Двойно разбъркване

I

Единствената светлина в стаята идваше от настолната лампа, която хвърляше светло петно върху бюрото и килима.

Полицейски капитан Хакет търкаляше един молив напред-назад върху попивателната. В сянката, далеч от осветената част, Миклин дъвчеше угаснала пура и се мръщеше на тавана, докато Фаншоу непрекъснато триеше очи с длани и се прозяваше. Той вече си беше легнал, когато му се обадих от полицейския телефон, за да го извикам в управлението. Аз седях до бюрото и се грижех за болната си ръка. Бяха извадили 4 сачми от левия ми бицепс и сега бях в лошо настроение.

— Никаква представа ли нямаш кой е стрелял? — попита рязко Хакет, без да вдига глава.

— Никаква. Както ти каза и таксиметровият шофьор, той не е сигурен даже дали убиецът е бил мъж или жена и е бил твърде уплашен, за да вземе номера на колата. А аз бях твърде уплашен, дори за да помисля да опитам.

— В кого се е целил — в теб или в мисис Хофман?

— Струва ми се, че в мен.

— О’кей — каза Хакет, като изведнъж вдигна поглед. — Да видим дали ще можем да подредим тая работа. Да започнем отначало. Защо отиде в къщата на Хофман?

— Открих, че той работи за Джойс Шърмън. Надявах се да го накарам да се разприказва и да ми каже за каква работа е ставало въпрос — продължих, като описах как бях намерил визитката на Хофман в чекмеджето на Джойс и какво бях чул от мисис Хофман. — Обзалагам се, че Джойс е трябвало да се срещне с Хофман вечерта, когато е изчезнала.

— Мислиш ли, че той я е отвлякъл? — попита Фаншоу.

Поклатих глава.

— Започвам да мисля, че не е била отвлечена. Идеята ми е, че тя и Хофман са скроили заедно отвличането, за да си поделят парите от откупа.

— Свети Петре! — експлодира Фаншоу. — Как ти хрумна това?

— От думите на мисис Хофман. Тя чула Хофман да иска пари от Джойс. Бил решен да изнудва Джойс. Той и тя били замесени в убийството на портиера на една административна сграда на 4-та улица.

— Джо Мейсън ли имаш предвид? — попита рязко Хакет. — Човекът, който беше наръган с нож в четвъртък вечерта?

— Да. Нощта на отвличането. Случайно бях в района онази вечер и видях една жена да излиза от алеята, водеща към вратата на Мейсън. Миришеше на парфюм „Джой“. В съседния китайски ресторант попаднах на Хофман. Поради някаква причина Джойс се интересувала от застрахователните полици на едно момиче на име Сюзън Джелърт. Джойс наела Хофман, за да открие къде се пазят полиците. Когато той ги намерил в кантората на нейния импресарио, Джойс отишла заедно с него да ги прегледа. Мейсън може би ги е чул да влизат. Той бил наръган, докато Хофман инсценирал грабеж в друга кантора, за да скрие истинския мотив на тяхното влизане.

— Искаш да ми кажеш, че Хофман е убил Мейсън ли? — попита Хекет.

Поклатих глава.

— Съвсем сигурен съм, че той не е знаел за смъртта на Мейсън до пристигането на црлицията.

— Тогава кой го е убил?

— Не проверихте ли онзи нож, който ви дадох?

Хакет се поколеба, после посегна към — телефона. Поговори, изслуша отговора и каза:

— Добре. Продължавай, Джак — и затвори.

Сивите му очи ме погледнаха твърдо.

— Къде намери този нож, Хармъс?

— С него е бил убит Мейсън, нали?

— Така изглежда. Съответства на раната, а и кръвта, която намерихме върху дръжката, съответства на кръвната група на Мейсън.

— Намерих го в спалнята на Джойс. Обзалагам се, че тя го е убила.

Тишината, която последва, беше наелектризирана.

— Можеш ли да го докажеш? — попита меко Хакет.

— Аз май не, но Хофман може. Секретарката на Джойс ми каза, че Джойс е алкохоличка. Докато претърсвах стаята й, открих достатъчно доказателства за това. Възможно е Мейсън да я е изненадал и тя да го е наръгала в пиянска паника.

Хакет потърка; синеещата си брадичка. Май не си падаше по тази идея.

— Да оставим това засега. Каква е онази Джелърт, за която говореше?

— Това е дълга история и някак се връзва с тази, макар че не знам как.

Разказах му за полиците за злополука. Дадох му всички факти, включително и за нашето посещение на Мъртвото езеро, но не му казах, че бяхме влизали в кантората на Дени.

— Но защо Джойс Шърмън би се интересувала о г тази жена? — попита Миклин. — Няма логика.

— Де да знаех. Ако разбера това, може и да ми стане ясно защо бяха издадени онези необикновени застрахователни полици.

— Ще търсим Хофман — каза Хакет. — С това ще започнем.

— Все още не разбирам защо твърдиш, че мис Шърмън не е била отвлечена — рече Фаншоу.

— Погледни нещата така — казах аз. — Представи си, че Хофман е решил да я изнудва за убийството на Мейсън. Джойс разбира, че той може да я ограби до шушка. Съгласява се да се срещне с него и да му даде каквото може, а после да изчезне. Не знам каква е банковата й сметка, но ако съдя по начина й на живот, съмнявам се да има много излишни пари. Ако изчезне, тя ще скъса с огромните приходи, с които е свикнала. Трябвало е да се измъкне, без да остане с празни ръце. Сеща се за застрахователната полица срещу отвличане. Половин милион е точно сумата, която й трябва. Разбира обаче, че няма да може да се справи сама. Решава да се свърже с Хофман. Срещат се и тя му казва за своя план. Написва бележката за откупа. Двамата оставят нейната кола на булевард Футхил и заминават с колата на Хофман. Сега им остава само да приберат откупа, да си поделят парите и да изчезнат. Как ти се струва тази идея?

— Ти си пълен с идеи — каза Хакет уморено. — Това са само предположения. Нямаме никакво доказателство. Не казвам, че не е станало така, но идеята не ме грабва. Ще търся Хофман. Той е ключът към всичко.

— Това ми харесва — рече Фаншоу. — Най-добре е веднага да кажем на Медъкс. Не виждам защо трябва да плащаме откупа сега. Ако на Лойд толкова много му трябва мис Шърмън, да даде сега парите, а ако отвличането се окаже истинско, ние ще ги върнем.

— Ние ще трябва да платим — казах аз. — Райс е разказал всичко на пресата. Не можем да си позволим да откажем при цялата тази публичност. Ще трябва да дадем откупа, освен ако не докажем, че тя е убила Мейсън, а за това имаме само три дни.

— Но ние сме го доказали, не е ли така? — каза Фаншоу. — Парфюма, визитката в чекмеджето, ножа в кутията за шапки. Какво повече искаш?

— Хиляди жени използват „Джой“ — казах аз, — а ножът и визитката може и да са били подхвърлени в стаята й. Това не е доказателство.

Фаншоу се обърна към Хакет.

— Кога се надявате да намерите Хофман?

Хакет сви рамене.

— Утре, другия месец, догодина. Зависи от пречките, на които ще се натъкнем.

— Хубава работа — каза Фаншоу горчиво. — Разбираш ли, че ако не го намерите до три дни, ние ще изгубим половин милион?

— Не е нужно да ми го казваш — рече Хакет, като бутна назад стола си. — Ще се заема с работата веднага. — Той хвърли поглед към Миклин. — С оглед на това ново развитие на нещата, може би трябва да започнем издирването на мис Шърмън.

— Да — каза Миклин, — и по-добре е да го направим тайно. Ако Райс узнае, че подозираме жена му в убийство, сигурно ще ни даде под съд.

— Ще ви оставим да се организирате — каза Фаншоу. — Хайде, Стив, нека да поспим малко.

Като излязохме на улицата, аз казах:

— Трябва да продължите да събирате парите за откупа. Ако Хакет не намери мис Шърмън и Хофман, ние сме загубени.

— Ще говоря с Медъкс. И освен това, Стив, пази се. Ако са се целили в теб, може да опитат отново.

Когато се върнах в хотела, като предпазна мярка заключих вратата на спалнята си и сложих пистолета под възглавницата.

II

Както бях предвидил, всички сутрешни вестници разказваха историята за застраховката срещу отвличане и правеха от това страхотна сензация. Бяха интервюирали Медъкс и под натиска на обстоятелствата, той бе принуден да признае, че компанията ще плати откупа, ако Джойс Шърмън не бъде намерена преди да се получат инструкциите за предаването му.

Нямаше какво да правя до получаването на инструкциите за откупа и тъй като ръката ми беше малко възпалена и схваната, реших да си почина, преди да дойде време за действие.

Обадих се на Пийт Ийгън за новини от Хелън. Той ми каза, че тя е горе на езерото и че самият той ходел от време на време с нея, за да наблюдават заедно. От начина, по който говореше, заключих, че Хелън си върши добре работата, а той, изглежда, се забавляваше чудесно.

— Тя ми каза, ако се обадите, да ви предам, че е добре и да не се безпокоите. Ще ви се обади по някое време довечера, ако сте там.

Когато Хелън наистина се обади вечерта, не й казах, че съм ранен. Знаех, че ако тя сметне, че има опасност да се опитат повторно да ме напълнят с олово, ще се върне веднага. А както вървяха нещата, добре бе, че тя реши да остане горе на Мъртвото езеро.

Казах й, че Хофман е изчезнал и че сега имам сигурно доказателство, че Джойс Шърмън е убила Мейсън. Тя беше толкова изненадана от това, колкото и аз самият.

— Не мога да разбера — каза тя, а гласът й звучеше много отдалечен по пукащата линия. — Защо, за бога, една прочута филмова звезда ще се интересува от застрахователните полици на една неизвестна стриптизьорка. Каква е връзката?

— И аз не мога да си го обясня. Цялата работа ме озадачава.

И наистина беше така. Колкото повече мислех за това, толкова по-мътно ми изглеждаше.

Въпреки че аз се бях поотпуснал, полицейското управление се беше впрегнало да търси Хофман. Но, независимо от интензивното дирене, не бе открита никаква следа нито от Хофман, нито от Джойс Шърмън. Часовете се изнизваха и ставаше все по-ясно, че ще бъдем принудени да платим откупа.

Ако не беше огромната публичност, която застраховката получи в пресата, сигурен съм, че Медъкс щеше да намери някакъв начин да изклинчи от плащането. Той смяташе, че моята версия, че Джойс Шърмън е убила портиера, обяснява нейното изчезване и беше бесен от това, че ще трябва да посрещнем иска.

Фаншоу беше събрал парите за откупа, които се пазеха от въоръжена охрана. Никога не бях виждал такава купчина пари. Бяха сложени в два големи куфара, за да се пренасят по-лесно.

На третия ден следобед — деня, в който очаквахме да получим инструкциите за предаване на откупа, аз, Медъкс, Фаншоу и Миклин се срещнахме в кантората на Фаншоу.

Миклин нямаше какво да ни съобщи, а когато пристигна и полицейски капитан Хакет, един поглед върху неговото потъмняло, намръщено лице бе достатъчен, за да ни покаже, че и той нямаше какво да ни каже.

— Този тип трябва да е все някъде! — беснееше Медъкс, крачейки нагоре-надолу. — Ще се увътрим с половин милион, само защото всички вие сте сбирщина от проклети некадърници!

— Той може и да е извън страната — изръмжа Хакет. — Ако имаш някакви идеи, дай ги, вместо да ми викаш.

— Не смятам да те уча как да си вършиш работата! — сряза го Медъкс. — Имам си достатъчно грижи с моята собствена работа поради тези налудничави полици, които моята компания акцентира.

— По-добре да тръгвам за къщата на Шърмън — казах аз, уморен да го слушам. — Щом получа инструкциите, ще ви телефонирам тук. С малко късмет може да успеем да скроим и някой капан.

— Никакъв шанс — каза Хакет. — Ще те изпратят на другия край на страната, преди да получиш окончателните инструкции. Добре познавам похитителите. Те непрекъснато очакват капан.

— Защо не му дадем радиокола? — попита Миклин. — Така ще може да държи връзка с нас. Ще пуснем глутница коли на миля около него, но без да се виждат.

— Е, това вече е страшна идея — каза Медъкс. — Първата умна идея, която чувам. Какво ще кажеш, Хакет?

— Така е — каза Хакет. — Ще уредя всичко веднага. На никого нито дума за това Хармъс. Когато Миклин донесе откупа, ще ти докара една от най-бързите и добре екипирани полицейски коли. Ще наредя да демонтират антената на радиото. Не бива да се издаваме с нищо.

— Добре — казах аз. — Е, ако това е всичко, да тръгвам.

Като пресичах тротоара към мястото, където бях оставил колата си, наскочих на Алън Гудиър, който бързаше за кантората на Фаншоу.

— Хей, здрасти — спрях се аз. — Пожелай ми късмет. Отивам у Шърмън. Очакваме инструкциите за откупа.

— Значи не са я открили?

— Не, нито пък Хофман.

— Значи ще платим? — Той изглеждаше блед и разтревожен. — Иска ми се никога да не ми бе хрумвало да й продавам тази полица.

— Остави това. Послушай ме и не влизай там, освен ако не ти се налага. Медъкс е вътре и както обикновено се е разбеснял като див бивол.

Гудиър направи гримаса.

— Тогава няма да влизам. Дойде ми до гуша от него. Какъв шанс имаме да проследим парите, Стив?

— Искаш да кажеш като излязат от ръцете ми ли? Никакъв шанс Банкнотите са твърде дребни. Фаншоу дори нямаше време да им вземе номерата.

— Значи, ако похитителите не бъдат хванати, ще загубим всичко?

— Май да, но такъв е животът. Поне получихме доста безплатна реклама.

— Полицията не може ли да им скрои някакъв капан? Сигурно може да се направи нещо.

— Ще ми дадат радиокола — казах аз, — но си дръж езика зад зъбите. С малко късмет може и да ги сгащим. Ще бъда във връзка с полицията, която ще се движи само на около миля от мен, но без да се вижда.

Лицето на Гудиър светна.

— Това е хитро, но внимавай, Стив. Звучи малко опасно.

— Е, май все някак трябва да си изкарвам парите. Сетих се какво исках да те попитам. Когато си говорил с мис Шърмън, тя как ти се стори?

— В какъв смисъл?

— Чух, че е безнадеждна алкохоличка. Видя ли ти се такава?

Той поклати глава.

— Не забелязах нищо подобно. Изглеждаше напълно разумна, когато говорехме по работа.

— Видя ли секретарката й: тъмнокосо момиче с тънка талия и вид на мексиканка?

— О, да. Тя ме заведе при мис Шърмън.

— Значи тя знае, че мис Шърмън е сключила тази полица? Гудиър отново поклати глава.

— Тя знаеше, че ще говоря за подновяването на застраховката срещу грабеж и пожар. Не знаеше нищо за новата застраховка.

Изпухтях.

— Ужасно нещо е да си детектив. Удрям на камък по 10 пъти на ден. Е, хайде. Трябва да бързам.

— Желая ти късмет, Стив. Искаше ми се да дойда с теб. Чувствам се отговорен.

— Остави това — казах аз, потупах го по рамото и влязох в колата.

След десетина минути стигнах жилището на Шърмън. Беше 6 и петнадесет. Двама строги на вид полицаи пазеха главния вход. Пуснаха ме, след като доказах кой съм.

Пери Райс, облечен в бели спортни панталони и фланелка без ръкави, крачеше нагоре-надолу по терасата.

— Качвайте се — викна той, като се наведе над перилата. — Имате ли някакви новини?

— Никакви, обадиха ли се вече?

— Не. — В очите му имаше трескав блясък, а пръстите му нервно потрепваха. — Носите ли парите?

— Готови са. В момента са в кантората на нашия филиал. Щом се обадят похитителите, Миклин ще ги докара.

— В дребни банкноти, както казаха ли?

— Да.

Той извади кърпичка и изтри лицето си.

— Добре. Не искам нещо да се обърка. Искам жена ми да се върне.

Изсумтях и погледнах с надежда към една маса, отрупана с питиета. Той проследи погледа ми.

— Налейте си — каза ми рязко. — Ще трябва да ме извините. Имам да върша много неща.

Той тръгна по терасата и изчезна през рамката на прозореца.

Налях си голямо уиски със сода и седнах. На терасата беше много тихо и горещо. Изгледът към градината щеше да задържи вниманието ми, ако нямах на главата си толкова неща. Чудех се — ако Джойс Шърмън наистина беше убила Мейсън — как ли ще преживее загубата на целия този лукс и къде ли се крие. Седях замислен около половин час, после осъзнах, че времето си тече, а на мен ми става нетърпимо горещо и реших да потърся някого, с когото да поговоря — за предпочитане Мира Лантис или който и да е, вместо да чакам тук сам.

Разходих се, надникнах през рамката на прозореца в една празна стая и продължих до края на терасата.

Стълби водеха надолу към розовата градина и аз тъкмо се колебаех дали да сляза и да разгледам розите отблизо, за да се занимавам с нещо, когато чух гласове.

Ослушах се за момент и разбрах, че гласовете идват от отворения прозорец наблизо. Приближих се тихо с намерението да си намеря компания.

И тогава един глас ме закова насред път: гласът на Мира Лантис.

— Как можеш да говориш така? — казваше тя. — Тя може да се върне. Ти не знаеш със сигурност.

Придвижих се бързо и безшумно до стената и до прозореца, като внимавах да не ме видят.

— Слушай сега — каза Райс, — тя няма да се върне. Не мога да ти кажа откъде го знам, но знам. Щом платят откупа, можем да се махаме. Ти искаш да дойдеш с мен, нали?

— Да, желая това повече от всичко на света, но няма да мръдна оттук, докато не се уверя, че тя няма да се върне.

— Казвам ти, че няма да се върне! — сряза я Райс, а в гласа му имаше сърдита стържеща нотка. — Дори ако не са я убили досега, тя не може да издържи без алкохол през цялото това време. Видя ли в какво състояние беше, когато излезе онази нощ?

— Не трябваше да я пускаш, Пери. Не ми е притрябвала, но ми прилоша, като я видях да потегля с колата в това състояние. Трябваше да я спреш!

— Да я вземат дяволите! — каза злобно Райс. — Доволен съм, че тръгна. По-добре да се беше пребила онази нощ, вместо да я отвличат.

— Пери, аз трябва да знам. Наистина ли е отвлечена?

Изведнъж настана тишина, после той попита със стържещ глас:

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Пери, не ме гледай така — в гласа й звучеше уплаха. — Защо си така сигурен, че тя няма да се върне? И ако заминаваме за Париж, откъде ще вземем пари? Мили, моля те, кажи ми истината. Знам, че тук няма пари. Не съм глупачка. Аз плащам всички сметки. Тя дължи хиляди, и ти също. Как смяташ…?

— Ще млъкнеш ли? — изръмжа Райс. — До гуша ми дойде. Ако не искаш да вървиш с мен, кажи и ще тръгна сам.

— О, Пери, моля те, не говори така. Знаеш, че искам да дойда с теб. Обичам те. Моля те…

— Тогава млъкни и престани да задаваш въпроси. Остави ме сам. Имам да свърша много неща, ако ще тръгваме скоро. Върви и си намери някаква работа.

Тихо се отдръпнах от прозореца и когато вече не можеха да ме чуят, се затичах по терасата към мястото си. Преди да успея да седна обаче, пронизителен телефонен звън раздра напрегнатата, нажежена тишина.

III

Бях се насочил към отворения висок прозорец, когато Райс се появи. Лицето му беше пребледняло, а в очите му имаше жестоко вълчо изражение, което ме стресна.

— Може да са похитителите — каза той. — По-добре вие да се обадите. Побързайте!

Той ми посочи стаята. Стигнах до телефона с три крачки и вдигнах слушалката.

— Жилището на Шърмън — казах аз.

Последва дълга пауза, после приглушен глас каза:

— Кой е на телефона?

— Хармъс, „Нашънъл Фиделити“ — казах аз, разпознавайки гласа, който бях чул преди, когато бяха получени първите инструкции.

— Приготви ли парите?

— Готови са.

— В дребни банкноти ли?

— Не по-едри от 20.

— Добре. Слушай сега. Знаеш ли Елмо Спрингс?

Казах, че го знам. Елмо Спрингс беше малко градче на около 100 мили северно от Лос Анжелос, горе в планините.

— Имаш три часа, за да стигнеш дотам, затова трябва да се стегнеш — продължи гласът. — По-нататъшни инструкции ще получиш в бензиностанцията „Блу трайангъл“. И слушай, ако решиш да правиш номера, ще стане доста зле за мацето.

— Не се стягай — казах аз. — Искаме само мис Шърмън да си дойде. Вие ще си получите парите, но ние каква гаранция имаме, че ще ни я върнете?

— Мислиш ли, че искам да я задържа? Тая кучка ме разорява. В алкохола, който изпива, може да заплава яхта.

— Доведи я на телефона. Искам да говоря с нея.

— Тя не е тук, приятелче, а дори и да беше, щеше да е твърде гипсирана, за да говори.

— Как ще ни я предадете?

— Плати мангизите и ще ти кажа. А сега се размърдай. Искам парите след три часа.

Чу се остро щракване и връзката прекъсна.

Докато набирах номера на Фаншоу, казах на Райс:

— Елмо Спрингс след три часа. Там ще получа други инструкции.

— Какво каза за Джойс? — попита Райс задавено.

— Щом получи парите, ще ни каже къде да я намерим.

Телефона вдигна Хакет. Казах му къде трябва да отида.

— О’кей — каза той. — Веднага ще изпратя колата. Ще имаме 10 коли около Елмо Спрингс, преди да стигнеш там. Дръж връзка и успех!

Благодарих му и затворих.

Райс се приближи.

— Нали не подготвят някой капан? — настоя той.

Поклатих глава.

— Няма как да стане. Освен това и ние, както и вие, сме загрижени за връщането на съпругата ви.

Той ме загледа втренчено, промърмори нещо под носа си и излезе.

Отидох на терасата. След 10 минутно чакане видях една кола да се приближава бързо по алеята. Изтичах надолу по стълбите да я посрещна.

Миклин и Медъкс слязоха. На задната седалка можах да видя двата куфара с парите.

— О’кей — каза Миклин. — Тръгвай. Дръж връзка с нас. Ще бъдем точно зад теб, но без да се виждаме. Ако имаме късмет, може да го хванем.

Качих се в колата.

— Ще ви се обадя в Елмо Спрингс… — започнах, когато внезапно се появи Райс. Преди Миклин да успее да го спре, той отвори широко вратата на колата и погледна свирепо към късовълновия радиоапарат.

— А, това гласите, значи? — изръмжа той. — Дявол да го вземе! Не ви ли казах да не се правите на хитри! Излизайте от тази кола!

— Стой си там! — излая Медъкс и го бутна назад. — Аз дърпам конците тук. Това са наши пари и…

— Той няма да тръгне с тази кола! — беснееше Райс и се бореше да стигне до мен. — Ако нещо се случи с Джойс…

Запалих колата, обърнах бързо и изчезнах надолу по алеята, като оставих Медъкс и Миклин да се оправят с Райс.

Наближаваше 7 часа, когато напуснах жилището на Шърмън. Попаднах в доста тежък трафик в Лос Анжелос, което ме позабави, но щом излязох от града и тръгнах по шосето, започнах да наваксвам. По дългия лъкатушещ планински път беше трудно да се кара бързо, но аз поддържах добра средна скорост и на половината път имах вече 10 минути аванс.

Спрях на една пуста отсечка от пътя, за да се запозная с радиоапарата. Изправих късата стоманена антена и изпратих позивен сигнал. Хакет отговори почти веднага.

— Аз съм точно извън Ла Канада — казах в микрофона. — Само проверявам да видя дали мога да боравя с това нещо.

— Чувам те добре — избумтя гласът на Хакет. — Продължавай. Ние сме на около половин миля зад теб.

— Следващия път ще ви се обадя от Елмо Спрингс.

Изключих, свалих антената и продължих по магистралата Анджелис Крест към Кейджън. Оттам пътят беше по-лесен и се движех добре, като пристигнах в Елмо Спрингс 5 минути по-рано от предвиденото. В далечния край на главната улица забелязах триъгълен знак от сини неонови светлини.

Влязох в късата алея на зле осветената бензиностанция. Това беше самотно местенце с три помпи и една барака, която служеше за офис.

Приближи се служител с бяло сако.

— Напълни догоре — казах аз и излязох от колата да се разтъпча. — Името ми е Хармъс. Очаквам съобщение от един човек, който каза, че ще го остави тук. Получавали ли сте нещо?

— Разбира се — каза служителят. — Имам писмо за вас. Ще го донеса.

Той влезе в бараката и веднага се върна с един плик, адресиран до мен с главни печатни букви. Взех го и се отдалечих от колата към единствената лампа над бараката.

Бележката беше кратка:

„Продължавай към Каньон Пас. Следващи инструкции — под един камък в основата на знака за магистрала.“

Пъхнах бележката в джоба си и се върнах при служителя, който завинтваше капачката на резервоара.

— Как изглеждаше човекът, който ти даде бележката? — попитах.

— Не го видях. Преди половин час се обадиха по телефона, за да ми кажат, че тук е оставена бележка за вас. След 10 минути намерих бележката на бюрото си, заедно с няколко долара. Малко мистериозно, нали?

— Да. Сигурен ли си, че не си го видял? Би могъл да изкараш 10 долара, ако го беше видял.

Лицето на служителя помръкна.

— Честна дума, господине, не го видях. Леле! 10 долара!

Дадох му 5 долара.

— О’кей и благодаря. Как да стигна до Каньон Пас?

Той ме упъти.

— Колко далече е според теб?

— Около 30 мили. Щом излезете от главния на планинския път, не можете да го изпуснете. Има само един път дотам.

Благодарих му отново и потеглих. Когато изминах 1 миля, спрях, излязох от колата, нагласих антената и се обадих на Хакет.

— Отправям се към Каньон Пас — казах, когато се свързах с него. — Имам писмени инструкции, но служителят не е видял човека, който е оставил бележката. Знаеш ли къде е Каньон Пас?

Хакет изруга тихо.

— Знам го. Дотам има само един път и няма как да се скрием. Това приятелче има акъл. — Не можем да те последваме, Хармъс, без да се издадем. Ще ни види.

— Докато стигна там, съвсем ще се стъмни. И сега е доста тъмно. Няма ли да се справите без фарове?

— Никакъв шанс. Чакай да видиш какъв е пътят. И с фарове е лошо, а без тях е направо самоубийство.

— Тогава какво ще правите?

— Ще чакаме долу. Ще изпратя 3 коли да заобиколят планината, за да блокират другия край на пътя, но дотам е доста далеч и не смятам, че ще стигнат навреме.

— Значи отсега нататък съм сам, така ли?

— Май да. Всичко, което можем да направим, е да блокираме пътя, по който ще слезе. Поне няма откъде другаде да мине.

— Това е чудесно, що се отнася до откупа, но не е особено здравословно за мен. Представи си, че на оня му хрумне да ме очисти?

— Предупредих те, че тая работа е опасна — каза Хакет. — Ако не искаш да се заемеш, стой там, докато те настигнем и Миклин ще продължи.

— Ще се справя — казах аз. — Ще ти се обадя, като стигна до Каньон пас.

— Добре — отвърна Хакет. — Веднага ще махна колите. Не бързай много. Искам малко време за моите хора да блокират другия изход.

Оставих апарата и запалих колата. И ТОГАВА НЕЩО ХЛАДНО И ТВЪРДО СЕ ВПИ В ТИЛА МИ. Шокът почти ме уби. Знаех какво е това — пистолет. Стоях замръзнал, с ръце вкопчени в кормилото и очаквах главата ми да бъде пръсната.

— Не мърдай и не се обръщай — изръмжа приглушен глас в ухото ми — или ще ти разплискам проклетия мозък в скута.

Добре, бях изплашен. Признавам си. Бях изплашен до смърт. Познах приглушения глас. Похитителят седеше точно зад мен!

Сигурно бе влязъл отзад в колата, докато служителят е пълнил резервоара. Значи той му бе съучастник. Излизаше, че аз няма да се измъкна жив, за да издам служителя на полицията.

— Тръгвай! — продължи гласът. — Прави, каквото ти казвам или това ще бъде последната ти погрешна стъпка. — Хладното дуло на пистолета се впи във врата ми и изпрати студени тръпки по гръбнака ми.

Включих на скорост и тръгнах надолу по пътя. След около 1 миля гласът каза:

— Завий наляво и продължавай.

Вместо да се насочвам към Каньон Пас, сега се отдалечавах от него и от всякаква възможна помощ. Пот се стичаше по носа ми и падаше по ръцете ми. Бях доволен, че Хелън не е тук да ме види. В този момент у мен нямаше нищо героично, нито пък храбро.

— Значи се правиш на хитър, така ли? — каза подигравателно гласът. — Е, ще видим кой е по-хитър. Знам с кого си имам работа.

— Никога не се обзалагам с непознати — казах аз раздразнен, че гласът ми звучеше като крякане на жаба. — Къде отиваме?

— Карай и не говори, че ще те тресна!

Карахме по заобиколните пътища, завивахме наляво, после надясно, после отново наляво. Нямах и най-слаба представа къде се намирам. Карах още поне 20 минути, после гласът каза:

— Добре, това е достатъчно. Спри тук.

Бяхме на тесен пуст път, обграден от едната страна с пелин и храсталаци, а от другата от мрак и празнота. Беше самотно и тихо като в ковчег. Далече долу виждах няколко разпръснати светлини на коли, които се изкачваха по планинския път. Хладен въздух лъхна лицето ми и не бях сигурен дали височината или страхът правят дишането ми трудно.

— Какво стана с Джойс Шърмън? — попитах аз, като спрях колата.

— Ти какво мислиш? Умря от мъка по дома. Млъквай сега и прави каквото ти кажа. Викни ченгетата й им кажи, че си в Каньон Пас. Направи го убедително, иначе ще те надупча.

— Умряла? Искаш да кажеш, че сте я убили?

Получих удар по главата, от който ми излязоха звезди пред очите.

— Млък! — изръмжа гласът. — Викни ченгетата!

Свързах се с Хакет.

— Аз съм на Каньон Пас — казах му. Пот се лееше от мен. Сега пистолетът беше опрян в дясното ми ухо и аз знаех, че щом свърша да говоря с Хакет, ще бъда убит.

— Кажи му, че ще оставиш парите до знака според инструкциите — изшептя гласът.

— Тук трябва да се плати, Хакет — казах аз в микрофона. Дясната ми ръка се движеше бавно и предпазливо към дръжката на вратата. — Трябва да оставя парите до пътния знак.

— Никой ли няма наоколо? — попита Хакет.

— Не.

Наближаваше решителният момент. След миг Хакет щеше да изчезне от ефира. Сигурно бяхме на мили от Каньон Пас. Този главорез трябваше само да ме пречука, за да грабне парите и да изфиряса.

— Е, добре — каза Хакет. — Хвърляй парите и тръгвай обратно. Като видиш червена лампа, щракни с фарове три пъти, иначе ще бъдеш застрелян. Довиждане засега.

Бутнах дръжката и усетих, че вратата се отваря. Щом линията утихна, ударих нагоре, отклоних пистолета и се хвърлих навън. Последва блясък и грохот от стрелба. Претърколих се отчаяно отстрани на пътя, а пистолетът отново изгърмя. Един куршум пръсна кал в лицето ми. Запълзях като обезумял към парапета. Сега вече го виждах. Беше излязъл от колата: ниска, широкоплещеста фигура, която тичаше към мен. Нямах време да си извадя пистолета. Можеше да ме види, а трети път нямаше да пропусне да ме уцели.

Когато се приближи и се прицели, аз направих страхотен скок и се хвърлих от пътя в тъмното, празно пространство.