Двойно разбъркване

I

Оказа се, че докато аз се бях скапвал от трамбоване цяла сутрин, Хелън не беше стояла със скръстени ръце, както се опитваше да го изкара. Веднага щом открила къде Сюзън Джелърт и Дени имат представление, тя се бе информирала от портиера за най-добрия път към Уилингтън, купила карта на района, събрала багажа, уредила сметката в хотела, телефонирала на единствения хотел в Уилингтън и запазила стая за тази нощ.

Уилингтън, както изглеждаше, беше затънтено градче на около 120 мили от Лос Анжелос и Хелън смяташе, че ако напуснем хотела веднага след обяда, ще стигнем навреме за вечерното представление в Палъс тиътър.

Докато ядях и пиех, бях твърде зает, за да й разкажа какво съм открил, но щом се качихме в Буика и поехме по Фигеро стрийт, описах подробно срещата си с Моси Филипс.

— Близначки! — възкликна тя, като свърших. — Това ще развихри въображението ми! Тук може да е ключът на загадката, Стив. Не съм сигурна, но може и да става дума за подмяна на ролите.

— За бога! — казах аз. — Не усложнявай излишно нещата. Още не сме видели Сюзън, а пък Корин е в Южна Америка.

— Не знаем това със сигурност. Но би било забавно, ако можехме да прескочим и дотам, нали? Винаги съм искала да видя Южна Америка. Разправят, че мъжете там са чудесни.

— По-добре се съсредоточи върху карането и остави мъжа си да поспи! — отвърнах аз. — Докато ти си седяла цяла сутрин, аз не съм. А освен това, май прекалих с яденето.

— Добре, скъпи, тогава си подремни — каза тя съчувствено. — Току-що ми хрумна една идея. Ако реша, че е добра, ще те събудя, за да ти я кажа.

— Запази я за Уилингтън — отговорих аз и затворих очи.

Стигнахме Уилингтън малко след 7 ч. вечерта. Градът не беше кой знае какъв, но все пак изглеждаше малко по-добър, отколкото бях очаквал. Намерихме единствения хотел в една пресечка на главната улица.

След като се измихме и похапнахме набързо, ние се запътихме към театъра Както ни каза човекът от рецепцията, той се намираше на стотина — ярда по главната улица.

— Представяш ли си да живееш в такава дупка — казах аз, докато вървяхме по прашния тротоар. — Как ти се струва?

— Не е за мен — отвърна Хелън, като поклати глава. — Какви са плановете ти, Стив? Детектив ли ще бъдеш, когато отидеш зад кулисите или запленен поклонник?

— Детектив. Чул съм за другите полици и се безпокоя за безопасността на мис Джелърт. Такава е версията. Ще посоча опасностите, с които е свързана една полица за един милион; ще й обърна внимание, че някой заинтересован може да се изкуши да я очисти. Ще ми е интересно да видя реакцията й. Ако я предупредя директно, че сме наясно с подготвения план, тя може да загуби самообладание и да се откаже от замисленото. Бих искал също да разбера кой ще получи парите, ако нещо й се случи все пак.

— Искаш ли да дойда с теб или смяташ, че ще преча?

Ухилих се.

— Ти никога не пречиш, скъпа. Идваш с мен.

Палъс тиътър явно беше твърдо решен да докаже на зрителите, че не са си хвърлили парите на вятъра. Освен Скокливия Касиди, се появи и една певица, която ме накара да настръхна, един комик, който принуди Хелън да се изчерви, и накрая светлините изгаснаха, за да излезе Брад Дени, описан в програмата като „Момчето с щастливите крака“.

От разговорите, които се водеха шепнешком около нас, прецених, че дубликата беше дошла, за да види Сюзън. Забелязах, че мъжете превъзхождаха по брой жените приблизително шест пъти. Залата забръмча нетърпеливо, когато името на Дени проблесна върху светещото табло.

— Да беше излязла вече — промърморих на Хелън. — Тази потилия ме убива.

Нейният отговор бе удавен от трясъка на петчленния оркестър, който изведнъж се оживи. Светлините заляха сцената и един младеж в смокинг се появи с типична потропваща стъпка.

И двамата го наблюдавахме с интерес.

Беше хубав младеж: типично момче от колеж: рус, широкоплещест, с ослепителна усмивка и будни, бляскави очи. Въпреки че не беше Астер, той успя все пак да изпълни танца си с достатъчна жизненост, за да спечели одобрението на потящата се аудитория. Повторното му появяване обаче бе посрещнато с по-малко ентусиазъм. Публиката беше дошла заради Сюзън и вече ставаше неспокойна.

— На вид изглежда съвсем порядъчен — казах аз, когато Дени дойде до светлините на рампата, за да направи последния си поклон.

— Мисля, че е сладур — отвърна Хелън.

Когато последните аплодисменти отшумяха, Дени вдигна ръце.

— А сега, дами и господа — каза той, — имам огромното удоволствие да ви представя тази блестяща, смела и красива млада танцьорка, която два пъти всяка вечер рискува живота си, за да можете да видите най-сензационния танц на века. Дами и господа: Сюзън Джелърт в Целувката на смъртта!

Той отстъпи назад и се разнесоха два оглушителни трясъка на чинели, последвани от непрекъснато биене на барабаните. Публиката започна да тропа с крака и да ръкопляска, а светлината бавно намаляваше, докато сцената потъна в мрак.

Седейки в горещата, задушна атмосфера, усетих внезапно електрическо напрежение, което се предаде в ужасния малък театър: напрежението, което се появява при премиера на Бродуей. Забелязах също абсолютната неподвижност на публиката и тишината, която настъпи.

Изведнъж светлините блеснаха. В средата на сцената стоеше блондинка с тясна препаска около бедрата и змия: това е най-доброто описание, което мога да дам на пълната й голота.

Змията беше кобра, дълга 6 фута. Тя бе обвита около шията и раменете на момичето. С едната си ръка то я държеше зад съскащата глава, а с другата за опашката.

Цели 20 секунди тя стоя там, докато барабаните биеха и публиката викаше и ръкопляскаше. Имаше красива дребна фигура. Гледах я как стои неподвижна с люспестата змия, увила се около тялото й, и усетих как, заедно с всички други мъже, внезапно застинах на ръба на стола си.

— Ако имах представа, че така ще се захласнеш — каза Хелън малко кисело, — щях да ти донеса един бинокъл.

— Аз сам бих си донесъл, ако знаех, че ще бъде толкова добра — отвърнах. — Тихо, ако обичаш — давам заето.

Сюзън започна да се движи по сцената — явна грешка. В момента, в който се раздвижи, разбрах, че тя имаше почти толкова танцьорски талант, колкото и аз самият — при това меко казано. Нямаше чувство за ритъм; беше дървена; липсваше й професионализъм. Но очите на нито един мъж не се отлепиха от нея. Ако нямаше талант, имаше поне тяло, за което мечтае всеки скулптор. Музиката премина в ритмичен валс и тя се задвижи по-бързо, поклащайки се наляво-надясно, като все още държеше главата на змията на една ръка разстояние. После изведнъж тя освободи опашката и гадината сърдито изплющя във въздуха, след което се уви около ръката й и се впи в плътта. Това предизвика неволно възклицание на ужас сред част от жените.

Красивата гола фигура продължи да се поклаща, върти и извива, и чак когато забави движенията си, видях, че зад ужасяващата глава на змията, шията започна да се издува във вид на качулка — сигурен знак, че е готова да нападне при първа възможност.

Казах си, че змията е безобидна, че торбичката с отровата й е премахната, но дори с тези уверения стоях зяпнал и вкопчен в облегалките на стола си, когато танцьорката се закова отново пред светлините на рампата, а противното люспесто тяло на змията се увиваше и развиваше около ръцете и шията й.

Барабаните започнаха да бият и тя бавно коленичи, а после, без да бърза, плавно размота змията от себе си и я постави отпред на пода. Отдалечи се, като се поклащаше, а змията с едно бързо движение се сви на стегнато кълбо. Качулатата й глава стоеше изправена, а разцепеният й език се стрелкаше към момичето.

Безкрайно дълго тя стоя неподвижна на колене, с лице към змията. После много бавно започна да се накланя към нея.

— Божичко! — промълвих аз, без да мога да се овладея. — Ако тази гадина я клъвне…

— Тихо! — сряза ме Хелън и по гласа й усетих, че и тя самата не бе останала съвсем безучастна.

Някъде в тъмнината една жена сподави писъка си. Някакъв мъж скочи, но веднага бе дръпнат на мястото си от тези, които седяха зад него.

Момичето продължи да се навежда напред и между него и яростната съскаща глава остана не повече от един фут разстояние. Внезапно барабаните спряха да бият и в тишината, която можеше да се нареже на филийки, танцьорката изведнъж застина неподвижна.

Змията също не помръдваше. Хелън се хвана за ръката ми и впи пръсти в кожата ми. Сега цареше атмосферата, която настъпва в момента на убиването при борба с бикове. Това не беше вече старомодният танц със змия. Сякаш изведнъж в задушния малък театър влезе Смъртта и седна до мен. Хората наоколо стояха с отворена уста. Един-двама стенеха, сякаш щяха да получат припадък.

Момичето се раздвижи отново — малко по малко приближаваше все повече лицето си към змията. Разцепеният език се стрелкаше напред-назад. Вече ги разделяха само няколко инча. И когато момичето се доближи съвсем, разцепеният език се плъзна по устните му. Това беше най-противното нещо, което някога съм виждал. Танцът явно бе стигнал своята кулминация, тъй като последва трясък на чинелите и светлините угаснаха.

Дълго време нищо не се случи. Отпуснах се на стола си, като се чувствах така, сякаш бях изкачил тичешком десет реда стъпала. Единственият звук, който се чуваше, бе тежкото, задъхано дишане, идващо от цялата зала. После някой започна да ръкопляска, един изсвири с уста, друг изкрещя. Това беше сигнал за отприщване на емоции, които разтърсиха сградата.

Светлините блеснаха. Сюзън се покланяше и усмихваше. Кобрата беше изчезнала, а тя носеше само смарагдовозелено наметало, което я покриваше чак до петите.

Тя се покланяше и изпращаше целувки в продължение на цели пет минути, докато публиката, сега вече изправена на крака, крещеше, свиркаше и ръкопляскаше. После завесата падна и лампите в залата светнаха. Дори тогава повечето от мъжете продължиха да крещят и свирят с уста.

— Хайде да се измъкваме оттук — каза Хелън. — Ох! Беше ужасно. Имаше нещо извратено в цялата работа.

Осъзнах, че съм плувнал в пот и сърцето ми се блъска в гърдите. Хелън беше права, разбира се. В танца имаше нещо извратено. По един мистериозен начин всичко беше пропито със смърт и секс.

Бяхме щастливи да излезем на хладния нощен въздух и запалихме цигари, облегнати на стената, за да изчакаме тълпата да се изтегли по тротоара.

Всички говореха възбудено, със светнали очи. Някои мъже имаха гладен животински поглед, което ме накара да се запитам как изглеждам аз самият.

— Предполагам, че не се надява да изнесе това представление в Ню Йорк — каза Хелън.

— Едва ли. Полицията не би го допуснала. Но ми се струва, че публиката е виновна. Тя създаде тази атмосфера. Хайде да отидем да поговорим с момичето. Смяташ ли, че змията беше безопасна?

— Разбира се, че беше. Мислиш ли, че човек с нормален разсъдък би се будалкал с една кобра, ако тя не беше безопасна?

— Доволен съм, че сме осигурени срещу ухапвания от змии — казах аз. — Би било лесно да се смени една змия с друга. Хайде да идем да видим момичето.

II

Малка групичка от мъже стоеше до вратата към сцената. Едно ченге ги държеше настрани от тротоара. Повечето бяха възстари, очевидно дошли от отдалечени ферми в почивния си ден.

Показах визитната си картичка на ченгето.

— Искам да поговоря с мис Джелърт.

Той погледна мен, после Хелън и реши, че изглеждаме най-малкото почтени.

— Обадете се в канцеларията на управителя — каза той и отвори вратата. Ние се шмугнахме под ръката му и тръгнахме по слабо осветения коридор към канцеларията.

Управителят и възрастният портиер стояха в канцеларията и разговаряха. Вдигнаха поглед, когато влязох.

— Търся мис Джелърт казах аз.

Управителят поклати глава.

— Не мисля, че ще приеме някого. Имате ли визитна картичка?

Дадох му една, той я погледна и я подаде на портиера.

— Изтичай до стаята на мис Джелърт, Джо, и виж дали ще приеме този джентълмен.

Портиерът тръгна. Не можеше и дума да става за изтичва-не. Почти се чуваше как му скърцат кокалите.

— Ама че шоу поставихте — казах аз, като предложих на управителя цигара. Той беше едър, отпуснат тип с плешива глава и лилави сенки под очите.

— Хареса ли ви? Да, това е вече нещо. Някои мухльовци ми пишат обидни писма. Част от тях ходиха и до шерифа, но не успяха да го накарат да промени шоуто. Разбира се, повечето са направо шашнати, но не си правят труда да дойдат да ми го кажат. — Той запали цигара и огледа Хелън с интерес. — Досега в този театър не сме имали по-добър бизнес. И вие ли харесахте номера, мис?

— Страхувам се, че не. Разголени жени не ме вълнуват-отвърна Хелън. — Но Дени ми хареса.

— Да, не е лош — каза управителят с безразличие. — Късметлия е, че се е събрал с мис Джелърт. Това момиче ще стигне далече.

— Освен ако не се озове в затвора — каза Хелън язвително.

Управителят я погледна неспокойно.

— Смятате ли, че попрекалихме?

Усетих, че Хелън се готви да направи жлъчна забележка и побързах да се намеся:

— Не бих се осмелил да приближа чак толкова лицето си до тази змия, както прави тя. Е да, има разлика, когато отровата й е отстранена, но въпреки това не би ми харесало.

Бледото отпуснато лице изглеждаше шокирано.

— Защо смятате, че змията не е отровна? Не видяхте ли рекламата пред театъра? Ние предлагаме сто долара на този, който докаже, че змията не е отровна. Всеки може да я провери, когато иска.

— Провери ли я някой? — попита Хелън.

— Разбира се. Един фермер, който твърди, че е специалист по змиите я разгледа през стъкления похлупак на кутията. Но не я докосна. Змията се опита да го клъвне и по стъклото остана чиста отрова. Предполагам, че хората затова се връзват толкова. Чакат змията да я ухапе и не могат да разберат защо, по дяволите, тя още не е ухапана — той попи лицето си с мръсна носна кърпа. — Да, това се казва номер.

Портиерът се върна.

— Ще ви приеме — каза той и посочи с палец към коридора. — Първата врата вдясно в оня край.

— Благодаря — казах аз и му бутнах един долар.

Кимнахме на управителя и излязохме в коридора.

— Може би има две змии — промълвих тихо. — Една безопасна и другата за показване.

Хелън не каза нищо. Вървеше пред мен вдървена.

Стигнахме до първата врата вдясно в края на коридора и аз почуках.

— Влез — чу се отвътре глас на момиче.

Хелън отвори вратата и ние надникнахме в малка непочистена стая, която по нищо не се отличаваше от обичайните провинциални гримьорни, каквито могат да се видят във всяка част на страната. Имаше два стола, тоалетна масичка, покрита със завеса ниша, която служеше за гардероб, малък килим и мивка с течаща вода. Сюзън Джелърт седеше пред тоалетката и яростно триеше косата си с кърпа. Личеше, че току-що я беше измила и аз не можах да се сдържа да не ръгна Хелън в гърба. И дума не можеше да става, че момичето носи перука и идеята на Хелън, че това е Корин, която се представя за сестра си, пропадаше. Като видях как Хелън се наежи, ми стана ясно, че и тя е разбрала какво означава яростното триене на косата.

Сюзън носеше син пуловер и черни фланелени панталони. Пушеше и въпреки че нямаше никакъв грим, изглеждаше свежа и много млада.

— Влезте — каза тя усмихнато. — Каква изненада! — тя погледна Хелън. — Вие негова съпруга ли сте?

— Да — отвърна Хелън, — но в момента представям „Дженеръл Лайъбилити“.

Сините очи на Сюзън се разтвориха широко.

— О! — тя погледна бързо визитната ми картичка. — А вие сте от „Нашънъл Фиделити“? О, господи! Случило ли се е нещо? Но седнете, де. Страхувам се, че няма много място. — Тя бутна към Хелън единствения останал стол и ми посочи големия сандък, опрян на стената. — Моля да ме извините. Не очаквах посетители. Кой знае как изглеждам. — После, преди да успея да я успокоя, тя извика: — Хей, Брад! Ела тук.

Чухме да се отваря врата някъде по коридора и малко след това влезе Дени. Беше още със смокинга, който отблизо изглеждаше доста овехтял. Изненада се, когато ни видя, и хвърли бърз поглед към Сюзън.

— Това е Брад Дени — каза Сюзън и му се усмихна. — Той е мой импресарио и партньор. Това са мистър и мисис Хармъс. Мистър Хармъс е от „Нашънъл Фиделити“, а мисис Хармъс-от „Дженеръл Лайъбилити“.

За момент Дени изглеждаше стреснат, после се ухили.

— Гръм да ме порази — каза той. — Не знаех, че застрахователните компании се сродяват. Това май означава, че номерът е разкрит, нали? Сигурно знаете и за останалите полици.

— Да — отвърнах аз. — Знаем.

Наблюдавах ги и двамата изкъсо, но по лицата им не видях израз на вина или смайване. Не изглеждаха много уверени в себе си, очевидно бяха объркани, но в същото време от начина, по който се усмихваха един на друг, личеше, че намират ситуацията за забавна.

— Не знаем дали не трябваше да ви осведомим — каза Дени, като се облегна на стената. — Не искахме да ви плашим. Никой не ни попита дали сме застраховани при друга компания и решихме да си мълчим.

— При вашия вид полица не е било строго задължително да ни кажете за другите застраховки. Доколкото разбирам, сега мис Джелърт има застраховки за един милион долара?

— Да! — лицето на Сюзън светна. — Не е ли чудесно? Пресата ще се шашне като й го сервираме. Как ви се видя номерът? Направо ги убих тази вечер, а? Така е на всяко представление, нали, Брад?

— Разбира се — отвърна Дени, като я гледаше с гордост. — Все й повтарям да бъде търпелива, мистър Хармъс. Трябва да изпипаме този номер, преди да го представим в Ню Йорк. Тя иска да отидем веднага, но аз смятам, че е по-добре още един месец да обикаляме затънтената провинция. Виждате ли, на Белариус засега не може да се разчита напълно, а не искаме нещо да се провали, когато влезем в голямата игра.

— Белариус? — опулих се аз.

Сюзън се закиска.

— Това е моята змия. Нали е чудесна? Не мислите ли, че съм я дресирала прекрасно? Но Брад май е прав. Понякога Белариус не е в настроение и не иска да ме целуне.

Бутнах назад шапката си и издух бузи.

— Това, струва ми се, не може да е повод за притеснение. Чух, че бил отровен. Доколкото знам, ухапването от кобра е смъртоносно.

— Е да, може би — каза Сюзън меко, — но той няма да ме ухапе.

— Имате му голямо доверие — казах аз. — Но защо все пак не се подсигурите като премахнете торбичката с отрова? Няма ли да е по-разумно?

— Няма да е честно — отвърна Сюзън, шокирана. — Та нали хората ще се чувстват измамени.

— Знам какво ви е — каза Дени, когато аз се обърнах да погледна Хелън. — И аз се почувствах така, като видях нейния номер за първи път. Трябваха ми няколко седмици, за да свикна, През първите два месеца работа с нея свалих към 6 кг, но сега привикнах. Сюзън прави с тази кобра каквото си поиска. Направо е като памук в ръцете й.

— Не ми казахте дали ви хареса номера — попита Сюзън, като започна да реши косата си. — Развълнува ли ви?

— Това е много меко казано — отвърнах аз. — Направо е страхотен. Защо смятате, че ще мине и в Ню Йорк?

И двамата ме погледнаха стреснато.

— Защо не? — настоя Дени. — Божичко! Мистър Хармъс, никое свястно ръководство не би се отказало от тълпите, с които ние ще напълним театъра му. Ама разбира се, че ще мине. Номерът е страхотен.

— Може би полицията ще има последната дума.

— О, имате предвид… — Сюзън спря и се смути. — Е, мисля да бъда с дрехи в Ню Йорк. Знам, че сега е малко прекалено, но в тези дупки го предпочитат така. А в Ню Йорк ще бъде по-изискано. Брад ще ме уреди в някой нощен бар.

— Така смятам — каза Дени. — Е, номерът не е за всеки, но точно това се търси. Затова мисля, че един нощен бар ще е най-подходящ.

— Желая и на двама ви късмет — казах аз. — А сега за полицата…

— Нали няма нещо нередно с нея? — попита Сюзън разтревожено. — Мистър Гудиър каза, че всичко е уредено. Не е ли много мил? Наистина е готин. Толкова усилия положи…

— С полиците всичко е наред — казах аз, — но хората от моята компания сметнаха за редно да ви предупредим за опасностите, свързани с вашата застраховка за един милион при тези условия. Откровено казано, от цялата работа може да се възползва някой безскрупулен човек.

Двамата се облещиха смаяни.

— Не разбирам какво имате предвид — каза Сюзън.

— Казано направо — отвърнах аз — вие сте застрахована за един милион срещу случайна смърт. Ако на някой му хрумне идеята да ви пречука, това ще бъде твърде лошо и за вас, и за нас.

— Да я пречука? — каза Дени. — Какво говорите!

— Един милион долара са много пари. Може би смятате, че това не е моя работа, но бих искал да знам кой ще получи парите от застраховката, ако вие случайно починете — казах аз, като говорех на Сюзън, пренебрегвайки Дени.

— Ами никой — каза тя и погледна неспокойно към Дени. — Мистър Гудиър ни обясни това. Той не ви ли каза?

— Да, знам всичко — отвърнах аз, — но полицата не ни дава съвсем пълни гаранции. Според нея, ако умрете поради някоя причина извън посочените, ние сме длъжни да платим.

— Но това е невъзможно — намеси се Дени. — И затова плащаме толкова ниски вноски. Мистър Гудиър каза, че е покрил всички известни рискове.

Освен ако не бяха превъзходни актьори, тези двамата, изглежда, вярваха във всичко, което ми говореха.

— Точно тук е проблемът — казах аз търпеливо. — Всички известни рискове, но не можем да бъдем напълно сигурни, че няма някой риск, който не сме предвидили и който един хитър мошеник може да използва в своя изгода.

— О, Брад — възкликна Сюзън, като скочи. — Той ме плаши!

— Вижте, мистър Хармъс — каза остро Дени, — не бива де се държите така. Ние не смятаме да ви даваме съвети за вашата собствена работа. Доверили сме се на мистър Гудиър и той ни увери, че не може да има никаква вероятност за иск от наша страна. Защо искате да я плашите?

Прокарах пръсти през косата си и погледнах безпомощно към Хелън, с което й прехвърлях топката.

— Мисля, че си губим времето — каза Хелън студено. — Да не спорим, мис Джелърт. Факт е, че вие сте застрахована за един милион долара срещу всички непредвидени рискове. Нека да допуснем, че невъзможното стане; няма значение как, но да допуснем, че стане — вие неочаквано сте убита и срещу нас е предявен иск. Кой ще получи парите?

— Каква полза има да говорим за това? — каза Сюзън. — Няма да има никакви пари. Не може да има, вие само ме плашите.

— Кой ще получи парите? — Хелън повиши тон.

— Не знам.

— Направила ли сте завещание?

— Не.

— Имате ли майка или баща?

— Не, нямам.

— Някакви роднини?

— Имам само сестра, никой друг.

— Тогава значи сестра ви ще ги получи?

— Предполагам, но не виждам какъв смисъл има всичко това. Няма да има никакви…

— Сестра ви в шоу-бизнеса ли е? — попитах аз нетърпеливо, за да спра разговора, който се въртеше в кръг.

— Да, но го напусна преди няколко години — каза Сюзън и седна отново. Тя изглеждаше разтревожена и непрекъснато поглеждаше към Дени за подкрепа. — Работехме заедно. Тя се омъжи.

— Ще бъда много доволен, ако ми кажете къде живее — продължих аз. — Ако ви се струвам прекалено любопитен, трябва да вините само себе си. Щом се застраховате за един милион долара, би следвало да очаквате, че ще се наложи да отговорите на няколко въпроса.

— О, нямам нищо против, но нали ви казвам…

— Да, знам. Какъв е адресът на сестра ви?

— Нима ще отидете да говорите с нея? Тя не знае за тази наша идея. Исках да бъде изненада.

— Адресът й ми е нужен само за нашата документация.

— Тя е мисис Корин Кон и живее на Мъртвото езеро, Спрингвил, Калифорния.

Записах си набързо адреса, без да показвам изненадата си. Бях очаквал адрес в Южна Америка.

— Отлично — казах аз и погледнах въпросително към Хелън, която поклати глава. — Това е всичко, струва ми се. Сега знаем кой ще бъде облагодетелстван и няма за какво друго да ви безпокоим. Благодарим, че ни отделихте толкова време.

И двамата ме погледнаха с очакване.

— Но все пак има нещо нередно, нали? — попита Сюзън. — Говорехте за убийство. Изплашихте ме до смърт.

Ухилих й се.

— Не ми се вярва — казах. — Да поговорим сериозно — когато една млада жена при вашето положение застрахова живота си за един милион долара по такъв потаен начин, при фантастично ниски вноски, Юридическият отдел е склонен да се усъмни. Това разследване се прави главно по ваша вина. Ако ни бяхте казали за другите застраховки, нямаше да бъда тук. Но сега, когато ми обяснихте и знам, че не сте била принудена против волята си да подпишете тази полица, всичко е наред. Това е.

— Искате да кажете, че няма проблеми? — попита Сюзън. — За нас е важно. Сигурна съм, че застраховката ще ни направи голяма реклама, а това ни е нужно повече от всичко.

— Защо поставихте отпечатъци от палеца си върху полиците и направихте така, че да изглежда случайно? — рязко попита Хелън.

— Има ли нещо, което да не знаете? — каза Дени. — Май наистина сте подозрителни. И това ли ви тревожи?

— Защо направихте така, че да изглежда случайно? — повтори Хелън, без да обръща някакво внимание на Дени.

— Но то наистина беше случайно — каза Сюзън, ококорила очи. — Направих мастилено петно на полицата на мистър Гудиър и го размазах с палец. Той изглеждаше много доволен от това и аз реших, че е добра идея да сложа отпечатък и на другите полици.

— Защо да е добра идея? — настоя Хелън.

— Мистър Гудиър каза, че така не може да има съмнение за подписа ми.

— Ако сте толкова сигурна, че по никоя от полиците няма да бъде предявен иск, какво значение има дали ще се появи съмнение за подписа ви? — сряза я Хелън.

Докато тя говореше, аз наблюдавах Сюзън внимателно: по лицето й се четеше единствено объркване.

— Казвам ви само какво чух от него. Май не подписвам често важни документи. Брад прави това вместо мен. И когато мистър Гудиър каза, че идеята за отпечатъка е добра, помислих, че и другите компании ще бъдат доволни. Не биваше ли да го правя?

Хелън изглеждаше вбесена.

— О, сигурно — каза тя. — Може би е добра идея.

Сюзън я погледна с разтревожени очи.

— Ох, много съжалявам, ако съм ви създала неприятности. Тогава просто мислех, че ще бъде много хитро.

— О да, много е хитро — каза Хелън и се насочи към вратата.

Сюзън ме погледна умолително.

— Това ли е всичко, мистър Хармъс? Трябва да се преоблека. Става късно.

Реших да стрелям напосоки.

— Само още една дреболия, преди да си тръгнем. Познавате ли случайно висок здравеняк със сако на сини и бели карета? Има гъсти вежди, сключени над носа.

И двамата ме погледнаха неразбиращо.

— Май не — каза Сюзън. — Не познавам такъв човек. Кой е той?

— Търси ви — казах на Дени. — Разбрах, че се навърта около кантората ви от няколко дни.

Дени поклати глава.

— Може би някой актьор, който търси работа. Не ми е известен човек с това описание. Едва започвам като импресарио и не познавам и половината от хората, които идват при мен.

— О’кей. Няма да ви задържаме повече — отворих вратата и Хелън излезе пред мен в коридора. — Беше ни приятно да се запознаем. Успех с номера.

Мълчаливо преминахме през коридора и излязохме на улицата.

— Това е то — казах аз, след като си проправихме път през тълпата от мъже, които още чакаха с надежда пред вратата към сцената. — Май съвсем се взривява твоята теория за подмяна на ролите. Тя очевидно не беше с перука. Не знам какво мислиш ти, но мен ме спечелиха. Много приятна двойка, както каза и Алън. Винаги съм имал чувството, че това е налудничаво подозрение, родено от изчанчения мозък на Медъкс. И аз самият бих им продал тази полица, ако бях на мястото на Алън.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Хелън. — Мисля, че тези двамата изглеждат прекалено порядъчни, за да е истина.

— Съвсем по женски. Имаш си една шантава теория и не искаш да признаеш, че издиша.

— Докато тя те сваляше — каза Хелън студено, — аз й свих огледалцето. Върху него има няколко чудесни отпечатъка от пръсти. Искаш ли да ги сравниш с тези върху полицата?

— Разбира се, че искам. Много си досетлива, моето момиче. На мен не би ми хрумнало за отпечатъците.

Стигнахме бързо до хотела и веднага отидохме в стаята си. Отключих куфарчето и извадих фотокопие на полицата. Хелън ми даде малкото джобно огледало, което беше взела от тоалетната масичка на Сюзън. Върху него имаше няколко добри отпечатъка и беше лесно да се открие този от палеца.

— Мога ли да взема малко от твоята пудра за лице? — попитах и когато тя ми я даде, поръсих от нея върху огледалото. — Чудесен отпечатък. Направо като по поръчка. Дай да видим сега дали има нещо характерно в него. Виж, има една ивица, която се разклонява под прав ъгъл наляво и ясно очертана спирална извивка точно в центъра. — Приближих полицата към светлината и разгледах отпечатъка върху петното под подписа на Сюзън. — Същият е — няма съмнение. Ето разклонената ивица и спиралната извивка. Е, това стига ли ти?

— Не напълно, Стив. Смятам, че трябва да видим и Корин Кон, преди да докладваме на Медъкс.

— Спрингвил е на няколкостотин мили оттук. Защо да губим повече време?

— Но няма да бъде честно да се явим пред Медъкс, ако не сме видели Корин, Стив. Признавам, че нито Сюзън, нито Дени изглеждат съмнителни, но все пак имам чувството, че тук някъде има номер. Мисля, че те са почтени, но ти забравяш мъжа с карираното сако, а и онази жена. Забравяш, че портиерът беше убит и неговото убийство лесно би могло да се свърже с тези двамата. Искам да съм сигурна относно Корин, а също и да видя съпруга й. Не забравяй — ако нещо се случи със Сюзън и Корин наследи парите, съпругът й ще ги дели с нея. Може би той е в дъното на измамата — ако има такава.

Вдигнах рамене.

— О’кей. Щом ще вървим докрай, да я свършим и тая работа. Веднага ще се обадя на Фаншоу, за да му кажа къде отиваме.