Дългото очакване

Глава дванадесета

В магазина на Филбърт гъмжеше от клиенти. Прозорците крещяха «ПРАЗНИЧНИ РАЗПРОДАЖБИ С НАМАЛЕНИЕ!» с тлъсти червени букви и обясняваха как цените били намалени двойно. Закачих се зад една възрастна жена с пазарска чанта и влязох вътре с нея. Огледах се, но за купувачите бях просто един от тях. Купих си още една работна риза просто за да имам какво да държа в ръцете си, насочих се към проходите със стелажите докато разглеждам стоките и после се пъхнах в една телефонна кабина до стената.

Телефонистката набра номера ми и видях момъкът в дъното да вдига слушалката. Беше с обичайна гърбица която караше очилата му всеки момент да изглеждат че ще паднат от носа му и не беше особено вежлив съдейки по начина с който излая хелоу.

— Знам един начин да изкараш стотарка само за броени минути, авер.

Винаги стават учтиви при този подход дори и да имат подозрения че може да сте объркали номера. Винаги има вероятност да не сте. Следях го как се озърта наоколо и после скрива със шепата си микрофона на слушалката.

— Вие… знаете ли кой се обажда? — гласът му беше пълен с надежда.

— Че как! Ти си на щанда за канцеларски стоки в магазина на Филбърт.

— Брей, така е!

Сега вече беше изненадан. Обърна се с гръб към мен и не можех вече да следя лицето му.

— Можеш ли да излезеш за няколко минути?

— Разбира се.

— Добре, излез и тръгни на юг. Разбра ли?

— Да… но…

Затворих и го загледах. Той първо огледа телефона, облиза устните си, после трябва да беше решил че нищо не може да му се случи посред бял ден. Извика едно по-младо момче и влезе в склада. Излезе със сако преметнато през ръката му и се затътри през тълпата.

Залепих се точно зад гърба му.

Отвън той се огледа, повдигна рамене и закрачи в южна посока. Бавно. Точно когато се изравни с форда го хванах за ръката и му казах:

— В колата.

Момъкът се завъртя, изгледа ме през рамо, и ченето му увисна.

— В колата. — повторих аз и той отвори беззвучно вратата и хлътна вътре.

Очите му бяха опулени от страх и не можеше да преглътне.

Крайно време беше някой да ме разпознае.

Играта започваше да ми допада. Забучих цигара в ъгъла на устата си, запалих я и му се ухилих цинично.

— Можеш да си заработиш стотарката, стига да имаш желанието приятел. А можеш да се развикаш и да си усложниш живота. Какво предпочиташ?

Най-после успя да преглътне, но пък заедно с това си глътна и езика. Главата му се изпъна като на пуяк и едвам кимна. И само това.

— Преди пет години. Можеш ли да си спомниш толкова отдавна?

Преглъщане и кимване.

— Областен прокурор тогава беше Боб Миноу. Преди да го убият се е отбил в магазина ви и е оставил нещо. Спомняш ли си какво?

— Мен… ме нямаше там. — успя да изтръгне от себе си той. — Ли… той го споменаваше. Сега… си спомням.

— Какво е оставил?

Този път той поклати нервно глава.

— Аз… не знам. Оставил е нещо. Ли му е дал… билет. Може да е още из архивите.

— Можеш ли да го намериш?

— Не… без билета. Веднъж… вече търсих.

Цигарата ми падна от ръката. Усетих как очите ми се превърнаха в тесни цепнатини и всичко ми се замрежи пред погледа.

— Кой ти каза да търсиш?

Беше се разплескал на вратата, с ококорени очи с цялото им бяло навън.

— Беше завчера… Логан, онзи репортьор. Той дойде… и поиска същото нещо.

Значи Логан се беше сетил първи. Спомнил си е преди мен, че във Филбърт правеха фотографски и фотостатични услуги. Браво, Логан.

— Защо не можа да го намериш? — запитах аз.

— По дяволите, мистър… вършим хиляди работи като тази. Всички компании използуват услугите ни. Може пък да го открия. Ще потърся, ако искате. След две седмици ще го имате…

— По дяволите, не разполагам с толкова време!

— Божичко, че как без билет…

— Млъквай.

Опънах за последно угарката и я изхвърлих през прозореца. Приземи се върху обувката на един момък и тъкмо щеше да подхвърли някакъв мръсен коментар за майка ми когато видя лицето ми и побърза да отмине.

Посегнах за портфейла във вътрешния ми джоб и момчето проследи с разширени от страх очи движението на ръката ми и се отпусна като видя че не извадих пистолет. Балата ми се топеше страшно бързо. Измъкнах една новичка шумоляща стотачка и му я подадох.

— И запомни добре, аверче. Всяко ченге дава мило за драго да ме пипне за врата, така че не е тайна, че съм в града. Само да продумаш на някого, че си ме видял и аз ти обещавам, че докато си жив няма да посмееш да се прибираш по тъмно у дома. Разбираш ли?

Той побеля целият. Ръцете му така се разтрепераха, че за малко не изтърва банкнотата.

— В колко затваряте?

— В-в дванайсет.

— Добре. Ще ме изчакаш тогава.

Последва най-енергичното кимане на което съм бил някога свидетел и малко остана да си счупи врата докато успее да отвори вратата. Включих се в движението още преди да е влязъл в магазина, свих в една странична улица и се насочих на север.

Петнайсет минути по-късно минах покрай бялата къща с оградата. Мисис Миноу се люлееше на стол-люлка пред входа и главата й през няколко секунди се въртеше към двете страни на улицата. Люлееше се твърде бързо. Изглеждаше доста нервна.

Бяха двама, като всеки пазеше съответния край на улицата. Няколко лимузини, всяка с човек зад кормилото. Бяха все млади мъже, не пушеха и не четяха. Само гледаха. Дори и да бяха повече не ги видях, а и нямах намерение да ги търся. Продължих да карам докато стигнах до една закусвалня, където сервираха закуски, влязох в едно сепаре и си поръчах сандвич и кафе. След като ги и изядох поръчах още веднъж същото, купих си едно списание и дремах над него докато се свечери. Кръчмарят се изкашля и ме погледна няколко пъти, като се опитваше да ми подскаже че ще затваря, и аз си платих сметката. Допълнителният долар върна усмивката му. За късмет опитах още веднъж редакцията на Логан. Още не се беше показвал.

Повъртях се по улицата докато изпуша и последната си цигара. Купих си нов пакет от деликатесния магазин и почнах и него. Над главата ми се разнесе тътенът на гръмотевица и небето припламна на запад. Прибрах се без да бързам при колата и тъкмо се вмъкнах вътре и дъждът рукна.

Беше приятно да го наблюдава човек от колата през спуснатото стъкло. Убивах времето като си мислех какви ли не работи, чудесно средство против задрямване. Ви известен смисъл се надявах така и да продължи. По-късно по всяка вероятност щях да си седя но сушина и да го слушам как барабани по покрива, докато окончателно избистря картината.

Часовникът ми показваше девет и двайсет. Запалих двигателя и завих зад ъгъла.

Хитър. Трябваше да бъда хитър. Момчетата със значките разсъждаваха като мен и ме чакаха при къщата на Миноу. Или пък охраняваха старицата в случай че Джони Макбрайд имаше някакви идеи да доведе отмъщението си докрая.

Този път паркирах колата на улицата зад къщата. Оставих ключа на стартера в случай че ми се наложеше да се спасявам с бягство, вдигнах прозорците догоре и се загърнах в сакото си. Върнах няколко къщи назад докато открия една тясна алея, свърнах в нея и закрачих обратно към оградата която разделяше дворовете.

Не се притеснявах че могат да ме забележат. Дрехите ми се сливаха с растителността и едва ли в тая буря някой щеше да стои на открито. Добрах се до гаража и хлътнах в сенките му. Запечатах всички подробности от близката околност в съзнанието си.

Момъкът който ме интересуваше стоеше под навеса на входа и зърнах силуета му на фона на нощната лампа в кухнята. Това ми стигаше. Вероятно се мислеше за много внимателен, но не се оказа така.

Плъзгах се покрай гаража силно приведен до земята. Стигнах къщата и едва тогава осъзнах колко механично съм го направил.

Почти както бях действал до този момент.

В мозъка ми имаше нещо като светофар според чийто светлини се придвижвах, докато в същото време някой ме потупваше по гърба и ми казваше какво да правя. Студена пот тръгна надолу по плешките ми. Стиснах с две ръце колана си за нещо което трябваше да бъде там и за малко не откачих като не го напипах.

След малко ми мина. Още треперех, но внезапната паника беше отминала. Скова ме студ защото нещо което беше погребано преди пет години навири глава и ми се ококори. Изпсувах и се опитах да разбера какво точно беше.

Къщата представляваше призрачна стена която подпирах с гърба си, а пръстите ми докосваха дървената решетка влажния бръшлян.

Точно това.

Това ли съм правил преди?

Дали съм стоял на същото място и после изкачил решетката и вмъкнал през прозореца?

Прогоних от главата си тая мисъл. Някъде бях чел за близнаците, колко сходна им течали мислите. Може би беше същото и с хората двойници. Не исках да си спомням нищо, дори и да имаше какво. Дъждът приглуши проклятието ми и се хванах за дъските на решетката.

Точно за десет секунди бях горе и след две секунди прозорецът беше отворен.

Стаята миришеше на жена и се виждаше силуета на легло до стената. Оставих прозореца отворен, доближих вратата и нададох ухо. Долу някъде свиреше тихо радио, но това беше всичко. Отворих вратата, пристъпих на площадката и се огледах. От едната ми страна имаше стъпала които водеха надолу а от ляво се виждаха две врати. Едната беше твърде тясна за да води към стая за живеене и аз избрах другата.

Тоя път бях улучил. Не беше заключена и едва ли е била отваряна всеки ден за последните пет години. Във въздуха се носеше мирис на застояло и от всяка моя стъпка се вдигаше прах от килима. Светлината от уличната лампа пред къщата хвърляше жълтеникаво сияние върху всичко в стаята и предметите оставяха слаби сенки по пода.

Имаше канапе, бюро, два метална шкафа с чекмеджета и сейф на стената, които навяваха мисли за човек превърнал стаята си в убежище. Бях длъжен да успея от пръв път. Втора възможност нямаше да ми се предостави. Лъчът от фенерче ме освети от мрака когато направих крачката към сейфа и на стената се открои гротескната ми сянка.

Малко остана да изпищя, завъртях се и застанах треперещ с всеки мускул на тялото си. Лъчът ме блъсна в очите, мина по лицето ми и тя произнесе:

— Знаех че ще дойдеш.

Едва имах глас да й кажа:

— Махнете това дяволско фенерче преди да са го видели.

Светлината угасна.

— Как разбрахте че съм тук?

— Усетих го, млади човече. От толкова време живея с мисълта за стъпките, които чувах над главата си толкова години, че сега не можех да сбъркам. Едно от предимствата на старостта бихте казали вие.

— Кой е долу?

— Двама мъже.

— ФБР?

— Единият. Другият е от щатската полиция. Не знаят, че сте тук.

Взех фенерчето от ръката й.

— Знаете ли комбинацията за сейфа?

— Не, само Боб я знаеше. Той никога не държеше такива неща на хартия и сейфът не е отварян от смъртта му досега. Тук никога не е било държано нещо ценно. Държеше всичките си лични документи в банков трезор.

— А тук какво съхраняваше?

— Само важните документи които носеше от работата си.

— Ще го отворя.

Потях се без да зная защо.

— Давайте. — произнесе тя много просто.

Мракът скри усмивката ми но не и късия ми смях.

— Вие сте много хладнокръвна жена. Аз съм обявен за убиец.

— За мен не е доказано… все още.

Смела жена. Съпругът й сигурно би се гордял с нея. Включих фенерчето като затулих лъча със шепа. Застанах пред сейфа, коленичих и го огледах добре. Посегнах към дръжката и забелязах под светлината как трепери ръката ми.

Всичко ми беше познато. Абсолютно всичко. Гледах отпред проклетия сейф и където и да ми паднеше погледа знаех наизуст разположението на всеки нит, на всеки детайл от съоръжението с което много отдавна бяхме неразделни приятели. Дишането ми така се участи че всяко вдишване и издишване ми причиняваше режеща болка. Като лавина се сипеха върху мен хиляди неща които ме сграбчваха където сварят като с клещи и пореха плътта ми.

Беше ми студено. Господи, колко ми беше студено! Миналото шестваше победоносно и избутваше настоящето и аз инстинктивно знаех къде трябва да гледам. Шайбата с циферблата върху сейфа беше лице което ми се хилеше подигравателно и аз осъзнавах че познавам не само този сейф, но и стотици други. Познавах всеки един от тях!

Сега вече се почувствувах спокоен. Бях човек с памет като на новороден. Пет години бях блъскал мозъка си в напразни опити да открия миналото си, и когато най-после започна да изплува пред мен, не го исках.

Знаех че тя ме наблюдава отзад. Ръката ми се върна върху шайбата и оставих тялото си да следва някакви тъмни инстинкти изострящи чувствителността на пръстите ми и които даряваха слуха ми с някакво свръхрецепторно възприятие. Проседях коленичил двайсет минути докато изследвах защитата на сейфа и работех с шайбата докато чуя това което ми беше нужно, завъртях дръжката и отворих вратата му.

На най-долния рафта лежеше вестник отпреди десет години. На другия имаше кутия с тютюн. Издърпах горното чекмедже и там видях един розов билет с номер от магазина на Филбърт.

Гърбът ме болеше страшно от това превиване. Изправих се, затворих вратата и пъхнах билета в джоба си. Мисис Миноу пое обратно фенерчето и видях лицето й. Изглеждаше щастлива.

— Намери ли нещо?

— Да. Искате ли да го видите?

— Добре ли ще е да го видя?

— Сега не. По-късно може би, но не сега.

— Задръжте го. — каза тя. — И ви желая успех.

— Благодаря.

Дочух я как изхлипа когато излизах от стаята, но не ме последва. Върнах се обратно по същия маршрут и се вмъкнах зад кормилото. Продължаваше да вали и панталоните ми бяха подгизнали от блъскането в мокрите храсти.

Но вече не ми беше студено. А точно обратното. Дяволски горещо.

Момъкът зад щанда изобщо не беше променил цвета на лицето си. Както го бях оставил мъртвешки бял така го и заварих. Устата му беше пресъхнала въпреки непрестанното облизване и стърготини от гума покриваха целия рафт. Той пое билета скри се между стелажите където го чух да издърпва някакви чекмеджета и после се върна с голям кафяв плик. Той ми го плъзна по рафта без да продума нищо, взе двата долара такса за услугата и ги чукна на касовия автомат зад него.

Много бавно се обърна към мен. Изчаках го да се завърти с лице към мен защото исках да види очите ми. Неговите станаха стъклени и той кимна без да пророни дума и аз излязох.

Подкарах по улицата и след малко спрях под една улична лампа. Отворих плика. Съдържаше два еднакви позитива и един негатив на фотостатирано писмо. Беше написано на ръка и адресирано до Робърт Миноу.

Съдържаше следния текст:

Не беше много но беше предостатъчно. Пъхнах обратно документите в плика, повдигнах гумената постелка на колата и го пъхнах отдолу. Изобщо не личеше да има нещо отдолу.

Спрях пред един бар на улицата, влязох вътре и си поръчах пиене. Сервитьорът ми го донесе и ад си го взех с мен в телефонната кабина. Пуснах монета в автомата и си отпих от питието докато ме свържат с полицейското управление.

— Тук сержант Уокър. — обади се нечий глас.

— Търся капитан Линдзи.

— Изчакайте малко, ще ви свържа.

Две прещракания по-късно и Линдзи изръмжа в слушалката. Казах:

— Тук е Макбрайд, капитане. Имам новини за вас.

— И аз имам за теб. — Гласът му загрубя още повече. — Къде си?

— В центъра на града.

— Току що открихме твоя човек.

Сграбчих слушалката.

— Троя?

— Не, Логан. Открихме колата му блъсната в една пропаст н смачкана до неузнаваемост.

Не можех да си поема въздух. Думите му стояха като застинали в ушите ми и едва след малко ги осъзнах.

— Бил е… блъснат?

— Да. Така поне мисля аз. Всички други колеги мислят, че е бил мъртво пиян по време на случилото се.

— Беше се запил здраво… — започнах аз и спрях.

Линдзи ме прекъсна.

— Да усещаше се. И докторът каза същото. В колата имаше и друго тяло което не успяхме да идентифицираме. Беше буквално размазано.

— По дяволите, какво стана с Логан!

Гласът му изведнъж стана мек. Много мек.

— Логан е жив. Все още. Макар че ще е цяло чудо, ако не ритне канчето. В момента е в кома и никой не знае след колко време ще е в състояние да се разговаря с него.

Дъхът ми просвистя през зъбите.

— Кога се е случило?

— Очевидно предишната нощ. През цялото време е лежал в колата.

— А другото тяло?

— На мъж е. В момента работят върху него. Изтърсил се е от колата докато се е търкаляла надолу и накрая се стоварила върху него. Не е останало много от тялото му. Върху какво работеше Логан?

— Бих искал да знам. — казах бавно аз. — Бих искал да знам.

— Намерихме в колата до него плик с твоето име отгоре.

Допих си питието и оставих чашата до телефона.

— Да, сега вече наистина започва да се прояснява. — казах аз.

— Може би няма да направиш зле ако поразкажеш.

— Ще дойда направо при теб. Имам още малко време.

Окачих слушалката и върнах чашата на бара. Може би Линдзи щеше да се чуди какви ли ми бяха новините. Не трябваше да проговаря толкова бързо.

Тръгнах към вратата.

Блондинката в сепарето ми каза:

— Здравей, едри момко.

Тя се усмихна и юнакът до нея също се усмихна. С малко неприятна усмивка.

— Здравей, Каръл. — казах аз.

— Ще пийнеш ли по едно с нас?

— Благодаря, но бързам.

Тя излезе от сепарето като продължаваше да се усмихва на партньора си.

— Сега се връщам Хауи. Имам само да си кажем няколко думи с този юнак тук. Не възразяваш, нали?

Той повдигна рамене и кимна.

Усмивката й беше дяволита и тя ме притисна в ъгъла до автомата за продажба на цигари.

— Не се върна тогава при мен. — каза тя. — Чаках те цяла нощ.

— Освен снощи. — напомних й аз.

Тя кимна.

— Почувствувах се уязвена. И самотна при това. Можехме да се повеселим славно. Обичам известните хора.

— Моя тип известност?

— Особено. Ще дойдеш ли?

— Може би. Мислих си за нещо от по-рано. Исках да те питам дали си мяркала дружката на Серво?

Усмивката се стопи.

— Не бих могла да ти кажа.

— Тогава кажи ми нещо друго.

— Какво? Питай ме за каквото искаш.

— Кислородната вода не щипеше ли?

Дяволчетата пак надзърнаха от очите й и тя подръпна ципа на якето ми.

— Амонякът щипе, а не кислородната вода. Искаш ли да ти разкажа?

— Мога да дойда някой ден и да погледам как го правиш.

Отместих ръцете й и прекрачих край нея.

— Ела. — каза тя. — Тъкмо ще ми помогнеш.

Хотелът «Борови Градини» изглеждаше още по-порутен от предишния път, ако това въобще беше възможно. Минах покрай него веднъж и паркирах в една отдалечена от зданието алея. Всички прозорци бяха тъмни.

Бях на косъм от края на цялата история и не исках да поемам никакви рискове. Пресегнах се под седалката и измъкнах пистолета който бях пъхнал преди там. Опитах се да го пъхна зад колана но дръжката ме убиваше страшно неприятно в ребрата. Джобовете на якето ми не можеха да го поберат целия. Това не ми хареса. Ако ми се наложеше да се наведа напред можеше да се изплъзне от джоба и да се удари в пода, а нямах никакво желание да получа случаен куршум в корема при това от собствения си пистолет. На крачола на новите ми работни панталони имаше някакъв много интересен джоб в който пистолетът легна като у дома си. Закрих го с капачето на джоба и се измъкнах от колата.

Дъждът заплющя по лицето ми усилен от студения вятър. Още долитаха гръмотевици но пресвятканията по небето потъваха в облаците. Закрачих назад към сградата и свърнах в градината. Имаше нова табела забучена в земята. Вятърът беше разлепил единия край на листа и го пляскаше в дъската.

«Продава се. И. Хинъм, Риалтърс, Тел. 1402.»

Някой можеше да получи мястото на безценица, помислих си аз. Беше прокълнато. Със смъртно проклятие. Може би Лени серво щеше да се съблазни ида го вземе, след което да го превърне в поредната кръчма. Разположението му не беше лошо. Дори можеше да дава стаите от втория етаж под наем.

Вратата беше заключена. Трябваше ми шперц, но не носех, и нямах намерение да се церемоня с ключалката. Обвих си юмрука с носната кърпичка, разбих стъклото и повдигнах отзад резето. Минута или повече стоях и се ослушвах. Дъждът барабанеше по прозорците и дъхът ми издаваше слаб шепот в мрака. Не се чуваше нищо друго. Прекосих стаята, спрях и отново се ослушах.

Отговори ми само къщата.

Горе някаква врата се блъскаше в стената на равни интервали, като следваше поривите на вятъра отвън. От горния етаж долиташе слабо проскърцване на дърво, клоните на дърветата се удряха в прозорците.

Мебелите си стояха, небрежно наметнати с чаршафи и амбалажна хартия. Промъкнах се между белите възвишения, излязох в хола и стигнах до стъпалата. Всяка подробност от мястото ми беше толкова позната, сякаш го бях изучавал по чертеж преди това.

Опитах се да го проумея, но беше безсмислено. При посещението ми с Логан едва бях имал време да хвърля по един поглед докато слизах от стаята. По дяволите, изобщо не бях изучавал мястото.

Но дали беше така?

Какъв ли безсъзнателен инстинкт ми казваше какво да правя, ако изобщо беше инстинкт?

Спомнях си даже любопитните шарки по централната колона на витата стълба. На една стая беше изкъртена вратата от пантите. На килима се виждаше протритото място до стената където явно бе стоял някога телефонът.

Лицето ми се изкриви в гримаса и аз продължих нагоре. Колоната и килимът си бяха както си ги спомнях. Вратата която се блъскаше в стената беше изкъртената която не искаше да се затваря.

Стаята където видяхме тялото беше затворена, но незаключена, и аз влязох с мисълта че ще я видя сгушена на леглото, с глава скрита в рамото.

Нямаше я, разбира се, но разликата не свършваше дотук.

Някой буквално беше разпрал стаята, нарязал всичко на ситни парчета и после го беше струпал в средата на пода. Леглото, дрешникът и столът бяха разглобени и нечий нож беше обърнал с хастара навън дюшека. Поръбените сатенени краища на одеялата бяха превърнати на конфети разсипани по пода.

Дюшемето беше цялото изкъртено. Запалих клечка кибрит и хвърлих поглед в килерчето. Тапетите с имитация на кедър лежаха отпрани и разкъсани на кълба по пода. По цялата мазилка бяха стъргали с нещо остро в търсене на нещо зазидано.

Бяха се справили по-добре, отколкото ако аз го бях направил. Много по-добре. Толкова добре че беше безсмислено да търся повече.

Клечката догоря и аз запалих още една.

Тихичко изпсувах.

А отговорът се е криел тук. До неотдавна. Имаше фотографирани доказателства които щяха да изобличат истинския престъпник, и вече ги нямаше.

— Проклятие! — изрекох аз.

— Подобно нещо изпитахме и ние. Дръж си ръцете където са и се завърти. Бавно. Прави всичко бавно, ако искаш да живееш разбира, се. — обади се нечий глас откъм рамката на вратата.

Оказа се на Еди Пакман с тъпонос револвер в юмрука и зад него пъпчивият юнак от Шип он Шор който участваше в шоуто подмятайки автоматичен пистолет.

Тънкият лъч от фенерчето на пъпчивия обходи тялото ми в търсене на подозрителни издутини по дрехите ми. После за миг закачи и гипсираната ръка на Еди.

— Изглежда чист, Еди. — каза хлапето.

— Иди и провери, педал смотан. — изръмжа Еди. — Трябваше да си разбрал досега. Дай ми фенера. — и той го изтръгна от ръката на хлапака и го пъхна между пръстите на гипсираната си ръка.

На хлапето много не му държеше да се пише корав. Приближи се рачешката и неуверено до мен, опипа ми джобовете, потупа ме по гърдите и отстъпи назад.

— Нали ти казах, че е чист. — произнесе той с облекчение.

Пистолетът му се заби в кръста ми.

— Хайде, бабаит, тръгвай.

И аз тръгнах. Еди се дръпна встрани и ме пропусна край себе си.

— Можеш да хукнеш за някъде, ако искаш. Не си мисли обаче че няма да ти надупча гърба.

Стъклените му очи се впиха в мен. Бяха присвити и горяха от жажда за мъст, молейки се да направя макар и най-дребното движение което да му послужи за оправдание при превръщането ми в мишена. Приличаше на плъх, лицето му се беше превърнало в маска оголила хищно неравните му зъби.

Наистина бяха плъхове. Ето защо се бяха спотайвали. Сигурно бяха застинали в мига в който ме бяха чули да влизам чак докато влезнах в капана ми.

Хлапакът отново ме ръгна с пистолета и каза:

— Знаехме, че ще дойдеш тук, мухльо.

— Затваряй си устата, педал. — изръмжа Еди.

Очевидно пъпчивият тепърва имаше да се учи на занаят. Още не беше свикнал да го навикват.

— Затвори си твоята. За какъв по дяволите се мислиш?

Еди бързо му предаде първия урок с дръжката на пистолета. Чух как стоманата се сблъска с кост и момчето сподавено изстена. Нямаше да има нужда от втори урок. Подсмърча по целия път до колата на Еди където седна кормилото като притискаше окървавената си кърпичка към лицето.

На мен ми предоставиха почетното място на задната седалка. Със студеното дуло на пистолета на Еди опряно в ребрата ми. Той се извърна към мен седнал върху единия си крак и смях прогони за миг злобата от лицето му. Не откъсна поглед от мен докато тръгна колата и преди да усетя какво се кани да направи ръката му с гипсовата превръзка полетя към мен и се стовари върху главата ми отвратително хрущене което за малко не ми качи вътрешностите в устата и аз се провалих в черния кладенец на безсъзнанието.

Главата ми усилваше стократно всеки удар на сърцето ми. Провиснах напред с безсилното старание на безпомощните си да се заловят за нещо. Но нищо не успях да сграбча. Защото бяха превърнати в буци сурово месо и вързани зад гърба ми за облегалката на стола, безчувствени придатъци на раменете ми. Отворих очи и след малко неясните очертания на някакви предмети под главата ми се превърнаха в собствените ми крака. Краката ми потръпваха спазмодично, но бях щастлив че поне те бяха останали свободни.

Нещо осветяваше стаята в жълтеникаво. Очите ми обходиха грубия под докато стигнат до отсрещната стена, после срещнаха по пътя си стол, още едни стол и четирите крака на маса.

Върху масата стърчеше старомодна керосинова лампа. Фитилът беше издърпан прекалено високо и пушекът оформяше черно петно по тавана където се разстилаше. На другата стена имаше врата със солиден изглед и плътно затворена.

Дъждът продължаваше да вали. Трополеше по покрива, а някой моментен порив на вятъра го блъскаше на вълни в стените на къщата. Главата ми бавно се проясняваше. Опитвах се да доловя звуци отвън но всичко което чувах беше ромоленето на капчук и вода стичаща се в друга. Усещах я. Реката.

Аз и реката. Двамата бяхме сами.

Пробвах краката дали мога да се изправя. Столът се повдигна с мен на не повече от инч над пода. Въжето с което бяха ме вързали очевидно беше завързано някъде на свой ред. Без никаква връзка се запитах колко ли беше часът. Не знам защо, но това придоби изключителна важност за мен. Отпуснах се на стола и се опитах да разхлабя въжетата около китките ми. Не успях но поне можах да ги раздвижа и кръвта отново тръгна по тях.

Оказа се че бях направил грешка. Вече не бяха безформени и безчувствени придатъци. Бяха прясно одрани ръце с оголени нервни окончания изпращащи директно в мозъка ми агонизиращи послания. Изпсувах и захапах долната си устна докато топла кръв не бликна в устата ми. Усещах как потта ми се стича по лицето и капе на пода където образува локвичка между краката ми.

След десет или тридесет, нямах представа колко минути, остана само тъпата и пулсираща болка, но поне чувствах връхчетата на пръстите си. Бяха почервенели от кръвта където въжетата се впиваха в кожата.

Каквото и положение да заемеше тялото ми, всичко ме болеше. Най-доброто което успях да направя, беше да провисна напред, както бях когато дойдох в съзнание, и да се втренча в пода. Уморих се да гледам голите дъски и се прехвърлих на краката си. Вътрешната страна на дясното ми бедро ме срязваше. Раздвижих го и болката изчезна.

Реших обаче да го върна на мястото му в случай че някой влезеше решен да ме претърси отново. До този момент не бяха открили пистолета в хитроумния джоб.

Аз и пистолетът. Щяхме да бъдем страхотна комбина стига ръцете ми да не бяха кървави късове месо зад гърба ми. Страхотно. И глупаво. Едва би можеше да се намери по-тъп от мен. Да им се напъхам в ръцете. Като овца на заколение. Трябваше да се сетя още като видях стаята. Трябваше да залегна на пода с готов за стрелба пистолет в ръката. Трябваше да направя много неща.

А то какво стана.

Седях и размишлявах колко добре ме бяха сгащили. И никой нямаше да узнае. Аз щях да знам, но щях да съм мъртъв. Щяха да занаята още няколко други, но те бяха онези които ми желаеха смъртта.

Пет години и хиляда мили. Бях извървял толкова дълъг път за да свърша завързан на стол като този с мириса на близката река в ноздрите ми. Скоро щяха да се върнат и да ме гледат, и аз щях да ги гледам, но щяха да се смеят само те. Щях да си седя на стола докато пукна.

Може би някой щеше да открие тялото ми и щеше да разбере как съм умрял. Едва ли. Прииска ми се да узная цялата история преди да умра. Това щеше да ми хареса. Наистина бих искал да знам колко близко съм бил до разгадаването й.

Сега вече ми беше ясно как се бяха развили нещата.

Преди Линкасъл имало Лени Серво и едно момиче на име Грейси Харлан. Тя била момиче от шоуто, но когато условията вече станали сурови се свързала с Лени Серво. Погаждали мръсни номера на момчетата-паралии и после събирали урожая. Изнудване със секс-гарнитура, специалитетът на заведението. Колкото и да е хитър клиентът, това е номер който винаги успява. Разбира се, до момента в който някой от клиентите не реши да протестира.

Но дори и излежаната присъда не намалила апетита й да се върне обратно в бизнеса. Лени го подгонили в източните щати и той взел да се оглежда за някое по-тихичко местенце в което да се устрои. Наистина бил много хитър. Намерил Линкасъл. Но дошъл в него разорен и без необходимите връзки с които да възстанови големите си доходи.

О, това не било проблем за момък като Лени Серво. Той хванал за гушата хлапака на име Джони Макбрайд. Явно му е сечало пипето. Харлан завлякла с помощта на оная си работа Джони в такава кал, откъдето нямало излизане, и точно в този момент се появява Лени с изгодното предложение да отклони определени банкови фондове за да финансира неговите операции.

Мръсният му кучи син дори си осигурил и застраховка. Междувременно взел акъла на Вера Уест с изключителните си качества на бизнесмен от висш ранг и по този си осигурява подкрепата й и когато идва големият ден на Лени Джони хуква да спасява Вера, а не себе си!

Боб Миноу също трябва да е бил нащрек през цялото време. А и не е могло да бъде иначе. Щом Лени е плащал за музиката и за аплодисментите на полицията и управата на града. И наистина на всички пипето им е щракало бързо. Но най-далеч е гледала Харлан. Бързо разбрала че когато Лени стане най-важната клечка, то работата й е спукана. Тя е била най-слабото звено във веригата.

Така че Харлан също взела някои предпазни мерки. Написала писмо на Боб Миноу и той се погрижил за него. Там било цялата засечка. Той не трябвало да го отваря докато тя е жива, но в един момент от разследването на Серво разбира че тя е била свързана с него.

И може би тогава е заподозрял каква е играта. Избързал и отворил писмото и разбрал колко бил прав. Не спрял до тук и го фотостатирал в случай че нещо се случи с оригинала. Не можел да поема повече рискове със сейфа си който на два пъти бил отварян с взлом.

Колкото повече го прекарвах през ума си толкова по-ясна ставаше картината. Застраховката на Харлан би била ефективна само при условие че Лени знае за съществуването й. Така той не би си позволил да я премахне. Първо е трябвало да се добере до писмото, и то колкото е възможно по-бързо.

И наистина е бил бърз. Миноу направил двойна проверка на източника и когато писмото му се върнало с потвърждението той не си губил времето тепърва да започва лова на престъпниците. Отишъл до канцеларията си, но някой който знаел къде ще бъде и че писмото е пристигнало с резултата от запитването се обадил където трябва и много скоро неканен гостенин споходил канцеларията на Миноу.

Това съм бил аз, казах на себе си. Не, Джони. Може би е отишъл да развали работата на областния прокурор и се е паникьосал. Разбира се подгоненият от закона няма време да разсъждава логически, нали? Така че се сдобил отнякъде с пистолет в случай че някой се опита да се отърве от него и отишъл да се срещне с Миноу.

Паника. Беше ми много трудно да си представя Джони изпаднал в паника. Момъкът правеше абсолютно всичко с ледено хладнокръвие.

Долових шум от стъпки отвън. Метал издрънча в метал и нечий глас изпсува приглушено. Отвори се и затръшна врата и нечии крака избумтяха по пода. После се отвори с трясък и вратата на стаята и на прага застана самият Лени Серво, и от шапката му се процеждаше вода над очите. Устните му бяха целите в струпеи, а лицето цялото отекло и раздуто. Еди Пакман и хлапака стояха плътно зад гърба му. Еди носеше пистолет. Лени държа ръцете си в джобовете докато ме гледаше, и после захвърли шапката си върху масата и свали дъждобрана си.

Знаех много добре какво ще последва и единственото нещо което успях да направя беше да се изплюя в лицето му преди да ми отметне назад главата с юмрука си.

— Мръсно вонящо копеле! — изрече той и отново ме удари.

Продължи да ме удря докато кокалчетата на ръцете му не станаха целите в кръв и тогава ме ритна с петата си в стомаха ми и се смя като луд докато аз повръщах на пода.

— Трябваше да си сложиш ръкавица, Лени. — каза Пакман. — Виж какво си направи ръкава.

Лени не му отговори. Продължаваше да ме гледа втренчено и дъхът му свиреше при всяко вдишване и издишване между зъбите.

— Къде е тя, проклет да си?

Устните ми бяха надути кървави балони.

— Кой?

— Вера! Говори, иначе ще проплачеш и майчиното си мляко!

Пожелах му нещо с две думи които не бяха «лека нощ».

— Няма да говори. Той е бабаит. — каза Еди.

Лени видимо се успокои. Разтри кокалчетата си и се облегна на масата. Обожаваше позата приседнал на ръба на масата с единия крака лениво люлеещ се във въздуха.

— Точно така. Бабаит. Никога не съм си мислил че действително ще е толкова корав.

— Нали затова са му дали медали в армията. — каза Еди.

Изправих си главата и на свой ред го изгледах. По кожата ми полазиха тръпки.

Очите на Лени се бяха превърнали в черни мъниста на ненавистта. Омразата му беше толкова страшна, че едва намираше думите да я изрази.

— Помниш ли какво ти казах преди пет години? Казах ти да се махаш от града и повече да не се връщаш. Казах ти веднъж че ще оставя Еди да те обработи с ножа си така че от теб да останат само парцалите ти, ако се върнеш, и ти се върна.

Тогава беше уплашен, Макбрайд. Дяволски добре знаеше тогава че не се шегувам. Но ти много забравяш. Или пък си мислел че не говоря сериозно? Еди е с много мръсно съзнание. Обича да гледа как тече кръвта. Умира да резне някой и да му пусне кръвчицата, а той да си седи отстрани и да гледа как му изтича кръвта на нещастника. Ето затова си го държа до мен Еди. Хората си го познават и поради това всички са внимателни с мен.

Освен теб, Макбрайд. Ти се писа по-голям умник от останалите. Ти и още няколко такива като теб. Сега ще се убедиш колко глупаво си постъпил като се върна.

Еди се ухили и захвърли ножа на масата. Ножът се приземи до лампата като през това време Еди бръкна за нещо в джоба си. После натисна нещо върху предмета и дългото блестящо острие изскочи пред дръжката на ножа, единственият блестящ предмет в стаята.

За последен път се писах корав. Казах:

— Браво, Еди, заслужаваш да бъдеш щастлив. Три пъти се опита да го направиш и накрая птичката кацна върху рамото ти.

Двамата се спогледаха и Еди повдигна рамене. Лени изпсува с приглушен глас и запали цигара. Ръката му още кървеше.

— Покажи му. — каза той.

И Еди ми показа. Пристъпи напред и отряза парченце от лявото ми ухо и после от дясното. Пъпчивият хлапак си изповърна червата и Еди се изсмя в лицето му. После каза:

— А сега вече идва големият майтап. — и посегна да ми разкопчее колана.

Всички чухме спирачките които наби отвън някаква кола. Затръшна се врата и някакъв юнак се втурна в стаята като пръскаше навсякъде вода. Беше висок и слаб и носеше кобур с пистолет под дъждобрана си. Хвърли поглед на превития хлапак и после на мен. Гледката не го впечатли особено.

— Дамата е отвън. — каза той.

Лени скочи от масата.

— Къде я намери?

— Опитваше се да се измъкне на стоп на осем мили от града. През цялото време се е крила в града.

— Доведи я. — Махна с палец към хлапака. — Иди му помогни.

И те ме забравиха за момент. Дори и Еди Кръвника. Двамата застанаха до вратата и зачакаха да се върнат другите. Вратите на колата се затръшнаха отново и високият мъж се върна в стаята като мъкнеше на гръб жена в скъсан сив шлифер. Захвърли я на единия стол и качулката се изхлузи от главата й.

Лени беше открил Троя Авалард.

Не беше й останала много красота. Косата й представляваше сплъстено руно по двете страни на лицето й. На едната буза се виждаха две дълбоки и дълги драскотини а горната устна бе посиняла и безформена. Помътнелите й очи отразяваха ужаса който властваше в душата й и станаха още по-широки при вида на Лени.

Той я шибна с отворена длан в зъбите и я събори от стола.

— Прекрасно! Не е ли прекрасно? — Смееше се като луд докато изговаряше думите и я изблъска два пъти докато беше още на стола. — Сега вече сме в почти пълен състав. Жалко само дето Харлан взе че си отиде, ха-ха! Щяхме да си заформим чудесно парти пълен комплект!

— Лени…

— Млъквай, въшливо дребна курво. Знаеш ли откога чакам този миг? Да не си мислеше че ще офейкаш без да си платиш? Да не си мислеше че ще ме завъртиш на пръста си и ще те оставя ей-така? Вярно, можеше да си позволяваш всичко докато оная кучка Харлан беше жива, ама вече не ти става номера.

Ръката му отново я намери, този път в устата. Столът се прекатури от удара и тя се просна на пода с лице скрито в ръцете й.

Троя се опита да изпищи. Той се наведе над нея, издърпа я за ръката и отново я изблъска в устата.

— Лени! Недей… о, майко… недей!

Тя се блъсна в стената в напразен опит да се скрие от ударите му. Пищеше и хлипаше, пълзейки на четири крака, докато накрая се препъна в падналия стол.

Лени скочи и със замах я издърпа и я освободи. Тя се претърколи, роклята й се вдигна високо над кръста, тя задраска отчаяно по пода докато се добра до мен. Ръцете й сграбчиха отчаяно краката на стола на който бях завързан и устата й забълва проклятия, които след малко преминаха в дълго и накъсано стенание което разтърси тялото й.

Лени се усмихваше. Беше щастлив. Приближи се до масата, вдигна пистолета и провери колко патрона има. Очите му срещнаха моите и усмивката му премина в озъбване.

— Ти няма да умреш сам, Джони. Знаеш защо ще ти прави компания, нали?

Знаех, но предпочитах сам да ми го каже.

Лени прочете в погледа ми че това не беше тайна за мен.

— Наистина имаш мозък, братле. Разбира се, тя познаваше Харлан. Едно време бяха комбина. Тя беше наясно че след като експедирахме Харлан после идваше и нейния ред. Опита се да ме прецака. — Той се ухили мръсно. — Понякога парите, които ги хвърлям по курвите, си струват. Понякога.

Той пристъпи напред, допря дулото на пистолета до главата й и пръстът му започна да се стяга на спусъка.

— Пръснеш ли й черепа и мангизите й ще ги прибере най-близката леля или чичо, Серво. Твоите мангизи. Те са в банката и ще си ги приберат като две и две и четири. Трябва да са най-малко петдесет бона.

Всички очи в стаята се спряха върху мен. Стана толкова тихо че се чуваха напъните на пъпчивия да намести стомаха си. Аленият цвят бавно си проби път към лицето на Серво и една вена се изду и запулсира на врата му.

Острието на ножа в ръката на Еди изскочи и се прибра няколко пъти.

— Шибай я, Лени! Зарежи мангизите!

— Не! — Той ми показа зъбите си. — Казах ти че това момче тук има мозък, Еди. Не е зле да вземеш пример от него. Тия дни някой ще я потърси. Ако тя е духнала сама от друга страна няма логика мангизите да остават в банката. — Той полуизвъртя глава през рамо. — Еди… ти знаеш къде стоят документите за банката в апартамента. Иди ги вземи. Донеси и бланка за теглене.

— Как по дяволите ще карам с тоя гипс?

— Лобин ще шофира.

Високият изгрухтя съгласието си.

Пъпчивият се обади и той:

— Искам и аз да си ходя. Нещо не ми е добре.

— Окей, пръждосвай се и ти, педал. А вие да бъдете тук след половин час.

Значи не бяхме много отдалечени от града. Половин час. По четвърт до там и обратно. Къщата беше точно на края на града до реката.

Тримата излязоха заедно. Двигателят на колата изрева, гумите превъртяха със свистене по мокрия чакъл и колата се втурна към пътя.

Лени ми хвърли един поглед, огледа и сгърчената в краката ми фигура и излезе от стаята. Чух го да спуска резе на някаква брава и да го пробва.

Разполагах с най-много десет секунди преди да се върне в стаята. Не повече. Десет шибани секунди които щяха да решат дали да живея или да умра. Ритнах я с всичка сила в ребрата и тя простена. Ритнах я още веднъж и я подхвърлих във въздуха на половин метър от стола. Подпъхнах обувката под брадичката й и я повдигнах.

— Чуваш ли ме? Разбираш ли какво ти говоря? По дяволите, кимни или дай някакъв знак!

Очите й бяха празни. Едното мигаше бързо.

— Слушай внимателно! — Думите рукнаха от устата ми в задъхан шепот. — На десния ми крак под крачола има пистолет, в едно джобче на панталона е. Протегни си ръката и го пипни. По дяволите, Троя, по-бързо! Да не ти се умира? Само след секунда и ще е тук!

Очите й продължаваха да гледат безсмислено. Отпуснах си крака и го прибрах, а главата й клюмна отново в момента в който Лени влезе в стаята. Той затвори вратата след себе си, оголи хищно зъби и се приближи към нас.

Отново замахна и устните ми цъфнаха и двете. Сива мъгла покри съзнанието ми. Когато се съвзех и отворих очи пак ме удари, но тоя път вече беше дежурен удар, в който не вложи душа.

Успях да задържа главата си изправена и да проследя как обработва повторно Троя. Дяволът отново надзърташе от очите му. Риташе я в стомаха докато я преобърна с лице към пода. Всичката омраза и ненавист събрана в него за всичките изминали тия години се изля от него и той спря чак когато не му остана въздух. Остави я да лежи на пода и се върна на масата. Два пъти вдига пистолета и го насочва към нас. И двата пъти го отпущаше надолу. Петдесетте бона в банката бяха прекалено много пари за да се позволи да ги загуби.

Накрая пусна пистолета на масата и си придърпа един стол до нея. Троя простена. Устата и бръщолевеше неясни като на бебе звуци, които обагриха устните й в алено. Пръстите й се бяха превърнали в разкривени кървави нокти докато се довлече до стола ми по пода със затворени очи.

Едната й ръка застина върху обувката ми, а с другата се вкопчи за крака ми и с огромна усилие се повдигна до седнало положение. Лени избухна в смях.

— Защо не й подадеш ръка, Макбрайд? Защо не помогнеш на дамата? Ти обичаш да помагаш на дамите, нали? Тогава подай й ръка, не виждаш ли че има нужда от помощ?

Толкова смешно му се видя това че отметна глава назад и се разтресе целият от смях чак докато му потекоха сълзи от очите. Седеше и се късаше от смях, вонящо прасе, кучи син, дребен изнудвач, а не онзи Лени Серво който умираше за скъпи офиси и изтънчени тоалети. Пред мен седеше невзрачният и дребен уличен хулиган и се смееше, та се късаше от смях.

Така се кикотеше че не видя как Троя обгърна крака ми плъзгайки ръка в крачола ми и измъкна пистолета. Продължаваше да се смее дори и когато тя се отпусна по гръб на пода защото беше на края на силите си. Молех се най-горещо когато изведнъж смехът секна.

Лени избълва проклятие, сграбчи пистолета от масата и стреля в нея. Разнесе се оглушителен гръм, острият мирис на изгорял барут изпълни помещението и за миг Лени застина в изправено положение, на лицето му се изписа изненада от получения в гърлото куршум.

Не падна. Просто се сгъна и се свлече на пода с кръстосани крака. Секунда или две остана седнал после клюмна напред и се захлупи по лице.

— Браво! — казах аз.

Тя ме изгледа със съжаление. Притисна гърдите си с едната ръка, а с другата се опита да спре кръвта която струеше от устата й. Лени също не беше пропуснал. Тя умираше и го знаеше. Броени минути я деляха от смъртта.

Мислите ми явно се бяха изписали на лицето ми, защото зъбите й се оголиха от усилието с което се придърпа с една ръка към мен. Исках да й кажа да не се мъчи напразно, но не можах. Исках да и кажа поне последните си минути да ги изживее в покой и да не се опитва да направи нещо което нямаше да успее.

Пръстите й напипаха възлите зад гърба ми и направиха вял опит да ги развържат. Усещах как дереше кожата ми с краищата на разпраните си нокти в напразните й опити да се пребори с възлите и как нещо бълбукаше и се надигаше в гърлото й. Бяха прекалено стегнати. Не можеше да ги разхлаби и двамата го знаехме.

Вдигна поглед към мен и посегна към пистолета. Когато видях какво се кани да прави да прави замръзнах. Дулото на пистолета се наведе и опря на възлите. Разперих колкото можах по-широко длани за да не ги засегне куршумът. Казах и още една молитва да не засегне и мен.

Тя дръпна спусъка и пистолетът подскочи от ръката й. И двете ми ръце изтръпнаха от детонацията и усетих че куршумът беше отнесъл късче месо от едната ми длан. Това не ме притесняваше. Опънах въжетата, изпсувах и опитах отново. Поддадоха едва на третия път и аз се стоварих върху нея на пода с парчета от въжетата все още по китките ми.

Тя ми се усмихваше. Беше прекрачила с единия крак в Отвъдното, но продължаваше да се усмихва. Едва я чух като ми каза:

— Съблечи ме.

Секс на финала? Поклатих глава.

— Съжалявам, дете. Никога няма да разбереш колко много съм ти задължен.

Погалих я по бузата, приведох се и я целунах по челото. Очите й се притвориха при това и после се отвориха за последен път.

— Съблечи ме. — повтори тя.

Очите й се затвориха.

И това беше всичко. Тя вече беше в Отвъдното. Прокарах ръка по подпухналите устни и си помислих колко хубаво щеше да бъде Лени да беше останал жив, за да го пипна с ръцете си. Троя, прекрасната червенокоса Троя, която не носеше дрехи. Искаше да бъде гола когато умре. Също като каубоите с техните ботуши. Беше важно за тях. Може би беше важно и за нея.

Пръстите ми още бяха твърде безчувствени, за да се справят с копчетата. Сграбчих я за тъканта около шията й и я разпрах до долу. Нежно. Измъкнах я от нея и направих същото нещо и с комбинезона й.

И тогава разбрах защо беше толкова важно за нея да умре гола. Беше важно за мен, ето защо. За стомаха й беше залепена със скоч снимка. Тя беше на нея без дрехи. В легло.

И не беше сама.

Седях на пода до мъртвото й тяло и се смях до полуда чак до момента в който чух отвън да спира кола. Сграбчих двата пистолета и отидох в съседната стая където зачаках до вратата в мрака. Еди, Пъпчивия и високия мъж на име Лобин минаха покрай мен и влязоха в стаята където смъртта бе започнала своето парти.

Лобин беше най-бърз и посегна към пистолета и аз го прострелях в главата. Пъпчивият нямаше неговия късмет. Можеше да живее ако не се беше опитал да изпълни наемните си задължения. Получи куршума в гърдите си и умря в ридания.

И накрая остана Еди Пакман.

Прав бях когато казах че прилича на плъх. Един плъх може да бъде изобретателен ако счита че има шанс, но когато е притиснат в ъгъла всичките му инстинкти го напускат и се превръща в страхлив гризач с остри пожълтели зъби и очи които се стрелкат наляво и надясно да открият спасителна дупка.

Еди Пакман беше такъв плъх. Предишният Еди го нямаше вече. Беше се смалил, гипсовата му превръзка се беше превърнала в тежък израстък чиято тежест го притискаше надолу при всяко негово движение.

— Еди — казах аз, — когато се върнах в тоя град обещах да свърша няколко неща преди да си отида. Първото беше да убия един човек. Второто да натроша нечии ръце. Твоите.

На пода се въргаляха още два пистолета. Вдигнах ги и ги хвърлих на масата, като прибавих към тях и другите два.

После се запътих към Еди.

Той опита шанса си с ножа като го отвори в момента на скока си върху мен.

Шанс. Това му и остана. Сграбчих го за китката, изтръгнах от пръстите му и го захвърлих в ъгъла. Той риташе, пищеше и ме дереше с нокти докато го занеса до масата, запищя отново когато положих здравата му ръка на ръба и припадна когато се облегнах на нея и костта изпращя на две. Изчаках го да се върне в съзнание, разбих гипса върху счупената му ръка с дръжката на пистолета, положих и нея на ръба на масата и я разтроших цялата.

Еди беше отправил очи към тавана, които не виждаха нищо.

Пистолетът на Лобин беше най-добрият. Служебен. Имаше резервни патрони в колана му които също прибрах. Значката му още стоеше забодена на сакото му под дъждобрана. Щяха да си мислят че е загинал при изпълнение на служебните си задължения и можеше да го наградят посмъртно с медал или даже да го погребат с военни почести.

Излязох вън на дъжда и седнах зад кормилото на колата. Лимузината на Еди беше паркирана зад нея. Завъртях стартера, включих на скорост и потеглих. Недалече от къщата светлините на Линкасъл образуваха зарево под облаците.

Скоро светлините щяха да имат нормално работно време. А някой ден дори и градът можеше да се върне отново към нормално съществуване.

Но затова трябваше някой първо да умре.