Двойно разбъркване

I

— Кой е този? — попита Хелън с леко треперещ глас. Тя се приближи и застана до мен.

— Портиерът — отвърнах, като се вслушвах в звука на приближаващата сирена. — Дръж фенерчето.

Пъхнах й го в ръката, извадих носната си кърпичка и отворих с нея решетката. Наведох се над неподвижното тяло и го обърнах. Той беше намушкан между врата и рамото. Повдигнах клепача му, но можех и да си го спестя. Знаех, че е мъртъв.

Полицейската сирена стана оглушителна и аз мярнах червената лампа през прозорчето на главния вход.

— Нагоре по стълбите! — усетих дъха на Хелън, която ме хвана за ръката. — Ще им наскочим, ако използваме алеята. Бързо!

Някой започна да блъска по входната врата. Отдръпнах се от тялото на портиера и двамата с Хелън се втурнахме нагоре по стълбите. Чу се остро иззвъняване от стаята на портиера и блъскането по вратата се поднови.

Стрелнахме се безшумно нагоре по стълбите.

— Най-горния етаж! — каза Хелън задъхано. — Там има пожарен изход.

Стигнахме последния етаж и звуците отдолу ни подсказваха, че полицията е влязла в сградата. Хелън вече сваляше резетата, когато аз насочих фенерчето към вратата на пожарния изход.

— Знаеш ли накъде води? — попита тя.

— Скоро ще разберем. Не можем да я залостим след нас и това ще им покаже накъде сме тръгнали.

Тя отвори вратата и надникна към нощното небе, слабо осветено от далечни неонови надписи, и към огрените от прожектори покриви на скъпите кина и ресторанти.

Когато я последвах на покрива, един глас изрева от приземния етаж.

— Има ли някой горе?

Припряно затворих вратата. Един бърз поглед към желязната противопожарна стълба ме убеди, че тя води към алеята. Забелязах също един патрулиращ полицай, който стоеше пред сградата и наблюдаваше улицата.

Хелън беше отишла до задната част на зданието и ми махаше. Отидох при нея.

— Едно ченге наблюдава предния вход. — казах аз. — Не можем да използваме стълбата.

— Ще слезем оттук — отвърна тя, като посочи. — Малко е височко, но ще се справим.

На около двайсетина стъпки под нас имаше плосък покрив. От миризмата, която се носеше от една полуотворена капандура, се досетих, че това е китайският ресторант, който бях забелязал днес следобед.

— Ще счупим някой крак — казах аз колебливо.

— Няма, ако паднем както трябва — отговори тя и преди да успея да й попреча, седна на ръба на покрива, хвана се за улука и увисна. После се пусна и демонстрира жиу-жицу падане, като се приземи в бърза последователност на пети, ръце и рамене. Само секунда по-късно беше отново на крака.

— Няма нищо страшно — извика тя шепнешком. — Хайде, скъпи!

Изругах тихо, докато се провесвах от ръба на покрива. Бях много по-тежък от нея и си представих ясно как ще си счупя най-малко някой глезен. Пуснах се, като се опитвах да имитирам нейното падане. Приземих се с трясък, който ми изкара въздуха. Останах за момент зашеметен, след което тя ме дръпна за ръката и аз се изправих бавно на крака.

— Не се пада така — каза тя. — Удари ли се?

— Сигурно съм си счупил гръбначния стълб и двата крака-казах с патос. — Но ти недей да се притесняваш.

Тя явно не се притесняваше, защото дори не ме слушаше. Беше се навела над капандурата и когато отидох при нея, тя я отвори.

— Дай да се направим на гладни — каза тя с усмивка. — Ако не друго, поне мирише хубаво.

Тя провеси крака през отворената капандура и изчезна.

Губя известен контрол над положението, помислих си аз. Тя ставаше твърде инициативна, но все пак я последвах. Озовахме се в дълъг тъмен коридор, в дъното на който имаше стълби. Надникнахме над перилата. Две площадки по-долу се виждаха сервитьори, които разнасяха табли нагоре-надолу.

— Не можем да слезем долу — казах. — Ще се сетят, че сме дошли оттук.

— И през ум няма да им мине — отвърна тя бързо. — Твърде са заети, за да ни забележат. Хайде, скъпи, няма друг изход.

Тя слезе по стълбите до следващата площадка. Последвах я.

— Аз ще вляза тук да си напудря носа и да се отърва от баретата — рече тя и посочи една врата, на която пишеше: жени. — А ти слез и запази маса.

Тя изчезна, преди да успея да кажа нещо. Облегнах се на перилата за малко и когато долната площадка опустя, аз се шмугнах по стълбите, стрелнах се през десет стъпала, после бързо се обърнах и започнах лениво да се изкачвам. Точно тогава иззад една завеса от мъниста, която водеше към горната част на ресторанта, се появи висок китайчуга, облечен в смокинг, който не му беше по мярка.

— Добър вечер, сър — каза той с лек поклон. — Имате ли запазена маса?

— Не — отвърнах аз. — Необходимо ли е?

— Няма проблеми — каза, като се поклони. — Тази вечер има много свободни маси. — Той ме огледа. — Случило ли се е нещо навън? Стори ми се, че чух сирена.

Извадих кутия „Кемъл“, избрах една цигара и я запалих, преди да отговоря, колкото се може по-небрежно.

— Няколко ченгета си играят на стражари и апаши. Не знам какво толкова ги е възбудило. Сигурно някой е забравил котката си заключена.

Хелън се появи с ръце в джобовете и отегчен израз на лицето. Тя беше махнала баретата и тъмната й копринена коса приятно очертаваше лицето й.

— Двама ли сте, сър? — попита китайчугата, като гледаше Хелън с възхищение.

— Да. Оставихме шестте си деца и кучето отвън.

Той примигна, погледна отново към Хелън и ни поведе към ресторанта.

— Трябва ли да дрънкаш глупости? — изсъска тя яростно като го последвахме.

— Нищо не приспива подозрителността по-добре от домашната атмосфера — прошепнах аз, като се ухилих.

Ресторантът беше обширен и безвкусен. На цяла стена беше изобразен отвратителен жълто-червен дракон, който бълваше огън и сяра през отворената си паст. Независимо от късния час, няколко души все още вечеряха и вдигнаха очи към нас, когато влязохме. Мъжете без изключение се вторачиха в Хелън с неудържим интерес. Забелязах със съжаление, че нито една жена не ми обърна каквото и да е внимание — те бяха твърде заети да отклоняват погледите на придружителите си от Хелън.

Седнахме на една маса в ъгъла и се опитахме да изглеждаме заинтригувани от менюто, дълго цял метър, което китайчугата разгърна пред нас. Накрая, отчаяни, поръчахме нещо пикантно и леко, и уиски със сода. Китайчугата се оттегли, вдървен като бастун от възмущение.

Трябваше да минат няколко минути, докато се разсее интересът на хората от съседните маси към нас и когато почувствахме, че можем да говорим на спокойствие, казах тихо:

— Не знам доколко беше разумно да бягаме по този начин. Може да се забъркаме в голяма каша.

Хелън поклати глава.

— Трябваше да се разкараме. Щеше да стане по-зле, ако бяхме останали. В края на краищата, ние наистина влязохме с взлом и ако бяхме казали защо и пресата научи, това би означавало да си разкрием картите.

— Някой трябва да се е обадил на ченгетата, иначе нямаше да се появят толкова бързо. Мислиш ли, че някой може да ни е видял да влизаме?

Хелън се намръщи.

— Възможно е. Няма да е зле да поостанем тук. Ако имат нашето описание…

— Да.

Китайчугата се върна и сложи чинии пред нас. Помолих го да ми донесе ново питие след пет минути. Имах страшна нужда от още едно.

Когато той си отиде, Хелън попита:

— Сигурен ли си, че беше мъртъв?

Кимнах и отпих една дълга глътка. Добре ми дойде.

— Няма съмнение. Артерията беше прерязана. Кръвта му е изтекла.

— Как ли е попаднал в асансьора?

— Сигурно е допълзял вътре и се е опитал да стигне до някой телефон — предположих аз. — В неговата стая нямаше.

Хелън се зае с ястието си.

— Бих предпочела да не ми се налагаше да го ям — каза тя. — Мислиш ли, че смъртта му има нещо общо с Дени?

Но аз почти не я слушах, защото цялото ми внимание беше насочено към един мъж, който се появи зад ъгъла, където се намираха маси, скрити за нашия поглед. Той беше висок и с фигура на професионален боксьор. Надвисналите му вежди се сключваха над едър нос. Тежкото му намръщено лице беше загоряло и застинало в студена, безизразна маска на играч на покер.

Носеше спортно сако на сини и бели карета и бежови панталони, а в ръката си държеше светлокафява шапка с широка периферия.

Веднага го познах. Описанието на портиера му пасваше като ръкавица. Това беше човекът, който така упорито се опитваше да се срещне с Брад Дени.

II

Звукът на сирените, които виеха нагоре по улицата, нахлу през отворените прозорци на ресторанта. Няколко от вечерящите скочиха, за да видят за какво е цялата тази дандания.

— Не гледай натам — казах припряно на Хелън. — Нашият човек с карираното сако е тук. Сега излиза. Аз тръгвам след него. Ти стой тук. Ще се видим в хотела. О’кей?

Тя отвори чантата си, извади ключа от колата и го плъзна към мен.

— Колата може да ти потрябва. Аз ще взема такси.

За пореден път й поставих отлична оценка за бързо мислене.

Човекът с карираното сако вървеше към изхода. Бутнах назад стола си, станах и се запътих към касата. Китайчугата ме изгледа с безразличие.

— Ще ида да видя каква е тая шумотевица отвън — казах аз и хвърлих една петдоларова банкнота. — Дайте рестото на дамата.

— Да, сър.

Отместих мънистената завеса и излязох на площадката. Мъжът, когото следях, беше спрял точно на изхода. Наблюдавах го над перилата и когато той излезе и се отдалечи от сградата, която полицията претърсваше, аз се втурнах надолу по стълбите, като взимах по три стъпала наведнъж. Успях да стигна до улицата навреме, за да го видя как изчезва бързо в тъмнината.

Хвърлих бегъл поглед към линейката и трите патрулни коли пред сградата. Беше се събрала тълпа от хора, които стояха в полукръг около входа. Две ченгета с усилие ги държаха на разстояние и бяха твърде заети, за да се занимават с мен.

Тръгнах след мъжа, който току-що бе напуснал ресторанта. Той се движеше бързо към паркинга, където бях оставил Буика.

Той крачеше с ръце в джобовете, с килната назад шапка и не се огледа нито веднъж. Докато се мъкнех след него, не преставах да се чудя какво ли търсеше в ресторанта. Той ли беше влизал в кантората на Дени? Той ли беше убил портиера? Може и да ни е забелязал и след това се е вмъкнал в ресторанта, за да се обади на полицията, така че да загазим. Това беше само налучкване, но идеята ми хареса. Но коя беше жената, която тичаше по алеята? Беше ли свързана по някакъв начин с убийството?

Високата широкоплещеста фигура пред мен спря пред входа на паркинга, за да хвърли един поглед през рамо. Едва успях да се прилепя към стената. Бях напълно убеден, че не ме е забелязал. Той влезе през портала и изчезна. Затичах се бързо и безшумно и стигнах до портала с десетина скока.

Мъжът с карираното сако не се виждаше никъде, но знаех, че е вътре. Оградата беше твърде висока, за да се прескочи лесно и аз прецених, че щях да го чуя, ако се беше опитал.

Реших, че той или търси пипнешком колата си, или е разбрал, че го следя и сега изчаква да види каква ще бъде моята следваща стъпка.

Хич не ми беше леко, като знаех, че е много вероятно той току-що да е извършил убийство и че още едно не би променило много нещата за него. Извадих пистолета от кобура и го пуснах в джоба си, като вдигнах предпазителя.

В продължение на няколко минути стоях в тъмното, убеден, че той не може да ме види, като напразно се опитвах да го открия. С всяка следваща минута все повече се убеждавах, че той е разбрал, че го следя и ми готви капан. Тръгнах край оградата, като се придържах към сянката и напрягах очи да го зърна.

Успях да различа само шест коли, подредени в средата на паркинга, и няколко секунди изчаквах нещо да помръдне, но нищо не се случи. Тръгнах и всеки път, когато се доближавах до някоя кола, спирах, за да я огледам.

Тази игра продължи около пет минути и вече се потях обилно, когато изведнъж фаровете на една кола се появиха на входа и осветиха паркинга като коледна елха. Проснах се по лице и бързо се огледах наляво и надясно. Нямаше и следа от човека с карираното сако.

Колата спря и светлините угаснаха. Едно момиче и един мъж излязоха от нея и забързано тръгнаха към изхода. Чух възбудения глас на момичето:

— Представяш ли си — убийство на четвърта улица! Мислиш ли, че ще можем да видим трупа?

Проследих ги с поглед как изчезват и се изправих. Човекът с карираното сако някак бе успял да ме прекара. Сигурно беше изкачил оградата, без да го чуя. Веднага се запитах какво би казала Хелън. Нямах никакво желание да й съобщя, че този тип се е измъкнал под носа ми. Не исках да разбивам илюзиите й, че съм страшно хитър детектив.

Тръгнах бързо към изхода покрай шестте коли, подредени в средата на паркинга, като се проклинах. Когато стигнах третата, чух тихо изсвирване, което сякаш идваше отзад. Заковах се, като че ли пред мен бе изникнала тухлена стена. Обърнах се и се взрях в тъмнината, като сдържах дъха си, за да чувам по-добре. Изведнъж осъзнах, че така както стоях на открито, бях отлична мишена за един добър стрелец. Вече бях готов да падна на ръце и колене, когато чух слабо изшумолява-не зад себе си. Бързо се извърнах, като ръката ми се стрелна към джоба за пистолета.

Широкоплещестата, неясна фигура вече се стоварваше върху мен. Един юмрук ме блъсна в гърдите и аз загубих равновесие. Измъкнах пистолета, когато втори юмрук се стрелна от тъмнината и се заби в челюстта ми.

Полетях в едно небе, пълно със звезди и ярки светлини.

III

Когато влязох, Хелън крачеше напред-назад в спалнята. Щом зърна пребитото ми лице и прашните дрехи, тя се втурна към мен, с очи, широко разтворени от уплаха.

— О, Стив! Какво се е случило? Ранен ли си?

Усмихнах се криво. Това беше най-доброто, което можех да постигна в момента, понеже и аз бях изпълнен със самосъжаление.

— Всичко е наред — отговорих, като се отпуснах върху леглото. Сети ли се да вземеш онази бутилка скоч, която си бях скътал? Една глътка ще ми дойде добре.

Тя изтича към куфара, изкопа бутилката, влезе бързо в банята и дойде с чаша, напълнена с безценното питие.

— Ще се справиш ли, скъпи?

— Трябва да съм умрял и заровен, за да не се справя с чаша уиски — отвърнах аз. — Успокой се, мила. О’кей съм.

Изпих част от уискито, оставих чашата и потърках челюстта си. Имах късмет, че не загубих някой зъб.

— Точно в този момент-продължих горчиво — пред теб стои Глупак № 1 в страната. Огледай го добре.

— Всичко това сигурно означава, че си го изгубил? — каза Хелън, като седна на леглото до мен. — Дори и най-добрите детективи не винаги успяват да проследят човека, който им трябва.

— Не го изгубих — казах аз. — Де да бях. Оставих се той да ме намери. Проследих го в паркинга. Там беше тъмно като в рог и той изчезна. Слухтях наоколо, но не го открих. После влезе една кола и освети мястото — пак нищо не видях. А през цялото време, разбира се, той се е криел зад някоя кола, като се е надявал да помисля точно това, което и помислих: че се е измъкнал И когато тръгнах към изхода, унил и скапан, изведнъж той се появи изневиделица и ме тресна — раздвижих челюстта си напред-назад. Стори ми се доста разхлабена. — Юмрукът му е като ковашки чук и е бърз като светкавица. Трябваше ми половин час да се свестя и още десет минути, докато раздвижа онова нещо, което досега наивно бях смятал за мозък. Той бе претърсил джобовете ми, разпилял цялото им съдържание и изчезнал.

— Какво имаше в портфейла ти, Стив?

— Попадна право в целта. Винаги съм твърдял, че ти си мозъкът на семейството. Слагаш пръст в раната. Всичко беше там: служебните ми визитни картички, от които да му стане ясно кой съм, адресът на Фаншоу, за да научи, че тук съм по работа, разрешителното ми, за да няма съмнение, че съм детектив, а сега това ще те довърши — и списък на причините за смърт, при които Джелърт няма право на иск. Всичко беше там! Ако той е някой човек на Дени, можеш да смяташ, че съм разкрил картите си.

— Е, стореното сторено — каза Хелън и ме целуна. — Случва се. Всеки може да попадне в капан. Не трябва да се обвиняваш.

— Много мило от твоя страна да го формулираш по този начин, но ако Медъкс разбере, сигурно ще му се спука някоя артерия. Е, писна ми. Стига ми за днес случаят Джелърт.

Започнах да се събличам, а Хелън каза:

— Когато ти си тръгна, аз излязох и се присъединих към тълпата. Позяпах малко и се сприятелих с един от полицаите. Той ми каза, че е бил направен опит за разбиване на сейфа в кантората на някакъв търговец на диаманти на третия етаж. Крадецът бил аматьор. Само надраскал сейфа. Полицията смята, че Мейсън, портиерът, го е чул, качил се да види какво става и е бил наръган.

Тъкмо си свалях панталоните, но спрях, за да кажа:

— Прилича ми на някой съвсем отчаян аматьор. Тези врели-некипели не ми звучат много убедително. Споменаха ли нещо за Дени?

Тя поклати глава.

— Не, полицията е убедена, че целта на убиеца са били диамантите в кантората на търговеца.

Продължих да се събличам.

— Ако е така, макар че се съмнявам, убийството на портиера няма нищо общо с Дени. Разбира се, ние не знаем със сигурност дали онзи тип с карираното сако е бил в сградата и дали той е убил Мейсън. Фактът, че в продължение на три дни се е навъртал наоколо и е търсил Дени, и че тази вечер се оказа до мястото на престъплението, навежда на мисълта, че той е убиецът, макар че нямаме никакво доказателство. Да не забравяме и дамата със скъпия парфюм. Каква ли е пък нейната роля?

Докато аз приказвах, Хелън беше заменила дрехите си с нощница. Скоростта, с която се съблича, винаги ме е смайвала. Последвах я в банята.

— Ако се замисли човек, може да се окаже, че приятелчето с карираното сако няма нищо общо с нашия случай. Може да е използвал името на Дени от бележката при входа като претекст да огледа кантората на търговеца.

Хелън закима енергично, докато си миеше зъбите.

Върнах се в спалнята и намъкнах пижамата си.

Когато Хелън излезе от банята, аз казах:

— Трябва да намерим тази Джелърт. Най-голям шанс ще имаме, ако разпитаме дребните театрални агенти. Те може да знаят къде се намира. Ще направим списък на агенциите и ще видим какво можем да разберем от нея. Имаш ли някоя по-добра идея?

— Да — каза Хелън, като скочи в леглото. — Престани да се правиш на детектив и да заспиваме. Известно ли ти е, че минава два?

— Трябва да знаете, мисис Хармъс — казах аз, като се изправих, че един детектив не може да си позволи да спи. Той трябва да бъде на линия по всяко време на деня и нощта.

— Доколкото си спомням, ние се разбрахме, че ти си Глупак № 1 в страната и че хич не те бива за детектив — каза Хелън, като се зави до раменете. — Престани да се надуваш и лягай.

IV

На следващата сутрин, малко след 9.30, след закуската, която ни поднесоха в леглото, ние хванахме телефонния указател и направихме списък на всевъзможните театрални агенции в града. Бяха цял легион и когато свършихме, списъкът бе дълъг колкото ръката ми.

— Сигурно ще ни се родят внуци, докато свършим с всичките — казах аз с отвращение. — Господи! Какво ли печелят тия типове при такава конкуренция.

— Може да имаме късмет и от първия път да уцелим някой, който ги познава — каза Хелън с надежда. — Скъсай списъка на две. Аз ще взема едната половина, а ти опитай с другата.

— Много мило от твоя страна — казах аз. — Но ти не си длъжна да го правиш, ясно ли е? Трамбоването по улиците, задаването на идиотски въпроси и пъхтенето нагоре-надолу по стълби е това, за което на мен ми плащат. Теб те наеха, за да мислиш.

— Така и ще направя — отвърна Хелън. — Дай ми списъка и да започваме. Ще се срещнем ли тук в един часа за обяд?

— Добре. Съсредоточи се върху едноличните фирми. Големите едва ли ще знаят за момичето. И се пази!

Въоръжен с моя списък, аз се хванах за работа. Това не беше от нещата, които обичам да върша, но такива винаги изникват и знаех от опит, че търпението се възнаграждава. Издирването на някой изчезнал, както би ви казало всяко ченге, е 90% трамбоване, 5% вдъхновение и 5% късмет.

След няколко часа упорито влачене нагоре-надолу по стълби и кантори, аз стигнах до извода, че преизпълнявам плана по трамбоването и изоставам с късмета. До момента бях посетил десет агенции, само за да бъда посрещан с безизразното и незаинтересовано: „Не съм чувал за такава“, когато питах за Сюзън Джелърт. Не бяха чували и за Брад Дени, нещо повече — нямаха и такова желание.

Беше горещ ден и към 11.30 се чувствах като старец, който е прекалил със сауната в някоя турска баня. Реших да вляза в една дрогерия, за да ми отпочинат краката и да изпия едно кафе. Трябваше да обходя 22 театрални агенции и всичките се намираха на последните етажи на различни сгради, които още не се бяха уредили с асансьор. Реших, че няма да е зле да се консултирам с възрастния продавач, който ми сервира кафето.

— Опитвам се да открия едно момиче от шоу-бизнеса — казах аз, като попивах потта от лицето и врата си. — Името й е Джелърт, Сюзън Джелърт. Да си чувал за такава?

— Сюзън Джелърт? — повтори той и поклати глава. — Не мисля. Корин Джелърт, но не Сюзън. Може и да са сестри. Чух отнякъде, че Корин Джелърт има сестра.

— Коя е тази Корин Джелърт? — попитах аз, без голяма надежда, макар че името не бе от тези, които чуваш всеки ден.

Онзи се ухили, като демонстрира три зъба и голяма част от венеца.

— Едно време доста си я биваше. Честичко наминаваше тук. Същинска лудетина — не съм срещал по-откачена от нея.

— В какъв смисъл — лудетина?

— Не й пукаше за нищо и за никого. Правеше стриптийз в Кийхолд клъб на 10-та улица преди около 6–7 години. Една нощ така се отряза, че излезе направо от клуба на улицата гола като дланта ми. Има късмет, че ченгето, на което налетя, я познаваше и бързо я разкара от улицата. Страхотно маце, можеш да ми вярваш.

— Знаеш ли къде е сега?

— Нямам представа. Не съм я виждал вече три години. Чух, че се е омъжила. Зная само, че заряза шоу-бизнеса, а може и шоу-бизнесът да я е зарязал.

— Да си срещал някога един тип — Брад Дени? Трябва да е импресарио.

— Май не. Но защо не прескочиш до Моси Филипс от другата страна на улицата? Той, струва ми се, е фотографирал всеки от шоу-бизнеса по едно или друго време. Е, не големите звезди, разбира се, но целия дребосък с положителност. Всичките ходят при Моси. Може би той ще ти помогне.

Това изглеждаше добра идея. Платих кафето, благодарих му и отново излязох под палещото слънце.

На отсрещната страна имаше малко фотографско ателие с много лъскави снимки зад витрината. Фирмата беше изписана с избледнели златни букви:

Бутнах вратата и влязох в миниатюрното помещение. Вътре имаше един тезгях, който разделяше наполовина и без това малкото пространство, и четири големи табла със забодени на тях снимки на момичета от шоу-бизнеса, танцьори, ченгета, акробати и комици. Някакъв звънец избръмча остро, когато вратата се отвори. Мина доста време, преди някой да се появи.

Зяпах снимките й се чудех колко от тези хора са още живи-повечето от тях, изглежда, бяха клиенти на мистър Филипс от времето, когато е започнал бизнеса си. Чух леко покашляне зад гърба си.

Обърнах се.

Висок, побелял негър с тъжно лице стоеше зад тезгяха и ме гледаше с любопитство и надежда. Със своите седемдесет и пет години той се справяше с лекота. Рединготът му, тясната вратовръзка и безупречно чистият нагръдник бяха реликви от миналото.

— Добро утро — каза той, като отпусна костеливите си ръце на тезгяха. — Мога ли да ви помогна?

— Надявам се да можете — отвърнах аз и като начало пуснах в ход широката си, приятелска усмивка. Той реагира като дружелюбно настроено куче, на което щракаш с пръсти. Зъбите му се оказаха значително по-бели и по-големи от моите. — Трябва ми малко информация — продължих, като сложих визитната си картичка на тезгяха пред него.

Той проучи картичката и кимна.

— О, да, мистър Хармъс. Познавам добре вашата компания. Синът ми се застрахова при вас. Той има много високо мнение за хората ви.

— Това е чудесно — казах аз и му подадох ръка. — Опитвам се да издиря едно момиче от шоу-бизнеса във връзка с нейната застрахователна полица.

— Бихте ли влезли в ателието? Ще можете да се разположите удобно, а и е малко вероятно някой да ни обезпокои.

Той вдигна капака на тезгяха и аз го последвах в една удобно мебелирана стая, част от която явно служеше за ателие. Голям, старомоден фотоапарат, покрит с кадифе, стоеше на триножник, насочен срещу обширно платно от сива канава, на което бяха нарисувани няколко доста абсурдни облака.

Седнахме един срещу друг в столове като вани — доста удобни, ако ви харесва да седите изправен като свещ.

— Не обръщайте внимание на обстановката — каза Филипс с нотка на извинение. — Зная, че изглежда много старомодна, но на хората от шоу-бизнеса така им харесва. Те са доста консервативни и суетни и няма да ми е от полза да променя каквото и да е, дори и нещо дребно. Да не говорим за цялостно осъвременяване.

Не му повярвах и за секунда. Казах, че зная как е с тия от шоу-бизнеса.

— Кое е момичето, от което се интересувате, мистър Хармъс? — тъжните очи ми казаха, че е наясно, че не съм повярвал.

— Името й е Сюзън Джелърт, а неин импресарио е Брад Дени. Нищо повече не зная за нея.

— Сюзън Джелърт? — челото на Филипс се набръчка. — Но да, сестрата на Корин Джелърт. Тя ли ви трябва?

— Нямам представа. Не знам дали има сестра или не.

— Тя трябва да е. Корин беше по-умната. Имаше доста талант. Сюзън беше едно малко красиво създание, но се страхувам, че тук нямаше кой знае колко — и той почука по костеливото си чело. — Те са близначки и ако не е цветът на косите, човек направо не може да ги различи.

— Близначки? — казах аз и се наведох напред.

— Да. Наистина забележителна прилика. Сюзън е руса, а Корин тъмнокоса. Веднъж изпълниха заедно един номер. Сюзън носеше тъмна перука и заблуди публиката — той се изправи. — Имам някъде тяхна снимка. Може би искате да я видите?

Казах, че е така. Опитвах се да си дам сметка дали съм попаднал на нещо важно.

Старият негър се рови доста време в купчина снимки, които извади от една папка. Зрението му изневеряваше и той практически си завираше носа във всяка снимка, преди да успее да я различи. Бях готов да се изкатеря по стената от нетърпение, когато той неочаквано изгрухтя леко от задоволство и се приближи с една снимка дванайсет на осем в ръката.

— Ето я — каза той, като ми я подаде. — Вижте що за номер беше. Не пожъна особен успех. Убеден съм, че Сюзън нямаше достатъчно талант да се конкурира със сестра си.

На снимката се виждаше момиче, което се любуваше на отражението си в огромно огледало. Едва когато е разгледах внимателно, осъзнах, че то стои пред празна рамка и няма никакво огледало. Отражението в действителност беше нейната сестра-близначка, застанала в същата поза. Наистина беше ефектно, а и момичетата си приличаха като две капки вода — хлапачки, които хващаха окото — хубави фигури и стройни крака. Бяха облечени в обичайните набрани полички и корсажи с пайети, каквито могат да се видят в програмите на стотици евтини кабарета.

— Имам снимка на Сюзън без тъмната, перука — продължи Филипс. — Ще видя дали мога да я намеря.

Докато търсеше снимката, аз го попитах дали има представа къде мога да открия Сюзън.

— Страхувам се, че не — отговори той. — Не съм я виждал от доста време. Корин се ожени преди около три години и напусна шоу-бизнеса. Чух, че била отишла в Буенос Айрес. Не зная с какво се занимава Сюзън сега. Не ми се вярва да има особен успех без сестра си, която, май ви казах, беше надарената.

— Чувал ли сте за Брад Дени?

— Но да. Мистър Дени е идвал тук един-два пъти.

— Снима ли се?

— Той е от новаците в бизнеса и, струва ми се, намира методите ми за малко старомодни. Дойде само, за да си купи няколко снимки.

— Що за човек е?

— Много приятен младеж — каза Филипс, все така заровил нос в снимките. — Доста го бива като танцьор.

— Мислех, че е импресарио на Сюзън.

— Възможно е. Не знам. Когато го срещнах преди около шест месеца, той пееше и танцуваше. В занаята е едва от няколко години. Не ми се вярва да е на повече от двадесет и три-четири години.

— Бихте ли му се доверили, мистър Филипс?

Старият негър се изправи и примигна срещу мен.

— Да му се доверя? Май не ви разбирам.

— Смятате ли, че е честен?

— Доколкото човек изобщо може да се довери на някого днес — отвърна той тъжно, — бих се доверил на мистър Дени. Не съм имал вземане-даване с него, но ми се вижда честен младеж. Той е много приятен и ми хареса.

Кимнах. Той просто потвърждаваше онова, което бе казал Алън Гудиър.

— А сестрите Джелърт? Те каква репутация имат?

Филипс се почувства малко неудобно.

— Е, не бих казал, че ми е приятно да изкажа мнението си. Оттогава може много да са се променили. Бяха малко щурави, но като погледнеш, толкова хора от шоу-бизнеса са такива. Не съм ги виждал от доста време. Бих предпочел да спра дотук.

Останах с впечатлението, че премълча доста неща. По лицето му се виждаше обаче, че няма да измъкна повече и затова се отказах.

Най-после той намери снимката. Разгледах я с интерес. Сюзън беше хубаво момиче, със засмени очи, които можеха да станат дръзки, когато й се случеше да бъде в настроение. Определено не беше лошо или злобно лице и имах ясното чувство, че някъде съм я виждал, но не можах да се сетя къде.

— Мога ли да купя тази, а също и другата? — попитах аз. Като видях, че се колебае, извадих петдоларова банкнота и я сложих на масата. — Моята компания много би искала да има тези снимки, мистър Филипс, ако не са ви необходими.

— Разбира се, но това е твърде много за тях. Един долар е предостатъчен.

— Всичко е наред. Благодаря за информацията. Нямате ли някаква идея как да се свържа със Сюзън Джелърт или Дени?

— Бихте могли да попитате във Водевил клъб. Намира се на булевард Файър стоун. Ако са членове, клубът ще ви даде адресите, чрез които да се свържете с тях.

— Ще опитам. Благодаря — ръкувах се с него, съгласих се да взема един плик за снимките и се забързах към колата.

Беше вече един без пет и реших да посетя Водевил клъб след обяд. Бях уморен и слънчасал, и умирах от жажда. Карах към хотела с максималната скорост, която ми позволяваше обедният трафик.

Хелън седеше във фоайето и четеше вестник. Изглеждаше толкова равнодушна и свежа, че се вторачих в нея с подозрение.

— Ето те и теб, скъпи — каза тя, като вдигна поглед и се усмихна. — Изглеждаш доста сгорещен. Сигурно си имал трудна сутрин?

— Така е — казах аз. — Изтрепах се от препускане. А ти нямаш вид дори да си подхванала някаква работа.

— Видя ми се доста горещо за ходене, така че не съм излизала.

Седнах до нея и впих пръсти в подгизналата си от пот яка, която заплашваше да ме задуши.

— Искаш да кажеш, че цяла сутрин не си си мръднала задника? — зяпнах от удивление. — Почиваш си, докато нещастният ти съпруг се бъхта нагоре-надолу по хиляди стъпала. И имаш нахалството да седиш и да ми разправяш това? Не обеща ли, че ще работиш по списъка, който ти дадох?

— Така беше, скъпи — каза тя, като ме потупа по ръката, — но след като ти замина, аз реших да използвам акъла си, вместо краката. Ти нали каза, че за това са ме наели?

Избърсах лицето си с вече мократа носна кърпа.

— Хайде, давай нататък. Знаеш къде са, нали?

— Разбира се, че знам. Имат представление в Палъс тиътър, Уилингтън.

— Сигурна ли си? — изръмжах аз. — Нали не си измисляш?

— Съвсем сигурна съм.

— И как разбра?

— Погледнах във „Вариете“. Сетих се, че артистите обикновено пускат реклами за следващия си гастрол в колоната за лични обяви. Там ги открих. Опитах се да се свържа с теб, но ти беше потънал вдън земя.

Замълчах и тръгнах към бара.