Дългото очакване

Глава осма

Тя тъкмо се измъкваше от роклята си, бронзово-кадифена плът, частично скрита зад феерията на прозирната тъкан. Настолната лампа зад нея изтръгваше от силуета и младежката гъвкавост на тялото и, твърдите и щедри очертания на гърдите и, подчертани от стомах толкова гладък, че изгледаше като всмукан и поддържан на мястото си единствено с играта на мускулите под кожата му.

Това трябваше да е финалът на номера и, помислих си аз. Щеше да бъде чисто изкуство. Тя почти беше смъкнала роклята от себе си когато оркестърът вън изсвири туш и тя разбра че вратата е отворена. Мигът в който ме съзря заприлича на диво животно миг преди да се стрелне далеч от опасността, дръпна роклята пред гърдите си и се дръпна назад с разширени очи.

Ухилих и се защото страховете и се бяха оказали напразни. Казах само:

— Спомняш си ме, нали?

Тя облиза устните си и очите и се набърчиха в ъгълчетата.

— Окей, сладур, само не припадай от страх, моля те. Вече съм те виждал така, но тогава изглеждаше далеч по-добре на лунна светлина.

— Ти… ти ме изплаши, Джони. Трябваше да почукаш.

— И на мен ми хрумна, но вече беше късно.

— Добре, ако нямаш нищо против, бъди за малко джентълмен и се обърни. Лунната светлина и голите крушки не са едно и също.

Тя ме дали с една от ония смешни усмивки и аз се обърнах. Жените наистина бяха странни същества.

— Имаш ли някакви планове за довечера? — запитах я аз.

Явно ме разбра съвсем погрешно, защото движението на главата с което съпроводи не-то си беше като разтърсване от плесник.

— Не исках да кажа нищо такова, Уенди. Просто исках да разбера дали имаш някакъв ангажимент.

— Искам да се прибера и да си лягам. Много съм уморена.

— Да се отбием за малко до града?

Не каза нищо. Обърнах се и я сварих приведена към огледалото с червило в ръка. Грубата светлина на голата крушка вадеше на показ че косата и е боядисана, но не отскоро. Корените и вече бяха избили тъмни.

— Е? — казах аз.

— Не… тая вечер не, Джони. Много съм уморена.

— Много е важно.

Червилото застина на сантиметър от устните и.

— Продължавай.

— Последният от нечистата троица които са опитаха да ме премахнат в каменоломната се намира разполовен на петнайсетина метра от магистралата.

Лицето и се изкриви от ужас преди да проговори:

— Ти ли…

— Щях да съм аз ако го бях пипнал. Катастрофира с колата си.

— Но какво общо има това с поканата ти за довечера?

Изгледах я и леко се усмихнах, после се плъзнах в един от столовете и и запалих цигара.

— В джоба си имаше цял бон в нови банкноти. Шумолящи стодоларови. Възнаграждението му. — Издухах струя дим към лампата и я проследих как се стеле под тавана. — Тия пари ги получи от един момък на име Еди Пакман. Искам да открия този благодетел. Тази вечер.

— И искаш да дойда с теб, така ли?

— Аха.

— Не. — Тя се обърна обратно към огледалото и бавно прекара червилото по устните си. Очите ни се сблъскаха в огледалото. — Джони… виж, знам как се чувствуваш и всичко… но на мен не ми се умира. А ти можеш да ми докараш много големи неприятности. Още не си пристигнал и трима души вече са мъртви.

— Не се безпокой, дете, няма да останат само те.

— Аз… знам това. — Тя сведе глава, и после бързо я извърна встрани. — Сърдиш ли ми се… много?

Повдигнах безгрижно рамене.

— Не чак толкова, сладур. Просто човек може да свърши повече работа когато не е сам, за това и исках да ме придружиш. По дяволите, в тукашните сфери на висшето общество не дават да припари кракът ти ако не си водиш нещо отвън.

Тя пъхна обратно червилото в чантичката си и се втренчи в нея. Главата и бавно се изправи и очите и обходиха лицето ми.

— Понякога… — започна тя.

— Да?

— Може би щеше да бъде по-добре, ако изобщо не беше се връщал, Джони.

— По-добре за кого, миличко? По-добре за оная банда убийци, които са се сврели в дупката си и се хилят?

— Не исках да кажа това.

Може би светлината правеше очите и замъглени. Пристъпих напред за да се уверя и разбрах че греша. Бяха влажни и овлажняваха все повече и повече, докато накрая заплуваха в собствената си тъга. Тя се усмихна малко хитро и протегна ръка към моята.

— Кутсуз съм, нали? — каза тя. — Толкова съм безсрамна… и неблагодарна. Съжалявам, че съм толкова глупава, Джони.

— Ти не си глупава.

Оркестърът засвири бавен валс на площадката, уморена песен която се просмука през стените като пара и ни обгърна в прегръдките си. Беше застанала точно зад настолната си лампа и от всяко око се канеше да се изтръгне по сълза.

— Ти не си глупава. — повторих аз.

— Всичко ми беше наред докато се появи ти. Вън има сто мъже готови да легнат с мен, а единствения, който искам, си ти.

Поисках да и отговоря, но нямах думи. Меките и устни се притиснаха в моите, тялото и се беше сляло с моето, толкова силно че усещах всеки трепет който се зараждаше и пробягваше по нея.

Пръстите ми се вплетоха в косата и леко я издърпаха назад.

— Ти си добро дете, Уенди. — усмихнах и се аз.

Тя не ми върна усмивката. Ъгълчетата на устните и потрепнаха със скрит хумор и това беше всичко.

— Добра? Знаеш колко съм добра. Бях добра, и после пораснах. Поумнях, но вече беше късно. Бях боклук и не го крия, Джони. Огледай ме добре, Джони и ще го видиш. Ще видиш едно момиче, което е било подритвано от всички и което на свой ред е подритвало всичко, което му е паднало. Сега си имам номер в който се поразголвам и с който имам успех сред тая смрад, и бях напълно доволна от хала си, докато не изникна ти. Имам къща, кола, няколко добри приятели и си мислех че повече не ми трябва. Видя ли какво направи с мен?

— Дрън-дрън, ти пак си оставаш добро дете.

Този път тя наистина се ухили. Макар и слабо.

— Ами. Ако беше така, едва ли щях да бъда толкова глупава да ти разказвам житието си и че съм влюбена в теб.

Понечих да кажа нещо, но тя ме спря със знак.

— Не се тревожи за това, Джони. Остави ме да съм си глупава, и нека това не те тревожи. Позволи ми да те обичам. Не съм толкова глупава за това. Няма да се опитвам да те вържа дори и да умираш за мен. Това достатъчно ли е?

Цели десет секунди само стоях и я гледах. За пръв ми беше поднесла душата си и това беше заличило всички корави бръчки около очите и.

— Да, мисля че е достатъчно.

— Между другото… имам новини за твоята Вера Уест.

Едва я чух.

— Кажи ми.

— Поразпитах наоколо както ми каза и един от колегите каза че я виждал в столицата на щата преди няколко години. Движела се с някаква местна знаменитост.

— Как са разбрали, че е Вера?

— Казаха ми че са я били виждали със Серво когато работела в някои от клубовете в Линкасъл.

Изгрухтях нещо и кимнах. Запитах я след кратък размисъл:

— Кога е било това — преди или след като скъсва със Серво?

Тя прекара езика си по устните и каза:

— След като е изчезнала, се е покрила напълно, нали?

— Така изглежда.

— Тогава трябва да е било преди това.

Обмислих го, но разумът ми отказваше да го приеме. Че му е била шута и така нататък. Може пък и да и е писнало от номерата му. Нежно я отместих от себе си, като я държах с ръце така че да мога да виждам очите и.

— Продължавай да разпитваш. Може да изскочи още нещо. А за довечера не искаш да промениш мнението си?

— Моля те… само не тази вечер.

Това също ми се нравеше у нея. Захвърлих угарката в един пепелник и отворих вратата. Финалните акорди на валса нахлуха победоносно в стаята понесени на вълната на аплодисментите. Обърнах се и я изгледах. Стоеше си там където я бях оставил и не откъсваше очите си от мен.

— Дете — казах аз, — и да ми предложат всичките девственици на света, пак няма да те дам за тях.

Този път лицето и разцъфна в истинска усмивка. Изплези ми езичето си и аз затворих вратата.

Луи ме пресрещна на излизане и ми махна да седнем на бара за по едно питие. Без да чака поръчка от наша страна барманът ни пъхна под носовете чаши с шумяща газирана напитка и ние мълчаливо ги вдигнахме един срещу друг. Луи примлясна с устни и хитро ми се усмихна.

— Кажи ми нещо? Вземаш ли Уенди с теб? — Той улови въпроса в погледа ми и добави. — Виждам че те гледа през цялото време. Аз знам по мен. Имам съпруга. Много хубави момичета минаха през ръцете ми преди това, можеш да бъдеш сигурен!

Той се разрази в серия от грухтенета и взе да се тупа по шкембето от удоволствие.

— Виж, Луи, не искаш да я губиш, нали?

— По дяволите, Уенди си отива, отива си и моят бизнес с нея. — Той отново изгрухтя. — Пък може и да не си отиде. Мъжете обичат да гледат голи жени. Понякога си мисля че им е все едно кой е на сцената, стига да е жена.

— Ти си бил философ, Луи. Уенди не се съблича.

— Ами разбира се, че това е още по-добре. Тя е по-добра и от стриптизьорка. Само да си разголи допълнително някой инч от тялото и тия тука полудяват. Няма полза да им се показва всичко наведнъж. Уенди, тя е добро момиче. — И той ме изгледа авторитетно.

— Точно това и казах и аз, Луи.

— Нали знаеш, животът и не е бил лек.

— Знам.

— Но тя е чудесно момиче. Нали разбираш?

— Разбирам.

— Само да я оскърбиш и знаеш какво ще ти се случи! Разбираш и това, нали?

Цялата му тирада щеше да прозвучи комично, ако не беше толкова сериозен. Като баща или нещо такова. Повдигнах чашата и изпих до края пенливата течност.

— Не се тревожи, Луи, няма да я обидя. Аз я обичам, разбираш ли?

— Разбира се, Джони. Знам. Сигурно се тревожа прекалено много. Отдавна е при мен. Ние сме стари приятели. Старият Ник, и той е добър приятел. Там, в оня град… — той махна с палец през рамото си — … има само лоши неща. Тук хората са добри и всички се разбираме. Ти знаеш.

Поиграх си малко с чашата. Барманът го изтълкува погрешно и се опита да я напълни отново, но аз му задържах ръката.

— Изглежда добре познаваш лошите страни на живота, Луи.

— Не всички. Не искам неприятности в заведението. Гледам кой идва редовно. Оттука минават доста хора.

— Познаваш ли един момък на име Еди Пакман?

В първия момент си помислих че няма да ми отговори, но после ме запита:

— Защо?

— Той е тарикат.

— И бабаит.

— Не е толкова голям, колкото изглежда. Знаеш ли къде мога да го намеря?

— Той има кръчма…

— Не става. Тая вечер е в града.

— Тогава е с някоя жена. Трябва да отидеш до Шип он Шор. Там ще го намериш. Луд е по жените. Винаги си хваща някоя две глави над него. Вземаш ли Уенди с теб?

— Не.

— Това е добре. Значи имаш неприятности с някой друг.

— Да, и Уенди предположи същото. Окей, Луи, благодаря ти за информацията. Ще те видя по-късно. Грижи се за момичето ми.

Плъзнах се от стола и изчаках една двойка да освободят прохода. Месестите пръсти на Луи се вкопчиха в ръката ми.

— Джони, ти убивал ли си някога?

Гласът му почти се изгуби в гълчавата.

Лицето ми се стегна от само себе си и почувствувах някаква празнина в стомаха ми. Беше нещо на което предпочитах да не отговарям, но изглежда че отговорът се беше изписал на лицето ми, защото той добави:

— Хванеш ли за гушата тоя Пакман… и някой моментално ритва канчето. Някой си отива за нула време.

Кимнах и той пусна ръката ми.

— Няма да съм аз. — обещах му аз.

— Да, няма да бъдеш ти, Джони.

Оркестърът започна ново шумно парче което бързо очисти дансинга от танцовите двойки, така че вече можех да изляза спокойно. Спрях до вратата и запалих цигара, като се мъчех напрегнато да обмисля положението и да реша какво да правя.

Някой дяволски желаеше да ме види в ковчег. И този някой беше натъпкал джоба на един момък с цял бон за да свърши тая работа. Този някой можеше да се окаже Пакман, и ако беше той, значи можеше да ми даде отговор на много въпроси. Като например къде беше Вера Уест.

Умът ми заработи трескаво и изрових няколко монети от джобовете си. На стената имаше редица празни телефонни кабини и аз се вмъкнах в най-близката. Телефонистката си записа невключения в телефонния указател номер който и дадох и обеща да ме свърже колкото може по-бързо. Чух две прозвънявания и от другата се обади гласът наподобяващ изстудена напитка сервирана във висока чаша.

— Хелоу?

— Аз съм този който дръпна пискюла, спомняш ли си ме? — казах аз.

Смехът и прозвуча като разливано питие.

— Да, разбира се че си те спомням. Изглеждаше толкова смутен.

— Не ми се беше случвало да дърпам пискюл преди.

— Колко жалко.

— Виж, ти обеща да поразпиташ тук-там…

— Точно това и направих. Какво ще кажеш… — Тя се поколеба за момент. — … да обсъдим проблема, например, след половин час?

В слушалката се чуваше приглушен шум от гласове и тихото издрънчаване на лед в чаши. Схванах бързо.

— Добре, след половин час. При теб ли ще разговаряме или някъде другаде?

— Да… моля те…

— Окей, ще паркирам до къщата ти след половин час. Ще оставя включени габаритите. Става ли?

Тя ми каза довиждане и аз затворих.

Стигнах бързо до мястото. И двата бордюра бяха задръстени от коли. Имаше ги всякакви — от най-раздрънканите съборетини до блестящия никел на тия с автоматичните гюруци. Преобладаваха извънщатските номера. Някакъв черен буик се отдели от бордюра и аз се плъзнах на освободеното от него място.

Оставаха ми още петнайсет минути и извадих кутията с цигари и запалих една. Втората вече догаряше до пръстите ми когато сноп светлина разсече мрака на тротоара. Беше се отворила вратата на къщата. Венера в костюм по поръчка се очерта в рамката на вратата и след миг мракът я погълна след като вратата се затвори.

Токчетата и почукваха лекичко настилката сякаш някакъв невидим метроном отмерваше тактовете на музика. Примигах няколко пъти с габаритите след което ги оставих включени и я наблюдавах как крачи в мекия им отблясък. Като доближи колата отворих вратата и и махнах с ръка.

В следващия миг седалката до мен се обгърна от финото ухание на парфюм и нежните и пръсти измъкнаха цигарата от устата ми за последно дръпване преди да излети през прозореца.

— Чувствувам се като ученичка. — засмя се тя.

— Бягаш от час?

— Горе-долу.

— Извинявай, ако съм ти объркал плановете.

— О. — очите и ме стрелнаха и тя се ухили. — Не беше нещо важно. Всъщност тъкмо търсех претекст да се измъкна когато ти се обади. — Приведе се напред и включи радиото, след което си поигра с бутона докато акордите на симфония изпълниха колата. — Имаш ли нещо против оркестъра на филаделфийската опера?

— Абсолютно нищо.

Венера наистина си я биваше. Червен фенер, но обичаше симфониите. Седеше облегната на седалката с полупритворени очи и преживяваше всяка нота.

Оставих я да я изслуша до края. Петнадесет минути седяхме без да пророним дума и слушахме музиката, докато отшумяха и последните овации, след което изключих радиото. Тя остана в това положение още една минута, след което се раздвижи и обърна глава към мен с усмивка.

— Цяло удоволствие е човек да слуша музика с теб, човече.

Благодарих и с малко сух глас, изчаках малко и я запитах:

— Предполагам, че не си дошла да слушаме заедно музика, нали?

Този път смехът и извираше чак от гърлото и тя плъзна ръката си под моята без всякакво смущение.

— Не познаваш много жените, нали?

— Това, което знам, ми стига.

— Казах жените.

— Има ли някакво разлика?

— Ще бъдеш направо потресен.

— Е, тогава предполагам че не е кой знае колко много.

Не можеше и да подозира колко вярно беше това твърдение. Човек не му стига цял живот, пък какво оставаше за няколко години.

— Но ти ще ги опознаеш, човече. — ухили се Венера. Ръката и стисна така мята, че веднага ми стана ясно какво имаше предвид. Но това беше само малка част от подсказването. Дяволът надзърташе от очите и гласа и ме сгряваше с тая мисъл. Посегна за цигара от джоба ми без да отделя очите си от моите.

— Не веднага, разбира се. — добави тя. — По-късно. Със стил.

— Но разбира се.

Опитах се гласът ми да прозвучи авторитетно. Излезе дрезгаво стържене.

Тя измъкна запалката от таблото подържа я няколко секунди допряна до върха на цигарата си и после я пъхна обратно в гнездото и. Запита ме през дима:

— Искаше да научиш нещо за Вера Уест?

Топлото ми чувство към нея мигом изчезна.

— Да.

— Всички търсят Вера, нали?

— Джак ли ти каза?

Тя кимна.

— Не научих много до момента в който той ми каза. Момичетата бяха наплашени и не искаха да говорят, и аз заключих че вече са били разпитвани от някой преди мен.

— Кой?

— Не можах да установя самоличността им. И наистина повярвах на момичетата, че не ги познавали, но от чутото от тях ми стана ясно че не са съвсем непознати в града.

В продължение на минута обсъждах думите и тя очакваше следващия ми въпрос.

— Няма никакви описания. По това време момичетата си били пийнали и не обръщали много внимание на мъжете. Те… виждат достатъчно мъже, ти знаеш.

— Добре, по дяволите, защо са избрали тях да разпитват? Откъде ще познават Вера?

— Едната от тях — каза ми нежно Венера — била приятелка на Вера от детството. Другата пък била изгора на Еди Пакман по времето когато Серво и Вера умирали един за друг. По онова време били неразделни.

— Ти разпита ли ги?

— Без резултат. Когато Вера си отишла, направила го завинаги. Никой изглежда не знае какво е станало с нея.

— Има ли някакво вероятност да е… мъртва?

— Знаеш ли… — зъбите и прехапаха горната и устна за момент. — Мислила съм за това, и по едно време бях склонна да го приема, ако не беше едно нещо.

— Да, какво е то?

— Серво не скъса с Вера както правеше обикновено с другите момичета. Стана точно обратното. В действителност Серво бил направо луд, поне по това което знам. Загубил сън и покой. По късно, разбира се, се съвзел и я подкарал по старому. Той си има свои разбирания за достойнството когато става въпрос за жени. Не, изобщо не мисля че Вера е мъртва. Мисля че му е била шута като свободен човек.

— Защо? — запитах аз.

— Това е нещо което и досега не съм разбрала. Ако тя по някакъв начин го е държала в ръцете си, едва ли щеше да изчезне по този начин. Искам да кажа, че ако е била достатъчно умна да запази в тайна това с което го държи, то Лени едва ли е посегнал на живота и. Не, изобщо не мисля че това може да е била причината. Тя е напуснала по някаква друга причина.

— Може да е била уплашена от някой. — казах аз.

— Възможно е, но този човек може да е бил само Лени. Единствено той би я уплашил до такава степен че да я принуди да замине.

— Защо?

Тя повдигна рамене.

— В тоя град все още командва Лени Серво и докато човек му лиже задника е в безопасност. Лени не позволява на никой и с пръст да пипне хората му. Сигурна съм че ако някой я е заплашвал, тя е щяла само да каже на Лени и случаят би бил приключен.

Тя беше права. Нещата бяха навързани логично и имаха смисъл.

Изхвърлих угарката през прозореца и я огледах.

— Има само една засечка.

— Така ли?

— Не можеш ли да я видиш?

— Не, не мога.

— Може би Лени не е най-главният.

Устните и се разтвориха в лека саркастична насмешка.

— Човече, ти просто не познаваш Лени Серво.

— Не, но ще го опозная, детето ми. В най-скоро време. Страшно много искам да се запозная с него. Това ще бъде едно от централните събития в моя живот. Второто голямо събитие.

— А кое е първото?

— Първото ще се случи като открия трошичката Еди Пакман.

— Братко, — прошепна тя, — ще имаш голямо преживяване.

— Тогава ще дойдеш ли с мен?

— С най-голямо удоволствие, човече, с най-голямо удоволствие. Наистина искам да разбера дали си наистина такъв бабаит, за какъвто се пишеш.

— А ако съм?

— Тогава ще разбереш какво представлява една истинска жена. В един истински стил, разбира се.

Този път съгласието ми прозвуча съвсем делово, нямаше нищо общо с онова изхъркване преди малко. Завъртях стартера и се отделих от бордюра. Зад нас една дребна лимузина побърза да се намърда на освободеното от нас място преди още предните ми калници да са подминали колата отпред. Тая вечер бизнесът процъфтяваше.

Долу на завоя направих един U-образен завой и подкарах бързо към града. Моята красива зомби обърна въпросително глава към мен и ме запита въпросително:

— Къде отиваме?

— В една кръчма наречена Шип енд Шор. Знаеш ли къде е?

— Мм. Наистина си стилен. Дръж пътя край реката. Няма начин да я подминеш. Там ли мислиш да намериш Еди Пакман.

— Да се надяваме. — Включих отново радиото само че тоя път нямаше симфонии, а една много чувствена румба. — Между другото, как да ти казвам?

Тя ме изгледа със сънлив поглед.

— О, измисли някакво галено име.

— Нямаш ли си име?

— Имах, човече, но беше много отдавна.

— Окей, Венера.

— Окей, човече.

— Казвам се Джони. Джони Макбрайд.

— Окей, Джони.

Очите и обходиха лукаво за секунда лицето ми и нещо като усмивка разтегли устните и.

— Ама и компания съм си намерила. Мислех си че те познавам отнякъде. Оная снимка във вестника няма никаква прилика с теб.

Ухили се съвсем искрено.

— Няма нищо, много от най-добрите ми приятели са прекарали доста нощи по безплатните хотели.

Този път си обви ръката около врата ми и се придърпа към мен, като прислони главата си на рамото ми. Стана ми много приятно. Косата и беше толкова черна, че изглеждаше като невидима в мрака, но аз усещах кичурите и по лицето си и долавях дъха на цветята които живееха там.

Пътен знак ми показа къде да отбия за крайречната улица и една неонова реклама ме информира че мястото за което се бяхме запътили се намира само на две мили пред нас. Дълго преди да стигнем мястото сиянието на светлините разцъфна пред нас като фалшива зора, докато вятърът донасяше пулсиращите звуци на Болерото на Равел.

Беше един проточил се ден, който още не беше свършил. Логан със скритата ми история. Линдзи и Тъкър и момчетата от Уошингтън с всичките им джунджурии и номера. Ръцете ми още бяха изранени. Убийство с което нямах нищо общо. Загадъчно обявление във вестника и още по-загадъчно телефонно обаждане, и после още един мъртвец с когото имах нещо общо.

Споменът за телефонното обаждане ме заинтригува най-много. Кой по дяволите се интересуваше толкова от мен и защо? Сръгах Венера с лакътя в хълбока.

— Спиш ли?

Ръката и стисна моята.

— Познаваш ли някой на име Харлан?

Отначало тя не реагира. После отметна главата си напред и ме изгледа с набърчено лице.

— Просто така Харлан?

— Толкова знам и аз.

— Имаше едно момиче… доста отдавна. Така се казваше. Чудно че го спомена.

Отлепих крака си от педала на газта и намалих скоростта.

— Продължавай. — казах аз.

— Беше танцьорка… бяхме заедно в едно шоу. Това и беше работното име. Никога не научих истинското.

— Кога беше това?

— О, много отдавна. Преди десет години. Бяхме съвсем в началото. Когато шоуто свърши, повече не се върнах на сцената, но си спомням че по вестниците я споменаваха от време на време. Известно време беше на върха, но после повече не съм я чула. Защо, Джони?

— И аз бих искал да знам това. Защо? За толкова много неща защо? Спомняш ли си я как изглеждаше?

— С дрехи или без?

— И двете.

— Облечена беше много красива. Все пак, като повечето сценични актриси гримът я правеше това което беше на сцената. Нямаше нищо за криене; всяко прибавено нещо я украсяваше. Разбираш ли?

Кимнах да и демонстрирам че разбирам.

— Беше приблизително моят ръст, кестенява коса, без някакви характерни черти които да изпъкнат в паметта ми след всичките тия години. О, да, беше тъпа. Обичайният тип «красива, но тъпа». Беше привлекателна докато си отвореше устата и тогава всичките и почитатели ги хващаше уртикария.

— Наистина е била нещо. Дали е още в Линкасъл?

— Едва ли, доколкото я познавам. Никога не съм я виждала оттогава.

— Може да е някаква друга жена. Ако въобще Харлан е жена.

Измърморих няколко мръсни думи под носа си и пак натиснах педала до пода. Все трябваше да има някакъв отговор. Харлан беше или човек или място. Чудесно. Отново се справях както трябва. Следващите две минути всичко изглеждаше окей.

Венера потъна в размисъл преди да проговори отново.

— Някъде в къщи съм забутала една колективна снимка на цялата трупа. Тази Харлан, която е познавах, е вътре. Като се върнем ще гледам да я изровя.

Измърморих едно окей и вкарах форда във завой. Право пред нас беше Шип он Шор[6], който изглеждаше като кораб извлечен на брега, оживен от илюминациите и шума по него. Паркингът заемаше една площ от два акра откъм нашата страна и се пукаше по шевовете. Изглежда никой и не помисляше да се прибира у дома.

Цветнокож портиер ми замах към едно свободно ъгълче само до вратата, прибра си безгрижно четирите долара за махането с ръка и се върна в измазаната си с гипс кабаня[7]. Пътеводителят тук беше излишен, с всичките тия неонови реклами които ви казваха за всяко нещо къде може да го намерите. Барът се намираше на челно място в заведението, като главният салон беше точно зад него, издигнат на пилони над водата. Всички маси бяха претъпкани, дансингът се беше превърнал в пъстро петно от най-разнообразни тоалети, а на откритата палуба над водата белите петна на лицата се сливаха с други бели петна.

Но най-интересното нещо ставаше горе. Заведението си имаше втори етаж с прозорци по цялата периферия с изключение на секция на гърба, където никой не се опитваше да маскира напевите на крупиетата или жуженето на рулетките. Човек дори можеше да види гроздовете от хора пърхащи около масите, които се изправяха след хвърлянето на заровете, като се бъркаха за още пари да продължат играта.

Венера не ми остави никакъв избор. Завлече ме първо във бара, където една нейна усмивка беше достатъчна да ни осигури място на плота и незабавно сервиране, като поръча две уискита с лед. Струваха по два долара парчето, но парите бяха последното нещо което ме вълнуваше в момента. Още повече с това неочаквано подкрепление от новички шумолящи банкноти, прилежно надиплени в портфейла ми.

Сложих една нова стотарка върху махагона, видях как ми я развалиха на няколко по-стари банкноти, бутнах към бармана един тлъст бакшиш за труда и гаврътнах чашата. Венера изоставаше зад мен на две глътки. Пийнахме по още едно набързо, когато видях че бандата строена на бара се пули към нас. Аз също я огледах и мислено се съгласих с тях. Преди малко на тъмното изглеждаше добре.

Сега на под лампите действително беше нещо.

Виждали ли сте по улицата да минава парче чиито линии да преливат от една в друга и по съответните места да се вижда достатъчно кожа така че дъхът на зрителите да секва? Момичето на вашите мечти, на което искате да привлечете вниманието но устата ви е пресъхнала? Това беше Венера. За да докара момчетата до полуда не носеше нищо под роклята, а дъното на деколтето и действително караше сърцето ви да се качи в гърлото ви. То оставаше скрито от погледа ви, но вие знаехте че е там, и завистта в очите им беше страшна, защото те знаеха че съкровеното беше предназначено за мен.

Но това не беше всичко.

Всички я познаваха. Това беше ясно. Момчетата се бяха отбивали в къщата и достатъчно редовно. Но тази нощ бяха тук и изпълнени с достойнство, и в погледите им се четеше презрението към една безсрамница, дръзнала едва ли не да пристъпи прага на църква. Когато усетих това ми се прищя да им разбия на всички мутрите.

Очевидно барманът ме взе за поредния левак от града, на който трябваше да му облекчат джобовете, защото гледаше с разбиращ поглед Венера, която беше засмукала мухльо, а на мухльовците мястото им беше на горния етаж. Той изчака докато четвъртината от стотачката премине в чекмеджето му и после отново се приведе към нас като не преставаше да лъска чашите си.

Изгледа ме леко ухилен и каза:

— Горе можеш да направиш балата си двойна, приятел.

— Наистина ли? — Трябва да бях изглеждал достатъчно наивен в очите му, защото той кимна тържествено.

— Сигурна работа. Един юнак се отби тук миналата седмица и си замина с двайсет и пет бона.

— Брей! — Аз сръгах Венера с коляно. — Гледаш ли какво става тук, сладур. Трябва да си опитаме късмета. Да знаеш, мистър, много съм добър със заровете. Как мислиш, дали има достатъчно мераклии горе да си поиграем? Ама да са наистина мангизлии, а не някои въшльовци.

Моят юнак се изпъчи още повече. Приведе се към нас и ни каза доверително:

— Всички големи момчета са горе, приятел. Казвам ти, всички без изключение. Ще можеш да направиш удар. — Той подмигна на Венера. — Горе пиенето е безплатно.

Информацията ми беше напълно достатъчна. Пъхнах рестото в джоба и тръгнахме да си пробиваме път през тълпата след келнера който се беше появил по знак на бармана да ни покаже пътя. И на него му дадох тлъст бакшиш.

Беше по-забавно отколкото бях очаквал. Обзавеждане от хром и борова мебел за поне един милион. Барът заемаше цялата дължина на стаята, като масите се разполагаха от другата страна, в случай че някой си позволеше десетминутна почивка. Останалото пространство беше запълнено до последния инч с всевъзможни игрални капани, като най-задръстено беше покрай рулетката в центъра.

Тук Венера вече изглеждаше нормално облечена. Почти. Повечето от дамите във вечерни костюми щяха до подсмърчат здраво на другия ден. Размених още една стотарка за шепа жетони и се сврях покрай една маса със зарове.

Венера ме сграбчи за рамото.

— Познаваш ли Лени Серво?

Спокойният начин по който го произнесе не ми хареса.

— Срещали сме се.

Тя ме изгледа, после очите и се отместиха към масата за фаро[8]. Обстановката около нея представяше ерата на дивия запад и единствената гола люлееща се над масата крушка правеше петното под окото на Лени да изглежда че заема цялото му лице. Говореше нещо на крупието и когато вдигна поглед видя изправената Венера и и махна небрежно с ръка. Тя му отвърна по същия небрежен начин. Пред мен бяха застанали две достатъчно солидни дами които ме скриха с телата си от погледа на Лени. Той не успя да ме види, а пък аз не изгарях от желание да се приближа и да му раздрусам ръката. Първо ми трябваше Еди Пакман. После Лени. Винаги щях да намеря време за Лени.

Не беше необходимо някой да ме открехва що за стока бяха юнаците от неговия тип. На лицето му беше изписано всичко и ако нещо все пак беше пропуснато можеше да се види във начина по който стърчеше. Серво беше един малък генерал, мозъкът, камшикът, най-мръсния кучи син и ми се прииска да го размажа на мястото му още сега.

Това ви даваше достатъчно добра представа що за стока е. Отрепка. Отрепка с дълго и престъпно минало. Една зализана отрепка с пари достатъчни да му купят онова което искаше, пък било то и нечия смърт.

След като отново се приведе над масата аз придърпах Венера към мен.

— А сега ми покажи Пакман.

— Още не го виждам.

— Как мислиш, дали не е по-добре да се позавъртим наоколо?

— Може би. За него не е проблем да изчезне сред тълпата.

Протегнах ръка между две бедра и заложих на число. Рулетката се завъртя, крупието напя и аз загубих. Опитах пак и отново загубих.

Имах по-добър късмет на масата със заровете. Поне си възстанових загубеното. Направихме си тура из залата като се стараехме да не се отличаваме с нищо от останалите посетители, но нямахме особен успех. Венера не успя да открие дребосъка, а аз не успях да мярна никакви източени хубавици по неговия вкус. Докато направим пълен кръг загубих две стотарки и вече бях уморен от криеницата която играех със Серво. Венера ме смушка няколко пъти в тълпата за да ми покаже няколко местни знаменитости. Единият беше кметът. Беше без съпругата си. Двама членове на градската управа седяха на бара и разговаряха за политика с други двама които трябва да бяха бизнесмени. На всеки ъгъл бяха застанали по четирима здравеняка в смокинги, които сигурно ги бяха взели назаем от приятели дребосъци. Неотменна част от интериора на всяка кръчма, само че тук двама от тях бяха полицаи, които нямаха нищо против да изкарат по някой долар допълнително в извънработно време.

Търпението ми се беше изчерпало. Сграбчих Венера за ръката и казах:

— Да изчезваме оттук.

Тя хвърли два долара на една маса.

— За последен път. — примоли се тя.

Изчаках като гледах как зарчетата се затъркаляха по масата и крупието обяви числата. Венера се обърна с грейнало лице към мен.

— Виждаш ли, последните залагания ми носят късмет. Нека да загубя печалбата и тръгваме.

— Давай. — смилих се аз. По дяволите, да не проиграваше моите пари?

И тоя път не загуби. Десет минути по-късно си тъпчеше чантичката със зелени хартийки които шумоляха като изсъхнали листа и половината зала я следеше какво прави със завистливи погледи. Беше спечелила над дванайсет хиляди долара и на мен започна да ми става интересно. Ако не се бях разсеял покрай глупостите и сигурно нямаше да пропусна надвисналата опасност.

Беше едър мъжага и не се шегуваше. Зад гърба му надзърташе друг със същите ръстови данни и след като ме потупа по рамото и ми каза:

— Шефът иска да те види. — аз послушно застанах между двамата и тръгнахме комплект през тълпата. Наложи ми се веднъж да спра за да не блъсна една дама и това което ме ръгна в гърба съвсем не беше върхът на пръст.

Преминахме през чифт въртящи се врати, после по един коридор и спряхме пред една врата облицована с панели в орехов цвят и по-старшият от двамата юначаги почука два пъти силно, изчака докато някой отвътре му извика да влезе и отвори вратата.

— Ти пръв.

И аз влязох първи.

Лени Серво беше на същото място, на което беше стоял тогава в кабинета си, изпъчен на ръба на бюрото си. Юнакът в люлеещия се стол до него беше мазен и дребен дебелак без коса и със свински очи с вида но човек предвкусващи интересно зрелище. Другият юначага трябва да беше завършил гимназия преди месец, ако се съдеше по пъпчивото му лице, и се мъчеше да си придава солиден вид, като непрекъснато подмяташе в ръката си един огромен автоматичен пистолет.

С движение, добре отработено пред огледалото, Лени извади цигара от златна табакера, пъхна я в устата си и я запали без да гледа връхчето и. Получи се наистина много изискано. Опъна веднъж от цигарата и небрежно процеди:

— Удари го. — много меко и изискано, и моментално трите чифта очи пред мен се устремиха малко вдясно и назад от мен.

Предупреждението ми беше достатъчно. Отбягнах удара, блъснах хубаво юнака и изритах в ташаците приятелчето му преди да успее да измъкне ютията от джоба си. Педалът изхвърли цялото съдържание на стомаха си, но аз вече бях зад него и не се притеснявах за това. Всъщност не се тревожех за нищо. Пистолетът му вече беше в ръката ми и дяволски се надявах някой от тях да направи и най-малкото движение.

Лени действително представляваше силно комична фигура. Не можеше да повярва на случилото се. Лицето му беше древногръцка маска на изненадата и се обърна към пъпчивия до него с автоматика. Оказа се обаче че бабаитската му закалка е била фалшива. Пистолетът тупна глухо на килима и тънки вадички пот стартираха от челото му и потекоха между пъпките му.

Само големият юнак на пода гореше от жажда за реванш. Толкова беше побеснял че всеки момент се канеше да се нахвърли върху мен, без изобщо да го интересува че държах пистолет в ръката си. Устата му се беше изтеглила назад до такава степен че се виждаха повече венци, отколкото зъби и той се сгърчи пред мен като хищна котка готова за скок. Трябваше да ми благодари че му спасих живота. Ритнах го във врата и той отново се просна като мокър парцал.

Свинеокият проговори с усилие:

— Господи! Лени, нали ни каза…

Цигарата на Лени се откъсна от устата му и падна върху килима. Нетърпима воня на изгоряла вълна изпълни стаята. Изненадата се беше изгубила от погледа му, и кожата на скулите му беше обтегната малко повече от обикновеното, но това беше всичко. Пистолетът ми беше насочен точно в корема му, но той изобщо не изглеждаше изплашен.

Най-точната дума беше любопитен.

— Тоя път си се охарчил за повече хора в сравнение с миналия случай, Лени. — изсумтях аз.

Не ми отговори.

— Няма ли най-сетне да ти дойде акъла в главата? Не четеш ли вестници? Погледни колонката за смъртните случаи през последните няколко дни.

Някакво мускулче на бузата му започна конвулсивно да се свива.

— Труден си за поучаване, а?

— Много съм труден, авер. — съгласих се аз с него. Вдигнах пистолета докато се изравни с главата му. — Миналият път ти зададох въпрос. Къде е?

Лицето му се обезцвети. Остана мъртвешко бяло, някаква причудлива смес от безсилен гняв и изумление което го държеше като в менгеме.

— Проклет да си, Макбрайд! — изграчи той. — Ще ви унищожа и двамата, каквото и да ми струва!

Оставих го да си изплаче мъката до края и после забих с всичка сила дулото в зъбите му, които изпращяха и той рухна на колене. Остана така, олюляваше се и стенеше тихо, държейки лицето си в шепи.

Дебелакът зад бюрото повече не можеше да снабдява с влага устните си. Езикът му се беше превърнал в розова ивица между устните му, докато ръцете му вече едва го задържаха за ръба на бюрото.

— Няма да опитваш повече каскади като тая, нали? — казах му аз.

Зъбите му тракаха докато въртеше трескаво главата си в знак на съгласие.

Изгледах пъпчивия и му се усмихнах. Изглежда усмивката ми не му хареса, защото припадна.

Двамата юначаги на пода даваха признаци на съживяване. Отворих барабана на револвера и изтръсках патроните, след което го захвърлих до собственика му. Лени повдигна глава между шепите си и се втренчи в мен с всичката ненавист на която беше способен.

— Ще умреш за това, което направи. — каза той.

Кракът ме засърбя да го изритам в зъбите. И трябваше да го направя вместо да му казвам:

— Ще имаш да вземаш, Лени.

Когато се върнах в залата заварих Венера до масата, но тълпата вече я нямаше. Бяха и останали шепа банкноти и крупието вече беше спряло да се поти. Сръгах я с палец в ребрата и тя подскочи.

— От върха пак в калта, а?

— Къде изчезна по дяволите? Ако беше останал до мен нямаше да загубя това съкровище!

— Съжалявам много. Имах неотложна работа.

— О! — Тя натъпка жалките останки от мимолетното щастие в портмонето си. — Да тръгваме тогава?

— Винаги когато каже дамата.

Поведох я към вратата и си пийнахме по една чашка за лека нощ в бара на първия етаж. Едно от ченгетата което заработваше странични доходи ме забеляза и съмнение загриза лицето му, сякаш беше озадачен от нещо. Нямах желание да остана докато се забърка някоя голяма каша, така че направихме само по един бърз танц на дансинга. Но дори и Еди Пакман да беше някъде наблизо, пак не даде признаци за присъствието си, а тук в тая кръчма не даваха стаи под наем.

Разочарованието на Венера беше равно на моето.

— Нищо не излезе, нали?

— Абсолютно нищо. — съгласих се аз с нея.

— Искаш ли да опитаме още някъде?

— Къде?

— О, има достатъчно места където можем да го потърсим. Мисля че ще е по-добре, ако провериш по хотелите. Ходи по клубовете само ако е хванал някоя много здрава мацка.

— А, да върви по дяволите. И утре е ден. Ще го открия.

— Но искам да съм свидетел на това. — нацупи се тя.

— Ти си един кръвожаден дявол.

— Така ли?

Тя избухна в смях и зъбите и проблеснаха в нощта. Приведох се над нея и притиснах устните и към моите. Не ме целуна. Пръстите и се вкопчиха в ръцете ми и зъбите и захапаха устните ми, които после отстъпиха място на езика и.

Това стана страшно бързо, също като ухапване от змия, чиято отрова доставя несравнимо наслаждение, оставящо ви с подгънати колене.

Дъхът и беше толкова учестен че едва различавах думите и.

— Никога повече… не го прави. Не и ти… не и когато има хора наоколо!

Разбирах как се чувствува в момента. Плъзнах ръката си под мишницата и я съпроводих до колата, като усещах допира на крака и, който съвсем съзнателно крачеше успоредно с моя, и усещах очите и да обхождат тялото ми. Венера знаеше как да извади душицата на един мъж.

Седнах зад кормилото и момчето излезе от своята малка кабаня махна ми за още четири долара и аз потеглих като завих надясно към града.

Този път той си заслужи четирите долара. Воден от любопитство той освети за секунда с прожектора си колата която изскочи с угасени фарове зад нас и аз улових отражението върху огледалото за обратно виждане. Нямах възможността да настъпя педала на газта когато колата зад мен се вряза в задната ми броня и после профуча край нас отдясно с оглушителната канонада на автоматично оръжие чиито куршуми надупчиха предното ми стъкло.

Направих единственото възможно нещо на което бях способен: сграбчих и завъртях колкото сила имах кормилото, после се блъснах в него когато гумите се удариха в банкета на пътя. Задните гуми полетяха във въздуха когато носът се стрелна напред, после и те се удариха в земята и колата се разтърси, описвайки четвърт дъга преди да закове с ужасяващо раздрусване.

Венера се беше забила в мен обсипана с разбитите стъкла, оставили кървави следи по лицето и. От гърдите ми не можеше да се изтръгне нищо друго освен: «По дяволите, по дяволите!».

Кръв имаше и по гърдите и, тъмен ручей се стичаше във V-образното и деколте на жакета и. Сграбчих реверите и ги разкъсах. Копчетата се изръсиха и гърдите и безсрамно се залюляха в полумрака и аз заревах от ярост че ще се погуби такава хубост. Ръката ми се стрелна да спре кръвта… да направи каквото и да е, само да остане жива. Пръстите ми трескаво търсеха гадния отвор който всеки момент можеше да се раздуе и тъй като не успявах да го напипам изтрих кръвта от гърдите и с дланта си за да огледам по-добре.

Кожата беше здрава. Нямаше никаква рана.

— По дяволите! — изръмжаха аз.

В този момент очите и се отвориха и тя прошепна:

— Само да си го казал още веднъж!

И аз още веднъж го произнесох само че тоя път ухилен.

— Можеш да продължиш да търсиш ако искаш. — добави тя меко.

Направих го като гледах и си мислех колко твърда и овална беше там където беше необходимо, и бях безумно щастлив че е жива. Не знаех как беше оцеляла. Още ми пищяха в ушите пролетелите под носа ми куршуми.

Не беше много съгласна но я принудих да си загърне жакета.