Дългото очакване

Глава четвърта

В осем и половина слязох долу във фоайето и събудих ченгето в креслото. Казах му:

— Излизам да хапна. Ще дойдеш ли с мен или ще ме изчакаш тук?

— Не се прави на умник, приятелче. — Той се измъкна от креслото и заситни зад мен.

Излязох на улицата и се огледах за някое подходящо място, където да закуся. След малко попаднах на такова и влязох. Ченгето седна на една маса близо до вратата и поръча кафе. Погълнах известно количество шунка с яйца и поръчах още една порция препечен хляб с кафе, като оставих един долар на масата. Ченгето вдигна поглед, увери се, че не се каня да тръгвам скоро и си поръча още едно кафе.

Изчаках го да отмести погледа си от мен към вратата и направих първия си ход. Станах и притичах до вратата на кухнята, отворих я рязко и се скрих зад нея. Главният готвач ме изгледа студено.

— Желаете ли нещо?

— Исках само да ви кажа какъв чудесен готвач сте.

Той се ухили и аз се върнах обратно в залата.

Ченгето беше изчезнало.

Казах на келнера, че парите са на масата и излязох от ресторанта. На срещуположната страна на улицата имаше една дрогерия със щанд за закуски и яхнах последното столче. Половин минута по-късно ченгето дотича задъхано обратно по улицата, а зад него изскърцаха спирачките на полицейската кола. Спряха пред ресторанта и всички вкупом нахълтаха вътре.

Само след секунда изскочиха обратно, въртейки нагоре-надолу глави по улицата и разгорещено заспориха помежду си. И тогава Линдзи излезе от колата и ги изравни със земята.

Беше глупаво от негова страна да прибягва към такъв евтин трик Дебелият копой представляваше само един декор, с който се надяваха да ми приспят вниманието и след като се отървях от него, трябваше да се успокоя и да не забележа другия, когото бяха поставили зад сградата, и който щеше да ме прехване без всякаква трудност.

Тъкър беше проумял още на часа с какъв човек си има работа, но при Линдзи този процес изискваше време. Поръчах си още едно кафе и ги зачаках да се пръждосат.

Попитах продавача след като ми донесе кафето къде се намира обществената библиотека и той ми нарисува на гърба на едно меню как да стигна до нея. Платих му, пъхнах менюто в джоба и поех към библиотеката.

Тя представляваше едно ново триетажно здание в един квартал точно до главната улица. Беше построена на половин акър площ, със спортна площадка от едната страна и паркинг от другата. На стената вдясно от врата беше вградена бронзова плоча с надпис: «Линкасълска Обществена Библиотека. Дарение от Бизнес-асоциацията на Линкасъл». Рушветът беше действително капитален, платен за да бъде превърнат града в ничия земя според нечии планове. Оня юнак Серво действително си разбираше от работата.

Зад вратата на едно бюро седеше момиче на не повече от двадесет години и доста неуспешно се правеше, че не дъвче дъвка.

— Бих искал да погледна някои вестници. Къде мога да ги намеря? — запитах я аз.

— Нови ли са?

— Не. Отпреди шест или седем години са.

— О, те са в сутерена. — Тя посочи през рамото си към един вход с арка. — По стълбите отивате право там. Всичко е подредено по дати и ще ги намерите без проблеми. Ще ви помоля само да ги върнете после пак на местата им.

Обещах и ще го направя, благодарих и и тръгнах по стълбите.

Само след двайсет минути имах всичко, от което се нуждаех. Беше брой на Линкасъл Нюз отпреди шест години, два месеца и девет дни. Дебели черни заглавия гласяха: «Областен прокурор убит». Изчетох внимателно целия брой и се запознах с всички факти. Беше застрелян в офиса му с револвер 38 калибър откраднат една година по-рано от магазин за огнестрелно оръжие. От страна на полицията нямаше никакъв коментар върху събитието, освен намека че убиецът им е известен.

Останалото беше обзор на изминалата преди това година и аз се върнах там, откъдето изглежда беше тръгнала цялата история.

Началото беше сложено скоро след като големите градове в непосредствена близост до Линкасъл бяха гласували забрана на алкохола. Едно проучване посочваше че след това събитие цеховете за спиртни напитки в Линкасъл претърпяват истински бум и Линкасъл започва да се радва на нарастването на благосъстоянието съпровождащо този процес. Коренните жители били от този тип хора, които недолюбвали хората на закона, така че хазартът нямал никакви проблеми тук. Полицията имала известни проблеми с някои дребни нарушения на законите, дължащи се на негласния му статус на открит град, но след като всичко това не напускало рамките на малкия град, почнала да гледа през пръсти. Някой предложил да гласуват резолюция в общината за поставяне на хазарта извън закона, но мнозинството я отхвърлило без колебание, не желаейки да секват неочакваната манна небесна. Техният аргумент бил, че статуквото щяло да си остане същото, без да се променя, и след като ситуацията била под контрол, нямало за какво да се тревожат.

Беше изпипано наистина професионално. Самото съвършенство.

Статуквото останало, разбира се, но обърнато на сто и осемдесет градуса. Буквално за една нощ градът осъмнал осеян с игрални домове, каквито сигурно в Невада не били и сънували. Почтените жители на града били изненадани по бели гащи. След като половин дузина души се самоубили при съмнителни обстоятелства областният прокурор назначил специална комисия, която да разследва случаите.

Следващият вестник който хвърляше някаква светлина върху случилото се беше едно неделно вестниче. Някакъв амбициозен репортьор беше разкопал компромат за за някой си Лени Серво, който се бил установил в града преди една година. Едва отървал кожата си в Източните щати след обвинения в крупни престъпления. Изглежда е имал скътан за черни дни някой друг долар, защото процедурите по екстрадирането му потънали в съда. Станало очевидно, че джобът му изтънял съвсем след всички тия усилия, но Лени не бил от тия, които се предават лесно. Не минало много време и джобът му отново се издул и се захванал с недвижими имущества. По-късно станало ясно, че сградите ги бил подбрал на най-стратегическите за хазарта места и оттам започнал стремителният му възход.

Робърт Миноу го изправял два пъти пред съда, без да успее да установи произхода на парите му, и в продължение на два месеца имало затишие. И тогава областният прокурор пуснал в ход всички средства с които разполагал и на една вечеря в общината по случай новата година хвърлил бомбата, че Линкасъл бил в ръцете на организирана група престъпници, които били затегнали примката около врата на всеки гражданин, като му изпразвали джобовете. Разполагал със сигурни доказателства за причастността на определени хора към серията от убийства и обещал да извади на бял свят един от най-разтърсващите скандали на неговото време.

Но не успял да осъществи обещанието си, защото седмица по-късно бил мъртъв.

И ето тук на сцената се появяваше Джон Макбрайд.

Сиреч аз.

По молба на държавния финансов ревизор екипът на областния прокурор започнал разследване на финансовото състояние на националната банка в Линкасъл. Проверката на счетоводните документи открила че някой бил задигнал от банката по доста елегантен начин двеста бона. Оказало се, че работата била свършена от някой си Джон Макбрайд, банков чиновник, който в момента бил в отпуск. Разбира се, самият факт че това се разбрало, говорело че не я бил изпипал до края. Областният прокурор издал заповед за арестуването му.

В тоя период някой видял сметката на Миноу. Бил открит мъртъв в офиса му в десет часа вечерта от чистачката. Пистолетът се валял на пода, а трупът бил зад бюрото, и който и да го убил е могъл спокойно да се измъкне без да го види някой. Лекарят извършил аутопсията дал заключение че смъртта е настъпила един час преди да бъде открит трупа. Един по-късен полицейски доклад потвърдил, че никой не е видял убиеца нито да влиза, нито да излиза. В продължение на една седмица полицията правела смътни намеци, и след това капитан Линдзи се ангажирал с твърдението че убиецът бил Джон Макбрайд, а мотивът му — отмъщение, и че преди да изтече месецът той щял да бъде изправен пред съда.

Месецът сигурно се е сторил дълъг на Линдзи.

Имаше и същински словесни бисери. Според един такъв възходящата звезда на Робърт Миноу била угасена малко преди да заблести с пълна сила от един мръсен банков крадец. Разлистих дори и някои от вестниците от други щати.

Сгънах ги внимателно и ги върнах обратно по местата им на стелажите. Стоях пред тях и ги гледах. Вътре в себе си изпитвах неясно и тревожно чувство, едно чегъртащо съмнение дали не бях допуснал грешка, защото ако бях допуснал такава, щях да платя страшна цена за това. Циментът под краката ми изведнъж стана студен и пронизващ.

Но това не беше циментът. Това бях аз. Това беше онова дяволско съмнение, нашепвало ми толкова отдавна че нещата може да са се развили точно по този начин и героичният ми поход за златното руно се оказваше абсолютно идиотска постъпка.

Усетих как потта залива очите ми и се устремява по бузите ми. Страшен бяс ме обзе загдето ми минаваха такива мисли през главата и заудрях с всичка сила металните шкафове така, че помещението закънтя оглушително от ударите ми, докато кожата на юмруците ми не се превърна в кървава каша.

Седнах малко да ми мине гневът и след малко останаха само съмненията. Проклех всичко свързано с Линкасъл за което можех да се сетя. След като спрях да се псувам издърпах отново два вестника и ги отворих на рубриката за специални теми където две колонки са водеха от някой си Алън Логан. Запечатах името в паметта си и натъпках обратно вестниците.

Робърт Миноу беше единственият човек, който не си беше позволил да ме осъди преди да мине процеса. Всички останали ме бяха разпънали накръст in absentium[1]. Качих се горе и излязох отвън, където запуших на стълбите, унесен в мислите си. Толкова дълбоко се бях замислил, че дори и звукът пльок който се разнесе до мен, не можа да ме разсее, докато не видях че две хлапета се бяха втренчили в стената зад мен. Завъртях се да видя обекта на любопитството им, видях го и се хвърлих по очи върху стълбите миг преди да се разнесе следващото пльок.

На стената точно зад мястото където беше стоял гърба ми, беше цъфнало парче изкъртена мазилка с размерите на четвърт долар, обилно примесено с разплескано олово. Ако бях останал на мястото си, щеше да ме прониже точно през корема.

Ако хукнех, хлапетата сигурно щяха да ме последват и аз се втурнах като луд. Завих зад гърба на зданието, изблъсках вратата на оградата и се затичах по прохода, който водеше към улицата.

Започваше големият майтап. Юнаци, които ги биваше повече от ченгетата в проследяването на даден човек. Юнаци със снайперистки пушки със заглушители, които не даваха пет пари че в непосредствена близост до жертвата им играеха деца. Това окончателно разсея съмненията ми.

Заобиколих колкото може по-бързо квартала и се добрах до един ъгъл, от където се виждаше библиотеката. Срещуположната на библиотеката страна на улицата беше заета от частни домове, за които бях сигурен че не беше стреляно от там. Нямаше да пропуснат от толкова близко разстояние.

Но зад частните къщи се издигаха жилищни блокове в колона с чудесни плоски покриви, които предлагаха идеални условия за един стрелец. Нямаше никакъв смисъл да хукна да го търся. Беше имал достатъчно време да разглоби оръжието и да го пъхне в съвсем невинна пазарска чанта.

Воден от чисто любопитство пресякох улицата и се запътих към блоковете. Спрях се на първия. Беше пететажна сграда като всички останали и с автоматичен асансьор. Използувах то до последния етаж, излязох от него, и се качих по тясната стълба на покрива. Колко лесно било.

Някакъв мъж се мъчеше да прикрепи телевизионната си антена към комина и ме поздрави с кимване на глава.

— Да се е навъртал някой наоколо преди няколко минути?

Пусна ключа и се изправи, като протегна с наслада краката си.

— Хм, не съм много сигурен, стори ми се че преди малко чух някаква врата да се затваря по-надолу.

Благодарих му. Той се върна към антената, а аз прекрачих преградата която делеше двете съседни сгради.

Библиотеката на практика се виждаше от всеки покрив, но стълбите на входа можеха да се обстрелват само от два.

Беше използувал първия от тях.

Не беше прост. Не оставяше никакви следи след себе си. Нямаше нито празни гилзи, нито драскотини по парапета, където някой безгрижен стрелец би подпрял оръжието си, нито някакви изхлузили се от джобовете дреболии, когато стреляш от легнало положение, абсолютно нищо. Бях готов даже да се обзаложа че копелето се беше отървало даже от дрехите си, за да избегне и най-малкия риск от евентуални следи по тях.

Беше хитро копеле наистина, но не чак дотам, че да се сети да заличи следите, които бяха оставили лактите и подметките му. В чакъла се бяха образували четири малки, но съвсем отчетливи ямички, и когато се опитах да ги покрия с тялото си, лактите ми се оказаха цели осем инча напред.

Юнакът беше въздребен. Някъде около пет фута и шест инча. И щеше да се смали още повече когато ми паднеше в ръцете.

Възползувах се от същия вход, който и той беше използувал, и не срещнах жива душа по пътя си. Стигнах до ъгъла и после до главната улица, без да получа куршум в гърба.

Часът беше станал десет и десет и оползотворих следващите тридесет минути в покупка на ново сако. Магазинът за огнестрелно оръжие беше редом с конфекцията. Витрината му беше отрупана с пистолети от всякакъв калибър и вид и аз бях готов да се обзаведа на часа с един такъв, ако не беше предупреждението на витрината, че трябва да имаш разрешително за носене на оръжие.

Ако искаш да застреляш някого, трябва да имаш разрешително.

Две врати по-надолу имаше будка за пури с телефонен автомат на стената. Старицата зад щанда ми развали един долар на монети и аз намерих телефонния номер на Линкасъл Нюз в телефонния указател.

Оттатък ме поздравиха и поисках да говоря с Алън Логан. Последва бърза серия от изщраквания и чух гласа му.

— Логан на телефона.

— Зает ли си много в момента? — запитах го аз.

— Кой се обажда?

— Не е толкова интересно. Искам да говоря с теб.

— Какво си наумил, приятелю?

— Нещо, от което ще направиш хубава статия. Опит за убийство.

Повече не му и трябваше.

— Не съм зает. Защо?

— Подбери някое хубаво местенце, където можем да се срещнем. Да няма хора, нали разбираш?

— Имаш предвид ченгета, нали?

— Включително и тях.

— Има един бар на брега на реката. — каза той. — Казва се Скиото Трейл и всеки момент трябва да отвори. Собственикът ми е приятел и можем да си поговорим спокойно в задната стая.

— Окей. След половин час става ли?

— Добре.

Окачих слушалката и се спрях пред щанда. Старицата ми обясни къде беше крайбрежната улица, но аз нямах намерение да бия три мили път пеша до там. Повиках по телефона такси и докато го чаках изпих една газирана вода.

Шофьорът ме запита:

— Накъде?

— Знаеш ли Скиото Трейл но крайбрежната улица?

— Разбира се, но те още не са отворили.

— Нищо, ще почакам докато отворят.

Шофьорът повдигна рамене и се включи в движението.

Скиото Трейл беше голяма бяла къща започнала живота си като частен дом, до момента в който реката си беше проправила път до задния двор на къщата, после бързо се беше преквалифицирала в цех за спиртни напитки, чийто собственик си беше сковал кейче към задния вход, на което приемаше яхтите на речния клуб. Паркингът беше празен, като се изключеше хлапето върху баржата за бензин, която се полюшваше около котвената си верига. Цялата местност беше пуста.

Платих на таксито и обратния път и заобиколих сградата откъм верандата. Един нов шевролет беше опрял муцуна до буика на гърба на зданието, така че в края на краищата мястото не беше толкова запустяло, колкото изглеждаше на пръв поглед. Почуках няколко пъти на вратата, чух да приближават тежки стъпки зад нея и един висок и мършав момък със счупен нос застана на прага и каза:

— Да?

— Логан тук ли е?

— Да. Ти ли си тоя, дето те чака?

— Да.

— Влизай. Отзад е.

Затръшна вратата и ми посочи към един вход в дъното на бара, като продължи да бърше пода. Зад вратата имаше коридор който ме отведе до тясна зала с врати за тоалетните и оттам в една квадратна стая с подиум за оркестъра и дансинг. Масите бяха пръснати съвсем либерално, а за хората, които желаеха уединение, заведението предлагаше сепарета със завеси на входовете.

Точно там намерих Логан.

Изобщо нямаше вид на репортьор. Едното му ухо имаше вид на карфиол, носът му беше сплескан, а над очите му минаваше широк белег. Беше привел глава над вестник и решаваше кръстословица, а раменете му всеки момент щяха да пръснат сакото му.

Пъхнах ръцете си в джобовете и го приближих покрай стената, без да ме чуе, като заградих входа на сепарето. Не исках да поемам и най-малкия риск. Можеше да се окаже, че е боксьор, но в такъв случай не можеше да нанесе удар от седнало положение.

— Логан?

Лицето му се набръчка по ръбовете в първия момент и после изненадата изглади чертите му, после отново се сбърчи цялото и зъбите му се оголиха, къси и квадратни, под устните му които се бяха превърнали в тънка червена черта.

— Проклет да съм! Трижди да съм проклет!

— Може би. Имаш ли шофьорска книжка или нещо друго за самоличност?

В първия момент не можа да схване какво му говоря. Присви очите си концентриран върху думите ми и после хвърли портфейла върху масата. Отвори се на вложката със шофьорската му книжка и членската му карта от журналистическата гилдия.

Седнах.

Беше следващият омагьосан от лицето ми. И за секунда не можеше да отдели очите си от моите. Гледаше ме втренчено докато започна да му се връща речта.

— Джони Макбрайд! Проклет да съм!

— Започваш да се повтаряш.

— Не можах да повярвам, като го чух. Помислих, че Линдзи е превъртял. Уверих се едва когато разбрах какво се е случило в централното управление.

Пръстите му се бяха вкопчили в ръба на масата, сякаш искаше да откърти парче от нея.

— Не знам защо, но никой не се радва на срещата си с мен. — казах аз.

Устните му пак се дръпнаха и отново видях зъбите му.

— Никой няма да се зарадва.

Аз също можех да правя физиономии и му го доказах.

— Някой се опита да ме пречука преди малко. Точно пред входа на библиотеката.

— Това ли искаше да ми разкажеш?

Вдигнах рамене.

— Това беше само трик за да те примамя тук. Първо ти ще ми разкажеш нещо, и ако ми хареса, после аз.

По реакцията му човек можеше да си помисли че съм му стоварил един между превърналите се на цепки очи.

— Кучи син! Как са пропуснали! — задъха се той.

— И ти май не ме харесваш, нали! — ухилих му се аз.

— Съвсем прав си.

— Описал си ме в доста добри краски във вестника за човек който не ме харесва. Всички други ме разпънаха на кръст.

— Дяволски добре знаеш защо постъпих така. Следващият път ще те разнищя.

— Успокой се и млъкни. — казах аз. — Започва вече да ми писва от всичките простотии с които ми пълнят главата откакто се върнах. Никой не може да ме разнищи, камо ли ти. И Тъкър и Линдзи се опитаха, но без особен успех.

Логан започна да се усмихва с разпусната и гадна усмивка и седна. Ръцете му вече не стискаха ръба на масата. Беше ги поставил върху масата и всичко в очите му говореше че е готов да ме намери на секундата щом му падне удобен случай.

Казах му:

— Разкажи ми за мен, Логан. Все едно че не ме познаваш, и разказваш всичко, което знаеш за мен, на трето лице. Разкажи ми за работата в банката и за това как беше убит Боб Миноу.

— А ти какво ще ми разкажеш в замяна на това, Джони?

— Нещо, което дори и не си сънувал.

Той понечи да каже нещо, но спря. Огледа ме преценяващо и поклати леко глава.

— Това започва още отпреди да те познавам, много преди това. Чувал съм някои неща за теб, но това бие всичко.

— Не ми спестявай нищо, давай.

Ръката му посегна разсеяно за цигара и я набучи в устата му.

— Добре. Ти си Джони Макбрайд. Роден си в Линкасъл, ходил си тук на училище и си започнал работа в банката след две години в колеж. Взели са те в армията, преживял си сума нещо и се връщаш у дома герой. Най-малкото поне медалите ти показват това.

В тоя момент вдигнах ръка.

— Какво трябва да означава това?

— Не се прави на пън. Ти си единственият, който знае отговора на този въпрос. Може да си се прославил зад океана. Ако си бил, тогава се е случило нещо, което коренно те е променило. И така, връщаш се в къщи и тръгваш на работа в банката. — Пръстите му се свиха около цигарата и я прегънаха. — И си намираш момиче. Няма никакво значение чия е била. Ти си големият герой от войната и тя се лепва за теб.

— Коя е тя?

Очите на Логан бяха бледи и воднисто сини. Наблюдаваха ме без да трепнат; очи изпълнени с отрова, която и за миг не беше загубила своята смъртоносност.

— Вера Уест. Прекрасно и вълшебно момиче с коси с цвят на пресен мед. Момиче, за което животно като теб дори няма право да мечтае.

Изсмях се с най-дебелашкия смях, на който бях способен.

— Дръпнал съм ти я от ръцете, нали?

— Проклет да си! — Вече беше почти готов, а аз не помръдвах. Зъбите му изскърцаха в страшното усилие да се овладее и той просъска следващите думи. — Да, Вера тръгна с теб. Тя загуби ума си и позволи да и разрушиш съдбата. Толкова беше влюбена в теб, че дори и след като я използува и захвърли като мръсен парцал, продължаваше да те обича. Ето затова те пощадих. Не исках да и докарвам още мъка!

— И така, бил съм лошо момче. Нещо друго?

— Ти ще бъдеш мъртво момче, Джони.

— Нещо друго? Как съм я използувал?

Той с огромно усилие се притисна към пейката.

— Знаеш ли, проумях го още преди да загреят ченгетата. Тъй като Вера беше секретарка на Гардинър, тя имаше достъп до много поверителна информация, до която ти като обикновен банков служител не можеше да се добереш. Справил си се превъзходно като си я накарал да ти даде ония книги без да възбудиш любопитството и. И си обработил чудесно сметките. Само дето твоите сметки излезли малко криви, защото докато си в отпуска и пристига държавният финансов ревизор. Спипали те по бели гащи, нали? Документите отишли в Миноу и той издал заповед за издирването ти, само дето не успя да те открие, защото ти го изпревари. Ти беше толкова пъргав, че успя да му теглиш куршума.

— А Вера? — запитах го аз.

— Това е нещо, което искам ти да ми го кажеш, Джони. Аз искам да знам защо момиче като Вера плю върху себе си и се повлече накрая с това чудовище Лени Серво. Искам да знам защо накрая се превърна в една красива пияна негодница, която можеше да накара Серво да изглежда добре дори и когато беше паднала на дъното.

— Къде е сега тя, Логан?

— Бих искал да знам. Изчезна преди три години. — Устата му се изкриви жестоко. — Това и го направи ти, мръсно вонящо страхливо копеле. Нашият велик герой, Джони Макбрайд.

Ръцете му се устремиха към мен над масата. Бавно. Лявата му ръка по-напред от дясната, така че да не мога да избягам преди да ме е сграбчил.

— Джони Макбрайд е мъртъв. — казах аз.

Ръцете му замряха, сякаш спрени от невидима стена. Погледна ме сякаш бях луд или нещо подобно, като се мъчеше да не ми повярва, но нямаше друг начин, защото аз си седях спокоен пред него и пушех безметежно, без да ме е грижа че един бивш боксьор иска да ми свети маслото. Едва дочух шепота му:

— Какво?

— Макбрайд е мъртъв. Падна от скелето на един мост в реката и успяха да намерят само няколко парчета с месо с късове парцали от него. Беше надробен сред бързеите и аз лично погребах това което беше останало от него преди не повече от две седмици.

Не можеш да разказваш на някой за смъртта на човек, който седи срещу него, пуши и разговаря. Не можеш да го убедиш с едно изречение или две. Не, първо трябва да бъде потопено дълбоко, да се помете от въртопа, и после да изплава на дребни парченца, които нямат никакъв смисъл, и да се оформи на лицето ти като тебеширена маска, бяла и напрегната малко повече от нужното.

Краката на Логан се отпуснаха и той се размърда на ръба на пейката.

— Лъжеш!

— Има официален документ за смъртта му, и ако искаш, можеш да провериш.

Никой не можеше да произнесе подобни думи и да не му повярват. Знаехме го и двамата и въпреки това лицето му запази циничното си изражение, когато произнесе:

— Кой си ти тогава, по дяволите?

— Това, — казах му аз, — е нещо което бих искал да узная и аз.

— Ти си луд! Луд за връзване!

— Точно обратното, Логан, нормален съм повече и от нормалните хора. Възможно е да изглежда налудничаво, но такава е истината, и както ти казах ще ти струва само един телефонен разговор да се увериш сам в това. В Колорадо има една компания на име Дейвитсън Констракшън. Строят мостове и копаят нефтени кладенци. Обади се по телефона и питай някой от началството.

Ръката му покри лицето, така че виждах само очите му.

— Продължавай.

— Вярваш ли в съвпаденията?

— Понякога.

— Точно това се случи с мен. Случайност, която няма да се повтори и след хиляда години. Ще ти разкажа за мен и Джони за времето от което имам спомени, а това са само две години. Когато ти казах, че не знам кой съм, това беше вярно, но не беше цялата истина. Знам кой съм, и това е всичко. Знам че се казвам Джордж Уилсън защото бях с тази самоличност по време на нещастния случай, но нямах нито адрес нито биография, нито можех по някакъв начин да разбера кой съм и откъде съм дошъл. Не знам дали имам досие в полицията или съм служил в армията, защото нямам папиларни линии на пръстите. Виждаш ли?

Обърнах дланите си към него и той кимна навъсено.

— Чух за това.

— Това е само част от историята, Логан. Спомням си някакви си дванайсет часа преди да се случи нещастието, и това е всичко.

— Да ги чуя.

Извадих цигара и я запалих.

— Преди две години компанията Дейвитсън изпрати автобус да набере малко нови строителни работници. Петнадесет човека се записаха, хвърлиха багажа си върху автобуса и направиха един последен рейд в града. Същата вечер в единайсет автобусът отпътува за лагера с петнайсет пияни до козирката мъже.

При спускане надолу по един стръмен участък автобусът излезе от пътя, блъсна се челно в една скала и накрая избухна на дъното на една клисура. Спомням си как нещо ме блъсна в главата и полетях във въздуха.

Трябва да съм лежал в безсъзнание не повече от три-четири минути. Като се съвзех, видях че автобусът гори здраво и във въздуха се носеше аромата на човешко печено. Не беше особено приятно. Някой пищеше та се късаше и видях един момък затиснат от бронята и как пламъците пълзят към него. Успях да допълзя до него и да повдигна желязото което го притискаше към земята. Така загубих папиларните си линии. Шибаният метал беше нажежен до червено.

Успяхме да изпълзим на петнайсет метра, когато избухнаха резервоарите. Буквално ни закопа в земята и наоколо заваляха парчета от автобуса. Отново загубих съзнание, само че вторият път дойдох на себе си на тъмно.

Другото момче беше намерило някакъв поток и ме беше потопило в него. Ръцете ми изглеждаха като сурово месо и първото нещо, което ме блъсна в главата, беше когато установих че съм си загубил паметта. Толкова се развълнувах, че отново изгубих съзнание. Два дни по-късно се съвзех в болницата на компанията. Момчето успяло да спре минаваща кола и повикали помощ.

И тук вече идва смешното. Когато се съвзех в болницата, помислих че полудявам. Лежах на леглото и виждах себе си. Шибано, нали? Трябваше да си свидетел как се почувствувах аз. Наложи се един доктор, две сестри и самият Чарли Дейвитсън да ме убеждават, че съм нормален. Момъкът на съседното легло беше абсолютното ми копие, и ако се бяхме родили близнаци, едва ли щяхме да си приличаме повече.

О, ако имаше полудели, то това можеха да бъдат само докторите. От възбуда. Поради два наистина изключителни случая: първо, че аз действително бях получил амнезия, и второ поради изумителната ни прилика. Другият се казваше Джони Макбрайд. Моето име беше изписано от вътрешната страна на ризата ми, и това беше всичко. Багажът ми беше изгорял напълно в пожара. Цялата фирмена документация и личните документи бяха изгорели също. Някои от чантите бяха изхвърчали надалеч и това ги беше спасило. Тук Джони имаше по-голям късмет от моя.

Но така или иначе, от тоя момент станахме неразделни. Всичко вършехме заедно. Правехме поразии за десет души и ни кръстиха «Дяволските близнаци».

Поех дълбоко от дима и го задържах в гърлото. Десетки пъти си го бях преразказвал на ум, но когато дойде да го изразя на глас, думите идваха трудно.

— Преди няколко дни работехме на един мост. Подхлъзнах се и увиснах на осигурителното въже. Висях на петдесет фута от земята. Вятърът беше много силен и блъскаше въжето над мен в една греда, която го стържеше, и то бързо. Не ми оставаше много време и ситуацията изглеждаше безнадеждна, но Джони се спусна по собственото си въже, за да ме завърже за себе си. Миг преди да го закопчее въжето му се скъса и той политна надолу. Мен успяха да ме издърпат.

Два дни търсех останките му, за да ги погреба. Доколкото знаех от него, той нямаше семейство. Взех личните му вещи и ги разгледах. Разбираш ли, Джони никога не говореше за себе си. Разбрах защо. Намерих писмо, което беше започнал да беше, но не успя да довърши. Беше го пъхнал сред някакви стари боклуци и очевидно го беше забравил, но от него разбрах какво беше преживял.

Помня го дума по дума. Искаш ли да го чуеш?

Едва улових кимването му.

— «Изхвърлиха ме от Линкасъл преди пет години. Отнеха ми парите, отнеха ми честта, отнеха ми момичето. Отнеха ми всичко, което имах и тя се смееше докато го вършеха. Смееше ми се защото беше част от цялата мръсотия, а аз я обичах. Тя се смееше и тогава, когато тръгна с него, докато онова садистично копеле, което работи за него, се опита да ме убие с нож. И аз побягнах. Бягах, бягах, и никога няма да спра да бягам, докато…» и така завършва писмото.

— Не чух никакви имена. — каза Логан.

— Точно така. Нямаше никакви имена. Не са ми необходими. Ще ги намеря и без да им знам имената и знаеш ли какво ще се случи тогава?

Зачака ме да му кажа. Оставих го малко да погадае. Хилех се като някакъв откачалник, докато той се мъчеше да отгатне и накрая успя.

— Защо правиш всичко това? — запита ме той.

— Защо? Защото Джони беше най-добрият ми приятел, който някога съм имал. Той беше толкова добър, че загина докато се опитваше да ме спаси и се кълна в бога, че ще върна всичко онова което са му отнели. Чуваш ли ме?

— Това е голяма приказка. Много неща ги вземаш на доверие. Без изобщо да си бил в течение на нещата, си категоричен че той не е виновен.

Изправих се и пъхнах цигарите в джоба си. Той беше точно зад мен.

— Две години са предостатъчни, за да опознаеш един мъж що за човек е. Когато си с него двайсет и четири часа в денонощието, ядеш, спиш и се биеш рамо до рамо с тоя човек, ти е пределно ясно на какво е способен и на какво не. Джони не е убил никого.

Бяхме стигнали средата на дансинга когато Логан ме потупа по рамото да спра. Имаше нещо заканително в лицето му и стойката му. Полюшваше се на петите си, а ръцете се олюляваха покрай тялото му, също като някой боксьор.

— Историята е много интересна, Джони, но аз си имам начин да проверя доколко е истинска.

— Казах ти как можеш да разбереш това.

Устните му отново оголиха зъбите.

— Имам по-сигурен начин да разбера дали си Джони Макбрайд или не.

Десният му юмрук беше толкова бърз, че едва сварих да се гмурна под него, но въпреки това получих усещането че някой ми отпра горната част на черепа. Намерих го с отворена длан по врата, а юмрука на другата ръка забих с всичка сила в корема му, като едновременно с това блъснах тялото му в стената. Още веднъж го изблъсках в червата и той се сгъна на две върху рамото ми, сграбчих го с двете си ръце и го запратих на пода.

Остана да лежи на пода с поглед изцъклен към тавана, като се силеше да спре със стиснати зъби обратния път на вечерята си. Изброих му десет секунди, но той не се помръдна. Трябва да беше откачен, ако си мислеше че щях да спра дотук. Прекрачих до него и миг преди зъбите му да полетят в гърлото му той изви главата си и ми се ухили.

Точно така, ухили ми се. Все едно се късаше от смях. Устата му беше в кръв и въпреки това още малко оставаше да си я разчекне чак до ушите.

— Всичко е наред, Уилсън. — каза той.

Подадох му ръка да стане, като не го пуснах докато не се уверих че може да се държи на краката си.

— Това беше лудост. Защо го направи?

— Ти. — Той отново се ухили. — Истинският Макбрайд не е способен на такова нещо. Джони беше бъзливец какъвто не си виждал. Духваше моментално само да се загрееше малко обстановката. Всичко е наред, Уилсън.

— Макбрайд. Джони Макбрайд, няма да забравиш, нали?

— Разбрано, Джони.

— И не си мисли че съм бъзливец, Логан.

— Аз не, но познавам някои други които могат да си го мислят.

— Остави ги да се изненадат приятно.

— Да-а, — каза Логан. Лицето му за секунда придоби озадачен вид и после пак се ухили.