Дългото очакване

Глава пета

Наложи ми се подкрепям Логан до шевролета му и после да пъхам цигари в устата му една след друга докато стане в състояние да кормува. Непрекъснато тръскаше глава в опит да я проясни. Ръкавите му се бяха поразпрали от търкалянето по пода, но нямаше намерение да ми иска обезщетение.

След като запали двигателя ме запита:

— Къде си се научил да се биеш така?

— Сигурно такава ми е била работата, предполагам.

— Идвало ли ти е наум че може да си бил боксьор?

Набърчих чело в размисъл, после поклатих глава:

— Дори и да съм бил, не мога да си спомня.

— Не си любител в тоя спорт, момчето ми. Ще се поразровя малко да видим какво ще открия. Може пък и да си бил известна личност.

— Давай, авер. Аз се опитах, но без особен успех.

— Възможно е да не ти хареса това, което открия.

Хвърлих цигарата през прозореца и видях как изсъска във водата.

— Може би няма да ми хареса, но по-добре така, отколкото никак. — казах му накрая аз. — Понякога ме спохождат мисли от които кожата ми настръхва. Мога да правя неща, за които дори и не съм сънувал че съм способен… но които ръцете ми ги извършват без никакво усилие. Познавам пистолета като ножа и вилицата и знам как да убия човек без да ми мигне окото. Един ден открих че за мен няма разлика дали отключвам с ключ или парче тел. Никой никога не ме е учил как да си служа с нитроглицерин или газокислороден резач. Момчетата се шегуваха с мен… казваха че съм само за майстор по фойерверките.

Отначало наистина беше голям майтап, само че по-късно смеховете секнаха. Намерих един изхвърлен бракуван сейф на едно бунище и се опитах да го отворя. Знаеш ли колко време ми отне? Четири минути докато обработя шайбата. Момчетата ме завариха тъкмо като се занимавах и аз им показах как един напръстник нитроглицерин е достатъчен за да се отвори сейфа. Вратата си изскочи сама от пантите.

Погледнах Логан и се ухилих:

— Огледай нещата от този ъгъл. Може да ме търсят някъде за обир на банка.

— Ами ако наистина те търсят?

Обърнах ръцете си с дланите към него.

Той повдигна рамене.

— Линдзи твърди, че има начин да се снемат отпечатъци даже и в такъв случай.

— Окей, нека го направят. Няма да имам нищо против.

— Май не ти пука?

— А защо не? Мислиш че не съм се опитвал да разбера кой съм аз ли? По дяволите, човече, изтърках праговете на армията, военноморските сили, морската пехота и бюрото на ветераните. Нищо не излезе. Половин дузина доктори и експерти си вадиха очите над пръстите ми с месеци да могат да извлекат и най-слабата следа от отпечатък. Не стигнаха до никъде.

Логан кимна с ясно изписано предупреждение на лицето му.

— Ще направя каквото мога. Открия ли нещо, веднага ще те известя.

— Преди или след като го покажеш на Линдзи?

— Зависи от това, какво ще е то. — каза ми той.

Направи завой и насочи колата към магистралата. Движението беше слабо и в двете посоки и ние карахме без да бързаме. Усещах го че търси подходящите думи и след малко ги намери.

— Какво ще правиш сега?

— Ще намеря тази Вера за която ти ми разказа.

Лицето му отново се стегна.

— Защо ти е?

— Защото тя е ключът към цялата загадка, ето защо. Нали ти продиктувах текста на онова писмо на Джони? Отнели са му всичко, и тя се е смеела през цялото това време, защото е била част от сценария.

— По дяволите! — Ръцете му блъснаха кормилото със сила способна да го строши. — Недей стоварва всичко на нейния гръб! Не можеш да си толкова сигурен!

— Още ли я обичаш?

— Не. — Той ми хвърли един бърз поглед и лицето му се покри в бръчки. — Но я обичах и може би тъкмо в това е разликата.

— Добре я познаваше?

— Достатъчно добре и достатъчно дълго за да съм сигурен че не е мръсница.

— Логан, — казах аз, — от тия няколко години, от които въобще имам спомени, съм си извлякъл заключението, че никой мъж не може да каже че познава една жена и това важи с двойна сила в случаите когато той е влюбен в нея.

Подадох му цигара и му поднесох огънче.

— В редакцията ти няма ли да се намерят някакви снимки от полицията?

Той ме изгледа над пламъчето.

— Имаме няколко. Защо?

— Може да има някоя от стаята където е бил убит Миноу.

— Може.

— Да отидем да видим, а?

Той ме изгледа отново без да каже нито дума, опъна за последно цигарата си и превключи на по-висока скорост.

Стигнахме до сградата на вестника и аз изчаках долу. Десет минути по-късно той се върна с кафява папка в ръка, бръкна в нея и ми връчи четири увеличени копия.

На първата се виждаше мъртвия Миноу, проснат с лице напред върху бюрото си, покривката подгизнала от кръвта, която се беше стекла от лицето му. Навсякъде около него имаше купища документи върху които е работил. В едната ръка стискаше молив счупен на две, когато в последната си конвулсия го беше забил в бюрото. По пода се беше разпиляла купчина писма очевидно пак от предсмъртните му конвулсии.

Другите две показваха тялото в различен ракурс, като включваха едно отворено чекмедже от бюрото на Миноу, палтото му и шапка върху закачалката, рафт с книги, очевидно юридическите му справочници и една лавица за чадъра му. На последната снимка се виждаше пистолетът на пода.

Въртях ги и така и иначе, и пак се взирах в тях. Всички детайли изпъкваха особено добре и много от документите върху бюрото му можеха да се разчетат. Повечето представляваха части от указания, едно копие от обвинителен акт и останалото бяха всевъзможни юридически документи. Някои от разпръснатите писма бяха със щемпелувани марки, но имаше и изходящи. Един или два плика имаха надпис указващ съдържанието им и нищо повече.

Когато привърших с тях ги напъхах обратно в папката.

— Е, какво разбра сега от всичко това?

— Чудесен пистолет. — казах аз.

— И полицията е на твоето мнение. Пълен, само един куршум е изстрелян. — Устата му се стегна. — Целият е в твоите отпечатъци.

— Не са моите.

— Вярно. Неговите. Така или иначе, проверката беше много бърза. Компанията, която банката използуваше за охрана, разполагаше с отпечатъците му тук в глада. Направиха и допълнителна проверка с армейските архиви в Уошингтън.

Усетих как някаква неясна тревога сбръчква лицето ми. Нещо изобщо не беше както следваше да бъде. Измъкнах отново снимките, огледах ги внимателно и ги напъхах с отвращение обратно в папката. Запитах го:

— Ако някой му хрумне да се вмъкне в сградата?

— Не е трудно да се насили някой прозорец. Но изобщо не се е налагало. Имало е два отворени. Единият е бил в залата на гърба на съда, от която се влиза направо в кабинета на Миноу.

— Разбирам. — Подадох му обратно папката и захапах цигарата си. Нещо ме тревожеше извънредно много, но още не можех да го доловя отчетливо.

Запитах го разсеяно:

— С какво се е занимавал Миноу през онази нощ?

— Той се занимаваше само с едно нещо. Търсеше доказателства, които да уличат Серво в съпричастност в престъпления и по този начин да спаси града от мръсотията.

— Серво ли е двигателят на всичко?

— Такива като него има много, но той е единственият който има ум в главата. Не, не това е думата. Той е най-наглият и най-безмилостният. Развил е някаква форма на цивилизовано варварство, може би това е най-точната му характеристика. Притежава всичко и всеки. По дяволите, само ти можеш да му се опълчиш, никой в градската управа не смее и дума да продума срещу него.

— Вълшебна ситуация.

— За Серво. Все някой ден нещата ще се променят.

Казах му:

— Е, благодаря ти за помощта. Добре че случих на човек като теб.

Очите му се присвиха зад белязаните клепачи.

— Няма защо. Ще чакам да ми разкажеш голямата си история. А може и нещо повече.

— Вера?

— Да-а. В каквото и да се е превърнала, ще и простя всичко.

— Искаш да кажеш само да не е била убиецът или пък негов съучастник. — ухилих му се аз.

Той ме спомена с мръсна дума.

— Забравих да те питам за едно нещо. — казах аз. — Вера и Джони са работили заедно до като не изплувала аферата в банката. Колко време след случая е продължила да работи там?

— Съвсем малко. Двамата били излезли заедно в отпуск. И точно през това време ревизорите направили проверката и открили кражбата. Никога повече не я срещнах за да поговоря с нея на тая тема. Просто напусна банката и започна да се върти из игралните къщи в града. Вдигна голям шум около себе си, и точно тогава Серво попадна на нея. След това бяха неразделни до деня, в който тя просто изчезна.

— И никаква следа от нея оттогава?

— Никаква следа. — повтори глухо той.

— Трябва ми нейна снимка. Намира ли ти се?

Той пъхна ръката си в джоба и извади познатия ми вече портфейл.

— Имам една в джобчето с визитните картички. — каза ми той. — Най-отдолу е.

Прерових ги и я открих на дъното. Беше парче твърд картон с размери два на три инча. Представляваше чудесна естествена блондинка, косата и струеше като пресен мед по раменете и страните и. Фотографът я беше хванал в кокетираща поза, но в нея нямаше нищо неестествено или пресилено. Устните и бяха пълни и меки, носът леко вирнат, готова всеки миг да избухне в смях. С очи, които можеха да се смеят, и ако се наложи да станат по-твърди от диамант. Не бях сигурен кое от двете преобладава.

— Какво ще кажеш? — запита ме Логан.

— Чудесна е.

— Дори е нещо повече. Можеш да я задържиш, ако искаш.

— Благодаря ти. — Пъхнах я в джоба и му върнах портфейла.

— Още не си ми казал какви са плановете ти. — каза ми той.

Наблюдавах как прелитаха къщите край нас.

— Логан, Джони е духнал от града, защото са го замесили в нещо наистина голямо. Колкото двеста хиляди долара. Не мисля, че е взел даже и цент от тях.

— Мислиш, че са го натопили ли?

— Възможно е. Вера също е била замесена и ще имам отговора, след като я открия.

Светофарът пред нас светна червено и Логан намали. Колата спря и той ме изгледа заплашително.

— Почти съм сигурен, че не си Макбрайд, но когато започна да ми разказваш за необикновените си таланти, започнах да си мисля нещо.

Разбрах намека му.

— Искаш да кажеш дали не съм същия майстор и с цифрите ли? — запитах го аз.

— Да.

— Приятел, единствените фигури, с които наистина ме бива, са ония с високите токове[2]. Мога да броя единствено на пръстите си. Няма да ме вземат в никоя банка на работа.

— А оня Джони Макбрайд който си познавал?

Поклатих глава.

— Той беше математически гений. Водеше сметките на компанията.

Светна зелено и колата се стрелна напред. Бяхме стигнали края на града и Логан забави, като започна да ми показва някои от най-посещаваните места. Повечето от тях току-що отваряха вратите си и преди да минеше и час, щяха да са пращят по шевовете. По-голямата част от колите по паркингите не бяха с линкасълски номера, а най-малко половината от тях не бяха даже и от щата. Линкасъл се ползуваше с широка репутация сред туристите.

Обърнах внимание на малките сини рекламни знаци по повечето прозорци и го споменах на Логан.

— Само за членове на бизнес-асоциацията. — каза той. — От дружината на Серво.

— Какво ще стане, ако влезе човек, който не членува в нея?

— О, няма да те набият. Около една десета от местата са независими, но не правят кой знае какъв оборот. Ако ти се случи някаква неприятност и си член на асоциацията, на твое разположение са най-добрите адвокати. А и освен това Серво има монопол върху алкохола в града, и ако не си негов човек, просто няма да получаваш това, което се пие най-много.

— А обществеността какво казва?

Логан изгрухтя мрачно.

— Някога имаше такова нещо. И трябваше да продължава да има, ако бяха успели да изхвърлят търговците от политиката и да се захванат те с управлението. Е, какво пък, по дяволите, не мога да ги обвинявам. В града има прекалено много пари, и ако се научиш да понасяш съответните хора, ще има и за теб.

— Не може да нямаш мнение за това което става в града. Какво е то?

Устните му оголиха отново венците.

— Писал съм за убийства, виждал съм да изнасилват деца по улиците, виждал съм как ченгетата извличат трупове на млади момчета от коли, управлявани от пияници, живея управляван от закони, писани от неграмотни копелета, които обират каймака и подхвърлят трохите на онези, които гласуват за тях. Сега вече знаеш мнението ми.

— Кой управлява сега града?

— Лудите.

— Питам сериозно.

— Кой може да знае по дяволите?

— Длъжен си да го знаеш, вестникар си.

— Да, трябва да знам маса неща. Слушай, авер, който и да дърпа конците на върха, го прави под най-доброто прикритие което е имал някой някога. Парите в този град са повече отколкото можеш да си представиш, но и един цент от тях не минава през счетоводните книги. Знаеш ли колко пъти сме викали федералните данъчни агенти и момчетата от министерството на правосъдието да разкопаят тая мръсотия и всички си тръгваха с празни ръце.

Много са се опитвали да докажат съпричастността на Серво, но винаги е излизал сух от водата. Плаща си редовно данъците и не се поддава на никакви провокации. Пробваха и с кмета и с градския съвет и нищо. Абсолютно нищо. Не знам, не чух, не видях.

Той внезапно прекъсна и ме изгледа косо.

— Какво си замислил?

— Нищо особено.

Бяхме навлезли вече в центъра на града и намалявахме пред поредния червен светофар.

— Остави ме на оня ъгъл, Логан.

Той отби до бордюра и спря. Излязох от колата и хлопнах вратата.

— Ако останеш жив накрая, обади ми се в офиса.

— Окей.

— И да знаеш че ще разнищя цялата ти история.

— Не съм и очаквал друго.

— Къде мога да те открия?

Изсмях му се.

— Не можеш да ме откриеш, авер. Аз ще те потърся. Ако оживея, разбира се.

Проследих го как се включи в движението, и после влязох в една кръчма и си поръчах бира. Мястото носеше името Малката Бохемия и беше белязано със синьо на прозореца. Игралните автомати скриваха почти всички стени и работеха на високи обороти. Музикалният им събрат вдигаше шум достатъчен да заглушава факта, че в тях се вливаха далеч повече пари, отколкото извираха. Компания им правеха рулетка и две игрални маси в дъното. В центъра стърчеше овалът на бара от пластмаса и неръждаема стомана.

Бирата беше четвърт долар бутилката.

Някаква табела предупреждаваше че алкохол на лица под осемнайсет години не се сервира, но ако можех да получа по долар от всеки присъстващ под горната възраст, джобът ми щеше да увисне до земята. Повечето от тях бяха дошли със съвсем определена цел и отпиваха със скъпернически глътки, като се оглеждаха с надеждата да хванат някой левак да ги почерпи.

Изпих си бирата и се преместих в съседното заведение, което нямаше синия знак на прозорците си. Бирата тук беше десет цента, но въпреки това нямаше дори един клиент. Барманът хвърляше центове в нещо което изглежда го бяха взели от музея на игралните автомати. Видя ме и спря.

— Откъде го изровихте? — запитах го аз.

— Шефът го държеше в избата още от времето на забраната. Какво ще пиете?

— Бира. Защо няма никой?

— Вие май сте нов тук?

— Да.

— Аха. Идват по-късно. Като затворят навсякъде или като им свършат парите. Ние сме им последното пристанище.

— Трябва да докарате някой нов «бандит».

— Кажете го на шефа ми. Той е от ония магарета със самостоятелно мислене, такъв е той.

— Не иска да играе по правилата на Серво, а?

— Останах с впечатление, че сте отскоро тук.

— В тоя град новините се разпространяват мълниеносно.

— Така е. Още една бира?

— Давай.

Постави я пред мен, извади една и за себе си и аз го запитах:

— Знаеш ли, че можеш да ми помогнеш. Търся едно момиче на име Вера Уест. Роднина ми е, разбираш ли? Преди пет години беше загазила покрай някаква история в банката тук в града и после потъна някъде. По едно време се влачеше със Серво.

Барманът отпи от бирата си и направи няколко кръгчета с чашата по плота.

— Около Серво винаги има много жени.

— Тя е блондинка, с коси като пресен мед.

— Добре сложена?

Не можех да гарантирам, но жените обикновено умеят да компенсират евентуалното ощетяване от страна на природата, така че кимнах с уверен вид.

— Имаше преди време едно страхотно парче, което обираше точките. Беше блондинка.

— Спомняш ли си как се казваше?

Той продължи да прави кръгове с чашата.

— Слушай, приятел даже и да знаех, пак нямаше да ти кажа. Имам жена и деца. Хайде да спрем дотук.

— Страхуваш се Серво да не ти се разсърди?

— Не съвсем… той е твърде голяма клечка, за да си цапа ръцете лично. Да не говорим повече.

— Разбира се, разбира се. — побързах да се съглася с него аз. — Но нали знаеш как е. Много искам да я намеря.

Той проговори повече на отворената врата, отколкото на мен.

— Момичетата на Серво обикновено свършват по бордеите. Пробвай в квартала с червените фенери.

Глътнах остатъка от бирата и му бутнах обратно рестото.

— Ще опитам. Благодаря ти за съвета.

Той прибра рестото с кимване и докато изляза, започна да захранва с него игралния автомат.

На улицата беше адски горещо. Небето беше оловно сиво и от изток се надигаха буреносни облаци. Това не изглеждаше да тревожи особено хората по улиците. При наличието на чудесните климатични инсталации, с които бяха оборудвани заведенията белязани със синьо по прозорците, лошото време не беше проблем. Изглежда това беше поредният монопол на Серво.

Разхождах се безгрижно по улиците, сякаш изобщо не бързах за някъде. Шлях се така повече от час като размишлявах кое беше онова което движеше града. Не беше трудно да се отгатне при наличието на полиция, която вадеше душите на местните жители за просрочен паркинг, докато някой с регистрационен номер от друг щат можеше да си отиде необезпокояван след извършено убийство. Много удобно.

Или като сладкарницата, където си купих вестник, и видях как един момък в крещящи спортни дрехи натъпка цяла купчина банкноти в едно куфарче и го връчи на друг момък, когото чакаха отвън в кола със запален двигател.

Или като момъкът със скъпия костюм, който се беше натряскал още от рано, и когото полицаите въвеждаха много внимателно в колата със заръката от собственика на бара да му купят билет и да го качат на влака.

Или като ваксаджийчетата, които за половин долар превиваха гръбнак до скъсване над обувките ви, а много често даже и оставаха без него.

О, Линкасъл действително беше голям град. Голям.

И в този момент видях Линдзи. Пиеше кола на щанда на една модерна версия на стар колониален магазин. Светлинната реклама над входа освен името на собственика и заведението «При Филбърт» предлагаше пълен списък на всичко което можеше да се намери вътре. Наляво храна и лекарства. Безалкохолни напитки вдясно и по-нататък бира. Железария, бои и домашни принадлежности в средните проходи. В дъното се предлагаха всички видове канцеларски стоки.

Влязох и седнах до него. Също като паякът и мис Мъфет.

— Как си, ортак? — запитах го аз, но той дори не ме погледна. Лицето му се стегна около устата и сламката малко остана да бъде прегризана на две.

— Да не ти е отхапала котка езика? — запитах го съчувствено аз.

Той бавно се обърна към мен.

— Джони, изглежда че нехаеш за здравето си.

— Който ме види, всеки ми го натяква.

— Вслушай се и в моите думи.

— Тогава си намери някои по-интелигентни ченгета. Това театро, което ми разигра сутринта, беше пълна безвкусица.

— Изглежда, познаваш добре ченгетата.

Поръчах си кока кола и сандвич.

— Познавам тия, които ги имаш в града. А ти познаваш ли ги?

— Знам всичко за тях. — изръмжа той.

— Тогава махни ми ги от главата, Линдзи. Когато успееш да ми пришиеш обвинение в убийство, прави с мен каквото искаш, но дотогава ги махни от гърба ми.

— Проклето копеле! — Гласът му се беше снишил почти да шепот.

Отгризнах солидно парче от сандвича и му се ухилих.

— Знаеш ли кое ме удивлява при теб? Та ти изобщо не ми зададе въпроса дали аз съм убил твоя приятел.

От бяс почти беше загубил гласа си.

— Не ми и трябва!

— Добре, това си е твое право, но ако все пак имаш макар и най-малък интерес да откриеш убиеца, заявявам ти, че не съм го убил.

Зъбите му се бяха превърнали в тясна бяла ивица, а очите му изобщо не можеха да се забележат в огледалото зад щанда. Продължих да си дъвча сандвича и да го поливам с кола. След като свърших, хвърлих четвърт долар върху щанда и си взех цигара от пакета на Линдзи.

— Някой ден, когато си по-спокоен при срещата ни, ще дойда с теб да ме изследваш с детектора на лъжата. — каза аз. — Няма да имам нищо против.

Той спря да дъвче сламката и очите му се отвориха дотолкова, че да мога да видя цвета им. Бяха сини. Устата му се отпусна и издутият му вид спадна. Не беше проумял нищо от думите ми. Абсолютно нищо. Така и го оставих да си седи с надеждата че все някога ще ги проумее.

Националната банка на Линкасъл се помещаваше в едно белокаменно здание в сърцето на града, разпростряло се на половин квартал площ. Влязох няколко минути преди да затворят, когато помещението почти се беше опразнило и две секунди мое присъствие беше достатъчно да настъпи пълна тишина. Беше онова безмълвие, което настъпва със спирането на машините и хората няколко минути са като вцепенени.

Зад една от стъклените преграда стоеше униформен пазач и се чудеше дали да извади пистолета или да каже здравей. Поздравих го първи, така че се отказа да вади пистолета. Преглътна с усилие, придоби малко глупав вид и изрече колебливо:

— Джони, ти ли си?

— Че кой друг може да е, татенце?

Той отново преглътна с усилие, очите му се стрелкаха наоколо с напразната надежда да получи отнякъде заповед как да действа.

— Къде е мистър Гардинър, татенце?

— Той, … той е в кабинета си.

— Ще му съобщиш ли че съм тук?

Не му се искаше, но вдигна слушалката на телефона, но не му се наложи. Вратата в дъното на залата се отвори и мъжът който застана на прага и не беше никой друг, освен самият президент. Закрачих към него по мраморния под и чух да се затварят зад мен бронзовите врати на входа.

— Здравейте, мистър Гардинър.

Изумление. Нищо, освен чисто изумление се изписа на лицето му. Хейвис Гардинър беше като ония високи и стройни мъже, със солидни професии и посивели слепоочия, с които гъмжаха всички реклами, но сега напомняше само някое хлапе видяло цирк за първи път в живота си. Загубило ума и дума.

— Искам да поговорим насаме. — казах аз.

— Каквито и нерви да имам…

Изумлението бързо отстъпи място на гнева.

— Да, влизам ви в положението, мистър Гардинър. И все пак искам да разговаряме на четири очи. За да не се тревожите излишно, ще ви съобщя, че полицията знае за пребиваването ми в града. Сега, ще разговаряме ли?

Той стисна силно устни.

— На съвещание съм със съвета на директорите.

Изсмях му се безгласно и той сви юмруци.

— Но мога да го отложа заради теб. — добави той.

Пристъпих прага и врата издрънча с метален звук при затварянето си. В залата всички заговориха изведнъж в един глас, но всичко заглъхна когато влязохме в кабинета му с табелката «Президент» на вратата. Гардинър се обади по телефона и с няколко думи отмени съвещанието, след което се завъртя с лице към мен на стола си.

Надута мебел, плюш и махагон с всичките му гарнитури. Не ме покани да седна, но аз за всеки случай си придърпах един стол. Ако въобще ни предстоеше разговор, трябваше аз да започна. Хейвис Гардинър до такава степен се напрягаше да се овладее че беше заприличал на готов да се пръсне кръвоносен съд.

— Търся Вера Уест, мистър Гардинър. Имате ли някаква представа къде мога да я открия?

Вместо да отговори на въпроса ми той вдигна телефона и поиска да го свържат с полицията. Каза им че съм при него и поиска да узнае причините за това.

От другата страна някой го открехна какъв е проблемът.

Лицето му малко остана да се разпори по шевовете и той бавно, като в унес, пусна слушалката.

— Значи си мислиш, че си се измъкнал, така ли? — изскрибуца той.

— Точно така, измъкнах се. А сега да си поговорим за Вера Уест.

Гардинър ме изучаваше в продължение на цяла минута, като очите му циркулираха от главата ми до обувките и обратно.

— Наистина не зная къде е, Макбрайд. А знаеш ли какво щях да направя, ако бях на твое място?

— Да, щяхте да си прережете гърлото. Млъкнете и ме изслушайте за минута. Сега ще ви кажа нещо, което си е ваше право да го повярвате или не. Не съм откраднал дори и цент от ония пари. Вярно, тогава духнах, но това си е лично моя работа.

Концентрацията му, с която ме изучаваше, достигна върхова стойност. По лицето му преминаха всички изражения, на които беше способен, докато накрая се надигна и се приведе към мен над бюрото.

— Какво каза, Макбрайд?

— Това, че станах жертва на идеална инсценировка. Не е ли достатъчно ясно?

— Не, не е.

— Добре, нека тогава да опитам по друг начин. Защо бях обвинен в кражбата на ония двеста бона?

Гардинър не можеше да реши дали да се разтревожи или да се озадачи от думите ми. Той разтвори ръцете си, огледа ги, и после отново се върна на мен.

— Знаеш отлично, Макбрайд, че след като законът те е признал за виновен, едва ли аз ще съм този който ще го оспорва. Доброволното ти завръщане, дори и със застраховката, която представляват отсъствуващите ти папиларни линии, все пак променя донейде нещата.

— Не може да бъде и другояче, — казах аз. — Никой досега не си е направил труда да изслуша моята гледна точка.

— Каква е твоята гледна точка?

— Кажете ми първо какво се случи тогава.

Ръцете му се разпериха в жест на отчаяние.

— Аз… аз просто не знам вече какво да мисля, Макбрайд. Единствено мис Уест имаше достъп до онези поверителни счетоводни документи. Те просто не и влизаха в работата. Един ден съвсем случайно я видях че ги е взема от сейфа и я запитах за какво и са. Каза ми че ти трябвали. Проверих от любопитство за какво става дума и открих доказателство за извършена измама.

— Колко липсваше?

Устата му се намръщи, сякаш му бях задал абсолютно глупав и излишен въпрос.

— Точно двеста и една хиляди и осемдесет и четири долара. — каза той.

— Много съмнително число.

— Същата мисъл изказа и областният прокурор. Това беше сигурен белег, че кражбата щеше да продължава. Осемдесетте и четири долара бяха остатъка от една сметка, която все още не беше приключена изцяло.

— Разбирам. И какво стана после?

— След като пуснах в отпуск теб и мис Уест, веднага се свързах с областния прокурор, който на свой ред доведе държавния финансов ревизор. Откриха липсата и доказаха, че ти си извършителят.

— Било е много мило от тяхна страна.

— Макбрайд… защо избяга?

Щеше ми се да съм в състояние да му отговоря на този въпрос. Ако знаех отговора, това означаваше че всички проблеми отпадаха. Повдигнах неубедително и за самия себе си плещи.

— Просто духнах, и това е. Бях много уплашен и не можех да разсъждавам. Но вече съм тук и това е по-важно.

— Върна се за да се оправдаеш?

— За какво друго?

Той се отпусна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Това е просто… невероятно, абсолютно невероятно. Не знам… не знам дали да ти вярвам или не.

— Това си е ваша работа.

— Но ако ти… ако ти казваш истината, то тогава искам съдът да обяви че си невинен. До този момент изобщо не съм се съмнявал във вината ти. — Той ми се усмихна мъдро. — Човек често допуска грешки, и аз не правя изключение от това правило, но винаги съм полагал всички усилия да ги поправя на време, Макбрайд. Ще запазя преценката си до момента когато всичко бъде изяснено. Но така или иначе ще използувам всичките средства, с които разполагам, за да се добера до истината. За нещастие всичко е против теб. Можеш ли да ни дадеш нещо с което да започнем?

— Намерете Вера Уест. — казах аз. — Тя знае отговорите.

— Знаеш ли какво стана с нея?

— Чух някои неща. Първо случая със Серво, после изчезването и.

— Тогава знаеш точно толкова, колкото и аз.

— Ще я потърсите ли?

— Съвсем определено. Най-малкото незабавно ще задействувам застрахователната компания.

— Не остави ли нещо след себе си когато напусна? Някакви писма или нещо от тоя сорт?

— Не, беше почистила идеално бюрото си. Оттогава не ни се е обаждала. Дори и да е започнала нейде работа, не ни писала за препоръка.

Погледнах го за секунда и кимнах. Хвърлих поглед наоколо из стаята с подчертано внимание, като се усмихвах и клатех глава едновременно, сякаш се радвах, че най-после съм се върнал у дома.

— Знаете ли, много ми липсваше тая обстановка. Ще мога ли да хвърля един поглед на бившето си работно място?

Той се опита да намери вежлив отказ.

— Наистина не виждам…

— О, нали знаете как е, когато се завръщаш след петгодишно отсъствие. Познатите места даряват покой.

Идеята изобщо не му се понрави. Един бизнесмен не прави подобни неща. Показа с тежка въздишка че отстъпва пред каприза ми и стана. Ако не беше толкова потресен от появата ми, сигурно щеше да ме хване за ухото и да ме изхвърли навън. Тръгнах след него. Поведе ме през вратата, после по коридора, минахме две врати с дебели метални решетки и накрая се озовахме в кабинките на касиерите, които не се различаваха по нищо от които и да били други кабинки в които да били други банки в страната или по света.

Един момък с ярко изявена гърбица се бе привел на един стол. Огледа се, като влезнахме, и продължи работата си. Цялото пространство пред него беше заето с пачки банкноти. От двете страни ни стола му го подпираха малки индивидуални стелажи с документи. На страничните маси лежаха разтворени три главни счетоводни книги. Видях двата алармени бутона, единият до крака му, а другият до коляното му. Дръжката на пистолет се подаваше от рафтчето под масата над дясното му бедро. Докато го наблюдавахме изтърва монета от десет цента. Веднага се смъкна от стола и се пъхна под плота да я търси. Сигурно присъствието ни го изнервяше.

Отдръпнах се ухилен от кабината и затворих вратата.

— Не разбирам… — започна Гардинър.

— Просто съм сантиментален. — промърморих аз.

Сантиментален, глупости. Просто ми беше мъчно за Джони. Даже и да беше задигнал ония пари, това щеше да бъде достатъчен повод да бие шута на всичко това. Сега вече почвах да го разбирам защо беше офейкал. Навън беше кално, дъждът те мокреше до кости, псуваха те и каталясваше до смърт, но поне беше свободен. Въздухът около теб беше чист и свободен.

Гардинър тръгна към вратата, отключи я, и ме поведе през решетките към залата с входната врата. Животните в клетките прекъснаха сплетните и се опитаха да демонстрират висока трудова активност. Пазачът отключи входната врата и я задържа отворена. Гардинър каза:

— Нали няма да се отдалечаваш от града?

Усмивка раздели лицето ми на две. Беше от онези усмивки, които казваха без думи че някой ще умре преди да го напусна, ако изобщо го направя.

— Няма. — обещах му аз.

На плочата пишеше «Линкасълска Бизнес-Асоциация». Беше от бронз в рамка от махагон и вградена в стената. Офисът заемаше първия етаж на сградата и никоя от вратите не сварваше да се затвори докрай, защото непрекъснато някой или влизаше или излизаше. Избрах това което беше да е най-вероятно главния вход и пристъпих вътре.

Пазач в синя униформа ме поздрави учтиво по негово мнение и ми посочи реда от пейки покрай стената. Една дузина мъже и възрастна жена вече се бяха настанили и чакаха. Повечето от тях почукваха с пръсти по куфарчетата и хвърляха жадни погледи към часовника над бюрото над секретарката.

Аз хвърлях жадни погледи към секретарката.

Тя си ги заслужаваше. Роклята и нямаше връхна част. Вместо нея имаше много сложна кройка която напомняше две ръце промъкнали се зад гърба и и сграбчили я за гърдите. Седеше достатъчно отдалечена от бюрото, така че нищо да не спира погледите отправени към краката и. Роклята беше черна. Така се постигаше най-голям контраст с платинено-русата и главица. Само жарсето можеше така плътно да прилепва по тялото и. Едното и бедро небрежно почиваше върху другото, но когато ги разменяше мъжете на пейките срещу нея сигурно тихо полуприпадаха.

Застанах до бюрото и казах:

— Трябва да нагласите часовника.

Тя вдигна поглед от визитните картички които подреждаше пред себе си с лице все още набръчкано от усилията да си спомни азбуката.

— Извинете, не ви разбрах?

— Никой не ви гледа.

— Мен?

— Краката. Гърдите. Най-дългите и най-големите в града. Никой не ги гледа. Всички гледат часовника.

Очите и пробягаха по стената към часовника и после свериха с ръчния и часовник.

— Часовникът е верен. — каза тя.

— Забрави. Искам да видя Лени.

Такова тяло да се похабява под такъв мозък!

— О! Съжалявам, но ще трябва да почакате. Почакайте… Лени ли казахте?

— Точно така.

— Негов приятел?

— Възможно е така да се окаже.

Устните и отново се издърпаха над зъбите и в опита и да се концентрира върху следващия въпрос.

— Ако е по някакъв важен бизнес, то тогава вие…

— Не е бизнес, сладур.

— О! Значи тогава сте приятел. Е, ще му предам че сте тук. Как се казвате?

Казах и. Тя вдигна слушалката, изчака да я свържат, и после предаде на някого, че мистър Макбрайд чака да бъде приет. Зад мен шумът от гласове стихна. Всички зачакаха да станат свидетели на изхвърлянето ми оттук.

Останаха разочаровани. Русокосата хубавица кимна тържествено на телефона и пусна слушалката.

— Мистър Серво ще се радва много да ви види. Още сега.

— По-добре да постоя тук и да ви се порадвам.

— Но мистър Серво каза…

— Знам. Няма да пропусна срещата.

Лицето и отново се напрегна в размисъл, но след малко просия. Най-после беше схванала интимната ми мисъл. Сигурно и беше струвало огромно усилие.

Прекрачих прага на вратата зад нея и се озовах във втора приемна. Този път зад бюрото на стола се беше изтегнал едър шегобиец, който дъвчеше края на пурата си. Палците му бяха пъхнати под мишниците, а от джоба му се подаваше палка.

— Влизай. — каза ми той и ми посочи към единствената врата от която се излизаше от стаята.

Влязох.

Залата беше дълга най-малко тридесет фута с прозорци на две от стените. Който и да я беше обзавеждал, сигурно беше разполагал с подписани чекове без указани суми върху тях. Едно огромно гладко махагоново бюро играеше ролята на трон, изправено на средата, и царят беше заел мястото си зад него.

И наистина видът му беше царски. Такъв му беше и костюмът на черно-бели райета. Царско му беше и безупречно избръснатото лице. Царски му бяха и тъмните вежди и започналата да посребрява по слепоочията коса. Царска му беше и охраната, състояща се от двама юнаци яхнали тапицирани столове, чиято единствена грижа в живота бе да бдят ден и нощ над живота на скъпия им суверен.

Лени Серво седеше и ме гледаше с поглед който се стараеше да изчисти от всякакво изражение.

Приветствах го със:

— Здравей, левак. — и се ухилих на усилието с което стегна устата си. Около носа му изпъкнаха бели ивици.

Боклукът с дървено изражение на лицето си не можеше да повярва на очите си. Той се изправи бавно от стола си, изглади с ръка гънките от зеления си габардинов костюм и разлюля ръце покрай тялото си. Трепереха съвсем отчетливо. Очите му се бяха превърнали в малки черни цепки над побелелите му устни и той изрече:

— Ти, мръсен кучи сине, ти…

Другият юнак предпочете да остане на мястото си, опитвайки се да разбере какво става.

Гласът на Лени прозвуча като приятно, леко дрезгаво излайване. Беше кадифен, но ако повдигнехте кадифето, отдолу щяха да лъснат кучешките зъби.

— Сядай, Еди. — заповяда му той. — Мистър Макбрайд просто е дошъл да се видим, нали няма да забравиш?

През цялото време не отделяше подигравателния си поглед от мен.

Атмосферата на стаята буквално беше изпълнена с ненавист. Или може би страх. Сляпа и неконтролируема емоция. Тя правеше Лени обтегнат като струна, дори и да полагаше всички усилия да го скрие. Всички ме гледаха така, сякаш бях някакъв каприз на природата. Пъхнах цигара в устата си и я запалих като им дадох още малко време да ме огледат от всички страни и когато реших че вече имат добра представа за мен, придърпах един стол с крака и се отпуснах на облегалката му. Издухах цигарения дим в лицето на Лени, без изобщо да прекъсвам усмивката си.

Момъкът, когото Лени беше нарекъл Еди, ме напсува отново.

Казах:

— Аз се върнах, авер. И искаш ли да знаеш защо?

Някакво малко мускулче помръдна в горната част на бузата му. Ъгълчето на устата му се раздвижи и той понечи да се усмихне.

— Чакам да чуя.

— Къде е тя, Лени?

Усмивката му изчезна моментално.

— Това е нещо, което и аз бих искал да знам. — каза той.

Размърда се на бюрото си.

Аз се ухилих още повече.

— Ти си такъв мърляч, Лени, че просто се чудя какво толкова е намерила в тебе.

Оскърблението ми не можа да го засегне ни най-малко. Дори и не почервеня. Просто ме изгледа. Но в стаята имаше същества които не притежаваха самообладанието му.

Търпението на дребосъка се беше изчерпало напълно. Той излетя от стола си и ако Лени не беше протегнал крака си да спре полета му, сигурно щеше да ме връхлети. Очите му се бяха издули като на гигантска жаба, а лицето му се беше свило на топка. Въздухът излизаше и влизаше в него на пресекулки.

— Пусни ме да му кажа аз на него! Пусни ме да го обработя така, както му бях обещал!

Лени го срита нежно с крак.

— Всяко нещо с времето си, Еди. Мистър Макбрайд е наясно с това, нали мистър Макбрайд?

Опънах още веднъж от цигарата си и погледнах отгоре дребната отрепка. Само за забава протегнах ръце, сграбчих го за раменете и го запратих във въздуха през стаята. Той се блъсна във стола, прекатури го и получи един пепелник за десерт.

Никой не пророни дума. Никой не обели зъб. В продължение на минута в стаята беше тихо като в гробница и когато лицето на Лени се обърна към моето, беше мъртвешки бяло.

— Бабаити го раздаваме, а?

— Аха.

— Май забравяш много бързо, а?

— Аха.

Той се отблъсна от ръба на бюрото и ме загледа докато успее да си върне гласа.

— Не трябваше да се връщаш. Наистина не трябваше да се връщаш.

Настъпах педала до края. Не знаех какви бяха правилата на играта, играчите или резултата, но ми правеше удоволствие да я играя. Казах му:

— Трябва ми Вера, Лени. Ако изобщо имаш някаква представа къде е, побързай да я споделиш с мен. Знаеш какво ще ти се случи, ако не го направиш, нали?

Лени не ме разбра. Той беше цар и никой не можеше да си позволи да му говори така. Другият момък обаче с белега от нож на лицето ме схвана отлично. Ченето му увисна и ни гледаше като млад селскостопански работник при първото си посещение в театъра. Горещият дъх на Лени пареше лицето ми.

— Макбрайд…

И тогава го ударих. Ударът ми върна останалите му думи в гърлото и го завъртя около ъгъла на бюрото му. Той го сграбчи, увисна на него и се свлече на пода. Смачках угарката върху бюрото му и излязох от стаята му. Горилата продължаваше да преживя седнал пурата си. Устата му беше разчекната до ушите, но когато ме видя, бързо я събра. Очевидно не беше имал и съмнение за това кой раздава шамарите в светилището зад гърба му.

— Трябваше да видиш какво стана вътре. — казах му аз. — Голям майтап беше.

Оставих го да размишлява върху думите ми и отворих вратата към голямата приемна. Пейките бяха опустели и красавицата тъкмо загръщаше царските си рамене в испанска пелерина, която и връщаше порядъчността. Видя ме и се усмихна.

— Свършихте ли?

— Засега. В къщи ли си отиваш?

Очите и погледнаха часовника. Беше точно пет.

— Аха.

— Чудесно. Ще те изпратя.

— Но аз трябва да съобщя на мистър Серво, че…

— Скъпа, каквото и да искаш да му кажеш, едва ли ще има желание да те изслуша.

— О, вие грешите. Аз винаги…

— Мистър Серво е болен. — казах нежно аз.

— Болен? Той никога не боледува. Какво му е?

— Току-що изгониха малкия дявол от него. Тръгваш ли?

Очите и се премрежиха, но не каза и дума когато я взех под ръка и тръгнахме към изхода. Докато слизахме по стълбите тя произнесе с най-голяма сериозност.

— Навличате си огромни неприятности, мистър Макбрайд. Знаете ли това?

— Да-а. — отговорих аз. — Сигурно сте права, госпожо.

От другата страна на улицата срещу сградата имаше бар в който я завлякох без особени усилия и я качих на столче под прав ъгъл към улицата. Казваше се Каръл Шей, беше на двайсет и шест години, имаше апартамент някъде в центъра на града, сърбеше я копнеж да си опита късмета в киното и неутолима жажда за коктейли Манхатън.

След първите шест чаши захихика и ме задърпа за ръкава докато не се обърнах към нея.

— Вие не ми говорите, мистър Макбрайд.

— Тъкмо наблюдавах сградата отсреща. Надявах се да зърна моите приятели на излизане. Имам голямо желание да ги видя.

Тя отново се изкикоти и отпи от Манхатъна си, седмия подред.

— О, остави ги на мира. Те са излезли през задния вход.

Ушите ми се наостриха.

— Защо?

— Там си държи колата. Важните си срещи ги урежда оттам.

— За какъв дявол те е изтъпанчил тогава отпред?

Тя сграбчи чашата с едната си ръка а с другата впи нокти в китката ми.

— Обича да ме гледа. Пък и освен това съм си и тъпичка. — Тя повдигна очи и ги долепи до моите. — Истина ти казвам, тъпа съм. — Настоя тя, смеейки се.

Ухилих и се. Платинената и главица действително беше тъпа като задник. За сто долара на седмица можеше да си го позволи.

Запита ме:

— Защо удари Лени? Наистина ли го направи?

— Аха. Онова дребното също. Казвало се Еди.

— Ударил си Еди! — Веждите и се бях превърнали в съвършени дъги, почти допиращи косата и. — Еди Пакман! — Гласът и се сниши до шепот. — Той е по-страшен и от Лени!

— Брей! Следващият път сигурно ще е още по-голям майтап.

— Ти си луд!

— Не, само бесен. Колко време беше днес Лени в офиса си?

— През целия ден.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. От девет часа сутринта е вътре заедно с останалите. Дори им сервираха обяда в залата. Защо?

— О, нищо особено. Някой се опита да ме пречука тази сутрин и тъкмо се чудех дали не е било нашето дребосъче. — Отново ме изгледа с изумения си премрежен поглед, преди да се обърне към бара. — Може да се е измъкнал през задния вход, за който ти спомена. — казах аз.

— Не. Беше вътре през цялото време. Цял ден го виках по телефона.

Хванах я за брадичката и обърнах главичката и към мен.

— На бас, че е имало най-малко един час, когато не е бил до телефона?

— Н-н-е знам… наистина не знам.

— Всичко е наред. — казах аз. — Исках само да се уверя, че е възможно и да е бил той. Това ми стига, за да го размажа.

— Искам да пийна нещо. — оплака се тя. — Дано никой не ме види че седя тук с теб.

Поръчах и още едно питие, проследих как го гаврътна и поръчах още едно.

— Каква е играта, Каръл?

Видях как пръстите и застинаха около чашата.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш много добре какво имам предвид. В офиса на тоя ли се решава съдбата на града?

Мина доста време, докато кимне с глава.

— И как протича?

Този път усмивката и не беше толкова сияйна. Имаше тъга и безнадеждност в нея.

— Виж, приятел, аз съм тъпа. Хубава, ама тъпа. Ако имаш някакви сметки за оправяне, уреждай си ги директно с мистър Серво или Еди Пакман. Нищичко не знам, и съм щастлива че е така, защото ако знаех, щях да си навлека голяма беля с теб, защото си тъкмо моя тип, и нямаше да ти устоя.

— Аз съм твоят тип?

— Ти си чудесен.

— Не думай.

Тя подпря брадичката си върху ръката и ме изгледа сънливо.

— Обичам едрите мъже. Обичам ония, които не се спират пред нищо. Умирам за мъже с мускули като твоите, които нямат нужда от вата на раменете. Обичам каменни лица с късо подстригани коси. Ще направя всичко за мъж, който може да хвърли шамарите на Лени Серво, и оня да ги преглътне. Единственият им недостатък е че докато им се нарадвам, и вече ги няма.

— Пробвала ли си някой досега?

— Не казвам.

— Шефът ти не обича да го подритват оттук-оттам, а?

— Хич даже.

Запалих цигара и нанизах кръгчето върху чашата пред мен.

— Чувам, че е женкар.

— Дрън-дрън! Той е нимфоманиак, или как беше там.

— Сатир. Коя му е сегашната?

— Някакво горещо парче от затънтения север, което знае, че най-прекият път към сърцето на мъжа не минава през стомаха му. Държи си я само по найлонови чорапи в апартамента.

— Слушай, — казах аз, — какво мислиш че ще стане с мен?

Лицето и се набърчи в размисъл.

— Аз… не знам, наистина не знам. Някой…

— Продължавай.

— Просто нещо се случва, и това е всичко. Не ми задавай повече такива въпроси. Щях да хвана първия влак за някъде, ако бях на твое място. — Пръстите и се сключиха около моите. — Направи ми една голяма услуга… иди си.

— Тук ми харесва.

Чашата се задържа за миг на устната и, и после рязко политна нагоре като я гаврътна до дъно. Барманът дойде и донесе още една без да чака знак. Колко е хубаво да си постоянен клиент.

— Тръгвай си. — изрече с усилие тя, след което гаврътна и тая чаша. Когато се обърна устата и беше изкривена в горчива усмивка. — Проклети да сте едрите мъже. Хайде, отведи ме у дома.

Малко остана да се пльосне по нос докато успее да слезе от стола. Изведох я, махнах на едно такси и я напъхах вътре. Докато стигнем блока и вече се кикотеше за живите и умрелите, като не спираше да настоява да съм я изпратил до апартамента и.

Единственият неприятен момент беше когато заспа в асансьора и трябваше да я разнасям на ръце от врата на врата, докато намеря табелката с нейното име, и после извадих ключа от дъното на чантичката и отключих.

Беше хитро и малко тристайно апартаментче, като входът към спалнята минаваше през един ъгъл на всекидневната. Ритнах вратата с крак, хвърлих я на леглото и оставих чантата върху тоалетната масичка.

Тръгнах да излизам, когато тя ме спря с плачлив глас:

— Забрами да ме съблечеш.

И ми се захили с разфокусираните си от манхатъните очи, но вече напълно разбудена.

— Ципът ходи чак до долу. — каза ми тя.

— Знам. И сутиенът ти се държи само на една кукичка, а чорапите си ги залепила за бедрата с със скоч-лента.

Закикоти се отново и бавно повдигна единия си крак. Роклята и се събра чак на корема и останаха само атлазената и кожа и найлонът, които раздухаха пожар в гърдите ми.

— Позна. — рече тя. — А сега ми свали ципа.

Пъхнах две цигари в устата си, запалих ги и хвърлих едната на леглото и до нея.

— Някой друг път.

Знаеше как да разпалва огън в мъжкото сърце. Спусна крака си и я хвана с пръстите на крака си.

— Ти си опасен.

— Да, истински убиец.

Ухилих се отново и тръгнах.

Пусна ме само до входната врата.

— Стига да искаш, винаги можеш да се върнеш тук и да се скриеш от Серво. Завинаги.

Чудесно дете. Направо ме задължаваше.

— Може и да го направя. — извиках аз в отговор. Излязох и хлопнах вратата, като се уверих че се беше заключила и влязох в асансьора.

Едва след като стъпах на улицата се сетих, че исках да я питам дали не щипе много противно кислородната вода.

Очаквах супермодерна кооперация с портиер. Оказа се стандартен жилищен блок на шест етажа с автоматичен асансьор. Очаквах бронзово мандало на входа с големината на рулетка. Оказа се месингов бутон. Очаквах името да е изписано със златни букви. Оказа се обикновена визитна картичка в стоманена рамка.

Очаквах вратата да се отвори от всеки друг, но не и от сънлива нимфа с червена като пожар коса, която ми предложи чашата си вместо поздрав. Приех я, защото очевидно това беше възпитаният отговор на това приветствие.

Подадох и я обратно, след като отпих половината.

— Винаги ли отваряш вратата в този вид?

— Обичам да ходя без дрехи. — измърка тя.

— Няма ли недоволни?

Тя ми се ухили сякаш бях разказал последния виц и си допи чашата.

— Продаваш ли нещо?

— Не, а ти?

— Вече е продадено. — каза тя. — Трябва ти Лени, нали?

— Точно така. — излъгах аз.

— Няма го, но можеш да го почакаш вътре.

Тя придържа вратата отворена и я затвори зад мен. Сега вече обстановката беше точно такава каквато я бях очаквал. Навсякъде плюш. Истински. Имаше стая с книги, стая с барче, стаи с всякакви хитрини за живота и една специална стая с огромно легло, готово за използуване.

Огледах всичко, което можеше да се види, но трябваше вече да спра, защото тя се сгуши на един натруфен стол, абсолютно гола, и ме наблюдаваше над ръба на чашата. Голите жени не могат да се опишат току-така, когато влизате някъде и те ви посрещнат от прага. Те са голи и толкова. Те са бели и пластични и всичко им е в движение едновременно. Наблюдавате ги известно време и след това привиквате с тях. Тогава ви се връща и речта.

— От колко време си тъдява, сестричке? — запитах я аз.

— О, много отдавна. Сигурно има години. Да не си ченге?

Преди да успея да отговоря, тя поклати глава и косата и заля гърба и.

— Не, не може да си ченге. Едно ченге никога не би влязло тук. Приятел може би?

Отново поклати глава.

— И това не си. Един приятел ще си помисли хиляда пъти преди да влезе тук. Репортьор? Не, не си репортьор, защото вече щях да съм изнасилена.

Тя се разкикоти на стола и отпи от чашата си, като се мъчеше да се прави на сериозна.

— Не, ти можеш да бъдеш само враг. Това е единственото обяснение.

Запалих цигара и зачаках да остави чашата. Трябваше да се извие, за да стигне масичката с кафето и го направи с лениво змийско движение. После се облегна на стола и се протегна, гърдите и щръкнаха, после прибра стомаха си ш се отпусна.

— Знаеш ли какво ще ти направи Лени, ако те завари тук?

— Не, кажи ми.

Още едно налудничаво кикотене.

— Ще развалим целия майтап. Не, ще почакам. Можеш да говориш и да ме гледаш, докато чакаме. Както обичаш. — Тя отново се протегна за чашата, успя да изкопчи от купата бучка лед и я засмука. — Сега говори. — каза тя.

— Чувала ли си някога за момиче на име Вера Уест?

Бучката лед пада в скута и. Тя успя да го изрови след бесни движения и ме изгледа навъсено.

— Лени няма да те хареса.

— Не съм се и надявал. Та да се върнем на въпроса.

— Чувала съм за нея.

— Къде е тя?

— О, няма я и аз вече се грижа за Лени. Кой се интересува?

— Аз се интересувам, сестричке. Къде е?

Тя тръсна нетърпеливо глава.

— Откъде да знам? Толкова отдавна я няма, че никой не знае къде е. Едно време беше тук, и после изчезна. Ей-така. А и освен това, не я обичам.

— Защо?

— Лени говори за нея, ето защо. Понякога, когато е пиян, ме нарича с нейното име, друг път пък я псува насън. Докато я псува, всичко е окей, но не обичам да ме нарича с нейното име.

— Какво ще стане, ако Лени я открие?

— Знам какво ще стане, ако аз я открия.

Тя напъха леденото кубче в устата си, въртя го из устната си кухина и накрая глътна каквото беше останало от него. Сигурно усещането и за студ беше много силно, защото цялата настръхна. А по нея имаше какво да настръхне. Тя потрепера сякаш от удоволствие и протегна ръка за друго. Този път тя наистина се постара да се протегне специално за мен, като се увери че не съм пропуснал нищо. Започвах да мисля че я обземаше бяс.

— И какво ще стане, ако ти я откриеш?

Езикът и си поигра с леденото кубче, преди да ми отговори.

— Така ще я одера, че никой мъж повече да не я погледне. Някой ден непременно ще я открия. Даже мисля че знам как.

— Наистина ли? И как?

Нещо ставаше с очите и. Започваха да наподобяват косата и.

— Какво ще ми дадеш, ако ти кажа?

— Какво искаш?

— Това е глупав въпрос.

Нямаше съмнение. Очите и заприличваха на тлеещи въглени готови всеки момент да пламнат. Бяха полуприкрити от клепачите и изглеждаха лениви, но не бяха. Не виждах за пръв път подобни очи.

— Лени е луд по тебе, нали?

— Разбира се. — Тя провлачи думата. — Умира за секс.

Изправих се от стола.

— Извинявай, ще те оставя за малко.

Тя не каза нищо и аз излязох от стаята. Две минути ми бяха достатъчни да открия това което исках да узная. На закачалката в гардероба на спалнята висяха само няколко огърлици от диаманти и перли, които струваха няколко състояния. В банята над ваната висяха още няколко такива, макар и по-малки. На масичката до телефона лежеше бележникът и натъпкан със стотачки и няколко петачки свили се край тях като бедни роднини.

В целия апартамент не можеше да се намери дори и чифт дантелени гащички. Лени беше толкова луд по катеричката си че не поемаше абсолютно никакви рискове. Единственият начин да задържи нимфата си у дома беше да я държи по-далеч от всякакви дрехи. И да исках, и аз не можех да измисля по-добър начин от тоя.

Когато се върнах в стаята, вече не я заварих на стола. Беше се изтегнала на дивана с цигара във всяка ръка, предизвиквайки ме да се приближа и да взема моята цигара. Приех предизвикателството. Посегнах да я взема, но не бях достатъчно внимателен. Тя се изви и заби горящия край в дланта ми и избухна в смях като видя как се изкриви лицето ми.

За нея всичко беше майтап. Чудесна малка катеричка. Тя и Лени сигурно имаха големи изпълнения.

— Преди малко спомена нещо как ще откриеш Вера Уест. — напомних и аз.

— Вера? О, аз съм казала, така ли?

— Може би ще е по-добре да питам Лени за това. Кога ще се върне?

Тя се заизвива на дивана като правеше движения които бяха навярно предназначени да забравя за какво съм дошъл тук.

— О, няма да го има поне няколко часа. — ухили се тя.

И аз можех да играя подобни игри. Щеше да бъде чиста загуба на време, беше прекалено гола, за да ми действа възбуждащо. Трябваше да използува завеса или нещо подобно. Каквото и да е. Хвърлих запалената цигара и тя се приземи точно върху корема и. Очите и малко остана да изскочат и тя се сгъна на две с ужасно проклятие. Беше още по-забавно от номера с бучката лед.

Изсмях се и тръгнах към вратата. Извих глава към нея с мисълта че се готви да ме замери с нещо по-тежко. За дама като нея беше нищо да загуби за миг разсъдъка си.

По дяволите, тя дори не беше ядосана. Хилеше се и очите и блестяха по-силно и от косата и.

— Имам наум някои неща които ще направя с теб за това. — каза тя. Паузите между думите и ме накара да забавя крачка. — Когато се върнеш. — добави меко тя.

Натиснах бутона и зачаках асансьора да се качи на етажа. Отражението ми се хилеше от вратата в черното стъкло на прозореца. Брей, тоя Линкасъл си го биваше. Да ти скочат две такива страхотни парчета само за половин час.

Апартаментът на чистача беше на гърба на зданието. Беше късокрак, плешив и беззъб, но от хилядите варели с боклук мускулите му бяха станали като корабни въжета. Преди да го заговоря, помахах пред очите му десетдоларова банкнота и му позволих добре да я огледа.

Хареса я.

Показа ми венците си и я измъкна от пръстите ми.

— Влизай.

Махна от един стол чифт ризи за пране във всекидневната и ми кимна да седна. Заситни през стаята и седна срещу мен, като не преставаше да си играе с банкнотата.

— Значи търсиш новини, а? За кого? За Серво? Или за курвите на последния етаж?

— Бързо схващаш май, а?

— Че как. Тия са единствените, за които някой ще плати за информация.

— Че кой друг се интересува?

— Да не си ченге?

— Не.

— Репортьор?

— Няма никакво значение кой съм. Просто искам информация.

— Окей. Курвите плащат на ченгетата. Пък те плащат хора да душат как върви бизнеса. Щом е добър, плащат здраво, нали знаеш?

— А Серво?

Той се изкикоти с гумен звук.

— Да си чувал някога за честно ченге? Имаме си тука един. Викат му Линдзи.

— Познавам го. — казах аз.

— Той души след Серво. Иска да знае кои са му контактите, нали знаеш?

— Да. Кои са те?

— Искаш за десет долара да си окача въжето на врата? Че аз и за стотарка няма да си отворя устата. Виж за пет стотака мога да изровя нещичко.

— Ако си мъртъв, пет стотака ще ти свършат точно толкова работа, колкото и десет долара.

Очите му блеснаха срещу моите.

— Да, ама с пет стотака мога да се измъкна от тая дупка. Ще се махам оттук, разбираш ли? Тука пари няма.

— Имаш ли нещо което си струва пет стотака?

Блясъкът в очите му помръкна и той поклати глава.

— Е, аз нямам нищо дето да струва даже и десет долара. Само се перча. Тука не се e отбивал много отдавна никой и съм жаден за приказка, знаеш.

Облегнах се на стола и протегнах краката си. Нямах някаква спешна работа. Исках само да си изясня някои неща. Да си поприказваме. Малко. Много. Запитах го:

— От колко време Серво е тук?

Човекът срещу мен забележимо се отпусна. Може би усети какво ми беше отвътре и знаеше колко важна за мене беше темата.

— О, той е тук откакто е в града. Похарчи цяло състояние докато обзаведе апартамента. Трябва видиш какво парче е поставил вътре.

— Видях.

Адамовата му ябълка се раздвижи усилено. Той се приведе трескаво към мен.

— Сериозно? И как беше тя?

— Гола. Искаше да ме чука. Отказах и.

Той отново преглътна. На врата му запулсира вена.

— Господи, какво парче! Веднъж трябваше да оправям една чешма горе и тя беше чистак гола! И знаеш ли какво направи? Започнах да развивам гайката и през цялото време ми приказваше само за чукане и ръцете ми не можеха да завъртят дяволския му ключ и после, когато не гледах към нея, да вземе да грабне от чантата ми един чук с кръгъл ударник и…

— А другите жени?

Очите му загубиха трескавия блясък. Примига няколко пъти към мен и се отпусна на стола, хапейки устни.

— Винаги си е подбирал здрави парчета.

— Спомняш ли си някоя от тях?

— Разбира се. Всичките ги помня. Тая е най-добрата.

Измъкнах цигара и я запалих, като мислих през пушека.

— Преди доста време той имаше една на име Вера Уест. Помниш ли я?

Той премълча и аз го подканих:

— Е?

Мускулите на ръцете му се свиха в топки, а лицето му се стегна.

— Приятел, — каза той бавно, — не те познавам що за човек си, но тя е единствената дама, за която няма да ти кажа нищо.

Знаех че е излишно да му предлагам още пари, и затова продължих дружелюбно.

— Няма да ти се разсърдя. Тя беше единствената стока между тях. Не искам да слушам за нея разни глупости.

— Дяволски си прав, че беше единствената стока. Винаги беше на висота. Наистина, забавляваше ги, но и тя трябваше да яде. Но беше човек и знаеш ли колко често биеше Серво по носа? По дяволите, чувал съм го чак тука долу да крещи като се мъчеше да я накара да легне с него. Здраво му триеше мутрата. Но на него му харесваше и си я държеше. Сигурно му беше писнало от ония с вечно навирените крака. Но тя си беше стока, както вече ти казах. Един път една кола ме посмачка малко, и тя ми даде от нейната кръв, представяш ли си? Хич не ме и познаваше, а даде да ми прелеят от нейната кръв.

— Няма я вече.

— И аз така знам. — каза той с горчивина. — Дано само да е имала ум в главата да си задели някоя парица, преди да му бие шута на тоя боклук. Дано да го е направила.

Изпратих още едно облаче дим към тавана.

— На Серво това не му хареса, а?

— Загуби покой. Вярно, бързо се обзаведе с друга, но вече не беше същото. Тъкмо се нанесат и им бие шута. Само дето оная червенокосата горе се държи от доста време. Много си я бива. Трябва да я чуеш как обработва Лени. Кара го да пищи.

— Който и да я види, всеки ще запищи от мерак. — казах аз.

— Не е такова пищене, авер. Там, горе, тя е шефът. Като съпруга, нали разбираш?

— Понякога се случва и така. — казах аз. Станах, протегнах се и смачках угарката в пепелника. — Може пак да се отбия насам. Ако намериш нещо, дето струва пет стотака, пъхни го под рафта и ме изчакай.

— Разбира се. — Съпроводи ме до вратата и я отвори. — Снощи малко остана да се избият горе.

Спрях се и го изгледах.

— Дамата?

— Не. Той и някакъв друг юнак. Мъчеха се много-много да не вдигат шум, ама аз ги чух. Бях на покрива.

— За какво ставаше дума?

— Не можах да разбера. Лени сложи климатична инсталация и всички прозорци са затворени. Чух ги да крещят един на друг, но не можах да хвана и думичка. Много бяха ядосани.

— Знаеш ли кои бяха?

— Знам само, че единият беше Серво. Той се дереше повече.

— О!

Замислих се над чутото, вкарах го в паметта си за последващ размисъл и благодарих на момъка. На сбогуване оголи още веднъж венците си и ми отвори вратата.

Постоях малко пред зданието, втренчен в продълговатите сенки по улицата. Свърших цигарата си и запалих друга, но вече не усещах вкуса на тютюна. Опитах се да мисля, да погледна нещата от няколко ъгъла, и да ги сглобя, но нищо не излезе.

Поразходи се малко из града. Опитай се да откриеш късчета информация отпреди пет години. Опитай се да намериш момиче на име Вера Уест, без да разбере за това целия град, казах си аз.

Повече от това нямаше накъде. Набиха ме, стреляха по мен, закачиха ми опашка, опитаха са да ме прелъстят и бяха на косъм от успеха. Като за начало не беше лошо. Поне разбрах колко важна фигура съм.

Или по-скоро истинския Джони.

Наистина трябва да е бил много важен елемент в цялата игра, защото ако не си е бил плюл на петите, сто на сто е щял да намаже ножа. Но защо, по дяволите е трябвало да го гонят от града? Та те са могли спокойно да го пречукат и работата е заспивала. Това беше повече от ясно. Но някой го е устройвало повече Джони да си плюе но петите. Но защо, по дяволите, защо?

Кое го е принудило да офейка — убийството на Миноу или кражбата на двестате бона? И едното, и другото бяха достатъчно оправдание, но кое по-точно?

Захвърлих угарката в канавката и закрачих по улицата. Може би беше по-добре да бях останал при чичото с голите венци. Поне имаше ищах за приказка и можеше да изръси нещо интересно, което да ме отведе до важна следа.

Свърнах в една дрогерия и влязох в телефонната кабина. Опитах се да се свържа с Логан, но не го открих. Следващите десет цента ме свързаха с автогарата и стария Ник. Буквално го чух как подскочи като ми чу гласа.

— Какво правиш? Жив и здрав си, нали?

— Жив и здрав съм. Обмислям някои неща. Имаш ли свободно време?

— Разбира се. Имам още един час свободен. Много се тревожех за теб, момчето ми. Уенди ми се обади и ми каза, че не си останал при нея.

— Как е блондинчето?

— Добре е, но ти е сърдита.

— Сега я втасахме. — Изведнъж ми хрумна нещо. — Идвам при теб на гарата. Какво ще кажеш да я извикаш при теб? Мислиш ли, че ще дойде?

— Да. — той провлачи малко думата и добави: — Още е рано за Луи.

Сега трябваше да свърша една работа. Обмислях го докато пътувах с таксито към гарата. Въртях го из главата си и то все повече се избистряше. Ник и Русокосата. Бяха предната линия на посрещачите, когато пристигнах в града. Авангардът. Здрависваха се с мен и ме тупаха по гърба. Бяха приятни и изпълнени със съчувствие и не след дълго някой се опитваше да ме напълни с олово.

Таксито застърга гуми в чакъла и спря пред гарата. Шофьорът си отбеляза нещо на картона и протегна ръка. Пуснах му един долар и се измкнах от колата.

Заварих ги и двамата в кабинката на стареца. Прозорецът беше затворен, малкото радио гърмеше, а на масата се кипреше димяща каничка с кафе. Ник затвори вратата след мен, заключи я и раздруса десницата ми.

А до стената беше седнала Уенди. Русокоса. Русата красавица Уенди с вълшебните крака и умопомрачителните гърди, които напираха до скъсване през роклята и. Беше възхитително парче, стига да стоите по-далеч от нея. Тя се усмихваше, освобождавайки се от леката мушама и движението раздвижи гърдите и за оглед. Не беше необходим втори поглед, за да се увери човек, че ако въобще имаше нещо под бялата блуза, то сигурно беше нарисувано с най-тънката четка на някой художник. Другата част от костюмчето и, полата, се обтягаше до скъсване на бедрата, но такава беше кройката. Във всяко нейно движение са криеше покана за румба, и за улеснение по време на танца цепката отстрани на полата и достигаше фантастични височини, откривайки безупречния найлон, и при едно малко по-внимателно взиране можеше да се зърне вълшебната розовина на кожата и, там където свършваше найлонът.

Тя захвърли мушамата върху облегалката на стола и седна. Ник седна и той.

Аз предпочетох да остана прав.

Стоях с гръб облегнат на вратата, като ги гледах двамата и на лицето ми трябва да се беше изписала цялата гама от мисли и чувства които бушуваха в главата ми. Устните на Уенди понечиха да се раздвижат, но Ник я изпревари. Той ме запита с навъсено чело:

— Какво ти става, Джони? Аз…

Устата ми се обтегна в ъгълчетата.

— Не съм ли ви казвал какво ще се случи на трима души?

Те се спогледаха в удивление, и после обърнаха погледа си към мен.

— Първият ще умре. — казах аз. — Вторият ще остане с ръце негодни за нищо. А на третата ще изгоня от нея малкия дявол.

Пръстите на Уенди се вкопчиха до побеляване в стола. Надигна се от него с опасен блясък в очите. Като последен предпазител.

— Кажи го направо. — изръмжа тя.

— Днес стреляха по мен.

Татенцето нададе разтревожен крясък.

— Джони…

— Затваряй си устата. Ще стигна и до теб.

Уенди беше хитро човече. Поумняваше много бързо. Имаше вълшебни крака и още по-вълшебни гърди, но в момента скалата на ценностите ми беше доста по-различна. Гледах я без да отделям погледа си от нея, и се мъчех да реша дали такова страхотно парче беше способно да ми пръсне черепа, и накрая реших, че не беше изключено.

— Къде беше през целия ден?

— Защо?

— Аз задавам въпросите.

Блясъкът в очите и се усили.

— Я не се надувай. Не обичам бабаитите… ако въобще си такъв.

— Бабаит съм повече отколкото си мислиш. И можеш да го опиташ, стига да искаш. Някои вече пробваха.

Ъгълчетата на устата и останаха напрегнати.

— Значи ти мислиш, че аз или Ник сме стреляли по теб?

— Може би, сладур, може би. Съвсем просто е, само като си помислиш. Кой освен вас двамата знаеше че съм се върнал? Мога да ги изброя на пръстите на едната си ръка ако искате. Ник. Ти. Линдзи. Тъкър. Може би трябва да включа и пиколотата от хотела и шофьора на таксито. — Заковах ги с очи. — Нещата стават даже още по-прости. Линдзи или Тъкър едва ли щяха да пропуснат. Ник не може да вижда толкова надалеч. Момчетата от хотела и шофьора едва ли биха имали тая смелост за каскада като тази. Оставаш ти. Смешно, нали?

Усмихнах и се.

Тя не ми върна усмивката. Бледите ивици около устата и се стопиха. Лицето и омекна за пръв път от началото на разговора и се разхубави, и ако не я познавах, щях да си помисля че ме гледа със съжаление.

Каза ми:

— В девет без петнайсет ме събуди раздавачът. Трябваше да се разпиша за препоръчано писмо. Можеш да го провериш. След около двайсет минути млекарят ме вдигна пак от леглото и си платих сметката. Казва се Джери Уиндът и можеш да го намериш в мандрата на Линкасъл. Преди да си тръгне пристигна Луи с новия ми костюм и остана до обяд. Беше с един приятел от американската асоциация на кинодейците. После в…

— Достатъчно. — прекъснах я аз. Чувствувах се особено глупаво. Отидох до масичката и сграбчих каничката с кафето. Направих една солидна глътка и си изтрих устата с опъкото на дланта. Ник клатеше тъжно глава.

— Извинявай, миличко, правя само едри грешки, никога дребни.

Тя вдигна очи към. Огънят беше угаснал в тях.

— Всичко е наред, Джони. Разбирам те много добре. — Малката усмивка с която придружи думите си потвърждаваше искреността им.

Хубаво ли ми е, смея се като откачен. По дяволите, колко хубаво ми беше! Колко пъти ще срещне човек в живота си жена, която, след като и хвърлиш в лицето обвинение в опит за покушение върху живота ти, ще ти прости за грешката, без дори да се сърди в продължение на седмица?

Смеех се като откачен, за какъвто ме помисли Ник, но Уенди ме подкрепяше с такава сила, че и той не издържа и се включи. В известен смисъл наистина беше голям майтап. Паркирах на столчето на Ник пред гишето и им поднесох кутията с цигари.

— Навик ми е да си навличам неприятности по този начин. — казах им аз.

Ник на една дума се съгласи с мен.

— И ще си навлечеш още по-големи ако се сблъскаш с лоши хора. Сигурно вече можеш да ни кажеш това, за което си дошъл.

— Да питам не е точната дума, Ник. Дойдох да задавам въпроси. Загазил съм го здравата. Какво да правя?

Уенди опъна силно цигарата.

— Загазил за какво?

— За идеи. Информация. Не мога да ида при ченгетата, а отникъде другаде не мога да получа информация. Линдзи държи на бюрото си обвинение в убийство с моето име отгоре и не може да го задейства. Все някой ден ще му се отвори и на него парашута и трябва дотогава да съм приключил с цялата история. Дотогава ножът ще ми виси над главата.

Ник придърпа стола си по-близо до масата и се облакъти върху нея.

— Кажи какво има, Джони. Познавам много хора, които могат да ми свършат работа. Какво ти трябва?

В главата ми запъплиха неща, за които дори и не ми беше хрумвало преди.

— Не ми харесва начина по който е загинал Миноу. Просто си е седял на стола, и «бум». Чиста работа. Без шум, без борба. И аз изтъпанчен най-отпред с мотив като по поръчка.

— Пистолетът. — произнесе спокойно Уенди.

Очите и ме обляха с леден душ. Ник автоматически заби поглед в ръцете ми и зачака да чуе какво ще му кажа.

— Да, пистолетът. — повторих аз. Големият въпрос. Линдзи го зададе. Уенди го зададе. И аз си то зададох. — Чудя се какво ли е правил Миноу там оная нощ.

— Вестниците писаха че е работил. — избъбра Ник. — Нали е бил в кабинета си.

— Доста късно е било за работа.

— За какво намекваш?

— За онова което ти казах първо. Не ми харесва начина, по който е загинал. Трябваше да е паднал от стола на пода. Ако е бил изненадан от убиеца в кабинета си, особено мен, щял е поне да реагира по някакъв начин.

Ник подърпа бакембардите си.

— Ти имаш медали от войната за бърза и точна стрелба, Джони.

Старецът определено нямаше навици да оставя мостове зад себе си.

— Не е била чак толкова бърза. — казах аз. — Струва ми се по-вероятно убиецът да е бил там през цялото време. А може Миноу да е отишъл там да се срещне с него. Какво ще кажеш за това?

— Може би. — И двамата го произнесоха едновременно.

Имаха предвид мен. Нещата загрубяваха.

— Как мога да го разбера?

Уенди кръстоса крак върху крак. Бял найлон и късче розова плът в края на цепката на полата и.

— Миноу остави вдовица. Тя може да знае.

— Знаеш ли и адреса?

— Мога да го намеря.

Смъкнах се от столчето.

— Да тръгваме тогава.

Тя живееше в една бяла къща в предградията на града. Наоколо нямаше големи струпвания от сгради и всички къщи бяха обградени от достатъчно зеленина. Зад къщите имаше люлки, децата играеха по зелените площи, а възрастните се сбираха насядали в шезлонги по откритите веранди. Къщата която търсехме беше заобиколена от ограда, с къщичка за птици на висок стълби и една простичка табела с името «Миноу».

Отворих вратата и пропуснах Уенди пред мен. Тя се приближи до вратата, натисна звънеца и ми се усмихна, докато чакахме. Вратата се отвори и една жена на около петдесет и пет години застана на прага, произнасяйки:

— Здравейте, с какво мога да ви помогна?

— Мисис Миноу?

Тя кимна на Уенди.

— Аз съм.

Беше ми трудно да намеря точните думи. Пристъпих напред и казах:

— Бихме искали да поговорим с вас, ако имате малко свободно време.

Тя отвори широко вратата и я придържа с ръка.

— Разбира се, заповядайте. Чувствувайте се като у дома си.

Влязохме и я последвахме във всекидневната. Беше чудесна стая и свидетелствуваше, че който и да живееше тук, обичаше подредбата и имаше прекрасен вкус. Уенди и аз седнахме на дивана се докато жената се настани. Отново ни се усмихна и зачака.

— Става въпрос за… вашия съпруг. — започнах аз.

На времето това сигурно щеше да я стресне. Не и сега. Седеше спокойна, но в погледа и се четеше въпрос.

— Аз съм Джони Макбрайд.

— Знам.

Уенди и аз се втренчихме в нея.

— Не бих могла да забравя лицето ви, нали?

— Не изглеждате особено разтревожена.

— Трябва ли да бъда?

— Казват че аз съм убил съпруга ви.

— Вярно ли е?

Господи! Тя ми звучеше повече като майка която очаква отговор от сина си защо е получил слаба оценка в училище.

— Не. — казах аз.

— Тогава защо трябва да съм разтревожена?

Не можех да го асимилирам. Поклатих глава.

— Не ви разбирам.

— Никога не съм и мислила, че сте убили съпруга ми. — каза тя.

Ноктите на Уенди издадоха остър звук като при счупване в тишината. Беше се втренчила в жената, стрелна ми бърз поглед с крайчеца на очите си и отново се зае с ноктите си.

Съвзех се.

— Хайде да повторим, мисис Миноу, защото още съм като в мъгла. Ако вие мислите, че аз не съм убиецът, защо не отидете в полицията?

— Мистър Макбрайд, докато стигна до това заключение, полицията вече си беше изградила определено становище. При цялото ми уважение към капитан Линдзи, нека да ви уверя, че аз му казах какво мисля, но той го отхвърли като нелепо. И оттогава насам съм премислила всичко, вече по-спокойно, и се убедих че съм права. И оттогава насам чакам.

— Чакате какво?

— Вас. Убиецът винаги се крие от закона.

— Благодаря ви, но трябва все пак да ви напомня за отпечатъците върху пистолета.

Усмивката и стана малко загадъчна.

— Това е нещо, което вие трябва да разгадаете, млади човече.

— Чудесно. И как успяхте да разберете, че съм невинен при това доказателство?

Тя се отпусна назад в стола с нещо като въздишка.

— Боб и аз бяхме женени от дълго време. Знаехте ли, че той беше полицейски офицер в Ню Йорк преди да се захване с правото? Да, той беше такъв, и то много добър. И стана още по-добър, след като го произведоха областен прокурор. Боб никога не задълбаваше в подробности. Интересуваше се много повече от мотивите. — Погледът и се плъзна по лицето ми. — Убийството му не беше отмъщение.

— Какво беше тогава?

— Още не знам със сигурност.

— Нощта, когато загина… защо отиде в кабинета си?

— Ще трябва да се върна малко назад за да обясня някои неща. Разказа ми че един ден някакво момиче дошло в кабинета му. Била много уплашена и му оставила писмо, което трябвало да бъде отворено само в случай на нейната смърт. Това може да ви изглежда необичайно, но не е така. Всяка година към него се обръщаха няколко човека с подобни молби. Като и да е, тогава забравил да го остави в сейфа в кабинета си и го донесе у дома. Същата нощ го заключи в домашния ни сейф горе и забрави за него.

Няколко месеца по-късно се прибра много разтревожен и ме попита за писмото. Напомних му къде го беше прибрал и той се успокои. Същата вечер, когато му занесох чай горе, го заварих седнал пред сейфа в много напрегнато състояние и го видях да изважда писмото от отделението, в което го беше пъхнал. Известно време го разглежда и после го прибра обратно в сейфа.

След два дни му се обадиха през нощта от Ню Йорк. Това го възбуди много и чух няколко пъти да споменава думата «потвърждение». Качи се горе и го чух да отключва сейфа. После се върна долу, облече се и си сложи шапката, излезе за два часа, върна се, качи се отново при сейфа и остана да работи в стаята си върху някакви документи. След няколко минути му се обадиха от офиса, каза ми че трябва да тръгва и излезе. Повече не го видях. Същата нощ беше убит.

— Кой го повика?

— Някакъв полицай на име Тъкър.

Кокалчетата на юмруците ми побеляха.

— Защо?

— Пристигнало някакво писмо за Боб със специалната поща. Искаше да знае дали да го приеме или да му го донесе тук, у дома. Боб му каза че той ще отиде в офиса да го вземе.

Проклятие, проклятие и още веднъж проклятие! Вече бях готов да обърна света, а то се оказа толкова просто. Това чудовище Тъкър! Запитах я:

— Линдзи провери ли всичко това?

— О, разбира се!

Зачака ме да и задам следващия въпрос. Той беше единственият, така че не се чудих много:

— Какво стана с писмото?

— Не знам. Когато отидох за личните му вещи заварих сейфа му отворен и забелязах че писмото го нямаше там, където го бях видяла за последно. Капитан Линдзи ми показа всичко намерено в офиса на Боб, но тъй като писмото представляваше обикновен бял плик, не можах да бъда много от полза.

— Мислите че писмото ли е било причина за смъртта му?

— Една от многото. Много хора бях щастливи че той загина.

— Серво?

Тя кимна.

— Аз?

Тя се усмихна и кимна отново.

— Заговор в разбойнически град?

Усмивката и също се получи малко заговорническа този път, но пак кимна.

— Тогава мотивите е възможно да са били различни? — казах аз.

— Всичко друго, само не и внезапно отмъщение. Прекалено елементарно е.

— И аз си мислех същото. — казах и аз.

Тя повдигна леко вежди и устата и оформи една комична арка. Нещо придаваше на лицето и щастливо изражение, което изобщо не отговаряше на времето и мястото на разговора ни. Напомняше ми на майка, която знае много добре че детето и се опитва да лъже, но го изчаква да си признае първо.

Толкова чоглаво ми стана че се изправих и смушках Уенди.

— Благодаря ви много, мисис Миноу. Много ми помогнахте.

— Радвам се да чуя това. Можете винаги да ми се обадите, на ваше разположение съм. Има ме в телефонния указател.

Изпрати ни до вратата и си взе довиждане с нас. Усещах погледа и върху нас до колата на Уенди и дори след като потеглихме към града. Няколко минути не проронихме дума. Сортирах в главата си информацията, която ми беше съобщила вдовицата. След като всичко улегна по местата си, където нямаше опасност да бъде забравено, се обърнах към Уенди.

— Какво ще кажеш?

— Страна жена. — каза тя, без да отделя очи от пътя. — Не знам как бих се чувствувала, ако бях на нейно място.

— Не е никак глупава.

— И изглежда напълно убедена, в това което твърди.

— А ти какво ще кажеш?

— Има ли някакво значение?

— Не особено.

Тя спря на един червен светофар, побарабани с пръсти по кормилото докато светне зеленото, и отново включи на скорост.

— Не съм толкова сигурна. — каза тя.

Пропуснах го край ушите си. Пет пари не давах кой какво си мисли, стига да не се изпречваха на пътя ми. Отпуснах се на седалката и скръстих ръце, като не спирах да мисля за писмото. Улицата по която се движехме, пресече главния път и на половин миля от нас Линкасъл раждаше гигантско сияние в нощта.

Колата намали и спря до бордюра. Уенди ми каза:

— Ще те оставя тук. Бързам да си взема дрехите и отивам при Луи.

— Не можеш ли да ме оставиш в центъра?

— Страшно бързам, Джони.

Ухилих и се.

— Окей, работно момиче. Благодаря ти че ме докара.

Отворих вратата и се измъкнах навън.

Усетих ръката и под мишницата си и спрях. Погледнах я. Лицето и имаше същото изражение като това на вдовицата на Миноу.

— Джони… ти си много добро момче, по своему. Искам да вярвам, че знаеш какво вършиш.

— Знам.

— И, Джони… искам да ти кажа… че и аз съм сигурна в това.

Тя набърчи нослето си като малко дете и смехът разтвори устните и.

Наведох се към нея. Не бързах и и дадох достатъчно време да разбере какво получава. Само че този път не ми се наложи да я придърпвам от седалката. Тя ме посрещна още на средата и устата и излъчваше тръпнеща топлина при сблъсъка с моята.

Тя се нацупи когато спрях и ми изпрати въздушна целувка в отговор на моята. Проследих я как се скри в тъмнината, спрях едно такси за града и се отправихме към центъра на най-опасния град в добрите стари щати според шофьора на таксито.