Двойно разбъркване

I

Джойс Шърмън бе достигнала славата с главоломна бързина. Преди три години, както твърдеше мълвата, тя била администраторка в един малък, но първокласен хотел в Сан Бернадино. Забелязал я Пери Райс, талантлив търсач на таланти, работещ за „Пасифик Пикчърс“, който бил отседнал в хотела. За Райс това било голям късмет. Точно тогава той бил застрашен от уволнение поради некадърност, дължал пари навсякъде и перспективите му, преди да срещне Джойс Шърмън, били от черни по-черни.

Кадърен или не, Райс бил достатъчно умен, за да прецени, че от Джойс може да излезе звезда и я убедил да подпише договор, който му осигурявал всички права върху нейната бъдеща кариера заедно с голяма финансова изгода. Не срещнал никаква трудност и да убеди „Пасифик Пикчърс“ да й осигури пробни снимки, които се оказали блестящ успех. Тя получила втора главна женска роля в добре написан трилър и с помощта на способен режисьор изпълнила ролята с такъв потресаващ ефект, че Хауърд Лойд, директор на „Пасифик Пикчърс“ веднага й предложил договор за главна роля в един филм годишно срещу 50 хиляди долара на филм.

Същата сутрин, когато тя получила предложението, Пери Райс напуснал работа като търсач на таланти и се представил на Лойд в своята нова роля на импресарио и менажер на Джойс — разкритие, при което на устата на Лойд направо излязла пяна. Последвала дълга и ожесточена финансова битка при закрити врати. Поради своята предвидливост да обвърже Джойс с договор, Райс държал всички аса и накрая успял да получи контракт, за който в Холивуд още се говори със затаен дъх. Изведнъж Джойс Шърмън станала една от най-високо платените звезди в бизнеса, а седмица по-късно, за да я подсигури като своя собственост, Райс се оженил за нея.

Освен че била блестяща актриса по рождение, Джойс имала и физическите данни за звезда. Огненочервената й коса (боядисана) и очите с форма на бадеми (май изкуствено оформени), се харесвали както на мъжете, така и на жените, а фигурата й била едновременно женствена, чувствена и съблазнителна.

Когато пристигнах в кантората на Фаншоу, бях изненадан да видя там Медъкс. Вътре беше и Гудиър, който изглеждаше блед и потиснат.

Медъкс ревеше като разярен бик, а когато аз влязох, той прекъсна, за да кресне:

— Къде беше, по дяволите? Очаквах да бъдеш тук преди цял час!

— Е, вече съм тук — казах, като дръпнах един стол, за да седна. — Мислиш ли, че не съм бързал? Каква каша се е забъркала? — Намигнах на Фаншоу и кимнах на Гудиър.

— Каква каша се е забъркала? — рече Медъкс, като удари с юмрук по бюрото. — Абсолютно никаква! Само дето продаваме на тази проклета актриса полица, с която й гарантираме откупа, в случай че бъде отвлечена и след три седмици кучката наистина е отвлечена. Това е цялата каша!

— Нищо не казахте, когато уредих полицата — каза Гудиър уморено. — Как можех да знам…?

— Ти не се обаждай — изрева Медъкс. — Вече добре ни подреди, като й продаде полицата.

— А, чакай малко — намеси се Фаншоу разгорещено. — Да пукна, ако търпя това. Работата на Алън е да продава полици. Ако не я вършеше, щяхме да го изхвърлим. Нямаш право да се държиш така с него и добре го знаеш.

Медъкс отвори и затвори устата си, изгледа свирепо Фаншоу, после каза малко по-меко:

— Е, сигурно си прав. — Той хвърли един поглед към Гудиър. — Не ми обръщай внимание. Май ми дойде множко. Извинявай.

— О, всичко е наред — каза Гудиър, но хич не изглеждаше щастлив:

— Защо не ми дадете някои факти — казах аз. — Кога е била отвлечена?

— Преди три нощи — отвърна Фаншоу. — Току-що са научили за полицата и засега отвличането се пази в тайна в студиата. След вечеря излязла сама с колата си, без да каже на никого къде отива. Към 2 ч. през нощта Райс се разтревожил или поне така казва. Не мога да си представя мръсник като него да изпитва чувство към когото и да било. Както и да е, според думите му, той телефонирал на разни нейни приятели и в студиото, но никой не я бил виждал. По-късно в полицията се получило съобщение, че на булевард Футхил е намерена кола. Това била колата на мис Шърмън и на стъклото била закрепена бележка, адресирана до Райс. Той отишъл там заедно с полицията. В бележката пишело, че мис Шърмън е отвлечена и исканият откуп ще бъде съобщен днес.

— Съобщен ли е вече?

— Не. Работата е там, че ние сме длъжни да платим до половин милион и няма измъкване, освен ако мис Шърмън не се намери, преди да се наложи да се разделим с парите.

Медъкс яростно изсумтя, но никой не му обърна внимание.

— Някаква диря? — попитах аз.

— Никаква. Онези от ФБР се заеха със случая неофициално. Райс не им дава да се намесват. Казва, че иска съпругата му да остане жива и че нищо не трябва да се прави, преди тя да се върне. Разбирам как се чувства. Бележката го предупреждава, че ако се обърне към полицията, на мис Шърмън могат да се случат куп неприятни неща.

Медъкс, който безуспешно се опитваше да отвори уста, докато Фаншоу говореше, сега излая:

— Искам веднага да отидеш в къщата на Шърмън. Ти ни представяш и ще работиш с полицията. Уредил съм ти всички необходими улеснения. Щом сме отговорни за плащането на откупа, ще трябва, по дяволите, да ни дадат и главната роля в това шоу.

— О’кей — казах аз. — Кажи ми само едно: кое те кара да наричаш Райс мръсник? — сега говорех на Фаншоу. — Такъв ли е?

— Може би мръсник не е точната дума. Въшка май по му подхожда. Има доста съмнителна репутация в Холивуд. С никой не се е задържал повече от три месеца. Историйките му с млади момичета понамирисват. Досега се е забърквал в няколко скандала, които е успявал някак да покрие. В момента преживява твърде безсрамно от приходите на жена си и поради контракта, който я е убедил да подпише, преди да се оженят, тя не може да се отърве от него.

Обърнах се към Гудиър.

— Райс има ли нещо общо с полицата?

Гудиър поклати глава.

— Абсолютно нищо. Фактически мис Шърмън настоя той да не знае за нея. На полицата не трябваше да се дава гласност. По въпроса беше категорична. Каза, че Райе не трябва да знае.

— Може ли някак да е разбрал?

— Не виждам как би могло да стане. Полицата беше подписана в кантората на адвоката на мис Шърмън и той я пазеше. Именно той предяви иска, веднага щом разбра, че тя е била отвлечена.

— Кой е неин адвокат?

— Лео Саймън — каза Гудиър. — Фаншоу ще ви каже, че е о’кей.

— Да, той е един от най-добрите адвокати тук. Райс изобщо не знаеше за полицата — каза Фаншоу, — но сега вече знае и ни притиска.

— Е, добре — казах аз, като станах от стола си. — Ще прескоча дотам.

— Дръж връзка с мен — каза Медъкс. — Трябва да се връщам в Сан Франциско. Ако нещо се издъни, пак ще дойда.

— Искаш ли да чуеш нещо за случая Джелърт, докато си тук?

Той погледна часовника си.

— Не, освен ако не се очертава някакъв гаф. Трябва да хващам самолета. Сега имаме друга задача. Със случая Джелърт ще се занимаваме ако и когато ни предявят иск.

— Както искаш — казах аз.

С Гудиър излязохме заедно от кантората. Навън той ми каза:

— И аз говорех за почивка! Това само на мен може да се случи.

— Защо се безпокоиш? — попитах аз. — Нали не се смяташ за виновен? Медъкс само си плямпа. Знаеш, че в нашия бизнес стават такива работи.

— Сигурно си прав — отвърна той унило. — Но да се разследват вече две от моите продажби е доста потискащо. Ти откри ли нещо, като посети мис Джелърт?

Поклатих глава.

— Нищо, за което да се хвана. Ти знаеше ли, че тя има сестра-близначка?

— Не. Какво общо има тук близначката?

— Не знам. Близначката е омъжена за един тип на име Джак Кон. А той има вид на мошеник.

Гудиър нетърпеливо щракна с пръсти.

— И за това ли ще нося вината пак аз?

Ухилих му се.

— Не се връзвай толкова, Алън. След като видях Сюзън Джелърт и Дени, разбрах, че и аз като теб бих се съгласил за тази полица. Те са приятна двойка.

— Знаех си, че така ще кажеш. — Бледото му лице просветна. — В тези двамата няма фалш. Ще ми се да се издигнат.

— Гледал ли си нейния номер?

— Искаше ми се, но го изпуснах. Струва ли си?

— Сензационен е за публиката, пред която играе сега, но не и за Ню Йорк. Подмята се чисто гола с една змия.

— Чух, че Хелън работи с теб.

— Така е. Опитваме се семейно да изкараме малко пари. Тя убеди Андрюс да й даде тази работа. Оставих я в Спрингвил, където семейство Кон са пуснали котва. Държи ги под око.

— Какво общо има Кон? — попита Алън неразбиращо.

— Де да знаех. Хелън мисли, че има много общо. Женски инстинкт или нещо такова. Тя смята, че се подготвя някаква измама.

Изведнъж ми хрумна нещо.

— Срещал ли си някога един тип, казва се Бърнард Хофман? — попитах.

— Чувал съм за него — отвърна Гудиър. — Не го познавам. Защо?

— Занимава се със случая Джелърт. Пътищата ни се пресякоха, но той не поиска да каже за кого работи. Какво знаеш за него?

Гудиър изглеждаше стреснат.

— Само, че е частно ченге и при това не особено честно. Занимава се със случая Джелърт? Сигурен ли си?

— Знам, че се интересува от полиците. Преди три нощи е влизал с взлом в кантората на Дени, за да ги прегледа.

— Защо?

— Знам ли? Не ще да каже. Ако ми остане време, смятам да го притисна. Може и да го накарам да проговори.

Гудиър погледна часовника си.

— Е, аз изчезвам. Вече закъснявам за една среща. Обади ми се, ако изкопчиш нещо от Хофман.

Оставих го, измъкнах колата си от паркинга и се отправих към булевард Бевърли Глен.

II

Карах по дългата лъкатушеща алея към резиденцията на Шърмън. Къщата беше точно такава, каквато си я представях, с всички обичайни украси, на които актрисите толкова държаха, за да покажат своя успех и финансово положение.

Имаше го и обичайния осветен плувен басейн, и няколко акра грижливо поддържани градини, обширни веранди, шезлонги, хамаци и шарени чадъри и накрая голямата, широко разпростряна къща с нейните близо 20 спални.

Полиция пазеше главния вход, но след като ми провериха документите, ме пуснаха. На входната врата имаше още полицаи — отегчени хора, които изглеждаха леко озадачени да видят себе си в такава пищна обстановка.

Бях въведен в главния хол от иконом с лице като бяла маска. Трима мъже и едно момиче разговаряха на нисък глас пред отворените прозорци.

Единият от мъжете се приближи до мен. Беше висок и гъвкав, с тясно загоряло лице, остра брадичка, тънки като черта мустачки и бледи нахални очи. Носеше жълта копринена риза, разкопчана около врата, тъмнозелени конопени панталони и кафяви обувки от телешки бокс. Върху тънката му космата китка имаше златна гривна. Не беше нужно да ми казва, че е Пери Райс. Бях виждал тук-там негови снимки с Джойс Шърмън и реших, че на живо ми харесва много по-малко, отколкото във вестника.

— Аз съм Хармъс и представям „Нашънъл Фиделити“-казах аз. — Изпраща ме Медъкс от Юридическия отдел.

— Не се изтрепахте от бързане — каза Райс провлечено. — Вече ви бяхме отписали. Е, тъй като все пак накрая пристигнахте, не е зле да се запознаете с останалите. Мис Мира Лантис, секретарка на жена ми. — Той махна на момичето, което се обърна и ме погледна без никакъв интерес. Беше дребна и тъмнокоса, достатъчно мургава, за да се запитам дали няма малко мексиканска кръв.

Казах обичайните неща, които се казват в такива случаи. Тя не си даде труд да ми отговори.

— Мистър Хауърд Лойд — продължи Райс и махна към високия белокос мъж, който идваше да се здрависа с мен.

Погледнах го с любопитство. Неговото име ми беше така добре известно, както това на Сам Голдуин. Като шеф на „Пасифик Пикчърс“ той беше един от най-богатите хора в света. Изглеждаше блед и изпит, а вдлъбнатите му очи изследваха лицето ми с объркваща настойчивост.

— Радвам се, че дойдохте, мистър Хармъс — каза той с дълбок и бавен глас. — Изглежда, на вашите хора не им е провървяло този път.

— Да — отвърнах аз. — Но и това е част от нашия бизнес.

— А ето и Миклин от Федералното бюро — продължи Райс, като кимна към един нисък, набит мъж, който тръсна брадичката си срещу мен и не понечи да се здрависа.

— Има ли вече някакви новини? — попитах го аз.

— Не. Всеки момент очакваме да получим инструкциите за откупа. Докато не ги чуем, не можем да направим кой знае какво.

— Тъй като вашата компания е длъжна да намери парите-каза Райс, докато си избираше цигара от златна табакера, — може би ще ми кажете кога ще успеете да ги съберете?

— Зависи от сумата — отвърнах аз. — Похитителите искат да им се плаща в дребни банкноти и обикновено предвиждат, че ще трябва да изчакат.

Той запали цигара. Бледите му очи шареха по мен.

— Ясно. А междувременно горката Джойс е в техните ръце. Колкото по-бързо подсигурите една голяма парична сума, толкова по-добре ще бъде.

— Имате ли Някаква представа каква ще — бъде сумата?

Той ме погледна свирепо.

— Как бих могъл да имам?

— Не си ли губим времето — намеси се Лойд нетърпеливо. — Мистър Хармъс, ние мислехме, че ще е най-добре да донесете откупа, когато се получат инструкциите.

— Така ли? Много предвидливо от ваша страна. Значи сте решили да платите?

— Разбира се, че ще платим — каза Райс ядосан. — Искам съпругата ми да се върне.

Погледнах към Миклин.

— А вие? Искате ли да се плати откупа?

Той вдигна рамене.

— Аз бих се опитал да я намеря, преди да се простим с парите, но тъй като съм тук само неофициално, не мога да, направя нищо по въпроса.

— Бяхме предупредени да не намесваме полицията — каза Лойд. — Мистър Миклин е тук само като наблюдател. Щом дадем парите и мис Шърмън се върне, той ще се заеме със случая.

Погледнах към Миклин.

— Може би ще е малко късно — казах аз. — А кое ви кара да мислите, че мис Шърмън ще бъде върната?

— И аз това им повтарям — рече Миклин. — Не искат да ме чуят.

— Разбира се, че ще бъде върната — каза Райс, като изгаси цигарата си и веднага запали нова. — Защо не? За какво им е притрябвала на похитителите, след като си получат парите?

Хвърлих поглед на Миклин, но той леко поклати глава. Изглежда, нямаше никакъв смисъл да им казваме, че похитителите се чувстват по-сигурни, ако жертвите им са мъртви. Съгласих се с Миклин, че ако още не бяха стигнали до този извод, скоро щяха да открият това и без да им казваме.

— Тъй като ние сме длъжни да пратим откупа — казах аз, — полага ни се да получим и малко информация. Съвсем сигурен ли сте, че нито вие, нито мис Лантис сте знаели къде отива мис Шърмън, когато е излязла с колата си онази вечер?

— Отговорих на всички въпроси, на които възнамерявах да отговоря — сряза ме Райс, като ми обърна гръб. — Полицията вече ме изтощи до смърт и да пукна, ако ви позволя да ме измъчвате още.

— Нямаме никаква представа — каза Лойд, — но Джойс често си тръгваше сама от студиото след работа. Шофирането нощем, изглежда, успокояваше нервите, й.

— Носеше ли със себе си някакъв багаж? — попитах аз.

Райс се обърна, за да се втренчи в мен.

— Да не би да намеквате, че жена ми ме е напуснала, когато е излязла?

— Половин милион долара е добра сумичка. Искам да се убедя, че е била отвлечена.

И Райс, и Мира Лантис застинаха. Лойд направи нетърпелив жест. Само Миклин остана равнодушен. Райс мръдна крачка напред и се изпречи пред мен, а бледите му очи святкаха.

— И какво точно искате да кажете с това?

— Искам да бъда сигурен, че тя не си е тръгнала и оставила бележката само за да ви обърка — отвърнах аз, като на свой ред се втренчих в него. — Искам да бъда сигурен, че някой, който знае за застраховката, не я е убил и сега не инсценира отвличане с цел да грабне лесно половин милион. Мис Шърмън не е застрахована срещу убийство, а само срещу отвличане. Също така искам Да бъда сигурен, че тя и вие не сте скроили тази работа, за да припечелите малко джобни пари. Това е, което искам да установя.

— Ах, ти…!

Райс успя да се овладее с усилие. Яростта, която припламна в очите му, изчезна, сякаш осъзна, че се впуска в много опасна територия.

— С други думи вие и вашата скапана компания бихте изклинчили от плащането на откупа, стига да можете — каза той, а гласът му не беше много стабилен.

— Това е идеята — отвърнах бодро аз. — Ние плащаме, само ако се налага, а аз още не съм убеден, че се налага. Бих искал да видя стаята на мис Шърмън.

— Един момент — намеси се Лойд. — Мога да разсея едно от съмненията, които ви измъчват. Съвсем невероятно е Джойс да е избягала. Тя е по средата на снимането на филм и е твърде отдадена на киното, за да се откаже от най-добрата роля в своята кариера. Не, не е избягала. В това съм напълно убеден.

— Сигурно ще загубите доста пари, ако снимането на филма се забави — казах аз.

— Хиляди. Работата е по-сериозна, отколкото можете да си представите. Вече сме похарчили три четвърти милион и ако тя не се намери, ще ги загубим. Тя трябва да бъде открита.

— Бих искал да видя стаята на мис Шърмън.

Мира Лантис тръгна към вратата. Последвах я по стълбите и по коридора към една голяма просторна стая, боядисана в зелен лак, с кафяви завеси, осветени огледала и легло с голяма възглавница в кафяво и зелено. Хубава стая за филмова звезда. Усетих, че ще се изгубя в нея.

— Тя взе ли със себе си някакъв багаж? — попитах аз, когато Мира щракна осветлението.

— Не.

Тя понечи да си тръгне, но аз се изпречих пред нея.

— И вие ли не знаете защо е излязла сама онази нощ?

Тъмните блестящи очи се взряха в моите. Тя се приближи още до мен.

— Пиеше като смок — каза тя меко. — През половината време не знаеше какво върши. Онази вечер беше пияна както всяка вечер. Не виждате ли, че те се опитват да скрият това? Често излизаше с колата и караше като луда. Те мислят само за филма. А трябваше да я настанят в болница.

Почесах се по врата и погледнах надолу към нея. Имаше такъв вид, от който ми мина през ум, че сигурно няма да ми издере лицето, ако я целуна.

— А, ето каква била работата… И от колко време продължава така?

— Месеци наред. Това може да е последният й филм. Почти през цялото време трябваше да я водят за ръка на снимачната площадка.

— Значи отвличането, е станало в удобно време?

Тя не каза нищо.

— Мислите ли, че е била отвлечена?

— Защо не? Тя не беше достатъчно умна, за да измисли такава бележка.

— Може би се лъжа — казах аз, — но имам чувството, че не я харесвате много.

— Обичам я — каза тя. — Всички я обичат.

— И Райс ли?

— Не му се налагат. Тя е свързана с договор с него.

— Това вече е друго.

Тя посегна и намести вратовръзката ми. Лицето й се озова много близо до моето. Отдръпнах се шест инча назад в сравнителна безопасност.

— А аз си мислех, че непристъпни детективи има само в книгите — каза тя и като ме побутна, тръгна бързо по коридора и надолу по стълбите.

Запалих една цигара, тъй като имах нужда от това и постоях замислен няколко мига. После затворих вратата и започнах методично да оглеждам стаята, без да знам какво търся, но като се опитвах да усетя атмосферата, съществувала вътре, преди Джойс Шърмън да излезе на своята, според мен, последна разходка е колата.

Тя имаше много дрехи — това можеше да се очаква. Изкопах също и доста бутилки бренди. Бяха скрити зад рокли, в шкафа за обувки и под купчини копринено бельо: както катеричка складира орехите си за черни дни.

В едно чекмедже открих 22-калибров револвер. Беше зареден, но с него не беше стреляно, поне доста дълго време. В същото чекмедже намерих и три неотворени шишета парфюм „Джой“ и това откритие ме накара да се поспра. Отвинтих една от капачките и подуших парфюма. Пред мен изникна тъмна алея, една забързана жена и голяма бърза кола. Това беше абсурдно, разбира се. Половината филмови актриси в Холивуд вероятно използваха „Джой“. Затворих шишето и продължих да търся. В кутия за шапки намерих скрита една ужасно изглеждаща кама с форма на шиш за лед, остра като игла. Това, наред с шишетата „Джой“, ме накара да ускоря претърсването. Насочих вниманието си към бюрото, което стоеше в еркерната ниша над градината. Едно от чекмеджетата беше пълно с документи: писма, стари договори, фотографии и изрезки от вестници. Под купчина писма имаше визитна картичка — малко мръсна и с начупени ъгълчета. Взех я: беше на Бърнард Хофман.

Докато стоях и я зяпах, а по гърба ми лазеха тръпки на възбуда, някъде долу иззвъня телефон.

III

Когато отворих вратата, с изненада видях, че лампите в кантората на Фаншоу още светят. Беше 19.45 ч. Не очаквах, че ще работи до толкова късно. Но той не работеше. Четеше романче с крака върху бюрото, бутилка скоч до лакътя и пълен с угарки пепелник до ръката си.

— Ето те и теб — рече той и свали със замах краката си на пода. — Реших, че е по-добре да съм наоколо, в случай че ти потрябвам спешно. Обадиха ли се вече за откупа?

— Да, преди по-малко от час — казах аз, дръпнах един стол и седнах. — Ако можеш да отделиш малко от този скоч, ще се радвам да си сръбна.

Той наля две питиета и бутна към мен едната чаша.

— Страх ме е да попитам. Колко?

— Медъкс сигурно ще получи удар. Даже не си дават труд да хитреят. Обзалагам се, че знаят всичко за застраховката. Искат да ни оскубят за цялата сума — половин милион.

— По дяволите! — изпъшка Фаншоу — Кога?

— След четири дни. Парите трябва да бъдат в 5, 10 и 20-доларови банкноти. Не по-големи. Аз сам говорих с човека — казах. — Стори ми се доста изпечен. Точно след четири нощи ще се обади пак, за да даде инструкции за предаването. Няма намерение да ни остави време да нагласим капан.

— Е, поне набираме опит, нали? — каза Фаншоу, като се прозяваше. — Може би Медъкс няма да плати.

— Ще плати. Райс се е обадил във всички вестници. Разказал е цялата история около застраховката. Ще се наложи да платим.

— Е, май ще трябва да му съобщя новината. Доста работа ще ни се отвори, докато съберем тези банкноти. Нищо по-едро от 20 ли каза?

— Точно така. Оня тип звучеше като професионалист-отпих малко и продължих. — Ти знаеше ли, че мис Шърмън е алкохоличка?

— Тежък случай ли?

— От това, което чувам, този филм, върху който сега работи, може да й е последен. Секретарката й ми каза, че е трябвало да я водят за ръка по снимачната площадка.

Фаншоу ме загледа умислено.

— Чул съм такива слухове, разбира се, но не мислех, че е толкова сериозно. Как ти се видя Райс?

— Влюбих се в него. Разбираме се чудесно.

— Някакви идеи?

— Най-очевидната. Високо платена звезда се пропива до неспособност да работи. Съпругът й решава да я изцеди до дупка, преди да е станало твърде късно. Урежда да бъде отвлечена и прибира откупа.

Фаншоу кимна.

— Да, може и да е така. Единствената спънка е, че той не е знаел за полицата.

— Не сме доказали това. Може и да му е казала. Идеята ми харесва.

— И какво ще правим?

— Нищо, преди да сме платили откупа. После ще наблюдаваме Райс. Ако чакаме достатъчно дълго, ще си проличи дали той е взел парите.

— А Джойс Шърмън?

— Обзалагам се, че тя няма да се върне.

— И аз също. Е, най-добре е да се обадим на Медъкс. Ще му кажа какво мислиш.

— Много ще се зарадва. За такава теория само би могъл да мечтае — станах. — Трябва да свърша една работа, преди да се прибера. Ако му трябвам, ще бъда в хотел „Кълвър“ след около един час.

— О’кей. Ще се видим на сутринта.

Оставих го да звъни до Сан Франциско и излязох на улицата. Един минаващ таксиметров шофьор подаде главата си и ме погледна въпросително. Махнах му.

— Уилтшър роуд 55 — казах и седнах в таксито.

Уилтшър роуд беше на гърба на булевард Саут, мъждиво осветена улица от малки едноетажни паянтови къщи. Номер 55 беше самотен и тъмен, с малка неподдържана градина и разклатена дървена порта.

Казах на таксито да почака, минах по пътеката и почуках. Едва когато почуках повторно, чух движение, после вратата се отвори и една жена надникна.

— Кой е?

— Тук ли е мистър Хофман?

— Не.

Вратата започна да се затваря.

— Вие мисис Хофман ли сте?

— Какво ви влиза в работата коя съм?

— Имам спешна работа с мистър Хофман. Къде мога да го намеря?

Тя се поколеба, надникна, после взе решение и се дръпна встрани.

— Е, хайде, май е по-добре да влезете.

Последвах я в малка мръсна стая, пълна с овехтели мебели и много прах.

На грубата светлина на електрическата лампа видях, че е на около 35, тъмнокоса, немарлива и намусена. Все още имаше една евтина хубост и ако не се беше занемарила така, сигурно щеше да хваща окото. Носеше стар мръсен пуловер, облечен наопаки, а в средата на сивата й смачкана пола имаше голямо мазно петно.

— Вие ли сте мисис Хофман?

— Да речем, че съм аз — каза тя рязко. — Не мислете, че това е нещо, с което се гордея. Какво искате?

Предложих й цигара. Тя я взе, прие и огънче и седна на разбитото широко канапе.

— Казвай, каквото ще казваш и по-бързо — продължи тя, — трябва да излизам след малко.

— Не знаеш ли къде е съпругът ти?

— Казах ти. За какво го Търсиш?

— За работа. Попаднах на него в Спрингвил. Миналата вечер. Може да изкара някой долар, ако го намеря.

Тя ме огледа с търсещ поглед. В очите й внезапно бе блеснал интерес.

— Ти ли си оня от застрахователното?

— Точно така. Казал ли ти е за мен?

— Той ли? — тя се изсмя презрително. — Той не ми казва нищо. Чух го да говори с някого по телефона. Каза, че те е срещнал. Ти си Хармъс, нали?

Кимнах и предпазливо се наместих в един от фотьойлите. Той ме издържа, макар и на косъм.

— Това кога беше?

— Преди три вечери.

— Знаеш ли с кого е говорил?

— Имам една идея.

— Кой?

На лицето й се появи малка лукава усмивчица.

— Не говоря за работите на мъжа си. Той не би одобрил това.

— Тези работи в случая са и мои. Една 20 доларова банкнота ще ти бъде ли от полза?

Тя облиза бледите си устни и се размърда неспокойно.

— Може би.

Извадих една банкнота от портфейла си.

— Кой беше?

— Оная червенокосата, с която се вижда напоследък.

— Слушай сега, това е важно. Хайде, отпусни се малко. Не ме карай да ти тегля думите с ченгел. Стават 40: 20 сега и 20 като свършиш.

Плъзнах банкнотата по дръжката на канапето. Тя я грабна от ръката ми и я мушна отпред в пуловера си.

— Не ме издавай, че съм ти казала — рече тя. — Не бих го направила, ако не бях сигурна, че той няма да се върне.

— Кое те кара да мислиш така?

— Събра си багажа. Някой здравата го уплаши. Измъкна се, докато бях в кухнята. Не, той няма да се върне, а и прав му път.

— А онази червенокосата. Коя е тя?

— Не знам. Дойде тук преди около седмица. Аз й отворих, но не можах да видя добре лицето й. Носеше тъмни очила и широка шапка. Не бих я познала, ако я видя пак.

— Идвала ли е повторно?

Тя поклати глава.

— Но знам, че Бърни я виждаше от време на време, тъй като носеше пари. Срещат се късно през нощта.

— Знаеш ли защо го е наела?

Тя отново поклати глава.

— Казваш, че му е телефонирала преди три вечери?

— Да. Аз бях в кухнята. Чух, че говори по телефона. Реших да разбера какво е намислил. Слушах зад вратата. Говореше за убийство. Сигурна съм, че говореше с червенокосата.

— Можеш ли да ми дадеш някаква представа какво каза той?

Тя се замисли малко.

— Не си спомням точно. Мисля, че каза нещо такова: „Онова приятелче ме следеше. Името му е Хармъс, застрахователен детектив. Той знае, че съм бил в сградата. Не може да го докаже, но го знае. Ще се опита да ми припише убийството. Няма да се излагам на тази опасност за тоя дето духа. Трябва да те видя. Да, веднага. Донеси и пари. Ще се срещнем след половин час“ и затвори.

— После какво стана?

— Той излезе. Беше 12 без 15. Върна се в 12 и половина и отиде направо в стаята си. Мислеше, че съм си легнала. Сега имаме отделни стаи. След около 20 минути слезе с чантите си. Наблюдавах го от вратата на кухнята. Сложи багажа в колата и тръгна.

— Ти каза току-що, че е бил уплашен. Защо мислиш така?

— Защото беше. Беше бял като платно, потеше се и си мърмореше под носа. Никога не съм го виждала такъв. Явно беше уплашен — забъркал се е в някаква каша. Бях доволна, че си тръгна. Не искам да имам общо с каквото и да е. — Тя погледна към часовника на полицата. — Тази вечер съм на кино и ако не тръгна сега, ще закъснея.

— Само още един въпрос. Работеше ли и за някой друг, освен за червенокосата?

— Не знам със сигурност. Занимаваше се с някои странни неща, постоянно го търсеха разни хора. — Тя стана. — Какво е това убийство, за което той говореше?

— Не знам — излъгах аз. — Ако бях на твое място, бих стоял настрана. Нямаш ли някаква представа къде е отишъл?

Тя поклати глава.

— Каза, че си го срещнал миналата вечер в Спрингвил — рече тя. — Аз даже не знаех, че е ходил там. Защо не си говорил с него тогава?

— Нямах възможност.

Тя ме погледна подозрително.

— Убил ли е някого?

— Не. Не знам за какво е говорил. — Дадох й и другата двайсетачка. — Навъртай се тук още няколко дни. Може да се наложи да говориш с полицията.

— Е, май не ми пука — каза тя, като вдигна рамене. — Не могат да ми направят нищо.

Тя ме изпрати до входната врата и я отвори.

— Ако мъжът ти се свърже с теб, бих дал 100 долара, за да науча къде се намира — казах аз и минах край нея надолу по двете стъпала към пътеката. — Можеш да ме намериш в хотел „Кълвър“.

Докато говорех, погледнах дали таксито ме чака още. Чакаше ме. От другата страна на улицата, точно срещу отворената входна врата имаше голяма лимузина. Нямаше я, когато дойдох, затова я погледнах с любопитство. Беше паркирана в сянката и не можех да видя дали има някой вътре. После изведнъж видях нещо да се движи през прозорчето на шофьора: нещо, което проблесна на слабата светлина на далечната улична лампа.

Моят таксиметров шофьор изкрещя дрезгаво за предупреждение. Той беше много по-близо до колата от мен и сигурно бе разпознал това, което се раздвижи.

— Внимавай! — изкрещях аз и се хвърлих назад в живия плет край пътеката.

Тъмната нощ беше раздрана от жълт блясък. Чу се приглушен пукот от ловджийска пушка и въздухът се изпълни със свистене. Нещо болезнено се впи в лявата ми ръка. Усетих само смътно как колата се отдалечава. Очите ми бяха приковани върху мисис Хофман, която пое цялата сила на удара. Тя бе отхвърлена назад в хола. Ръцете й немощно шареха по разкъсаните й гърди, а коленете й се подгънаха под нея. Тя се просна на пода с лице върху вехтия килим. Когато успях да се измъкна от живия плет и да стигна до нея, тя беше вече мъртва.