Дългото очакване

Глава единадесета

Когато се събудих Уенди я нямаше в леглото. На възглавницата беше останал отпечатък от главата й, а на рамото ми имаше следа от бузата й. Още усещах сладостния дъх който беше оставила след себе си.

Не ми допадна начина по който го беше направила. Не обичах да постъпват така към мен жените. Все още. В нея имаше нещо твърде различно от повечето жени, нещо прямо и честно. Нещо което караше един мъж да се усеща като останал без ръка след като тя си отидеше от живота му.

Изтръсках мислите от главата си и станах. На вратата на дрешника беше закрепила бележка която ми казваше да взема колата и че ще се видим вечерта, подписано с любов от Уенди. Беше оставила следи от начервените си устни.

След закуската изкарах колата от гаража, напълних я на най-близката бензиностанция и отворих пътната карта. Отбелязах пътя до столицата на щата, като избирах околни пътища в случай че ченгетата бяха направили засади по магистралите и поех по третокласния чакълен път.

Предимството му беше че поне е пуст. Поддържах скоростта на форда около седемдесетте, намалявах на завоите и компенсирах после на правите участъци. В единайсет без десет стигнах предградията на града.

Обществените сгради бяха скупчени в няколко много високи небостъргача които се извисяваха над цялата околност подобно на болен пръст. В задната час на комплекса беше разположен паркинга. Оставих колата в него, влязох в сградата и се зарових в указателя докато открия това което ми трябваше. Федералният ревизор. Канцелариите му бяха на четвъртия етаж.

Едно много високо и много слабо момиче се втренчи в мен през очилата си и ми предложи да седна, така че избърсах праха с носната си кърпичка от седалката и седнах. Това изобщо не й понрави и изсумтя. Всички столове бяха мръсни. Посетителите изглежда бяха по един и четвърт на шестмесечие. Телефонът на бюрото й иззвъня и след като отговори каза:

— Добре. Мистър Донахю ще ви приеме веднага. Влезнете, моля.

И пак изсумтя неодобрително. Тук не бяха приятелски настроени към посетителите като в Линкасъл.

Мистър Донахю просия при вида ми и ми подаде пухкавата си лапичка.

— Седнете, сър, седнете.

Опита се да ми стисне силно ръката с което да демонстрира че играе хандбал всеки петък в спортна зала. Беше дребно и закръглено човече с голямо носле и още по-голяма усмивка, но не беше необходимо много време за да откриете че зад миловидните му светлосини очи се крие изключителен ум.

Заех предложеното ми място и се почерпих с една от цигарите му.

— Мистър Донахю — запитах го аз — обичате ли силните усещания?

Той спря насред паленето на цигарата си и вдигна учуден вежди.

— Е — изкикоти се той, и опъна от цигарата, като угаси клечката. — Това е странен въпрос. Да, мога да кажа че ги обичам. В умерени дози, разбира се. Тук обаче силните усещания не са на мода. — Ръката му обхвана със замах стаята. — Освен ако не се открие грешка в някой документ. Тогава имам силни усещания. Защо ме питате?

— Защото след няколко минути ще ви се прииска да ритате от възторг, ако искате, разбира се… защото може да се окаже че не сте от тия хора, които обичат развлеченията.

Лицето му показваше че е заинтригуван.

— Страхувам се, че не ви разбирам съвсем. Може би…

— Според полицията, мистър Донахю, аз съм банков злоупотребител, убиец, крадец, и още цял куп други престъпници. Само една ваша дума е достатъчна, за да се озова в кауша.

Тоя път малко остана веждите му да се слеят с косата.

— Казвам се Макбрайд. Преди пет години вие сте ревизирали документите на Националната банка на Линкасъл доказващи моята съпричастност към банковата фалшификация.

— Да, спомням се.

— Колко си спомняте?

Мистър Донахю изведнъж стана нервен. Цигарата му рязко взе да се скъсява след серия чести и дълбоки дръпвания. Той не знаеше дали да ме погледне или не и се боеше да посегне към телефона.

— Не съм тук за да диря отмъщение, приятел, така че не се тревожи. — каза му аз.

Той ми показа зъбите си в усмивка, без да спира обаче да се поти.

— Аз… помня детайлите… съвсем ясно.

Облегнах се и сплетох пръсти зад главата си.

— Давайте.

Той забучи угарката в пепелника, спря за миг, и после вдигна очи към моите.

— Знаете, че това е поверителна информация. Аз съм сигурен че банката…

— Не мога да отида в банката. Никъде не мога да отида. Ченгетата са по целия град и слухтят и ме дебнат. Натопиха ме, мистър Донахю. Нямам абсолютно нищо общо с цялата работа.

— Моята работа не се състоеше в това да ви изкарам виновен, млади човече. Аз само проверих документите. Имаше предостатъчно доказателства за фалшификация. Бяха подправени умело, но не чак дотолкова, че да не се забележи. — Той спря за момент и се загледа през прозореца. — Преди време към мен се обърнаха със същата молба като вашата. Една млада дама. Започна с доста сложна увертюра докато накрая не изплю камъчето.

Кожата ми настръхна.

— Вера Уест.

— Представи се под друго име.

— Блондинка. Съвсем натурална блондинка с малко улични забежки.

— Е, да. Успя да изтръгне от мен нужната й информация. Мислех че знаете за това. — Лицето му поаленя и той извърна поглед от мен. — Не го споменах в началото. А може би трябваше.

— Не. — казах аз. — Постъпихте правилно. Не е необходимо да ми казвате каква е била работата, след като тя има нещо от вас, с което може да злоупотреби. Не ви обвинявам. Трябват ми само някои подробности.

Той вдигна един молив и зачука с него по бюрото.

— Нямам какво толкова да добавя. Областният прокурор на Линкасъл, същият който загина по-късно, ме извика при себе си. Направих обичайната проверка на банковите документи и открих грешката.

— На стойност двеста хиляди долара?

— Приблизително. И малко отгоре ако държим на точността.

— Открили сте и още нещо, нали? Нещо което е възможно да сте споменали и на русокосата красавица.

Между очите му се оформи едно римско V. Врязваше се все по-надълбоко докато не вдигне очи към мен.

— Очевидно разполагате с голям източник на информация. Аз действително казах и още нещо на младата дама. Беше просто едно подозрение от моя страна. Не може да се провери. По мое мнение вие… искам да кажа, който и да е свършил оная работа, е задигнал сума значително по-голяма от официално обявената, но е успял да я върне с изключение на двестате хиляди.

— Интересно.

Той облиза устните си.

— Имаше някакви си осемдесет и четири долара в една сметка която по всички правила трябваше да бъде приключена. Няма никаква разлика дали сумата се тегли наведнъж или на части. В действителност е още по-лесно да се приключи наведнъж, защото тогава документите се обработват по-лесно. Размишлявах върху факта и стигнах до заключението че по време на разследването по-скоро е имало замитане на следи от по-стара кражба. Парите са били в процес на връщане в банката с намерението на евентуално осъществяване на кражба. Върнатият остатък е бил на стойност осемдесет и четири долара.

— Разбирате, че това не представлява интерес за мен, нали?

— Предполагам, че са го правили успешно и преди. Доста често.

— Разбирам. — Пуснах ръцете си в скута и се облегнах на стола. — Не бихте ли могли да скъсите кръга от подозренията си?

Той разбра какво имах предвид. Червенината отново завоюва позиции върху лицето му и той поклати глава.

— В действителност това ми хрумна едва след като се прибрах у дома и започнах да размишлявам. Беше нещо твърде мъгляво докато не се подкрепеше с доказателства. Бях забравил за това до момента, в който, мм, младата дама не ме потърси. Разбирам че не трябваше изобщо да го споделям с нея, но при тези обстоятелства… Тя ми отправи нещо което бих квалифицирал като прикрита заплаха че в никакъв случай не бива да го споменавам на когото и да било след нея.

— А защо го казахте на мен?

Мистър Донахю изглежда се почувствува леко оскърбен.

— Защото съм се тревожил за това нещо оттогава насам и ще бъда дяволски щастлив всичко да излезе наяве.

Гърдите ми се задавиха от смях който го разтревожи.

— Изобщо не си го слагайте на сърцето. — казах аз. — Много неща ще излязат наяве много скоро, но вашето име няма да се споменава никъде. Можете да забравите с чиста съвест и русокосата красавица. Тя ще си има достатъчно собствени грижи, от които едва ли ще и остане време за вас.

— Вие… знаете коя е тя?

— Да, знам коя е, но не знам къде е. Но нищо, все ще се появи.

Станах от стола. Стиснахме отново ръце но не така силно както в началото. Улових го като хвърля крадешком поглед към телефона преди да изляза и му казах:

— Ви си знаете по-добре, но на ваше място бих запазил нашата среща само за себе си. — Той облиза устните си. — А ако много се интересувате, прочетете Линкасъл Нюз.

Прибрах се в Линкасъл в три и половина. Вкарах колата в гаража и влязох в къщата. Уенди я нямаше и не личеше да се е връщала откакто бях излязъл. Пробвах автогарата и някакъв дежурен ми каза че мистър Хендерсън днес си е взел почивка. Не, не знае къде мога да го открия.

Следващото ми обаждане беше до бар Съркъс и от другата страна положиха доста усилия сред ужасната шумотевица на бара да разберат че ми трябва Логан. Изреваха ми в слушалката че го няма и затвориха. Опитах редакцията.

Обади се някакво момиче.

— Алън Логан, моля.

— Съжалявам, но го няма.

— Знаете ли къде мога да го открия?

— Не, не знам. И ние го търсим от сутринта. Изобщо не се е обаждал. Може би вие знаете нещо…

Нямах никакво намерение да го излагам пред цялата редакция че се търкаля някъде мъртво пиян, и казах:

— Последният път когато го видях отиваше на някакъв случай. Търся го защото ми беше приготвил някакво сведение. Беше от Ню Йорк, подписано от мистър Уитман.

— О, да. Виждам го тук върху бюрото му.

— Бихте ли ми го прочела?

Чух как някаква хартия прошумоля в ръцете й.

— Господи… не знам дали е правилно… Нямаме право да…

— Всичко е наред. Това е една съвсем лична информация която засяга само мен.

— Е, тогава… — Чу се шум от разкъсване на плик и отново прошумоля хартия когато разгъваше съобщението. — Не е много. Слушайте: «Грейси Харлан и Корпорация Харлан едно и също. Уитман.»

— Благодаря ви. — казах аз.

Затворих и останах на място като пръстите ми несъзнателно потропваха по телефона. Празните места по картината бавно се запълваха. Нещата ставаха малко по-смислени. Завесата пред сцената се беше раздвижила леко, но аз трябваше да съм сигурен че декорите бяха подредени както си ги представях.

Слязох в гаража и отново изкарах колата. Някъде в покрайнините на града имаше още едно късче от главоблъсканицата.

Тоя път не беше като предишния, със спокойна атмосфера, с увертюрата на «Лунната соната» да се долита през вратата. Даже си беше сложила и роклята с пискюла.

— Здравей, Венера. — казах аз.

Очите й мигновено огледаха улицата.

— Веднага вътре, човече!

Произнесе го с такава настойчивост че буквално влетях вътре.

Затвори я и я заключи.

— Сама ли си?

— Не.

— Какво има?

— Хората на Серво. Откакто излезе последния път, не спират да сноват. Къде се загуби, по дяволите?

— На много места. Къде са сега?

— Не знам. Тръгнаха си, но пак ще се върнат. — Тя порови на масата за цигара. — Идва и полицията. О, не местните. Тия бяха от федералното.

— Виж ти.

— Направо са полудели в града. Идиотите от общинската управа се размърдаха и са гласували единодушна резолюция да бъдеш открит на всяка цена. — Тя опъна силно от цигарата и приближи до прозореца. След като се увери чу никой не се навърта наоколо, оправи с доволен вид пердетата. — Изпратих две момичета на разузнаване. Събраха доста информация.

— Чудесно. Давай.

— Джордж Уилсън, Джони Макбрайд, или който и да си… момчетата от федералното са решили че ти си в дъното на всичко което е станало в тоя град. Ти си финансирал от забава операциите на Серво и когато нещата са се укротили твърде много, не по твоя вкус, си се заел лично да ги пораздвижиш. Върнал си се в Линкасъл защото там откъдето идваш е станало много напечено за теб. Накичиха те даже с едно дълго научно име което в превод означава че си бил опасен антисоциален елемент от момента в който си се върнал от войната.

— Значи сега аз съм босът. — произнесох аз в дълбок размисъл. — Аз съм този когото дирят под дърво и камък оттук до Уошингтън. Но това не включва Лени Серво.

Очите й се присвиха леко.

— Лени има лични сметки за уреждане. Знам всичко за това. Ходят слухове че си делил досега с него плячката, и щял да бъде много щастлив да те види зад решетките, защото тогава всичко щяло да остава само за него.

— Слухове. Не можеш да им запушиш на хората устата.

Тя кимна.

— Не си спрял да бъдеш фурор откакто си дошъл в града.

— Това ми остава, миличко. Смешното при слуховете е това, че винаги има нещо вярно в тях. Макар че трябва човек малко само да се замисли и да види колко наивно е всичко това.

— Как?

— Ако аз стоя зад Серво и ме пипнат, не е ли логично да предположи човек че ще поделя с Лени вината в същата пропорция, както и с парите?

Цигарата й леко провисна. Лицето й загуби предпазливото изражение и побеля.

— Кой си ти, човече?

Усмихнах й се и не отговорих. Вместо това казах:

— Преди време ми спомена за някаква снимка. Успя ли да я намериш?

Тя мълчаливо стана и излезе от стаята. След две минути се върна с парче набръчкана фотография което очевидно бе престояло в някакво забутано място доста дълго време. Подаде ми я и седна.

Беше очертала с молив въпросното момиче. Казваше се Харлан. Бях видял съвсем скоро нейна снимка. Беше сервитьорката от АВС Дайнър самоубила се от мъка по убитата си съквартирантка. Преди да дойде в Линкасъл беше участвувала в изнудвания в Ню Йорк. Беше лежала в затвора.

Сега вече ми беше ясно. Поне така си мислех.

Върнах снимката на Венера.

— Имаш ли нещо против да използувам телефона ти?

— Давай.

Картината изпъкваше все повече и първо избрах редакцията на Логан. Нямаше го. Уенди не се беше върнала и Ник го нямаше на гарата. Следващият номер беше на полицейското управление и някой се обади. Поисках Линдзи и ме свързаха с него.

— Капитан Линдзи слуша.

— Тук е Джони, приятел.

Дъхът му се усили в слушалката.

— Давай. — произнесе той през стиснатите си зъби.

— Какво стана с писмото?

— Нищо. Нещо не пасва. Намерих плика и това е всичко. Нищо друго.

— Там някъде трябва да е.

Гласът му беше дрезгаво стържене.

— Макбрайд, мисля че ми играеш номера, и ако е така, жив от града няма да излезеш.

— Днес излизах и вече се върнах, Линдзи. Сега ме слушай внимателно. Момичето на Серво е избягало и се крие някъде. Познаваш ли я?

— Да. Тройя Авалард. Защо?

— Тя е следващият номер в списъка на някой, Линдзи. Намери я. Мисля че тя е ключът. Разпространи го по твоите хора и виж какво можеш да направиш.

Той каза нещо мръсно полугласно.

— Предишната нощ ти ми даде отговорите, Макбрайд. Ще издам заповед, ами ако някой друг я отмени?

— Не те е страх, нали? — произнесох нехайно аз.

За момент от другата страна беше тихо и после отново се разнесе полугласна псувня.

— Ще я потърся. — каза той.

— Чудесно. А сега се обади в банката и провери дали не е изтеглила някаква голяма сума. Ще ти се обадя след няколко минути.

Затворих телефона, запалих от предишната угарка нова цигара и отидох до прозореца да хвърля бърз поглед на улицата. Зад форда имаше паркиран камион а зад него светлозелена лимузина. Раздавачът си подреждаше писмата докато се изкачваше по стъпалата на къщата срещу нас. Мина едно дете на велосипед. Дете в пуловер без ръкави тичаше по улицата и следеше номерата на къщите.

Оправих пердетата и се върнах при телефона. Линдзи беше проверил. Тройя Авалард изобщо не беше теглила пари. Така му беше казал касиерът който получил инструкции да се обади незабавно на Линдзи ако се появи Тройя.

Венера присъстваше тихо на всичко това, седнала в стола си и си играеше с пискюла на роклята си.

— Много си опасен, човече. Страшно много. Още малко и нещо ще стане, нали?

— Много скоро. Трябваше да се случи преди пет години. И щеше да стане, ако не бяха убили един човек на име Робърт Миноу. — Спрях и я изгледах. — Ще излизаш ли скоро?

— Никъде няма да ходя.

— Ами ако хората на Серво се върнат?

Тя се усмихна и посегна зад възглавниците. Ръката й извади пистолет с дълго дуло, който изобщо не приличаше на дамско оръжие. Човек спокойно можеше да си пъхне пръста в дулото му.

— Повече няма да ме безпокоят, човече. Никой вече няма да ме безпокои, даже и самият Серво.

— Откъде намери тая ютия?

— На съпруга ми е. Спомняш си когато ти казах че бившият ми съпруг беше полицай. Той ме научи как да го използувам.

— Какво стана с него?

Тя се изсмя рязко и късо.

— Застрелях го.

Пистолетът се върна зад възглавниците и тя ме проводи до вратата. Както вече ви казах беше почти както първия път. Пискюлът си висеше на мястото и аз го дръпнах.

Но тук вече пролича разликата. Роклята беше друга. Падна само връхната й част.

— Кожата ми си е пак същата за теб, нали? — запита ме тя.

Съгласих се с нея и затворих вратата докато си вдигне частта от тоалета.

Улицата беше празна и аз се пъхнах зад кормилото на форда. Включих радиото докато карах към града и го оставих на местната радиостанция. Беше точно и половина и дежурният коментатор даваше обзора на последните новини за деня. За големи подробности нямаше време според думите но се постара накратко да запознае гражданите с факта, че Джон Макбрайд, също така Джордж Уилсън, все още не бил заловен и сновял из града. Правели се всички усилия да заловят пъкления злодей и от управата на града и лично от името на кмета бил отправен призив към всички почтени граждани на Линкасъл да подпомогнат търсенето. Последва моето описание което беше повече от добро и ме отказа от идеята да се размотавам из центъра с дрехите на гърба ми.

Понякога джебчията се чувствува в най-голяма безопасност под носа на полицая. Тогава никой не го подозира. Всички очакваха от мен да се крия, така че съвсем спокойно влязох в един текстилен магазин където след един бегъл поглед никой не ми обърна внимание. Бях оставил ризата и сакото в колата и влязох в магазина по фланелка с къси ръкави и поисках от продавачката зад щанда работна риза, 16 ръст, кожено яке 44 номер и чифт ръкавици. За да направя добро впечатление добавих и едни дънки.

Тя чукна сумата в касата, усмихна се и ми благодари, след което отново се зачете във вестника си. На първа страница отново бяха публикували моя снимка. В тоя брой беше по-малка от вчерашната. Преоблякох се в пробната на магазина, после хвърлих вързопа от стари дрехи отзад и потеглих към града.

Точно тогава видях Уенди. Излизаше от един фризьорски магазин на следващия ъгъл с пакет под мишница и се озърташе за автобус. Натиснах спирачката и изревах. Тя се затича през улицата и скочи до мен в колата.

— Значи ето къде си била цял ден!

Не исках да прозвучи укорително. Тя изглеждаше наранена и поклати глава.

— Отбих се само да си уговоря час. Тъкмо се прибирах.

Ако бях гледал малко по-внимателно щях да го видя. Корените на космите й бяха още чернееха дори и косата й да имаше вид на излязла току-що от фризура. Погледах още малко и се ухилих. Уенди си беше вълшебно парче. Потупах пакета.

— За мен ли е?

— За теб. — Тя отново направи оня трик с устата си и го разгърна. — Искаш ли да ти разкажа или да ти го изпея?

— Разкажи ми.

— Тъкър живее в голяма къща в предградията. Има бар в сутерена с игрална зала и стая с басейн. Зад къщата му има гараж за две коли с един чисто нов кадилак. Другата кола я използува когато ходи на работа.

— Настина вълшебно за човек със заплата на полицай.

— Той не е единственият. Повечето от полицаите си имат изнудвачески рекет като допълнителни приходи. Но Тъкър бие всички по мащабите.

— Със Серво ли е комбина?

Тя повдигна рамене.

— На времето Тъкър задлъжнял към един от босовете с няколко бона. Говорят че Серво му уредил дълга. Седем души ми казаха че са го виждали да проиграва хилядарки в една от кръчмите на града.

— Нещо друго. Винаги може да каже че ги е спечелил в някоя съседна кръчма.

Уенди се порови малко в листовете които бяха най-отгоре в снопа.

— Наел си е човек който да му изчислява данъците. Момчето говори искрено. Казва че Тъкър декларира всичко.

— Хитър е. Капоне трябваше да се поучи от него.

Тя притвори очи и се отпусна на седалката.

— Ходих да видя мисис Миноу. Миналия път тя не ни разказа всичко. Съпругът й успял да изправи няколко пъти Лени Серво пред съда.

— Това не е тайна. Четох го във вестниците.

— Най-важното не е публикувано. Боб Миноу е имал доказателства с които е бил в състояние да премахне рекета от града… или поне да пъхне Серво където му е мястото. И двата пъти през нощите точно срещу процеса някой се вмъквал с взлом в кабинета му, насилвал сейфа и отмъквал доказателствата.

— Тъкър. — казах аз. — Проклятие, само този кучи син е знаел как и е имал под ръка средствата.

Ударих с юмрук кормилото и изпсувах още веднъж за да ми олекне.

Гласът й прозвуча сякаш като от мъгла.

— Не Тъкър. — каза тя.

Втренчих се в нея.

— Кой?

Тя измъкна от пакета чисто нов плакат с моята снимка от онези които можете да видите на всички обществени места. Беше заградила с молив параграфа в който се казваше че съм търсен за касоразбивачество. За това си ме биваше.

А и неотдавна на масата с Логан се бях хвалил че няма сейф който да ми устои.

— Ти. — каза тя. Тонът беше мек но прозвуча като пистолетен изстрел.

Очите й бяха потъмнели от недоверие, но въпреки това търпеливо изчакваше моето обяснение.

Пропуснах го безгрижно край ушите си.

— Много нещо си свършила за един ден, миличко.

Тя се отдръпна сякаш бях замахнал да я ударя. В очите й внезапно бликнаха сълзи и аз пак се проклех с какво ли пак бях успял да я засегна.

— О, не ми се сърди. — казах й аз. Протегнах ръка и я прегърнах през шията, като зарових лице в косите й. Косата й ухаеше приятно. — Такъв съм си по рождение, Уенди. Нямам си добри маниери. А трябваше да ти благодаря.

Палецът ми повдигна брадичката й докато устата й се изравни с моята. Усетих как трепереха устните й, после ръката й обви врата ми и ме държа така докато привърших с извинението.

Бръчките около очите й от деня в който я срещнах за първи път, бяха изчезнали напълно. Оная напрегната коравина отстъпваше място на една нова красота която тя ми позволи да зърна само за няколко мига преди отново да се прибере в черупката си.

Натиснах стартерния бутон.

— Отивам в града. Ще дойдеш ли с мен?

— Не… имам работа. — Тя потупа пакета. — Какво да правя с това?

— Остави го в къщата. Наистина ли не искаш да дойдеш?

Тя поклати глава и отвори вратата. Застана отвън и ме загледа без да я затваря.

— Знаеш ли че си облечен много смешно.

— Дегизация.

— О! — Тя ми се ухили. — Ще внимаваш ли?

— Има ли значение?

Тя кимна и от очите й пак рукнаха сълзи. Наближи автобус и тя затича да го хване, като ме остави в размисъл какво ли съм изтърсил пък този път.