Дългото очакване

Глава тринадесета

Часът беше три и пет. Спрях до едни бар където всички посетители се бяха скупчили в единия ъгъл и разгорещено спореха. Закрих си лицето с носната кърпичка преди да вляза в телефонната кабина, и се обадих на Линдзи в полицейското управление. Капитанът го нямаше там. Гласът от другия край ме посъветва ако е за нещо важно да го потърся у дома му и ми даде номера.

Беше важно и му се обадих в къщи. Гласът му прозвуча остаряло и уморено.

— Тук е Джони Макбрайд, Линдзи. Не е необходимо да изчакваш до края на седмицата.

Дъхът му за миг секна и после се изля върху слушалката.

— Какво стана?

— Серво е мъртъв. Един от компанията му е мъртъв. Приятелката му е мъртва. Един от твоите копои е мъртъв. Еди Пакман ги оплаква. Двете му ръце са натрошени и той дълго време ще ги оплаква. — И аз бях дяволски уморен. Нямах никакво желание да го запознавам с подробности. — Дръж главния път покрай реката. На брега има една стара къща и колата на Пакман е отпред. Не можеш да я пропуснеш.

— Какво стана, дявол да те вземе? — експлодира той в слушалката.

— Ти си ченгето. — казах му аз. — Ти разбери. Утре още някой ще бъде мъртъв и ако не го проумееш дотогава ще ти го кажа.

От устата му се изтръгна проклятие.

— Линдзи…

— На твое място не бих изпускал от очи твоето аверче Тъкър. Благодарение на него убиха Боб Миноу. Той е оставил прозореца отворен за убиеца да влезе и организирал всичко така, че Миноу да бъде там, готов да умре според плана му.

— Джони, — изграчи той, — ако ти не…

Отново го прекъснах.

— Разпознахте ли тялото на мъжа който е бил с Логан в колата му?

— Идентифициран е, по дяволите. Обадиха ми се преди двайсет минути.

— Нали е един бръснар на име Луут? Луут Туут?

Гласът му прозвуча леко недоверчиво.

— Точно… така. Жена му я няма и никой не е известил отдела за изчезвания на хора. Успяхме по бележката от пералнята. А ти как разбра?

— Не съм. Току що ми хрумна. Хрумна ми и още нещо. Другото е причината поради която ще се погрижа един убиец да умре още тази нощ.

Телефонът оттатък замлъкна и не ми оставаше нищо друго освен да окача слушалката.

Бях събрал всички отговори с изключение на един. Най-големият. Но и него разбрах. И знаете ли как? В другия ъгъл седеше мъртвопияна блондинка. Косата и беше толкова изрусена че беше почти като избелена, почти като тази на Каръл. Това ме наведе на друга мисъл, после лавинообразно се изсипаха и други, и вече всичко ми стана ясно. Абсолютно ясно. Знаех дори как да се уверя.

Но преди това трябваше да свърша още нещо.

Стигнах до къщата точно преди четири. Спрях пред вратата и натиснах звънеца. Тоя път го заварих по нощница вместо по бричове и беше бесен. Като ме позна ми отвори вратата, изгледа ме за момент, и после посегна към телефона.

Чукнах го зад ухото с дръжката на пистолета и го завлякох в кабинката му до вратата. Положих го внимателно на леглото и го завих до брадичката с одеялото. В края на краищата той само работеше тук.

После тръгнах по белокаменната пътека която ме изведе до къщата. В кабинета му който гледаше към двора светеше и аз натиснах звънеца.

Най-малко очакваше да види мен. Чакаше някой друг и това пролича за частица от секундата на лицето му.

— Здравейте, мистър Гардинър. — казах аз, прекрачих прага и ритнах вратата с крак.

— Малко е късно наистина, но…

Хейвис Гардинър облиза устните си и кимна късо с глава. Все още беше големец.

Затворих и вратата на стаята му по същия начин. Не, не седнах. Изчаках го да седне и останах прав като подпирах вратата. Никога повече нямаше да сядам. На стол.

— Всички са мъртви, Гардинър. Всички освен теб.

Главата му се завъртя толкова рязко, сякаш беше закачена на конец. Пръстите му потънаха дълбоко в тапицерията на креслото.

— Ти?

Гласът му беше напрегнат до скъсване.

Кимнах.

— Аз.

Заприлича на призрак. Лицето му остана без цвят и той се разплу обратно на стола. Тялото му сякаш се смали под внезапно сбръчкалите му се дрехи и остана така втренчен в нощта зад прозореца.

— Не можеш да го докажеш, Макбрайд.

Жалко че не можеше да види усмивката ми.

— Да, вярно е, че не мога да го докажа на момента, Гардинър. Ще отнеме много време и работа от страна на Линдзи и ония от полицаите му които са все още на страната на закона, но след като приключат целият град ще разбере що за стока си бил.

Само преди час и половина си мислех че знам отговора. Бях готов да хвърля всичко върху Серво докато не станах свидетел как доуби с ритници една вече полумъртва жена. Един голям бос не може да падне толкова ниско. Просто не може да си позволи да си цапа ръцете по този начин.

На времето и Лени е бил важна клечка. Малко след като се заселва в града те сгащват с Харлан по бели гащи и те принуждават да изтеглиш от банката петстотин бона. Помислил си е че е сключил чудна сделка и дори е бил достатъчно съобразителен за да ти върне парите да не би някой междувременно да открие липсата.

За зла участ обаче Лени забравя че и ти не падаш по-долу. Ти виждаш как той връща парите и това ти харесва. Толкова си бил хитър че дори си се запасил с доказателства с които да го държиш в ръцете си, което прави теб вече главата на фамилията вместо него и по тоя начин си осигуряваш лъвския пай от ударите.

По дяволите, обзалагам се че Лени дори не е имал нищо против. Получил е всичко от което се е нуждаел пък шоуто нека се ръководи от някой по-изобретателен от него. Момък като Лени едва ли е бил толкова печен в бизнеса с недвижимо имущество колкото са очаквали от него. Някой, далеч по-обигран от него, е направлявал ходовете му.

Засечката обаче се оказва Харлан. Какво си случи, Гардинър, да не би да поиска по-голям пай? Ако е било така това означава че сама си е подписала смъртната присъда. Щом някой си слага главата в торбата с такъв бизнес той трябва да кара докрая. Ето защо пише онова писмо до Миноу.

Боб е бил на косъм от задниците ви и това ви е изнервило. На теб ти е било пределно ясно че след като той види връзката й със Серво следващия от веригата ще бъдеш ти. Боб Миноу обаче също прави грешка, поне така мисля. Обзалагам се че ти или някой друг сте му подхвърлили че зад Серво има още някой, който работи в банката. Нали е съвсем логично след като банковите документи носят следи от подправяне?

Гардинър завъртя глава към мен. Чертите по лицето му бяха хлътнали дълбоко и скулите изпъкваха още повече.

Инсценировката задейства когато пращаш Джони да работи с документите с които той няма нищо общо и приятелката му ти помага защото вехне и съхне по партньора ти.

Отмъщение, какъв прекрасен мотив за убийство! И обществото го прегръща с ентусиазъм, нали? На Линдзи също много му допада. Толкова е бил логичен че застрахователните детективи и ФБР също го приемат безусловно.

— Отпечатъците ти… — изграчи той.

— Бяха върху пистолета. — довърших аз вместо него. — Пистолетът с който беше убит Миноу беше краден който ти пъхна под под бюрото на касиера докато получиш отпечатъците му върху оръжието. След това си го разменил с оригинала и си зачакал удобния за убийство случай.

И наистина е изпипано майсторски. Професионално. Миноу се връща в кабинета си за да получи потвърждението на запитването си за писмото и го носи със себе си. Кой наистина го застреля, Гардинър? Не мисля че ти си го направил. Предполагам че е бил Серво. Тъкър му е осигурил достъпа в сградата и Серво е изпълнил всичките ти разпореждания. И всичко щеше да си остане шито-покрито само да не беше Миноу фотостатирал преди това писмото. Но ти нямаше откъде да научиш това, нали?

Вестниците щяха да отбележат след това още едно убийство ако Харлан не си беше скътала копие от снимката в леглото с теб. Тя напусна семейството ви защото не можеше да те издаде без да издаде и себе си, но щеше да остане жива съхранявайки копието от снимката. Патово положение.

Измъкнах смачкана угарка от джоба си и запалих. Димът имаше приятен вкус и аз го задържах колкото можах по-дълго в дробовете си преди да го издухам. Погледнах първо към тавана, и после към Гардинър. Той стана придвижи се до малкия бар в противоположния ъгъл и си наля здрава порция.

— И някъде там на сцената излиза Троя. Тя разпознава Харлан и се включва в играта. Тя иска не само пари, но иска и първоизточника им, или поне така си мисли. На Лени сигурно му се е отелил волът докато успее да я поукроти. Ако наистина беше тарикат щеше да я натъпче с пари и да я прати някъде накрай света. Сега нямаше да е мъртъв ако беше малко по-съобразителен. — Аз се ухилих на гърба на Гардинър. — Но ти няма откъде да разбереш това, нали? За твое сведение Троя застреля Лени.

Ръката му затрепера и изтърва чашата. Тя се изплъзна от пръстите, блъсна се в килима и се търкулна по пода. Изчаках го да си налее друга.

— И така се добрах до теб. В известен смисъл всичко което се беше случило преди пет години беше просто. До тази нощ ти действително ме водеше за носа. Всички искаха да ме убият.

Трябва наистина да съм ти изкарал ангелите когато влязох в банката завчера. Направих огромна грешка като си мислех че ще постигна нещо с това. Още тогава си разбрал че нещо не е наред след като не съм те хванал на място за гушата. Джони беше ключът към всички отговори. И докато всички препускаха подире му ти беше в безопасност. И ти направи всичко възможно Джони да препуска с изплезен език.

Сега ще направя едно предположение. Да видим колко близо съм до отговора. Джони е бил бъзливец. Двама души ми го казаха и аз самият се убедих в това. Не е имал друга възможност след като същество като Еди му е взел толкова лошо страха че след като го видя пред себе си се нахвърли с голи ръце върху него. Но Джони е бил на война и се е върнал с много медали, така че трябва да изразходвал целия си запас от храброст на войната и не му е останала никаква. Не е трудно да сплашиш душевно наранен човек, особено след като момичето в което е влюбен внезапно се оказва абсолютен боклук.

Гардинър отново ми хвърли онзи поглед и разбрах че съм познал.

— И ето ме и мен след пет години. Забелязват ме и ти докладват, след което естествено ти отиваш при Серво да го уговориш да ме застреля. Но този път Серво се опъва и иска да изчака за да види какво съм замислил, но ти нямаш никакво намерение да изчакваш. Сдобиваш се с пушка, проследяваш ме до библиотеката, избираш си удобна позиция за стрелба и ме чакаш да изляза.

Още там трябваше да се сетя. Беше оставил следи от лактите и коленете си в чакъла и взех да търся някой дребосък, нещо от рода на Еди Пакман. А трябваше да търся някой който си няма понятие от стрелба за да изтърве такава лесна цел.

Целият беше застинал, с изключение на ноздрите му, които леко помръдваха, и се взираше в нощта. Ухилих се като го гледах как се свива все повече и повече. Ръката му, с която държеше чашата, бе заприличала на мъртвешка с белотата си.

И след това оня малък епизод пред Шип он Шор. Там също си поблъсках доста главата. Тогава не си криех самоличността така че за теб не е било проблем да ме откриеш къде съм. Може би някой ти се е обадил по телефона оттам, а може и да си ме следил през цялото време. Не знам. Но за това пък знам следното. Слушай внимателно.

Преди да изляза оная вечер се отбих в една бръснарница. Там е сборното място на важните клечки като теб където обменят клюки. Един бръснар на име Луут Туут с превъзходна памет и голям дърдорко си помисли че отивам на среща с Вера Уест… старата ми приятелка. Ти трябва да си дошъл веднага след мен и той да ти го е споменал.

Спрях и го изгледах. Напрегнатостта на тялото му беше изчезнала и чашата стоеше нормално в ръката му. Изпсувах наум копелето защото ми се искаше да видя как се гърчи душата му и да запълзи в краката ми. Исках целият да се разтърсва в конвулсии и очите му да се превърнат в малки късчета мрамор, а той не правеше нищо такова. Просто се взираше в нощта и даже ми се стори че се усмихва.

— Вера беше другият ключ. Тя също можеше да се раздрънка ако искаше да си намери белята с куршум между ребрата. Ти знаеше че аз не знам още за какво става дума, но Вера знаеше. Тогава онази нощ искаше да пречукаш не мен… мислеше че Вера е с мен в колата и тя беше целта ти.

Трябваше да оставиш оръжията на професионалистите, Гардинър. Това им е работата. По дяволите, желанието ти да се отървеш от мен беше толкова силно че само си усложняваше през цялото време задачата. Ти изпрати тогава Лени и Еди в публичния дом да проверят какви ги мътя с първата дама на дома. Сигурно си мислил че тя ми е връзката с Вера. Но тук вече беше в пълна заблуда. Тая жена нямаше абсолютно нищо общо с цялата работа, освен дето ми послужи за оправдание да изритам двете копелета навън. А с какво ме възнагради после ако знаеш!

Той се усмихваше. По дяволите, кучият му син се смееше! Не толкова с лицето колкото с ъгълчетата на очите си. Стоеше до прозореца и ми се смееше без да помръдне и мускулче. Малко остана да се задавя когато проговорих, вместо да скоча и да го изкормя на място.

— Но нека да не забравяме Логан. През цялото време работехме заедно в опитите си да разкопаем цялата мръсотия. Мисля че той е проумял всичко по някое време, но е бил прекалено пиян за да направи каквото и да било. Разбрал е даже и ролята на оня нещастник Луут Туут. Бил е пиян до козирката когато се е срещнал с твоите момчета от застрахователната компания. Случайно или след грижливо планиране ти успяваш да се вмъкнеш на срещата им. Логан е имал плик в джоба си. Съдържал е информация за Джордж Уилсън.

Опънах силно от цигарата като го наблюдавах през пушека. Половината от бутилката се беше опразнила. Не преставаше и за секунда да се взира през прозореца.

— За нещастие, бих казал, ти успяваш да го измъкнеш от джоба му докато си в колата му, като се надяваш че той ще си помисли че го е изгубил някъде през време на обиколката на кръчмите. Обадил си се на полицията с променен глас и си им издиктувал съдържанието. Това развърза ръцете на Линдзи да ме хване за врата независимо кой бях — Макбрайд или Уилсън. Теб не те вълнуваше под кое име щях да умра.

За твое нещастие обаче Логан не е бил толкова пиян. Той също трябва да е чул новините по радиото и да е съобразил това-онова. Чудя се дали се е сетил за съвсем свежата ти прическа и не е свързал нещата с Луут Туут. Разбира се, че така е станало защото се е върнал назад и е проверил. Така е разбрал. Но като всички нас и той не беше безпогрешен. Той искаше всичко да е достоверно. Документирано. Телефонирал ти е и ти си се срещнал с него и Луут Туут.

И в този момент ми просветна защо се усмихваше вместо да срича молитвата си. Спомних си изражението на лицето му когато влязох. Беше очаквал някой съвсем друг и този някой сега ни наблюдаваше през прозореца в мрака.

— Логан е жив, Гардинър. Може да умре, но може и да оживее. И тогава ще ни каже с какво си го блъснал по главата преди да хвърлиш колата му в пропастта. Оживее ли, ще ни разкаже, защото ти вече няма да имаш възможност да уредиш нещата така че да умре от нещо в болницата. Парите могат да уредят много такива неща.

Пристъпих в кръга от светлината. Преднамерено. Направих крачка която ме изложи целия на светлината. Подпрях се с рамо на стената и движех само устните с които отброявах секундите потребни на един добър стрелец да се прицели в гърдите ми, да задържи дъха си и да натисне спусъка на служебния си пистолет.

— И ще ти кажа как разбрах още нещо, когато ти се обадих по телефона тъкмо в момента в който се прибра у дома, след като си свършил мръсното дело. Икономката ти се опита да ми обясни че не си в къщи и аз си помислих че просто ме премята, но теб наистина те нямаше в къщата. Ти беше навън… имаше да извършваш убийство… и се върна тъкмо навреме за телефонното ми обаждане. Сигурен съм че и ти ще го потвърдиш на съда, ако стигнем дотам, разбира се.

Дръпнах се едновременно с изстрела който пръсна витражното стъкло на милиони късчета. За някаква милионна частица от секундата през прозореца от мрака към мен надзърна жълтото езиче на пламъчето с розово връхче и още по-бялото на окото зад него. Пистолетът в ръката ми прокънтя веднъж. Стаята отекна с грохота на изстрела и замря в кратка, нечиста тишина.

Стъклото вече го нямаше и нямаше отражението в него. Нощта отвън беше топла и приятелска ръка, която се опитваше да издърпа към рамката на прозореца потайното лице с дупка в челото, което залитна към зяпналия прозорец. Застина за миг и от устата на Тъкър се откъснаха червени мехури, след което се строполи в мрака.

Хейвис Гардинър не беше помръднал и на инч. Но усмивката му бе изчезнала и гърбът му отново беше скован и ръката му около чашата пак беше ръка на мъртвец.

Ухилих се на гърба му сякаш нищо не се беше случило. Сякаш смъртта ме беше съпровождала през целия ми живот. Сякаш не давах пет пари откъде съм толкова добър с пистолет че да улуча по инстинкт някой юнак застанал на двадесет фута от мен в мрака отвън.

Да-а, продължих да си говоря и този път душата на Гардинър наистина се гърчеше в калта. Пуснах пистолета и заговорих на скования му гръб.

— Серво трябва до сетния си дъх да е проклинал мига в който те е срещнал, Гардинър. Проклинал те е защото си го оплел в мрежите си и си го принудил да върши неща за които му е било пределно ясно че не бива да прави. Щеше да е най-добре за теб ако изобщо не се беше намесвал. Съмнявам се дали щеше да се получи нещо от кръстоносния ми поход ако беше оставил това на другите.

Не, ти дотолкова си загуби ума че ти хрумна дали Харлан няма да поиска да се реваншира с теб за това че я изхвърлихте, и ти проучи къде живее и изпрати Еди Пакман да я премахне. Но Еди не знаеше че тя дели стаята с друго момиче и той дори не се е трогнал да види кого е наръгал в леглото. Просто я е убил и толкова.

На Харлан й било пределно ясно какво се е случило. Знаела е че убийството няма да й размине. Била е наясно че в някой от следващите дни ще се доберат и до нея и е живяла с тоя страх до края. Разбирала е че дори и снимката която е притежавала е нямало да те спре защото вече си бил извън себе си от ярост, и затова е предала снимката на някой който да се погрижи за нея и се е укрила.

Харлан я убиха многото уиски и нечовешкия страх. Тя се държа до края а когато силите й я напуснаха се самоуби. Тя не разбра че излагаше на опасност Троя през цялото време. Той беше решил да я премахне в мига в който я пипнеше. И Троя духна. Но един от копоите който се разписваше на твоята ведомост я пипна.

Всички правят грешки. Фатални. Не ме претърсиха добре за оръжие защото ме вземаха за мухльо. През цялото време ме мислеха за левак, докато най-големите са точно тук. Ти особено. Ти си главният левак.

Най-много след минута щеше да го докаже. Чудех се след колко секунди щеше да се реши.

Беше измъкнал пистолета точно до бутилката. През цялото време докато бях говорил той се беше бъзикал с купата за лед докато го измъкне отгоре.

Пуснах угарката в шепата си и бръкнах за друга в джоба си. Извадих я и я пъхнах между устните си, като много старателно запалих клечка кибрит, взирайки се в пламъчето скрито между шепите ми.

Устните на Гардинър се издърпаха назад, и очите му се разшириха до неузнаваемост. От тях надзърташе полудата изкривяваща лицето му в маската на бяса.

Той го сграбчи, завъртя се и стреля по-бързо отколкото бях предполагал и изпревари ръката ми към моя. Куршумът се заби във вратата до главата ми. Той залитна от токата на изстрела и се зачуди защо не падам.

Пистолетът му се вдигна за втори опит и аз го прострелях в корема малко над колана и в сакото му цъфна дупка с разръфани краища.

— За Боб Миноу и мисис Миноу. — казах аз.

Прострелях го отново, този път по-ниско.

— За Логан и Луут Туут. — казах аз.

Устата му зяпна. Не можеше да си поеме въздух. Пистолетът се изхлузи от ръката му и пръстите му се опитаха да запушат двете малки дупки. Бавно, като дърво при вятър, той се свлече на колене.

Прострелях го в главата.

— За Джони Макбрайд. — казах аз.

От вътрешността на къщата се разнесе писък. Отворих вратата. Пред мен стоеше икономката, гротескна фигура в провиснала памучна роба. Беше застанала точно до телефона.

— Не притеснявайте докторите. — казах аз. — По-добре се обадете на полицията. Поискайте да ви свържат с капитан Линдзи и му кажете да забрави за следенето на аверчето му Тъкър. И той пукяса. Кажете им че беше законна самоотбрана.

И така си беше, нали?

Зората бавно сипеше небето в сиво. Улиците бяха още влажни, и блестяха в мъглата която се надигаше от горещата настилка. На автогарата нямаше никакви автобуси, на перона нямаше пощенски коли, никъде нямаше жива душа.

Гишето беше затворено.

Трябваше два пъти да изблъскам вратата преди да разбия бравата.

Отидох до масата в чието чекмедже Ник държеше снимката ми и го отворих. Още си беше там. Под нея имаше още мои снимки и още легенди и всички те датираха от последните няколко години. Затворих вратата и се върнах при форда. Вече нямаше неясен детайл.

Понтиел Роуд. Бяла къща на върха на хълма полускрита от мъглата. Седем стъпала до вратата и един ключ в саксията. Долната площадка тъмна, но отгоре просмукващ се сноп светлина. Четиринадесет стъпала до горната площадка и три врати. Втора спалня в дясно. Баня в средата. Спалня дъхаща на пудра и парфюми в ляво.

Боядисана блондинка седнала в будоара си и нервно четяща вестник. Лице което не беше толкова твърдо колкото първия път когато я видях.

Глас който възкликна:

— Джони!

— Здравей, Уенди.

Тя захвърли вестника и се втурна към мен. Ръцете й се обвиха около врата ми и тя зарови лице в рамото ми. Косата й дъхаше приятно. Едва сега изглежда че видя лицето ми и за малко не и се повдигна от вида му. Ръката й се повдигна и пръстите й докоснаха устата ми, очите ми, после ушите ми. Погнусата или ужасът надзъртаха от очите й?

— Джони… какво е станало? — запита тя.

Не бях много нежен с нея. Положих ръце на гърдите й и я блъснах през цялата стая. Залитна и се стовари с гърба си върху дрешника и остана там с ръце притиснати към ушите си не в състояние да повярва какво става.

— Те са мъртви, Уенди. Серво, Пакман, Гардинър, Харлан, Троя. По дяволите, всички са мъртви. Всичко свърши.

Мисля че едва тогава разбра за какво съм дошъл. Тялото й се разтърси конвулсивно, без да може да помръдне от мястото си.

— Трябваше да кажа «Здравей, Вера» когато влязох, нали? Така се казваш, нали? Вера Уест.

Устните й пресъхнаха и тя се опита да ги овлажни с език. Без особен успех.

— Голям гявол се оказа тоя старец Ник. Още отначалото загря какъв беше номерът. Беше му съвсем ясно че не съм Джони Макбрайд и ме тласна право в обятията ти за да можеш да хванеш за гушата Серво чрез мен. Отмъщение, нали? Също като моя случай.

Свалих си сакото и го захвърлих върху стола. Пистолетът ми издрънча на пода. Свалих си колана и го провесих около ръката си.

— Съблечи се, Вера.

Видях погнусата изписана на лицето й. Нарастваше все повече и повече като ме гледаше как го люлея в бавна дъга.

— Свали си дрехите. — повторих аз. — Знам, че съм прав, но искам да се уверя. Ето, виждам че схващаш бързо.

Случи се пред очите ми, но не разбрах защо. Погнусата премина в предизвикателство и стон разтърси снагата й. Пръстите й отидоха на най-горното копче и го разкопчаха. После следващото, и следващото и така до края. Блузата й се разтвори. Първо се освободи от единия ръкав, после от другия и сетне дрехата безшумно се разстла на пода.

— Имаше две неща които на които не отдавах някакво особено значение, Вера. Изглеждаха наред, но не будеха интереса ми. Едното беше колко бързо стигнах до теб. Не са много хората които ще дадат подслон на предполагаем убиец. Та ти изобщо и зъб не обели за това!

Ципът на полата й просъска с метален звук. Пусна я и тя се свлече в краката й в кръг и остана така. Пръстите й автоматично набраха комбинезона и после ръцете й се кръстосаха над главата й и го измъкнаха. Предизвикателството изплува отново в очите й след като го запрати на пода и остана в най-умопомрачителното черно бельо което някога бях виждал. Висока, с бронзов тен. Великолепни крака. Гладки. Изгъвката на бедрата й преминаваше през стомаха и нагоре към гордата красота на гърдите й. Мускулите на стомаха й се стегнаха с вдишването и ръцете й много бавно се насочиха към сутиена й.

— Живееш на края на град, в който момиче като теб би трябвало да се вихри в центъра на хайлайфа, и нито веднъж да не отскочиш до центъра на града. Работиш в заведение край магистралата с много грим и чуждо име и всеки път когато исках да те видя на светло ти ми отказваше. Това беше нещо над което трябваше да се замисля. Изпитваше панически ужас да отидеш в града. Страхуваше се, защото някой можеше да те разпознае. Беше се закачила за едно много уютно местенце в очакване да дойде левакът който ще натрие носа на Серво заради теб и когато се появих аз те сграбчи с две ръце големия шанс.

Сутиенът имаше още един цип. Беше долу точно по средата и тя го свали с два пръста. Гърдите й бяха живи и пълни със живак, с по-слаб тен от този на тялото й. Стоеше изправена с гордо вдигната глава, вълнението пробягваше на вълни по тялото й. Раменете й бяха широки и квадратни, само с тясна ивица черен плат около ханша й.

Челюстта ми провисна. Говоренето вече ми се удаваше с голям труд.

— Ти изрови страшно много информация за нашето приятелче Тъкър за страшно малко време. Обзалагам се че ти и Ник по цели седмици сте слухтели докато съберете всичкия онзи материал в пакета. Вместо до поразгледаш насам-натам както те бях помолил ти седна във фризьорския салон да си направиш косата за да не си загубиш времето напразно.

Тя почти беше готова да го направи. Цялото ми тяло настръхна. Коланът омекна в ръката ми.

— Имаше подръка информация за всички. Знаеше и за Харлан и се погрижи и аз да го науча с оная обява във вестника и телефонното ти обаждане. Знаеше точно къде да ме насочиш за повече информация. Имаше предостатъчно време за разсъждения и знаеше прекрасно как да постъпиш във всеки момент. Единствено се нуждаеше от изпълнител който да приведе в действие плановете ти. Едно нещо искам само да знам, Вера — защо? Ти няма да загинеш като останалите, но няма да си намериш място от болки дълго време и белезите от тях ще ги носиш до гроб. Искам само да знам защо. Не познавах по-добър и верен приятел от Джони.

Не ми отговори. Палците й се подпъхнаха под ластика на бикините й и после ги смъкнаха по бедрата. Излезе от тях, повдигна ги и ги захвърли с небрежен жест при останалите дрехи. Остана права като статуя, гола, само по обувки, подпряна с ръце на шкафа зад нея.

Гледах я жадно, ясно съзнавайки че това е последния път който я виждах такава. Кимнах и коланът оживя в ръцете ми.

— Това беше добър номер, Вера. Чудна маскировка. Естествена блондинка, която се прави на изкуствена чак до почерняне на корените но косите си. Фризьорката ти трябва доста да се е поозорвала, но наистина си е струвало труда в случай че някой прояви любопитство като му се сториш позната. Щеше да заблуди всекиго.

— Не е чудно, че не ми позволяваше да те видя на светло без дрехи. — Устата ми пресъхна. Зад зъбите усетих противен металически вкус. — Това беше едно много дълго очакване, Вера. Променила си се много от времето на снимката която ми даде Логан, но си все така хубава. Джони трябва да се е терзал адски всеки път като си е мислил за теб. Да това беше дяволски дълго очакване, но накрая и ти ще изпиташ, макар и малка, част от страданията на Джони.

Повдигнах ремъка.

Чекмеджето на дрешника се отвори светкавично и след миг тя държеше насочен в мен пистолет. Беше малък, наистина, но достатъчно голям да свърши необходимото. Пак се бях напъхал в поредния капан с моето многословие.

Лицето й представляваше любопитна смес от емоции. Посочи ми с пистолета тоалетната масичка до мен.

— Виж в най-горното чекмедже.

Така бях побеснял, че едва можех да се движа. Бях почти готов да я оставя да стреля и после да и избия зъбите един по един с дулото и щях да го направя, ако не бяха смесените й чувства изписани на лицето.

Издърпах най-горното. Пак гледах в себе си. Много ликове на Джордж Уилсън.

— Имаше ги същите и при Ник.

— Виж датата.

На гърба на всяка снимка имаше печат с датата на получаване с бележка от пощата. Ония най-отдолу бяха отпреди седем години.

Проследи ме с поглед като затворих чекмеджето.

— Научих всичко за Джордж Уилсън откакто Джони Макбрайд напусна града. Ник ги имаше открай време. Голям страх брах докато разберем че Джордж Уилсън е търсен от полицията дълго преди каквото и да се случи на Джони. А сега виж в другото.

Разумът ми беше като зашеметен. Цялото ми тяло беше изстинало. През главата ми се щураха хиляди идиотски мисли и не разбирах нищо. Отворих чекмеджето и изпразних един бял плик върху масичката. Имаше заверен нотариален акт за къщата на Понтиел Роуд на името на Джони Макбрайд. Имаше документ за уволнение от армията и писмо от военния департамент.

— Прочети го. — каза тя.

Писмото съдържаше пълен списък на бойните подвизи на Джон Макбрайд. Обясняваше в подробности как е бил обучаван за специална дейност и е действал зад вражеските линии със задачи от изключителна важност, които включвали един от големите военни успехи при който успява да се вмъкне в сграда на германското върховно командване и да отвори сейфа с документите съдържащ имената на германските агенти действуващи на териториите на съюзниците.

Умът ми беше хаос от мисли прелитащи твърде бързо за да мога да разбера нещо от тях. Те пищяха и настояваха да им обърна внимание и блъскаха негодуващо черепа ми когато им отказвах.

Гласът й представляваше ленива галеща вълна отмиваща всяка болка.

— Ако Джордж Уилсън е бил търсен от полицията, и в случай на някакво изключително съвпадение… първо, среща с човек толкова приличащ на него че да бъде невъзможно установяването на каквато и да била разлика, и второ, ако този човек е загубил паметта си при нещастен случай… той сигурно би се възползвал от ситуацията, не мислиш ли? Би могъл да смени самоличностите и никой не би го разбрал. Ами че той дори би могъл да организира убийството на тази личност и после да припише на тялото своята самоличност, но точно тогава установява загубата на паметта.

И в този момент разбира че е по-добре да го остави жив. Ако полицията попадне на него, това би означавало той вече да е свободен. Това е била толкова изгодна схема че той е загинал за да спаси тази личност. И само като си помислиш, не приятел, а най-злият враг който би могъл да има един човек.

Това вече надхвърляше всичките ми възможности. Зъбите ми тракаха в напразните усилия да ги успокоя.

— Това би било така — добави тя — ако предположението ми се окаже вярно. Все още не съм съвсем сигурна. Но както и ти, така и аз ще ти дам още един шанс. Съблечи се.

Изгледах я глупаво.

Не се шегуваше. Дулото на пистолета не се отделяше от стомаха ми.

Съблякох се.

— Джони Макбрайд имаше същия белег на стомаха си. — каза тя.

Погледнах го. Често се питах откъде ли съм го получил. Тя знаеше за какво си мисля.

— Описано е в медицинския доклад от армията който беше в плика. — каза тя.

Беше права.

Късчетата от картината паднаха на местата си със шеметна бързина. Всички бяха пред очите ми без да имат някакъв особен смисъл, но бяха достатъчно, за да знам че един ден всичко ще ми стане ясно. Късчета разпиляна информация. Също както се чувствувах пред къщата на Миноу. Така добре познатото ми чувство за пистолет в ръката ми. Беше прекалено много да го поема на един път и аз се опитах да изхвърля всичко от ума си.

Главата ми клюмна между ръцете ми и притиснах лицето си с тях. Гласът на Вера долиташе до мен някъде много отдалече.

— Сега ще ти кажа защо го направих, Джони. Никога не съм имала нещо общо с тях. Гардинър ти каза да провериш ония документи и те видях като се занимаваше с тях. Наистина повярвах че си откраднал парите. Ти беше купил тази къща и ми даде да съхранявам десет хиляди долара и не ми каза откъде ги имаш. Дълго, много дълго след това разбрах че това са били всичките ти спестявания.

Ти разбираш че Боб Миноу заподозря нещо в банката. Помоли ме в поверителен разговор да си отварям очите на четири и ми каза достатъчно така че да имам представа какво търси. Когато си помислих че ти си авторът на кражбата и реших че си го направил за да финансираш Серво, отидох директно при Лени за да науча каква е истината. А междувременно беше застрелян Боб Миноу. Помислих, че пак ти си го извършил, но продължавах да те обичам. Лени те беше измъкнал от курортната станция и те криеше при него. Предложи ми избор — да остана при него и той да те пусне, или да те предаде на Линдзи. Тогава не знаех че бяха решили да ти пуснат така или иначе.

Аз го направих, Джони. И не съжалявам за това. Останах при Серво докато разбрах че и той на свой ред изпълнява нечии други заповеди и си направих едно малко проучване. Проверих при банката, при Харлан и при Серво. През това време те разбраха какво правя. Трябваше и аз да се спасявам с бягство.

Пистолетът се изплъзна от пръстите й. Падна върху роклята до краката й.

— Чаках те, Джони. Както каза, това беше едно дълго очакване, но аз знаех че един ден ти ще се върнеш.

В нея вече нямаше оная непреклонност. Беше останала само красотата. И любовта. Една луда любов. Една прекрасна любов.

Беше ми се случило и преди, и сега беше пак същото. Бяхме голи в спалнята с два пистолета на пода тръпнещи от възбуда, по-голяма даже и от нощта.

Усмихваше ми се.

Каза:

— Джони, изпразни плика.

Протегнах ръка и изтръсках съдържанието му върху пода. Беше пълен с документи, но един от тях беше най-голям от другите. Можех да го прочета без да го вдигам от пода. Беше брачно свидетелство издадено на името на Джон Макбрайд и Вера Уест с дата един месец преди да започне цялата история.

— Ето така научих за белега — каза ми тя.

Очите й танцуваха.

Цялото тяло и главата ми бяха пребити. Чудовищна умора тегнеше на плещите ми.

Но имах още силичка останала. И двамата погледнахме към леглото. Ръката й се протегна да угаси лампата.

Докоснах я. Беше мека и топла. Прекрасна. Моя.

— Нека да свети. — казах аз.