Дъщеря на Империята

9. Клопка

Разнесе се крясък.

— Мара!

Гневът на Бунтокапи прегази сутрешната тишина като нападащ бик нийдра. Мара се намръщи и инстинктивно погледна към люлката до себе си. Малкият Аяки спеше, необезпокояван от крясъците на баща си. Очите му бяха затворени, пухкавите ръчички стискаха завивките. След два месеца с крясъците на Бунтокапи детето можеше да спи и в гръмотевична буря. Мара въздъхна. Аяки приличаше на баща си. Едро тяло и голяма глава, от която й се искаше да умре по време на раждането. Тежкото раждане я беше изцедило по начин, който не смяташе за възможен. Беше само на осемнайсет, а се чувстваше като старица — непрекъснато уморена.

Първият поглед към сина й я беше натъжил. Надяваше се на стройно красиво бебе, каквото несъмнено се беше родил брат й Лано. Вместо това Бунтокапи я бе дарил с яко червенобузесто зверче със сбръчкано като на старец лице. Още с първия си дъх нададе вик, който можеше да съперничи на бащиния му, а и се мръщеше по същия начин. Въпреки това, докато го гледаше как спи, Мара не можеше да изпитва нищо друго, освен любов. „Той е и мой син. Кръвта на дядо му тече във вените му“. Качествата, които бе наследил от Акома, щяха да бъдат засилени, а тези от Анасати — отучени бързо. Нямаше да стане като баща си.

— Мара! — Викът на Бунтокапи прозвуча от съвсем близо и вратата на детската се отвори. — Ето те, жено. Търся те из цялата къща. — Беше се намръщил като буреносен облак.

Мара се поклони смирено, доволна, че може да зареже бродерията.

— Тук съм, при сина ни, съпруже.

Лицето на Бунтокапи омекна. Той отиде до люлката и погледна бебето, което се беше събудило от шумното му влизане. Мара за миг се уплаши, че ще го почеше, както правеше с любимите си хрътки. Вместо това месестите ръце на Бунто нежно оправиха изританата от малките крачета завивка. Жестът накара Мара да изпита моментна симпатия към съпруга си, но тя бързо прогони това чувство. Въпреки че носеше мантията на Акома, Бунтокапи беше син на Анасати, семейство, което отстъпваше само на Минванаби по враждебност към нейното. Мара беше убедена в това. И скоро щеше да дойде време за промяна.

— Какво има, съпруже? — попита тя.

— Трябва да отида до Сулан-Ку… по работа. — Бунтокапи се дръпна от люлката с фалшива липса на ентусиазъм. — Няма да се върна тази вечер, а може би и утре.

Мара се поклони примирено; забеляза нетърпението в походката на съпруга си, докато той излизаше. Нямаше нужда от доказателства, за да знае, че съпругът й не отива в града по работа. През последните два месеца интересът му към дейностите на дома бяха западнали и почти граничеха с пренебрегване.

Джикан бе поел управлението на ресурсите на Акома и държеше господарката си добре осведомена. Бунтокапи обаче все още се месеше в работата на Кейоке и променяше заповедите му. Мара нямаше почти никакво влияние дори по най-дребните въпроси и засега не можеше да направи нищо.

Изгледа бродерията с неприязън, доволна, че в отсъствието на Бунтокапи няма да й се налага да играе роля. Трябваше й все повече време, за да съставя планове за бъдещето. Подозрителният характер на мъжа й донякъде й беше от полза. Бунтокапи знаеше, че нейният талант в търговията е доста по-голям от неговия, и гледаше всячески да се подсигури, че тя няма да поеме управлението. Така и не бе разбрал колко добре се бе справила Мара с гарнизона, преди той да се появи в живота й. По тази причина въобще не се сещаше да попита за някои от странностите в имението. Например защо Папевайо носи черна лента. Въпреки че се интересуваше от военно дело, Бунто не си бе направил труда да опознае мъжете. Иначе можеше да открие, че мнозина носещи зелено преди са били сиви воини. На него определено му липсваше въображение да приеме подобно заобикаляне на традициите. Мара се сепна. Трябваше да внимава дори с мислите си. Мъжът й твърде често демонстрираше, че не е прост войник.

Но пък нямаше никакъв такт. Тя чу шумния му смях, докато подбираше войници за ескорт, и се зачуди какво ли е продиктувало неловкия опит за извинение. Скуката го караше да тръгне в горещината на деня, за да се къпе с останалите бойци в града. Може би малко борби и комар… или пък да разпусне с някоя жена от Тръстиковия живот.

Бунтокапи се бе върнал в леглото й скоро след раждането. Но Акома вече имаше наследник и Мара нямаше причина да се прави на послушна съпруга. Присъствието му я отвращаваше и тя лежеше неподвижно, без да споделя страстта му. Първата вечер той не забеляза това, но на втората се ядоса.

На третата вечер започна да се оплаква от липсата й на ентусиазъм, а на четвъртата я наби и си легна с една от прислужниците. Мара продължи да посреща похотта му безизразно и накрая той започна да я пренебрегва.

Но сега Бунтокапи отиваше в града за трети път през последните десет дни и тя бе заинтригувана за причината, така че щом ескортът на съпруга й тръгна към Имперския път, нареди да извикат Накоя.

— Какво желае господарката? — попита старата дойка.

— Защо лорд Бунто навестява града толкова често напоследък? — попита Мара. — Какви са клюките от слугите?

Накоя погледна многозначително към Миса, която чакаше на вратата, и Мара се сети, че прислугата не бива да чува отговора на дойката, и я отпрати за обедните ястия. Щом момичето се махна, Накоя въздъхна и каза:

— Съпругът ти е наел покои в града и се среща с друга жена.

— Това е добре. Трябва да го окуражим да стои там колкото се може повече.

— Дъще на сърцето ми, знам, че някои неща са безвъзвратно отминали, но все пак съм единствената майка, която си познавала. Няма ли да ми кажеш какво си намислила?

Мара беше на крачка от това да й каже. Но планът да си възвърне контрол над дома граничеше с измяна към лорда. Накоя вече се бе досетила за идеята й да премахне Бунтокапи, но планът беше твърде рискован, за да го споделя.

— Няма нищо за казване, стара майко — отвърна твърдо Мара.

Дойката се поколеба, след което се поклони и излезе, като я остави да си гледа бебето. Но мислите на Мара бяха твърде далече от Аяки. Това, че Бунто си имаше жена в града, можеше да е точно възможността, от която се нуждаеше. Помоли се на боговете и започна да обмисля това ново развитие, но ревът на Аяки я стресна. Мара вдигна бебето и се намръщи, когато то лакомо захапа зърното й.

— Ау! Несъмнено си син на баща си. — Бебето се укроти, щом започна да суче, а скоро се появи и Миса с поднос. Мара хапна без особен апетит; в ума й се въртеше план, по-рискован и от най-смелите предположения на Накоя. Залозите бяха големи. Една грешка и щеше да загуби всеки шанс да си върне титлата на Управляваща лейди. А ако се провалеше, свещената чест на предците й щеше да бъде посрамена завинаги.

Мара наля чоча и Гиджан, син на лорд Децу от Камайота, кимна учтиво. Жестът му скриваше дразнещото го нетърпение, но дори това не можеше да навреди на гостоприемството на младата съпруга. Тя го настани на най-удобните възглавници, поднесе му освежаващи напитки и изпрати незабавна вест на съпруга си, че старият му приятел е пристигнал неочаквано и иска да се видят.

Гиджан се отпусна назад и загледа пръстените по ръцете си. Ноктите му бяха изчистени до блясък и бижутата бяха твърде претенциозни, но останалите дрехи показваха сдържаност.

— И къде е лорд Бунтокапи?

— Предполагам, че е в града по някакви търговски въпроси. — Мара не демонстрираше характерната за младите съпруги изнервеност при отсъствието на мъжете им. Знаеше, че гостът на Бунтокапи я изучава внимателно, и махна безгрижно с ръка.

— Трябва да призная, че не разбирам от тези работи, Гиджан, но напоследък милорд прекарва твърде много време извън къщи.

Гиджан присви очи. Явно любуването на нефритените пръстени си беше очевидна постановка. Мара отпи от чочата, сигурна, че гостът е дошъл да шпионира за Анасати. Несъмнено лорд Текума искаше информация как се справя третият му син като лорд Акома. Беше изпратил красив агент, надявайки се, че контрастът с Бунтокапи ще развърже езика на младата съпруга. Младият благородник изчака малко и попита:

— Нима Бунто загърбва задълженията си?

— О, не, Гиджан. — Мара реши да не дава повече поводи на свекър си да души из работите на Акома. — Лорд Бунтокапи даже е твърде съсредоточен върху подробностите. Прекарва часове на писалището си.

Маската на лорд Гиджан се пропука от изумление.

— Бунто? — Усети се, че може да е издал мнението си за новия лорд на Акома, и побърза да добави: — Разбира се. Бунто винаги е бил много настоятелен.

Мара потисна усмивката си. Двамата лъжеха най-нагло и го знаеха, но гостът не можеше да повдигне въпроса, защото щеше да засегне сериозно честта на домакина.

След като спряха да говорят за управлението на Бунтокапи, изкараха утрото в учтив разговор. Мара поръча хляб от тиза и риба и това спря разпита на Гиджан. Малко след това пратеникът се върна. Беше само по препаска и беше останал без дъх, но се просна на колене пред Мара.

— Господарке, нося вест от лорд Акома.

— Какво нарежда съпругът ми? — попита Мара.

— Лорд Бунтокапи се извинява, че отсъства и не може да посрещне скъпия си приятел Гиджан от Камайота. Не може да се върне в имението и предпочита господарят Гиджан да се присъедини към него в града.

Гиджан кимна на изтощеното момче.

— Кажи на слугите ми да приготвят носилката. — След това се усмихна на Мара. — Ако милейди няма възражения?

Мара отвърна на усмивката, сякаш наглостта му да нарежда на роба и беше нещо съвсем нормално: все пак тя бе само проста съпруга. А колко по-различно беше, когато бе Управляваща лейди. Но скоро нещата щяха да се променят — тя се закле в това докато заповядваше на слугините да вдигнат подноса с храната. След това изпрати Гиджан до вратата с възможно най-голяма грация и учтивост.

Освободи куриера докато чакаше ескорта да се събере и се помъчи да се успокои. Боеше се, че Бунтокапи може да се върне. Пътуването до града отнемаше около два часа пеша, но тичащ куриер можеше да отиде и да се върне за половината време. С носилка Гиджан нямаше да стигне там преди залез-слънце. Несъмнено той също обичаше комара, така че Бунтокапи едва ли щеше да реши да се връщат по нощите. Заровете и картите щяха да ги задържат в града, което си беше направо благословия. Мара ценеше много тези отсъствия, но не смееше да се радва твърде много на свободата си, защото нетърпението можеше да доведе до провал.

Гиджан се поклони официално.

— Ще поздравя съпруга ти за гостоприемството, лейди Мара. — Усмихна се чаровно и Мара разбра, че този младеж се чуди дали тя не е поредната зарязана жена, готова за извънбрачна връзка.

Изпрати го максимално официално. Нямаше време да отбива романтичните атаки на млади благородници. Това, което бе видяла от Бунто в правенето на любов, я бе убедило, че няма голяма нужда от мъжете. Ако някога й се приискаше любовник, той нямаше да има нищо общо с този суетен глупав младеж, който отиваше да се присъедини към Бунто в поредната нощ, изпълнена с комар, пиене и проститутки. Докато гледаше как носилката се отдалечава, чу откъм детската силен рев.

— Мъже — промърмори тя и отиде да се погрижи за сина си. Момчето имаше нужда от преобуване. Мара го остави на Накоя, която въпреки възрастта си не бе загубила умението си да се занимава с деца. Старицата започна да си играе с пръстчетата на детето, а Мара се зачуди каква ли ще е реакцията на Бунтокапи от посещението на Гиджан.

Явно беше предвидила добре. На следващия ден Бунтокапи се появи по екипа си за борба, все още лъщящ от пот и мазнина, и почеса космите по гърдите си.

— Жено, когато дойде някой и съм в града, не се хаби да пращаш куриери. Направо казвай на гостите да идват в градската ми къща.

Мара подрусна Аяки и вдигна вежди.

— Градска къща?

Бунтокапи отговори през радостните крясъци на детето, сякаш ставаше дума за нещо дребно.

— Наех къща в Сулан-Ку. — Не каза защо, но Мара знаеше, че го е направил, за да се среща с любовницата си, някоя си Теани. Доколкото си спомняше, лорд Сезу никога не беше наемал градска къща. Тази практика беше обичайна за лордовете на по-отдалечените имения, но баща й винаги се връщаше у дома независимо до колко късно стоеше в града по работа или за удоволствия. Бунтокапи обаче беше само с две години по-голям от нея и нямаше спокойния й характер.

Докато тя бе стояла до брат си и бе слушала управленските уроци, Бунто бе захвърлен да се муси сам или да прекарва времето си в компанията на груби войници. Нейната студенина не го дразнеше, а го окуражаваше да се върне към старите си навици и забавления. Все пак Мара не го беше избрала за съпруг, защото искаше някой силен и трезвомислещ като баща й. Плановете й изискваха да окуражава неговия егоистичен и раздразнителен характер, макар че това бе наистина много опасно.

Аяки загука и посегна към мънистата на гердана й. Мара хвана ръчичката му и се направи на незаинтересована от пороците на мъжа си.

— Както каже милорд.

Бунтокапи я възнагради с една от редките си усмивки, а Мара се замисли за любовницата Теани. Каква ли жена беше завъртяла главата на грубоватия й съпруг? Доволната физиономия на Бунто се стопи при появата на Джикан, който носеше поредните свитъци.

— Милорд, връщате се тъкмо навреме, слава на боговете. Има някои въпроси относно по-далечните владения, които се нуждаят от незабавно одобрение.

— Въпроси ли? — изсумтя Бунто. — Трябва да се върна в града още тази вечер. — И тръгна без да се сбогува, но жена му не реагира. Очите й бяха вперени в зачервеното лице на сина й, който се опитваше да налапа едно кехлибарено топче.

— Лакомията може да те убие — предупреди го тя. Само боговете можеха да преценят дали го казва на детето, или на мъжа си. Тя спаси бижуто си и се усмихна. Любовницата Теани, беше внесла допълнителен нюанс в плановете, които бе започнала да крои още след присъединяването на сивите воини. Беше време да даде урок на Бунтокапи как наистина трябва да се управлява родът Акома.

В прохладната детска стая Мара извади навосъчената плоча, по която чертаеше и пишеше от месец. Никой нямаше да й пречи. Накоя се занимаваше навън с Аяки, а робинята, която сменяше завивките в креватчето, не можеше да чете.

Всеки ден, когато Бунтокапи беше в градската къща, тя му пращаше Джикан или друг слуга с документи за подпис. От десетките им доклади бе стигнала до извода, че съпругът й има твърд режим. В Сулан-Ку Бунтокапи ставаше късно, но никога по-късно от три часа след изгрев-слънце. След това отиваше на обществената тренировъчна арена, където се упражняваха наемниците и войниците на пребиваващите в града лордове. Бунтокапи предпочиташе борбата и стрелбата с лък пред мечовете, но упражняваше и трите с упорство, което бе изненадало дори Гиджан. Техниката му с меча се подобряваше значително, но той предпочиташе компанията на обикновените войници пред тази на по-рядко появяващите се лордове. По обед се окъпваше и почиваше в къщата, като отделяше по два часа на задачите, изпратени от имението. Любовницата му Теани спеше поне до обяд и всяко желание за работа на Бунтокапи се изпаряваше, щом тя се надигнеше. Дори най-старите роби хвалеха красотата й. Тя примамваше лорда в леглото, докато не станеше време за вечеря. След това двойката отиваше да гледа комедии, да слуша пътуващи музиканти по кръчмите или да се забавлява в многобройните игрални къщи, макар че Теани не разполагаше със средства, освен подаръците. Но пък окуражаваше любовника си да залага и според докладите очите й светели още по-ярко, когато лордът загубел. Мара се намръщи. Много слуги бяха пострадали, за да събере тази информация. Последният куриер, носещ документ, беше жестоко пребит, но в този случай животът на един роб не беше от значение. Много по-лоши неща можеха да се случат, ако човекът, за когото се бе омъжила, продължеше да носи лордската мантия.

В коридора се разнесе гневният рев на Аяки и гълченето на Накоя. Ако детето се беше подмокрило, в детската щеше да се разрази малка буря: Аяки се съпротивляваше като млад харулт, когато се опитваха да го преобуят. Мара въздъхна, скри плочата под старата карта и продължи да разучава Империята. Границите на именията бяха малко променени, защото картата бе от детството й. Но боите все още бяха ярки и показваха владенията на основните лордове. Бунтокапи мразеше всичко, свързано с хартия и думи, и нямаше да забележи отсъствието й от кабинета си — той ползваше картите единствено за да търси кои земи са разрешени за ловуване.

Докато писъците на Аяки се приближаваха, Мара забеляза нещо интересно. Лорд Залтека, дребен съсед с добре развита търговия с керамика, използваше парче земя между своето имение и Имперския път, земя собственост на лорд Кано, който живееше в далечния източен град Онтосет. Мара реши, че това е доста забавно. Това знание можеше да се окаже полезно, ако и други фамилии заграбваха земя по подобен начин. Щеше да попита Аракаси, когато се върнеше. Тази мисъл я сепна. Оставаше само седмица, преди да отпразнува първата си годишнина с Бунтокапи. Шпионинът можеше да се върне всеки момент.

Осъзнаването дойде в мига, в който Накоя внесе пищящия Аяки.

— Синът ти ще свърши чудесна работа като гули — каза дойката: имаше предвид косматите същества от приказките, които плашеха жертвите си до смърт с писъци.

Мара само кимна. Накоя се зачуди на глас дали господарката й не е оглушала и повика робинята, която сменяше завивките, да й помогне с наследника на Акома. Аяки крещеше с почервеняло лице и направо им пукаше тъпанчетата. Накрая Мара се надигна, наведе се и раздруса мънистата на огърлицата си, за да разсее бебето. Писъците на детето преминаха в смях.

Мара мислеше за друго. Трябваше да попречи на Аракаси да мине под контрола на Бунтокапи. Той само щеше да пропилее шпионската мрежа, или още по-лошо, да я предостави на баща си, което щеше да даде опасна мощ в ръцете на Анасати. Трябваше да бърза. Трябваше да се подготви за връщането на Аракаси незабавно, за да задържи лоялността му за себе си.

Пресметна графика на Бунтокапи и се обърна рязко към слугинята, която се бе навела над ритащите крачета на сина й.

— Извикай Джикан.

Накоя вдигна вежди и попита стреснато:

— В детската ли?

Но господарката й не обърна внимание на тази дързост.

— Въпросът е неотложен. — Мара освободи робинята и започна да бърше дупето на детето с влажна кърпа.

Джикан се появи, като се мъчеше да скрие объркването си.

— Има ли някакви документи, които трябва да бъдат одобрени от съпруга ми? — попита Мара.

— Господарке, винаги има документи, които господарят трябва да види — отвърна Джикан, едва сдържайки неприязънта си към лорд Акома, и се поклони, засрамен, че думите му са толкова близо до обидата и намекват, че Бунтокапи пренебрегва задълженията си. Мара разбираше неудобството му и докато повдигаше Аяки на ръце, каза с тон като сладка захарна тръстика:

— Значи мисля, че ще е подходящо да изпратим писар до града в три следобед.

Джикан потисна нарастващото си любопитство.

— Щом смяташ, че ще е подходящо, господарке, ще бъде изпълнено.

Мара го освободи, обърна се към Накоя и отсече:

— Ти си глухата, майко на сърцето ми. — И добави: — В детската никога не са били обсъждани управленски въпроси.

Дойката се поклони почтително. Досещаше се отчасти за намеренията на господарката си, но пълният обхват на плановете щеше да я ужаси неизмеримо. Както ужасяваше и Мара.

Бунтокапи надигна глава от смачканите, влажни от пот възглавници. Стените бяха затворени, но дори декорациите, боядисани в кафяво, червено и охра, не можеха да скрият слънцето в градината. Златистият проблясък очертаваше омачканите чаршафи и пищните форми на спящата му любовница. Лорд Акома изгледа закръгленото дълго бедро и устните му се разкривиха в усмивка. Ето това е жена. Като беше гола, направа му спираше дъха, за разлика от кльощавата Мара. В началото бе изпитвал страст към съпругата си. Но след като пробва с Теани, разбра, че чувствата му към Мара са били плод на желанието да властва над дъщерята на велико семейство и да затвърди дотогавашния си скромен опит с жените. След раждането на сина им се опитваше да изпълнява съпружеските задължения, но Мара лежеше като труп. Кой мъж ще остане привлечен от жена, която не предлага никакво предизвикателство?

Странните интелектуални страсти на Мара, любовта й към поезията и интересът й към кошера на чо-джа му докарваха истинско главоболие. С любовницата му беше друго нещо. Той огледа одобрително дългите крака на Теани. Тялото й беше скрито от завивките, но дългата червено-златиста коса, истинска рядкост в Империята, се спускаше по раменете й като изящен порцелан. Лицето й беше извърнато, но той си представяше цялата му перфектност: сочните устни, които го докарваха до полуда; правият нос; високите скули; очите с цвят на кехлибар, които предизвикваха завистливи погледи у всички мъже, щом двамата се появяха прегърнати. Привлекателността й му даваше сила и той се възбуждаше дори само като я гледаше как спи спокойно. Похотливо пъхна ръка под чаршафите, за да намери твърдата й гръд.

Точно в този момент някой почука на вратата.

Пръстите на Бунтокапи се свиха в юмрук.

— Кой е? — Яростният му крясък стресна Теани, тя седна, отметна коса и слънцето освети голите й гърди.

Бунтокапи облиза устни.

Зад стената се разнесе приглушеният глас на слугата:

— Господарю, пратеник от хадонрата носи документи.

Бунтокапи се замисли да стане, но Теани се надигна на лакът и зърната й се изпречиха пред очите му. Напрежението в слабините му се усили. Движението му премина в претъркулване и той положи глава между тези две подканящи възглавници от плът. Чаршафите паднаха настрани. Той прокара пръсти по корема на Теани и тя се изкикоти. Това го накара да вземе окончателно решение.

— Кажи му да дойде утре! — извика той и се отдаде на похотта.

Слугата от другата страна на вратата се поколеба.

— Господарю, нареждате му така вече от три дни.

Теани се изви под ръцете му, зашепна нещо и го гризна по ухото.

— Кажи му да дойде на сутринта! — изкрещя Бунтокапи. След това се сети, че трябва да се бори с Ударния водач на Тускалора. — Не, кажи му да дойде по обед и да донесе документите тогава. Сега ме остави!

Изчака раздразнено, докато не чу слугата да се отдалечава. Въздъхна — омръзнали му бяха тези отговорности — и реши, че трябва да се отдаде на удоволствието, защото иначе работата ще го премаже.

В късната утрин на следващия ден Бунтокапи се разхождаше доволно из Сулан-Ку. Беше победил лесно Водача на Тускалора и същевременно бе спечелил солидна сума. Трийсет центурии не бяха от такова значение за лорд Акома, но бе приятно да разнасяш подобна сума в кесията си. Той остави оживените улици и зави към къщата си, придружаван от двама млади воини на Акома, които споделяха страстта му към борбата.

Щом стигнаха, настроението му помръкна незабавно. На стъпалата стоеше хадонрата, а двама слуги до него държаха кожени дисаги, натъпкани с документи.

Бунтокапи спря и попита сърдито:

— Какво пък сега, Джикан?

Дребният хадонра се поклони угоднически, което винаги го дразнеше.

— Наредили сте на куриера ми да дойде по обед, милорд. Имах работа в града, та реших да ви донеса документите лично.

Бунтокапи пое дъх през зъби и със закъснение си спомни за заповедта, която бе дал, докато се забавляваше с Теани. Намръщи се на досадния управител и махна на слугите с документите.

— Добре, вкарайте ги вътре.

Скоро писалището, два подноса за храна и почти целият под бяха покрити с документи. Бунтокапи се трудеше, страница след страница, докато очите не го заболяха от взиране в дребните цифри и безкрайните инвентарни списъци. Възглавниците бяха смачкали под задника му, а краката му се бяха схванали, Бунтокапи вдигна раздразнено глава и видя, че слънцето е чак в другия край на градината. Денят отиваше към края си.

Неуморният Джикан му подаде нов документ.

— Какво е това?

— Ето го написано, милорд. — Джикан посочи заглавието на листа.

— Очаквания за тор от нийдра? — Бунтокапи размаха ядосано листа във въздуха. — В името на всички богове, що за глупост е това!?

Джикан не реагира на гневния изблик на лорда.

— Не са глупости, господарю. Всеки сезон трябва да изчислим колко тона изпражнения ще има. Дали ще стигне за наторяване на тизата, или ще трябва да купуваме. Ако е повече от нужното, продаваме на другите земеделци.

Бунтокапи се почеса по главата. В този момент вратата към спалнята се отвори. Теани застана на прага, загърната в роба, украсена с алени птици. Зърната на гърдите й прозираха, косата й се спускаше чувствено по преднамерено оставеното голо рамо.

— Бунто, колко ще се бавиш? Да се обличам ли за театър?

Открито съблазнителната й усмивка накара Джикан да се изчерви. Теани му прати въздушна целувка, пълна със сарказъм, и това изпълни Бунтокапи с ревност и гняв.

— Стига! — изкрещя той на хадонрата. — Вземи списъка с говната на нийдра, и този за кожите, повредени от влага, и изчисленията за поправката на акведукта до горните ливади, и доклада за щетите от пожара в склада в Янкора и ги дай всичките на жена ми. Повече няма да идваш, освен ако не те повикам. Ясно ли е?

Изчервяването на Джикан премина в треперещо пребледняване.

— Да, господарю, но…

— Няма но! — Бунтокапи разсече въздуха с ръка. — Ще обсъждаш тези проблеми е жена ми. Когато поискам, ще ми предоставяш отчет какво сте свършили. Отсега нататък, ако някой слуга се появи с документ, който не съм изискал специално, ще му отсека главата още на прага! Ясно ли е?

Джикан притисна към гърдите си документа за торта и се поклони ниско.

— Да, господарю. Всички въпроси се отправят към лейди Акома и когато поискате, ви предоставям доклад. Слугите няма да ви носят документи, освен ако не поискате специално.

Бунтокапи примигна, сякаш не беше сигурен дали е имал предвид точно това. Теани използва объркването му и разтвори робата си, за да се разхлади. Отдолу не носеше нищо. Бунтокапи усети как кръвта се оттича към слабините му, махна нетърпеливо с ръка, освобождавайки Джикан, и тръгна към любовницата си.

Джикан събра разпилените документи с трескава бързина и излезе да предаде тежкия товар на слугите. Докато излизаше навън, където го очакваше ескорт от воини на Акома, го изпрати доволният смях на Бунтокапи.

Не беше сигурно кой от двамата е по-щастливият в момента.

В имението се установи сънлива лятна рутина. Слугините не се събуждаха насинени сутрин; подчинените на Кейоке вече не гледаха притеснено, а подсвирването на Джикан, когато се връщаше от пасищата, можеше да служи за точно измерване на времето. Мара знаеше, че това спокойствие е илюзия, породена от временното отсъствие на съпруга й, и гледаше да не се отпуска. Засега имаше късмет, но куртизанката Теани едва ли щеше да отвлича Бунтокапи безкрайно. Трябваше да предприеме и други стъпки, всяка по-опасна от предишната.

Аяки растеше с всеки ден и откакто бе започнал да сяда, се усмихваше повече. Подритваше с крачета, нетърпелив да проходи, и Мара се чудеше дали Накоя ще може да се справи с него, когато дойде време. Отбеляза си да намери някоя млада помощница на дойката, така че детето да не я уморява прекомерно.

Влезе в покоите си и замръзна на прага. В сенките стоеше неподвижен мъж, облечен в прашна парцалива туника на жрец от ордена на Сулармина, Щита на слабите. Нямаше представа как е избегнал патрулите на Кейоке и десетките слуги, за да се добере до покоите й. Отвори уста да извика…

Но жрецът каза с много познат глас:

— Здравейте, господарке. Не исках да те стресна. Да изляза ли?

— Аракаси! — Трескавото туптене на сърцето й се забави и тя се усмихна. — Остани, моля те, и добре дошъл. Появата ти ме изненада, както винаги. Боговете бяха ли благосклонни към начинанията ти?

Шпионинът се протегна, свали кърпата от главата си и се усмихна.

— Всичко е успешно, господарке. Цялата мрежа е задействана. Имам много информация за съпруга ти.

Мара примигна. Радостта й помръкна, а ръцете й се свиха в юмруци.

— За съпруга ми ли?

Аракаси отвърна внимателно:

— Да, господарке. По време на пътуванията си разбрах за сватбата и раждането на детето ви. Ще се закълна пред натамито на Акома, ако почетеш уговорката ни. След това трябва да разкрия всичко на моя лорд.

Мара бе очаквала подобно нещо. Въпреки внимателното планиране въпросът с лоялността на Аракаси предизвикваше дълбоко притеснение. Всичките й надежди можеха да се сринат. Ако съпругът й спреше да се държи като говедо нийдра по отношение на Играта на Съвета и видеше полза в тайните на множеството жадни за власт лордове, можеше да предостави талантите на шпионина на баща си. Тогава враговете й от Анасати щяха да станат твърде силни и никоя фамилия нямаше да може да им излезе насреща. Мара реши да се държи така, сякаш всичко е съвсем нормално. Въпреки че залозите бяха стряскащо високи.

Погледна бързо към изработения от чо-джа часовник на писалището и видя, че са минали едва три часа след изгрев-слънце. Запресмята трескаво.

— Мисля, че трябва да си починеш. Изкъпи се, обядвай и след това ще те закълна пред натамито на Акома. А после ще отидеш до Сулан-Ку и ще се представиш на лорд Бунтокапи.

Аракаси я изгледа намръщено, пръстите му мачкаха жреческата роба.

— Може да обядваш с мен — добави Мара със сладка усмивка.

— Както пожелаеш, лейди.

След това събитията се развиха гладко. Аракаси седеше на възглавниците и отпиваше от уханния чай от плодови цветчета. Наслаждаваше се на пъргавия ум на Мара и й разказваше за събитията в империята. Турилската война бе свършила преди няколко години и бе довела до загуба на авторитет за Военачалника и неговата Военна партия. Синьото колело и Партията на прогреса бяха обединили сили, за да променят политиката, но преди да успеят, бе открит светът на Мидкемия, населяван от варвари и богат на метали, надхвърлящи и най-смелите мечти на поетите. Цураните бяха намерили там обработен и зарязан метал, който можеше да поддържа и най-голямото имение цяла година. Военната кампания обаче вече задържаше цялата информация. Мара нямаше никаква представа как се развива Войната на разлома след смъртта на баща й и брат й. Само тези, които участваха в новия Военен съюз, знаеха какво става на варварския свят и участваха в разпределението на плячката.

Агентите на Аракаси обаче имаха достъп до подобни тайни. Войната се развиваше добре за Военачалника и дори най-колебливите членове на партията на Синьото колело се бяха включили в нашествието на Мидкемия. Аракаси оживено очерта общата картина, но не искаше да дискутира подробности с друг, освен с лорд Акома.

Мара, от своя страна, се правеше на послушна съпруга, поне докато шпионинът не си изпи чая и не се нахрани. Тогава тя небрежно погледна часовника на стената и каза:

— Денят отминава. Ще те закълнем ли на служба, за да може да се представиш на съпруга ми в Сулан-Ку?

Аракаси се поклони и стана. Усетът му не пропусна лекото треперене в гласа й. Погледна очите й и се успокои от дълбоката решителност в тях. Споразумението на Мара с цариците на чо-джа беше породило у него дълбоко уважение, дори доверие към нея и той бе готов да се закълне във вярност на непознатия лорд без колебание.

Церемонията беше проста и бърза; единственото особено бе, че Аракаси се заклеваше и от името на агентите си. Мара си помисли, че е малко странно да има лоялни служители, чиито имена не знае и които са готови да дадат живота си за господарка, която не са срещали никога, но побърза да се насочи към практичните неща.

— Аракаси, когато отидеш при съпруга ми… предреши се като слуга. Кажи му, че си дошъл да обсъдиш пратка кожи от нийдра, които трябва да се продадат на майсторите на шатри в Джамар. Така той ще знае, че е безопасно да говорите. В градската къща има новопостъпили слуги и лордът трябва да е предпазлив. Като се видите, той ще ти нареди какво да правиш.

Аракаси се поклони и тръгна, а Мара прехапа устна и се замоли на Лашима. Ако беше изчислила правилно, пристигането на Аракаси щеше да съвпадне с най-горещата страст на Бунтокапи и Теани и шпионинът вероятно щеше да получи абсолютно неочаквано посрещане.

Изминаха часове. Нийдрите се прибраха от пасищата, птиците шатра се разлетяха, отбелязвайки наближаването на вечерта.

Аракаси се върна прашен и уморен. Синината на бузата му се виждаше дори в полумрака. Мара освободи слугините и изпрати куриерчето за храна, леген с вода и парцал.

Щом останаха сами, Аракаси почна:

— Господарке, съпругът ти чу думите, които ми каза да му кажа, и се разгневи. Удари ме и се разкрещя, че всяка работа трябва да се насочва към теб и Джикан. — Мара издържа пронизващия му поглед безизразно и след кратка пауза Аракаси продължи: — Там имаше една жена и той… изглеждаше зает. Във всеки случай съпругът ти е много добър актьор. Или пък не се преструваше въобще.

— Съпругът ми прехвърли много от отговорностите на мен — каза Мара спокойно. — Все пак бях Управляваща лейди, преди да се омъжа за него.

Аракаси обаче не се подведе.

— Знаеш поговорката: „Когато Играта на Съвета влезе в Дома, умният слуга не играе“. Все пак честта повелява да приема, че нещата са такива, каквито изглеждат, поне докато не се докаже обратното. — Погледът му стана студен. — Но съм лоялен на Акома. Сърцето ми е с теб, лейди Мара, защото ме прие, но съм длъжен да се подчиня на лорда си. Няма да го предам.

— Казваш това, което трябва да каже всеки предан служител. Не съм и очаквала друго. — Мара се усмихна, доволна от предупреждението на шпионина. — Имаш ли все пак някакви съмнения относно съпруга ми?

Донесоха храната — печено пиле — и Аракаси го изгледа лакомо.

— Не, господарке, но… но видях жената… която беше при него.

— Какво имаш предвид? — Мара чакаше нетърпеливо, докато той дъвчеше и преглъщаше.

— Теани. Познавам я… Тя е агент на лорд Минванаби.

Мара усети ледено пробождане в сърцето, но успя да каже:

— Не споменавай на никого за това.

— Разбирам, господарке. — Аракаси се поклони и пак се зае с пилето. Беше отслабнал от продължителните пътувания, а и до града и обратно не бяха малко левги. Мара чувстваше вина, задето Бунтокапи го бе ударил, и го изчака да се наяде, преди да поиска пълен доклад.

А после вълнението я накара да забрави за умората му. Слушаше с блеснал поглед разкритията на Аракаси за интригите и сложностите на имперската политика, подкрепени със забавни анекдоти. Ето за това беше родена! Вечерта се спусна, луната изгря, а в ума й започнаха да се оформят картини и планове. Тя го прекъсваше с въпроси и схватливостта й накара Аракаси да превъзмогне умората си. Най-сетне имаше господарка, която оценяваше нюансите на работата му. Ентусиазмът й щеше да изостри уменията му. Хората в мрежата му щяха да видят как Акома се издига и да усетят гордост, каквато не бяха изпитвали при лорд Тускай.

Робите дойдоха да запалят лампите. Светлината освети лицето на шпионина и Мара забеляза промяната в маниерите му. Този мъж беше истинско съкровище, а талантите му — чест за Акома. Мара го слушаше внимателно и запомняше всичко. Най-сетне разполагаше със средства да влезе в Играта и да отмъсти на Минванаби за баща си и брат си. Но не можеше да предприеме нищо, докато Бунтокапи беше Управляващ лорд.

По някое време Аракаси се оттегли, а Мара остана втренчена в птичите кости на подноса. Седя умислена чак до сутринта.

Гостите пристигнаха късно на следващата сутрин. Мара гледаше седемте носилки, които се поклащаха по пътя към имението, със зачервени от липсата на сън очи. Цветовете по броните на ескорта й бяха познати и не предизвикваха радост. Мара въздъхна тъжно и накара слугините да донесат подходяща роба за посрещане на гости. Това, че щяха да й съсипят сутринта, не беше от значение. Трябваше да защити честта и гостоприемството на Акома.

Изчака първата носилка на двора, придружена от три прислужници. Накоя се появи от друга врата и застана до господарката си миг преди първата носилка да спре.

Мара се поклони официално.

— Милорд Чипака, каква чест.

Сбръчканият старец, който слезе от носилката, я погледна със сълзящите си очи, за да види кой говори. Беше почти оглушал и думите на Мара също му бяха убягнали. Пристъпи несигурно напред, намръщи се и извика:

— Аз съм лорд Чипака от Джандавайо. Жена ми, майка ми и дъщерите ми идват да посетят господарите ти, момиче.

Беше объркал Мара със слугиня. Лейди Акома не обърна внимание на обидата, всъщност дори я досмеша. След това извика в ухото на стареца:

— Аз съм Мара, жената на лорд Бунтокапи, милорд. На какво дължим тази чест?

Но старецът вече бе насочил вниманието си към една още по-стара жена, наближаваща стоте, която сваляха от изключително натруфена носилка. Мара изпрати прислужниците си да помогнат, но старицата не благодари. Беше сбръчкана и клюнеста, приличаше на пиле без перушина, и просто увисна между двамата слуги, които я поддържаха. От задните носилки слязоха три жени, всяка — по-млада версия на бабата, но еднакво възбудени и облечени по последната мода. Скупчиха се около старицата и започнаха да говорят едновременно. Мара се намръщи от такова неуважение: поведението им започваше да граничи с обида.

Междувременно старецът се приближи с усмивка и я потупа по задника. Мара подскочи и ахна от отвращение, но той сякаш не забеляза.

— Момиче, не можах да дойда на сватбата на господарката ти. Именията ми край Янкора са доста далече, а и мама не беше добре. — И махна към старицата, която гледаше празно в пространството, докато внучките се караха на непохватните носачи, които я подпираха. Към ятото квачки се приближи жената от последната носилка: носеше бродирана рокля шарсао, вееше си отривисто с ветрило и изглеждаше на годините на лорд Чипака. Мара реши, че трябва да е лейди Джандавайо.

Старецът дръпна настойчиво ръкава на лейди Акома.

— Отиваме на север към Свещения град и спряхме баржата си в Сулан-Ку. Реших да видя твоя лорд… как му беше името. А бе, аз съм стар приятел на баща му. — Намигна палаво на Мара. — Да знаеш, че жена ми спи дълбоко. Довечера ела в покоите ми. — Опита да я опипа, но ръката му трепереше толкова, че пропусна лакътя й.

В очите на Мара се появи подъл блясък. Лордът беше глупав досадник и дъхът му миришеше, но тя едва удържаше насладата си.

— Искате да видите лорд Акома? Милорд, боя се, че ще трябва да се върнете в града, защото лорд Бунтокапи е в резиденцията си.

Старецът примигна неразбиращо. Мара повтори думите си с викане.

— А. Ясно. Градската къща. — Той се усмихна отново на Мара, след което наклони глава и махна на свитата си.

Жените запротестираха и настояха поне да им предложат освежителни напитки, но глухият лорд Чипака не им обръщаше внимание. На тръгване се обърна към Мара и каза:

— Момиче, кажи на господарката си, че съжалявам, че я изпуснах.

Мара се поклони.

— Да, милорд.

Робите се наведоха и вдигнаха прътите на носилката; мускулите им лъщяха от пот. Процесията тръгна по алеята, а Накоя се доближи до Мара.

— Господарке, лорд Бунто ще е бесен.

— Тъкмо на това се надявам, Накоя — каза Мара и се оттегли в покоите си, където я очакваха още документи и карти.

Накоя гледаше изумено след нея. Защо господарката й искаше да предизвика гнева на звяра, за който се бе омъжила?

След три дни Бунтокапи нахлу в покоите на Мара, без да обръща внимание на Накоя и другите слуги. При вида на мръсните му сандали тя се намръщи инстинктивно. Но тези поне бяха обикновени и нямаха кабарчета като бойните.

— Не трябваше да позволяваш на дъртия глупак и кокошките му да идват в градската къща — започна лорд Акома. Гръмовният му глас накара слугините да се свият по ъглите.

Мара сведе очи, за да прикрие забавлението си, че съпругът й сравнява семейството на лорд Джандавайо с кокошарник.

— Нима съпругът ми е недоволен?

Бунтокапи се смъкна на възглавниците до нея с раздразнена въздишка.

— Жено, дъртият глупак беше приятел на дядо ми. Той е почти изкуфял! През половината време мисли, че аз съм Текума Анасати, а баща ми е неговият стар другар. А майка му е още по-зле. Жив труп, дето го мъкне навсякъде. Сигурно е на сто години. През цялото време се лигави и цапа възглавниците. А лорд Чумака й говори постоянно. Всички го правят, жената, дъщерите, дори слугите! Тя си мълчи, но те мислят, че им отговаря! — Гласът му се повиши, сякаш спомените от посещението подклаждаха гнева му допълнително. — Сега, искам да знам коя безмозъчна слугиня ги прати в градската ми резиденция! Чипака каза само, че имала големи цици!

Мара едва сдържа усмивката си. Късогледият лорд бе решил, че гърдите й са големи, защото носът му бе само на сантиметри от тях, докато си говореха. Бунтокапи се ядоса от изчервяването на жена си, реши, че сигурно му се присмива, и се развика така, че стените се разклатиха.

— И той опипа… личната ми прислужница. Пред очите ми! Посегна и я… ощипа!

Бунто не можеше да сдържа гнева си и скочи на крака. Размаха ръце, целият потен и зачервен.

— И стояха цели два дни! Два дни предоставях покоите си на тоя дърт глупак и ония кокошки. Моята… прислужница, Теани, трябваше да се подслони в една странноприемница. Мръсникът не спираше да я опипва.

Мара го провокира нарочно.

— О, Бунто, трябвало да го оставиш да легне с момичето. Тя е само прислужница, а ако лордът е още способен на нещо на тези години, поне щеше да те остави на мира за малко.

Бунтокапи почервеня още повече.

— Не и в градската ми къща! Ако намеря тъпата крава, която е изпратила Джандавайо в Сулан-Ку, лично ще й съдера ножицата.

Отговорът на Мара беше спокоен.

— Бунто, ти каза, ако някой дойде да те търси, да го пращаме в града, а не да те викаме тук. Сигурна съм, че Джикан го е казал на слугите, така че те просто са изпълнили заповедта ти.

Бунтокапи замръзна с крак във въздуха, като птица шатра. Позата щеше да предизвика смях, ако не беше толкова склонен към насилие.

— Ами… направил съм грешка. Отсега нататък не пращай никой в града без мое знание!

Гръмовните му крясъци бяха събудили Аяки и той се разплака. Мара го взе на ръце.

— Никой ли?

Плачът на бебето ядоса Бунтокапи още повече и той размаха юмрук.

— Никой! Дори да дойде член на Висшия съвет — да чака!

Бебето се разрева. Мара сбърчи вежди.

— Разбира се, това не важи за баща ти, нали?

— Изпрати детето навън с някоя слугиня! — Той махна гневно към Миса и тя побърза да вземе бебето от ръцете на Мара. Бунтокапи изрита една възглавница и я запрати чак в басейнчето с рибки в градината. След това продължи: — Баща ми мисли, че съм глупав и че ще правя каквото поиска. Да ходи да пикае в реката! Акома не са под негова команда! — Лицето му беше станало мораво. — Не, не искам да ми трови рибата. Да слезе надолу по течението и тогава да пикае в реката!

Мара скри ръце в ръкавите на робата си.

— Но ако Военачалникът…

Бунтокапи я прекъсна.

— Дори самият Военачалник да се домъкне, няма да го пращаш в градската ми къща! Ясно ли е? — Мара изгледа съпруга си с добре изиграно изумление. Гневът на Бунто се удвои. Явно двата дни тормоз от лорд Джандавайо си казваха своето. — Даже Алмечо ще чака, докато не кажа. Ако не иска да чака тук, да върви в обора. И ако не се върна същия ден, може да спи в лайната на нийдра. Не ми пука и може да му го кажеш.

Мара притисна чело в пода в почти робски поклон.

— Да, милорд.

Подчинението й поуспокои съпруга й, който явно жадуваше да удари нещо.

— И още нещо. Всичките куриери, дето ги пращаш. Искам да спреш. Идвам си достатъчно често, че да надзиравам управлението. Не искам слугите да ме притесняват през деня. Разбра ли?

Наведе се и сграбчи жена си за яката. Тя отвърна пресекнато, защото хватката му почти я задушаваше.

— Не искаш да те безпокоят и пратениците да спрат.

— Да! — изкрещя Бунто в лицето й. — Когато си почивам в града, не желая да ме тормозят, каквото и да е станало. Ако пратиш някой слуга, ще го убия още преди да си отвори устата. Разбра ли? — И я раздруса.

— Да, милорд… — Мара се задърпа леко, чехлите й почти не докосваха пода. — Но има още нещо…

Бунтокапи я блъсна грубо и тя падна на възглавниците.

— Стига! Няма да слушам повече!

— Но, съпруже…

Бунто вдигна крак, все едно ще я ритне, и тя се присви и скри лицето си с ръце.

— Спри! — изкрещя той. — Няма да слушам и дума повече! Нека Джикан се занимава с търговията. Връщам се в града незабавно. Няма да ме безпокоиш за нищо!

И излезе. Отвън се чуваше плачът на Аяки.

Накоя притича към Мара. Старицата се тресеше от страх, докато й помагаше да стане.

— Господарке, не казахте на съпруга си за съобщението от баща му.

— Ти видя, Накоя. Моят съпруг не ми даде шанс да предам съобщението от баща му.

Накоя се поклони.

— Да, господарке. Милорд наистина не ви даде възможност да говорите.

Мара оправи дрехата си и погледна многозначително украсения свитък, който беше пристигнал тази сутрин и съобщаваше за предстоящата визита на свекър й и на неговия изтъкнат спътник Алмечо, Военачалник на Цурануани.

И се усмихна.