Двойно разбъркване

I

Когато влязох, атмосферата в кантората на Фаншоу беше заредена с напрежение. Медъкс седеше на бюрото на Фаншоу и за разнообразие този път не ревеше от ярост, но в очите му имаше израз, който предвещаваше беда за някого.

Фаншоу стоеше до прозореца, като тръскаше нервно цигарата си и ръсеше пепел по килима. Изглеждаше облекчен да ме види.

— Чете ли това? — озъби се Медъкс и почука вестника върху бюрото си.

— Да — отвърнах аз, дръпнах с крак един стол и седнах. — Не ни съобщава много, но, изглежда, нашите полици започват да ни излизат малко скъпички.

— Значи мислиш, че ще има иск?

— Не знам, но загубата на кръв не е сред причините за смърт, изброени в полиците. Докато не чуя подробностите, не отхвърлям възможността за предявяване на иск.

— Имам подробностите — каза Медъкс. — Току-що ги получих от Прес Асосиейшън. Момичето е умряло вчера следобед. Явно е стояла на острова с Кон, докато е чакала да замине за Ню Йорк. Кон твърди, че е отишъл на другия бряг малко след 10 часа сутринта. Сюзън му казала, че ще почисти хижата, докато него го няма. Искала да измие прозорците и помолила Кон да й даде стълба. Той й казал къде да я намери, но я предупредил, че не е безопасна. Единият й крак едвам се крепял. Но тъй като прозорците не били по-високи от 7 фута, тя отвърнала, че нямало да падне от високо. Кон й казал да прави каквото иска — Медъкс спря, за да отхапе края на една пура. Запали я, пропъди дима и продължи: — Тя се заела с прозорците чак следобед. Точно миела единия от тях, когато кракът на стълбата се счупил и тя паднала върху прозореца. Инстинктивно се опитала да се предпази, като сложила ръцете си върху стъклото. То се счупило и направило дълбоки рани върху китките й, като срязало артериите.

От дребна беда, инцидентът прераснал в много опасен. Срязани артерии на двете китки, когато си сам, не е ситуация, с която лесно ще се справиш. Очевидно кръвотечението е било силно и Сюзън страшно се паникьосала. Има кръв във всички стаи на хижата, което показва, че трябва да е тичала наоколо безцелно или за да търси превръзки, или просто в сляпа уплаха. Намерени са две хавлиени кърпи, напоени с кръв. Китките й били омотани с някакъв накъсан на ленти парцал. Превръзките не били достатъчно стегнати и това не е изненадващо. Да завържеш стегнато бинт на собствената си китка, когато ръцете ти са хлъзгави от кръв, е практически невъзможно.

— Истински ужас! — казах аз.

Медъкс вдигна рамене.

— Следствието е утре. Очевидно е какво ще бъде решението: смърт при нещастен случай. Няма никакви свидетелства за нещо нередно. По времето, когато тя е умирала от загуба на кръв, Кон е бил в хотел „Спрингвил“, откъдето е прибирал пощата си. Бил е видян от няколко свидетели. Жена му е била на път за Буенос Айрес. Дени е бил в Ню Йорк, а действията на Райс са ни известни благодарение на ченгетата, които го следят. Всички имат железни алибита. Освен това, външно няма нищо, което да накара шерифът да се усъмни.

— Само дето се оказва, че е застрахована за един милион — посочих аз.

— Той не го знае — рече Медъкс, пуфкайки дим към тавана няколко мига. Той потъна в тежък размисъл. — Това е добре изпипана чиста работа, Хармъс. Имах си едно наум, че ще ни поднесат нещо такова. Е, направиха го. Никой съдебен състав няма да се произнесе за престъпление въз основана свидетелствата, намерени на острова. За тях това е неоспорим нещастен случай, но не е така. Това е убийство. Изобщо не се съмнявай. От момента, в който Дени убеждава онова магаре Гудиър да състави проклетата полица, сцената е подготвена за убийство. Сега ни остава да чакаме, за да видим дали ще имат смелостта да предявят иск.

— Разбира се, че ще го направят — казах аз. — Какво ще ги спре?

— Ако се замислиш, смърт от загуба на кръв е много удобна форма за убийство. Удобна, защото е безшумна; жертвата умира бързо, но дава време на убиеца да изчезне и всичко изглежда като нещастен случай.

— Нямаш и най-дребна улика, че това е убийство — рече Фаншоу, като се отдръпна от прозореца. — Ако е била убита, кой го е направил? Единствените, които подозираме, имат желязно алиби. Кой остава?

Медъкс направи нетърпелив жест.

— Това не е моя работа. Аз не съм полицай. Мое задължение е не да разкривам убийства, а да надушвам къде има измама, а това е измама. Никой не си вади полица за един милион и по-малко от месец след това да вземе да умре при нещастен случай при такива обстоятелства, освен ако не е измама. О, не, тия не ми минават. Това е убийство!

— И какво ще правим? — попитах аз.

— Нищо. Няма да мърдаме. Те трябва да направят първата стъпка, не ние.

— Ще я направят съвсем скоро.

— Нека. А междувременно ние ще игнорираме това тук — той потупа вестника. — Никой от нас не го е виждал. Ще направим работата им колкото може по-трудна. Ще казваме, че полиците са били само за рекламна цел и затова вноските са били толкова ниски. Ще им припомним, че както момичето, така и Дени са ви казали, че не очакват да бъде предявяван иск и ще запишем всяка тяхна дума пред свидетели. После ще им кажем да ни съдят, ако смеят, ще дадем всички факти на съдебните заседатели и ще ги оставим да решат дали има измама или не. Ще наемем Бергман да ни защитава и ако той не може да се оправи с тях, значи никой не може. — Той се наведе напред и ме погледна свирепо. — Трябва да ги стреснем, за да не предявяват иск или, ако го направят, да го оттеглят. Трябва да им набием в главите, че ако не успеят да си прокарат иска, ще бъдат обвинени не само в измама, но и в убийство.

— Искаш ли да присъствам на следствието? — попитах аз.

— Следствие? — излая Медъкс, като скочи от стола си. — Не слушаш ли, когато ти говоря? Казах, че ще игнорираме цялата работа. Да се появим на следствието значи да кажем на съда, че съзнаваме своята отговорност. Не сме виждали този параграф! Не знаем, че момичето е мъртво! Ако отидеш на следствието и Кон те забележи, ще му влезем направо в ръцете. Като стигнем до съда, заседателите ще искат да знаят защо сме били на следствието, щом не сме очаквали да отговаряме на иск. Ще стоим настрани. Няма да правим нищо. Разбираш ли-абсолютно нищо!

— Като не правим нищо — посочих аз, — се лишаваме от някои полезни карти. Бих искал да огледам хижата. Бих искал и да идентифицирам тялото, и да проверя отпечатъците от пръсти.

— Ще стоим настрани — повтори Медъкс и лицето му почервеня. — Това е заповед. Няма да можем вече нищо да направим, ако се прецакаме сега. Ако се покажем на следствието или дори поискаме съдействие, ще намалим шансовете си, в случай че се стигне до съд. Трябва да се държим настрани.

Разбирах го, но не ми се искаше да се съглася.

— Позволи ми да ти припомня, че тези момичета си приличат като две капки вода — казах аз. — Ако не идентифицираме тялото, няма никакъв начин да разберем дали е имало подмяна. Ако Сюзън е подготвила това престъпление, тялото може и да е на Корин.

Медъкс изсумтя.

— Според твоите собствени думи Корин е на кораба за Буенос Айрес.

— Така ми каза тя, но ние не знаем дали е на борда. И друго-това може да е била Сюзън с тъмна перука, която да си е осигурявала алиби. Има поне едно нещо, което мога да направя. Мога да видя дали е на борда. Проверката няма да ми отнеме много време.

Медъкс сви рамене.

— Проверявай, ако искаш, но това е само загуба на време. Щом мисис Кон ти е казала, че ще отплава за Буенос Айрес, можеш да заложиш последния си долар, че е отплавала. В тази далавера е заложен един милион и те няма да се издънят за такава, дребна работа.

— Сигурно си прав. Въпреки всичко ще проверя. Все някога трябва да направят погрешна стъпка. Но не разбираш ли колко жизненоважно е да идентифицираме тялото?

— Нищо не мога да направя — каза Медъкс, като тресна с юмрук по бюрото. — Ако докажем в съда, че не сме били повикани да видим тялото и че не сме имали възможност да го идентифицираме, можем да предявим съмнение за идентификацията. Може и да не ни отведе далече, но ще предизвика забавяне и дори съмнение, ако Бергман се справи добре.

— Все пак мисля, че би трябвало да идентифицираме тялото — казах аз упорито.

Медъкс беше на път да избухне, когато на вратата се почука и мис Фейвършъм, секретарката на Фаншоу, подаде глава.

— Мистър Брад Дени търси мистър Хармъс — каза тя.

Медъкс се усмихна. Приличаше на кръстоска между вълк и тигър.

— Започва се — каза той, като стана. — Не губи време, нали? — Той се обърна към Фаншоу: — По-добре е да останете. Засега аз ще стоя настрана. Вие също останете, мис Фейвършъм, и запишете всяка дума. — Той погледна към мен. — Внимавай, Хармъс. Не признаваме нищо. Разбра ли? Кажи му да поднесе иска писмено. Ако те натиска, отричай всякакво наше задължение и му кажи, че си е негова работа дали ще ни съди, ако иска да му платим. О’кей?

— Да — казах аз.

Ние почакахме, докато той излезе от кантората, после Фаншоу каза:

— Поканете мистър Дени.

II

Фаншоу ми махна да седна на бюрото му, а той остана до прозореца.

— Ти ще говориш — каза той шепнешком. — Аз ще се намесвам, ако е необходимо.

Вратата се отвори и Дени влезе. Той изглеждаше блед и измъчен. Докато се приближаваше към мен с протегната ръка, мис Фейвършъм отиде тихо до другото бюро и незабелязано отвори бележника си.

— Чухте ли? — попита Дени, докато се ръкувах с него.

— Радвам се да ви видя отново — казах му аз, като му махнах с ръка към един стол. — Как се справихте в Ню Йорк?

— Оставете това — сряза ме той. — Чухте ли за Сюзън? Тя е мъртва!

— Мъртва? Какво се случи?

Фаншоу се приближи тихо до бюрото и прибра вестника, който и двамата бяхме забравили. Сгъна го и го пусна в кошчето за боклук.

— Ужасно е — каза Дени и седна. Съмнявах се дали мъката и отчаянието на лицето му може да са актьорска игра. Той наистина изглеждаше, сякаш беше понесъл тежък удар. — Горкото момиче си срязало артерия. Тя беше на онзи проклет остров. Не е имало кой да й помогне. Тя… тя умряла от загуба на кръв.

— Господи! — казах аз, като седнах. — Не можете да си представите колко съжалявам. Кога е станало?

— Вчера. Аз току-що се върнах от Ню Йорк и го прочетох във вестника: Телефонирах на Пийт Ийгън в хотел „Спрингвил“ и той ми разказа подробностите. Кон не си е дал труд да се свърже с мен, а Корин е на път за Буенос Айрес. Следобед заминавам за Спрингвил.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Не, нищо, благодаря ви все пак. Дойдох да поговоря с вас за застрахователната полица.

Започва се, помислих си аз и хвърлих поглед към Фаншоу.

— Впрочем бих искал да ви запозная с Тим Фаншоу. Той е шеф на нашия филиал тук.

Фаншоу се приближи и се ръкува.

— Какво за полицата? — попитах аз, когато те свършиха с размяната на учтивости.

— Ами сега като Сузи е мъртва, тя вече няма да й е необходима, разбира се. Чудех се за вноските. Ще трябва ли да ги плащам до края на годината?

За миг не можах да повярвам, че съм чул правилно. От начина, по който Фаншоу се вдърви, разбрах, че и той бе изненадан колкото мен.

Запазвайки лицето си безизразно, казах:

— О, не. Вноските спират автоматично с нейната смърт.

Дени изглеждаше облекчен.

— А, камък ми падна от сърцето. В момента съм малко притеснен за пари и се тревожех да не би да трябва да продължа да плащам.

Ние стояхме като две чучела и чакахме да започне да намеква за иск, но вместо това той каза:

— Знаете ли, мистър Хармъс, иска ми се тя никога да не бе измисляла този номер със застраховките. Ако не бяха полиците, тя можеше сега да е жива.

Това изявление беше толкова стряскащо, че аз зяпнах срещу него.

— Какво искате да кажете?

— Ами, ако не бяха полиците, тя нямаше да се скара с мен и да отиде на Мъртвото езеро.

— Тя скара ли се с вас?

— Да. Нали помните колко беше навита да използва тези полици за рекламни цели?

— Да, разбира се — казах аз и се наведох напред.

— Цялата идея беше тя да получи предварителна реклама, за да бъде известно името й на нюйоркските менажери. Е, щом останах доволен, че номерът й е достатъчно добър, казах й, че съм готов да дам историята на пресата. За моя изненада тя отвърна, че е премислила и решила, че номерът й е толкова добър, че не е необходимо да се излага с такъв евтин трик. Това бяха точните й думи. Можете ли да си представите? Да се излага с евтин трик? Застраховка за един милион, а тя нарича това евтин трик!

— Е, на момичетата им хрумват странни идеи — казах аз предпазливо. — Тя наистина беше приета много добре, когато я гледах. Може да се е заблудила да си помисли, че номерът й е по-добър, отколкото е всъщност.

Дени кимна.

— Точно така — каза той. — И аз бях достатъчно тъп да й го кажа. Леле! Как побесня! Каза, че ако не съм способен да й уредя ангажимент в Ню Йорк само заради самия номер, значи не съм никакъв агент. И аз май побеснях. Бяхме дали толкова пари за тези полици, че не можехме да си позволим да ги хвърлим на вятъра. Когато й изтъкнах това, тя каза, че щяла да ги използва, когато се установи в Ню Йорк. — Той ме погледна нещастно. — Глупаво беше да споря с нея. Тя направо откачи. Смешно е, но след всичките месеци, докато я познавах, нямах представа, че има такъв характер. Тя ме заряза, като каза, че отива при Кон и няма смисъл да се виждаме, докато не й уредя ангажимент в Ню Йорк.

— Съжалявам — казах аз. — Не знаех за това. Значи вие не използвахте полиците в крайна сметка?

Той поклати глава.

— Не. Такава загуба на пари. Затова и дойдох при вас. Не мога да си позволя да продължа да харча пари за тях.

— Няма да ви се наложи. Вноските сега се прекъсват автоматично. — Побутнах пакета цигари през бюрото. — Заповядайте.

Той запали.

— Вие току-що казахте, че мис Джелърт е дала идеята да се застрахова. Аз бях останал с впечатление, че идеята е била ваша.

Той примигна срещу мен.

— А, не. Идеята беше на Сузи. Аз не бях много запален отначало, после когато аз се навих, тя пък загуби интерес.

— Но нали вие сте се свързали с Гудиър?

— О, да. Аз бях неин агент и се грижех за търговската страна на номера, но Сузи уреди всичко.

— Какво уреди?

— Тя ми уреди среща с мистър Гудиър. Именно тя избра вашата компания.

— Трябва да съм разбрал погрешно — казах аз. — Бях с впечатление, че вие сте попаднали на Гудиър случайно.

Той изглеждаше изненадан.

— О, не. Сузи ми уреди среща с него.

— Знаете ли как са се запознали?

— Не, не знам.

— Е, няма значение — казах аз. — Страшно съжалявам, че свърши така.

— Да. Е, няма да ви задържам повече. Реших да проверя за тези вноски. Значи няма да правя нищо повече за тях?

— Нищо. Ще ни трябва копие от смъртния акт. Щом го получим, вноските автоматично се прекратяват. Ако желаете, ще се обадя на другите компании вместо вас.

— Много бих искал — отвърна той с благодарност. Повдигна едно износено Куфарче, което бе донесъл със себе си, отвори го и извади десетте полици, старателно завързани заедно с червена лента. — Сигурно ще ви трябват. — Той ги сложи на бюрото.

Почти паднах от стола си. Без полиците нито той, нито който и да е друг нямаха никакво свидетелство, за да предявят един иск. Бях толкова стреснат, че сигурно ми е проличало по лицето.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Не, не. — Погледнах към Фаншоу, който беше зяпнал полиците, а очите му щяха да изхвръкнат. — Бях забравил за полиците.

Дени ги побутна през бюрото към мен.

— Ще ми съобщите писмено, че са анулирани, нали?

— Ще го направя — казах аз и усетих потта по челото си.

Ако вземех полиците и ги унищожех, това щеше да сложи край на всякакъв шанс за измама. Никой не можеше да ни предяви иск, без да има полиците, за да го подкрепи. От друга страна, полиците бяха собственост на Сюзън Джелърт и аз като представител на „Нашънъл Фиделити“ нямах никакво право да ги взема. Те представляваха един милион долара, независимо от това дали искът, ако изобщо бъде предявен, бе измама или не. Пресегнах се за полиците. Ръката ми увисна над тях, после бавно и мъчително я отдръпнах. Да ги взема щеше да бъде огромно безчестие и възползване от явното невежество на Дени. Освен това, ако излезеше наяве, че сме унищожили полиците, знаейки, че с тях може да бъде предявен иск, това би взривило нашата репутация завинаги. Аз не можех да участвам в такова нещо.

Без да поглеждам към Фаншоу, за да видя дали е съгласен с мен, аз бутнах полиците обратно към Дени.

— Ще трябва да ги задържите, докато завърши следствието. Във всеки случай те трябва да се включат в документите на мис Джелърт и да се изпратят на нейния адвокат.

— Така ли? — той изглеждаше смутен. — Но те нямат никаква стойност. Нужно ли е?

Втренчих се в него, като се опитвах да реша дали разиграва театър. Хрумна ми, че може би се опитва да ме накара да призная, че полиците имат стойност, но като погледнах честното му и объркано лице, се отказах от тази идея.

— Не трябва да унищожавате никакви лични документи, свързани с починал човек, без разрешението на изпълнителите на завещанието — казах бавно аз. — Тя има ли адвокат?

— Не знам. Съмнявам се. Може би е по-добре да поговоря с Кон.

— Да, по-добре е така да направите.

Той прибра полиците в куфарчето си и стана.

— Трябва да тръгвам, ако искам да отида днес в Спрингвил. Благодаря ви за всичко, мистър Хармъс.

Когато той излезе, аз угасих цигарата си, бутнах стола назад и поех дълбоко въздух.

— Давай — казах аз, без да погледна Фаншоу. — Кажи си всичко, щом ти се иска.

— Аз бих направил точно същото — каза мрачно Фаншоу. — Доволен съм все пак, че го направи ти, а не аз. Нямаше никакъв друг начин. Мислиш ли, че той беше искрен?

— Че беше искрен — беше — каза Медъкс, влизайки. — Аз слушах отвън. — Той ми хвърли свиреп поглед. — Нямаше ли да е по-мъдро, ако беше почакал да се консултираш с мен, преди да му върнеш така спокойно полиците?

— Защо да чакам? — казах аз. — Мислиш ли, че ти щеше да го направиш по-грациозно от мен? Сигурно щеше да ти се спука някой кръвоносен съд.

Той реши да каже нещо, после се ухили.

— Вероятно щеше — рече той.

III

Бях съвсем сигурен, че щом Дени даде на Кон полиците, ще бъде предявен иск. Времето течеше. Убеден бях също, че Медъкс прави грешка, като не ме пуска да идентифицирам тялото на момичето, което според Кон беше Сюзън Джелърт. Ако е имало подмяна и е била убита всъщност Корин, а аз успеех да го докажа, целият заговор щеше да пропадне. Въпреки заповедите на Медъкс, реших да отида в Спрингвил, да се вмъкна в моргата и да се уверя, че момичето е Сюзън. Ако отидех там достатъчно късно, рискът да ме видят щеше да е нищожен.

Като казах на Медъкс, че отивам до Южноамериканската параходна компания да проверя дали Корин е отплавала за Буенос Айрес, аз се върнах в хотела.

Качих се в стаята си и се хванах за телефона. Един петминутен разговор с чиновника в параходната компания ме убеди, че момиче под името Корин Кон наистина плаваше и бе отпътувало вечерта в деня, когато бях срещнал Корин на летището. Дали момичето наистина бе Корин не знаех нито аз, нито пък чиновникът, но това свидетелство беше достатъчно убедително за пред съда.

После поръчах разговор с хотела на Хелън в Сан Бернадино, за да науча, че тя била излязла, но се опитвала да се свърже с мен. Оставих дълго съобщение, в което й разказвах за смъртта на Сюзън и което заинтригува момичето от другия край. Само професионализмът й я възпря да ми зададе въпроси.

Затворих, отидох до куфарчето си и изкопах бутилката скоч, която носех със себе си за спешен случай. Това не беше точно спешен случай, но ме чакаше дълго шофиране и си помислих, че не е зле да се подсиля. Бях отпрал една глътка и тъкмо се канех да повторя, когато телефонът иззвъня.

Като се надявах да е Хелън, грабнах слушалката и казах: „Тук е Стив Хармъс“ с внушително силен глас с надеждата да впечатля Хелън, ако беше тя. Но не беше. Беше Алън Гудиър.

— Видя ли вестника? — попита той с писклив глас. — Онази проклета Джелърт е била убита!

— Да, знам — казах аз. — Точно се канех да ти се обадя — което беше лъжа. Изобщо бях забравил за него. — Бях в кантората. Медъкс снася квадратни яйца.

— Ама как може да си толкова спокоен — каза той, като думите му се трупаха една върху друга. — Какво ще правим? Медъкс какво казва?

— Успокой се, Алън. Ще ми спукаш тъпанчетата.

— На теб ти е лесно да се шегуваш! — каза той. — Ами аз? Как мислиш, че се чувствам? Какво ще правим сега?

— Нищо. Защо трябва нещо да правим?

Последва кратка рязка пауза.

— Медъкс ли каза така? — Сега гласът му беше по-овладян.

— Да.

— Искаш да кажеш, че няма да уважим иска?

— Те още не са предявили такъв. Какво те кара да мислиш, че ще го направят?

— Разбира се, че ще го направят! Тя е умряла от загуба на кръв! Това не го бях предвидил в полицата. Щом полицата попадне в ръцете на един печен адвокат, той ще види, че сме безсилни срещу иск.

— А, не знам — казах аз. — На Дени му е ясно, че полиците бяха издадени само с рекламна цел. Ако Кон реши да предяви иск, това ще бъде измама.

Отново последва пауза. Можех да го чуя как диша тежко в слушалката.

— Будалкаш ли ме? — попита той накрая. — Вие с Медъкс бяхте прави, а не аз. Тази работа не може да е редовна. Момичето не би могло да умре така, ако не е било нагласено.

— Мислиш ли, че е била убита? — попитах аз, вторачен безизразно в отсрещната стена.

— Трябва да е била убита. Това ще ме побърка! Какво каза Медъкс за мен? Обвинява ме, нали?

— Дори не те е споменал.

— Това не променя нещата — каза Гудиър трескаво. — Вече струвам на компанията половин милион. А сега се случи и това. Грешката беше моя, че приех тази проклета полица. Ще напусна, преди Медъкс да ме е изхвърлил. Докато съм жив няма да продам друга полица!

— За бога! — казах аз нетърпеливо. — Стегни се, Алън. Медъкс няма да те изхвърли. Ти си най-добрият ни пласьор. Не си първият, когото прекарват. Освен това още не са предявили иск, така че няма нужда да се навиваш толкова. Вземи си едно питие. Това е, от което имаш нужда.

— Нямам нужда от питие — гласът му звучеше истерично. — Репутацията ми отиде на кино. Свършено е с мен. Ще напусна, преди да ме изхвърлят.

— Ти си луд — казах аз, осъзнавайки, че той не е на себе си. — Щом мислиш така, иди и поговори с Медъкс. Той ще те убеди веднага, че се правиш на глупак. Ако чуе, че мислиш да напускаш, ще си върже примката. Иди и поговори с него.

— Отивам още сега и ще си дам оставката.

— О, остави тая работа. Медъкс няма да те пусне.

— Къде мога да се видя с теб?

— Не сега. Тъкмо излизам. Ще се видим утре сутринта.

— Не може ли тази вечер?

— Съжалявам, Алън, отивам извън града. Не мисля, че ще се върна преди утре сутринта. Виж какво — защо не дойдеш тук утре след 11?

— Е, добре. Сега отивам да говоря с Медъкс.

— Така направи и не се ядосвай. Довиждане засега — и затворих.

Пресегнах се за питието си, пресуших го и се зачудих дали да се обадя на Медъкс и да го предупредя, че Гудиър ще си взима шапката. Реших да оставя това. Исках да тръгна за Спрингвил. Ако се обадех на Медъкс, той можеше да ми намери някоя работа, която да ми попречи.

Слязох долу и изкарах Буика от гаража. След десет минути, с пълен резервоар и пистолет под сакото, аз излязох от Лос Анжелос и се отправих към Спрингвил.

IV

Прашният път за Спрингвил се белееше на силната лунна светлина.

Когато стигнах на около четвърт миля от града, отбих от пътя и вкарах колата в един гъсталак.

Налагаше се да бъда много предпазлив. Ако ме видеха и Медъкс разбереше, че съм пренебрегнал неговите заповеди, щеше да ми се наложи да си търся нова работа. Заключих колата и се отправих към града, като вървях в сянка по тревата край пътя.

Повечето сгради бяха тъмни. Хотелът, кръчмата и няколко съборетини светеха, но всички останали си бяха легнали.

Кантората на шерифа и моргата бяха към края на главната улица. Бях забелязал сградата, когато отивахме с Хелън към Мъртвото езеро при нашето предишно посещение.

Гората започна да оредява. Спрях зад едно дърво, Откъдето имах добър изглед към улицата. Половин дузина мъже седяха още на стълбите пред кръчмата, като разговаряха и се наслаждаваха на топлата нощ. Нямаше начин да мина покрай тях, без да ме видят, затова седнах скрит и зачаках.

Чаках дълго. Последното пиянде реши да си тръгне доста след 11 часа. Дори и тогава аз изчаках, докато лампите в кръчмата угаснаха, преди да се осмеля да се покажа. Сега дългата главна улица беше пуста и реших, че вече мога да започна.

Вървях тихо в сянката на сградите, а очите и ушите ми бяха наострени за всяко движение или звук.

Към средата на улицата внезапно се разлая куче. Бързо се мушнах в сянката на кръчмата. Кучето продължи да лае. Чувах го как се мята на веригата си. Изглеждаше достатъчно свирепо, за да изплаши и укротител на лъвове и се надявах, че веригата му ще издържи.

За да заобиколя кучето, аз се промъкнах зад кръчмата, където открих една тясна алея, която, изглежда, беше успоредна на главната улица. След две-три минути бързо ходене стигнах зад кантората на шерифа.

В един от прозорците гореше самотна светлинка. Приближих се тихо и надникнах.

Шерифът, гигантски мъж, седеше зад бюрото си, над главата му се виеше син дим от лула, а пред него бяха разпилени печатни листове. Изглеждаше готов да прекара така нощта.

Продължих. В другия край на сградата беше затворът, а зад него ниска дървена хижа. Промъкнах се по-близо и видях думата МОРГА, написана с бели букви на вратата.

Заобиколих сградата. Единственият прозорец беше здраво залостен. Не виждах никаква светлина и след като послушах зад кепенците, се уверих, че вътре няма никой. Върнах се при вратата и огледах ключалката. Не изглеждаше да представлява някаква трудност и аз се залових за работа с инструмента, който си бях донесъл След кратко човъркане превъртях ключалката. Бръкнах в задния джоб на панталона си за електрическото фенерче, после много бавно отворих вратата. Тя изскърца остро, като се премести, и аз бързо погледнах зад рамото си в осветения прозорец, като очаквах да видя как се подава главата на шерифа. Нищо не се случи. Влязох вътре и осветих с фенерчето това, което явно беше приемната. До стената имаше носилка на колелца. Единствената останала мебелировка се състоеше от бюро, стол и телефон. Срещу мен имаше врата с бяла емайлирана табелка, на която пишеше „Стая за аутопсия“.

Отидох до вратата, натиснах дръжката и отворих. Отново насочих лъча на фенерчето в горещата лепкава тъмнина, миришеща на дезинфектанти и формалдехид. Лъчът освети дълбока мивка с бели кранчета, операционна маса под огромни лампи и две дървени маси, върху една от които имаше тяло, покрито с чаршаф. Отидох до него.

Дишах учестено и бях нервен като старица, която знае, че под кревата й има крадец. С ръка, която далеч не беше стабилна, аз повдигнах ъгълчето на чаршафа и наведох фенерчето, за да виждам.

Там лежеше Сюзън Джелърт; мъртвото й нещастно лице беше восъчно и бяло като току-що паднал сняг. Това наистина беше Сюзън, чертите бяха същите, рижата вълниста коса беше същата. Дръпнах чаршафа още малко, Над дясната й гръд имаше малък белег от рождение, тъмночервен и с форма на полумесец. Взрях се за миг в него, като се опитвах да си спомня дали съм го виждал и преди. Бях стоял достатъчно близо до Корин, за да видя белега, когато се срещнахме за първи път. Фанелката с връзки през врата, която носеше, не би могла да го скрие. Докато, когато Сюзън танцуваше на сцената, аз не бях толкова близо и такова малко петънце на кожата би могло лесно да бъде замаскирано, за да не личи отдалеч. Изглежда и само от наличието на този белег излизаше, че мъртвото момиче, което лежеше пред мен, беше Сюзън.

Бях си донесъл комплект за взимане на отпечатъци. Като работех бързо, успях да взема няколко отпечатъка от студената мъртва ръка Един бегъл преглед на резултата ми показа, че отпечатъкът от палеца беше същият като този върху полиците.

Докато пусках комплекта обратно в джоба си, осъзнах, че ме обзема чувство на разочарование. Бях се надявал да докажа, че мъртвото момиче не е Сюзън, но май в това нямаше никакво съмнение.

Нагласих чаршафа върху мъртвото лице и отстъпих тихо назад. После, като натисках дръжката, чух слаб скърцащ звук от другата страна на вратата.

Застинах, като се ослушвах, а сърцето ми започна да се блъска срещу ребрата като току-що уловена пъстърва. Не чух нищо, но сега имах силно предчувствие за опасност. Бях сигурен, че вече не съм сам в сградата.

Угасих фенерчето и го пъхнах в джоба си. После бавно бутнах вратата, докато застана широко отворена. Замръзнах и се ослушах.

Не се случи нищо. Срещу мен стоеше стена от плътен мрак. Опитах се да се убедя, че си фантазирам, но чувството за опасност оставаше. Помислих си за мъртвото тяло на Сюзън Джелърт на масата зад мен. Студени тръпки се гонеха нагоре-надолу по гърба ми като влакчетата в Пратера. Много предпазливо направих две тихи крачки напред във външната стая.

Тогава нещата започнаха да се развиват. Усетих движение отдясно и се хвърлих настрани. Студена стомана одраска ръката ми, като раздра сакото. Чух тихо изсумтяване, от което ме изби студена пот. Ръце докоснаха лицето ми. Наведох се и се хвърлих напред, като и моите собствени ръце се протегнаха в тъмнината.

Едно силно и мускулесто тяло се сблъска с моето. Стомана проряза сакото ми, достигайки до ребрата ми. Докато се смъквах, ударих бясно и юмрукът ми потъна в нечие лице. Някой изруга. Чух как ножът падна на пода. После ръцете се протегнаха, опипаха гърдите ми, зашариха и се плъзнаха към шията ми. Ритнах силно, когато стоманените пръсти се впиха в гърлото ми. Кракът ми срещна празно пространство и аз се претърколих по гръб. Коляно се блъсна в гърдите ми и ми изкара въздуха. Сграбчих дебелите космати китки и се опитах отчаяно да ги сваля от гърлото си, но пръстите бяха като менгеме. Не можех да ги помръдна. Кръвта започна да бучи в ушите ми. Усетих, че започвам да губя съзнание. Натискът върху гърлото ми беше страхотен. Който и да ме душеше, беше силен като бик.

Започнах да удрям. Моите юмруци се блъскаха в лицето му като снежинки в прозорец. Тъмнината се превръщаше в кипяща червена топка пред очите ми. Опитах се да вдигна ръце, за да ударя отново, но сега те бяха тежки като олово. Опитах се да извикам. После червената топка сякаш експлодира в главата ми и светът стана тъмен и безмълвен.

V

Шерифът бутна към мен бутилката уиски. Меките му сини очи не се откъсваха от лицето ми.

— Пийни си — каза той. — Изглеждаш така, сякаш би ти се отразило добре.

Пийнах си. Сякаш пиех мляко.

— Имаш късмет, че пристигнах навреме — рече той. — Този нож има доста делови вид.

Той кимна към тънкото острие, което лежеше на бюрото.

— И според мен — изграчих аз и погладих подутото си гърло. — Ти видя ли го?

— Той ме чу и изчезна. Дотичах толкова бързо, че си забравих пистолета.

Сипах си още едно. Знаех, че след малко ще започнат въпросите. Бях все още твърде разбит, за да мога да измисля нещо убедително. Разбирах, че си бях изгърмял патроните, а и тези на Медъкс също. Този шериф с мекия поглед нямаше да ме пусне, преди да получи задоволително обяснение, а той приличаше на човек, който няма да бъде задоволен лесно.

Беше преровил джобовете ми, преди да се свестя. Моят портфейл, разрешителното и визитните картички лежаха пред него на бюрото му. Той знаеше кой съм и кого представлявам.

— Виж, синко — каза той меко, — би могъл да свършиш в затвора за влизането си с взлом тук, но сигурно си имал причина. Дошъл си да идентифицираш момичето ли?

— Да — отвърнах аз.

— Била е застрахована при вас?

— Виж какво, шерифе, в страшна каша се забърках. Тя беше застрахована при нас, но ние подозираме измама. Смятаме, че е била убита. Дойдох, за да се уверя, че момичето е Сюзън Джелърт, а не нейната сестра близначка Корин Кон. Ако излезе наяве, че съм бил тук, това ще струва на нашата компания и на още девет други един милион долара.

Той сви устни и тихо подсвирна.

— По-добре ми разкажи всичко, синко — каза, като се настани в стола си. — Може би ще мога да помогна.

Учтивостта му не ме заблуди. Трябваше да му кажа, иначе щях да имам даже по-големи неприятности. Казах му. Отне доста време, но той чу цялата история, включително и за отвличането на Джойс Шърмън.

— Да, признавам, че изглежда малко неестествено — каза той, когато свърших. — Но вие сте на погрешен път. Момичето умря при нещастен случай. Не може и да става въпрос за престъпление. Положих голям труд да го проверя. Веднага щом Кон съобщи, че я е намерил мъртва, аз се запитах дали не я е убил той. Не ми харесваше този тип. Не му е чиста работата, затова отидох на острова, изпълнен с подозрения. Проверих много внимателно. Огледах стълбата: беше разкапана, както той каза, и единият й крак се беше прекършил. Имаше счупен прозорец и остатъците от стъклото бяха изцапани с кръв. Единствените стъпки в прахоляка извън хижата бяха на Кон и на момичето.

Ето кое го прави нещастен случай. Тя е била сама на острова, когато е умряла. Докторът смята, че е умряла около 3 часа следобед. О’кей, да му дадем плюс-минус час и половина за допустима грешка. Кон напуснал острова и дошъл в хотела към 10 часа сутринта. Има едно приятелче Джейк Оукли, който бракониерства по малко на Мъртвото езеро, когато Кон го няма. Той се скрил отсам и зачакал Кон да тръгне. Видял го как заминава. Останал да лови риба докато минало 4 часа следобед. Никой не е посещавал острова между 10 и 4 и половина, когато Кон се върнал. Оукли се скрил, щом чул Кон да запалва моторницата. Наблюдавал го как стига до брега. След две минути го видял да тича към пристана и отново да пресича езерото. Тогава Кон е намерил трупа на момичето и е тръгнал към мен. Оукли все още наблюдавал острова, чудейки се какво става, когато аз с моите хора и с Кон отидохме с моторницата до острова и започнахме претърсването. Когато аз пристигнах там, нямаше никой друг освен мъртвото момиче. Обърнах наопаки хижата и острова и се кълна, че нямаше никой. Било е нещастен случай. Избий си от главата идеята за убийство.

— Съжалявам — казах аз, — но не вярвам. Било е убийство, но как е било извършено, не мога да проумея.

Той сви рамене.

— Е, синко, ако можеш да го докажеш, желая ти успех, но никой съд няма да повярва, че не е нещастен случай, когато чуе показанията на Оукли.

— Ами ако Кон е накарал Оукли да приказва тези врели-некипели? — попитах аз.

Шерифът се захили.

— Не. С Оукли се познаваме от деца. Той мрази Кон и е чист като кладенчова вода. Съжалявам, но от този храст нищо няма да изскочи.

— Ще се наложи ли да докладваш, че съм бил тук? — попитах. — Виждаш в каква каша съм се забъркал. Смятаме да оставим Кон да ни съди. Ако той може да докаже, че съм идвал тук да идентифицирам момичето, с нас е свършено.

Шерифът се усмихна съчувствено.

— Гледам си само моята работа, но ако ме призоват и ме накарат да се закълна, ще трябва да им кажа.

Кимнах. Бях сигурен, че точно Кон ме бе нападнал в моргата. Трябва да ме е познал и непременно щеше да накара шерифа да свидетелства, че съм бил тук. Бях вътре с двата крака и нищо не можеше да се направи.

— Ще трябва да стискам палци и да се надявам — казах аз. — Най-добре е да се върна в Лос Анжелос, преди да съм докарал още неприятности. Съжалявам, че постъпих така.

— Не го прави пак, синко, иначе ще останеш тук за по-дълго. Искаш ли да погледнеш отново трупа, преди да си тръгнеш?

Поклатих глава.

— Не. Имаш ли снимка?

— Утре ще е готова. Ще ти я изпратя.

— Искам да се вижда онзи белег по рождение. Можеш ли да го уредиш?

— Разбира се.

Тръгнах по главната улица, като се надявах Кон отново да ме обезпокои. Бях бесен заради това, което бях направил и си търсех белята.

Но никой не ми обърна и най-малко внимание.

VI

Към 11 часа на следващата сутрин пристигнах в кантората на Фаншоу.

Медъкс и Фаншоу се занимаваха с отвличането на Шърмън. Медъкс се намръщи, когато затворих вратата зад себе си и се приближих до бюрото му.

— Къде беше? — излая той. — Опитвах се да те открия. Къде беше вчера?

— Съжалявам — отвърнах аз. — Ходих до Спрингвил. Надявах се да открия нещо, което да разплете този случай, но не можах. Вместо това успях да проваля всичко.

Очаквах да избухне, но не стана така. Седеше съвсем неподвижен с очи като гранит и лицето му леко порозовяваше, но запази контрол.

— Колко зле? — попита със стържеща нотка в гласа.

— Толкова зле, колкото може да бъде.

— Седни и ми разкажи подробно.

Седнах и му разказах подробно.

— Е, надявам се, че си доволен от себе си — каза той, щом свърших. — Както ми изглежда, те са ти нагласили капан и ти скочи в него. По дяволите! Направо си им паднал в ръчичките.

— Май си прав — казах аз, покрит с пот. Нямаше никакъв смисъл да се извинявам. Медъкс не се интересуваше от извинения: такъв си беше.

Той посегна за пура, отхапа края й и каза:

— Чу ли, че Гудиър си подаде оставката?

— Той каза, че ще го направи.

— Откровено казано, не съжалявам, че си отива. Беше добър пласьор в известен смисъл, но позволи външни влияния да объркват преценките му. И ти си такъв.

— Тогава най-добре и аз да си подам оставката.

Чаках с надежда да изрази несъгласие, но той не го направи. Запали си пурата и се загледа замислен в пространството в продължение на двете най-дълги минути, които съм изживявал.

— Това твое действие — каза накрая — би могло да ни струва 100 хиляди долара. Би могло да струва на още девет други компании по толкова. Тук не става въпрос за чистосърдечна грешка, а за явен твърдоглав, безотговорен саботаж. Беше ти казано да не се месиш. Беше ти казано защо. Беше ти казано неведнъж и въпреки това ти отиде право там и влезе в капана, без да откриеш едно проклето нещо, което да компенсира грешката ти. Имам основание да те уволня още сега. Във всеки случай ще трябва да съобщя това на другите компании, тъй като съм отговорен пред тях за воденето на това разследване. Най-вероятно те ще ми кажат да те уволня. Когато някой от моите хора престане да зачита заповедите ми, лошо му се пише. Какво смяташ да правиш, Хармъс?

— Да напусна, струва ми се — казах аз, като ми се гадеше от себе си. — Май няма какво повече да направя.

Той ме изучаваше.

— Сигурен ли си, че няма какво друго да направиш? — попита той с равен глас. — Ти ни насади в тази каша, не ти ли се струва, че ти трябва да ни измъкнеш?

— Ако мислех, че има такъв шанс, бих се опитал. Те дори не са предявили още иск. Всеки ход, който предприемам, ме изправя пред сляпа стена. Явно е нужен някой много по-умен от мен, за да се справим с този случай.

— Ти работиш при мен вече седем години, Хармъс — рече Медъкс. — Не си се провалял никога досега. Виж какво мисля да направя. Ще ти дам едномесечна заплата и едномесечна отпуска. Не искам да знам къде ще ходиш и какво ще правиш, но ако се върнеш с приключен случай, оставаш на работа, все едно че нищо не се е случило. Ако не приключиш случая, няма защо да си даваш труд да се връщаш. Той драсна нещо върху една хартийка и го хвърли на бюрото. — Занеси това на касиера и си вземи парите. Междувременно аз ще сложа Оли Джексън да се занимава със случая и да се опита да го разплете.

Оли Джексън беше един от нашите детективи: човек, който се мислеше за много по-умен от мен и за когото досега аз бях дяволски сигурен, че не е.

— Искаш да кажеш, че назначаваш Джексън на моето място? — казах аз, като се вторачих в него.

— Джексън се подчинява на заповеди, Хармъс. Той ще получи тази работа. Ако ти можеш сам да разплетеш случая, желая ти успех, но аз трябва да имам един благонадежден детектив зает с това, а Джексън е благонадежден.

Побутнах късчето хартия през бюрото.

— Направи си от това везана кърпичка и си издухай носа в нея — казах аз, като се опитвах да не викам. — Аз напускам!

Излязох от кантората и тръшнах вратата след себе си.