Дългото очакване

Глава седма

Успях само да го запитам:

— Откъде го намери?

— Въшливото ни малко вестниче си има голям архив. Прочети и останалото.

Прочетох и него. Бяха описания на престъпленията които ме обвиняваха че съм извършил. Всички бяха датирани и датата на последното беше само три седмици преди да забравя кой съм. Напъхах ги обратно в плика и го подадох на Логан. Почувствувах се като последното нищожество.

— Какво ще правиш с това?

Той се взираше през прозореца.

— Не знам. — каза той. — Честно ти казвам, не знам. Виждаш че полицията те търси.

— Това не е проблем.

— Да, пръстите ти не оставят отпечатъци. Можеш да се отървеш ако не избият отново папиларните ти линии. Можеш да се отървеш като хвърлиш всичко на гърба на Джони Макбрайд. Той е мъртъв и няма да има нищо против.

— Върви по дяволите.

— Само ти предлагам.

— Предложи още нещо.

— Добре. Не се ограничих само да разровя архивите за теб. Проверих историята ти. Всичко което ми разказа, беше потвърдено от компанията, за която си работил. Може да си направил маса поразии преди да загубиш паметта си, но не и след това. Напълно е възможно да си станал съвсем друг човек и няма смисъл да заставаш пред съда за нещо, което друг е извършил.

Обърнах се към него и ухилих с цяло сърце.

— Благодаря ти, приятел. Какво ще стане ако паметта ми се върне?

— Нека да почакаме дотогава.

— Мислиш ли, че ще ти кажа?

— Не.

— Прав си. Дори и да имам съвест, едва ли ще ме загризе дотолкова, че да си призная публично убийството и да увисна на въжето. Не съм такъв човек, приятелче.

— Дрън-дрън. Нали в момента точно това правиш. — Логан изсумтя подигравателно. — Макар че наистина ще е голям майтап да увиснеш за убийството на Миноу, а не за онова което си извършил.

— Наистина ще е голям майтап. — съгласих се с него аз и го потупах по издутия джоб. — Линдзи знае ли за това?

Логан поклати глава.

— За него ти си Джони Макбрайд и ще си в безопасност когато успееш да го разубедиш.

— Идваш точно навреме, Логан. Все още си репортьор, и ако си на мястото си, нищо няма да ти попречи да хвърлиш бомбата.

Той кимна разсеяно.

— Нищо освен възможността някой по-добър от мен да ме изпревари. — каза той. Завъртя се бавно на седалката и се втренчи в мен. — Ще унищожа всичко това. Мога пак да го събера, и няма смисъл да стои в папка, която някой може случайно да отвори. Ще чакам, Джони. Разбирам си от занаята и виждам че историята набъбва. И не се опитвай да ме пришпорваш, разбра ли?

— Напълно. Нещо за Вера Уест?

— Никаква следа. Покрила се е напълно. Проверих даже и чрез Уошингтън, имам приятел в бюрото за социални грижи. И да се наела някъде на работа, в сметката и не постъпва нищо.

— А приятелчетата, които се опитаха да ме пречукат?

— Идентифицирани са, но само толкова. Няма никакви следи да доказват че някой в Линкасъл ги е наел.

— Скоро пак ще стане нещо. — казах аз. — Бяха трима и единият успя да избяга. Очаквам го всеки момент. Ще ти се обадя, ако се случи нещо.

— Ако останеш жив. В тоя случай можеш да ме намериш в бар Съркъс.

Устните ми оголиха хищно венците.

— Преживял съм много неща, Логан. Не съм толкова лесен, колкото си мислят някои.

Той ми се ухили в отговор и излезе от колата. Изчаках го да се отдалечи и запалих двигателя. Половин час по-късно бях в квартала с червените фенери и търсех къде да паркирам.

Някои хора които бяха кръстили мястото копторите, изглежда бяха минавали само на тъмно, защото това беше старо място за строеж, обрасло в буренаци. От едната страна имаше блато и път който водеше към стопилната пещ на другата страна, с четири или пет квартала, сгушили се под формата на буквата V между двете. Покрай пътя се бяха наредили поне дузина кръчми, бензиностанция и няколко магазина. По-голямата част от мястото беше предназначено за построяване на домове на по-бедната част от населението на Линкасъл, но най-външният комплекс от постройки не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Елм Стрийт[4]. А наоколо нямаше дърво даже и за цяр.

Къщите не се различаваха по стил и години, но изглеждаха живи. Всички бяха пряснобоядисани и затревените площи бяха добре поддържани. Някои бяха разширени с допълнителни постройки от типа на ранчото, а на други бяха издигнали надстройки.

Човек трябваше само да надзърне в кофите за боклук. Бяха натъпкани с празни бутилки. Мярнах някои от момичетата да се припичат на слънце в задните дворове, а пред главния вход на една къща тъкмо почваше да се заформя здрав гуляй.

№ 107 беше последната сграда в редицата. Личеше си че първоначално е било двуетажно здание с гараж. Сега гаражът се явяваше част от крило, което образуваше с къщата Т-образна формация, като се разрастваше от другия край в три малки кабини. Сградата беше бяла, с червени капаци на прозорците, червена врата и червени венециански щори на всички прозорци.

Много подходящо.

Доближих се и натиснах звънеца. Вътре някъде тихо свиреше радио. Лунната соната. Това пък беше съвсем неподходящо. Натиснах още веднъж звънеца и запалих цигара.

Вратата се отвори и на прага застана старата съборетина, за която ми беше казал Джак, и ми се усмихна нежно, като хвърли бърз и насмешлив поглед на часовника си, защото още нямаше четири, а вече се беше появил мъж за оная работа.

Но тя изобщо не покриваше описанието на Джак. Беше пълната противоположност на съборетина. Някой беше взел копие от статуята на Венера, беше и вдъхнал живот, надарил с гарвановочерна коса и богати чувствени устни и пъхнал всичко това в рокля, която въпреки големият си запас от еластичност беше опъната до скъсване.

— Изпраща ме Джак. — казах аз и се почувствувах последният глупак. Сигурно съм имал и вида му, защото усмивката и стана още по-широка. — Ако знаех че сте такава щях да разбия вратата и да вляза без да звъня. — добавих аз.

Смехът и беше направо вълшебен. Дори изглеждаше още по-привлекателна с отметнатата си назад глава.

— Моля, влезнете. Наистина не искам да ми къртите вратата.

И аз влязох. Седнах със зяпнала уста пред стаята която имаше всичко на един луксозен апартамент, докато тя ми сервираше питие от един малък бар вграден в стената. От двете му страни го подпираха рафтове с книги, които съвсем не изглеждаха имитации. Имаше и богата колекция от грамофонни плочи, обграждаща ветрилообразно един изнесен напред грамофон, която съдържаше в по-голямата си част класика и съвсем малко популярна музика.

— Харесва ли ви? — запита ме тя, като се полюшваше над една табла, на която сложи бутилка и кана с лед.

— Фасадата ме заблуди. За пръв път идвам в тоя квартал.

— Наистина? — Тя отпи от чашата си. — Сама съм до шест часа. Тогава идват момичетата.

Хубав начин да минеш на същината на въпроса. Само че аз не се заблудих повторно. Венера беше собственичката и управителката на дома, а не работно момиче. Свърших едновременно цигарата си и питието за да икономисам време.

— Не съм я закъсал дотам, че да подранявам, момичето ми. Просто ми трябва информация. Джак предположи че може да знаеш нещо.

— Чудесно момче е тоя Джак. А вие кой сте?

— Негов приятел, а имената нямат значение. Чувала ли си нещо за Вера Уест?

— Разбира се. Защо?

Гласът и бе станал толкова студен, че ми потрябва цяла секунда, докато го осъзная.

— Къде е?

— Това не съм в състояние да ви кажа. Известно време беше момиче на Лени Серво, но тогава това не беше необичайно. Много момичета бяха но Серво… за известно време.

— Ти също?

— Беше много отдавна. За една седмица. — Тя пое дълбоко от цигарата и изпусна бавно дима, като го наблюдаваше как бавно се къдри около чашата в ръката му. — Наистина ли искахте да разберете… дали Вера е била… една от нас?

— Нещо от тоя род.

— Е, приятел, трябва да ти кажа, че тя нямаше нищо за продан. Въобще не стигна дотам. Просто не беше тоя тип.

— И ти не изглеждаш тоя тип.

Тя отново се изсмя с онзи смях. Протегна ръка и прекара пръсти през косата ми.

— Това е една дълга и интересна история. А сега ми кажи за твоята Вера Уест.

— По дяволите, нямам нищо за разказване. Искам да я намеря.

— Откога я няма?

— Доста време и никой не знае къде е.

— Пробва ли с полицията?

Изсумтях късо и тя разбра какво имам предвид.

— Трябва да опиташ на автогарата и влаковете. Ако там някой я познава, може да я е забелязал като напуска града. Може да се е преместила в някой голям град и да се занимава с предишната си работа. Работеше нещо в банката, нали така?

— Секретарка. — казах аз.

— Тогава трябва да е секретарка или стенографистка някъде.

— Изглежда разбираш доста от тия неща.

— Не много. На времето бях женена за полицай.

Смачках угарката в пепелника и се изправих.

— Ще опитам всичко каквото мога. Тук беше един възможен вариант, който бях длъжен да проверя. Сега поне знам още едно място където да не я търся.

— Опита ли при Серво? Той може да знае къде е.

Юмрукът ми продължаваше да удря бавно отворената ми длан.

— Не съм го виждал… още. Но скоро ще го видя.

Очите и придобиха леко студен блясък.

— Поздрави го от мен като го срещнеш. — каза тя.

— С юмрук в зъбите?

Главата и кимна, много бавно.

— Избий му ги. Отпред.

Стояхме изправени един срещу друг и се гледахме продължително време. Всичките мисли и преминаха през лицето и ми стана ясно какво е получила от Серво. Тоя момък започваше вече да ми ляга на сърцето.

— Ще видя какво мога да направя. — казах аз.

— Благодаря ти. Може би ако се обадиш след някое време ще имам новини за теб. Момичетата обикновено знаят какво става в града. Номерът ми го няма в указателя — 1346.

Изпрати ме до вратата и завъртя дръжката и. Беше до мен и излъчваше слаб аромат на жасмин, както подобаваше на една Венера. Всяко късче от тялото и изпъкваше релефно под обтегнатата тъкан на роклята и. Тя улови погледа ми и отново се усмихна.

— Как влизаш в това нещо? — запитах я аз.

— Има си номер.

И тя ми подаде един копринен пискюл, провиснал от някаква сложна апликация на рамото и. Подържах го в дланта си няколко секунди, тя продължаваше да се усмихва, и аз го подръпнах. Нещо стана с роклята и. Преди миг беше върху тялото и, а сега я нямаше. Разтвори се цялата и се свлече на пода, като продължавах да държа пискюла в ръката си, а Венера изглеждаше така, както трябваше да изглежда. Беше стройна и още по-хубава, отколкото с роклята си.

— Сега вече знаеш. — засмя се тя. — Е, какво ще кажеш?

— Дете, — казах аз, — при обикновените жени кожата си е просто кожа…

— А при мен?

— Прекрасна покана в бяло и черно.

Отворих вратата, прекрачих прага и я затворих след мен. Венера съвсем ясно ми беше показала, че не е необходимо да чакам до шест часа, ако имам желанието, но не можех да си го позволя. Нямах това време. Може би някой друг път.

Подкарах обратно към центъра на града, като си избрах една по-скромна кръчма и влязох да изпия една бира. Барманът постави бутилката пред мен и ме изчака докато я изпия, след което ми сложи друга. Игралните автомати издаваха примамливи звуци покрай стените и над тях от време на време се издигаше ликуващият рев на някой щастливец покрай рулетката. Две момчета край мен пропиваха спечеленото от масите със заровете и се готвеха отново да си опитат късмета.

Единият от тях се опита да ме убеди да си обединим тримата усилията, но аз му отказах и предпочетох да изпия още една бира. Тъкмо я бях надигнал когато някой се промуши в освободеното от тях пространство на бара и каза:

— Здравей, бабаит.

— Здравей, дюстабанлия. — отвърнах му аз и месестото лице на Тъкър се изкриви в убийствена омраза.

— Знаеш ли откога те търся?

— А знаеш ли аз откога те чакам?

— Затваряй си устата и си прибери рестото. Ще те водя на разходка.

Това вече беше наистина много. Прииска ми се да му кажа че предната нощ съм се разхождал достатъчно и нямам никакво настроение за нова, но се сдържах. Вместо това го запитах:

— Арестуваш ли ме?

— Ако така ти харесва повече.

— На какво основание?

— Малко двойно убийство в каменоломната. Заподозрян си, нали разбираш. Капитан Линдзи иска да те види.

Прибрах си рестото и тръгнах на разходка.

През целия път мълчах. Никой не пророни и дума докато се озовахме в същия кабинет, където се бяхме сблъскали преди. Линдзи беше зад бюрото си и двама цивилни седяха до него. Тъкър се облегна на вратата и аз бях принуден да застана на средата на стаята.

Тъкмо извадих цигара да запаля и Линдзи изрева:

— Тук не се пуши.

Прибрах я обратно и отидох до един стол.

— Макбрайд, — изрече Линдзи, — ще стоиш прав докато ти кажа да седнеш, ясно ли е?

Хванах стола за единия от краката му и ги изгледах всеки един поотделно.

— Не разбирам нищо от дивотиите ти, тъпа свиня такава! Казвам ти го високо и ясно, за да не кажеш после че не си ме разбрал. Тук сте четири човека и вън има още, но само да опитате някакъв номер, и ще ви строша въшливите глави. Искам да видя на кого му стиска да опита.

Мераклията се оказа Тъкър. Беше извадил пистолета си и приближаваше, когато Линдзи го спря.

— Спокойно, Тък. Тоя момък е мой, когато му дойде времето. Има голяма уста и няма да му я затварям още, но се кълна в бога, че скоро ще си я затвори съвсем, като му покажа какви нещица имаме долу в килията и му демонстрирам как работят. — Той ми кимна благо. — Седни, седни. Трябва да поприказваме малко.

Пуснах стола на пода и седнах отгоре му. Тъкър застана зад мен като не спираше да подмята пистолета си.

— Какво има тоя път?

— Предполагам че имаш алиби за снощи?

— Бях с гадже. — излъгах аз.

Ефектът неочаквано се оказа по-добър, отколкото предполагах. В главата ми се завъртяха всякакви мисли, когато видях че Линдзи наистина ми повярва. Изражението му говореше достатъчно ясно. Той кимна към двамата мъже до него.

— Намерихме два пистолета с отпечатъци върху тях. Върху единия имаше няколко гладки овални петна. Това говори ли ти нещо, Макбрайд?

— Разбира се. Убиецът е носел ръкавици.

— Не, убиецът няма папиларни линии.

— Браво на него.

— Не бързай толкова да го хвалиш. Момчетата тук са от Уошингтън. Специалисти са тъкмо по тия неща. Ще идеш долу с тях и ще ти проверят пръстите.

Едва сега проумях защо му беше през оная работа за моето алиби. По дяволите, той не даваше пет пари за ония двамата от каменоломната. Искаше да ме пипне за убийството на Миноу. Там разполагаше той с чуден комплект отпечатъци, а не с някакви петна.

Повдигнах рамене да им покажа какво мисля за всичките им идиотщини и бях искрен.

Дремеше ми на оная работа.

Сума ти експерти си бяха вадили очите над възглавничките на пръстите ми за да разберат кой съм, и сега може би за пръв път бях щастлив, че не успяха. Двамата мъже станаха и поведоха пътя, аз след тях а Линдзи и Тъкър бяха тилова охрана.

Цялата процедура отне повече от час. Оставих ги да правят каквото си знаеха, да бодат до кръв пръстите ми и да вземат проби от тъканите ми една след друга, без да изразят дори и съчувствие за обгарянията, които получих от ултравиолетовата им лампа.

Показах се най-примерният пациент който някога бяха имали момчетата и след като приключиха, всичко с което разполагаха, бяха купища черни петна и документиран случай по който новобранците полицаи да четат за първия човек в историята на криминалистиката, успял да заличи напълно папиларните си линии. Момчетата клатеха глави когато си тръгвах, Линдзи тихо псуваше, като се мъчеше да сдържи беса си, а Тъкър ме наблюдаваше с умиление, като очевидно си мислеше че работата отива към неговия вариант, в който той щеше да изравни резултата в срещата си с мен.

Отидох в бръснарницата срещу хотела и си избрах стол до стената. Луут Туут си имаше клиент и щъкаше около него като някоя дърта баба. Влезна едно пиколо и връчи на мъжа с бялата кърпа около врата две телеграми и телефонно съобщение и си тръгна след като получи тлъст бакшиш.

— Благодаря ви, господин кмете.

След мен влезнаха още двама мъже, поздравиха свойски кмета, седнаха и се разклюкарстваха. Единият се оказа че е член на градския съвет. Бях се озовал в най-изискания салон на Линкасъл. Там където се събира елитът да се подстригва и да се бръсне, винаги може да се чуе свежа клюка. Логан трябва да завербува Луут Туут, помислих си аз. Във всеки случай ще бъде по-евтино от анкета за общественото мнение.

Кметът слезе от стола и аз му заех мястото. Луут Туут ме опаса с престилката около гърлото и тъкмо се канеше да я забоде с иглата, когато очите му срещнаха моите в огледалото и лицето му загуби цвят. Ръцете му се разтрепераха докато поставят хавлията и аз започнах да се съмнявам че идеята ми е съвсем удачна.

И след пет минути не можеше да се успокои. Казах му:

— Виж какво, стига си треперал. Ти ми го заби с ченгетата, а аз ти го върнах в бара. Квит сме. Повече не съм ти сърдит.

Въздишката, която пропусна между зъбите си, прозвуча като истинска свирка.

— Аз… аз ужасно съжалявам за онова, сър. Разбирате ли… мислех си че… е, спомних си, и си помислих, че полицията… е, беше обществено задължение и…

— Разбира се, и аз щях да направя същото на твое място. Не си го слагай повече на сърцето.

— О, благодаря ви много, сър!

Положи гореща кърпа върху лицето ми и започна да ме масажира. Чувствувах се прекрасно. Лежах изтегнат на стола, докато той изреждаше всичките си похвати. Очите ми започнаха да се притварят, а шумовете от улицата да отслабват и заглъхват. Бръснарската му четка ме галеше нежно по бузите.

Мисълта течеше гладко. Джони и аз имахме навика да се бръснем в събота сутрин. Сядахме на съседни столове и си разменяхме шеги под хавлиите като крояхме планове за деня. Дяволски хубаво си прекарвахме двамата. Но всичко свърши, когато си отиде. Където и да беше, вярвах, че бди над мен. Може би одобряваше това, което правех… а може и да не му харесваше. Не беше много хубаво да се рови миналото, но тъй като него вече го нямаше, можех да направя така, че да умре с чисто име. А на някого това дяволски не му се нравеше… на шибаните мръсници така им се беше дръпнало лайното, когато се появих, че даваха мило за драго да ме видят мъртъв. А и според Джак някой също така търсеше усилено Вера Уест.

Размишлявах над това.

Луут Туут издрънка нещо което не можах да чуя, нещо да се издокарам за довечера.

— Докарай ме добре, мистър, защото тази вечер имам голям юбилей.

Кремът който втриваше в бузите ми започна да щипе.

— Искате да кажете мис Уест? Да, да, спомням си. Вие и тя… о, аз… с-съжалявам, сър, не исках да…

— По дяволите, човече, всичко е наред. Това беше преди сто години.

Усмихваше се когато ме изчетка и му дадох долар отгоре бакшиш. Само дето не ме разцелува на тръгване и наистина беше щастлив да ми види гърба. Нещастникът сигурно си мислеше че ме е приспал с приказките си и така се е отървал. Имаше какво да разказва на следващите си клиенти.

Лек дъжд беше превърнал в блестящи настилките на улиците. Мълния проряза небето на запад и секунди по-късно долетя приглушеният грохот на гръмотевицата. Ускорих крачка до колата, и седнах зад кормилото в размишление накъде да поема. Появи се малчуган в зелен пуловер с куп вестници под мишница и се шмугна в близката кръчма. След като обходи клиентите излезе навън и аз го повиках за да го питам къде се намира бар Съркъс. Каза ми да карам право по авенюто и няма да го пропусна, защото имал нарисувани розови слончета по прозорците. Купих си вестник, хвърлих му четвърт долар и се отделих от бордюра.

Бар Съркъс[5] се разполагаше на гърба на Линкасъл Нюс и поради интригуващото си име беше място само за репортьори и словослагатели. В бара имаше най-малко двайсет телефонни кабини и половината от тях бяха заети. Беше точно часът между двете смени и всички освен репортьорите гледаха да ударят едно за из път или за добро настроение в работата.

Не беше трудно да го открия. Беше се сврял в дъното на бара със слушалка, която се мъчеше да притиска едновременно към ухото и устата си, като същевременно с това се въртеше непрекъснато на всички страни опасявайки се някой да не го подслушва. Видя ме в същия момент в който и аз него, тръшна слушалката върху телефона и ме сграбчи за рамото тичайки.

— Давай, ако искаш да разговаряме, ще го направим по пътя.

Изрева за довиждане на двама души и ме повлече навън. Вмъкнах се в шевролета му с него и го изчаках да го изкара на улицата и да го обърне.

— Случай за колоната ми. Пречукали са някакво парче.

Аз подсвирнах.

— Коя?

— Не знам. Току-що ми се обади момчето, на което му плащам за това. В един хотел до реката открили мъртва жена. Като си ги знам що за стока са Линдзи и следователят по смъртните случаи, ако не побързаме на мястото преди тях, ще видим информация на кукуво лято. Ти с какво се занимава през деня?

— Гостувах на Линдзи. — казах аз.

Очите на Логан се заковаха за секунда върху моите, и после отново се върнаха на пътя. Чистачките равномерно стържеха стъклата, пригласяйки на свистенето на гумите.

— Какво искаше?

— Беше довел двама експерти. Искаха да извлекат някакви евентуални следи от папиларните ми линии.

— Е?

Повдигнах равнодушно рамене.

— Е, както винаги.

— Джордж Уилсън е мъртъв като Джони Макбрайд, така ли?

— Така изглежда.

Логан завъртя рязко волана и колата се поднесе с отвратително стържене по чакъла на завоя. Пред нас се откри порутена дървена сграда, опасана с веранда от всички страни.

Логан спря колата на мястото за паркиране и ми кимна да излизаме.

Над вратата се четеше надписа «Борови Градини». До ъгъла на сградата имаше паркиран пикап ветеран, но не се виждаше жива душа. Логан изкачи стъпалата и натисна звънеца.

— На времето беше съвсем порядъчен и евтин хотел. Сега е превърнат в нощен приют за бездомни.

Мръсната завеса зад вратата се помръдна на инч и от пролуката през стъклото в нас се втренчиха чифт очи. Нещо като облекчение проблесна в тях и вратата се открехна със скърцане. Застаналият на прага момък хапеше устните си.

— Божичко, мистър Логан, сполетя ни голяма беда. Не знам какво да правя.

— Извикахте ли вече полицията?

— Не, не, не! Само се обадих на Хауи и той каза че ще ви потърси по телефона. Божичко, мистър Логан,…

— Къде е тя?

— Горе. Втората стая срещу стълбите. Ако искате да погледнете, идете без мен. Хич и не допирам до стая на умрял.

Минахме през едно фоайе, изкачихме се по стълбите и момъкът ни посочи единствената врата на етажа.

— Там ли е? — запита Логан.

— Аха.

Влязох след него. Беше овехтяла и захабена стая със старомодно месингово легло, два раздрънкани стола и дрешник. Вратите на килерчето бяха отворени, също и прозорците и мъртвата лежеше просната на средата на леглото с глава все още сгушена в рамото и. Някой беше забил нож в гърба и чак до дюшека и тя беше умряла толкова бързо, че дори не беше пуснала кръв.

Логан издаде дрезгаво проклятие.

— Точно в сърцето. Чиста работа. Ножът е минал точно между ребрата и после го е измъкнал без никаква трудност.

— И всичко това само с един поглед. — казах аз саркастично.

— В тоя град може би само Линдзи е виждал повече трупове от мен. Къде е онзи юнак?

— Чака долу.

Логан отиде до вратата и изрева в коридора:

— Приятел, коя е тя?

— Казва се Инес Кейси. Тя и още един боклук живееха заедно. Бачкат в някаква кръчма като келнерки в различни смени.

— Тук ли ще останеш?

— Долу. Вчера ми казаха че прозорецът им бил развален и аз се качих да го оправя. Заварих я… така.

Логан изгрухтя нещо и се върна в стаята. Аз коленичих и се вгледах в лицето на мъртвата. И той приклекна до мен.

— Не е била лошо парче. — обадих се аз. — Проумяваш ли каква е работата?

Той се изправи и повдигна рамене, като хвана ръката на мъртвата.

— Кой може да знае, по дяволите? Тия неща стават през седмица в тоя град. Може да е сцена на ревност. Момичетата дето се наемат на работа по кръчмите не са особено придирчиви във връзките си. Но тоя с ножа е бил майстор.

— Да. — съгласих се аз. — Замах на истински професионалист. Който и да е бил, си е разбирал от занаята. С един удар.

Логан потрепера.

— Трябва да се обадя на Линдзи.

— Ще те почакам отвън. — казах аз. — Капитанът няма да е във възторг, като ме види тук.

Седнах си в колата и никой не ме видя. Линдзи не ме видя. Тъкър също не ме видя. Нито пък двамата цивилни полицаи или ниският и дебел следовател по смъртните случаи. Областният прокурор дойде последен и си отиде първи. И той не ме видя. Един час по-късно Логан се върна и се пъхна зад кормилото.

— Е, какво решиха? — запитах го аз.

— Наръгана. Неизвестен нападател. Линдзи беше хванал телефона почти през цялото време и откри няколко подробности. Работила е в АВС Дайнър покрай магистралата. Съквартирантката и в момента е на смяна там. Замесени са двама младежи, но никой не знае имената им.

— Дори и съквартирантката и?

— Даже и тя. Съвсем отскоро били заедно и не им останало време да си поговорят на тия теми. Изглежда се е запознала с тях в клуба и се е заиграла и с двамата. Последната седмица била шута на единия и хукнала с другия след здрав скандал. Линдзи ще ги спипа и двамата за нула време.

— Банална история, а?

Логан набърчи носа си.

— Не е за моята рубрика.

— Докато те чаках размишлявах доста върху случая. — казах аз.

Той ме изгледа без да каже нищо.

— Изобщо не е мръднала в момента на убийството. — казах аз.

— По дяволите, ножът е пронизал сърцето и. Умряла е мигновено.

Продължих без да го слушам.

— Била е по корем с лице заровено в рамото и.

— И какво от това? — запита той нетърпеливо.

Ухилих му се с къс смях.

— Не ми обръщай внимание, Логан. Понякога ме налягат кретенски мисли. Иска ми се да знам откъде по дяволите ми идват наум.

Той завъртя стартера и запали двигателя. Тъкър тъкмо се измъкваше с полицейската кола и ние го изчакахме малко и подкарахме след него. На магистралата пусна сирената и настъпа педала. Логан нямаше намерение да се състезава с него.

Точно когато влизахме в града Логан се обади:

— Хей, щях да забравя. Чете ли вечерния вестник?

— Купих го, но още не съм го отворил. Защо?

— Погледни колоната за лични обяви.

Изгледах го въпросително и измъкнах смачкания вестник иззад гърба ми. Открих рубриката и подържах вестника под бледата светлина на арматурното табло докато намеря обявата. Точно на дъното на колоната имаше два реда които гласяха:

Дж. М. обади се 5492 в 23,00. Спешно.

Откъснах съобщението и го пъхнах в джоба.

— Може и да съм аз, нали?

— Може. — кимна Логан. — Дойде тъкмо когато изпращахме вестника за печат. Успях да го вмъкна в коректурите. Донесе го някакво момче и заплати за него.

— Колко е сега часът?

Той погледна часовника си.

— Десет и половина. Искаш да пийнем някъде по една бира ли?

— Разбира се. — казах аз.

Кръчмата не беше проблем. Проблемът беше да намерим такава с място за колата на паркинга. Принудихме се да се отдалечим от града за да попаднем на някаква дупка, която се мъчеше да се изкара че е построена от борови трупи. Оказа се че полупразният паркинг се дължи на отсъствието на игралните автомати в салона. Нямаше го и синият белег на прозорците.

До единайсет оставаше не повече от минута и затова казах на Логан да поръча и за мен докато се обадя по телефона. Гледах часовника на стената и пуснах монетата точно на часа, след което набрах номера. Сигналът се чу само веднъж и после се обади глас:

— Да?

Беше женски, плътен и дълбок контролиран глас, който като с четка рисуваше образа на собственичката си.

— Обаждам се по повод на една определена обява в тазвечерния вестник.

Тя не ми предложи никаква информация освен лаконичното:

— Продължавайте.

— Аз съм «Дж. М.», ако това ви говори нещо.

— Донякъде.

— Цялото ми име е Джони Макбрайд.

— Да, Джони, точно теб имах предвид. — Едва забележима пауза се промъкна между думите и. — Срещни се с Харлан, Джони. Непременно се срещни с Харлан. — и затвори.

Това стана толкова неочаквано, че аз завъртях слушалката и я огледах с някаква идиотска надежда преди да я окача. Като размислих малко извадих нова монета пуснах я в автомата и избрах телефонистката. След като се обади произнесох грубо:

— Тук Тъкър, градска полиция. Искам адреса на един номер. 5492. Да чакам ли?

— Секунда, моля.

Почаках малка след което слушалката прошумоля.

— Номерът е на телефонен автомат на ъгъла на Гранд авеню и булеварда.

— Окей, благодаря.

Нищо не разбирах. Върнах се на бара и си изпих бирата. Линдзи беше любопитен без да задава въпрос и аз му казах че не е било за мен и той остана доволен.

Изпихме по още бира. Тъкмо привършвах моята когато вратата на мъжката тоалетна в другия край на бара се отвори и се появи някакъв дребосък с малко смешна походка. Движеше се с приведена глава. Седна си на мястото и се зае с питието си.

Логан поръча още две но аз поклатих глава. Дребосъкът от другата страна прибираше рестото си и се канеше да си тръгва. Мускулите на гърба ми се свиха на буци и пръстите ми се разтрепераха. На не повече от десет фута от мен стоеше кучият му син който ме беше проследил предната нощ и който ми бе убягнал в каменоломната.

Не исках да замесвам Логан в каквото и да било, затова се постарах всичко да изглежда съвсем безобидно. Изчаках трийсет секунди след като копелето излезе от кръчмата, след което излязох тъкмо навреме да го зърна как се качва в колата си и побързах към шевролета на Логан. Избъбрах нещо в смисъл че никога не съм карал модел като неговия и той ми махна с ръка да седна зад кормлото.

Всичко стана като по поръчка. Бях се залепил зад юнака през целия път до града без Логан да усети нещо. Дори извадих късмет и при смяната на колите. Точно пред бар Съркъс светна червения светофар и копелето спря. Успях да кажа лека нощ на Логан, да изскоча от колата му и да се метна на моята, докато светне зеленото.

Караше по главната улица без изобщо да подозира че съм се лепнал за гърба му. Когато намали и се насочи към бордюра, разбрах че търси къде паркира. Дадох газ и го изпреварих, като намерих място къде спра след една пресечка. Той намери празно място малко след мен, паркира и излезе от колата, като тръгна към мен.

Изчаках го да ме подмине на около стотина фута и тръгнах след него. Беше по-лесно дори отколкото с колите. Вятърът от запад се беше усилил, но нито той нито мълниите в небето можеха да ми попречат.

Кръчмите се редяха, една от друга по-шумни, като заглушаваха пешеходците. Хората се блъскаха едни други и сменяха едно подир друго заведенията с наивната надежда че най-после ще им се усмихне щастието. По-голямата част от тях се връщаха покрусени и бързаха да удавят мъката си в алкохола. Налагаше ми се да ги разблъсквам с лакти за да не го изгубя от погледа си. Най-накрая се озовахме на тротоара. Той застана на бордюра до една малка уличка.

Пъхна се в най-крещящата кръчма на улицата. Имаше голям арковиден навес пред входа, охраняван от истински адмирал в пълна парадна форма, който помагаше на босовете при излизане от колите им. Кръчмата носеше някакво много смешно френско име с дребни накъдрени букви по прозорците, които гръмко прокламираха «Едуард Пакман, собственик».

А Еди Пакман беше човекът когото беше видяла Вера Уест на гарата точно преди да побегне от града. Поне така ми беше казал Джак.

Барът беше дълъг петдесет фута, като пространството зад плота беше четири фута. Беше претъпкан. Цяла дузини бармани едвам смогваха да се оправят с поръчките, като сновяха с къси и резки движения като комедианти от старите ленти. Останалата част от залата представляваше казино в умален мащаб което се пукаше по шевовете от клиенти, и което, ако противопожарната охрана си гледаха работата, щяха да го затворят още на часа.

Залаганията бяха буквално на всичко което можеше да му хрумне на човек.

Имаше дори игрални маси с мишки. Жените пищяха и подскачаха, мъжете цвилеха от възторг, а мишките се щураха по масата и се пъхаха панически в дупките, като залозите бяха шест към едно. Но масата имаше над двеста дупки а пускаха само три мишки на залагане, така че казиното в никакъв случай не можеше да загуби.

Малкият ми любимец довършваше бирата си на бара. След като я изпи започна да си пробива път през тълпата към задната част на бара. Имаше стълба която водеше нагоре и изчезваше в нещо като ниша в стената. Наблюдавах го докато се скри от погледа ми и се заех с бирата си.

Половин час по-късно се появи отново. Тоя път не се отби на бара. Лицето му представляваше странна смесица от чувства. Преобладаваше облекчението, но се съзираха и следи от пресен гняв. Мина покрай мен и излезе, като се насочи към колата си.

Вече бях седнал зад кормилото когато той подкара. На ъгъла зави надясно, после пак надясно, като сви в улица с малко движение и продължи по нея докато се включи в магистралата. Пътят му беше чист пред него и не очаквах да спре на стопа, но той заби спирачките и в последния момент успях да извия кормилото за да не се врежа в него и тогава за пръв път видя лицето ми. Ченето му увисна и той превключи с такава скорост че колата му литна напред.

Изцедих от форда всичко на което беше способен и гумите засвистяха по асфалта. Беше успял да се отдалечи доста и габаритите му бяха аленеещи въгленчета в далечината, но фордът ми беше по-скоростен и дистанцията се скъсяваше бързо. Карахме с над осемдесет мили в час, на завоите гумите свиреха и започнах да се проклинам защо не го бях спрял по-рано. На правите участъци бях по-бърз от него, но на завоите бях принуден да намалям скоростта, защото фордът беше по-лек, и той се възползуваше от това.

След малко пред нас се проточи чудесен прав участък и аз натиснах педала на газта до пода и се сгърчих около кормилото, като се молех фордът да не излети от пътя. Щях да му пресека пътя ако не бях зърнал светлините на камион на един завой на миля от нас. Бях наясно че с тая скорост няма да мога да взема завоя, и намалих, но юнакът пред мен очевидно считаше че е по-смел или може би по-опитен на кормилото от мен.

Колата му поднесе на завоя, опита се да я овладее, загуби за миг управлението и след още един миг автомобилът му представляваше асиметричен калейдоскоп през полето, съпроводен от отвратително стържене на метал в камъните и трошене на стъкла. Успях да спра колата чак на половин миля след завоя, направих обратен завой и спрях до мястото откъдето беше изхвърчал от пътя.

На петдесет ярда по-надолу открих останките на автомобила. Беше една безформена купчина ламарина и железа, обърната с колелата нагоре, от които впрочем само едно беше останало на мястото си, изкривено до неузнамваемост, но все още се въртеше с протяжно скърцане. Юнакът беше измъкнал горната половина от тялото си от колата. Горната, защото долната просто я нямаше.

Още дишаше.

И повтаряше без да спре:

— Доктор… доктор…

Наведох се над него и го запитах:

— Кой те изпрати да ме убиеш? Чуваш ли ме… кой те изпрати?

Драснах клечка кибрит и я придържах над лицето му в шепите си, за да я запазя от дъжда.

— Кажи ми, приятел, кой те изпрати? Вече е късно за доктор. Кой ти плати за да ме убиеш?

В очите му за миг проблесна разбиране.

— Доктор… трябва… доктор… — измънка той и дъждът угаси пламъчето, но това вече нямаше никакво значение, защото юнакът беше мъртъв.

Пък разправят че били бабаити! Ха!

Разгърнах сакото му и измъкнах пистолета му. Разкопчах му и кобура и го запратих колкото можах по-надалеч. Пистолета пъхнах в джоба си. После намерих и портфейла му. Съдържаше хиляда долара в стодоларови банкноти напъхани зад две петарки и една от един долар. Гушнах бонката при пистолета, а останалото пъхнах обратно в портфейла и го върнах на мястото в сакото му.

Сега вече ченгетата и пресата в Линкасъл можеха да хвърлят вината за катастрофата върху потърпевшия, който беше консумирал от стоката предлагана в най-голямо изобилие в града.

Сега вече можех да се върна и да питам Еди Пакман какво толкова беше свършил тоя момък че да заслужи цял бон, като сигурно щеше да ми се наложи да му свия малко перките за да го накарам да проговори.

Така че се върнах в кръчмата със смешното френско име и направих няколко дискретни сондажа относно местонахождението на мистър Пакман. Само че човекът отсъствуваше. Бил напуснал преди двайсет минути с компания и се прехвърлил на друго място да си продължи веселбата.

Никой не знаеше къде.

Махнах с ръка и реших да пийна. Гадната бира ми наду стомаха и червата ми закъркориха, защото бях пил без подложка. Това поне беше поправимо. Върнах се в колата и подкарах. Минах покрай автогарата, оттам излязох но магистралата и така до пържолите на Луи Динеро. Пистолетът издуваше джоба ми и за го плъзнах зад облегалката на колата.

Уенди тъкмо започваше номера си и тълпата изпусна едно екзалтирано «А-а-а-а». Аз също се присъединих към възгласа им, наблюдавайки я как пристъпва към микрофона. Беше в центъра на петното от прожектора, което правеше прозрачна роклята и като стъкло. Представляваше чудесна гледка с тая атлазена кожа. Плъзнах се на една маса, поръчах на келнера да ми донесе пържола, недопечена, и после изпуших една цигара, докато наблюдавах как Уенди твореше чудеса за да задържи роклята върху себе си.

Огледах тълпата около мен, замръзналите им физиономии, голата похот в очите им и изведнъж подивях от бяс — към нея. Не обичах момичетата ми да показват на глутницата загубили човешки образ същества това, с което ме даряваха насаме.

След малко обаче се почувствувах един от тях и гневът ми премина. Тя беше просто една от многото, вярно, малко по-добра от тях, но косата и беше плод на един флакон, а очите и прекалено твърди отблизо. Обичаше да се показва и кой по дяволите бях аз че да и се бъркам в работите? Келнерът ми донесе пържолата, ометох чинията, платих си сметката и след това улових погледа на Луи, който ми махна с ръка.

Притежаваше паметта на слон и ми разтърси ръката. Запитах го дали мога да видя Уенди зад сцената. Нямаше нищо напротив и ми показа откъде се минава за гримьорните. Така че аз заобиколих сцената, намерих вратата с инициалите В.У. завъртях дръжката и влязох.

Оказа се обаче, че първо е трябвало да почукам.