загубени сме, освен ако не докажем, че е била убита. Медъкс може и да се залъгва, че ще отхвърли иска, но както стоят нещата, няма никаква надежда да се пребори.
— Да не би да е бил провокиран този нещастен случай? Но май са нужни твърде много съвпадения — Кон да й е дал скапаната стълба с надеждата, че ще се нареже на стъклото на прозореца?
Поклатих глава.
— Не. Могла е да скочи. Могла е и да не докосне прозореца. О, не, убеден съм, че някой нарочно е срязал китките й, след като първо е нагласил декора. Но как той или тя се е измъкнал от острова, преди да дойде шерифът — това не мога да схвана.
— Не е ли възможно да е преплувал?
— Нощем да, но не и посред бял ден. Онзи Оукли твърди, че е бил там през цялото време. Той би видял всеки, който реши да преплува: разстоянието е почти четвърт миля и без никаква възможност за прикритие.
— Тогава който и да е бил, е останал скрит на острова.
— Шерифът казва, че не е. Според него, той също мислел, че Кон я е убил и затова буквално разнищил хижата при претърсването.
— Мислиш ли, че Дени е имал нещо общо с това, Стив?
Поклатих глава.
— Сигурен съм, че не. Той е бил в Ню Йорк по това време и съм убеден, че беше искрен, когато ми връщаше полиците. Не би могъл да играе роля. Нямаше откъде да знае, че ще откажа да ги взема, а ако ги бях взел, това щеше да сложи край на всичко. Той е бил използван като нечия маша и съм сигурен, че няма представа какво става. — Бутнах назад стола си. — Хайде да отидем в салонада пием по едно кафе. Искам да чуя твоите новини. Как се справи?
— Щом пристигнах, направих списък на хотелите и ги посетих — каза ми тя. — Нямаш представа колко са много. Обикалях и приказвах, докато ми се зави свят и без никакъв резултат. В нито един хотел не е имало администраторка на име Джойс Шърмън. Реших, че може да си е сменила името, когато е навлязла в киното, затова започнах всичко отначало, като проверих всяка администраторка, работила тук през последните пет години. И отново нищо. Повечето от тях все още работеха в хотелите, а тези, които бяха напуснали, отхвърлих лесно. О, Стив! Толкова работа и за нищо. Съвсем сигурна съм, че Джойс Шърмън никога не е работила тук като администраторка.
— Е, и това е нещо, нали? Не си се трудила за нищо. Намери ли хотела, в който е отсядал Райс?
— Намерих го — каза тя и взе цигарата, която й предложих. — „Рийджънт“. Останал е там две седмици, а после напуснал, без да уреди сметката си. Хотелският детектив ми каза, че хванал Райс с някакво момиче в стаята му и по описанието може и да е била Корин.
— Корин била ли е в Сан Бернадино по това време?
Хелън кимна.
— Да. И Сюзън, и Корин са били тук. Правили са стриптийз в един нощен бар. Намерих бара и говорих с управителя. Той си ги спомняше много добре. Помнеше и Райс. Според него Райс се интересувал от Корин и често ходел зад кулисите да я види.
— Не откри ли дали Сюзън и Джойс Шърмън са живели някога заедно?
Хелън поклати глава.
— Не са: поне не тук.
— Сигурна ли си?
— Да. Управителят на нощния бар ми даде адреса на блока, в който са живели Сюзън и Корин. Ходих там тази сутрин. Блокът има нов собственик, но имам адреса на жената, която го е държала, когато момичетата са живели тук. Днес следобед отивам при нея. Името й е мисис Пейсли и живее в Барсдейл. Това е малко градче на стотина мили оттук. Ще отидем ли заедно?
Докато тя говореше, аз я наблюдавах.
— Какво те тревожи, Хелън? — попитах. — Не изглеждаш весела, както обикновено. Много работа ли ти се събра?
Тя се поколеба, после каза:
— Струва ми се, че позволявам на въображението си да ме завладее. През последните два дни имам чувството, че ме следят навсякъде, а снощи ми се стори, че някой се опитваше да отключи вратата на спалнята ми.
— Наистина ли? — попитах, като се стараех да не й покажа, че съм стреснат.
— Не знам. Извиках, но нищо не се случи и нищо не чух. Не отидох да погледна.
— Защо мислиш, че те следят?
— Просто имам такова чувство. Не съм видяла никого, макар че следих зорко, но чувството си остава. Това ме прави малко нервна.
Потупах ръката й.
— Вече няма за какво да си нервна — казах аз. — Да, ще отидем да посетим мисис Пейсли. Повече няма да се безпокоиш, нали?
— Разбира се, но дано не си навлечем някоя беда, Стив.
Виждаше се, че е много по-стресната, отколкото изглеждаше.
— Виж сега, защо не оставиш на мен тая работа, а ти да се върнеш у дома? Време е вече някой да отиде да види дали къщата си е още на мястото.
Тя поклати глава.
— Няма да те оставя, Стив. Добре съм, щом ти си с мен. Имах да върша много работа нощем и през цялото време не ме напускаше неприятното чувство, че някой стои точно зад мен.
— Сигурна ли си, че не си въобразяваш?
— Не знам, но по-добре е да внимаваме. Все си мисля за онзи звяр Кон. И сега ми е пред очите как седи в лодката и ни обяснява, че първо стреля и после се извинява. Той не лъжеше. Наистина е опасен.
— Аз също — казах, — когато защитавам съпругата си. Само ме гледай и ще видиш. Сега ще си вземем двойна стая. Ще си кача багажа, а после можем да тръгваме. Ще ми се да се върнем до довечера. А ако не сме открили нищо, което да ни задържа тук, най-добре ще е да се върнем в Лос Анжелос. Искам да съм там, когато се предяви искът.
— Но, скъпи, не забравяш ли, че си напуснал?
— Напуснах Медъкс, но не и случая — казах аз. — Мислиш ли, че ще оставя Джексън да ми натрие носа? Ще работя върху случая самостоятелно и ако го разплета, това ще струва много на Медъкс. Като независим детектив имам право на 1% от застрахователната сума, ако успея да докажа измама. Можеш да изчислиш колко прави 1% от милион и половина и да започнеш да мислиш за онова палто от норки.
— Ще мисля за него, когато разплетеш случая, Стив — каза тя усмихната. — Още сме далеч от това.
— Не се знае — казах аз и станах. — Една дребна грешка и всичко може да се разнищи. Помни ми думите.
Барсдейл се оказа по-малък и от Уилингтън: една бакалия, две бензиностанции, една кръчма и едно автобусно депо, изглежда, бяха всичко, с което можеше да се похвали.
— Не е като супермаркетите „Мейсиз“ — казах аз, като завих пред бакалията и спрях, — но може би ще ни кажат къде живее мисис Пейсли.
Хелън ме последва в бакалията. В единия край на големия магазин, натъпкан с всякакви стоки — от сапун до метла, имаше бар.
— Май сме попаднали точно на място — казах аз и се отправих към бара. — Ти какво ще пийнеш?
— Бира — отвърна Хелън, — и повечко.
Съдържателят, малък дебел човечец с весело червендалесто лице, се появи иззад един рафт е консерви и застана зад бара.
— Помощникът ми има почивен ден — обясни той. — Какво бихте желали?
Поръчахме бира.
Докато я сипваше, той каза:
— Тук не виждаме често нови лица. Само минавате или мислите да поостанете?
— Минаваме и заминаваме — казах му аз. — Обзалагам се, че тук не остават много хора. Има ли за какво?
— Хубав земеделски край — каза той. — Ако продължите още пет мили, ще видите фермите. Елате тук довечера и ще се изненадате. При мен идват към 50 души всяка вечер. Има танци три пъти седмично.
— Е, трябва да имате все нещо. Тук ми се струва доста тихо. Търся къщата на мисис Пейсли. Можете ли да ме упътите?
— Разбира се, тя е на около пет мили оттук. — Той ме погледна с любопитство. — Не знаех, че старата лейди има приятели.
— Това е делово посещение. Как да стигна там?
— Карайте по главния път до края на града и после завийте по третия черен път отляво. Къщата е накрая на пътя. Няма как да я сбъркате. Тя е единствена.
— Благодаря. Вие познавате ли мисис Пейсли?
— Тя идва често тук — каза съдържателят и поклати глава. — Може би трябва да ви предупредя. Тя е малко ексцентрична. Преди около две години загуби съпруга си. Бяха дошли тук да станат фермери. Купиха си хубава къщичка с десет акра земя. Посадиха портокалови дръвчета, направиха всичко тип-топ, а после изведнъж старецът изгасна като свещ. Оказа се, че сърцето му не било в ред и че не е трябвало да се заема с фермерство. Старата лейди обвинява себе си. Идеята била нейна и това нещо пообърка разсъдъка й.
Ние с Хелън разменихме погледи.
— Опасна ли е?
Той поклати глава.
— О, не. Става малко особена от време на време. Представя си, че съпругът й е още жив. Нищо страшно няма.
Аз довърших бирата си и се смъкнах от столчето.
— Е, ние ще я посетим. Мислите ли, че ще си е вкъщи?
— Тя вече не излиза никъде.
Като тръгнахме с Хелън към колата, аз казах:
— Да се надяваме, че паметта й не е пострадала. Доволен съм, че дойдох с теб.
— Аз също — каза Хелън сериозно.
Продължихме по прашния главен път. Бакалинът беше прав. Щом излязохме от града, ако можеше да се нарече град, видяхме в далечината фермите и акри от цитрусови горички. Барсдейл може да беше тих и малък, но беше също и чист, и трудолюбив.
Като стигнахме черния път, намалих и завих. Изкачвахме се около десет минути. От двете ни страни имаше прасковени градини, натежали от плод. Вече наближаваше 8 и половина и слънцето се спускаше зад хълмовете.
Минахме още няколко мили, оставяйки прасковените градини зад себе си и стигнахме до участък от земя, който не бе обработван от години. Сред буренясалата градина стоеше дървена къщурка, която изглеждаше сякаш едно подухване ще я срине.
— Май е това — казах аз и спрях пред големите порти, водещи към къщурката.
Слязохме. В един прозорец без перде мъждукаше светлина. Като вървяхме по тревясалата пътека, видях една фигура да се приближава до прозореца, а после да се отдръпва назад.
— Е, тя си е вкъщи — прошепнах аз и пристъпих до входната врата. Нямаше нито звънец, нито чукче. Потропах с ръка по напуканата врата.
Постояхме малко, загледани в градината и неподдържаните празни портокалови дръвчета. После вратата се отвори и пред нас застана една висока жена, около 75-годишна, с изпито лице — набръчкано и мръсно. Бялата й коса се показваше под широката й сламена шапка и висеше на кичури върху лицето й. Очите й бяха вдлъбнати и мътни. Тъмнозелената й кадифена рокля беше кърпена отново и отново.
— Искате ли нещо? — попита тя, като гледаше Хелън и зяпаше нейната елегантна ленена рокля с неприкритото любопитство, което човек би очаквал от едно дете.
— Името ми е Хармъс, а това е съпругата ми — казах аз. — Доколкото знам, вие сте държали един блок с апартаменти в Сан Бернадино преди няколко години.
Тя се намръщи.
— Така ли? Не си спомням. Какво ви влиза в работата?
— Правя разследване около Сюзън Джелърт. Тя май е живяла при вас по едно време.
В замъглените очи се появи интерес.
— Тя неприятности ли има?
Стори ми се, че ще бъде доволна, ако й отговоря утвърдително. Реших да изпразня целия пълнител.
— Мисля, че е била убита.
— Така ли? — Тя ме зяпна. — Моят мъж я предупреждаваше, че ще свърши зле. По-добре влезте. Той би искал да чуе за това. Много пъти ми е казвал, че тя ще стигне дотам, че да бъде убита. Той много разбира от такива неща. Аз винаги го слушам. Досега не е сгрешил.
Тя се обърна и тръгна по тъмния коридор към една стая в дъното на къщата.
— Ето на, започва се — казах шепнешком на Хелън.
Стаята, осветена от газена лампа, беше едновременно кухня и дневна. Голям фотьойл беше примъкнат до празната камина, а пред него имаше чифт износени домашни пантофи. Когато влязохме, мисис Пейсли стоеше зад фотьойла и говореше:
— Събуди се, Хоръс — казваше тя, — един господин е дошъл да те види. Оная Джелърт е била убита. Точно както ти казваше. — Тя се обърна към мен. — Ще извините съпруга ми, че не става. Той беше много болен. Почти умря. — Тя се наведе към мен с блеснали очи и прошепна: — Има слабо сърце, но не го знае. Трябва да съм много внимателна с него.
— Съжалявам — казах аз, като усетих, че започвам леко да се изпотявам. — Не искам да го безпокоя.
— Седнете. Той ще ви слуша. Той иска да чуе какво ще кажете, но не го тревожете с въпроси. Аз ще ви отговарям.
— Благодаря — казах аз и седнах на един стол с висока облегалка. — Предполага се, че мис Джелърт е умряла при нещастен случай. Историята е такава: докато чистила прозорци, стълбата се счупила и тя си срязала артериите на китките. Аз съм застрахователен детектив. Тя беше застрахована при нас и ние, сме почти убедени, че е била убита. Търсим информация — всякаква информация, която може да ни е от помощ.
— Чу ли, Хоръс? — каза старицата, обръщайки се към празния стол. Силният й дрезгав смях накара косата ми да настръхне. — Чистила прозорци! Онази малка мръсница да чисти прозорци! Това е нещо, което никога няма да повярвам. Тя не би повдигнала ръка да почисти каквото и да е. И двете бяха страшно мързеливи. Живееха в мръсотия. Толкова пъти мистър Пейсли трябваше да им обръща внимание за начина, по който си поддържат стаите.
— Тя била у Джак Кон, когато това се случило — казах аз. — Той се оженил наскоро за Корин Джелърт. Вие познавахте ли го?
— Оженил се наскоро? Та те са женени от години. Дали го познавам? Едва ли някога ще го забравя: този отвратителен пандизчия. Спомням си като дойде в блока, преди да го пипнат. Влезе и хвана Корин с оня агент. Забравих му името. — Тя отново се обърна към празния стол. — Как се казваше онзи, дето се навърташе около Корин? Оня, дето се обличаше толкова добре и караше голям Кадилак?
— Пери Райс? — казах аз.
Тя се обърна и се втренчи в мен.
— Точно той. Мистър Пейсли щеше да ми каже. Той има много добра памет за имена. Да, така се казваше. Никога няма да забравя онази сцена. Мистър Пейсли се качи и им каза да спрат да вдигат толкова шум. Оня тип Кон го изхвърли. Аз гледах. Корин нямаше нищичко върху себе си. Райс беше изправен до стената, бял като призрак. Кон имаше пистолет в ръката си. Никога не разбрах как мистър Пейсли прояви толкова смелост да отиде горе. После пристигнаха ченгетата и хванаха Кон. Имаше стрелба. Ченгетата счупиха ръката на Кон. Дори и тогава той се бореше през цялото време, докато го сваляха по стълбите. Никога няма да забравя тази нощ.
Попивах всичко това. Хелън също.
— Значи Кон е бил женен за Корин по това време?
— Разбира се, че беше. Какъв разбойник! Обираше бензиностанции и отдалечени магазини. Ченгетата го търсеха от седмици. Докато го отвеждаха, той крещеше, че Корин го е издала на полицията. Не бих била изненадана. Той винаги я е търсел заради парите й и когато онзи Райс тръгна с нея, тя е била доволна да се отърве от Кон.
— Доказа ли се, че тя го е издала?
— Не знам дали е доказано, но аз чух Сюзън да се кара с нея за това, когато те се разделяха. Мислех, че Сюзън ще я убие и трябваше да изпратя мистър Пейсли горе да ги разтърве.
— Защо се биеха? — попитах аз, като усещах, че за пръв път откакто започнах да разследвам този случай, научавам нещо важно.
— Ами, Сюзън се сваляше с онзи тип Кон. Тя би се сваляла с всеки, който носи панталони. Корин не знаеше, но аз знаех. Знам, че Кон идваше в апартамента, когато Корин я нямаше. С онази малка мръсница прекарваха цели часове заедно.
— Значи тя е знаела, че сестра й е издала Кон на полицията?
— Тя така каза. Каза, че ще убие Корин. Чух как крещеше с всичка сила. Мистър Пейсли се качи и им каза да престанат. След около час Корин слезе с багажа си и замина. Повече не я видях. Сюзън остана още няколко седмици и после напусна. Добре се отървах от този боклук!
— Какво стана с тях?
— Не знам какво е станало с Корин. Чух, че била отишла в Буенос Айрес, Сюзън отиде в Лос Анжелос. Някой ми каза, че правела стриптийз или нещо такова. Бях доволна, че напуснаха къщата ми.
— Те са съвсем еднакви близначки — казах аз. — Само дето едната е светлокоса, а другата тъмна. По едно време май Сюзън носела тъмна перука и никой не можел да ги различи. Когато тя е с перука, има ли някакъв начин да ги разпознае човек?
— Аз бих могла по всяко време — каза мисис Пейсли и се ухили, като показа венците си. — Тези двете Нямаха никакъв срам. Разхождаха се наоколо чисто голи. Много пъти мистър Пейсли ги е заварвал така. Не беше редно и аз се оплаквах, но не им правеше впечатление. Корин имаше белег по рождение. Винаги можех да я отлича от сестра й по него. Малко петно с форма на полумесец точно тук — и тя сложи костелив пръст на плоските си гърди.
— Искате да кажете, че Сюзън имаше такъв белег? — казах аз.
— Корин го имаше. Вие какво знаете за него?
— Аз съм чул, че Сюзън е била с белега.
— Е, грешно сте чул. Виждала съм го поне дузина пъти. Малък белег с форма на полумесец и по една или друга причина тя се гордееше с него. Тя самата ми го е показвала, макар че нямаше нужда от показване. Беше толкова явен, колкото носа върху лицето ви.
Когато Хелън подкара колата, и двамата кипяхме от възбуда. Бях стоял при мисис Пейсли почти цял час, опитвайки се да разколебая нейното убеждение, че Корин, а не Сюзън е имала белег по рождение, но тя остана непоколебима. Ако знаеше какво говори, а колкото повече я разпитвах, толкова по-сигурен ставах, че казва истината, тогава първата голяма пукнатина в този случай вече се бе появила.
Ако мъртвото момиче беше Корин Кон, значи искът беше безпочвен и ние можехме да ги обвиним в измама.
— Налага се да намерим по-благонадежден свидетел от тази бедна нещастница — казах аз, докато Хелън спускаше колата по черния път. — Ще бъде само загуба на време да я изправим като свидетел в съда. Всеки защитник би я направил на пух и прах. Трябва да има и някой друг, който да знае, че белегът е бил на Корин.
— Все още ни остава да обясним и онзи отпечатък от палец върху полицата — напомни ми Хелън. — Имаме отпечатъка на Корин и той не съвпада.
— Да помислим малко — казах аз. — През цялото време си мислехме, че има нещо нагласено около тези отпечатъци.
— Представи си, че Сюзън се е представяла за Корин? Това ми се вижда вероятно. Когато я видяхме в Уилингтън, нямаше нужда да я убеждаваме да ни даде адреса на Корин. Сигурно е знаела, че възнамеряваме да посетим Корин. Какво по-просто от това да отиде до Мъртвото езеро през нощта, докато ние сме спали в Уилингтън, да сложи тъмна перука, да намаже тялото си, за да имитира слънчев загар и да ни посрещне като Корин Кон, когато пристигнахме толкова доверчиво на следващата сутрин. Помниш ли колко лесно й взех отпечатъци? Ти тогава ми каза, че е било почти сякаш тя е искала да ги взема.
— Но ние имаме отпечатъците и на Сюзън — каза Хелън. — Аз взех онова огледалце от тоалетната масичка и отпечатъците съвпаднаха с тези върху полиците.
— Но ти всъщност не си я видяла да си служи с огледалото, нали? Може би е било предварително подготвено. Представи си, че огледалцето е на Корин, а Сюзън го е сложила на тоалетната масичка именно за да го вземеш?
— Може да си прав, Стив — каза Хелън развълнувано. — Но къде е била Корин през цялото време?
— Може би в Буенос Айрес. После, когато всичко е било нагласено, Сюзън и Кон са я убедили да се върне, устроили са й капан на острова и са я убили. Тогава Сюзън се направила на Корин и се е върнала в Буенос Айрес, за да си осигури алиби, в случай че на някой там му е липсвала Корин. — Изведнъж ми хрумна една идея. — Знаеш ли кой може да потвърди думите на мисис Пейсли: Моси Филипс! Той е снимал и Сюзън, и Корин. Може да си спомня белега. Какво ще кажеш за едно нощно кормуване? Колкото по-скоро се върнем в Лос Анжелос и видим Филипс, толкова по-бързо ще разплетем случая.
— Добре. Слушай, ти ще поспиш сега, а към средата на пътя ще се сменим. Ако се стегнем, ще стигнем до 1 часа.
— Сигурна ли си, че не искаш да те сменя сега?
— Още съм добре, но няма да е така след няколко часа. Искаш ли да отидеш отзад и да се изтегнеш?
— Сигурно си ми прочела мислите. — Тя спря колата, а аз казах: — Повечето съпруги биха накарали мъжете си да карат през целия път. Трябва да признаеш, че знам как да си подбирам жените.
— Радвам се, че си доволен, скъпи — и тя наистина изглеждаше зарадвана.
— Нямах намерение да заспивам. Започнах с внимателно обмисляне на новите факти, които бяхме открили.
Изглежда, Корин е била омъжена за Джак Кон от 5–6 години. По онова време двете със Сюзън са изпълнявали заедно номер в нощен бар, а Кон се е препитавал с обиране на бензиностанции — един дребен престъпник. Около една година след като се оженили, той престанал да живее с Корин, но я преследвал навсякъде и когато имал нужда от пари, искал от нея. Докато двете момичета били в Сан Бернадино, Сюзън и Кон започнали да се свалят. Корин не знаела нищо, а пък било малко вероятно да я интересува, след като вече ходела с Пери Райс. Но понеже й било писнало Кон да се появява неочаквано и се страхувала да не разбере за Пери Райс, тя съобщила на полицаите къде могат да го намерят. Сюзън разбрала какво е направила Корин и се опитала да предупреди Кон, но не успяла навреме. Кон влязъл в капана и бил арестуван. Получил четири години затвор. Бясна, че е загубила любовника си, Сюзън заплашила Корин, че ще я убие. Корин се спасила, като избягала в Буенос Айрес, където, според моите сметки, останала през четирите години, които Кон прекарал в затвора.
Като събрала две и две, вероятно Сюзън е стигнала до идеята да се застрахова за един милион долара. Измислила как да получи милиона и да си отмъсти и на Корин. Щом Кон излязъл от затвора, тя се свързала с него и му разказала своя план. Той се настанил на острова на Мъртвото езеро, а Сюзън с тъмна перука се появявала от време на време в Спрингвил и създавала впечатлението, че Корин живее на острова. В такова отдалечено местенце всичко това било лесно и без рискове. Когато нещата били нагласени, тя успяла някак да убеди Корин да се върне и я затворили на острова.
Стигнах дотук и започнах да се унасям. Равномерното люшкане на колата, топлият нощен въздух и шофирането цял следобед ми дойдоха малко множко. Потънах в дълбок сън.
Бях спал около час, когато Хелън ме събуди, като ме дърпаше за ръката.
— Време ли е да се сменим? — попитах аз, като се прозявах така, че можеше да ми се размести челюстта. — Къде сме?
— Не знам къде сме, но нямаме бензин.
— Не е възможно — казах аз, като седнах и се вторачих в нея. — Резервоарът беше пълен наполовина, когато тръгнахме от Барсдейл.
— Обаче нямаме. Погледни стрелката.
Надникнах над рамото й.
— О, по дяволите. Сигурно резервоарът е пробит. — Вече бях съвсем буден. — Имаш ли някаква представа къде се намираме?
— Според мен на около 20 мили от Сан Бернадино.
Излязох от колата, светнах с фенерчето и вдигнах капака. Наистина имаше изтичане. Някой беше продупчил захранващата тръбичка към карбуратора.
— Погледни — казах аз. — Направено е нарочно.
Хелън дойде да види повредата.
— Но кога и защо?
— Може би е направено, когато спряхме в Барсдейл. А защо не знам.
Тя погледна неспокойно през рамо към тъмния път.
— Има една кола малко зад нас — каза тя. — Зърнах фаровете й, преди да спрем.
Спогледахме се.
— Мисля, че трябва Да се покрием — казах аз. — Това ми прилича на капан.
Едва бях свършил изречението, когато от тъмнината една дълга черна кола се спусна безшумно с изгасен мотор и връхлетя върху нас.
— Внимавай! — изкрещя Хелън и ме бутна бързо настрани от нашите фарове.
Ударих си крака зад коляното в бронята и се проснах на земята.
Колата беше вече до нас и като минаваше, от прозореца на шофьора блесна светлина и изтрещя изстрел, който почти ме оглуши. Един патрон рикошира в колата и се удари в пътя на няколко инча от мен. Чух как Хелън издаде остър писък, а колата даде газ и профуча в тъмнината.
Погледнах към Хелън и сърцето ми се смрази. Залитайки, тя направи две крачки към мен и се строполи на земята.
— Хелън!
Гласът ми се извиси в писък, когато се спуснах към нея. Обхвана ме най-силната паника, в която бях изпадал през живота си.
— Няма страшно, скъпи — изпъшка тя, когато коленичих до нея. — Плешката ми. Не е много сериозно, но тече кръв.
За миг не можах нито да мисля, нито да се помръдна. Страхувах се да я докосна, за да не я заболи.
— Стив — каза тя настойчиво и се наклони към мен, — онази кола спря. Внимавай да не се върне.
Това ме възвърна към действителността. Беше повече от вероятно, че щеше да се върне. Когато мина край нас, сигурно бе видял, че не ме е улучил. Пробитата тръбичка, преследването и опитът да ни убие показваха отчаяната му решителност да не ни позволи да се приберем в Лос Анжелос. Явно щеше да се върне.
— Ще те скрия — казах аз. Вдигнах я и тя изохка от болка. — Съжалявам, мила. Ще се старая да не те боли.
— Не се тревожи. Само да се махаме по-бързо от пътя.
Като я носех колкото може по-внимателно, аз навлязох в крайпътната гора, където беше тъмно като в рог. Не бях направил повече от десет крачки и се блъснах в едно дърво.
— Не виждам абсолютно нищо — изпъшках аз и спрях.
Нашите ослепителни фарове осветяваха пътя и гората покрай него. Вместо да навляза навътре, аз започнах да се движа в сянката, като се придържах достатъчно близо до отразената светлина, за да виждам къде вървя. Надявах се да попадна на пътека, която да ме отведе до някое прикритие.
Усещах как кръвта на Хелън се просмукваше през сакото ми и това ме плашеше. Тя дишаше повърхностно и от време на време, когато правех погрешна стъпка и я раздрусвах, сподавяше болезнен стон.
Около 20 ярда зад колата ни попаднах на пътека, която водеше в гората. Започнах да се движа бавно по нея, взирайки се в мрака пред мен, когато чух мотор на кола. Хвърлих поглед зад рамо. Колата се чуваше наблизо, но не можех да я видя. Изкачваше се обратно по пътя с изгасени фарове.
Забързах се и това беше фатално. Спънах се в стъблото на едно повалено дърво и се проснах, като изтърсих Хелън на земята.
Изправих се с мъка на крака, потен и вбесен от себе си. Извадих фенерчето си и светнах. Хелън лежеше на няколко ярда от мен, лицето й беше бяло, а очите й затворени — изглежда, че беше припаднала. Дясната й ръка и рамото бяха прогизнали от кръв и от тази гледка по гърба ми полазиха тръпки.
Точно когато се насочих към нея, проблесна и изтрещя изстрел от автоматично оръжие. Куршумът профуча само на няколко инча от лицето ми. Изгасих светлината и се проснах на земята. Стрелбата продължи да отеква в притихналата гора и още един куршум изсвири над главата ми.
Извадих пистолета си и стрелях по посока на проблясъка, после се покатерих върху поваленото стъбло и започнах да опипвам за Хелън. Ръката ми докосна нейната, точно когато ослепителните фарове на кола осветиха гората.
Имахме късмет, че и двамата бяхме достатъчно близо до поваленото дърво, за да се скрием от светлината. Трябваше веднага да изгася фаровете. Ако този въоръжен престъпник минеше отстрани, щеше да ни помете с два изстрела.
Предпазливо повдигнах глава и се прицелих внимателно. Ръката ми беше стабилна. Първият изстрел не уцели. Когато стрелях отново, на няколко ярда от колата изтрещя пистолет и един куршум се заби в стъблото на дървото на не повече от шест инча от лицето ми, но вторият ми изстрел пръсна единия фар. Наведох се, почаках малко, после пропълзях по дължината на падналото дърво и заех нова позиция. Прицелих се в другия фар. Той сигурно ме беше зърнал, докато съм стрелял. Куршумът му буквално раздели косата ми и ме накара да се просна по лице, уплашен до смърт, но и втората светлина угасна. В успокоителната тъмнина аз пропълзях назад към Хелън със замаяна глава.
Вдигнах я и тръгнах по пътеката. Трябваше да опипвам пътя си като слепец, като съзнавах, че краката ми мачкаха сухите листа и разгласяваха моя напредък по начин, който ме караше да се потя. Единствената ми надежда беше да се скрия някъде, за да мога да се погрижа за Хелън. Докато се движех, си дадох ясна сметка, че имах само четири патрона в пистолета и никакъв резервен пълнител.
След като бях вървял няколко минути, спрях да се ослушам. Долових шумолене на листа някъде отзад, но звукът спря почти веднага, сякаш престъпникът, който ме следваше, беше отгатнал какво ще направя.
Хелън беше напълно отпусната в ръцете ми и аз бях вече доста уморен да я нося, но трябваше да продължа. Тръгнах отново, окуражен от слабата лунна светлина, която видях далеч пред себе си през оредяващите върхове на дърветата. Май приближавах някаква поляна.
Продължих пътя си по-лесно, поради усилването на светлината, но в същото време се питах дали той можеше да ме види и внимавах да не вървя в средата на пътеката.
Изведнъж някъде зад мен изтрещя пистолет и един куршум изсвистя над главата ми. Бързо се дръпнах от пътеката и сложих Хелън зад едно дърво. Измъкнах пистолета си и се взрях в тъмната пътека. Не видях и не чух нищо, но знаех, че той не беше много далеч.
Почаках няколко минути да си почина и да си поема дъх. Нищо не се случи. Трябваше да продължа. Призляваше ми от страх при мисълта за Хелън. Трябваше да направя нещо за раната й. Сложих ръка на рамото й. Изглежда, раната бе спряла да кърви, макар че не можех да бъда сигурен.
Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината и различих между дърветата една пролука, настрани от пътеката. Реших да тръгна по нея, като се отделя от пътеката и опитам късмета си в гората.
Вдигнах Хелън и се раздвижих. Невъзможно беше да се стъпва тихо. Сухи клонки се чупеха под краката ми с шум на експлодиращи фойерверки. Натрупаните върху земята мъртви листа шумоляха обезпокоително. Но аз продължих, движейки се на зигзаг, където бе възможно, като съзнавах през цялото време, че всеки миг можех да бъда застрелян в гръб.
След като се движих така около 100 ярда, стигнах внезапно до поляната. Луната осветяваше малка дървена колиба в средата й. Хлътналият покрив и счупеният прозорец ми показаха, че тя е празна и изоставена, но това не ме интересуваше. Ако успеех да стигна дотам, колибата щеше поне да предложи някакво прикритие за Хелън.
Стоях на края на поляната в тъмнината и се ослушвах. Далече вдясно чувах от време на време шумолене на листа и пукот на чупещи се клонки. Сега престъпникът беше малко по-надалеч, вероятно още следваше пътеката, като смяташе, че вървя по нея. Ако вратата на колибата беше затворена, щях да закъсам, но аз разчитах, че ще мога да я разбия, преди онзи да се приближи.
Вдигнах Хелън на рамо, взех пистолета в дясната си ръка и като поех дълбоко въздух, се втурнах слепешката на открито.
Двадесетярдовото разстояние ми се видя безкрайно, но накрая успях да се приближа до колибата, без да бъда застрелян. Почти без да спирам, аз ритнах силно вратата, щом стигнах до нея. Разкапаната ключалка се разпадна и вратата увисна. Прекрачих напред в тъмнината под закрилата на четирите стени.
Щом влязох, положих Хелън на пода, обърнах се и залостих вратата. Запалих фенерчето си и бързо огледах наоколо.
Колибата се състоеше само от една голяма стая с прозорец към страната, от която бях дошъл. Въпреки че бяха много разнебитени, стените изглеждаха достатъчно стабилни. След като погледнах през прозореца, за да се уверя, че няма да бъда нападнат, аз се наведох над Хелън.
Тя беше още в безсъзнание, но един бърз преглед ми показа, че вече не губи кръв. Отидох отново до прозореца и като се убедих напълно, че няма да бъда изненадан в следващите една-две минути, извадих джобното си ножче и бързо срязах просмукания с кръв ръкав на роклята й.
Беше простреляна в рамото от около шесткалиброво оръжие. Нямаше счупени кости, но беше загубила много кръв. Нищо не можех да направя, затова се върнах до прозореца. Тъкмо навреме, за да зърна тъмната фигура, застанала полускрита зад едно дърво, с лице срещу колибата. Извадих пистолета и стрелях наслуки към него. Изстрелът не беше лош. Видях как се разхвърча кора от дървото, зад което се криеше. Той отвърна на огъня и аз отново стрелях.
После той се шмугна обратно в гората и изчезна от погледа ми.
Зачаках, като се опитвах да си спомня точно колко куршума имах в пистолета. Мислех, че са останали два, но не бях сигурен.
— Стив.
Обърнах се бързо и отидох при нея.
— Какво става? — попита тя. — Припаднах ли?
— Да. Аз те изпуснах — казах и коленичих до нея. — Как се чувстваш?
— Малко съм гроги, но съм добре. Какво става?
— Онзи е отвън. Успях да те домъкна до тази съборетина. Не е кой знае какво, но ако го удържим до разсъмване, ще се оправим.
Погледнах пак навън, но от него още нямаше и следа. Ако бях на негово място, бих заобиколил колибата и бих се появил отзад. Прозорецът беше само един, отзад нямаше друг. Той така и направи.
Докато проверявах пистолета, където намерих само един патрон, Хелън прошепна:
— Мисля, че е отзад. Чувам нещо.
Не се дръпнах от прозореца. Ако имаше намерение да влезе, той трябваше да мине през вратата или през прозореца. Отзад нямаше как да влезе.
— Слушай — казах аз.
Той наистина беше отзад. Чухме как краката му мачкат сухите листа.
Приготвих пистолета и зачаках. Минутите се заредиха. Изведнъж задната стена на колибата изскърца. По нея тропаха крака. Последва приглушен шум; който ме накара да се обърна назад с разтуптяно сърце.
— Той е на покрива — прошепна Хелън.
Отидох до нея и коленичих.
— Не може да стигне до нас.
Щеше ми се да си вярвам, но просто не исках да я плаша. Нещо падна в тъмнината и се приземи, като цопна на пода.
— Какво е това? — каза Хелън и се вкопчи в ръката ми.
Щракнах фенерчето и осветих с лъча колибата. Не се видя нищо. Насочих лъча към покрива. Там нямаше никаква дупка.
— Смъкна се по комина — прошепна Хелън. — О, Стив! Мислиш ли…?
Станах и бавно прекосих стаята до ръждясалата печка. Насочих светлината към нея. За миг не можах да различа друго освен паяжини и прах, после от прахоляка се плъзна една шестфутова гърмяща змия. Щом светлината я докосна, тя се извъртя конвулсивно и се сви зад купчина разкапани чували.
Усетих как потта се стичаше по гърба ми, когато отстъпих бързо назад.
— Къде отиде? — попита Хелън ужасена.
Застанах до нея.
— Зад онези чували. Имам само един патрон.
— Тогава изчакай. Не прави нищо. Тя… тя може да си тръгне.
Първият ми импулс беше да я грабна и да изхвърча навън, но знаех, че Кон е там и ме чака да направя точно това. Движех светлината непрекъснато, държах пистолета насочен напред, а очите ми се местеха от купчината чували към прозореца. Знаех, че Кон може да използва момента, за да се промъкне до прозореца, надявайки се, че аз следя змията. Трябваше да съм готов и за двамата.
— Ето я! — каза Хелън и сподави писъка си.
Дългото люспесто тяло се плъзна през стаята срещу нас. Насочих светлината точно към нея и тя се отдръпна. Не посмях да стрелям. Ръката ми трепереше, а ако не улучех, бяхме загубени.
— Можеш ли да държиш фенерчето? — казах аз през стиснати зъби.
Тя го взе от ръката ми.
Изхлузих сакото си.
— Дръж светлината стабилно. Ще я хвана с това.
— Не, Стив! Не се доближавай до нея!
— Всичко е о’кей. Не се тревожи.
Станах, мушнах пистолета в джоба си, хванах сакото в двете ръце като бикоборец на арената и започнах да се приближавам много бавно към змията.
Хелън се тресеше толкова силно, че едва държеше фенерчето. Змията изплющя, сви се на кълбо и издигна главата си с форма на пика.
О’кей, бях изплашен. Опитах се да направя още една крачка, но видът на този звяр ме парализира. Стоях там със сакото в ръце и треперещи колене, а змията се залюля и се приготви да ме нападне. Когато се хвърли напред, аз я ударих със сакото, отметнах главата й настрани, после скочих назад, извадих пистолета си и се опитах да се прицеля в главата й, докато тя отново се приготвяше за скок, но ръката ми беше нестабилна. Изругах и изпуснах пистолета, а после отново грабнах сакото.
И точно тогава една сянка затъмни прозореца и избумтя пистолет. За миг не бях сигурен дали съм застрелян или не. Метнах се върху пистолета си, сграбчих го и се завъртях.
— Не стреляй, не стреляй! — изкрещя някой.
— Не стреляй, Стив! — извика Хелън. — Това е полицията!
Хвърлих пистолета, сякаш беше нагорещено желязо, и бавно се изправих. Закован на прага, с пистолет насочен към мен, стоеше кавалерийски полицай.
— Горе ръцете!
Вдигнах ръце и се огледах за змията. Тя лежеше свита с простреляна глава.
— Добър изстрел — казах аз. Чух шума на потегляща кола на главния път, но не ми пукаше. — Братле, това беше страшно добър изстрел.