Двойно разбъркване

I

Пристигнахме в Лос Анжелос около три часа следобед и докато Хелън се настаняваше с багажа в хотел „Кълвър“, където бях резервирал двойна стая, аз отидох при Тим Фаншоу — шефа на местния филиал.

Фаншоу беше едър, дебел, обръснат до синьо образ, който, изглежда, смяташе полицата на Джелърт за едно от най-забавните неща, които е срещал. Не му се сърдех. Тази история не му мътеше водата.

— Медъкс се обади преди около час — каза той, след като обсъдихме заедно подробностите по полицата. — Проверил е отпечатъка, но нищо не се получило. Сигурно се е надявал, че момичето има досие.

— Никога не съм вярвал в това — казах аз. — Тя не би оставила отпечатъка на полицата, ако го има в някое полицейско досие. Но все още не смятам, че отпечатъкът е попаднал там случайно. Много ти е лесно да седиш и да се хилиш, но ти нямаш таралеж в гащите, ако такъв въобще съществува.

Фаншоу продължи да се хили.

— Не гледам на тая работа сериозно — каза той. — Проблемът с Медъкс е, че тая негова подозрителност накрая ще го вкара в гроба. Защо не се довери поне малко на Гудиър. Това момче е адски добър агент. За мен е голям късмет, че го прехвърлиха тук. Не знам дали си чул, но той уреди страхотна сделка с Джойс Шърмън. Това е може би най-съвършената полица, която аз съм виждал. Тя покрива риска от всякакъв ъгъл. А от вноската, която измъкна от нея, може да ти се изправи косата. И той уреди цялата тази работа, само като си направи труда да отиде и лично да й напомни да поднови застраховката си срещу кражба и пожар. Повечето от мухльовците, които работят при мен, щяха да й се обадят по телефона или да я уведомят писмено, а Гудиър отиде лично. Заслужава си да му се довериш, а не да го оплюваш.

— Зная това. Той е най-добрият в бизнеса, но няма смисъл да се надяваме, че Медъкс ще се довери някому. Във всеки случай самият аз не се оплаквам. Тази работа няма да ме затрудни, пък и се откачих от службата и от ноктите на Медъкс.

Фаншоу ми се ухили широко.

— Обади ми се, ако ти се прииска да се позабавляваш през свободното си време. Имам едно тефтерче, пълно с телефонни номера на сърдечни отзивчиви палавници, които биха се радвали да те поразвлекат.

— Благодаря за предложението, но жена ми е с мен — казах аз, като станах. — Нейната сърдечност и отзивчивост ми стигат. Надявам се, че ще имам време да посетя кантората на Дени, като начало. Ще ми се да впечатля жена ми с начина, по който работя.

— Ако нямате какво да правите тази вечер, наминете към Атлетик клъб. Ще ви почерпя.

Казах му, че ще видя как ще потръгнат работите. Стиснахме си ръце и аз излязох на улицата.

Докато карах по булевард Лонг бийч, си мислех, че няма да е зле да се опитам и аз да се прехвърля в службата на Фаншоу. Той изглеждаше твърде симпатичен образ, а и би било хубаво да се отърва от Медъкс. Но знаех, че само се залъгвам. Медъкс не би се разделил с мен, пък и самият шеф не би ме пуснал.

По мен изби пот още щом излязох.

Сградата, в която се намираше кантората на Дени, беше притисната като в сандвич между една дрогерия и един китайски ресторант. Входът беше съоръжен с двойни въртящи се врати и месингови орнаменти, които, по всичко личеше, не бяха чистени нито тази, нито миналата година. Бутнах вратата, влязох и попаднах в задимена, задушна атмосфера, изпълнена с разнообразни миризми — от застоял боклук до мръсни тела.

От надписите до стълбището се информирах, че кантората на Дени е на шестия етаж. На малка скромна бележка, написана с неравни главни букви и залепена върху името на бивш наемател, се четеше:

Това не беше надпис, който би привлякъл звезди от ранга на Джойс Шърмън, но на тоя свят има всякакви агенти.

Дени делеше шестия етаж с пожарния изход и мъжката тоалетна. Вратата на кантората му гледаше към пожарния изход.

Не беше кой знае каква врата. Може и да е била боядисвана при поставянето й, но със сигурност не бе пипана оттогава. На нея беше залепена визитна картичка със същите скромни данни като тези на бележката долу.

Почуках, без да се надявам твърде много. Последва тишина, на която човек можеше да се облегне. Натиснах дръжката. Вратата не поддаде, което ме накара без особени умствени усилия да стигна до извода, че е заключена.

Отдръпнах се, изрових една цигара и се вторачих във вратата. Беше снабдена с ключалка „Йейл“, която не би ми създала особени трудности да я отворя, но реших, че сега не му е времето.

Направих си една дълга самотна разходка надолу по стълбите.

Спрях в преддверието и се огледах. Стори ми се, че вратата до асансьора е тази, която ми трябва. Приближих се и почуках. Нищо не се случи.

Почуках отново, след което натиснах дръжката и бутнах. Вратата се отвори и миризмата на прокиснала бира и застояла канализация се втурна покрай мен и се присъедини към останалите миризми в преддверието.

Коридорът пред мен водеше към каменни стъпала. Изкачих ги и погледнах над железните перила. Под мен имаше обширно помещение с циментов под, пълно с кофи, метли, празни бурета, кутии, дървени щайги и миризма на мишки и гранясала храна.

На една от щайгите седеше възрастен мъж по ръкави, с очила с телени рамки, бомбе и износени панталони. Той четеше страницата за конни надбягвания и си тананикаше, сякаш нямаше никакви грижи. В лявата си ръка държеше кутия бира и докато го гледах, той отмести поглед от вестника и отпи една глътка.

Почаках да свърши и слязох по стъпалата.

Той ми хвърли един остър поглед, намести очилата си, остави кутията и примигна. Изглеждаше достатъчно безобиден, но за всеки случай аз си лепнах една широка приятелска усмивка, дълго преди да го доближа.

— Здрасти! — казах, като стигнах до него. — Търся домоуправителя. Вие ли сте?

Тежките, наляти с кръв очи премигнаха отново.

— А?

— Портиера — казах аз търпеливо. — Човекът, който се грижи за това място. Ти ли си?

Хич не изглеждаше сигурен, но след като поразмисли, каза, че може и той да е.

Вече се чувствах доста загрят и лепнех от пот. Атмосферата в стаята беше достатъчно плътна, за да се нареже на филийки. Пресегнах се и придърпах към себе си едно обърнато нагоре с дъното буре, издухах прахта и седнах.

— Бих обърнал една бира, ако ми я продадеш — казах.

— Нямам излишна — отвърна той бързо.

Измъкнах кутия „Кемъл“, извадих две цигари и му предложих едната. Той я грабна по-бързо, отколкото гущер би спипал муха. След като запалихме и издишвахме тютюнев дим в лицата си известно време, той пое инициативата и каза:

— Мен ли търсите?

— Точно така — казах аз и извадих портфейла си. Избрах една визитна картичка, на която пишеше с какво се занимавам, и му я подадох. Той я взе, взря се в нея, размисли и ми я върна.

— Хич не ми трябва — каза той. — Не вярвам на застраховки.

Зачудих се как Алън Гудиър би се справил с него. Вероятно накрая щеше да му продаде и въздуха в стаята. Бях щастлив, че не си изкарвах хляба с продажба на застраховки.

— Търся Брад Дени — обясних аз.

Тъй като се бях научил да наблюдавам хората, когато говоря с тях, забелязах как слабата му приведена фигура леко се напрегна. Нищо повече, но това ми подсказа, че съм го изненадал, а може би и уплашил.

— Шести етаж — каза той. — Стая 10.

— Зная. Бях горе. Него го няма.

— Нищо не мога да направя тогава — отвърна той и прошумоля с вестника си. По своя вял и немощен начин той се опитваше да ме разкара.

— Знаеш ли кога ще се върне?

— Май не.

— Знаеш ли къде е?

— Не.

— Искам да се свържа с него. Важно е.

Той хвърли един поглед на вестника, но не посмя да се зачете.

— Нямам нищо общо с тая работа, мистър.

— Я да видим — казах аз и извадих два долара.

Той скочи толкова бързо, сякаш беше седнал на пирон. Отиде до скрития си запас и се върна с кутия бира, която пъхна в ръката ми. Дадох му двата долара.

— Хайде да започнем отначало — казах аз, като отворих кутията. Къде е Дени?

— Не ми е работа да приказвам за наемателите — каза той. — Но нямам нищо против да ви услужа…

— О’кей, почини си — казах аз. — Дай да прескочим това.

Отпих една глътка. Бирата беше блудкава като следобеден чай у епископ.

— Кога го видя за последен път?

— Миналия месец. Дойде да си плати наема.

— Знаеш ли къде е сега?

Той се опита да изрази съжаление.

— Струва ми се, че не. Той пътува много. Когато го видях, ми каза, че е обиколил всякакви места като Стоктън, Оуклънд, Джаксън.

— Значи нямаш представа как мога да се свържа с него?

— Не. Казах на оня тип…

Той млъкна, погледна ме косо, помести се неспокойно и смукна през зъбите си.

— Какъв тип?

— Не ми е работа да приказвам…

Изправих се.

— О’кей. Върни ми парите и ще се чупя — казах аз.

Не смятах да се оставя на стария мухльо да ме будалка.

— Хайде, дядка, дай ги и не се офлянквай.

Мръсните му пръсти се впиха в банкнотите със силата на капан за мечки.

— Преди няколко дни един тип разпитваше за мистър Дени — каза припряно. — Той идва вчера, а също така и тази сутрин. Гореше от желание да приказва с него.

— Каза ли си името?

— Не, а и аз не го попитах. Беше корав тип, с който по-добре да си нямаш работа. Хич не ми хареса да разговарям тук сам с него.

Това леко ме заинтригува.

— Може да е бил някой актьор, който се е вживял в ролята си. Дени се разправя с актьори, нали?

Портиерът поклати глава.

— Този приятел не беше актьор — каза той сериозно. — Изкара ми акъла. В очите му имаше нещо, от което по гърба ми полазиха тръпки.

Реакциите на неговия гръб не ме интересуваха особено, но предпочетох да си замълча.

— И тази сутрин ли беше тук?

— Да. Той не ме забеляза, но аз го наблюдавах. Промъкна се нагоре по стълбите като си мислеше, че няма никой наоколо. Малко са нещата, които ми убягват в тази сграда.

— Какво е правил там горе, след като Дени го няма?

Изпитото старческо лице стана безизразно.

— Откъде да знам? Или смятате, че е трябвало да го попитам. Той е опасен, зная това. Лош човек.

— Как изглежда?

Отпих още една глътка от бирата.

— Как изглежда? — портиерът се намръщи. — Нали ви казах, какво повече искате?

— Как беше облечен? Висок ли е или нисък, дебел или слаб? Избръснат или с брада?

Портиерът се замисли.

— Хич не ме бива да описвам хора — рече накрая.

Това не ме учуди. От външния му вид ставаше ясно, че твърде малко са нещата, за които го бива.

— Май имаше вашата фигура, тъмен, със сключени вежди. От това изглеждаше постоянно намръщен. Доколкото си спомням, носеше сако на светлосини и бели карета, светлокафяви панталони и кафява шапка с увиснала периферия.

На мен това ми прозвуча като описание на актьор, при това малко дилетант.

— Е, няма значение — казах аз, като запалих нова цигара. — Мей ме интересува Дени. Знаеш ли къде си държи багажа? Няма ли си някое място, където си оставя нещата, когато е на турне?

— И да има, не го знам.

— А кореспонденцията?

— Тук я получава. Но не е много.

Май доникъде нямаше да стигна.

— Идвала ли е тук някаква си мис Джелърт? — попитах аз, без много да се надявам.

— Коя е тя?

— Едно момиче, с което той ходи.

— Не знам нищо за момичета.

Това не ме изненада.

— Не го ли търсят приятели? Някой, когото познаваш?

— Гледам си моята работа. Не се интересувам от наемателите.

Зачудих се КАКВО ли го интересува.

— Май трудно ще го открия — казах аз, като се изправих. — Е, благодаря за помощта.

— Ти нали си плати.

— Така е. Ако продължавам да хвърлям пари на вятъра, накрая и на мен ще ми потрябва някой и друг долар. Май е време да си вървя.

Той посочи кутията с бира до мен.

— Не си я довършил.

— Да, но тя почти ме довърши — казах аз и се запътих към изхода.

II

Администраторът в хотел „Кълвър“ — мазен, загладен тип, който гонеше шейсетте, ми каза, че Хелън е в коктейл-бара. Тя явно нямаше намерение да остави сметката си за разходи да залежава.

Забързах се през фоайето, за да й помогна. Нямаше и следа от нея в лъскавия бар и аз реших, че е отскочила до тоалетната.

Избрах една тиха маса в ъгъла, където бихме могли да поговорим, когато тя се върне, и седнах.

В залата имаше около дузина двойки, като всички се опитваха да създават впечатлението, че са от филмовия бизнес. Моето появяване предизвика сериозно раздвижване. Двойка възрастни мъже с надежда ми показаха отпуснатите си профили. Една млада червенокоса дама в зелена вечерна рокля с открити рамене, която й седеше като втора кожа, ми показа крака си, търсейки усилено несъществуваща бримка. Една блондинка демонстрира таланта си като дари тавана с мила и куха усмивка. За момент се стреснах, после се сетих, че в Холивуд всеки непознат е режисьор, докато се окаже обратното.

Дори барманът започна да прави фокуси с бутилката и не престана с номерата си, докато ме питаше какво ще пия. Усмивката му беше ярка като неонов надпис.

— Скоч — казах аз достатъчно високо, за да ме чуят всички в залата. — Една шепа ще свърши работа. Съблечи го. Предпочитам го голо.

— Да, сър. Разбира се, сър. — Барманът направи стойка като ловджийско куче. — В киното ли работите, сър?

Всички в бара заеха стойка. Ако Хелън беше с мен, можех да продължа да блъфирам, но без моралната й подкрепа, нервите ми не издържаха.

— Кой ли би работил в киното, за бога? — казах аз.

Интересът, който бях предизвикал, изчезна като пясък между пръстите. Момичето, което ми показваше крака си, го скри с бързо презрително движение. Моят момент беше отминал.

Барманът дойде и сложи пред мен висока чаша до половина пълна с уиски и натрошен лед. Взе парите ми, сякаш бяха заразени с чума.

Страшно ми олекна, когато видях Хелън да се носи към мен. Изглеждаше чудесно в строга маслиненозелена рокля и бяла панделка на тъмната коса. Седна до мен.

— Водиш ли ме вече или ще ти е първото? — попитах подозрително.

— Пих вече едно — отвърна тя весело. — Сега ще взема сухо мартини.

Тя ме потупа по ръката.

— Толкова се радвам, че дойдох. Хотелът ми харесва. И стаята е прекрасна, а вече два пъти ме взеха за филмова звезда.

Дадох знак на бармана.

— Това е нищо. Мен ме взеха за режисьор и мога да ти кажа, че в Холивуд това е най-важната личност.

Барманът се появи и повдигна вежди с безразличие. Поръчах едно голямо сухо мартини.

Докато той го приготвяше без всякакъв ентусиазъм, Хелън каза:

— Не си се забавлявал с Фаншоу през цялото това време, нали?

— Знам ли и аз — върнах на удара. — Можех да прекарам една доста бурна вечер. Той ми каза, че разполага със списък от телефонни номера, дълъг цял лакът и с готовност би го споделил с мен.

— А ти какво му каза? — Хелън огледа носа си в малко огледалце, остана доволна и прибра огледалцето.

— Е, бях изкушен, разбира се — казах безгрижно, — но размислих и реших да не изпускам питомното, за да гоня дивото. Не съм чак толкова предприемчив.

Барманът постави мартинито на масата, прибра своя дял и се върна зад бара.

— Реших да поогледам кантората на Дени — продължих аз. — Ще разбереш, като поработим рамо до рамо, че твоят съпруг не обича да си губи времето. Както изглежда, няма да е лесно да открием нашия приятел Дени. Портиерът не можа да ме насочи към никаква следа и тъй като е важно да намерим мистър Дени колкото е възможно по-бързо, реших след една хубава вечеря с теб, да се върна в кантората му с надеждата да открия в личните му книжа някакъв ориентир за неговото местонахождение. Харесва ли ти тази идея?

— Искаш да кажеш, че ще влезеш с взлом? — попита Хелън, като разтвори широко очи.

— Може и така да се каже. Вратата не изглеждаше много солидна.

— Ще дойда с теб.

— В никакъв случай — казах твърдо. — Това не е момичешка работа. Ти ще останеш тук, а аз ще ти дам пълен отчет, когато и ако се върна.

— Идвам с теб — каза тя със същата твърдост. — Впрочем сигурно би било по-добре, ако ти останеш тук, а аз свърша работата сама. Едно момиче ще се справи с това много по-лесно и с по-малко шум.

— Виж сега — казах. — Това е работа за опитен детектив, а не за аматьор. Ти няма да можеш да се вмъкнеш. Става дума за влизане с взлом, справяне с ключалки — тънка работа. Бих искал да видя как някоя фуста отваря заключена врата.

— В такъв случай ела с мен и ще видиш — каза тя.

III

Излязохме от хотел „Кълвър“ малко след 11. Времето след 8 часа бяхме запълнили с още няколко чашки и отлична вечеря и докато се хранехме, обсъдихме застраховката на Джелърт. Беше ми интересно да чуя мнението на Хелън сега, когато бе имала време да осмисли случая, но тя не пожела да каже нещо определено.

— Зная, че тази работа изглежда съмнителна — каза тя, — но това съвсем не означава, че има нещо. Застраховката може и да е направена с рекламна цел. Звучи убедително. Алън е добър агент и ще загуби много, ако сгафи. Щом той е доволен, а хич не е лесно да бъде заблуден, тогава с ония двамата всичко е наред Когато говорих с Тим Андрюс, той ми каза, че напълно одобрява полицата. Изказа много високо мнение за Алън. Каза ми, че бил готов да акцентира полицата, така както била оформена, просто защото Алън е участвал в съставянето й. Струва ми се, че е прав. Разбира се, Медъкс не си пада по Алън. Той намира кусур на всяка полица, но, от друга страна, не трябва да забравяме, че надушва неприятностите по невероятен начин. Досега никога не е бъркал и е възможно Алън да е бил прекаран.

— Знам — отвърнах аз. — Но това, което ме тревожи е: ако има измама — как ще бъде убито момичето. Засега имам само една идея.

Разказах й за клаузата за неизправната електрическа инсталация и как тя не покрива екзекуция на електрическия стол.

На Хелън не й хареса много тази идея.

— Но колко често екзекутират жени? Ако има измама, без съмнение този, който е в дъното, ще направи така, че със сигурност да прибере парите.

— Идеята ми е, че тя вече е извършила убийство — обясних аз — и прави тези застраховки, за да си гарантира най-добрата защита, ако я спипат. Съгласен съм, че възможността тя да отиде на електрическия стол е малка, но докато съществува, ние и останалите компании ще организираме защитата й, за да се осигурим срещу евентуален иск.

Но Хелън хич не си падна по идеята. Стори й се твърде фантастична.

— Ако има измама — каза тя сериозно, — тогава тя е заради пари. В това съм сигурна. Всичко дотук прилича на подготовка на някой илюзионист за хитър фокус. Докато привлича вниманието ти с дясната си ръка, той прави номер с лявата. Може и да бъркам, пък и само си губим времето в приказки, преди да сме се срещнали с ония двамата, но не забравяй какво ти казах. Ако е измама, ще трябва много да внимаваме да не извадят внезапно някой скрит коз.

— Да не си ясновидка? — казах аз. — Или се проявява прословутият ти инстинкт?

Тя се засмя.

— Не зная, скъпи. Просто изказвам мислите си на глас Може и да съм на съвсем погрешен път.

Спряхме дотук. След вечеря се качихме да се преоблечем Взех от куфара си шперц и един полицейски пистолет калибър 38. Хелън намъкна широки панталони и тъмно яке, а косата си прибра под стегната барета.

Взехме асансьора до подземния гараж Служителят скочи на крака, когато видя Хелън, и засия в усмивка.

— О’кей, мис. Веднага ще я докарам — каза той с готовност и изчезна.

— Ако бях слязъл сам, той нямаше и да се помръдне — казах аз. Да не би да си го обработила?

— Просто бях учтива с него, нищо повече — отвърна Хелън хладно.

— Ще ми се да те бях видял — казах аз, докато служителят караше шикозния Буик по коридора от коли. — Та той дори го е почистил.

— Напълних резервоара, госпожо — каза служителят, като изскочи от колата и започна да лъска предното стъкло, — а преди това я измих.

Той плъзна поглед по фигурата на Хелън, която си струваше да бъде огледана в това облекло.

— Забелязахте ли съединителя? Е, аз го оправих.

Тя му благодари със сияйна усмивка, докато аз му бутнах един долар в ръката. Той го взе, без да откъсва очи от нея.

— За една бройка да забия един юмрук в носа на този тип. Забеляза ли как те гледаше? — казах, докато карах нагоре към изхода.

— Понякога, мистър Хармъс, вие ме гледате по съвсем същия начин — отвърна тя — и аз не си спомням да съм ви удряла с юмрук по носа.

— Няма значение. Сега приближаваме четвърта улица. Има паркинг на Войл авеню. Няма да е зле да оставим колата там, да не вземат ченгетата да станат любопитни. И не забравяй, мила, ако нещо се обърка-бягай. Да сме наясно по тоя въпрос. Аз ще се оправям. За това ми плащат. А ти използвай хубавите си крачета.

— Какво може да се обърка?

— Нямам представа, но по-добре да имаме готов план за действие за всеки случай. Ако се появят ченгетата или стане нещо, изчезвай бързо. Върни се в хотела и ме чакай.

— А ако не се върнеш?

— Тогава ще се обадиш на Фаншоу и ще го накараш да ме измъкне под гаранция.

Не говорихме нищо повече, докато не паркирахме колата, и след това, като се връщахме на четвърта улица, Хелън каза:

— Нали ще бъдеш внимателен, Стив? Няма да ми е приятно, ако се наложи да си търся друг съпруг.

— Ако си намериш нов съпруг, ще му се явявам насън. Дай сега да огледаме задната част на сградата. Може да са забравили някой прозорец отворен. Ето алеята, която сигурно води към входа на портиера.

Убедихме се, че на улицата никой не ни наблюдава и се потопихме в мрачната заплашителна алея. Бяхме я прекосили наполовина, когато в тъмнината се чуха забързани стъпки. И двамата спряхме рязко, като се взирахме напред.

Неочаквано от полумрака бързо изскочи една жена, шмугна се край мен и се насочи към улицата. Беше твърде тъмно, за да я разгледам, видях само шала, увит около главата й, и дълго черно палто.

Тя се появи толкова неочаквано, почти като призрак, че ми изкара акъла. Хелън също се уплаши и се впи в ръката ми.

— Откъде, по дяволите, изскочи тя? — казах аз и се опитах да се върна по алеята. Бях направил само няколко крачки, когато чух запалване на кола. Забързах се и стигнах края на алеята навреме, за да видя как една голяма мощна кола без светлини се стрелна от отсрещния тротоар.

Хелън ме настигна и двамата се загледахме след колата.

— Каква беше тая работа? Изхвърча без светлини като някой прилеп от ада.

— Усети ли парфюма й? — попита Хелън. — „Джой“, най-скъпият парфюм в света.

— Дай да огледаме тази алея — казах аз и ние се върнахме по стъпките си.

След двадесет ярда стигнахме само до сляпа стена. Алеята водеше единствено към входа на портиера.

— Трябва да е излязла оттук — казах аз, като спрях пред вратата, на която беше написано с бяла боя:

— Може да й се е скъсала някоя важна част от тоалета и се е вмъкнала тук да я оправи — каза Хелън.

— Не можеше ли да го направи и в колата? — отвърнах аз и извадих фенерчето си да осветя вратата.

— Я, тя е отворена — бутнах вратата и тя хлътна навътре. — Знаеш ли, мисля, че е била тук.

— Може да има кантора тук — рече Хелън, като понижи глас. — Ще влизаме ли?

— Да — отговорих и влязох в преддверието. — Затвори вратата след себе си.

Тя така и направи, след което се наведе и пъхна малка тресчица под нея.

— Това ще я задържи, ако някой полицай се опита да я отвори — каза тя. — Научих този номер от една книга.

— Много хитро — отвърнах. — А сега върви до мен и не вдигай шум. Ще се качим по стълбите. Нямам никакво доверие на асансьора.

Тръгнахме тихо по каменните стъпала. Тя се движеше на две крачки зад мен. От време на време светвах с фенерчето, но се изкачвахме повече в мрак.

Хелън ме дръпна за сакото, когато стигнахме до четвъртия етаж. Спрях.

— Какво има? — попитах, като доближих глава до нея.

— Стори ми се, че чух нещо — прошепна тя. — Имам чувството, че в сградата се крие някой.

— За бога, не е сега моментът да упражняваш инстинкта си. Това ме изнервя.

Стояхме един до друг, целите в слух, но нищо не се чу.

— Няма нищо — казах. — Просто си напрегната. Хайде да се качим на последния етаж.

Продължихме и когато стигнахме до шестия етаж, вече и двамата дишахме тежко.

— Сега ми светни — казах аз — и ще ти покажа как отварям заключена врата. Това е нещо, за което и по-бедни от теб биха платили доста пари, само за да гледат.

— Може и да ти светна — отвърна тя, като гласът й леко трепна, — но май не е необходимо, нали?

Вратата беше полуотворена. Ние я гледахме и си признавам, че космите на тила ми настръхнаха.

— Кой ли е бил вътре? — прошепнах аз. — Днес следобед вратата беше заключена.

— Защо смяташ, че той не е вътре все още? — каза тя, като пристъпи зад мен.

Бръкнах в сакото си и измъкнах пистолета.

— Дай да хвърлим един поглед — казах аз, отворих вратата с крак и обходих с лъча на фенерчето малката прашна стая.

Вътре имаше бюро, два стола, протрито килимче и шкаф за папки. Нямаше никой.

— Странно — казах аз, като влязох в стаята. — Чудя се дали Дени не се е връщал днес следобед.

Хелън затвори вратата, отиде до прозореца и дръпна щорите, след което запали лампата.

— Не мисля, че е бил Дени — каза тя. — Била е жената, с която се сблъскахме. Не усещаш ли парфюма й?

Подуших, но без резултат. Знаех, че носът ми не може да конкурира този на Хелън, що се отнася до миризми.

— Сигурна ли си? Нищо не усещам.

— Сигурна съм, Стив.

Огледах кантората. Нищо не изглеждаше да е пипано.

— Жена, която използва такъв парфюм, едва ли е от клиентите на Дени — продължи Хелън. — Това чудо струва доста пари.

— Тогава коя ли е била? И какво е търсила тук?

Отидох до прашното бюро и отворих едно чекмедже. Беше пълно с боклуци: кламери, парчета хартия, непочистени прибори за лула, няколко празни кутии за тютюн. Нищо интересно. Претърсих и другите чекмеджета. В едно от тях имаше мръсна риза, а в друго — кърпа за лице, бръснач, сапун за бръснене и огледало.

— Просто един дребен агент със скромно имущество — казах аз, като извадих цигара и я забучих в устата си.

Хелън беше отворила шкафа с папките и прелистваше някакви писма. След малко тя го затвори, като поклати глава.

— Нищо, което да ни подскаже къде е той сега — каза тя.

— Опитай най-долното чекмедже — предложих аз.

Тя измъкна най-долната папка. Там лежеше внимателно подредена и стегната с червена лента връзка от застрахователни полици.

— Източникът на бедите — казах аз. — Дай да им хвърлим един поглед.

Наредихме десетте полици на бюрото и се наведохме над тях.

След няколко минути внимателно разглеждане, ми стана ясно, че те са точно копие на полицата, която Гудиър беше договорил.

— Направили са най-разумното — казах аз. — Ако са искали да избегнат всякакви рискове, трябвало е да повторят нашата формулировка. Чудя се дали се е намерила компания, която да откаже застраховка.

Обърнах една от полиците, за да погледна подписа.

— Хей, я погледни. Мастилено петно и отпечатък от палец.

— Има го навсякъде — каза Хелън, като бързо прегледа останалите полици.

Спогледахме се.

— Алън се закле, че отпечатъкът е случайност. Това тук доказва обратното. Струва ми се, че попаднахме на нещо, но не знам на какво.

Хелън се намръщи, като гледаше полиците.

— Може първият отпечатък да е бил случаен — каза тя. — Идеята й е харесала и тя е сложила отпечатъци и на останалите.

— Инстинктът ли ти подсказва това?

Тя поклати глава.

— Не. Ще трябва да разберем от останалите застрахователни агенти дали и те са останали с впечатлението, че отпечатъците са попаднали случайно на техните полици — рече тя, като сгъваше полиците. — Мисля като теб, Стив. Има нещо много съмнително около тези отпечатъци.

Върнах полиците в чекмеджето.

— Няма какво повече да гледаме. Да се измитаме оттук. Поне не си загубихме времето, макар че още нямаме представа къде да ги открием.

Оставихме вратата както я бяхме намерили и излязохме на площадката. Постояхме заслушани в далечния шум на уличното движение. После тръгнахме надолу по стълбите. Движехме се тихо и бързо.

На площадката на третия етаж Хелън спря и ме хвана за ръката.

— Почакай — прошепна тя настойчиво. — Чуй!

Изгасих светлината и застинахме един до друг в тъмнината. Тогава го чух — приглушен стържещ звук, който идваше някъде отдолу. Звук, сякаш някой влачеше много бавно чувал по каменен под.

Хелън се вкопчи в ръката ми.

— Какво е това? — попита задъхано.

Приближих се до парапета и надникнах надолу в тъмния кладенец. Нищо освен мрак, една черна празна бездна. Стържещият звук продължаваше.

— Там долу има някой — прошепнах аз. — Сякаш влачи нещо.

Чакахме, облегнати на перилата, целите в слух.

Скърцащите звуци се приближиха към нас в тъмнината, след което внезапен трясък на метал почти ни накара да изскочим от кожите си от страх.

— Асансьорът — казах аз. — Някой се изкачва.

Дръпнах Хелън настрана от перилата.

— Кой ли е? — каза тя и почувствах как трепери до мен.

— Успокой се. Да изчезваме.

Отстъпихме назад и чухме как скърцащият асансьор бавно се изкачва. Натиснах дръжката на вратата на една кантора, но тя беше заключена.

— Стълбите — прошепна Хелън. — Ще се спуснем, докато той се изкачва.

Хванах я за ръка и пипнешком намерихме началото на стълбите. Докато търсехме първото стъпало с крака, нов звук ни прикова на място: ужасен, тежък стон се понесе от шахтата на асансьора и сякаш изпълни цялата сграда.

— Някой е ранен — каза Хелън. — Страх ме е, Стив.

Притиснах я към себе си, докато се вслушвахме. Асансьорът се изкачваше бавно. Вече беше близо до нашата площадка. През прозорчето на вратата зърнах неговите очертания. Той се приближаваше все по-бавно и по-бавно, докато накрая спря на няколко ярда от нас.

Отвътре долетя слаб звук, който пресече дъха на Хелън — тежка въздишка и шум от свличащо се тяло.

Извадих пистолета си, дръпнах Хелън зад мен и запалих фенерчето. Лъчът освети решетката на асансьора. Хелън тихо изпищя — по пода на асансьора се процеждаше кръв и се стичаше в шахтата.

Пристъпих напред и надникнах в асансьора, като фенерчето трепереше в ръката ми.

Портиерът се поклащаше, облегнат на стената. Телените му очила висяха от едното ухо. По лицето му имаше кръв и очите му бяха безжизнени. Когато тръгнах към него, отпуснатото му тяло се помръдна, той се отлепи от стената и се свлече по решетката.

Някъде в далечината тишината на нощта бе раздрана от пронизителния вой на полицейска сирена.