Двойно разбъркване

I

Пристигнахме в Спрингвил в шест и четиридесет вечерта, след като прекосихме с колата една от най-красивите провинции в света. Спрингвил се намира на около 20 мили източно от Грейпвайн Грейд и на 3500 фута над морското равнище.

Докато обръщах Буика пред широко разпростряната дървена сграда с надпис „Хотел Спрингвил“, Хелън погледна часовника си.

— Не е зле, струва ми се — като се има предвид, че загубихме пътя поне шест пъти.

— И позволи ми да отбележа — казах аз, като излизах от колата, — че това не беше по моя вина. Ако аз разчитах картата, можеше да пристигнем преди няколко часа.

— Сигурно си спомняш — каза Хелън, — че ти настоя да завием наляво след Оукланд и почти ни вкара в едно блато. Аз може и да съм те насочила няколко пъти погрешно, но поне още не сме изгубили колата си.

Възрастен мъж в кафява карирана риза, бричове за езда и ботуши до коленете, слезе по стълбите на хотела. Той беше широк почти толкова, колкото и висок. Ивица бяла коса опасваше плешивото теме, придобило тъмен загар.

— Добре дошли в Спрингвил — каза той и сините му проницателни очи огледаха Хелън одобрително. — Аз съм Пийт Ийгън, собственикът на хотела. Надявам се, че сте решили да отседнете при мен.

— Ако ни настаните за тази нощ, ще ни бъде приятно да останем — казах аз. — Това е съпругата ми. Аз съм Стив Хармъс. Дойдохме тук по работа.

— Е, заповядайте — каза той, като се ръкува. — Обзалагам се, че сте гладни. Планинският въздух събужда дори и моя апетит.

След като се подписахме в книгата за регистрация, Ийгън каза:

— Вечерята ще е готова след двайсетина минути. Какво ще кажете за едно питие?

— Точно това мислех да предложа — казах аз. — Шофирахме цял ден и ме мъчи жажда, на която не би могла да издържи и камила.

Той ни поведе по коридора към един добре зареден бар.

— Сега при нас е спокойно — каза, докато сипваше уиски със сода. — Не е сезон. Имаме само две момчета на ловен излет и един човек по работа. Ако бяхте дошли миналия месец, или следващия, тук щеше да е пълно.

Седнахме на високите столчета пред бара.

— Знаете ли къде можем да намерим семейство Кон? — попитах аз, след като бяхме изказали възхищението си от бара, поговорили за това-онова и изпили по още една чаша. — Те живеят тук, нали?

Той кимна.

— Точно така. Живеят горе на Мъртвото езеро, най-усамотеното място в цялата област, струва ми се. Предстои ви доста път, ако имате намерение да ги посетите. Ще ви бъде по-лесно да изчакате тук три дни, ако можете да отделите толкова време. Кон слиза тук на първи всеки месец, за да събира пощата и да купува продукти.

Поклатих глава.

— Не можем да чакаме толкова дълго. Трябва да бъдем в Лос Анжелос утре вечерта. Как се стига до мястото?

— Ще продължите след хотела още пет мили — обясни Ийгън, — докато стигнете до пътен знак. Завийте наляво и минете още три мили. Ще стигнете до разклонение. Тръгнете надясно. Пътят е широк само колкото за една кола. Точно в началото му ще видите една измишльотина, която Кон е инсталирал там. Става въпрос за въже и звънец. Не забравяйте да позвъните. Това предупреждава превозните средства за вас. Не че има изобщо превозни средства за предупреждение, но ако Кон случайно е тръгнал по пътя, някой от вас ще трябва да се върне назад няколко мили, и това няма да е Кон. — Той се ухили, поклати глава и продължи: — Има и друг път до езерото, но той е с около 25 мили по-дълъг. Жилището на Кон е на острова. Няма начин да не го видите като изкачите пътя. На кея обикновено има лодка. Можете да прекосите езерото с гребане, а ако лодката не е там, ще намерите звънец. Дръпнете го и Кон ще дойде. Доста трудно ще се доберете до мястото, но мисля, че е едно от най-прекрасните кътчета на земята.

— С какво се занимава Кон? — попита Хелън небрежно.

— Ами не знам — отвърна Ийгън. — Той има ферма за норки на острова, но, както съм чул, не изкарва нищо от нея. Напоследък изгуби доста животни. Изглежда, той и жена му водят твърде труден живот.

— Мисис Кон е била в шоу-бизнеса, преди да се омъжи, нали? — казах аз, като посегнах за уискито си. — Чудно как е пожелала да се закопае накрай света, след като е била на сцената.

— Да, и аз съм се чудил за това. И е такова хубаво момиче. Но изглежда щастлива. И забележете — аз самият не бих искал да бъда усамотен с Джак Кон месеци наред. Той е доста костелив орех, а и лесно избухва.

— Какъв е бил преди да дойде на острова?

Ийгън поклати глава.

— Не знам. Никой нищо не знае за него. Почти не отваря уста, когато идва тук, а не е човек, когото бихте разпитвали. Пристигна на Мъртвото езеро преди около шест месеца и направи фермата. Аз дори не знаех, че е на острова, докато чак след месец не дойде тук за уиски. Около шест седмици по-късно пристигна и мисис Кон. Тя е чудесно момиче. С нея добре се спогаждаме, но съпругът й не ми допада много. Твърде лесно размахва юмруци, за да ми хареса.

— Как се разбира с него мисис Кон? — попита Хелън.

Ийгън вдигна рамене.

— Не знам. Никога не съм ги виждал заедно. Те се редуват да слизат тук.

— Онзи ден попаднах на сестра й, Сюзън Джелърт. Гледахме нейно представление в Уилингтън. Тя идва ли тук изобщо?

— Беше тук веднъж — каза Ийгън — около месец след като пристигна мисис Кон. Приличат си като две капки вода, нали? Никога не съм виждал такова нещо. Тя дойде с Кон. Беше слязъл да я посрещне. Отначало помислих, че мисис Кон си е изрусила косата. И тя е мило момиче. Танцьорка е, доколкото разбрах.

— Изпълнява един номер със змия — казах аз. — Направо ме изправи на нокти. Кобра. Това, което показа с нея, ми смрази кръвта.

— Кон има и змии във фермата си. Прави с тях каквото си поиска. Виждал съм го как се справя с гърмяща змия с голи ръце. Бърз е като светкавица и ги хваща живи.

— Какво прави с тях? — попита Хелън.

— Продава ги на консервната фабрика във Форт Форд. Месото на гърмящата змия е деликатес за някои хора, макар че аз лично не си падам по него. Той излиза всеки ден и като нищо слага в торбата си по дузина гърмящи змии. Изглежда, знае точно къде да ги търси.

Реших, че Джак Кон няма да ми хареса.

— Е, ако ме извините — каза Ийгън, като погледна часовника над бара, — май ще е по-добре да видя какво става с вечерята. Имам добър готвач, но лентяйства, когато не стоя над главата му, за да го карам да работи. Какво ще кажете за една леко запечена пържола? Ще ви харесат, ако ги обичате така.

Отвърнахме, че това звучи чудесно.

— Още по една глътка, преди да тръгна?

— Благодаря. А ти, Хелън?

Тя поклати глава.

— За мен не.

След като направи още едно уиски със сода, той тръгна и ние останахме сами. Отнесохме чашите си до големия еркерен прозорец, който гледаше към иглолистната гора и към заснежения връх на Мъртвото езеро в далечината.

— Е, сега какво става с твоите подозрения? — попитах аз, като се настанихме в плетените столове. — Засега нямаме нищо, за което да се хванем.

— Още не сме видели семейство Кон — рече Хелън. — Май няма изгледи Кон да ми стане любимец.

— Те живеят наистина на недостъпно място. Никой не би могъл да ги изненада. Чудя се дали това не значи нещо?

Хелън гледаше зад мен. Лицето й внезапно застина. Огледах се.

Вратата зад бара се бе отворила. Влезе мъжът със сакото на сини и бели карета. Той огледа стаята, хвърли поглед към нас, без да се издаде, че ни познава и отиде към бара.

Седяхме като две восъчни фигури и го гледахме. Той почука нетърпеливо по плота и когато Ийгън се появи, каза с груб, лаещ глас:

— Два пакета „Лъки Страйк“.

Ийгън му даде цигарите, взе парите и му предложи да пийне.

— Май не ми се пие — каза мъжът.

— Вечерята ще бъде готова след пет минути — продължи Ийгън.

— Изпратете ми я горе в стаята. Имам работа — отвърна онзи. Застоя се колкото да отвори един пакет и да извади цигара, после се обърна и излезе от бара така безмълвно, както беше дошъл.

II

Измъкнах се от стола си и се насочих към бара, точно когато Ийгън се връщаше от кухнята.

— Мистър Ийгън.

Той се обърна.

— Наричайте ме Пийт. Не е толкова официално. Още едно питие?

— Не сега. Виждал съм и преди този човек. Знаете ли кой е той?

— Мистър Хофман? Разбира се. Идвал е тук два или три пъти. Работи във филмовия бизнес.

— Трябва да съм го срещал в Холивуд. На почивка ли е тук?

— Не — каза Ийгън. — По работа. Каза ми, че смята да прави филм тук и избира места за снимки. Прекарва цялото си време в обикаляне наоколо. Ако ме питаш, хич не му е лоша службата.

— Така е — рекох аз. — Ходил ли е към имението на Кон?

— Разбира се. Още първия път когато дойде, ме попита как да го намери. Може да се окаже шанс за Кон, ако Хофман хареса неговия остров за снимките. Тия от Холивуд плащат добри пари и на Кон биха му свършили хубава работа.

— И аз не бих се отказал — рекох. — Какво става с онези пържоли? От глад мога да изям цял кон.

— Само три минути. Ако обичате идете в ресторанта и ще ви бъде сервирано почти веднага, щом стигнете там. През тази врата и в края на коридора.

Кимнах на Хелън, която дойде при мен, и тръгнахме по коридора към ресторанта.

— Той се казва Хофман — рекох аз — и работи във филмовия бизнес: или поне така твърди.

— Мислиш ли, че ни следи или просто случайно е тук?

— Не ми се вярва да ни следи — казах аз, като седнахме на една маса близо до пламтящата камина. На тази височина застудява нощем и беше добре да си край огъня. — Едва ли щеше да се покаже, ако знаеше, че сме тук. И все пак не мога да повярвам, че присъствието му е случайно.

— Разбира се, че не е — каза Хелън натъртено. — Идването му го свързва с всичко това и хвърля върху него подозрението за убийството на портиера. Или ни преследва, или е свързан с Кон. Мислиш ли, че шпионира Дени по нареждане на Кон?

— Това е идея. Може и да е човек на Кон.

Облечен в бяло сако негър се появи, като буташе количка. Сервира пържолите със свежа салата, пържени картофи и пресен грах. Когато ни остави и ние вече, ядяхме, Хелън каза:

— Той трябва да има кола, Стив. Какво ще кажеш да я огледаме, да вземем номера и да проверим регистрационния му талон?

— Ще го направя.

След като свършихме с вечерята, попитах Ийгън къде мога да прибера Буика.

— Отзад има няколко заключени гаража — каза ми той. — Сам ще го вкара, ако ми дадете ключа.

— Няма нужда. Аз ще направя това. Смятаме да се поразходим преди лягане.

— Ще ви е студено — предупреди ни той.

— Ние сме издръжливи — казах аз и като хванах Хелън под ръка, слязохме по стъпалата към Буика. Зад хотела намерихме десет гаража. Само една врата беше затворена.

— Сигурно е тази — казах аз, след като оставихме Буика. — Хайде да погледнем.

Тя отиде към входа на двора, а аз отворих вратата на гаража, влязох, затворих след себе си и светнах лампата.

Пред мен стоеше прашен, оплескан с кал Плимут. Изглеждаше така, сякаш беше твърде много използван и доста малко поддържан.

Записах си номера, отворих вратата на шофьора и проверих регистрационния талон. В него пишеше:

Драснах си набързо адреса и отворих жабката. Вътре имаше един мощен бинокъл и 38-калибров полицейски револвер. Взех оръжието, подуших го, отворих и проверих цевта. Тънкият слой прах вътре показваше, че отдавна не е стреляно с него. Върнах го обратно. После претърсих джобовете на колата, но не открих нищо интересно.

След няколко минути бях вече при Хелън. Докато се отдалечавахме от хотела, аз й разказах какво бях намерил в колата.

— Бинокълът навежда на мисълта, че сигурно шпионира Кон — казах аз. — Склонен съм да смятам, че работи срещу двамата Кон и Дени. Дали да не го подхвана по този въпрос?

Хелън поклати глава.

— Това няма да ни доведе доникъде. Ако е замесен в убийството на портиера, едва ли ще ни каже нещо.

— Чудя се, дали ме позна. Сигурно е така, но не се издаде с нищо. Може би и затова поиска да вечеря в стаята си. Има намерение да ни избягва. Ще ми се да знам какво прави тук.

— Хайде да си лягаме — каза Хелън, като потисна една прозявка. — Пребита съм от умора след пътя, а и тук ми стана вече студено. Сега като имаме адреса му, можем да направим проверка, когато се върнем в Лос Анжелос. Утре сутринта първо ще посетим семейство Кон и после с малко късмет ще можем да се приберем вкъщи, преди да е свършил денят.

— О’кей, и аз самият бих подремнал малко.

Върнахме се в хотела.

Проследих я с поглед как се качва по стълбите и после отидох в бара. Бях изненадан да видя там Хофман, който седеше сам в ъгъла до огъня. Пиеше уиски и не вдигна поглед, когато влязох.

Пийт Ийгън триеше чаши зад бара. Кимна ми.

— Не се забавихте много. Май ви се видя студеничко навън.

— Твърде студено — рекох аз, като триех ръце. — Ще пия едно уиски. Благодаря за пържолите. Бяха точно такива, каквито обещахте.

— Този мързеливец, моят готвач, може да готви, когато поиска — каза Ийгън, докато наливаше уискито. — Радвам се, че са ви харесали. Мисис Хармъс легна ли си?

— Да. Уморена е. — Погледнах към Хофман, като усетих, че че ме наблюдава. — Добър вечер — казах му аз, — Не сме ли се срещали по-рано?

Той ме погледна кисело, сякаш нищо не разбираше.

— Може и да сме.

— Искам да поговоря с този човек — пошушнах на Пийт. — Извинете ме — взех чашата си и прекосих стаята. — Имате ли нещо против да седна при вас?

Той вдигна поглед — черните му като въглен очи бяха сурови.

— Както обичате.

Дръпнах един стол и седнах.

— Имаш доста силен удар — рекох аз и докоснах натъртената си челюст.

Той отмести поглед.

— Мога да удрям силно, когато се налага.

— Чух, че си във филмовия бизнес — продължих аз. — А аз съм в застрахователния, но ти май вече знаеш.

Той не каза нищо.

— Намери ли Дени най-накрая? — попитах след дълга пауза.

— Дени не ме интересува — отвърна той рязко.

— Ти ли се беше вмъквал в кантората му? Останах с впечатление, че току-що беше напуснал сградата, когато те засякохме в Китайския ресторант на Четвърта улица.

Цели пет секунди той ме гледаше втренчено, после сякаш изведнъж взе решение, тъй като се отпусна и на студеното му лице се появи подигравателна усмивчица.

— Доста си досетлив, а? — рече той, като снижи глас, за да не го чува Ийгън. — О’кей, може и да се разберем с теб. Защо не се качиш в стаята ми, за да поговорим?

— За какво?

— За това-онова. — Той стана. — Идваш ли?

Кимнах, довърших си уискито и се измъкнах от стола. Той тръгна пред мен и излезе от бара. Кимнах за „лека нощ“ на Пийт и го последвах. Пийт наблюдаваше всичко с повишен интерес.

Изкачихме се по стълбите и Хофман отвори една врата на първия етаж. Стаята му беше по-малка от нашата и вътре беше студеничко. Той затвори, посочи с глава единствения фотьойл и седна на края на леглото.

— Съжалявам за онова кроше — каза, като вдигна поглед към мен. Не изглеждаше да съжалява. — Ти се беше закачил за мен, а аз хич не съм човек, на когото му минават тия.

Извадих си една цигара, предложих му пакета и запалих.

— Точно каква роля играеш ти в тази работа? — попитах аз.

— Разследвам случай — отвърна той и извади портфейла си. Измъкна една мръсна визитка и ми я побутна.

На нея беше напечатано:

— Бачкам соло — рече той с подигравателната си усмивчица. — Дребна риба съм в сравнение с теб, но изкарвам по някой и друг долар.

— Я да видим разрешителното ти — казах аз, изненадан от факта, че е частно ченге.

Той ми го показа. Беше съвсем наред и в сила. Върнах му го.

— За кого работиш?

— За Мики Маус — каза той и се ухили. — Зарежи сега за кого работя. Защо не ме оставиш аз да говоря? Ние двамата май се занимаваме с една и съща работа. Твоята компания ли издаде една от тези полици, които Дени държи в кантората си?

Кимнах. Значи той беше влизал в кантората на Дени.

— И тая работа нещо не ви харесва?

— Не съвсем. Няма за какво да се хванем, но проверяваме. Засега не сме открили нищо. А ти какво общо имаш с полиците?

— Не мога да отговарям на въпроси — каза той. — Трябва да си държа езика зад зъбите. Но ако ми пуснеш малко информация, ще ти предам всичко, което открия. Какво ще кажеш?

Изучавах го. Не ми хареса. Имаше нещо мошеническо в него. В Лос Анжелос има доста частни детективи, които използват информацията, до която се добират, за да изнудват клиентите си. Хофман ми приличаше на такъв. Не можех да съм сигурен, но не ми харесваше насмешливото изражение в очите му, нито твърдо стиснатите му устни.

— Какво искаш да знаеш?

— Вярно ли е, че тази Джелърт е застраховала живота си за един милион долара?

Кимнах.

— Кой агент й е продал полицата?

— Какво общо има това тук?

Той се размърда, погледна надолу към цигарата си и после нагоре към мен.

— Ако започнеш да задаваш въпроси, доникъде няма да стигнем. Кой е бил?

— Били са десет души. Тя е получила десет отделни полици. Не мога да ти дам имената на всички.

— Ти кого представляваш?

— „Нашънъл Фиделити“.

— А момичето с теб?

— „Дженеръл Лайъбилити“.

— Добре, кои агенти са сключили сделката за вашите компании?

— Алън Гудиър и Джак Макфадън.

Той всмукна дълбоко и издуха дима в тънка струйка към тавана.

— Кой пръв е започнал? Гудиър ли?

— Гудиър й е продал първата полица, ако това имаш предвид.

Той се замисли, като загриза нокътя на палеца си.

— Видях тези полици — каза след малко. — Те са съвсем еднакви. Предполагам, че след като се е докопала до вашата полица, с другите й е било лесно. Така ли е?

— Горе-долу.

— Как така момиче като Сюзън Джелърт може да си позволи застраховка за един милион?

— Определихме й специална цена, тъй като полицата е само за рекламни цели. Дори и да й се случи нещо, не може да се предяви иск.

— И аз си помислих, че трябва да е нещо такова. Нямах много време, за да разгледам полиците. Причините за смърт, които са изброени в тях, те намаляват вноските, нали?

Отвърнах, че е така.

— Не ви ли се стори, че тук има някакъв номер?

— Ти така ли мислиш?

Той се ухили многозначително.

— Откъде да знам? Вие в застрахователния бизнес сте много умни. Вие трябва да знаете. Имали ли сте такава полица досега?

— Не, но това не значи нищо.

— Защо мислиш, че семейство Кон са свързани с тази работа?

— Свързани ли са?

Той потърка месестия си нос, преди да отговори.

— Струва ми се, че може и да са. Това приятелче Кон трябва да се следи. Видя ли го?

— Утре сутринта ще ходя там.

— Е, огледай го по-внимателно. Готов съм да се обзаложа, че има досие, но е хитър. Не мога да открия нищо около него. Вече три пъти излизам да го следя с бинокъла. По-добре да си бях стоял вкъщи.

— А Корин?

Той поклати глава.

— За нея нищо. Кон стои зад цялата работа.

— Зад коя работа?

Отново ми се ухили многозначително.

— Ако се навърташ достатъчно дълго, може и да разбереш. Казано ми е да не говоря много. Каква е целта на отпечатъка от пръст върху полиците? Идеята на Гудиър ли е била или нейна?

— Нейна.

Той кимна.

— И аз така си помислих. Този Кон не е вчерашен.

— Може да си спестим много време и проблеми, ако си разкриеш картите — казах аз. — Кой е твоят клиент?

Той поклати глава.

— Няма да стане. За мен тая работа е същинска златна мина и не мога да си позволя погрешна стъпка. Е, благодаря за информацията. Ако попадна на нещо, което да ти свърши работа, ще го имаш.

— Много мило от твоя страна — казах аз, без да помръдна. — Може пък аз да ти бутна малко информация още сега. Спомняш ли си Мейсън, портиера от сградата, където е кантората на Дени?

Той ме стрелна студено с очи.

— И какво за него?

— Беше убит онази нощ.

Реакцията на Хофман беше изненадваща. Той се дръпна назад, сякаш му бях забил едно кроше в носа и лицето му прежълтя.

— Убит? — изграчи той.

— Да. Наръган с нож. Не четеш ли вестници?

— Какво ме интересува? — каза той и сви юмруци. — Защо ми го съобщаваш?

— Ти си бил в сградата тази нощ и той те е чул. Качил се е да види какво става и ти си го намушкал.

— Това е лъжа! — той се наведе напред и ме погледна кръвнишки. — И ти си бил там. Защо ти да не си този, който го е намушкал?

По лицето му беше избила пот и в очите му се четеше уплаха.

— Ти по ставаш за тая работа — казах аз. — И ченгетата така ще решат.

Ръката му се плъзна под сакото и се появи един револвер. Той го насочи към мен.

— Коя беше жената с теб? — попитах аз. — Тя ли е богатата ти клиентка?

Той рязко отвори вратата.

— Вън!

Не му трябваше много убеждаване, за да ми пусне някой куршум. Минах покрай него и излязох в коридора.

— Няма да можеш да я прикриваш кой знае колко дълго-казах аз. — В голяма каша си се забъркал. Събуди се! Сам нямаш никакви шансове. Дай да се съюзим. Кажи ми всичко и ще си осигуриш закрила. Ченгетата страшно внимават как се отнасят с хора, зад които стои моята компания. Помисли за себе си. Изплюй камъчето и аз ще направя за теб, каквото мога.

Той стоеше и ме гледаше свирепо. По очите му виждах как в него се борят страхът и алчността. Надделя алчността, както става обикновено.

— Върви по дяволите! — изръмжа той и ми тресна вратата в лицето.

III

Докато се обличах на следващата сутрин, разказах на Хелън за разговора ми с Хофман. Когато се прибрах, тя беше дълбоко заспала и сърце не ми даде да я събудя.

Тя се изправи в кревата и ме гледаше с широко отворени напрегнати очи, докато аз й преразказвах думите на Хофман.

— Сигурен съм, че той не е убил Мейсън — заключих аз, като си намъквах сакото. — А ако не е той, значи остава да е онази тайнствена жена. Според мен Хофман е бил нает от нея за претърсването на кантората на Дени. Двамата влизат с взлом. Докато той симулира опита за обир на третия етаж, за да прикрие истинската причина за присъствието им, жената преглежда полиците. Мейсън трябва да ги е чул. Навярно е наскочил на жената, когато е излизала и тя го е наръгала. Ето защо Хофман изглеждаше толкова разтревожен, когато научи, че портиерът е мъртъв. Сигурно си е дал сметка, че тази жена е опасна. Предполагам, че е смятал да я издои. Как ти харесва тази хипотеза?

Хелън ме погледна с възхищение.

— Дали да не се опитаме да накараме Хофман да проговори? — каза тя, като се запъти към банята.

— И на мен това ми се върти в главата. Трябваше да го притисна още снощи, но хич не ме бива, когато някой размахва пистолет срещу мен. След закуска ще го настъпя пак.

Но на закуската Пийт Ийгън ни каза, че Хофман е изчезнал.

— Трябва да си е обрал крушите още през нощта — рече той, докато ни сервираше огромен поднос с шунка с яйца. — Стори ми се, че чух запалване на кола. Толкова е бързал, че забрави да си уреди сметката.

— Какво ще правите? Ще уведомите ли шерифа? — попита Хелън.

Ийгън поклати глава.

— Май не. Хофман е идвал и преди. Ще изчакам. Бизнесът и без това не е цветущ, за да насъсквам шерифа срещу клиентите. — Той се отдалечи все така разтревожен.

— Пропуснахме една възможност — каза Хелън раздразнено. — Трябваше да го наблюдаваме.

— Не се ядосвай — отвърнах аз. — Знаем къде да го намерим. Няма да избяга далеч. Ще се заема с него, когато се върнем в Лос Анжелос.

След закуска потеглихме към Мъртвото езеро, като следвахме напътствията на Ийгън. Стигнахме до първия пътен знак и завихме наляво. Пътят беше лош и колата подскачаше и се друсаше в продължение на около три мили. От двете ни страни имаше гъста гора. Накрая стигнахме до разклонението, което Ийгън ни беше описал. Пред нас се изпречи груба табела:

— Ще позвъниш ли? — попита Хелън.

— За нищо на света. Нямаме сметка да ги предупреждаваме, че идваме. Ще рискуваме.

Продължихме.

Пътят беше толкова тесен, че храстите и шубраците непрекъснато драскаха по колата. След почти една миля пътят се разшири и след още няколко мили видяхме пред нас да проблесква вода.

— Май пристигнахме — казах аз, като намалих. — Дай да хвърлим един поглед, без да се показваме.

Спрях колата под няколко дървета, за да не се вижда, и продължихме пеша до края на пътя. Пред нас се простираше огромна водна площ, която блестеше на утринното слънце. Езерото трябва да беше широко две мили и на около четвърт миля от нас имаше малък остров, опасан от високи иглолистни дървета.

— Какво чудесно местенце! — възкликна Хелън. Не е ли прекрасно?

— Няма съмнение. При това сигурно като крепост.

Наблюдавахме острова около десет минути, но не забелязахме признаци на живот. Виждаше се само малък кей и една лодка с извънбордов мотор.

— И добре пазено — казах аз, като запалих цигара. — Дай да видим дали има лодка от тази страна.

Имаше една лодка, вързана на кея, но без мотор.

— Ще ти се наложи да гребеш — каза Хелън язвително. — Усилията ще ти помогнат да изразходваш огромната закуска, която погълна.

Свалих унило сакото и си навих ръкавите.

Отблъснах лодката, едвам се покатерих в нея и започнах дългото гребане през езерото.

— Ще бъде чудесно, ако той има пушка и реши да ни вземе на прицел, нали? Сигурно сме примамлива мишена — казах аз и спрях да попия потта от лицето си.

— Прекрасно ще бъде — отвърна Хелън троснато. — Ще престанеш ли да сипеш отвратителните си духовитости? На мен разходката ми харесва.

— Радвам се, защото с мен не е така.

Отне ми над половин час да се добера до острова. Когато носът на лодката се удари в пристана, вече бях плувнал в пот. Поседях пуфтейки, докато Хелън я връзваше.

— Единственото, което ми осмисля деня — казах аз, като се изкатерих от лодката, — е мисълта, че ще греба и на обратно. Слънцето ще пече три пъти по-силно.

— Мисли за килограмите, които ще смъкнеш — отвърна Хелън без никакво съчувствие.

Пътека водеше от езерото към гъсталака. След 50 ярда излязохме на едно сечище и видяхме пред себе си малка дървена хижа и няколко паянтови пристройки. На широката веранда имаше шезлонги и дървена маса. Мястото изглеждаше диво и примитивно.

— Е, слава богу, че поне няма свирепи кучета — рече Хелън. — През цялото време се страхувах, че ще си имаме работа с кучета.

— Нямат нужда от кучета. Държат гърмящи змии, не си ли спомняш?

Огледах хижата. Прозорците и предната врата бяха отворени и от една от стаите се чуваше радио, от което се носеше суинг.

— Странна липса на норки в една ферма за норки — казах аз. — Май има някой вкъщи. Хайде да го навестим.

Докато изкачвахме трите стъпала към верандата, на вратата се появи едно момиче. Пийт и Моси Филипс ме бяха подготвили за изключителната прилика, но, въпреки че момичето беше точно копие на Сюзън, имаше и разлики. Лицето й беше по-закръглено, а зъбите й бяха леко издадени, което й придаваше нацупено изражение. Имаше тъмна копринена коса и ми се стори, че е малко по-набита от Сюзън. Освен това имаше много тъмен слънчев загар.

Носеше червена блуза с презрамки около шията и поизцапани бели шорти. Това, което можех да видя от тялото й — а то бе точно толкова, колкото беше позволено да се види от един мъж — имаше цвят на бронз.

Тя погледна Хелън и после мен.

— Откъде изникнахте вие двамата? — попита тя, усмихната. — Не ми казвайте, че сте гребали дотук в тази жега?

— Аз гребах — казах аз, като бършех лицето си — и наистина доста се сгорещих. Надявам се да ни простите, че се появяваме така. Отседнали сме в хотел „Спрингвил“ и Пийт Ийгън ни спомена за вашите норки. Жена ми винаги е искала палто от норки. И понеже това е най-голямото й желание, мислех си, че ако й дам възможност да види живи норки, може и да ме остави на мира с нейното палто. Ще бъде ли много нахално, ако ви помоля да й ги покажете?

Корин Кон излезе на верандата. За моя изненада, тя изглеждаше искрено зарадвана да ни види.

— Нима гребахте чак дотук, за да видите нашите норки? — каза тя. — Горките хора! Проклетите животинчета умряха толкова отдавна.

— Така ли? Ийгън каза…

— Джак така се ядоса — отвърна тя, като се смееше, — че не каза на никого. Умряха изцяло по негова вина. Седнете, моля ви. Сигурно сте жадни. Ще пиете ли айс-кафе?

— Това звучи чудесно — отвърна Хелън, проговаряйки за пръв път. — Сигурна ли сте, че не ви обезпокоихме много?

— В никакъв случай. Ако вие живеехте тук и не виждахте жива душа по цял месец, нямаше да говорите така. Минутка само.

Тя се обърна и изчезна вътре.

— Предавам се — прошепнах аз. — Всеки следващ ход ни изправя пред гола стена. Какво мислиш за нея?

Хелън сви рамене.

— Изглежда наред. Зарадва се, като ни видя, а това е изненадващо.

— Къде е Кон? Ако и той ни се зарадва, тогава случаят е приключен.

Корин Кон се върна, като носеше на поднос три високи чаши с айс-кафе.

— Може би е най-добре да се представим — казах аз. — Това е съпругата ми Хелън. Аз съм Стив Хармъс. В отпуск сме и идваме за първи път в Спрингвил.

— Аз съм Корин Кон — каза тя. — Съпругът ми е някъде наоколо. Лови змии, струва ми се.

— Змии? — рече Хелън. — Но, разбира се, сигурна съм, че Сюзън Джелърт е ваша сестра. Гледахме я онази вечер в Уилингтън. Какво странно съвпадение.

Погледнах бързо Корин, за да видя как ще реагира, но по лицето й се четеше само приятна изненада.

— Ама вие наистина ли сте гледали Сузи? Ама че съвпадение. Аз самата бях в шоу-бизнеса едно време, преди да се омъжа. — Тя седна близо до мен. — Понякога си мисля, че трябва да съм се побъркала, за да напусна сцената заради всичко това. Хареса ли ви номерът на Сузи?

— Дава доста храна на въображението. Тази кобра ме накара да се разтреперя.

Корин се засмя.

— Белариус? Той не би убил и муха. Джак го обезвреди, преди да го даде на Сузи, а смешното е, че тя го мисли за опасен.

— Но дори управителят на театъра мисли така — казах аз. — Те са викали и специалист да го види.

— Знам. Джак се погрижи и за това. Сузи взема всичко много на сериозно. Тя мисли, че няма да е честно пред публиката, ако змията не е отровна и затова решихме, че ще е по-добре да направим необходимото, без да й казваме. Та нали, ако Джак не беше обезвредил Белариус, малката глупачка щеше да е вече мъртва. Може би не биваше да ви казвам. Търговска тайна. Ако някога попаднете пак на нея, не й казвайте, моля ви.

— Няма — отвърнах аз, смеейки се.

— Колко удивително си приличате — отбеляза Хелън, оглеждайки Корин.

— Всички така казват, като ни видят заедно — отвърна Корин. — Имахме един хубав номер, преди да се омъжа. Опитвам се да убедя Джак да зареже острова и да се върнем към цивилизацията. Сузи и аз бихме могли отново да работим заедно. Крайно време е тя да се откаже от този изтъркан номер. С него няма да стигне доникъде. Горката, тя си въобразява, че ще се добере до Ню Йорк. С нищо не мога да я разубедя. — Тя погледна зад нас към сечището. — А, ето го и Джак.

И двамата се обърнахме бързо. По пътеката идваше един нисък, набит мъж. Носеше мръснобяла фланелка и платнени панталони, напъхани във високи ботуши. През рамото си беше преметнал чувал.

Въпреки че не можеше да е на повече от 33–34 години, беше започнал да оплешивява. Кръглото му месесто лице беше загоряло от слънцето, а малките му хлътнали очи бяха студени и безизразни като камъчета.

Той се изкачи по стъпалата и впери поглед в нас.

— Джак, това са мистър и мисис Хармъс. Дошли са да видят нашите норки — каза Корин. — Пийт Ийгън им е казал да дойдат.

Малките студени очи Ни изучаваха.

— Закъснели сте — каза той. Гласът му беше неочаквано мек. Те умряха. Гребахте ли дотук?

— Точно така — отвърнах аз. — Мислех си да дръпна звънеца, но не исках да ви безпокоя.

Той кимна. Лицето му беше напълно безизразно. Невъзможно беше да се отгатне за какво си мисли и все пак нещо в начина, по който стоеше с приведена напред глава, го правеше да изглежда опасен.

— Корин ще ви разведе наоколо — каза той и взе чувала, който беше пуснал на пода. — След около четвърт час ще тръгна с моторната лодка. Можете да дойдете с мен.

Той се насочи към вратата на хижата, когато Корин каза:

— Но Джак, те току-що дойдоха. Мислех, че ще е приятно да ги поканим на обяд…

Той се спря, за да я погледне. Само за миг празните му очи се оживиха. Сякаш в тях проблесна жълта светлинка.

— Ще ги взема с мен — каза той и влезе в хижата.

Настъпи неловко мълчание. Корин се засмя смутено.

— Трябва да извините Джак — рече тя. — Той не обича посетители. Мисля, че е живял сам твърде дълго и затова не е свикнал да се държи учтиво.

— Всичко е наред — каза Хелън. — Връщането с моторната лодка чудесно ще уреди Стив. Той съвсем не гореше от желание да гребе пак в тази жега.

— Е, елате да поразгледате острова — каза Корин. — Няма много за гледане, но може и да ви е интересно.

Последвахме я надолу по стълбите в страшния пек. Както ни беше казала, нямаше много за гледане. Островът бе много по-малък, отколкото си представях. Зад хижата имаше 15–16 телени клетки. Помислих си, че те едва ли бяха достатъчни за едно доходно отглеждане на норки. Клетките бяха празни и Корин унило подхвърли нещо за ползата да садиш на баир лозе.

— Джак изкарва добри пари с лова на змии — каза тя. — Струва ми се, че няма да се разправя повече с норки.

Постояхме до моторната лодка, докато Кон дойде. Качи се, без да каже дума.

— Е, довиждане — рече Корин. — Съжалявам, че се видяхме толкова за малко. Обадете се пак, ако минете насам.

Докато Хелън се ръкуваше с нея, аз извадих табакерата, взех си една цигара и предложих и на Корин.

— О, благодаря — каза тя и посегна, за да си вземе цигара.

Нарочно изпуснах табакерата, така че тя трябавше да я вземе в ръце.

— Съжалявам — казах аз. — Ще се справите ли?

— Вината беше моя — каза тя с усмивка. Извади една цигара, затвори табакерата и ми я подаде.

Е, поне не си бяхме изгубили времето. Вече имах нейните отпечатъци.

Тъкмо се обърнах да вляза в лодката и чух един звук, който ме накара да настръхна и да погледна назад. Лекият ветрец донесе откъм хижата слаб, но ясен писък.

— Какво беше това? — попитах рязко.

Усетих, че и Кон в лодката също беше настръхнал и ме гледаше, стиснал устни в полуусмивка. Погледнах бързо Корин. Тя се усмихваше.

— Уплашихте ли се? — попита тя. — Това е моето папагалче. Забравих да ви го покажа. Стряска хората нощем. Звучи така, сякаш убиват някого, нали?

— Да — отвърнах аз и без никаква причина усетих да ме побиват студени тръпки. — Наистина така звучи.

— Качвайте се — каза Кон. В мекия му глас се усетиха стържещи нотки.

Той запали извънбордовия мотор с две груби дръпвания и щом Хелън и аз се качихме, потегли.

Корин стоеше до водата и ни махаше.

— Хубаво местенце имате — казах аз на Кон.

Той дори не ме погледна.

— Може би малко самотно за съпругата ви — продължих аз, като се опитвах да го накарам да заговори.

Неговият отговор беше да даде пълна газ, така че шумът от мотора направи невъзможен всякакъв разговор.

Лодката разцепи водата и остави бяла диря зад себе си. Стигнахме до кея за по-малко от десет минути. През цялото време Кон гледаше право напред, сякаш не ни забелязваше.

Той изключи мотора на няколко ярда от брега и остави лодката да се доближи по инерция.

— Аз продължавам нагоре по езерото — каза той. — Вие слезте тук.

Слязохме.

— Ако дойдете пак — продължи той, като вдигна поглед към брега, където ние стояхме един до друг — използвайте звънците. Те за това са сложени. Тук има много бракониери и аз първо стрелям, а после се извинявам.

Наблюдавахме го, докато изчезна от погледа ни. Не се обърна нито веднъж.

— Не бих го нарекъл мил човек — казах аз.

— Ужасен — рече Хелън. — Тръпки ме побиха от него.

Върнахме се до колата.

— Взех нейните отпечатъци — казах аз, като се качихме в колата. Извадих табакерата от джоба си. — Ако ми дадеш пудрата си, ще ги проверя още сега.

След една минута работа с пудрата и внимателно оглеждане на отпечатъците, които Корин беше оставила върху лъскавата повърхност на табакерата, се убедих, че отпечатъкът от палец върху полиците не беше сложен от нея.

— Това я изключва — казах аз, като показах на Хелън отпечатъка. — Не сме много по-далеч, отколкото бяхме в началото на тази наша авантюра. — Запалих цигара и продължих. — Това звучеше ли ти като крясък на папагал?

— Не знам. — Тя изглеждаше разтревожена. — Бях ужасена. Може и да е било. Не е ли странно, че тя ни показа острова, но не ни пусна вътре в хижата?

— Може би. Някои хора не се гордеят много с начина, по който живеят. Бих се чувствал по-добре, ако бях видял този папагал, вместо само да го чуя. За миг си помислих, че е писък на жена.

Запалих колата. Когато Хелън седна до мен, казах:

— Искаше ми се да имам и отпечатъците на Кон. Хофман е прав. Прилича на човек, който е бил в затвора. Но май е твърде хитър, за да се хване на тоя номер. Дори съм учуден, че Корин се хвана.

— Освен ако не е искала да имаме нейните отпечатъци-отвърна Хелън умислено, докато аз карах бавно надолу по тесния път. — А ако се замислиш, Стивън, не стигнахме ли до острова твърде лесно? Щом Кон не обича посетители, защо тогава онази лодка ни чакаше така удобно? След като има моторница отсреща, май последното нещо, което би направил, е да остави лодка и от тази страна на езерото?

— Пак ли усложняваш нещата? Защо ще искат да им вземем отпечатъците?

— И сега като ги имаме какво? Не се ли питаме дали не вдигаме много шум за нищо? И не биха ли искали да си помислим точно това, ако планират някаква измама?

— Да, има нещо такова.

— Аз все още смятам, че всичко прилича на фокуснически трик — продължи Хелън. — Няма нищо скрито в ръкава, двойно разбъркване и липсващото асо се появява. Имам чувството, че ни показват само това, което искат да видим. Мисля, че и ние трябва да скроим нещо, Стив, иначе изобщо няма да разплетем работата, преди да убият момичето.

Стрелнах я с поглед.

— Смяташ, че са решили да я убият?

— Тръпки ме побиха от този човек. Той е способен на всичко. Мисля, че момичето е в опасност. Всички са твърде искрени и готови да се съгласят, че е невъзможно да има иск срещу нас, твърде наивни, невинни и доволни, че ни виждат, за да ми хареса това. Все още смятам, че този един милион ще отиде у някой, който е достатъчно хитър да убие момичето по начин, за който ние не сме се сетили. И все си мисля за неговите жестоки очи. Той има вид на убиец, Стив.

— Опасен е, няма съмнение — казах аз колебливо. — Но ние нямаме абсолютно нищо, на което да се опрем. Не казвам, че не си права…

Когато спряхме пред хотела, все още спорехме и не бяхме стигнали доникъде.

— Най-добре ще е да си съберем багажа и направо да се връщаме в Лос Анжелос — казах аз, излизайки от колата. — Ако йе мога да открия Хофман, следващият ми ход ще бъде да хвърля това заплетено кълбо в скута на Медъкс и да видя той какво ще каже.

— Аз ще остана тук — рече Хелън. — Чакай, не се ядосвай, скъпи. Смятам, че единият от нас трябва да остане и да наблюдава острова. Имам чувството, че скоро там ще се случи нещо важно.

— Виж сега, Хелън — казах аз разтревожен, — аз няма да те оставя сама тук. Този Кон е опасен тип. О, не! Това няма да стане. Ти ще се върнеш в Лос Анжелос, а аз ще остана тук.

— Моля те, не говори абсурдни неща. Аз не мога да се справя с Хофман и ти го знаеш. Всичко ще бъде наред с мен тук. Той изобщо няма да ме види. Ще стоя от тази страна на езерото и ще наблюдавам острова с бинокъл.

Пийт Ийгън се втурна надолу по стълбите към нас.

— Някакъв мистър Фаншоу ви търсеше по телефона-обърна се той към мен. — Иска да му се обадите веднага. Каза, че е спешно.

— Благодаря — казах аз. — Чудно какво ли го е подпряло. — Обърнах се пак към Хелън. — Май е по-добре да видя за какво става въпрос.

Трябваха ми няколко минути да се свържа с кантората на Фаншоу.

— Ти ли си, Хармъс — изкрещя той. Гласът му беше развълнуван. — Връщай се веднага. Медъкс каза да зарежеш случая Джелърт и да работиш с мен.

— Какво става? — попитах. — Аз и без това се връщах.

— Джойс Шърмън, филмовата актриса, е била отвлечена и Медъкс иска ти да ни представяш.

— Какво ни пука на нас, че е отвлечена? — попитах неразбиращо а после се сетих, че той ми беше казал за полицата, покриваща всички рискове, която Гудиър й беше продал съвсем наскоро. — Искаш да кажеш, че ще трябва да плащаме?

Фаншоу нададе вбесен рев.

— Ще плащаме и още как. Тя е застрахована от нас срещу отвличане. Ако не я открием бързо, ще трябва да се изръсим с половин милион. Идвай си тук и се хващай за работа!