Глава шеста

Остатъка от вечерта го прекарах в обиколка по кръчмите из града. Първите два часа бойкотирах бирата докато се опитвах да открия някаква следа за Вера Уест и до десет часа имах всичко на всичко двама души в актива си, които си спомниха че я бяха виждали със Серво.

В десет и пет излязох от кръчмата Блу Мирър твърдо решен да изчакам момъка който през цялото време на обиколката ми се беше влачил след мен. Закачи ми се още от втората кръчма като същински репей.

Беше късокрак и набит момък със сив костюм и сива лятна шапка. Ходеше малко рачешката и лявата му ръка се беше излязла малко напред за да прикрива ютията под мишницата му. Определено ченгетата в тоя град имаха нужда от уроци по проследяване.

Свърнах от главната улица и се пъхнах в един квартал с частни къщи, където намерих един по-тъмен ъгъл. Той трябва да беше заключил по походката ми че съм се забързал нанякъде и изобщо не подозирам за присъствието му.

Добрах се до ъгъла и се скрих в сянката му, като го зачаках. Падна ми право в ръцете и преди да успее даже да изпсува бях му извил вече ръцете на гърба. Забих си коляното в гърба му и го дръпнах за китките назад.

— Само се опитай да си отвориш устата, мистър, и гръбнакът ти ще стане на две части.

Запази мълчание и не помръдна, даже и инч. Измъкнах пистолета му и го пуснах върху тревата. После измъкнах и портфейла му и го изтърсих заедно с със съдържанието на джобовете му, но това което търсих, го нямаше.

Липсваше полицейската значка.

Дръпнах го за ръцете и зараждащият се в гърлото му вик се задави на средата.

— Кой те изпрати, авер?

Главата му клюмна назад и шапката му падна. В мъжделивата светлина очите му се бяха превърнали в чифт прозрачни мраморни късчета. От устата му протече слюнка и обля брадичката му. Дръпнах го още по-силно и му зададох същия въпрос, но резултатът беше същият. Дочух някъде далеч в нощта остро изпукване, и нощта изведнъж започна да притъмнява още повече докато накрая не остана нищо и аз заплувах в пустотата.

След неопределено време полюшванията преминаха м серия от силни удари, все едно че някой с чук се мъчеше да разбие черепа ми. Започнах да долавям и звуци, а с тях се появиха и гласовете. Всяко движение ми причиняваше жестока болка, така че седнах и изчаках да ми поотмине.

Единият от гласовете буквално виеше:

— Проклятие, малко остана да ми пречупи гръбнака!

— Затваряй си устата, търсеше си го! Кой те караше да му дишаш във врата през цялото време?

Първият глас се разрази в серия от псувни, които включваха всичко и всички.

— Не трябваше да се отдалечаваш на повече от квартал зад мен, дявол да те вземе! Докато се домъкнете и щях да остана без гръбнак.

— Какво искаш? Нали дойдохме? Точно преди завоя попаднахме на червен светофар. Или искаш да ни бяха връчили квитанцията?

— Да ти пикая на квитанцията! Заради шибаната ти квитанция щяха да ми строшат гръбнака! И някой кучи син ще си плати за тарикатлъка! Дяволите да ги вземат, убеждаваха ме че тоя бил готов да се насере в гащите всеки момент. Само внимателно, каза ми кучия син. Само да му креснеш и щял да напълни гащите.

— Стига плака. Разбра го вече какъв е нали? В армията не раздават медалите току-така.

— Какво медалите? Онова мръсно копеле ми каза че тоя бил от стреснатите. Абсолютен бъзльо. Страх го било да се бие. Може би трябваше първо да го питам, а? Може би трябваше първо да го помоля да стои мирно преди да ми счупи шибания гръбнак!

— Нали е тук?

— Абе и аз съм тук, ама хич ме няма. За един бъзльо се бие съвсем добре. Тия юнаци може да са пълнили гащите по време на войната, ама тя мина отдавна!

Думите ми се подреждаха в главата без да ги изричам. Прииска ми се да благодаря на момъка. Доста хора си мислеха че Джони е бъзльо. Първо Ник. После Логан. Още някой анонимен си го мислеше и беше инструктирал юнаците си в тоя смисъл. Значи за тях един човек е страхлив защото му е дошло до гуша от смъртта. Защото се е наситил да убива и му се повдига от всякакви оръжия, и затова го наричат бъзливец. Типично тиловашко мислене. Ето ти пистолет, пръсни им черепите, момко. Браво, Джони, ха така! Ето ти още малко куршумчета. Какво? До гуша ти е дошло? Марш оттук, мръсно вонящо страхливо копеле!

Някой до мен се засмя с цяло гърло и аз завъртях главата си към него. Юнакът улови движението ми и дулото на крупен пистолет са заби в ребрата ми.

— Хей, нашето момче се събуди. — каза той.

Момъкът който ме беше следил се завъртя рязко на седалката си. Ръката му беше мълниеносна и юмрукът му се заби в устата ми.

— Копеленце мръсно, мамичката ти ще разплача.

Канеше се да замахне повторно, но другият до него го дръпна за ръката.

— Стой си на мястото, педал. Само да ни развалиш работата и теб ще изкараме на разходка, не него. Сядай си на задника и си затваряй плювалника.

Беше направо приятно да разбере човек какво му готвят. Изтрих си кръвта от устните с опъкото на дланта и се обадих:

— Такава значи била работата, а?

Пистолетът се заби още по-силно в ребрата ми.

— Точно така синко, такава е работата. Нека да ти кажа нещо. Ти си голямо момче и сигурно изпитваш желание за игра, но имай предвид, че пистолетът е зареден с вдигнат предпазител и още в първия момент когато се размърдаш ще си получиш порцията директно в корема. Много тежко се умира по този начин. Бъди разумно момче и не си усложнявай живота, а с него и нашия.

— Благодаря.

Облегнах се на седалката и се отпуснах. Какво друго ми оставаше, по дяволите? Бяхме излезли на магистралата и градът остана зад нас като бледо сияние в огледалото за обратно виждане. От време на време се разминавахме с коли, но караха прекалено бързо за да мога да изрева за помощ, преди да получа куршум между ребрата. При това колата беше с две врати, и нямах никакъв шанс дори да опитам плонж.

Трябва да се бяхме отдалечили на около половин час път от Линкасъл когато момъкът на волана свърна от магистралата по някакъв черен път. До този момент не се бях притеснил особено, но сега вече сърцето ми забумка в гърдите ми така, сякаш искаше да си пробие път навън. Съседът ми по седалка усети че се стегнах и ме сръга профилактично с дулото в ребрата.

Беше мрачно като в кладенец, по-тъмно даже и от пустотата в която бях плувал преди малко, и шофьорът караше на намалени фарове. Пътят се изкриви и започна да се издига, после стана равен и накрая изчезна. Точно преди да угаснат фаровете успях да зърна отражението на звездите във водата и проумях че пътят се спускаше стръмно в нещо като каменоломна.

Главният юнак изкомандва:

— Слизай!

Един от другите двама придържа седалката за да мога да се измъкна, като за всеки случай държеше пистолета до лицето ми.

Десетки неща прелетяха през ума ми в този момент. Най-вече се проклинах за това, какъв идиот се бях оказал да не взема никакви предпазни мерки. Юнаците сигурно ме бяха дебнали цял ден в очакване на удобния момент да ме сграбчат и аз им го бях сервирал буквално на тепсия.

Пистолетът ме ръгна болезнено в гръбнака.

— Застани там до дупката.

— Слушай, аз…

— Затваряй си устата и крачи. Не си усложнявай живота.

Застанаха в кръг около мен. Като същински нацисти. Само дето не ме бяха накарали да си изкопая гроба със собствените си ръце. И това го бяха обмислили. Стояха достатъчно далеч, за да не се изкуша да посегна за някой пистолет, и достатъчно близо за да виждат силуета ми дори и в тъмното.

Господи, не можех да си отида просто така! Трябваше да направя нещо!

— Искам цигара! — казах аз преди който и да е от тях да се опита да ми запуши устата.

— Дай му. — обади се началническият глас.

— За какво му е, по дяволите!

— Казах ти дай му цигара!

Прошумоля хартия и от мрака изплува цигара, придържана леко от нечии пръсти. Пъхнах я в уста си и протегнах ръка за кибрит. Момъкът който се противеше на желанието ми да запуша се размънка пак, но другият глас го отряза:

— Казах ти, че е чист. Да не мислиш че ще го оставя със скрито оръжие?

Изкуших се да му отговоря собствено лично, но се сдържах. Завъртях се, така че да съм с лице към тях и драснах кибритената клечка с палеца. Бяха толкова тъпи че дори не разбраха какво направих. С плътно затворени очи приближих опипом клечката до цигарата и я запалих, след което угасих клечката. И едва тогава отворих очи.

В продължение на най-малко минута щях да бъда единственият който виждаше в мрака, докато пред техните очи бавно се разсейваше голямото жълто петно от пламъка на клечката. Хвърлих се наляво, ударих се в пръстта и се затъркалях.

Изстрелите бяха придружени с крясъци и псувни, пронизващи въздуха на мястото, където бях само преди няколко мига, като се опитваха да ме открият с оранжевите езичета на пламъчетата. Куршумите се забиваха в пръстта, рикошираха от скалите на каменоломната и разкъсваха с пронизителен звук зеленината.

Напипах под ръката ми едро парче камък и го запратих срещу тях. Неистов рев се откъсна от нечии гърди и куршумите запищяха в противоположното на моето направление. Най-активният стрелец беше на не повече от три фута от мен. Приближих го откъм гърба, стиснах му гърлото с едната ръка, а с другата му измъкнах пистолета. Ударих го веднъж зад ухото, пъхнах пистолета в джоба си и го блъснах пред мен колкото сила имах.

Куршумът разкъсващ жива плът издава най-гадния звук, който може да чуе някога човек.

Няколко секунди беше тихо, само долу откъм каменоломната долитаха закъснели екове от изстрелите.

Един от останалите двама произнесе:

— Тоя път май го ударихме.

Чух ги като тръгнаха по чакъла към мен, просъскването на запалвана кибритена клечка и се откроиха и двамата пред мен, приведени над падналото тяло. Убитият беше с лицето надолу и единият го обърна с крак.

— Господи, та това е Лари!

Шокът го разтърси и той се опита да загаси клечката.

Прострелях го в главата докато все още го виждах и той се разтърси в предсмъртни конвулсии, които го запратиха на дъното на каменоломната. Чуваше се как се блъска от камък на камък, докато накрая цопна във водата. Дори и не се опитах да стрелям по третия. Той не загуби даже и миг. Странно спокойният въздух предаваше съвсем отчетливо задъханият му бяг през храстите нагоре по склона.

За да оставя мястото чисто след разходката пъхнах обувката си под трупа на име Лари и го изритах в каменоломната. Политна надолу в мрака да прави компания на другарчето си. Запратих и пистолета му подир него.

От тяхна страна беше действително благороден жест да ми оставят колата. Регистрационният и номер беше от друг щат и на пода отзад имаше пръснати вещи, което говореше че колата е крадена. Запалих двигателя, направих завой и поех към магистралата.

Трябваше да се чувствувам добре. Целият бях в кал, но жив. Това щеше да накара всеки да се чувствува добре. Тоест всеки друг, но не и мен. Пистолетът лягаше прекалено естествено на дланта ми, получавах прекалено голямо удоволствие да наблюдавам как умира човек, който впрочем не заслужаваше друга съдба. През ума ми минаваха неща, които не би трябвали изобщо да хрумват на порядъчен момък, например като премахването на следите от изгорелия барут от ръцете ми преди полицията да ми направи парафинова проба. Знаех как да го направя така, че да е безупречно, а не знаех какво или какъв съм бил само преди няколко години.

Внезапно потреперах и усетих студена пот по гърба. Знаех прекалено много неща, които не се полагаха, но в известен смисъл имах късмет че ги знам.

Открих една все още отворена дрогерия на края на града, купих няколко неща и седнах в колата да си измия ръцете. След като свърших, парафиновите проби вече не ме тревожеха. Изхвърлих бутилките и стъкленицата с разтворителя през прозореца, понечих да завъртя стартера и тогава забелязах бележничето на седалката.

Беше от ония евтини телени бележници с молив пъхнат между телчетата. Очевидно собственикът му имаше навика да къса листовете след като ги изпишеше, защото беше останала само една. На нея пишеше следното: «Джон Макбрайд, регистриран под собственото си име в Хатъуей Хауз. Дръжте и двата входа.»

Бяха го изпипали наистина добре. Ако ме бяха изтървали в града, щяха да ме прехванат в хотела. Ухилих се, накъсах листчето и го изхвърлих и него през прозореца.

Оживях след два опита за покушение, което изобщо не даваше гаранция, че няма да има трети. Изглежда бях голяма греда в очите на някой, та така страстно да желае смъртта ми. Брей!

Включих на скорост и потеглих към града.

Хотелът вече отпадаше от сметките. Нямаше смисъл сам да се напъхвам в капана. В такива ситуации си избирах нова бърлога. Нуждаех се от място, за което трябваше да съм сигурен, че отпред нямаше да ме дебнат поредните наемни убийци.

Малко след два полунощ оставих колата пред полицейското управление. Не беше кой знае колко мъдро от моя страна, но поне щеше да накара другите юнаци малко да се позамислят с кого си имат работа. Това щеше да ги направи по-предпазливи, и за времето което губеха, щях да ги накарам да съжаляват за това, ако разбирате намека ми.

На близкия ъгъл някаква семейна кръчма въртеше голям оборот. Всички бяха гипсирани, включително и бармана, и ревях а прегърнати с цяло гърло ирландски балади. Никой не ме забеляза как се вмъкнах в телефонната кабина, нито се заинтересува.

Първо се обадих в редакцията на Линкасъл Нюз и дежурният редактор ми даде домашния номер на Логан. Трябваше да минат цели пет минути преди да успея да го накарам да вдигне слушалката и определено не беше най-щастливият човек на земята с когото ми се беше случвали да разговарям.

— Кой си ти по дяволите и какво искаш? — излая той в слушалката.

— Джони те безпокои момчето ми. Имам някои новини за теб, ако се интересуваш.

Гласът му изведнъж се втвърди.

— Да не я намери?

— Не. Едни други хора ме намериха. Изведоха ме на малка разходка.

— Господи! Какво стана?

— Близо до града има една каменоломна. Знаеш ли къде е?

— Да, да. Какво по-точно?

— На дъното останаха два трупа. Третият успя да избяга.

— Ти ли… — и той спря преднамерено.

— Единият е мое дело. Другият го претрепа по грешка един от неговите авери. Третият ще разкаже историята си като се върне и май ще трябва да дигаме гълъбите.

— Джони, играта загрубява страшно. Линдзи ще бъде във възторг.

— Аха. Няма да стане, ако играем правилно. Който и да ги е пуснал по следите ми, ще си прави пас, защото не може да ме разкрие, без да издаде и себе си, и следователно аз съм чист. Разбира се, ако си държиш езика зад зъбите.

— Разбира се, че ще го държа. Сега ще се обадя на момчетата и веднага тръгваме.

— Добре. Виж дали можеш да разбереш кои са. Изобщо няма да съм изненадан, ако се окаже че викат наемници отдалеч. — казах сухо аз.

— Те?

— Да. Това е една много стара работа, приятелю, но едва сега излиза на бял свят. На някой му се е дръпнало лайното от страх. Ще ти се обадя сутринта. Между другото… използуваха крадена кола. Оставих я пред полицейското управление.

— Ти си дяволски глупак, Джони!

— Всички ми го натриват на носа и някой ден наистина ще взема да го повярвам. Да, щях да забравя. Серво е задушил някакво страхотно червенокосо парче горе в апартамента си. Коя е тя?

— Полека, Джони. Не си се бъзикал с нея, нали?

— Е, не съвсем. Удоволствието по-скоро беше нейно.

Той изпсува тихо.

— Наистина си търсиш куршума, не е ли така?

— Не е там работата.

— Ако искаш да знаеш, казва се Троя Авалард.

— По дяволите как се казва. Кажи ми нещо за нея.

— Живее с Лени от две години. На времето се влачеше с едно шоу, скри шапката на Лени и той я взе при себе си.

— Знаеш ли как я държи?

— Чувал съм.

— Никога ли не излиза?

Не ми отговори веднага. Чувах как ноктите му стържат нетърпеливо по слушалката.

— Когато е навън, Лени е с нея. — каза той. — Троя е идеална примамка за някой левак с издути джобове в казиното.

— Приятелски жест от страна на Лени към приятелите му с игрални домове, така ли?

— Нещо такова.

— Кой държи контракта и, Логан?

Въпросът ми беше толкова неочакван, че го задави насред псувнята му. Когато гласът му се върна, беше напоен със стаената мекота на изумлението.

— Трябва да си бил ченге. Не може да си бил друг. Подушваш и най-тънките миризми.

— Слушам те.

— Лени плати петдест бона за този контракт. Трябваше да бъде потулена работа, но се размириса. Бяха твърде много пари за една буца женска плът така че проверих. Момъкът с контракта го продаде за пет бона.

— Това означава, че остават още четиридесет и пет бона, момчето ми.

— Знам. По-голямата част от сумата е била прехвърлена на сметката на Троя Авалард няколко дни по-късно.

— Тя предлага една наистина добра оферта. — казах аз. — Май си струва да надникна още веднъж при нея.

— По дяволите, Джони, ти…

— Логан — изсмях се аз — трябва да я видиш колко е добра с кубчето лед. Направо ти се взема акъла.

Окачих слушалката докато той се давеше в безброй псувни и излязох на улицата. Продължавах да се чудя дали двеста бона си струваха двукратен опит за убийство, и реших че си напълно си заслужава, особено ако набелязаният ви бъркаше и сметките.

След два квартала хванах едно блуждаещо такси и се пъхнах на задната седалка без да дам възможност на шофьора да зърне даже и за секунда лицето ми. Казах му:

— Понтиел Роуд. Ще ме оставиш на ъгъла.

— Веднага, приятел.

Беше от ония които умириха да си чешат езика със среднощните клиенти и аз включих вграденото отстрани радио, като намерих един нощен коментатор който говореше и за двама ни.

Слязох на ъгъла на Понтиел Роуд, платих му и тръгнах по улицата. Предстоеше ми дълга разходка. В началото от двете страни на пътя се редяха частни къщи, които постепенно оредяваха все повече и повече, последваха ги значителни пространства от ливади, после идваше залесена местност, след което пътят леко се издигаше и се появяваха няколко къщи в начална фаза на строеж.

Бялата къща на гребена на хълма беше стъпила на най-хубавото място. Който я беше строил очевидно е бил наясно с бъдещото разширение на града в тази посока. Градът се простираше под краката ви, като едновременно с това човек се наслаждаваше на прелестите на природата.

Закрачих по алеята от бял камък, стигнах до входа с бронзови цифри 4014 над името У. Милър и се огледах за саксията. Открих я зад колоната и ключът беше там както ми беше обяснила Уенди.

Някаква слаба лампа разсейваше малко мрака във фоайето, което ми беше достатъчно да видя къде бяха стълбите. Качих се, намерих банята по светещия ключ до вратата и, съблякох се и се пъхнах под душа. Превръзката на главата ми се намокри, и след като се подсуших я свалих. Направих си нова от бинтовете в аптечката за първа помощ и си я сложих, след което окачих дрехите в шкафа.

От банята излизаха две врати. Зад първата се разнасяше ароматът на парфюм и пудра, както е във всяка дамска стая в цивилизования свят, така че я притворих тихо и опитах другата. Другата беше по-подходяща.

Захвърлих хавлията в коша за използвано бельо, отидох до прозореца и го отворих. Застанах пред него и поех чистия въздух с пълни гърди. Луната се подаваше зад града, златна и мирна, в червено по периферията.

Безкористна луна над разблуден град, помислих си аз.

Останах под жълтите и лъчи още една минута, ухилих и се, и после опипах в мрака за леглото, като седнах на ръба му да изпуша цигарата си преди лягане. Лекият и прохладен ветрец действуваше много благотворно и отморяващо на кожата ми. Забучих цигарата в устата си и драснах клечката кибрит.

Гласът и прошумоля в нежен шепот откъм мрака.

— Изглеждаш чудесно без дрехи, Джони.

Клечката застина между пръстите ми, падна на пода и угасна. Но не и преди да я зърна от другата страна на леглото, тялото и бяло петно в мрака миг преди да се пъхне под завивките.

Моята безкористна луна ми се усмихна още веднъж и лъчите и пробягаха по хълмчетата на гърдите, нежно поклащащи се при дишането и.

— Извинявай, дете, — казах аз дрезгаво — мислех че… стаята е празна.

Тя протегна ръцете си в забавено и лениво движение, тъмният овал на устата и се раздвижи в мрака.

— Обикновено е празна, Джони.

Щях да излезна, но ръката и се протегна и ме докосна. Връхчетата на пръстите и ми докараха тръпки по тялото. Имаше нещо животинско в начина по който се раздвижваше под завивките.

И само след секунда и двамата вече бяхме необуздани животни, издаващи диви и несвързани звуци, докато устите ни се впиха една в друга. Деряхме се с нокти вкопчени един в друг като давещи се вълци, докато дъхът и секна в гърлото и всичко свърши.

На сутринта още спеше, с глава сгушена в рамото ми. Станах внимателно, придърпах завивката под брадичката и, облякох се и слязох долу в кухнята. Приготвих кафето и закуската и я чух да отваря вратата. Косата и изглеждаше като пшеничена нива брулена от вятъра, устата и алена усмивка.

— Добро утро. — поздрави ме сладко тя.

Беше се увила в червен памучен пенюар, който не скриваше нищо.

— Направо си чудесна. — ухилих се аз. — Сядай и закусвай.

Тя придърпа с крака си стол и седна.

— Исках аз да направя закуската, Джони.

— Снощи прояви достатъчно гостоприемство, сладур. Пък и освен това бързам.

В очите и блесна любопитство.

— Ще ходиш някъде?

— Да. Каня се да потърся някой, който иска да ме види мъртъв.

Веждите и образуваха две малки арки.

— Снощи ме изведоха на разходка извън града. Това беше вторият им опит.

— Кой…

— И аз бих искал да знам. Чувала ли си за момиче на име Вера Уест?

— Но разбира се! Не беше ли тя…

— Момичето, което обичах. Работеше в банката. — довърших аз.

Уенди се замисли и отпи от кафето.

— Беше момиче и на Серво.

— Аха. А сега я няма. Искам да открия това дете. — Чукнах края на цигарата в масата и я запалих. — Лесно ли е човек да изчезне в града?

— Не е лесно, но се е случвало. Мислиш ли че е някъде наблизо?

— Възможно е. Чувах нещо за мястото където свършвали момичетата от Линкасъл. Знаеш ли нещо за него?

— Има… домове. Възможно е, макар че не изглежда логично. Защо ще и е да изчезва?

— Тая мръсна курва ме предаде. Тя… — Спрях на средата на изречението. — Можеш ли да държиш устата си затворена?

Чашката с кафето издрънча леко върху чинийката. Тя прочете изражението на лицето ми и застина.

— Това не е честно.

— Няма честни неща, Уенди. Но аз искам ти да знаеш. Мога да ви се доверя, защото ти и татенцето ми помогнахте, но ако се раздрънкаш някъде, това ще е последната ти постъпка. Разбираш, нали?

Лицето и беше побеляло от гняв.

— Не е необходимо да ми казваш каквото и да е. — изръмжа тя.

— Така е, но мисля по-добре на глас. Ако искаш, слушай, но си го пази за себе си. Както ти казах, Вера Уест казала на Гардинър че си пъхам носа в документи където не ми е работа.

Беше подредила всичко така, че ако я хванат, да стовари всичко на гърба ми. И точно това и стана. Само тя е авторът на номера. Само тя е подправила документите, така че да ми го лепнат на гърба.

— Ти… ходи ли до банката?

— Да, и се видях с Гардинър. Обеща и той да я потърси.

— Сигурен ли си за това? — запита ме тя с много сериозен глас.

— Дотолкова, доколкото мога да бъда без доказателства. Ако имах малко по-добра представа как дяволската банка си води счетоводството, щях да знам къде да се разровя по-дълбоко.

Веждите и отново се вдигнаха. Този път още по-високо.

— Но нали ти…

— Никога не съм работил в банка, — казах аз — Защото не съм Джони Макбрайд. Ти си вторият човек на когото се откривам, и повече няма да има, защото Джони е мъртъв. Аз просто съм негов двойник.

Разказах и колкото може с по-къси думи цялата история и тя през цялото време седеше със зяпнала уста, като се мъчеше да осмисли казаното от мен. Махнах и да си храни докато и разказвам и привърших едновременно с нея.

Тя взе цигарата, която и предложих, драсна клечка кибрит и изпусна дима през устата си заедно с няколко думи.

— Наистина звучи невероятно. И никой не е усетил досега нищо?

— Не съм забелязал. Ще играя така и до края, докато разбера защо Джони е постъпил така, а не иначе. Ще имам нужда от помощта ти, затова споделям с теб.

— А Ник? Ще му кажеш ли и на него?

— Не. Татенцето е окей, но е твърде стар, за да ми е от помощ. Благодарен съм че тогава попаднах на него и няма да забравя това, което направи за мен.

— Ще направиш добре, ако спреш да му викаш «татенце». Страшно му е противно. Познаваш го достатъчно добре, за да знаеш как да го наричаш.

Кимнах.

— Благодаря ти, че ми напомни.

— Какво искаш да направя за теб, Джони? Имам предвид…

— Казвай ми Джони. Искам да ми помогнеш да открия Вера Уест. Жените умеят да задават точни въпроси. Опитай с пасмината, която минава през заведението ти.

— Но там не идва никой от града.

— Няма значение. Може и да не е в Линкасъл. Ако си е сменила името, то по всяка вероятност използува същите инициали… нещо от рода на Вероника Уейвърли да кажем. Пусни няколко връзки между приятелите си, но ги подплати с някаква история в случай че почнат да задават въпроси.

Отместих чинията си и станах.

— Добре, Джони. Можеш да вземеш колата ми, ако искаш. Аз ще използувам старата. В гаража е.

— Да. Ще се възползувам от нея. Не ме чакай. — ухилих се аз.

— Ще се върнеш ли?

Обходих я бавно с поглед.

— Ти как мислиш?

Очите и се полупритвориха и тя отметна глава назад.

— Целувка?

— В никакъв случай. Не искам да ти развалям картината.

— Плъх.

— Сериозно?

Тя ми се изплези.

Всичко си и беше на мястото. Само дето отблизо прозираше че отвътре не е толкова мека, колкото изглеждаше, и гримът не беше в състояние да скрие острите линии врязали се около устата и очите и. В зелената си рокля под изкуственото осветление струваше милион, а в леглото два. А дневната светлина ви казваше че такива като нея са под път и над път.

Казах и довиждане и отидох в гаража.

Колата беше черен форд лимузина в добро състояние паркирана редом с един грохнал модел А който вероятно е бил особено популярен в колежите преди десет години.

Изкарах колата на улицата, подкарах по Понтиел Роуд и после се насочих към центъра на града. Спрях до една сладкарница и си купих един брой на Линкасъл Нюз, след което седнах в колата на спокойствие да видя какво пише. А пишеше доста. Страница първа съдържаше голяма снимка на ченгета измъкващи два трупа от каменоломната под фаровете на полицейска кола. Съобщаваше се че анонимно обаждане до редакцията за случилото се довело веднага полицията която открила телата и направила скоростна идентификация. Двамата юнаци били гангстери от среден калибър чиято дейност обикновено се ограничавала в околностите на Чикаго. Единият бил търсен за нарушаване пускането под гаранция, а другият го издирвали за разпит на тема серия грабежи във Флорида.

Линдзи се беше изказал че това според него е отмъщение осъществено от банда извън нашия щат и се надява на скорошен арест. Изглежда ченгетата и репортьорите бяха изпотъпкали здраво всички останали евентуални следи от подметки или автомобилни гуми, защото на тази тема нямаше нищо.

На четвърта страница в дъното беше споменат с дребен шрифт факта че някакъв шегобиец откраднал кола, поразходил се с нея и накрая за майтап я оставил пред полицейското управление.

Затворих вестника, извадих монета от десет цента и се върнах обратно в сладкарницата, намерих в указателя номера на Хатъуей Хауз и го набрах. Поисках Джак и чух дежурния на рецепцията да удари няколко пъти звънеца, след което на телефона се появи и моят човек.

— Тук е Джони Макбрайд, Джак. Можеш ли да ми отделиш няколко минути и да се срещнем някъде извън хотела?

Гласът му беше предпазлив.

— Слушам, сър. Казвате, барът на Топ? След петнайсет минути. Слушам, сър.

Казах му окей и затворих. Барът на Топ беше на шест преки от хотела и стигнах там преди Джак. Седнах на маса в дъното, поръчах кафе и зачаках. След две минути дойде и той, видя ме и дойде до масата.

— Здравейте, мистър Макбрайд.

Той седна срещу мен и аз махнах за още едно кафе.

— Стаята ми още ли е празна?

— Търсиха ви два пъти по телефона дали сте в стаята си, снощи и сутринта. Но не си оставиха имената.

— Някой да е заседнал във фоайето?

Лицето му се изкриви насмешливо.

— Сега не. Но някакъв тип стърча снощи доста до късно. Помислих си дали не е някакво ново ченге.

Измъкнах от балата две десетачки и една петарка и му ги хвърлих на масата.

— Като се върнеш плати ми стаята и ме отпиши. Оставих куфар с мръсни дрехи под леглото. Хвърли ги в някоя боклукчийска кофа. Няма да се връщам в хотела.

— Имате неприятности?

— Доста. Тука изглежда не ме харесват.

Джак се ухили широко.

— Да, чух маса неща. Какво става всъщност?

— Не вярвай на ушите си. — посъветвах го аз.

— Натопили са ви за нещо, а?

— Какво те кара да мислиш така?

— Това че се върнахте. Ако бяхте задигнали ония мангизи от банката, щяхте да заобикаляте града на хиляда мили. Какво мога да направя за вас?

Келнерът се приближи с кафето и аз изчаках докато се върне в другия край на залата преди да произнеса:

— Не искам да ме считаш за неучтив, но след като полагаш грижи за определен тип дами, сигурно знаеш някои неща които ме интересуват.

— Разбира се, щом става въпрос за жени.

— Чувал ли си за Вера Уест?

Той подсвирна продължително.

— Забъркал си се във висшия ешелон, нали, Джони? Тя е една от бившите бройки на Серво.

— Къде се намира сега?

Очите му загубиха младежкия си блясък.

— Изглежда доста хора я търсят.

— Кой?

— Просто хора. Имам две колгърли[3], на които им задали същия въпрос. Те не знаели.

— А ти знаеш ли?

Той сипа млякото и захарта в кафето си и бавно започна да го разбърква.

— Видях я само веднъж след като Серво я изрита. Тъкмо слизаше от нощния влак и носеше куфар. Спомням си че изглеждаше много притеснена. В същото време пък се случи един от юначагите на Серво да качва на същия влака някакво много здраво парче и щом само го зърна побягна като луда за такси. Никога повече не я видях след това.

— Това беше пристигащ влак, експресът който идва от Чикаго и после заминава за столицата на щата, завива на юг и после отива за Ноксвил.

— Разбирам. Кого видя тогава тя?

— Еди Пакман. Той е дясната ръка на Серво сега. Мисли се за голяма клечка. По дяволите, преди това беше такава мижитурка. Един път ме ядоса много в един плувен басейн и му издърпах ушите. Но сега не бих се опитал да го повторя.

— Защо не?

— Защото сега аз съм мижитурката, а той е човек на Серво. — и ми се ухили.

— Значи ти мислиш че Вера Уест е напуснала града?

Той поклати глава.

— Не мисля нищо.

— Спомням си последното и идване в града и тъкмо някъде по това време се разпъркаха със Серво, но после никога не съм имал някакъв повод да си мисля за нея. Може пък да е някъде в града.

— Как изглеждаше последния път когато я видя?

— Уплашена.

— Опиши я.

Той се замисли.

— Е, тя винаги беше на висота, но този път имаше вид на махмурлия. Очите и бяха зачервени. Имаше чудна коса. Носеше я в прическа «паж», знаете я, до раменете и извита навътре по краищата. Беше чисто злато. Беше на среден ръст. Имаше чудна фигура, въпреки че не съм се вглеждал отблизо.

— Окей, — казах аз, — сега да предположим че не е напуснала града. Къде би могла да се скрие?

— Достатъчно е само да си пребоядиса косата червено или кестеняво. Има достатъчно места, където може да работи като перачка, също и мебелирани стаи под наем, където може да живее. Ако не се показва много наоколо, спокойно може да си живее инкогнито. Познавам две момчета, които ги търсеха усилено, едното федералната полиция, и останаха в града през цялото време докато траеше издирването, и не ги откриха.

— Разбирам. Още едно нещо. Защо скъса тя със Серво?

Джак придоби малко притворен вид.

— Задаваш ми най-шибания въпрос.

— Знаеш ли?

— Имам добра памет и въображение. Нещата са ми ясни, разбираш, нали? Ако се забъркаш със Серво и името ми изплава, аз и Линкасъл трябва да се разделим, а на мен тук много ми харесва.

— Глупости, — казах аз, — никой в нищо няма да те забърка.

— Окей, тогава ще ти кажа какво аз мисля. Но то не е това което зная, не забравяй. Серво знае как да се отнася с курвите. Добър е към тях докато и те са добри към него, но не може да ги търпи продължително време. Познавам две които ги изрита, а това не им хареса. Животът им беше песен докато Лени плащаше за всичко и се опитаха да го изцедят. По дяволите, нямаха акъл за пет пари. Те просто не бяха наясно че Лени не може да се цеди. Така ги изблъска че ореваха орталъка. Никакви майтапи с него, ако искаш да запазиш носа си и зъбите по местата им. Чаткаш ли?

— Да, чаткам го. Така че къде би могла да отиде жена като Вера… в ония домове ли?

Раменете му се повдигнаха безучастно.

— Не е изключено. Тя беше курва, а курвите от едно положение спират да го правят без пари, ей тъй от любов към спорта, и започват да си я дават под наем.

— Серво има ли нещо общо с ония домове?

— Ами, това е Линкасъл, не Ню Йорк. Оправят се сами, плащат си редовно на ченгетата и не ги закачат. По дяволите, в града гастролират толкова много свободни художнички, и кой разумен човек ще се емне към ония развъдници на хлебарки? Аз самия си имам няколко работнички, ама много здрави. Поддържам си стабилен процент от отсядащите в града, а там при ония долу ходят само най-изпадналите.

— Ще имам ли нужда от представяне, за да вляза при тях?

Джак се ухили, допи кафето си и обърна чашката.

— Иди на Елм Стрийт № 107. Кажи на дежурната съборетина че аз те изпращам. Това е достатъчно. — Той се ухили. — Трябваше да ми се довериш тогава.

— Ще се оправя и сам. — казах аз.

— Няма да имаш проблем в ония дупки.

Измъкнах един долар от джоба и започнах да се надигам от стола. Джак прибра банкнотите от масата и аз му ги посочих с палец.

— Каквото и ресто да остане, задръж го.

— Благодаря ти. Ако ти потрябвам за нещо, обади ми се. Ще видя с какво мога да ти помогна при търсенето на тази курва. Може моите да знаят нещо.

— Чудесно.

Платих кафето, дадох на Джак преднина от няколко минути, докато изпуша цигара, и се върнах в колата. Тоя ден ми предстоеше да се заровя в историята на моя живот, или по-точно в тая на Джони.

Не ми отне много време. В известен смисъл даже беше майтап. На практика бях знаменитост а никой не знаеше кой съм. Пет години наистина бяха достатъчни, за да се излича от паметта на хората. Започнах с архивите на общината, открих че съм роден на 17 декември 1917 година, загубил съм родителите си докато съм бил в гимназията и съм бил осиновен законно от един мой чичо стар ерген, който починал докато съм воювал оттатък океана. Проверих в регистрите за семейството ми, открих къде сме живели, върнах се в библиотеката и се зарових във вестниците, докато открия откъслечната история на бойните ми подвизи. На другия ден след Пърл Харбър заедно с още няколкостотин такива като мене съм се записал в армията, закарали са ме на обучение в южните щати, след което са ме прехвърлили в редовната армия и оттам зад океана.

Четох всички подробности докато се запечатаха в паметта ми така, че да бъда готов да ги рецитирам. На излизане от библиотеката не спрях на стълбите да пуша. Използувах страничната врата, шмугнах се в задната уличка до колата и потеглих към главната да хапна някъде набързо.

В два и четвърт позвъних на Логан. С малко особен глас ми предложи да се срещнем на паркинга до залата с боулинга в западната част на града.

Стигнах до мястото без особени проблеми, паркирах до оградата и угасих двигателя. Две минути по-късно видях да приближава колата му и замахах с ръка да му дам знак къде съм. Той паркира до колата ми, излезе, отвори съседната ми врата и седна до мен.

— Нещо ново? — запитах го аз.

— Много нещо. — Той ме изгледа с особен поглед.

— Откри ли кои са били снощните юнаци?

— Не. Но открих кой си бил ти.

Извади от страничния си джоб плик. Изчаках докато измъкне от него няколко листа хванати с кламери и един сгънат циркуляр.

— Поразгледай ги. — каза ми той.

Разгънах го и го поразгледах. Поразгледах го основно, защото това беше полицейски циркуляр с моята снимка, под която пишеше че се казвам Джордж Уилсън и съм търсен за въоръжен грабеж, кражба с взлом и убийство и описанието ми беше точно до цвета на очите ми и тона на гласа ми.

Загрузка...