Дългото очакване

Глава втора

Шофьорът на таксито и пиколото си имаха своя собствена сигнална система. Ако се окажех голтак щях да си получа заслуженото. Хатъуей Хауз беше най-добрият хотел в града и ако някой с празни джобове си мислеше, че може да разиграва театро, горчиво се лъжеше. Подобна система съществуваше и между пиколото и дежурния но рецепцията, защото бях обсипан с усмивки и никой не ме помоли да плащам в аванс. Пиколото изпълни безупречно абсолютно всичките си задължения и си заслужи петарката.

Той пусна ключа върху масата и запита:

— Желаете ли да ви сервираме нещо, сър?

— Какво предлагате?

— Най-доброто. Уиски, ако желаете. Жени също.

— Какви жени?

— Няма да се разочаровате, сър.

— Но е възможно тя да остане разочарована. Може би някой друг път.

— Разбира се, винаги на вашите услуги, сър. Само потърсете Джак. Това съм аз. — Той се ухили с половин лице. — Мога да ви доставя всичко, от което се нуждаете.

Притежаваше хитрите дребни очички на тарикат, на когото са известни и най-съкровените тайни на града.

— Не бих се отказал от услугите ти. — казах аз.

Той кимна и притвори след себе си вратата. Заключих след него, дръпнах резето и смъкнах дрехите си. Извадих чисто бельо и чорапи от куфара, хвърлих ги на леглото заедно с несесера ми и наблъсках всичко останало обратно в куфара. На следващия ден щях да изхвърлям всичко в някоя боклукчийска кофа и щях да си накупя всичко ново.

А тази вечер щях да изстържа всичката мръсотия от тялото си, даже и да ми се наложеше да разпоря всяка пора по тялото ми една по една, след което щях да се пъхна между чистите чаршафи и да остана там докато отново се почувствувам във форма и готов за ставане.

Сутринта ме събуди слънцето. Тръгна от краката ми и премина по цялото ми тяло, докато най-накрая спря в очите ми. Беше чудесен слънчев ден, знамение за едно успешно начало. Протегнах се, станах и хвърлих поглед през прозореца. Беше наистина чудесен ден. Правеше дори и градът да изглежда добре. От височината, от която го гледах, никой не би и предположил че му казват малкия Рино, защото салоните и игралните зали още не бяха отворени, и ако се изключеха дребните фигури на жените в търговските квартали, улиците имаха вид на съвсем миролюбиви и опустели.

Не, не съвсем опустели. В една канавка долу се беше проснал някакъв пияница. Приближи го някакво куче, подуши го и извърна в отвращение глава.

Изкъпах се още веднъж, за да прогоня остатъците от съня, ударих един сутрешен бръснач и се обадих на стайното обслужване. След като ми взеха поръчката се обадих и на дежурната телефонистка да ме свърже с най-реномираното шивашко ателие и им издиктувах цял списък от неща от които се нуждаех. Току що бях приключил със закуската и в стаята връхлетя един сияещ служител от ателието, който водеше със себе си шивача да ме облече в официален костюм. За мой късмет съм от ония мъже които нямат проблеми с готовата конфекция, така че ако се изключат някои отпускания тук-там, всичко мина отлично. Все пак не съм от дребните мъже.

Служителят си тръгна още по-сияен с двеста долара в джоба и тлъст бакшиш. Имах нужда вече единствено от бръснар, така че слязох долу.

Бръснарниците са едни много комични места. Също като трите маймунки, само че в обратния смисъл. Кой знае поради какви причини, бръснарите напомняха на износени репортьори, оратори и агенти на тайната полиция, и всичко това в една опаковка. Докато ви държат привързани към стола, карат ви да изслушате резюме на новините, от което би се изчервил и коментатор. Казах на бръснаря да ме подстриже колкото може по-късо и бях дотам. Нататък вече думата беше взета от него.

Започна да одумва хората и града и как щял да го управлява ако бил той кмет, отвлече се към държавната политика, после се отплесна към първата световна война, мина през втората и започна своята собствена трета.

Ако се бях вслушвал в тирадата му, щях да уловя момента, в който съвсем се оплете и се концентрира в бръсненето под ушите ми, но се бях вглъбил в ритъма с който старият цветнокож ваксаджия слагаше гланца на чисто новите ми обувки. Бръснарят издърпа със замах кърпата и ми кимна в огледалото. Видът му беше малко странен. Усмихна се порцеланово като пое банкнотата и нещо в гърлото му накара адамовата му ябълка да се раздвижи нагоре-надолу.

Тъкмо обличах сакото си когато през вратата си подаде главата пиколото, което можеше да ми достави всичко на света, и ми се ухили.

— Добре че ви видях да идвате насам. Търсят ви по телефона на рецепцията. Човекът каза че е много важно и аз го помолих да изчака, докато ви извикам.

— Благодаря ти.

Пръстите му сграбчиха монетата от четвърт долар във въздуха. Върнах се обратно във фоайето на хотела и той ми посочи редицата от телефонни кабини.

— Номер четири. Прехвърлихме ви разговора там.

Затворих вратата, вдигнах слушалката и се обадих.

Почвах да си мисля че съм доста известна фигура за града, в който кракът ми никога не беше стъпвал. Нищо чудно цялата работа да се обърне на един голям майтап в края на краищата.

Един чудесни вълшебен майтап, който хората тук нямаше да забравят още на третия ден.

Гласът беше доста пресеклив.

— Хелоу… хелоу, Джони?

— Съвсем вярно, аз съм. — казах аз и зачаках да чуя какво ще последва.

— За бога, момчето ми, снощи не ме остави да мигна цяла нощ. Едва преди петнайсет минути успях да открия таксито което снощи те е закарало в града.

Говореше ми така, сякаш бях длъжен да го познавам, и не беше лъжа. Това беше старецът от железопътната гара и гласът му звучеше сякаш четеше разписанието на влаковете. Всичко едновременно и с краката нагоре. Сякаш три влака на една линия по едно и също време, знаете.

— Извинявай, татенце. — казах аз. — Пътуването беше много уморително и имах нужда от малко сън.

Той ме заля с водопад от думи.

— Джони, момчето ми, да не си откачил! Как ти хрумна да се върнеш! Веднага се махай от тоя хотел и идвай тука при мен!

Не съм мигнал цяла нощ, мислих само за теб и какво ще стане ако те хванат. Цяла нощ, да го знаеш. Само да те пипнат и знаеш какво ще стане. Не е необходимо да ти разказвам какво представлява този град. Знаеш какво ще ти се случи в момента в който прекрачиш прага. Сега хващай веднага такси и при мен, разбираш ли? Има автобус в западна посока след половин час и съм ти запазил билет.

През цялото време бях гледал през прозореца на кабината и ги видях още като влезнаха. Бяха двама. Единият беше животното което охраняваше гарата през нощта. Другият беше малко по-малък и не толкова набит. Лицето му цъфтеше от щастие, сякаш току-що беше настъпил змия, а по ръцете му не се виждаха никакви пръсти, защото всичките се бяха свили на юмруци. Джобът на бедрото му беше силно издут. От другата страна също. Две издутини, по една за всяка страна.

Казах му:

— Твърде късно, татенце. Вече са тук.

— О, господи, Джони!

— Довиждане, татенце. — казах аз, окачих слушалката и излязох от кабината.

Грубиянът наблюдаваше асансьора и не ме видя като излизах от кабината. Другият момък тъкмо викаше с пръст дежурния и го накара да му донесе регистрационната ми карта, когато се приближих и застанах до него.

Изобщо не изглеждаше да е подготвен за подобен ход от моя страна. Гледаше картата ми с надрасканото с едри букви име «Джони Макбрайд» в горната част и псуваше полугласно, когато се обадих:

— Не съм толкова труден за намиране, приятел.

Все едно че нечии пръсти се вмъкнаха под кожата му при врата и издърпаха лицето му от черепа. Изтърва картата и ръцете му бавно и целенасочено се устремиха към мен за да ме размажат на място. Само го изгледах и му казах:

— Опитай се само да ме докоснеш и ще ти размажа шибаното ухо.

Ръцете му спряха на половината разстояние до шията ми, а очите му се започнаха да се кокорят така, че след малко клепачите му вече нямаше къде да ходят. Горилата мигновено се завъртя и едновременно с това в ръката и цъфна палка, погледна ме, после партньора си, като запита:

— Този ли е? — улови слабото кимване и отново се втренчи в мен.

— Бре, бре. — каза той.

Ухилих им се и на двамата.

— Не се главозамайвайте от общественото си положение, момчета. Загрубее ли играта, ще ни изхвърлят и тримата оттук.

Ухилих им се още повече без да отделям очи от палката.

Собственикът и изтръгна една съвсем поносима усмивка от себе се.

— Брей, ти си бил голям бабаит, бе.

Гласът му прозвуча доста подигравателно, но той все пак прибра палката за всеки случай. Другият момък ме гледаше с нямо обожание. Ръцете му се бяха отпуснали, но очите не. Бяха като изцъклени, напълно изцъклени. Бяха безжизнени, без да са мъртви, и въпреки това съдържаха смърт и омраза, каквито не бях виждал досега.

След малко се превърнаха в тесни цепнатини и лицето му с гърч се върна в обичайното си положение.

— Мърдай, Джони. Движи се точно пред мен, и не се отдалечавай много, за да не ти строша гръбнака с един куршум.

Не съм от тия, които се плашат лесно. Всъщност никой не може да ме уплаши. Бях преживял всички страхове, които може да изпита човек, и нищо и никой не беше в състояние да ме стресне. Изгледах ги и двамата, и те го прочетоха в погледа ми. После тръгнах пред тях и влязох в полицейската кола, като оставих двамата да ме притиснат от двете страни. Животното изгрухтя два пъти, очевидно от наслада. Другият седеше мълчаливо с поглед вперен право напред, освен в редките моменти, когато ми хвърляше по някое изцъклено око.

Казваше се Линдзи и беше капитан. Поне така пишеше на бюрото му. Другият пък беше Тъкър еди-койси или еди-койси Тъкър, това разбрах от обръщенията на капитана. Процесията ни до стаята не мина незабелязано. Ченето на чистачката увисна и метлата се изплъзна от ръцете и, дежурният сержант спря на средата на изречението, с което триеше сол на главата на някакъв юнак, а репортьорът изрева «Господи» и хукна към стаята за конференции за фотоапарата си.

За съжаление обаче трудът му се оказа напразен, защото Линдзи ме заведе в стаята си, където имаше само бюро, два стола и шкаф с документи. Двамата седнаха на столовете си, а мен ме оставиха да стърча прав.

Краката ми вече почваха да изтръпват, когато Линдзи се обади:

— Хладнокръвно копеле си, Джони. Никога не съм си и представял, че така ще се срещнем.

Извадих цигара и кибрит и си я запалих, без да бързам. Сега беше мой ред.

— Сигурен ли си, че нямаш някаква грешка?

Двете ченгета размениха погледи. Линдзи се усмихна и поклати глава.

— Мислиш ли, че бих могъл да те забравя, Джони?

— О, живи хора сме, случват се и грешки, знаеш. — Изпуснах пушека през носа си, като се опитах да му придам сложна форма. — Ако ме задържаш с обвинение по някакъв случай, длъжен си да ми го заявиш официално, а ако не… знаеш какво трябва да направиш. Не ми е в привичките да ме държат в някакъв въшлив полицейски участък и да ме навикват.

Линдзи изглежда беше държал в запас дълго потисканото си изсумтяване.

— Не знам каква ти е играта, Макбрайд, а и пет при не давам. Обвинен си в убийство. Убийство, извършено преди пет години на най-добрия ми приятел, който съм имал някога. Това е убийство, за което ще увиснеш на въжето, и аз ще бъда там най-отпред, за да се насладя на гърчовете ти, като провиснеш в дупката, и после ще отида в залата за аутопсия, където ще ти изкарат червата, и ако никой не поиска тялото ти, аз ще го взема и ще нахраня прасетата на най-близката ферма в окръга. Ето това е обвинението. Сега разбра ли?

Сега вече ми ставаха ясни много неща, включително и пресекливият глас на татенцето по телефона. Не бяха приятни.

Играта се беше оказала далеч по-мръсна, отколкото предполагах, и не бях сигурен, че ще ми хареса.

Убийство. Изглежда очакваха да напълня гащите.

Както вече казах, не съм от лесно плашливите. Отново го видяха изписано върху лицето ми и се зачудиха откъде ли идва куражът ми. Тоя път се облегнах на бюрото на Линдзи и му издухах в лицето всичкия пушек, който съдържаха дробовете ми, за да му дам да разбере как се чувствам.

— Докажи го. — казах аз.

Лицето му стана студено като лед.

— Ти наистина си загубил ума си, Макбрайд. Преди пет години побърза да се навреш в миша дупка и не знаеш какво сме посъбрали, нали? Не обръщай внимание на смеха ми. Въжето ти е на врата и няма сила, която да ти го снеме, освен като пукнеш. Аз ще бъда плътно до мършата ти, докато накрая не остане нищо от теб, освен купчина кокали. Ти не знаеш, че открихме пистолета ти с набор от най-ясните отпечатъци, които някога съм виждал, нали, Джони? Разбира се, че ще го докажа, Джони. Още сега. И ще те гледам отблизо в лицето.

Той се дръпна от бюрото си и кимна на Тъкър да мине зад мен. Тръгнахме по коридора към една стая с всевъзможни джунджурии, пред вратата на която се гърчеше репортьорът и пищеше да го пуснат вътре. На вратата пишеше ЛАБОРАТОРИЯ. Изглежда през изминалите пет години я беше вадил всеки ден, защото я намери само след секунда. Измъкна я от досието ми, пъхна я в касетата на един проектор, и включи светлината.

Наистина бяха най-ясните отпечатъци, които някога бях виждал. Кристално отчетливи, с няколко сложни завъртулки в средата. Тъкър ме потупа по рамото.

— Тук мини, бабаитче.

Линдзи ме чакаше до бюрото с чисто нова карта за снемане на отпечатъци пред него. Изцеди четвърт инч печатарско мастило от една тубичка върху стъклената пластина и го разстла по цялата повърхност с гумена ролка. След като постигна един равномерен слой, ми хвана ръката и натисна върха на показалеца ми в мастилото.

Първият път изглежда си помисли, че нарочно съм го размазал. Сграбчи ме за пръста и тоя път се концентрира.

Ефектът беше същият, както и бях очаквал, и той каза нещо мръсно.

Вместо отпечатък се беше получило плътно черно петно, защото папиларните линии отсъствуваха.

Може би не трябваше да се смея, но не можах да се сдържа. Опъкото на дланта му размаза устните ми, но преди да успее да го повтори, юмрукът ми се вряза в брадата му и той полетя на пода барабар с бюрото си и всичките джунджурии върху него. Тъкър успя да измъкне палката и да замахне, но не му стигна времето да се прицели добре. Краят и разпра сакото ми и се отдръпна за нов замах. И тогава го намерих. Намерих го толкова добре, че за малко не му изкарах червата. Сгъна се на две и в следния миг разбра какво е да чувствуваш лицето си като размазан зрял домат. Успях да го зърна как повърна и се обля целия миг преди нещо да разцепи главата ми с фойерверк от огнени искри. Тялото ми се разтърси до последната фибра от нечовешката болка и разбрах какво изпитва човек като умира. Сгърчената уста на Линдзи зад мен издаде нечовешки писък и си помислих, че това е последния звук, който ще отнеса със себе си в гроба.

Потънах в мрак, в който загубих представа за времето.

Слухът ми се върна първи. Чух някакъв глас да произнася:

— Само един глупак може да направи такова нещо, Линдзи.

И някакъв друг, леко треперещ глас му отговори:

— Трябваше да го убия. Бог ми е свидетел, че се опитах. Надявам се това копеле да пукне.

Намеси се и трето лице.

— А аз ще се моля да оживее. Ще го обработя така, както никой никога не го е обработвал, така че помогни ми.

Исках да изразя мнение по разисквания въпрос, но не можех. Главата ми се пръскаше от болка и усетих краката ми да се стягат във възел. Изчаках да ми поотмине и отворих очи. Лежах на метална кушетка в стая пълна с хора. Стените, таванът и пода бяха чисто бели и във въздуха се носеше тежкия мирис на дезинфектанти.

Присъстваха Линдзи с чудовищен оток на брадата си, Тъкър, направо неузнаваем от скрилите го превръзки, двама мъже в тъмни костюми, плосколицо момиче в бяла униформа което разговаряше с двама мъже в още по-бяла униформа със стетоскопи около шиите си. Последните двама разглеждаха няколко рентгенови снимки и кимаха с мъдър вид.

След като се разбраха помежду си, единият произнесе:

— Сътресение. Цяло чудо е, че няма фрактура. Направо не знам как се е отървал.

— Просто съм се родил с късмет. — обадих се аз и всички се втренчиха в мен. Отново станах популярен.

Спокойствието не продължи много дълго. Линдзи се усмихна, нещо, което изобщо не следваше да прави. Приближи се и седна на ръба на леглото като някой стар приятел. Усмивката му стана още по-широка.

— Чувал ли си някога за Дилинджър, Джони? И той също като теб си създал главоболия, опитвайки се да унищожи папиларните си линии. Но не му стана играта. Ти или си малко по-умен от него, … или пък твоите майстори са били по-кадърни. Засега не можем да ги снемем, но ще се появят след време. Във Вашингтон имат достатъчно средства да постигнат това, и ще им е достатъчна и една осма от площта да установят идентичността. Просто имаш още малко време, момчето ми. При Дилинджър разполагаха с измерванията по Бертильон и със снимки, докато ние тук нямаме нищо такова. Това е най-съвършеният номер, на който някога съм бил свидетел… абсолютно всеки да те познава и да не можем да докажем самоличността ти.

Тъкър нададе силен вой изпод превръзките си.

— По дяволите, не можеш да го оставиш да се измъкне просто така!

В смеха на Линдзи нямаше и следа от веселие.

— Няма да се измъкне никъде и никак. Единственият начин, по който може да напусне града, е в катафалка. Поразходи се, Джони. Виж се със старите си приятели. Позабавлявай се, защото не ти остава много време.

Помислих, че Тъкър ще скочи отгоре ми в тоя момент. И щеше да го направи, ако Линдзи не го беше задържал. Очите му под превръзките се бяха превърнали в малки бучки червен мрамор, жадуващи да направят това, което беше отказано на ръцете му.

— Проклятие, трябва да го задържим! Линдзи, само да го пуснеш…

— Затваряй си устата! Нямаме право да го задържаме повече.

Само да се опитам, и след пет минути някой въшльо адвокат ще го измъкне. — Той се обърна към мен. — Само остани в града. Ще бъда зад гърба ти през цялото време, не забравяй това.

По дяволите, бях длъжен да защитя достойнството си, ако не исках да загубя самоуважението си. Не можех да го преглътна.

— И ти запомни нещо, Линдзи. Всеки път, когато се опиташ да ме докоснеш с мръсните си ръце, ще ти размазвам шибаното ти ухо, както направих преди малко. Същото се отнася и за твоето мекере тук.

Някой малко остана да се задави.

Някой изпсува.

Докторът им каза да си вървят и сестрата затвори след тях вратата. Той ми посочи шкафа.

— Можете да се облечете и да си тръгнете, ако желаете. Съветът ми е да изчакате тук известно време. Нуждаете се само от малка почивка. Просто се чудя как сте се отървали толкова евтино.

— Мисля да си тръгвам. — казах аз.

— Нямам нищо против. Само не искам да се горещите.

— Ще се вслушам в съвета ви. — Посегнах зад тила си и опипах превръзката на главата си. — А бинтовете?

— Имате четири шева. Елате след седмица и ще ви ги сваля.

— Предсказвате ми дълъг живот. — казах аз.

Докторът ми се ухили.

Облякох се и слязох долу на входа, където подадох на гишето двайсетачка и ми върнаха петачка. Още чувствувах краката си гумени и главата ми пулсираше, но чистият нощен въздух ме освежи.

Беше тъмно като в кладенец. Облаците бяха забулили всички звезди. Някакъв разтревожен юнак псуваше на поразия, крачейки напред-назад по рампата пред входа. Той повдигна обнадеждено глава като отворих вратата, видя ме и продължи да снове. Закрачих по рампата, слязох на тротоара и се запътих към светлините, които бележеха центъра на града.

Цигарата му описа блестяща дъга във въздуха зад мен, разсипа се в искри в тревата на градинката и чифт тежки крака затропаха след мен. Започвах да си мисля че в този град дребосъците не бяха на почит в полицията. Тоя зад мен беше същински варел на два кюнеца. Беше толкова печен, че още на втория квартал се отървах от него.

След като се добрах до центъра се отбих в една дрогерия и се пъхнах в телефонната кабина. Набрах номера на хотела и поисках да ме свържат с Джак.

— Тук е Макбрайд. Помниш ли бръснаря, при който бях сутринта?

— Разбира се. Казва се Луут. Викаме му Луут Туут. Защо?

— Просто ме интересуваше. Благодаря.

— Няма защо. Между другото, откъде се обаждате, мистър Макбрайд?

— От една телефонна кабина.

— О! — гласът му прозвуча изненадано.

— Защо?

— Виждали ли сте вестниците тази вечер?

— По дяволите, не. Току-що излизам от болницата. Ходих да ми прегледат главата.

— Е, добре ще е да ги погледнете.

Той затвори преди да мога да му задам още въпроси. Взех един вестник от сергията пред дрогерията и видях какво имаше предвид. Наистина беше нещо рядко. Цялата първа страница беше бяла, защото изглежда предвиденият материал за нея е бил отменен в последната минута. Остатъкът от него беше скупчен в едно оскъдно ъгълче от някой гневен словослагател, когото сигурно бяха накарали да работи извънредно. Заглавието гласеше: «Полицията задържа заподозрян в убийство». Под него се съдържаше следния текст:

И така, мили дечица, завършила приказката. Лошият човек си отишъл. Аз бях нещо, което не се беше случило… все още. Някой доста отвисоко беше вдигнал телефона и им беше наредил на ония от лабораторията да не си отварят много-много устата. Захилих се така, че чак устата ме заболя, докато изведнъж си спомних за какво бях дошъл и се зарових в телефонния указател, докато намеря онова, което ми трябваше.

Телефонът на Луут Туут го имаше, но него го нямаше в къщи. Някой спомена името на бара където мога да го открия. Хвърлих един долар на едно такси да ме закара до бара, и когато влязох вътре, намерих Луут Туут заобиколен от тълпа благоговейно зяпнали го слушатели, които слушаха невероятната история за това как самият той пипнал Макбрайд с голи ръце.

Витаеше из небесата докато аз си проправях до него път през тълпата. Стоях и го гледах докато нещо не му заседна в гърлото и спря въздуха му. Нямаше никакво основание да се съмнява във всичко онова, което му казвах с очите си. И после се превърна в нещо с мъртвешко бледи устни и очи, което се строполи в безсъзнание на пода.

Изпих една бира и излязох след като го изнесоха на носилка. Всички бяха единодушни че е припаднал на най-интересното място.

На другата сутрин щях да ида при него да ме обръсне и да го помоля да ми доразкаже историята лично. И след този случай щеше да си остане завинаги само бръснар, който никога повече нямаше да обели зъб пред полицията.

Но до сутринта имаше много време и ме чакаше много работа. Таксито, с което бях дошъл, още ме чакаше отвън и му казах да ме откара на гарата. Пътят ни минаваше точно през центъра, така че имах случая да го разгледам подробно през работното му време.

Изглеждаше наистина чудесно. Също както го описваха вестниците, радиото и статиите по списанията. Сигурно сте чували за тоя град. Много отдавна било едно наистина хубаво и приветливо градче. Топилна пещ в подножието на планината превръщала рудата в медни слитъци и всички били щастливи. Те били солидни и стабилни момчета, които работата не можела да уплаши.

И приказката щеше да продължава в същия стил, ако не бил гласуван сухия закон. Линкасъл наложил закона без особени затруднения, но не на това мнение били заобикалящите го три големи града, и в резултат на несъгласието им всеки на когото му пресъхвало гърлото трябвало само да мине по моста в Линкасъл и да си го разкваси. И не след дълго вече в него можело да се намери от птиче мляко. Линкасъл се превърнал в това, което наричат открит град. Малкият Рино. На десет фута навътре от тротоара гъмжеше от игрални зали, маси за залагания, рулетки, игрални автомати… каквото ви душа поиска, по дяволите. Никой вече не бил такъв глупак, че да се блъска в топилната пещ. И наистина, защо да се поти, след като игралните къщи плащаха луди пари за крупиета, портиери, биячи, охрана, касиери и какво ли още не.

Чудех се дали щеше да им се досвиди да пратят на наемен убиец да пречука областен прокурор, който не одобряваше техните действия.

Шофьорът придържа вратата ми отворена.

— Дотук сме, авер. Долар и половина.

— Заповядай два. Не са много.

Хлопнах вратата и се изправих на платформата.

Гарата на практика беше опустяла. Цветнокож младеж се беше сгушил в една ръчна количка, подложил за възглавница под главата си пощенски чували, а вътре в чакалнята жена с дете на ръце дремеше на една пейка. От другата страна на платформата, в последния терминал, лежеше стаен като мъртвец тъмен автобус. Точно до него беше мястото, където се бях сблъскал с онова животно. Взирах се внимателно в мрака да зърна евентуалното му присъствие.

Чаках дълго, но нищо не помръдна в мрака. Изглежда онзи проверяваше само пристигащите автобуси. Прекосих платформата, спрях се пред входа, огледах се бързо наоколо и се шмугнах вътре.

Старецът тъкмо затваряше прозорчето на гишето си когато ме зърна. Гласът му се изгуби сред трясъка на решетката и последвалото я дрънчене на кепенеца. Вратата на кабинката му се отвори и той ми замаха бясно с ръка. Беше толкова възбуден, че подскачаше като козле докато провери дали вратата е заключена и после събра заедно две пейки.

— По дяволите, Джони, — избъбра той с клатеща се наляво и надясно глава, — направо ме съсипваш. Сядай, момчето ми.

Седнах.

— Някой видя ли те като идваше насам?

— Никой. И да са ме видели, какво?

Усетих отново озадачения му поглед, докато си приглаждаше мустаците.

— Четох вестниците и чух хората да се разправят. Защо си тук и каква е тази превръзка на главата ти? Те ли ти го направиха?

— Да, те са авторите. — признах си аз.

— По дяволите, няма ли да приключваш вече?

— Няма много за приключване. Един юнак на име Линдзи искаше да си поговорим. Поговорихме си. Разговорът позагрубя малко и си го довършихме в болницата. Линдзи си мисли че скоро пак ще си поговорим.

— Никога не съм си мислил, че си такъв глупак, Джони. За всякакъв съм те мислил, но не и че си глупак.

— Че за какъв друг си ме мислил?

Толкова бързо му го изстрелях, че той се размърда неудобно.

— Аз… съжалявам, синко. Не исках да го зачеквам пак. — Лицето му се сгърчи. — Прощавай, може би сгреших.

Неловки ситуации като тая се оправят най-добре като прекъснеш, за да си запалиш цигара. Точно това и направих. Още не бях наясно за какво намеква и не исках да си разкривам картите, като му задавам въпроси за неща, които трябваше да са ми известни.

— Може би. — казах аз, като издухах пушека.

— Тая нощ има автобус. — Той погледна часовника си. — Тръгва след два часа, така че по-добре изчакай тук. Ако никой не те е видял на идване, няма да знаят че си тук.

— Не се кахъри татенце, тук ми харесва много. — Бавно му се ухилих. — Кажи ми какво знаеш за Линдзи.

— Джони, ти…

— Питах те нещо.

— Би трябвало да го познаваш. Когато Боб Миноу умря, той се закле че ще пипне убиеца и от тогава не се е спрял. Докато е жив няма да спре, Джони. Той не е като другите. Линдзи е страшен. Той е единственият порядъчен полицай останал в тоя град, и ще си остане такъв, защото е замесен от такова тесто. Казвам ти, Джони, нищо не е състояние да го откъсне от следите ти. Нито пари, нито човек, нито каквото и да било друго. Бог ми е свидетел, че се опитваха, кой ли не и с какво ли не. Трябваше да го изхвърлят много отдавна, защото не играе по правилата им, само че знае прекалено много. Не говори, но ако си отвори устата, много от тях няма да могат да си намерят място.

Той спря и си пое дъх. Аз казах:

— Изплюй камъчето. За тия пет години са се случили много неща. Каква е сделката?

— Наистина. — кимна той. — Няма откъде да знаеш за тия неща. Спокойствието на града свърши отдавна. Ти го видя, нали? Кръчми на всеки ъгъл и между тях нищо друго, освен игрални домове. Гъмжи от пияници и алкохолици. В Норт Енд се шири проституцията и кой го е грижа? Докато капят пари, никой не дава пет пари. А падат здрави пари, мога да те уверя. Сигурно си мислиш, че хората ще се разбунтуват?

Е, вярно, гласуват. И какво? Изборите винаги се завъртат така, че нещата да си останат същите. Градският съвет върти опашката както му кажат търговците. Това е цялата мръсотия. Тоя град има повече от петдесет хиляди жители и всички до един заслужават да грабнеш голямата метла. Пълнят урните на всички избори и въпреки това един глас да има против и побесняват.

— Кой управлява всичко това?

— Да управлява? По дяволите имаш кмет, съвет, тая асоциация, оная асоциация, републиканците, демократите. По дяволите…

— Искам да кажа, кой движи всичко това, татенце?

— Я повтори?

— Искам да кажа, кой дърпа конците?

— О… разбирам, разбирам! Вземи например кръчмите в града, принадлежат на бизнес — асоциацията в Линкасъл. Това са отрепките на Лени Серво. Той държи салоните и игралните домове.

— Какво притежава той?

— Да притежава? По дяволите, той не притежава нищо. Държи цигарите и концесиите по всичките им магазини и печели повече от тях. Не, той не притежава нищо, но има достатъчно пари, за да финансира някой, който иска да отваря кръчма. Не поема никакви рискове. Само си седи на стола и си върти бизнеса.

Поех силно от цигарата и запечатах усещането дълбоко в паметта си.

— Май не изглежда лошо момче. — казах аз.

— А-а, хич не е лошо. Всеки иска да е гъст с него. Пръстите му са широки, когато знае че работата му е в кърпа вързана. Също като парка за отдих, който «дари» на града… при условие, че му дадат някой заблатен речен участък. Сега блатото го няма, а на негово място има кръчма, която поема целия речен трафик през лятото. Мястото е наистина страшно.

— Откъде е?

Старецът повдигна рамене.

— Знае ли го човек? Засели се в града преди шест години. Беше управител на салон известно време, преди да си открие собствен такъв. — Той спря да говори на пода и повдигна очи към моите. — Интересуваш се за града, от който си отиваш, Джони.

— От никъде не си отивам.

— Мога ли да те питам нещо?

— Давай.

— Ти ли уби Боб Миноу?

— Познай. — Произнесох го, сякаш беше отговорът, без да казвам нищо.

Часовникът измърка на стената. Бебето отвън изскимтя и млъкна.

— Не мисля, че ти си го убил, Джони. — Усмихна ми се и раменете му се повдигнаха и смъкнаха във въздишка. Изгледа ме повторно и поклати глава. — Никога не съм мислил, че ти си го направил, момчето ми, но сега не съм толкова сигурен.

Усетих как един гаден кикот напира към устните ми.

— Защо?

— Не мислех, че ти стиска, ето защо. — и той се приготви за неизбежния удар, който според него щеше да го сполети.

— Какво те накара да промениш мнението си?

И отново ме изгледа с оня, озадачения поглед. Отговорът му струваше огромни усилия.

— Да се върнеш се изисква много по-голяма смелост, отколкото да убиеш стария Боб.

Размазах последния фас под тока си.

— Не се мъчи да разбереш човека, татенце. Не винаги става.

— Не… не, разбира се. Имаш ли нещо против да ми кажеш какво разправяше Линдзи за цялата тая работа?

— Линдзи е много разсърдено ченге. Беше се настроил да ми лепне убийството, предполагам. В него е пистолета, с който е убит Миноу. Казва, че отпечатъците били моите.

Очите на татенцето се разшириха.

— Ами ти тогава как…

Вдигнах дланите си към него за да види че краищата на пръстите ми са гладки като полирано стъкло.

— Не можа да го докаже, татенце. Много му се искаше, но не успя. Даже и да познаваше тялото ми наизуст, пак нямаше да успее да го докаже. Смешно, нали?

— Джони, — задъха се той, — тоя номер никога не минава.

— Искаш ли да се обзаложим? — изсмях му се аз.

Той се изправи от столчето си. Лицето му представляваше смес от смущение и забърканост.

— Виж, хайде да пийнем нещо. Имам още два часа свободни, преди да отворя.

— Е, най-после да кажеш една умна приказка. — казах му аз одобрително.

Отворих вратата и излязох, докато той заключваше чекмеджето с парите. Жената с бебето се разхождаше напред-назад по платформата отвън и чакалнята беше опустяла. Старецът излезе, щракна катинара и го провери, след което си облече палтото.

От джоба му се подаваше пощенска картичка и аз я дръпнах като минаваше край мен. Пуснах я на пода и се наведох да я вдигна.

— Виж, падна ти нещо.

Той ми благодари и я пъхна обратно в джоба си. Но аз вече бях успял да зърна адреса върху нея. Беше Никълъс Хендерсън, Сътър Плейс № 391.

Имаше един разбичкан форд модел 36 година. Вмъкна се зад кормилото, докато аз се наместих до него.

— Къде отиваме?

— Знам едно местенце. Единственото, където все още можеш да хапнеш порядъчна пържола. Има и мацки, ако те интересуват.

— Винаги са ме интересували. — изсмях се аз.

Той така рязко се завъртя към мен, че замалко не обърна колата.

— Станал си друг.

— Пет години са много време, татенце. Човек се променя. — произнесох аз небрежно.

Все така рязко се обърна напред и изведе колата от територията на автогарата.

— Да, тука сигурно си прав. — съгласи се той с мен.