Двойно разбъркване

I

Хакет хвърли фаса си в кошчето за боклук и със свистене пое дълбоко въздух през носа си.

— Значи си сигурен, че онзи не е бил Хофман?

— Не, не беше Хофман — казах аз и отпуснах краката си, които ме боляха.

Беше 2 и 20 минути през нощта. Чувствах се така, сякаш бях прегазен от влак. Ако не беше една кола с хора, пътуващи към Лос Анжелос, които чуха виковете ми, сега нямаше да бъда тук. Търкалянето ми надолу по склона беше преживяване, което щеше да спохожда сънищата ми много нощи занапред.

— Хофман е висок и едър. Този беше нисък и набит. Пипнахте ли служителя в бензиностанцията?

— Когато стигнахме, той вече не можеше да ни е от полза. Твоето приятелче му беше пръснало черепа.

— О, по дяволите! Надявах се, че ще го накараме да проговори. Е, май ни надхитриха. Райс как го приема?

— Говори за заминаване — каза Миклин. — Сега изглежда сигурен, че жена му е мъртва!

— Той беше сигурен в това още преди да се, сблъскам с похитителя — казах аз и им разказах за разговора, който бях подслушал между Мира Лантис и Райс.

— Това може би го свързва с тая работа — каза Хакет замислено.

— Имаме две работни хипотези — казах аз. — Едната е, че Джойс Шърмън е убила Мейсън и, изнудвана от Хофман, е решила да изчезне, като за тази цел е инсценирала отвличането, за да грабне откупа. Другата е, че Райс, който е знаел, че Джойс вече се плъзга надолу и е искал да се отърве от нея, за да се ожени за Лантис, е организирал отвличането. Всяка от тези идеи става. От това, което знаем, може и да е комбинация от двете хипотези. Ако Райс е в дъното на всичко, рано или късно човекът, който се опита да ме убие, ще се свърже с него. Той има парите и Райс ще иска своя дял. Защо не прикачиш двама от най-добрите си хора към Райс и да го наблюдавате денонощно? Не му давайте възможност да сложи ръка на откупа. Може да изгуби търпение и да направи погрешен ход.

— Да — каза Хакет. — Ще се погрижа.

— Е, аз съм дотук. Ако няма нищо друго, ще си лягам-казах аз. — Имах достатъчно вълнения за една нощ. Какъв ще бъде следващият ход?

— Организирали сме всичко — каза Миклин мрачно. — Сега ще търсим похитителя и ще се опитаме да намерим мис Шърмън.

Бях доволен да оставя нещата на тях. Тази работа изискваше търпеливо и систематично търсене. Не беше за един човек. Само полицията можеше да се справи. Чувствах, че мога да им я оставя с чиста съвест.

Взех такси до хотел „Кълвър“. Като пресичах фоайето, чух името си. Обърнах се и видях Алън Гудиър да идва към мен.

— Боже мой, Стив! Ранен ли си? — попита той разтревожен, като се взираше в моя прашен и окъсан костюм.

— Добре съм. Имам нужда само от малко сън. Ти какво правиш тук?

— Мислех си за теб и се чудех как ли се справяш. Не исках да безпокоя Фаншоу и затова седя тук и те чакам да се върнеш.

— Много мило от твоя страна, но май прекалено затормозя-ваш мозъка си с тази работа. Не се притеснявай.

— Какво стана?

— Онзи ме надхитри. Имах инструкции да отида до Елмо Спрингс, където да получа нови напътствия. Похитителят се качи отзад в колата ми, без да го видя, и насочи към мен пистолет. Изчезна с парите и колата.

— Нищо ли не ти направи?

Ухилих се мрачно.

— Опита се и още как, но имах късмет. Хвърлих се надолу от планинския път. Не ме питай как не съм си счупил врата. Беше едно твърде неприятно преживяване.

Гудиър пое дълбоко въздух.

— Пфу! Е, добре че не е станало по-лошо. Представях си как ти се случват всякакви неща. Значи той се измъкна?

— Да. Преди да се счепкаме ми каза, че Джойс Шърмън е мъртва. Ченгетата смятат, че не ме е излъгал, но това няма да им попречи да продължат да я търсят.

— Искаш да кажеш, че той я е убил?

— Сигурно.

— Полицаите мислят ли, че ще го хванат?

— Знаеш какви са. Длъжни са да бъдат оптимисти. Обзалагам се, че и Райс е замесен. Полицаите ще му прикачат опашка тази вечер и ще започнат да подслушват телефона му.

— Райс? — Гудиър изглеждаше стреснат. — Кое те кара да мислиш, че той има нещо общо с това?

— Нещо, което дочух. Той и Лантис планират бягство. Виж, Алън, мъртъв съм от умора. Ще ме извиниш ли?

— Разбира се. Съжалявам, че те обезпокоих, но бях много разтревожен за теб.

Докато той говореше, дежурният администратор се приближи.

— О, мистър Хармъс…

— Какво има?

— Един господин ви търси през последните два часа. Каза, че е спешно.

— Кой беше?

— Не пожела да остави името си. — Администраторът изглеждаше оскърбен. — Каза, че ще си спомните за него, защото веднъж ви бил треснал по челюстта.

Забравих умората си.

— Хофман! — Обърнах се възбудено към Гудиър. — Това е Хофман! — А на администратора казах:

— Остави ли някакво съобщение?

— Помоли да отидете веднага в хотел „Блакс“.

— Къде е това?

Администраторът погледна надолу към аристократичния си нос. Очевидно той не даваше пет пари за хотел „Блакс“.

— На брега, близо до Оушън парк. Не много почтено място, мистър Хармъс.

— Е, това не ме безпокои — казах аз. Обърнах се към Гудиър и продължих: — Трябва да говоря с този човек. Може да се окаже решаващо.

— Едва ли е толкова спешно — каза Гудиър, като прекоси заедно с мен фоайето. — Защо не го видиш сутринта? Наближава 3. Трябва малко да си починеш.

— Ти си почини — казах, като му се ухилих. — Това е важно.

Оставих го, изтичах по стълбите и се огледах наляво-надясно за такси. Едно се приближи, а Гудиър дойде при мен на тротоара.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита той.

— Не. Не мога да си представя, че Хофман ще говори пред свидетел. Не се тревожи за мен. Аз съм добре. Довиждане, Алън. Ще ти се обадя как вървят нещата. — Дръпнах вратата на таксито. — Хотел „Блакс“, до Оушън парк — казах на шофьора и скочих вътре.

Минаха повече от 20 минути, докато стигнем до брега.

— Пази се, приятелче — каза шофьорът, като му платих. — Тук не е здравословно по това време. Искаш ли да те изчакам?

— Не, благодаря. Ще внимавам.

Стоях на тротоара, докато червените задни светлини на таксито изчезнаха. По крайбрежието беше тихо и пусто. Далеч навътре в морето светлините на увеселителни кораби блещукаха на черната завеса на небето. Мирисът на океана, слабият дъх на риба, бензинови пари и катран ме накараха да сбърча нос. Тъмните вълноломи се губеха в неподвижното омаслено море. Тънка мъгла се движеше ниско, влачеше се на парцали и скриваше светлините на увеселителните кораби, които ту да появяваха, ту изчезваха на неравни интервали.

Обърнах се да погледна към хотел „Блакс“. Това беше висока тясна сграда с неонов надпис над входа. През стъклената врата идваше светлина и падаше върху мазния тротоар.

Изкачих четири стъпала, блъснах вратата и изкачих още шест стъпала до фоайето с рецепцията.

Дребен, кльощав човек седеше зад бюрото. Пред него беше разтворен вестник, а на върха на носа му се крепяха рогови очила. Той ме наблюдаваше как минавам цялото разстояние, а лицето му остана безизразно и безразлично като на коза по време на доене.

— Изглеждаш самотен — казах аз, като се надвесих над бюрото му. — Или може би твоите прадеди ти правят компания?

Той дръпна вестника към себе си и дясната му ръка изчезна отдолу. Знаех, че бърка в скрито чекмедже за пистолет и като погледнах суровите му малки очи, разбрах, че няма да се поколебае да го използва.

— Какво е пък това? — попита той с дрезгав шепот, а очите му не се откъсваха от моите.

— Остави артилерията — казах аз, като внимавах да не движа ръцете си. — Опитвах се само да бъда общителен. Виждам, че е било дрешка. Казвам се Хармъс. Един приятел ме повика тук Той ме чака.

Служителят продължи да ме гледа втренчено. Ръката му си-оставаше скрита.

— Как му е името?

— Малко е чувствителен по този въпрос. Не ми се струва, че би го използвал тук. Има ли значение?

Служителят размърда ченето си от дясно на ляво, докато размишляваше.

— Имаш ли визитна картичка? — попита той след внушителна пауза.

— Разбира се, но да не ме застреляш, докато я вадя. Пистолетът ми е в джоба на панталона, в случай че те интересува.

— Ще спреш ли да се правиш на филмов герой? — каза той, като извади ръката си изпод вестника. — Тук е опасен квартал, а ти ме изнервяш.

— Вината е изцяло моя — казах аз, отпускайки се. — Подходът ми беше съвсем погрешен.

Извадих портфейла си и му дадох визитката. Той я огледа, кимна с глава и ми я върна.

— Трета стая на третия етаж. Почукай четири пъти, за да не се наложи да вадиш олово от търбуха си.

— Трябва тия дни и аз самият да си наема тук една стая-казах. — Време е да оставя спокойния живот.

Той бутна очилата назад към очите си и отново зачете вестника. За него аз вече не бях там.

Изкачих стълбите, като се движех тихо и избягвах парапета, който беше покрит с прах.

На третия етаж срещнах едно момиче в синьо-жълто кимоно, което носеше кана с вода. Краката й бяха боси и мръсни. Косата й падаше по раменете и ми се дощя да й хвърля един поглед.

Тя ме дари с ярка усмивка и остави кимоното да се разтвори, за да видя колко малко дрехи имаше под него.

— Здрасти, красавецо — каза тя, като спря. — Да не си се загубил?

— Само обикалям да видя как живеят бедните — казах аз и се промъкнах край нея. — Събирам местен колорит, ако може да се нарече колорит.

Усмивката й изчезна.

— Още един откачен — каза тя. — Главата ти е пълна с бръмбари, приятелче.

Тя продължи и аз продължих. Пред стая номер 3 спрях, за да избърша потта от лицето си. Мястото не ми харесваше, а обитателите му още по-малко. Почуках 4 пъти — бавно, но не много силно. Ужасявах се да не би да събудя някой от съседните стаи. Нищо не се случи. Почаках, ослушвайки се, но не чух нищо.

От другата страна зад една врата се чу равномерно хъркане — грубо и силно като електрически трион, режещ чворесто дърво.

Почуках отново малко по-силно и се огледах плахо наляво-надясно, като очаквах някой или да ме наругае, или да хвърли нещо по мен.

Момичето с кимоното излезе от банята без каната и тръгна към мен.

— Защо не изриташ тази такава и такава врата? — попита тя като мина. — Ще вдигнеш по-малко шум.

Само че тя не каза „такава и такава“.

Наблюдавах я как се домъкна до края на коридора, отвори вратата и ми хвърли един поглед. Направи циничен жест, преди да влезе в стаята и да затвори вратата. Почесах си врата, не защото бях смутен, а защото вратът май ме сърбеше.

После много леко натиснах дръжката, но вратата не помръдна. Отново се огледах нагоре-надолу по коридора и се наведох да надникна през ключалката. Ключът беше от другата страна на вратата, а в стаята светеше лампа. Това бе всичко, което можах да видя. Поех дълбоко въздух и почуках пак, този път силно; толкова силно, че господинът, който хъркаше като електрически трион, спря да хърка. Отново не се случи нищо.

Тръгнах по коридора към стълбището. Продължих, докато стигнах до фоайето. Служителят ми се намръщи и бутна очилата към края на носа си.

— Излизал ли е тази вечер? — попитах аз, като стигнах до бюрото малко запъхтян.

— Защо да излиза? Той ви чакаше — отвърна той и бутна вестника настрани.

— Ами не отговаря. В стаята свети лампа и вратата е заключена отвътре. Искаш ли да предприемеш нещо или да извикам ченгетата?

Той скочи, сякаш някой го беше пробол с щик.

— Не е нужно да вършите глупости — каза. — Не искам тук ченгета. Може би той спи дълбоко.

— Едва ли чак толкова дълбоко. Имаш ли ключ или ще трябва да стрелям в ключалката?

— Щом гледаш така сериозно на това, май ще се кача — каза той. — Мислиш ли, че се е случило нещо?

— Да отидем и ще видим.

Пуснах го да върви пред мен и тръгнах по петите му, така че се качихме бързо. Когато пристигнахме на третия етаж и двамата дишахме като хора, които имат нужда от железен бял дроб.

Момичето с кимоното правеше още един тур до банята.

— Здрасти, Кърли — каза тя на нощния служител. — За какво е тази дандания?

— Я се покрий, малка мръсна скитницо, да не те заритам докато се изгърбиш — каза служителят, без да повишава глас.

Очаквах избухване, но вместо това тя му отвърна с нервна благодарна усмивка и изчезна бързо като някой, който очаква да бъде ритан, докато се изгърби.

— Какъв сладък благоуханен букет от обитатели си имате тук — казах аз, като го побутнах към стая номер 3.

— Кой ти иска мнението? С тях всичко е наред, стига да знаеш как да се справяш.

Той заблъска по вратата на трета стая, почака един момент, после отстъпи назад и й нанесе злобен ритник с ходилото на крака си. Изглежда, беше в настроение да рита.

— Защо не отвориш тази врата и да спреш да се правиш на Джеймс Кагни — казах аз.

Той си поигра с ключалката и след малко успя да бутне ключа, който беше вътре. После вкара своя ключ и го завъртя леко.

— По-добре стой настрани. Може да е нервен — каза той и самият се дръпна в единия край на вратата. Натисна дръжката и бутна вратата. Нищо не се случи. Никой не започна да стреля. Погледнахме предпазливо около входа и вътре в осветената стая.

Хофман седеше на един стол, ръцете му висяха отпуснати, а главата му беше клюмнала върху гърдите. По сакото му и по пода имаше кръв.

— Не можаха ли да пречукат този нехранимайко някъде другаде, вместо тук? — каза служителят, като влезе в стаята.

Наведох се над Хофман, повдигнах главата му и отново я наведох внимателно. Докоснах ръката му. Беше още топла. Не беше умрял отдавна.

— По дяволите! — продължи служителят. — А това местенце е доста напечено. Стой тука, докато разкарам някои типове. Трябва да съм чист като пристигнат ченгетата.

Той излезе бързо и го чух как тича по коридора.

Огледах малката мръсна стаичка. Прозорецът беше отворен и през него влизаха хладен морски въздух и мъгла. Прекосих стаята и погледнах навън, където видях пожарния изход. Убиецът сигурно бе пристигнал оттам. Било му е лесно. Върнах се при Хофман, разтворих сакото му, дръпнах ризата и видях раната точно под сърцето. Беше промушен с нещо, което може да е било касапски нож. Ударът е бил нанесен със значителна сила. Плътта около раната беше лошо натъртена. Огледах се за оръжието, но не го видях. После пребърках джобовете му, но не открих нищо интересно. Под леглото имаше два куфара, но и те не съдържаха нищо важно.

Изведнъж се почувствах уморен и изчерпан. Сега за мен нямаше да има сън. Трябваше да изчакам Хакет да дойде и да прекарам остатъка от нощта, като го наблюдавам как работи. Изпъшках тихо и ми се прииска в стаята да имаше малко алкохол.

Тръгнах по коридора. Там цареше голямо оживление. Трима добре сложени мъже с куфари в ръце и дрехи, наметнати върху пижамите, се шмугнаха край мен и се втурнаха надолу по стълбите. На втория етаж две момичета също с куфари и връхни дрехи, които едвам скриваха нощниците им, ме изблъскаха, за да стигнат до стълбите.

Нощният служител стоеше на стража до телефона, когато отидох при него.

— Три минути, приятелю — каза той унило. — Трябва да прочистим този вертеп.

Последният беглец беше един дебелак, на чието бяло кръгло лице имаше изражение на преследван, докато се отправяше кьм изхода. Отваряйки вратата, той махна неспокойно на нощния служител с дебелата си ръка.

— Това са всички — каза служителят и пое дълбоко въздух. — Аз ли да ги повикам или ти?

— Аз ще го направя — казах и се пресегнах за телефона.

II

Настоятелно чукане на вратата ме измъкна от тежкия сън. Надзърнах с премрежен поглед към часовника върху нощното шкафче. Той сочеше 10 и 10. Слънчевите лъчи, които се опитваха да минат през спуснатите завеси на моята хотелска стая, ми показаха, че не бе 10 и 10 през нощта.

Чувствайки се като мокър парцал и сигурно такъв и на вид, намъкнах халата си, завлякох се до вратата и я отключих.

Пиколото пъхна в ръката ми телеграма и попита с висок писклив глас дали ще има отговор. От него бликаше цялата безсърдечна енергичност на човек, който е станал рано и обикаля от часове.

Казах му, че ако ще има, ще се обадя на рецепцията, отпратих го и затворих вратата. Той вървеше по коридора сякаш имаше плавници на краката си и си подсвиркваше така, че ми цепеше главата.

Отворих несръчно телеграмата. Беше от Хелън.

КОН НАПУСНАХА ОСТРОВА С БАГАЖ ВЧЕРА СЛЕДОБЕД. ЧАКАЙ МЕ ЛЕТИЩЕТО ОБЯД.

Мисълта, че ще я видя пак, ми даде достатъчно сила да се промъкна под студения душ. Три чаши черно кафе, изпратени докато се обличах, ме освежиха малко, но още се чувствах като пиян, когато излязох от стаята си и слязох до рецепцията.

Бях си легнал след 5 и 15 часа сутринта.

Смъртта на Хофман ме депресира. Бях съвсем сигурен, че е бил готов да проговори. Струваше ми се, че щеше да ми каже защо Джойс Шърмън се интересуваше от полиците на Сюзън Джелърт, а тази информация беше ключът за разплитане на случая. Полицията не беше намерила никакви улики. Убийството беше извършено чисто и гладко. Никой не беше видял убиеца. Той се бе изкачил по пожарния изход, пречукал Хофман и изчезнал така невидим, както бе дошъл.

Отидох с колата до полицията и прекарах 1 час с Хакет, без да стигнем доникъде. Най-вероятният заподозрян за убийството на Хофман беше Райс. Ако зад отвличането стоеше Райс, той трябваше да възпре Хофман да говори, но двамата детективи, които наблюдаваха Райс, докладваха, че той не беше излизал от къщата си тази нощ.

Издирването на Джойс Шърмън и похитителя продължаваше безрезултатно и Хакет започваше да става неспокоен и избухлив.

— Не се притеснявай — казах аз, след като го послушах да мърмори по-дълго, отколкото бе необходимо. Скоро някой ще направи грешка. Твърде дълго вършеха каквото си поискат. Ще ни потръгне.

Хакет изсумтя. Не изглеждаше убеден.

Стигнах до летището 10 минути преди 12 часа, за да чуя, че самолетът на Хелън е закъснял малко и трябва да почакам 20 минути. Тъй като пак започнах да се чувствам скапан, отидох в бюфета за чаша кафе. Казах на продавача да сложи в него и малко уиски. Той хвърли поглед към кръговете под очите ми и посегна към шишето, цъкайки съчувствено.

Втората чаша тъкмо вливаше сила в гръбнака ми, когато чух глас до лакътя си:

— Това не е ли мистър Хармъс?

Вдигнах поглед. Мургава, елегантно облечена млада жена стоеше до мен усмихната. За миг не я разпознах, после скочих на крака.

— О, мисис Кон! Не ви познах в тези градски дрехи! Как сте? Тя беше последния човек, когото очаквах да видя и се чудех дали тази среща беше случайна или замислена.

Тя ми прати една ярка усмивка и седна на високото столче до мен.

— Добре съм. Обзалагам се, че сте изненадан да ме видите. Не бях сигурна, че сте вие. Надявам се да ме извините, че се натрапвам.

— Радвам се да ви видя отново. Какво ви води в Лос Анжелос?

— На път съм за Буенос Айрес.

— Така ли? Съпругът ви с вас ли е?

Тя направи малка гримаса и поклати глава.

— Зарязах го.

— Нима? Откога?

— От снощи. — Тя спря, за да си поръча кафе и продължи: — Не можех повече да понасям този остров. Смешното е, че вие и съпругата ви сте до голяма степен виновни. Вие малко ме объркахте. Ако искате вярвайте, но вие бяхте първите посетители, които бях видяла от месеци. Замислих се и реших, че ако Джак не иска да напусне острова, аз ще го сторя. Говорихме за това и струва ми се, че той остана доволен да се отърве от мен. — Тя се засмя. — Той мисли само за проклетите си змии. Не е много ласкателно да бъдеш на второ място след една змия, нали?

Казах, че май е права.

— На острова ли го Оставихте?

— О, не. Той дойде тук с мен, но не можеше да изчака, за да ме изпрати. Всъщност той ще вземе със себе си Сюзън. Тя има нужда от ваканция, а той от готвач и затова тя ще остане с него няколко седмици.

— Ако тя сложи тъмна перука, той ще си мисли, че все още ви има — казах аз, като я наблюдавах внимателно.

Само за част от секундата очите й се отместиха, а после се засмя.

— Това е идея. Е, тя е добре дошла. Ужасно ми писна от Джак Кон и на него ужасно му писна от мен. Мисля, че този остров е твърде самотен, за да живеят там двама души. Май започнахме да си лазим по нервите.

— Как е сестра ви?

— О, тя е добре. Чака да разбере дали Брад ще я уреди в Ню Йорк.

— Той в Ню Йорк ли е сега?

Корин кимна.

— Не знам дали ще успее или не. Все едно, може поне да опита. — Тя допи кафето си и прие цигарата, която й предложих. Всъщност съжалявам, че ми се налага да отида в Буенос Айрес — продължи тя, — по-скоро бих останала със Сузи, но моят бивш шеф ми телеграфира, че работата е още свободна и реших, че е по-добре да я приема. Работех за него, преди да се омъжа. — Тя се наведе напред, а аз отново щракнах запалката. — Вие нямахте ли нещо общо с отвличането на Шърмън? — попита тя. — Видях да споменават името ви във вестниците.

— Точно така — отвърнах, внезапно нащрек. — Голяма веселба падна.

— Ужасно е. Разбира се, Сузи се интересува повече от мен, но и аз бях шокирана като чух. Мислите ли, че е мъртва?

Отвърнах колкото можех по-спокойно.

— Възможно е. Защо се интересува сестра ви?

— А, едно време те бяха приятелки.

— Така ли? Не знаех.

— Това беше преди Джойс да пробие в киното — обясни Корин. — Преди около 4 години бяха съквартирантки. Джойс беше администраторка в хотел по онова време, а Сузи играеше с мен. Джойс винаги казваше, че ще бие Сузи на нейната собствена игра и го направи.

— Това беше в Сан Бернадино, нали?

Пак ми се стори, че очите й се отместиха, но тя кимна, а усмивката й беше достатъчно убедителна.

— Май да. Не си спомням точно. Горката Джойс. Значи мислите, че е мъртва?

— Мисля, че е много вероятно. Сестра ви поддържаше ли връзки с нея? Срещали ли са се напоследък?

— О, не. Отначало, когато Джойс проби в киното, Сузи се надяваше, че ще вкара и нея, но не стана. Джойс си навири носа: знаете как става и отряза Сузи. Имаха малка свада. Джойс отряза всичките си приятели. Май славата й завъртя главата.

— Случва се с повечето от тях — казах аз, като се чудех защо ми съобщава всичко това. Не се самозалъгвах, че само поддържа разговора. Казваше ми всичко с някаква цел.

— В Спрингвил ли оставихте жена си, мистър Хармъс? — попита тя небрежно. Толкова небрежно, че почти се вързах, но навреме успях да видя капана.

— Жена ми ли? Господи, не. Защо питате?

Тя ме наблюдаваше отблизо, въпреки че ярката усмивка още стоеше на устните й.

— Стори ми се, че я видях. Имаше едно момиче, което се разхождаше на другия бряг. Мислех си, че прилича на жена ви. Когато нямам работа, се разтакавам наоколо с един бинокъл. Прави ми удоволствие да наблюдавам птиците. Мислех, че е мисис Хармъс.

— О, не — казах аз твърдо и се смъкнах от стола си. — Тя беше с мен през цялото време. Всъщност отиде за няколко дни в Сан Франциско и сега я посрещам. Току-що обявиха нейния самолет. Трябва да тичам. Изпратете ми картичка, като стигнете в Буенос Айрес. Аз самият мисля да го посетя някой ден.

Като се ръкувахме, тя каза:

— Ако Сузи стигне някога до Ню Йорк, нали ще отидете с жена си да я гледате? Тя ще има нужДа от всякаква възможна подкрепа.

— Разбира се — казах аз. — Довиждане и успех.

Когато стигнах до пистата, самолетът на Хелън вече влизаше и Хелън беше една от първите, които слязоха по стълбичката.

Хвърлихме се в прегръдките си. След едно кратко посрещане, лишено от всякакви задръжки, което околните наблюдаваха със смесица от завист и любопитство, аз я отблъснах и я задържах на една ръка разстояние, за да й се полюбувам.

— Миличка, изглеждаш достатъчно добре, за да те схрускам — казах аз. — Липсвах ли ти?

— Липсваше ми и още как — отвърна тя, като ми се усмихна. — Но не е нужно да ме накъсаш на парченца. — Леко запъхтяна, тя оправи малката си хубава шапка и решително свали ръцете ми. — Искам да ти напомня, че ще бъда твоя собственост още дълги години, така че не се опитвай да вкараш всичките тези години в една безумна прегръдка.

— Почакай да се приберем в хотела — казах аз, като грабнах куфара й. — Това е само генерална репетиция за всичко, което те чака.

— Очаквах го — каза тя и се засмя. — Какво става тук, скъпи?

— Какво ли не — казах аз, докато вървяхме към мястото, където бях паркирал Буика. — Но да не говорим за работа, докато се върнем в хотела. Имам да ти казвам много неща: например, че си много красива. Броях часовете, откакто те оставих и съм много горд да те наричам мисис Хармъс.

В хотела аз й дадох осезателно доказателство за това колко много ми е липсвала и тя изглеждаше убедена.

— Е, струва ми се, че това е достатъчно като начало — казах аз, самият вече малко запъхтян. — Сега ела, седни на коленете ми и ми разкажи какво става с теб.

— Ще седна на стол — каза Хелън твърдо. — Знам какво ще се случи, ако седна на коленете ти.

— Може и да си права. О’кей, седни на стол. — Аз също се проснах в един фотьойл. — Да чуем какво стана на Мъртвото езеро.

— Явно търпението не винаги се възнаграждава — каза Хелън, като се сви в отсрещния фотьойл. — Пийт и аз се редувахме да следим и не оставихме острова без наблюдение през цялото време. Не видяхме нищо интересно. Кон излизаше всяка сутрин на лов за змии. Корин зърнахме случайно само веднъж и това беше всичко. Противно на очакванията ми, никой не ги посети. Вчера следобед те слязоха до моторницата с ръчен багаж, пресякоха отсам, където ги чакаше кола под наем, и заминаха. Помислих си, че е добра идея да огледам хижата в тяхно отсъствие. Дори стигнах чак до кея, но си спомних за змиите и се върнах. — Тя ме погледна остро. — Не ми се смей! Знам, че съм страхливка, но не можах да се накарам да тръгна по онази пътека, като знаех, че може да се появи някоя змия.

— Не се смея — казах аз и я потупах по ръката. — И аз самият не бих отишъл.

— Открих нещо — продължи Хелън. — Пийт и аз прекарахме часове в разговор, докато наблюдавахме острова. Накарах го да говори за семейство Кон с надеждата, че ще си спомни нещо, което да ни помогне. И той си спомни нещо, при това важно, Стив. Каза, че когато Сюзън дошла в Спрингвил на път за Мъртвото езеро, Кон и тя отишли да пийнат нещо при Пийт. Сюзън глътнала няколко питиета, докато Кон навън оправял колата. В бара имало някакъв човек, който подхванал със Сюзън разговор за филмови звезди. Пийт бил зад бара и участвал в разговора. Човекът казал, че смята Джойс Шърмън за най-добрата актриса на света. Пийт твърди, че Сюзън била малко фиркана и започнала да говори много оскърбително за Джойс Шърмън. Казала, че не е нищо повече от една дилетантка и че тя е живяла с нея, преди Джойс да отиде в киното и че е една малка мръсница. Човекът спорил с нея и Сюзън изпаднала в ярост. Казала, че без добър режисьор Джойс Шърмън нямало да знае как да прекоси една стая. Тогава се появил Кон и Сюзън изведнъж изтрезняла, и двамата излезли заедно. Пийт каза, че видял как Кон говори с нея навън, а тя изглеждала бледа и уплашена.

Ухилих й се. Сега вече знаех защо Корин Кон си беше направила труда да ми съобщи, че Сюзън е познавала отпреди Джойс Шърмън.

— Попаднах на Корин Кон, точно преди да кацнеш — казах аз. — Тя ми съобщи, че Сюзън е живяла с Джойс Шърмън и Джойс е отрязала квитанцията на Сюзън. Тя ме попита и дали съм те оставил на Мъртвото езеро. Твърдеше, че те е видяла.

— Бях много внимателна — каза Хелън раздразнена.

— Тя гледала към брега с бинокъл. Сигурно така те е видяла. Мисля, че имам за теб една работа, скъпа. Имаш ли нещо против да отидеш сама да Сан Бернадино? Бих дошъл с теб, но трябва да се навъртам тук, в случай че нещо се разплете с това проклето отвличане.

— Ще отида, разбира се — отвърна Хелън. — Какво искаш да свърша?

— През цялото време, докато онова момиче ми говореше — казах аз, — имах чувството, че тази среща е част от добре пресметнат план. Мина твърде гладко; твърде голямо съвпадение. Начинът, по който насочи разговора към връзките между Сюзън и Джойс, беше прекалено изпипан. Тя е предположила, че Пийт е говорил за това и се опита да лансира първа своята версия. Искам да отидеш в Сан Бернадино и да се поразровиш. Открий в кой хотел е работила Джойс, преди да я намери Райс. Намери някой, който може да ти каже нещо за нея. Искам да знам за миналото й всичко, което можеш да изровиш. Все някой трябва да се сети за нея. Виж дали ще можеш да проследиш действията на Сюзън там преди 4 години. Ако откриеш къде са живели двете момичета и поговориш със собственика на къщата, може би ще получиш доста ценна информация. Иди в по-малките театри и агенции, порови се в старите местни вестници.

— Какво точно търсиш, Стив?

Свих рамене.

— Не знам, но искам да съм сигурен, че Джойс и Сюзън наистина са живели заедно. В една такава работа, ако човек се поразрови внимателно, не се знае какво може да изскочи.

— Ще го направя. Ще тръгна още утре сутринта. А сега искам да знам всичко, което ти се е случило на теб. Имаме целия следобед, така че недей да пестиш детайлите.

— Настани се удобно — казах аз и посегнах за цигара. — Ще ни отнеме доста време. — И аз се впуснах в разказване на историята за плащането на откупа, търкалянето ми надолу от планинския път, убийството на мисис Хофман, доказателството, което бях намерил за връзката между Джойс Шърмън и убийството на Мейсън и накрая за убийството на Хофман.

Всичко това отне много време, а нашият разговор след това отне даже повече.

III

На следващата сутрин Хелън замина за Сан Бернадино. Сърбеше ме да тръгна с нея, но Фаншоу настоя да остана в Лос Анжелос, в случай че полицията открие нещо ново за отвличането. Нямаше какво да правя, освен да чакам, и аз открих, че това е отчайващо скучна работа.

Както и да се опитваше, полицията не успя да разбере нищо за отвличането. Обикновено някой от престъпния свят имаше информация и ни осведомяваше, но този път нямаше такъв, явно защото това не беше работа на престъпния свят. Подозренията сочеха Пери Райс, но не можахме да открием нищо, което да му лепнем.

Той не направи никакъв опит да се свърже с похитителя. Следяха го денем и нощем, но не предприе нито една подозрителна стъпка. Единственото, което ни окуражи, беше, че отмени пътуването си до Париж. Този ход сочеше, че не е успял да се свърже с другия и да получи своя дял от откупа. Това бе мое предположение, но не можехме да го докажем.

Мира Лантис продължаваше да живее с него, уж като негова секретарка, но ние добре знаехме като каква, въпреки че и тук не можехме да направим нищо.

Всяка сутрин посещавах полицията, а после отивах при Фаншоу. Измина един ден, измина втори. Хелън ми телефонираше всяка вечер. Досега не беше открила нищо сензационно. Все още търсеше хотела, в който Джойс Шърмън бе работила, когато Райс я открива. Това беше бавна работа и за нейна изненада, както и за моя, никой, изглежда, не знаеше, че прочутата филмова звезда някога бе работила в Сан Бернадино като администраторка.

Нещата се задвижиха на третия ден. Бях започнал деня както обикновено, като станах след 8 часа, закусих без да бързам и после се разположих в полупразното фоайе да прегледам вестниците.

Шарех с поглед по заглавията от половин час, когато едно малко съобщение, забутано в дъното на страницата привлече вниманието ми. Прочетох заглавието, като умът ми още блуждаеше другаде, минах на друг параграф, после изведнъж, стреснат, го прочетох отново.

Второто прочитане беше като юмрук в лицето ми.

ТРАГИЧЕН КРАЙ НА ТАНЦЬОРКА СЪС ЗМИИ. УМРЯЛА ОТ ЗАГУБА НА КРЪВ НА САМОТЕН ОСТРОВ.

След две секунди препусках като лунатик към колата си.