Дългото очакване

Глава десета

Фордът си беше на мястото, където го бях оставил, но сега от двете му страни го бяха притиснали две таратайки с лепенки от колежите по стъклата. Часовникът ми показваше осем и тридесет и две, но според главата ми вече ми беше дошло времето да се свра в някоя дупка и да умирам. Къщата вече бе обляна в светлини, всички прозорци се бяха превърнали с жълти правоъгълници с изключение на един и именно на този тъмен правоъгълник изпратих аз изнемощял салют и пожелах лека нощ на моята Венера.

Понякога може да съм голям идиот. Готов съм да ми изкарат мозъка само и само да получа някоя стилна награда от Венера.

Но по дяволите, за подобни геройства връчват ордени на войниците, и аз напълно заслужавах такава награда заради Венера. А и освен това тя беше толкова любезна да ми предостави такава важна информация.

Вмъкнах се зад кормилото и пъхнах ключа в стартера. Поозорих се малко докато измъкна колата от неволния капан в който се беше оказала, но се справих и тъкмо потеглих към ъгъла когато дочух вой на приближаващи се сирени зад мен. Не ме питайте защо го направих, но ръката ми мигновено угаси фаровете и светлините на колата и незабавно я залепих за бордюра все едно че е паркирана от сутринта.

Колите бяха три. Двете бяха полицейски, а третата обикновена лимузина, но всички имаха сирени на покривите си и от тях се изсипаха рояк полицаи. Беше блестящо планирана и изпълнена операция гледано отвън. Обкръжиха къщата на двойки така че и пиле да не може да прехвръкне, след което Линдзи и Тъкър изкачиха стъпалата до вратата и натиснаха звънеца.

Вътре някой изпищя, отвори се и се затръшна врата, двама разгневени юнаци запсуваха полицаите колкото им глас държи съветвайки ги едновременно с това да се прибират у дома си. После се чуха още крясъци на негодувание. Никой от гласовете не принадлежеше на Венера.

Ухилих се на себе си в мрака.

Ако Тъкър беше дошъл с намерението да прибере един труп щеше да бъде дяволски разочарован. Познавах също така още двама момъка които щяха да са не по-малко разочаровани от него. Беше много смешно да ги гледа човек как влагаха душата си в това което вършеха, като вземаха всички предпазни мерки да не избяга един труп. Или може би Лени Серво не беше съвсем уверен за наличието на труп и се надяваше да се превърна в такъв при евентуалния ми опит за бягство.

Колкото повече размишлявах върху това толкова по-добре изглеждаше скроено и съответно толкова по-луд ставах. Бяха го обмислили и изпипали брилянтно и не оставяха никаква пролука. Нито една. Копелетата желаеха смъртта ми още по-силно отколкото в началото само че сега вече бяха ангажирали и ченгетата в своите планове, за да изглежда всичко съвсем законно и по този начин да се елиминира дори и нуждата от разследване или съдебен процес.

Махнах с ръка и запалих двигателя. Ако ме зърнеха щяха да ме преследват. За да не рискувам излишно запалих светлините едва след като стигнах края на пресечката и завих към града.

Никой не ме видя. Бяха прекалено ангажирани да гледат на другата страна.

Бар Съркъс беше първата ми спирка. Не видях отвън колата на Логан така че влязох вътре да погледна. След като и вътре го нямаше набарах в ъгъла бармана.

— Да си виждал Логан тази вечер?

— Да, ами разбира се че да. Каза че се кани да се налее като казак, но го потърсиха от редакцията и той остана трезвен защото имаше среща с двама мъже.

— Къде отиде?

— Да пукна ако мога да им хвана на тия спатиите, авер. Можеш ли ги разбра къде ходят? Щурат се като луди по града. Нали ги знаеш, репортьори.

Казах му че ги познавам и го оставих да си гледа работата. Малко по-голям успех имах по телефона. Дежурният редактор ми каза че двама детективи от застрахователната компания поискали да се срещнат с него и си оставили телефонния номер да им се обади, така че по всяка вероятност бил с тях.

След като размишлявах минута зарових се в указателя за номера на Гардинър, Хейвис, набрах го и се обади икономката. Тя беше твърде лаконична и започна да ми обяснява че в този час мистър Гардинър го няма за никого, но в слушалката се дочу ехо от стъпки и после гласът на Гардинър че той ще поеме разговора и накрая в слушалката прозвуча:

— Гардинър слуша. Кой е?

— Макбрайд, мистър Гардинър.

— Да, Джони.

Гласът му беше малко отегчен че ме чува толкова късно.

— Ще ви отнема не повече от минута. — казах аз. — Вижте, тази вечер Логан трябваше да се срещне с дама детективи тази вечер. Ваши хора ли бяха?

— Но да, разбира се. Двамата са представители на застрахователната компания на Националната банка. Мога ли да узная защо се интересуваш?

— Разбира се, искам да открия Логан. Помислих че можете да знаете къде е.

— Мисля че можеш да го откриеш в редакцията на вестника. Хората от застрахователната компания търсеха снимки на Вера Уест от последните й месеци в града. Трябваха им за установяване на самоличността й. Предполагаха че във вестника разполагат с такива.

— О! Благодаря ви много. Ще го потърся.

Затворих и отново позвъних в редакцията. Този път ме свързаха с дежурната в архива на вестника и глас по-древен и чуплив от стар пергамент ме уведоми че Логан се завъртял преди време с двама господа, взел някакви снимки и после излезли. На тръгване казал че отива да си допие, макар че бил толкова залян че се нуждаел от бавачка.

Прищя ми се да кажа на дъртата вещица да си пусне един куршум в черепа. Бавачка, по дяволите. Логан действително му се ревеше, но това най-малкото беше резултат от уискито. Опитайте се да бъдете влюбени в жена която я търсите за да й окачите въжето на врата. Само се опитайте. Защото точно това правеше Логан.

Когато се измъкнах от кабината бях готов да се откажа и аз самият да се налея някъде. Нощта се беше оказала поредната изпълнена с толкова много дивотии че чак главата ми се пръскаше и не бях в състояние да разсъждавам. Запътих се решително към входа когато видях че барманът ми маха и тръгнах към него да видя какво иска.

— За малко щях да забравя. — каза той. — Нали се казваше Джони?

Потвърдих че е така.

Той ми плъзна един плик по бара.

— Логан ми каза че можеш да дойдеш да го потърсиш и ми остави това за теб.

Вдигнах плика и плъзна пръста си под сгъвката.

— Преди да излезе ли ти го даде?

— Да, точно пет минути преди да излезе. Ще пийнеш ли нещо?

— Бира.

Изчаках го да ми я донесе и отидох с нея на една маса. Изгълтах я на един дъх преди да се зачета в двата листа хартия които съдържаше пликът. Най-отгоре на първия имаше забележка: «Харлан… име на няколко окръга и градове в САЩ; Корпорация Харлан, производители на електрически прибори. Харлан, търговска фирма доставчик на бои във Вирджиния. Харлан, сценично име на актриса, с авторско право. Джордж Харлан, престъпник, убийство, доживотна присъда и бягство, заловен, убит при опит за бягство в Алкатрас. Харлан, Уилям, забележителен финансист от юга. Харлан, Грейси, ограбване чрез злоупотреба с доверие. Осъдена в Ню Йорк 1940 г. Това звучи интересно. Виж изрезките.»

Логан беше хванал с телбод изрезките от вестниците към листа хартия като беше подчертал две от заглавията. Същината беше в това че Харлан, Грейси, се обвиняваше в съучастничество в измама при която заможни хора, не от града, са били оскубвани до шушка. Беше обичайната история, дама и плейбой от малкия град сгащени в хотелска стая и впоследствие изнудвани. Никой от жертвите й не се осмелил да подаде оплакване срещу нея, но не станало нужно защото тя била от бъбривите и един буден областен прокурор извлякъл достатъчно признания от нея за да я прати на топло няколко години. Репортьорът който следял случая добавяше че сумата получена от жертвите й била далеч по-голяма от обявената от нея и че тя разполагала с един или двама съучастници които примамвали жертвите й. Все пак това не се потвърдило при следствието.

Добавена от Логан забележка твърдеше че тези са всичките Харлан до които е успял да се добере, и че ако е някакво географско понятие, ще е най-малко на хиляда мили от нас, а ако е лице, то Харлан, Грейси, е най-вероятната понеже е регистрирана с досие в полицията. Казваше че ще се опита да измъкне още данни от един източник в Ню Йорк на име Уитман и че ще ми даде още информация когато се видим.

Огледах отново списъка, като се ухилих на Харлан с авторското право върху сценичния си псевдоним, защото тя беше онази същата Харлан за която ми беше разказала Венера. Моята върлинеста любима не ме беше пратила за зелен хайвер. Пъхнах обратно в плика листовете, натъпках го в джоба си и глътнах остатъка от бирата си. Харлан се оказаха с лопата да ги ринеш но аз бях готов да дам всичките само да мога да разбера кой беше онзи който ме насочи първо към нея.

Нямах повече работа в Съркъс. Логан явно се зареждаше солидно някъде и трябваше да се добера до него докато все още беше способен да говори. Вероятно щеше да ми е бесен за поредния ми сблъсък с юнаците и ако се окажеше така, това щеше да бъде много лошо.

До единайсет и петнайсет успях да открия следите му в седем кръчми. В първата го придружавали двама мъже с които разговарял и пиел едновременно. Барманът ги видял да си водят бележки за нещо. Логан нямал щастлив вид. В следващите шест вече бил сам и от това което успях да разбера бил вече порядъчно насмукан и ставал груб.

Имаше една любопитна подробност. Никой от баровете по трасето му не принадлежеше на Бизнесасоциацията на Серво. Може би се дължеше на факта че не обичаше шумни места или пък беше нещо друго. Кръчмите бяха все още относително празни в очакване да поемат смяната от игралните домове с поизтънели джобове. Последното място беше една мижава кръчма на една странична улица с името Последната надежда. Барманът ми каза че Логан престоял десетина минути, разменил няколко приказки с две уличници, разговарял по телефона, пил още малко и си тръгнал. Къде е отишъл оттам не знаеше и не можеше да гадае.

Тук вече наистина вдигнах ръце. Логан можеше да почака. Момъкът си беше заслужил пиенето и може би на следващия ден щеше да се почувствува по-добре. Казах на бармана да ми донесе уиски и джинджър и седнах да наблюдавам как една червенокоса обработваше един доста несговорчив клиент.

Тъкмо започна да й се отваря парашута когато внезапно се отказа и седна на един по-отдалечен стол. Барманът погледна към вратата, по лицето му мина слаба гримаса и автоматично посегна към бутилката със скоч на рафта зад гърба му.

Момъкът който влезе беше на средна възраст, върлинест и с цивилни дрехи, но човек и от сто метра можеше да го познае че е полицай.

— Не пия, Барни. — каза той и извади снимка от джоба си, която плъзна по бара към него. — Да си го мяркал насам?

Барманът огледа снимката, прочете написаното под нея, и поклати глава.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Мярнеш ли го, веднага ни телефонирай, ясно?

— Да, знам.

— Окей. — Копоят пусна фотографията в джоба си.

— Нещо за пиене?

— Сега не. Може би като се върна.

Ченгето тръгна да излиза и спря като зърна червенокосата. Устата му се изкриви в мръсна усмивчица.

— Хелоу, Джинджър[10].

Червенокосата не му отговори. Изгледа го бегло и се върна към питието си.

— Не си показвай носа по улиците. — каза той.

Червенокосата пламна, но се сдържа.

— Не може да изкараш някой долар без да си размърдаш задника, стражарю.

Усмивката му се изкриви още повече преди да излезе от кръчмата.

Погледнах към ръката си и видях колко силно бяха побелели пръстите ми стиснали чашата до счупване. Барманът също го видя но не каза нищо. Погледна лицето ми и мислено го сравни с образа от циркуляра на полицията «Търси се» показан му от ченгето.

— Наистина ли се казваш Джордж Уилсън? — запита ме той.

Оставих му за бакшиш част от рестото.

— Възможно е приятел. Твърде е възможно. Благодаря ти.

— Няма защо да се тревожиш. Ако тоя тъп копой имаше очи и за нещо друго освен курвите щеше да те забележи веднага. Хич да не се надява на помощта ми. — Той се приведе доверително към мен. — Сърбал съм им веднъж попарата в кауша.

Изнесох се бързо преди полицаят да се е върнал както беше обещал на бармана. Нямаше смисъл да му давам втора възможност да се отличи. Сега вече ставаше ама наистина много интересно. Търсеха ме ден и нощ и в добавка бяха обявили награда за главата ми.

Преди да се върна в колата се отбих зад ъгъла в една дрогерия. Набрах номера, чух да прозвънява поне дузина пъти, преди някой да вдигне слушалката и нечий колеблив глас произнесе:

— Да?

— Искам да говоря със шефа ти, сладур.

Шумът от стаята с телефона затихна за няколко секунди и разбрах че тя беше покрила слушалката с длан. След минута каза:

— Ей сега идва.

Следващото «да» беше произнесено малко по-различно. Уплашено.

— Тук е Джони, миличко.

— О! — Това беше всичко което се изтръгна от нея.

— Има ли някой край теб? Можеш ли да говориш?

— Да… продължавай, моля те.

Отнякъде се дочу мъжки стържещ глас, но не последва изщракване или спадане силата на звука което да свидетелствува че някой подслушва.

— Ченгетата мен ли търсеха? — запитах аз.

— Да… сигурна съм…

— Как очакваха да ме намерят — жив или мъртъв?

— О, не…

— Жив?

— Разбира се.

— Окей, сладурче, разкажи на стражаря някоя приспивна приказка. Ще те навестя когато е свободно от копои около теб.

Бавно окачих слушалката и бръкнах в джоба за цигара. Значи ченгетата бяха търсили жив човек и веднага след това са ги изстреляли на лов за някой си Джордж Уилсън.

Някой беше проговорил.

Този някой можеха да бъдат само Логан или Уенди и те щяха да се разприказват още повече когато се срещнех с тях. И след като Логан беше някъде мъртво пиян нямаше смисъл да го търся.

Оставаше Уенди. Красивата руса Уенди с черни корени на космите.

Седях на седалката в телефонната кабина втренчен в телефона. Нямах представа след колко време пуснах друга монета и набрах номера който ви предлагаше указателя ако искате да се обадите на полицията.

Поисках да говоря с капитан Линдзи.

В първия момент не повярва когато му казах кой се обажда. Добавих много бързо:

— Не се мъчи да проследяваш откъде се обаждам, приятел. Аз сам ще дойда при теб ако искаш да ме видиш.

— Искам да те видя. — произнесе той.

Прозвуча като тигър готов за скок.

— Чудесно. Тогава идвам при теб. Само ми кажи едно нещо, капитане.

Телефонът беше спокоен. Чуваше се само мъркането на големия котарак от другата страна. Така му харесваше много. Искаше сам да си нахлузя примката на врата.

— Разбира се. — каза той. — Давай.

— Как разбра?

— Едно птиченце ми каза. Ченгетата имат много такива птиченца които хвърчат наоколо и пеят. Между нас си ги наричаме певци, но те ги наричат анонимни обаждания по телефона. Та това малко птиче ни просвети по въпроса.

— Случайно да имаше име това птиченце, капитане?

— Не, това не. Той много внимателно си промени гласа.

— Той?

Усетих как бесът му плъзва по телефонния кабел.

— Може да е била и тя. Не съм питал. Ела тук и ще го уточним.

Смехът изригна от гърдите ми.

— О, не, капитане, не точно тая минута!

— Проклет да си! Аз…

— Спокойно, капитане, казах че ще дойда. Само не уточних кога. Много скоро може би, но не още на часа.

— Веднага идваш тук…

Затворих му телефона.

Две минути по-късно бях в колата с десет секунди преднина пред ревящата полицейска сирена. За тая вечер беше достатъчно.

Намерих достатъчно движение за да се изгубя в него и започнах да размишлявам. До този момент бе имало две анонимни обаждания и се чудех дали не бяха направени от един и същи човек. Опитвах се да извикам в паметта си гласът който ме беше посъветвал да се ориентирам към Харлан. Тогава звучеше достатъчно по женски, но сега не можех да бъда толкова сигурен.

Можеше да се окаже тя или той.

Харлан можеше да бъде той или тя или то.

Харлан. Харлан, Харлан. Проклятие, имаше нещо което трябваше да знам за нея а не се сещах. Съвсем малко ми трябваше за да ми дойде наум, трябваше само да си напрегна мозъка.

Минутите течаха една след друга и изведнъж усетих как пръстите ми изстинаха около кормилото като в същия момент ми изплува пред очите. Името беше изскочило пред очите ми веднага след телефонното обаждане но тогава не го бях видял. Името «Харлан» беше надраскано на един от пликовете върху бюрото на областния прокурор през нощта когато беше застрелян областния прокурор!

На следващото кръстовище кракът ми наби спирачката. Направих обратен завой и се върнах обратно в града. Отбих се до един бар за пет минути и се обадих по телефона, после закарах колата до определена улица и паркирах.

Не ми се наложи да чакам дълго. Една лимузина изскърца със спирачките си зад мен, хлопна се врата и после рязко се отвори моята от дясната ми страна.

— Здравей, Линдзи. — казах аз.

Той не поемаше никакви рискове. В ръката му беше цъфнал пистолет.

— Мислиш се за голям умник, а?

Бях твърде уморен за да го убеждавам в противното. Дулото предупредително щръкна към мен когато посегнах за цигарите и колебливо се отпусна надолу когато му предложих и на него.

Взе я и зачака.

— Можеш да ме прибереш по всяко време, Линдзи. Нямам намерени да бягам.

Тонът ми го принуди да си вдигне главата.

— Сега ще те прибера. Писна ми от номера. Може и да нямаш отпечатъци но и Джордж Уилсън и Джони Макбрайд са търсени за убийство. Адвокатите добре ще се позабавляват.

— Не искаш ли първо да откриеш кой уби Миноу?

Задави се от безсилен гняв. Продължи да подмята пистолета из ръцете си като се чудеше дали да ме застреля на място или да си прави труда да ме закарва до полицията.

— Искам.

И аз му разказах кой съм и защо съм в града, но това беше всичко. Не повярва и думичка на казаното от мен. Не ме вълнуваше дали ми вярва или не. Казах му:

— Остави ме на мира за една седмица. Можеш ли?

— Отде накъде?

— Защото мога да се окажа прав, ето защо. Ако ченгетата ти бяха порядъчни хора досега да си разбрал всичко. Но не можеш. Защото си същия като мен. Нагърбваш се с всичко, но повече от една диня под мишницата не можеш да вдигнеш. Ръцете и краката ти са вързани от закони и правилници. Ченгетата ти изкарват много повече от мушингиите които вършат отколкото от въшливите си заплати, и затова изпълняват чужди заповеди, не твоите. Серво управлява момчетата които ти седят на врата, и затова ти остава само една гола надежда. Дай ми само една седмица. По дяволите, това не е много. Една седмица и ако не успея, влизаш ти и ме арестуваш и после идват лешоядите адвокати да си отръфат поредния къс.

— Ти си луд. — Гласът му беше нерешителен. — Или пък лудият съм аз че седя тук и те слушам.

— Можех да се измъкна по всяко време, Линдзи. — напомних му аз.

Той отмести пистолета. Наблюдавах как пръстите му смачкаха угарката и я изхвърлиха през прозореца.

— Какво искаш, Джони? Само казвай по-бързо, преди да съм се отметнал.

Облегнах се назад и отправих поглед в тавана.

— През нощта в която загина Миноу… беше ли тършувано из кабинета му?

Дъхът му бавно изсъска. Каза само една дума.

— Да.

— Липсваше ли нещо?

— Не знам. Убиецът не беше ровил много защото нещата не бяха много разбъркани.

— И ти беше единственият който го забеляза?

Той отправи поглед извън прозореца и се изплю с отвращение.

— Забелязах едва след два дни когато ми се наложи пак да отида в кабинета му. — Раменете му спаднаха с въздишка. — Толкова бях подивял че не можеше да ме остави. — обясни той.

— На масата имаше писмо, на което пишеше «Харлан».

Той загря мигновено.

— Срещнал си се със жена му?

— Да.

— Проверих за това.

— Без да откриеш писмото. Нямаше нищо.

Той протегна ръка.

— Дай ми още една цигара.

Изтръсках една от пакета и му я запалих.

— Проверих по минута всичко което беше вършил онази нощ. Жена му беше много възбудена от цялата работа… мислеше че е успял да се свърже с момичето, но се оказа че не е.

Излязъл и си купил вестник. Отишъл с колата до центъра, отбил се до магазина на Филбърт, където направил покупки, после влезнал в бара срещу магазина, пийнал малко и се прибрал у дома. Барманът каза че докато бил там бил много замислен. Не е направил нещо особено и никой не е забелязал също нищо такова.

— Но ти не можа да откриеш писмото?

— Не.

— Размишлявал ли си върху това какво може да му се е случило.

— Мисля че знам. Човекът се е върнал и Миноу му е предал писмото обратно.

— Възможно е. — казах аз. — Мисис Миноу казва че Тъкър му се бил обадил за някаква специална поща.

— Точно така.

Той опъна силно от цигарата и изпълни кабината с пушек.

— Какво и станало тогава с това писмо?

— Откъде да знам по дяволите? Разписал се е за него при дежурния на входа и го пъхнал в джоба си.

— Намери това писмо, Линдзи. Прерови всичките шибани чекмеджета и кабинети но го намери.

— Чакай, чакай…

— Нали каза че искаш да откриеш убиеца. — изгледах го студено аз. — Нямам намерение да ти ставам началник. Давам ти хляб в ръката. Намери това писмо.

Устните му се прибраха плътно.

— А ти какво ще правиш?

— Ще търся кой го е написал и защо.

Той изпуши цигарата докато започна да му пари на пръстите и я хвърли през прозореца. Лицето му се изкриви зверски и излезе от колата. Чух колата му да тръгва и да прави завой.

Бях му казал една седмица. Седем дни. Не беше много. Запалих и тръгнах, като завих на ъгъла. Карах бавно и следях табелките на улиците докато открия нужния ми номер.

Паркирах пред сградата, взех асансьора до етажа и натиснах бутона с името на Серво.

Никой не отвори.

Натиснах отново, изчаках но никой не се появи. Върнах се долу до убежището на портиера и натиснах звънеца му.

Момъкът беше на върха на щастието че ще има с кого да си поговори, макар че го заварих по шорти.

— Серво да се е мяркал? — запитах го аз.

Той поклати глава.

— Не знам, по дяволите. Мацето му изскочи много забързано преди малко когато тъкмо слизах от котела за горещата вода.

— Облечена ли беше?

— Да. — Той отново ми показа венците си. — Ама не и беше по мярка. И знаеш ли какво? Беше облякла зелена рокля на пайети. Ония курви горе… едната има същата такава.

— Окей. Разбрах.

Той ми намигна и сниши глас.

— Някой здраво е сритал Серво.

— Аз бях.

— Така си и мислех. Добре ли го обработи?

— Аха. Защо?

— Ами защото тъкмо се чудех. Снощи имаше гост и вдигнаха голяма врява. Помислих че се бият но нямаше бой. Само се караха и вдигаха шум до бога.

Тоя път му дадох десетачка. Сгъна я и я остави в дланта си.

— На кой етаж са парчетата?

— На горния. 7Е. Тая вечер са сами.

Върнах се обратно при асансьора и той ме качи обратно горе. На 7Е зачуках на вратата докато докато отвътре не ми се обадиха че нашите приятели вече идвали и щели да ми осигурят приятни занимания.

Брюнетката която отвори накрая вратата си беше наметнала само един възкъсичък и възтесен пеньоар. Тя ми се ухили изненадано и каза:

— Брей, виж кой е дошъл — нашият уморен приятел. Значи накрая се събуди. Хайде, влизай.

Беше едното от двете момичета които ми беше изпратил Джак в хотела.

— Не съм тръгнал на покупки, сладур. Сега имам нужда само от малко информация. Долу под вас живееше едно момиче… гаджето на Серво. Преди малко си е тръгнала.

Професионалната й усмивка се стопи.

— Е, и?

Професионално-женската солидарност взе връх у нея. Трябваше да разбия тая преграда и то бързо.

— Качила се е при вас и сте й услужили с рокля. Духнала е и искам да знам защо.

— Може да е решила да поразгледа града. Откъде да знам? Виж какво, приятел ако си тръгнеш…

— Детето е загазило с двата крака. Ако искате да влезе още правете си пас. Мога да го науча и от другаде, знаете го.

Това изобщо не й хареса. Захапа устни докато се мъчеше да съобрази. Накрая се реши може би защото защото й изглеждах достатъчно порядъчен.

— Беше много уплашена, затова.

— Серво?

— Не каза. Беше изпаднала в истерия и не можеше да говори. Поиска само малко дрехи. А ти знаеш ли каква е цялата работа?

— Не. Каза ли къде отива?

— Доколкото можах да разбера бягаше от града. Беше страшно уплашена от нещо и си помислихме че може би Серво е причината. Той умее да причинява болка без да оставя следи. Толкова е добър в това, че личи отдалеч.

— И само това?

За секунда отново захапа устната си.

— Не… не беше всичко. Бърбореше несвързано за нещо във вестника довечера. Казваше, че тя ще е следващата или нещо от този род. Бях прекалено заета за да й обърна внимание.

Обмислих чутото, после се пресегнах зад гърба и отворих вратата.

— Благодаря ти. Ще я намеря.

— И аз се надявам. Ако някой се заинтересува откъде е взела дрехи, не знаеш нищо нали?

— Бъди спокойна.

— Това побъркано копеле трепереше да я пусне сама. Държеше я като куче на въже.

— Но и така й харесваше, нали?

— По дяволите, защо не? Имаше всичко което искаше. Излизаше достатъчно често и непрекъснато повтаряше че догодина приключва. Всичко, което й беше на ума, се състоеше от малка къщичка в Калифорния. Нейна собствена.

— Не е лошо. — казах аз. — Още веднъж благодаря.

Открих наблизо щанд за вестници и си купих един Линкасъл Нюз. Спокойно можех да си допълня с него колекцията от изрезки. Портретът ми се мъдреше на първа страница съпроводен от историята на Джордж Уилсън, престъпникът-фурия, която гласеше че съм се чувствувал в Линкасъл като у дома си. Репортьорите сигурно бяха дишали във врата на Линдзи когато е получил анонимния сигнал и им е изпял всичко за да подпалят града. И накрая имаше нещо което беше наистина важно. ФБР също се интересували от Джордж Уилсън и го търсели.

Голям праз. Нали навих Линдзи да ми даде отсрочка? Чичо Сам да го духа.

Но най-интересния материал беше на втора страница в дъното. Представляваше малко правоъгълниче от ситен шрифт и даваше сбито подробностите около самоубийството на една жена рано привечер. Две деца я били видели как скочила в каменоломната и докато дойде бърза помощ, починала. Аутопсията показала че била пияна в момента на самоубийството и след обстойна проверка на последните й часове се оказало че направила голяма обиколка на кръчмите по магистралата. Отпечатъците й ги имало в местния здравен отдел и я идентифицирали като сервитьорка в АВС Дайнър. Причината за смъртта й били угризения на съвестта след убийството на съквартирантката й. Даваха името й — Айрийн Годфри, адреса й в хотел Борови Градини и това беше всички.

Това беше все едно да си закъснял за представление и да влезеш на средата на пиесата. Чудиш се как е започнала. Ако останеш до края може би ще разбереш за какво става дума. Но може и да не успееш. Съседът ти по седалка обаче е в салона от началото и може да ти обясни. Ако пожелае.

Сгънах вестника и го пъхнах под седалката. Ръката ми закачи студената дръжка на револвера който бях пъхнал преди време отдолу и го извадих, проверих го и го пъхнах обратно. Можеше да ми потрябва.

Пътят до автогарата ми отне двайсетина минути. Лампите по терминалите бяха угасени, но от страната на гарата видях две ръчни колички пълни с пощенски чували и багаж, което означаваше че чакат връзка. Паркирах, излязох от колата и закрачих към входа без да се показвам извън сенките.

Вътре на пейките спяха двама мъже. Пак имаше жена с плачещо бебе на ръце. Решетката на гишето за билети беше заключена отвътре, но успях да зърна Ник през пердето седнал на стола да прелиства някакви документи в чекмеджето.

Тъкър се пъчеше от другата страна и се мъчеше да се слее с нощта, захапал незапалена пура. Взрях се по-внимателно и видях и другия юнак седнал на някакъв кашон. Тъкър запали клечка кибрит и я поднесе към пурата си и така успях да зърна лицето на другия. Беше младо и добре облечено момче. Също като адвокат. Повечето агенти от ФБР наистина бяха адвокати.

Направих още една обиколка но пак не видях това за което бях дошъл. Тройя изобщо я нямаше което означаваше че не прави опити да се измъкне от града с влак или автобус. Плъзнах се във вратата която беше най-близо до кабинката на Ник и за малко не изкарах ангелите на стареца. Той блъсна чекмеджето с такава сила че събори цяла купчина книжа от бюрото си и се обърна с очи към мен готови да изхвръкнат от орбитите си.

— Господи боже, Джони, щеше да ми пукнеш сърцето. Скрий се долу докато смъкна щората.

Той се пресегна и дръпна надолу паравана който скриваше отвътре решетката. После дръпна резето и се обърна към мен. Ръцете му трепереха.

— Не е хубаво да държиш хората отвън, Ник.

— Цял ден са тук. Знаеш ли кой е отвън?

— Много лесно мога да отгатна.

— Проклети да са. — Той се пресегна зад гърба си и взе лист хартия от купчината. — Погледни. Трябва да го залепя отвън.

Поех го от пръстите му и го огледах. Приликата беше абсолютна. Беше същата снимка която бяха използували във вестника но таз беше с обявена награда отдолу.

Върнах му я обратно.

— Интересно за какво ги разлепват по гарите.

Ник поклати глава и се втренчи в снимката.

— Законът разпорежда да ги разлепват на обществени места, а гарата е такова място. Там вън има цяло табло с такива неща. Той бръсна с пръсти по снимката и я захвърли в чекмеджето зад гърба си. — Под дърво и камък те търсят, синко. Не биваше да идваш тук.

— Търся една дама, Ник. Беше гадже на Серво но се е стреснала от нещо и духнала. Червенокоса е, със зелена рокля и вероятно не е на себе си… или поне такъв вид трябва да има. Да си виждал нещо подобно?

Челото му се набръчка замислено.

— Не, не си спомням.

— Да има някакъв друг начин за измъкване от града?

— Автобусите на магистралата спират на всяка крачка и качват пътници.

— И друг начин няма?

— Аха. Освен ако не е с кола.

— Съмнява ме дали има. Окей, това беше всичко което ме интересуваше. — и за понечих да стана.

Ник ме натисна обратно на стола. Мустаците му шаваха тревожно около устата, един космат покрив над розовия му език който усърдно облизваше устните му.

— Задръж топката, синко. Не можеш да се размотаваш повече там. Видя ли тазвечерния вестник? — Кимнах. — Излъчват го и по радиото. Кой ли не идва тук от ченгетата да ми казва да внимавам за теб. Ами ако някой от тях те пипне?

— Да ме пипне?

— Пази се, Джони. Изчезвай на всяка цена. Утре сутринта…

Тоя път вече станах.

— Някой друг път, Ник. Сега имам много работа.

Върнах се до колата и успях да се измъкна от гарата без да ме проследят. Главата ми отново бе започнала да пулсира а стомахът ми се вълнуваше. Утре. Утре щях да довърша работата, ако тя не ме довършеше първа.

Спрях форда след един завой и запалих цигара. Вкусът й беше отвратителен, но поне димът ми правеше компания. В известен смисъл беше много смешно. Кое Караше Джони Да Бяга? Направо като заглавие на книга. Имаше си съвсем сериозна причина. Каквато и да беше, някой го принуждаваше, защото инак не би се махнал сам.

Много хора ми бяха казали много неща. Аз самият бях видял много от тия неща. Аз самият бях част от тях сега. Бяха цяла купчина, от която се сипеха едно по едно и оформяха следата, но все още с големи празнини. След като запълнех празните места щях да науча отговорите на всички въпроси.

Но и това което знаех сега, не беше малко. Човек не си играе на детектив. Ако е такъв, то той използува всичко онова за което е учил, всички позволени и непозволени трикове. Но аз не бях детектив. Бях само човек който се мъчеше да изрови тяло погребано преди пет години, но само скелетът се разпадаше между пръстите му. Не беше никак лесно. Наоколо нямаше кой да ми подсказва. Само неща които се случваха едно след друго без видима връзка помежду им. И всичко това защото се върнах в града.

Присъствието ми смущаваше покоя на всички. Първо се опитаха да ме убият. После се опитаха да използуват ченгетата да им свършат работата и когато и това не се получи пак се опитаха да ме убият. Не ченгетата. Някой толкова искаше да ме види мъртъв че не го интересуваше цената че им се наложи да възкресят Джордж Уилсън.

Отговори. Исках отговори. Нямаше да мога да реша ребуса докато цялата картина не застанеше пред очите ми. Но това нямаше да стане тази нощ.

Тази нощ щях да си отспя. Като мъртвец. Защото следващият ден щеше да е решаващ.

Подкарах на запад като внимавах да не пропусна Понтиел Роуд, и се добрах до къщата. Вкарах колата в гаража и извадих ключа от саксията преди да се кача.

Изкъпах се и изхвърлих последните останки от превръзките които ми придържаха разпрания скалп събран надзърнах и зад двете врати които излизаха от банята. Бях твърде уморен за да си играя на игри така че си избрах тази с аромат на соли за вана и пудра, захвърлих си дрехите на гърба на един стол и се пъхнах в кревата. Ако Уенди се опиташе да се вмъкне в онова другото легло щеше да открие че ме няма в моята половина и би трябвало да бъде достатъчно схватлива да разбере че няма полза да ме търси.

Чаршафите бяха приятно хладни за сгорещеното ми тяло, а възглавницата ми беше вълшебното килимче което ще ме отнесе в заспалия град. Затворих очи и стъпих върху него.

Песента изглежда че долиташе много отдалеч. Нямаше думи, а само напев съпроводен с ритъма на дълбоки гърлени звуци. Очите ми бавно се отвориха и се втренчиха в мрака, все още напоени със сън за да осъзная откъде идва песента.

И изведнъж мракът се разсея от нещо бяло и гъвкаво което се раздвижи из стаята. Това окончателно ме разсъни. Роклята й прошумоля над главата й и комбинезонът й изпука с искрите от статичното електричество когато смъкна и него. Напяването спря за секунда и аз очаквах да видя характерните движения които прави всяка жена когато си сваля сутиена. Излъгах се. Тя направи нещо с предната му част и го свали като потник. Последва шепота на коприната, почти недоловим тоя път, и тя захвърли последното прошепване върху креслото и се протегна с ръце прострени към тавана. Също като някой жрец на луната. Тялото й беше гол проблясък в мрака, поглъщащо бледата лунна светлина която се процеждаше през прозореца. Гърбът й бавно се изви напрягайки се и всички мускулчета по него изпъкнаха особено релефно. После внезапно се отпусна, прекара пръсти през косата си и се приближи до леглото, продължавайки да си тананика.

— Прекрасна си. — казах аз. — Ти си прекрасна.

Тя хлъцна и застина на място. Посегнах към ключа на лампата над леглото но преди пръстите ми да го докоснат ръката й сграбчи китката ми и я смъкна надолу.

— Нека сме на тъмно, Джони. — каза тя.

Устата й бавно се сведе над моята. Устните й бяха влажни и бавно се разтвориха. Топли. Усетих топлината им още преди да докоснат моите. Прокарах ръка по ханша й и тя отново потръпна сладостно издавайки ония животински гърлени звуци.

Очертанията на лицето и тялото й се размиваха в мрака, всичката й твърдост се стопи докато накрая остана нищо освен красотата й. И топлината. И пламенността. Жарка като жарава. Устата й гореща вендуза върху мен. Мракът ни обгърна като топло одеяло докато накрая не експлодира и ни остави уморени и долепени в разговор за утрешния ден.

Утре.

Когато щеше да направи нещо за мен.

Да научи всичко което е възможно за едно ченге на име Тъкър.