Дъщеря на Империята

17. Отмъщение

Елгахар настоя за тишина.

Разговорите намаляха до шепот и накрая спряха съвсем. Шимицу — вече се беше свестил — седеше в краката на господаря си и гледаше Великия безстрастно.

Мара стоеше срещу тях с Накоя и Аракаси. Телохранителят й беше избърсал кръвта от лицето си, но не бе имал време да се измие. Неколцина от гостите бяха пратили роби да им донесат дрехите, за да не са по нощници, но повечето не се притесняваха от такива дреболии. Всички чакаха с нетърпение и любопитство демонстрацията на магията на Великия.

Луната грееше ярко над счупения парапет. Магьосникът бе окъпан от златистата й светлина.

Военачалникът застана зад лорд Минванаби и му зашепна нещо, а Джингу отвърна с пресилена усмивка. Никой не разбираше уменията на магьосниците и заклинанието за разкриване на истината изглежда го притесняваше. Магията можеше да уличи Мара в лъжа и родът Акома да бъде унищожен, но бе възможно и обратното.

Великият застана до вратата. Робата му се сливаше със сянката и само лицето и ръцете му се виждаха като бледа мъгла. Думите му обаче закънтяха със сила отвъд човешкото възприятие. Виновни, невинни — всички потръпнаха еднакво от тях.

— Намираме се на място, където е извършено насилие — каза Елгахар. — Напрегнатата страст създава ехо в паралелната реалност. Заклинанието ми ще призове това ехо във визуална форма и всички ще видим какво се е случило между служителите на Минванаби и гостенката, Мара от Акома.

За момент остана напълно неподвижен, после вдигна поглед към тавана. Разпери ръце и започна толкова тих напев, че дори най-близките до него не можеха да различат думите. Мара стоеше като вкаменена: заклинанието й действаше странно, сякаш някаква сила я бе докоснала и бе отделила част от духа й. Аракаси до нея като че ли усещаше нещо подобно.

В центъра на стаята, над разпилените възглавници, се издигна сияние. Мара гледаше с учудване как се появява нейно ефирно копие и сяда, по същия начин, както седеше тя, докато чакаше Теани. Прислужваше й блед призрак, изглеждащ като Накоя.

Гостите замърмориха смаяно. Накоя се извърна от образа си и направи знак срещу злото. Великият не й обърна внимание. Напевът му внезапно свърши и той вдигна ръце. Бледите фигури се раздвижиха.

Сцената се развиваше беззвучно, като отражение във вода. Мара видя как образът й проговаря, последва някакво движение при вратата. Великият остана неподвижен, докато Теани влезе и премина през тялото му, сякаш бе направено от въздух.

По-близките гости отстъпиха стреснато. Призракът на Теани не им обърна внимание, а отиде при Мара, седна на възглавниците и двете заговориха.

Мара се учуди колко спокойна изглежда. Дори сега, след като всичко бе свършило, сърцето й биеше като лудо, а дланите й се потяха. Ужасното колебание, което я притискаше тогава, се повтаряше. Но сега гостите, наблюдаващи магията на Великия, виждаха една уверена млада жена, която приема друга, от по-нисш ранг. За Мара беше лесно да разбере защо Теани се е вързала на блъфа, че разполага с доказателство, че е шпионка на Анасати.

Всички видяха как Теани се обръща и вика Шимицу. Не се чуваха думи, но пък можеше лесно да се прочетат по устните. В следващия момент Ударният водач влезе и лицето на Теани стана толкова свирепо, че неколцина гости възкликнаха сепнато. Шимицу излезе и всички видяха как Теани вади нож и се хвърля върху Мара. Каквото и да твърдеше Джингу, вече нямаше съмнение, че човек на Минванаби е нападнал лейди Акома. Гаранциите на лорда бяха нарушени.

Джингу пребледня.

Ударен водач Шимицу се върна и всички видяха как Теани замахва да го убие и той я блъсва през парапета.

За миг в претъпканата стая настъпи тишина, после се разнесе възбудено мърморене.

Мара погледна лорд Минванаби.

Изражението му беше пресметливо, а в малките му очички се четеше бледа надежда. Ако Теани бе реагирала самоволно, то Шимицу я бе убил, защитавайки честта му. Ако изображението спреше сега, щеше да е в безопасност. Но Великият го гледаше и в очите му нямаше нито симпатия, нито омраза. Заклинанието продължи и Ударният водач на Минванаби се обърна и пристъпи към лейди Акома.

Джингу замръзна, сякаш над него беше вдигнат мечът на палача. Широкият гръб на офицера пречеше да се види какво казва лейди Мара, но след малко войникът замахна, и Мара се претърколи настрани. Гостите около Джингу започнаха да се отдръпват, сякаш срамът е заразен и се предава чрез допир. Последва намесата на Аракаси.

Изображението бе казало достатъчно. Елгахар промълви няколко думи и призрачната синьо-бяла светлина изчезна. Мара си пое дъх разтреперана от напрежение. Опасността бе отминала.

— Е, Джингу — каза Алмечо със злобна наслада. — Това си е очевидно нападение над гостите. Първо момичето, после воинът. Имаш наистина предани служители.

Джингу изгледа първо Мара, а после окървавения си офицер и прошепна:

— Защо, Шимицу? Ти беше най-довереният ми воин. Какво те подтикна да го извършиш?

Шимицу се намръщи. Каквото и извинение да намереше за машинациите на Теани, действията му вече бяха обрекли господаря му на смърт.

— Вещицата ни предаде — отвърна просто той, без да обяснява дали говори за Мара, или за Теани.

— Безумец! — изкрещя Джингу и викът му отекна в цялата стая. — Тъпо пале на крастава кучка. Ти ме уби! — Извади нож, замахна и преряза гърлото на Шимицу.

Предателства, лъжи, извратени желания и лъжлива любов — нищо вече нямаше значение. Шимицу падна по гръб. Изглеждаше почти спокоен, докато приемаше ръката на Туракаму и шепнеше на господаря си:

— Благодаря, че ми позволи да умра от оръжие.

След това кимна на Мара, като финален поздрав за победата й. Очите му помръкнаха, ръцете, които бяха опитали да я убият, се отпуснаха и той се просна в краката на богато облечените гости като подходящ символ за поражението на Джингу.

Лорд Минванаби беше свършил с Играта на Съвета.

— Това беше импулсивно, Джингу — каза спокойно Алмечо. — Воинът можеше да ни каже и други неща. Жалко.

За момент лорд Минванаби сякаш щеше да нападне Военачалника, но гневът му се стопи и той пусна ножа. Алмечо въздъхна. Закачулените Велики застанаха до него, докато той се обръщаше към Десио, наследника на Минванаби.

— Изгревът е подходящо време и предполагам, че следващите часове ще си зает с подготовка за ритуалното изкупление на баща ти. Лягам си. Когато стана, очаквам някак да върнете веселието в това неуспешно празненство… лорд Десио.

Десио кимна и без да каже нищо, задърпа баща си настрани. Джингу беше сякаш в транс. Не беше храбър човек, но трябваше да изиграе докрай ролята си на цурански воин. Съдбата бе повелила да умре и сега трябваше да събере сила, за да направи каквото трябва. Десио хвърли последен поглед към лейди Мара, докато извеждаше баща си. В очите му се четеше предупреждение. Другите можеше да се възхищават играта й, но тя още не бе спечелила. Просто беше предала кръвната вражда на следващото поколение. Мара разчете погледа му и се помъчи да скрие ужасеното си потръпване. Нямаше нужда да си припомня, че все още е дълбоко в територията на Минванаби.

Сети се нещо и извика високо, преди наследникът да е изчезнал:

— Лорд Десио. Служителите на Минванаби опитаха да ми навредят. Искам ескорт, когато си тръгна утре. Ще е срамно да заличим цялото изкупление, ако бъда атакувана от ваши служители… или от разбойници и пирати по реката.

Десио, озовал се неочаквано пред отговорностите на управлението, нямаше достатъчно опит, за да откаже достойно. Мъчно му беше за баща му и мразеше жената, която го бе победила, но трябваше да спазва правилата, според които бе отгледан. Враждата между Минванаби и Акома щеше да продължи, но поне публично трябваше да направи някакъв жест, за да се извини на Мара. Така че кимна и излезе, за да се погрижи за ритуалното самоубийство на Джингу.

Останалите в стаята се раздвижиха бавно. Гледаха лейди Акома с респект — дори Алмечо. Никой не вярваше, че лорд Минванаби би изпратил служителите си да я убият просто така. А и магията на Великия бе разкрила последното действие от изключително сложния кроеж на Мара. Великолепен ход в смъртоносната Игра на Съвета. Лейди Акома бе преодоляла изключително неизгодната си позиция и отмъщаваше за почти пълното унищожение на рода си. Сега всички я поздравяваха мълчаливо за умението да победи врага си в собствения му дом.

Но Мара вече се бе научила да е непрекъснато нащрек, така че пристъпи напред, поклони се уважително на Военачалника и се усмихна по начин, който я правеше наистина красива.

— Милорд, съжалявам, че неволните ми действия хвърлиха сянка върху празненството за рождения ти ден.

Алмечо я изгледа с повече веселие, отколкото гняв.

— Ти не носиш никаква отговорност, лейди Мара. Джингу ще си плати дълга. Но подозирам, че още не е свършило. Поздравявам те за идеята да поискаш ескорт от младия лорд. Въпреки това може да срещнеш неприятности.

Мара загърби собствената си безопасност, впрегна целия си чар и заговори на онзи, който бе Гласът на императора.

— Милорд, случиха се твърде скръбни събития, за да може празненството да продължи тук. Десио може да не го осъзнава, но тъгата няма да му позволи да продължи с пируването в твоя чест. Наблизо има и други имения, но до моето се стига най-бързо по реката. Позволи ми да предоставя дома си за завършека на тържествата. Ако приемеш поканата ми, ще осигуря най-добрите забавления. — Мара си помисли за талантливите изпълнители на сватбата си. Те щяха да са готови да отвърнат на любезността й и да се появят бързо, а ако намереше и нови таланти за Военачалника, щеше да укрепи позициите си. Мнозина музиканти и художници можеха да си намерят покровители, което щеше да ги задължи към нея още повече.

Алмечо се засмя.

— Голяма хитруша си ти. — Очите му се присвиха. — Май ще трябва да те държа под око. Никоя жена досега не е обличала бялото и златистото, но ти… Дръзкото ти предложение ми харесва. — Алмечо повиши глас, та да го чуят всички. — Утре по изгрев се местим в земите на Акома.

След това се поклони и си тръгна заедно с магьосниците.

Мара веднага се превърна в център на вниманието. Вече не беше социално отритната и белязана за смърт, а призната от самия Алмечо участничка в Играта на Съвета.

Корабът отплува в зори. Мара стоеше до перилата заедно с Първата съветничка и Главния шпионин. Усещаха остро липсата на Папевайо, докато гледаха как прозорците на имението се отдалечават зад кърмата.

Мара бе едновременно съкрушена и възбудена от преживения ужас и неочаквания триумф, но въпреки това мислеше за следващите си действия. Нямаше време за обичайните приготовления, защото Военачалникът и гостите ги следваха.

Усмихна се. Джикан със сигурност щеше да си заскубе косата, щом разбереше, че трябва да се заеме с празненството за рождения ден на Военачалника.

Златният диск на слънцето се вдигна над долината и всички благородни пътници забелязаха малката група войници на хълмчето близо до молитвената градина на Минванаби. Мъжете стояха като почетна стража, докато лорд Джингу събираше кураж да се хвърли върху меча си. Най-накрая и това свърши и войниците се строиха и замаршируваха към имението. Мара изпрати благодарствена молитва към боговете. Врагът, който бе отнел живота на брат й и баща й, и за малко нейния, вече бе мъртъв.

Със смъртта на Джингу Минванаби губеха позициите си като най-могъщи след Военачалника, защото Десио беше млад и нямаше социални умения. Малцина смятаха, че ще е достоен наследник на баща си. Щеше да има трудности дори да опази съюзите на баща си, камо ли да увеличи мощта на фамилията. Сега всички щяха да го наблюдават внимателно. Тези, които до вчера се бояха от Минванаби, щяха да се присъединят към враговете му. Съдбата на фамилията беше решена, освен ако някой от по-талантливите братовчеди не докопаше властта.

Мара мислеше за това, докато се спускаха по реката, и после, когато носилката й мина по претъпканите улици на Сулан-Ку и пое през спокойните местности, ограждащи земите на Акома. Властта на Минванаби бе свършила и сега единствените противници на Алмечо бяха партията на Синьото колело и Алиансът за прогрес. Мара гледаше пъстрите носилки, които се точеха зад нейната, и обмисляше какви промени ще последват в политиката. Усмихна се, като си помисли колко ще е хитро да накара Накоя да постави до нея Хокану поне веднъж по време на празненството. Да, трябваше отново да обмисли възможността за женитба, защото в империята щеше да започне нов рунд на политически борби.

Реши да сподели мислите си с Накоя, но видя, че старицата е задрямала, най-сетне отърсила се от постоянното напрежение от престоя им при Минванаби.

— Господарке, отпред става нещо странно — обади се Аракаси.

На билото на хълма, бележещ границите на Акома, от двете страни на пътя, стояха двама воини. Отляво, на земята на Акома, стоеше воин с познатите зелени доспехи. Отдясно, на имперските земи, стоеше воин с червено-златистата броня на Анасати.

Щом носилката на Мара се приближи, и двамата завикаха:

— Акома! Акома!

Мара се сепна, защото носилката й се люшна наляво, но видя, че носачите й правят място за носилката на Военачалника.

— Лейди, уредила си ни доста странно посрещане — подвикна й Алмечо.

— Милорд, и аз не знам какво значи това — отвърна объркано Мара.

Военачалникът махна на Имперските бели и двете свити изкачиха заедно склона. Двамата воини млъкнаха и застинаха.

По-нататък видяха още двама воини, и след тях още двама. А пред молитвената порта се виждаха още двама.

— Ако милорд позволи… — почна Мара.

Военачалникът кимна и Мара заповяда на носачите си да побързат. Те затичаха, а Мара се заоглежда притеснено. Никъде не виждаше пастири и работници. Дори робите ги нямаше. Реколтата и животните бяха изоставени и не се виждаше никой.

Щом стигнаха следващата двойка, Мара викна:

— Какво става? Нападнати ли сме?

— Воините на Анасати се появиха вчера, господарке — докладва воинът в зелено и затича до носилката. — Разположиха се на лагер край молитвената порта. Командир Кейоке ни вдигна по тревога. Тук сме на пост, за да известим за вашето завръщане или за появата на Минванаби.

Войникът на Анасати, който тичаше от другата страна на носилката, не беше длъжен да отговаря, защото не беше на подчинение при нея. Явно бе инструктиран да мълчи, защото тичаше, вперил поглед право напред.

Носилката превали следващия хълм и Мара видя, че долината е изпъстрена с цветни доспехи. Прималя й.

Повече от хиляда воини на Анасати стояха пред портата в бойна формация. От другата страна на ниската ограда Кейоке командваше приблизително толкова бойци на Акома. Тук-там между зелените редици се виждаше лъскаво черно — чо-джа бяха уважили съюза и бяха готови да защитават земите на Акома от нападение.

Разнесоха се викове. Бойците на Акома се раздвижиха с невъздържан възторг, а за нейно учудване тези на Анасати реагираха по същия начин. След това се случи нещо, което вероятно дори Накоя не бе чувала и чела в историите, баладите и архивите на великата Игра на Съвета. Двете армии развалиха строя, свалиха оръжия и шлемове и затичаха към носилката като възторжена тълпа.

Мара гледаше изумено как две хиляди викащи воини обграждат носилката и ескорта й. Кейоке си проби път през мъжете на Акома. Сред воините на Анасати се отвори проход и Мара се озова очи в очи с Текума.

Лорд Анасати носеше бронята на предците си, яркочервено с жълти кантове.

Носилката спря и Кейоке се поклони.

— Господарке.

Текума пристъпи напред и също се поклони. За пръв път от поколения Анасати се кланяше на Акома.

— Милорд… — каза Мара, намръщи се объркано и се обърна въпросително към Кейоке.

А той заговори високо, така че да го чуват всички.

— Вчера призори постовете ни съобщиха, че се приближава армия, господарке. Вдигнах гарнизона и излязох да посрещна нашествениците.

Текума го прекъсна:

— Но не сме влезли в земите на Акома, командире.

— Така е, милорд — отвърна Кейоке, обърна се към Мара и продължи: — Лорд Анасати дойде и настоя да види внук си. Във ваше отсъствие му отказах да допусна неговата „Почетна стража“.

Мара погледна дядото на Аяки.

— Лорд Текума, довел си половината си гарнизон като „почетна стража“?

— Само една трета, Мара — въздъхна Текума; в тона му нямаше и капчица хумор. — Халеско и Джиро командват другите две трети. — Сякаш се поколеба, но излезе елегантно от ситуацията, като откопча и свали шлема си. — Моите източници смятаха, че няма да оцелееш на празненството на Военачалника. — Въздъхна, сякаш не искаше да направи такова признание. — И аз се боях, че е така. Реших да дойда, за да защитя внук си, ако Джингу опита да реши противоречията между Акома и Минванаби веднъж завинаги.

Мара вдигна вежди разбиращо.

— И щом командирът ми ви е отказал достъп, си решил да останеш и да видиш дали ще се появя аз, или армията на Джингу.

— Да. — Текума стисна шлема си. — Ако на хълма се бяха появили войници на Минванаби, щях да защитя внук си.

— А аз щях да го спра — отвърна равнодушно Кейоке.

Мара изгледа остро и свекъра и командира си и каза:

— И щяхте да свършите работата на Джингу. — Поклати глава. — Вината е моя. Трябваше да се сетя, че тревогите на дядото от Анасати може да доведат до война. Но няма защо да се боиш, Текума. Внук ти е в безопасност… Джингу загина от собствената си ръка.

Текума я изгледа сепнато.

— Но…

— Знам, че не си получил известие. За съжаление на Анасати, „твоят източник“ също е мъртъв. — При тази новина Текума присви очи. Очевидно жадуваше да научи как Мара е разбрала за Теани, но не каза нищо. Тя пък му сервира последната новина. — Изместихме празненството на Военачалника тук, Текума. Ти беше единственият отсъстващ и сигурно ще искаш да поправиш това, като останеш следващите два дни, нали? Е, ще се наложи да ограничиш почетната си стража до петдесет човека, като всички останали.

Старият лорд кимна и я изгледа с нещо като възхищение.

— Добре че не видяхме войниците на Минванаби на хълма, Мара. — Погледна решителния воин до нея и добави: — Твоят командир щеше да е принуден да се предаде бързо, докато повечето от войската ми отблъсква армията на Джингу. Не бих искал подобно нещо.

Кейоке не отговори, а се обърна към Люджан, който стоеше в края на първата редица. Люджан на свой ред даде сигнал на друг войник. Мара гледаше с интерес, а Кейоке й обясни:

— Мисля, че е време стоте воини на чо-джа, които дебнеха в засада, да се върнат в кошера си. Ако прецениш, че е подходящо, ще освободя и нашите бойци.

Мара успя да не се засмее на смаяното изражение на Текума, който току-що бе научил за засадата на сто чо-джа, и каза:

— Добре, но остави почетен ескорт за гостите.

Командирът отдаде чест и се отдалечи, а Мара се обърна към Текума.

— Дядо на сина ми, когато се оправиш с войските си, заповядай вкъщи като гост. — После нареди на носачите да тръгват.

Текума я изгледа как заминава. Омразата заради смъртта на Бунто за миг се смени с възхищение. После погледна приближаващата колона гости и почти се зарадва, че не той трябва да мисли за настаняването, изхранването и забавленията им.

Дребният хадонра, май се казваше Джикан, сигурно щеше да се побърка.

Но Джикан не се побърка. Беше чул, че Мара се връща, от един търговски куриер. Мъжът бе казал, че много баржи, сред които бяло-златистата на Военачалника, са пристанали в Сулан-Ку. В паниката хадонрата бе забравил да извести Кейоке и воините, но пък бе събрал всички — работници, роби и занаятчии — да защитят Аяки, ако Анасати успеят да пробият. Така че нямаше проблеми да ги насочи за работа в кухните.

Засвириха тръби, забиха барабани и Алмечо, вторият най-могъщ човек след император Ичиндар, пристигна официално в имението на Акома.

Мара се поклони изискано.

— Милорд, приветствам те в моя дом.

Военачалникът на Цурануани също се поклони.

— Благодаря. Може ли обаче да бъдем малко по-неофициални… от предишния ни домакин? Целодневните празненства са уморителни, а и бих искал да поговорим насаме.

Мара кимна учтиво, нареди на Накоя да отведе облечените в черно магьосници в покоите им и след това тръгна с Военачалника към градината.

Четирима войници застанаха на пост — двама в зелено и двама в бялото на Имперската гвардия. Военачалникът спря до фонтана, свали шлема си, намокри побеляващата си коса с ръка и се обърна към лейди Акома.

— Трябва да те поздравя, момиче. През последните две години ти доказа, че си способен играч.

— Милорд, направих само това, което трябваше, за да отмъстя за баща си и брат си и да запазя съществуването на фамилията.

Алмечо се засмя някак горчиво.

— А какво мислиш, че е Играта, освен да оцелееш и да се отървеш от враговете си? Докато повечето само се суетят около един съюз или друг, ти неутрализира втория си най-опасен враг, като го превърна в, макар и колеблив, съюзник, и унищожи най-могъщия си противник. Ако това не е майсторска победа в Играта, не знам… — Поколеба се за миг. — Джингу бе станал твърде амбициозен. Мисля, че планираше да се отърве от трима противници. От теб, от лорд Анасати и накрая от мен. С Текума сме ти задължени, макар че ти не го направи заради нас. Трябва да ти кажа нещо обаче. Щях да позволя на Джингу да те убие, ако съдбата бе пожелала така. Все пак сега съм доволен, че оцеля ти, а не той. Но благоразположението ми е кратко. Никоя жена не е обличала бялото и златистото досега, но това не значи, че амбициите ти не са опасни, Мара от Акома.

— Ласкаеш ме твърде много. Нямам никакви амбиции, освен да видя как синът ми расте спокойно.

— Не знам — каза Алмечо сякаш на себе си. — Кой е по-опасен? Този, който се бори за амбиции, или който се бори за оцеляване? Бих искал да се надявам, че може да сме приятели, лейди Акома, но инстинктите ми подсказват, че си опасна. Все пак нека приемем, че засега нямаме поводи за вражда.

Мара се поклони.

— Благодарна съм за това, милорд.

Алмечо отвърна на поклона й и си тръгна.

Пред градинката на предците й чакаше самотна фигура. Червено-златният шлем сияеше на следобедната светлина.

Лорд Анасати.

Не беше довел почетна стража.

— Милейди.

— Милорд.

— Предполагах, че ще дойдеш. Последния път говорихме тук и исках пак тук да поставим новото начало. — Кимна към гъмжилото от гости на двора и слугите, които се грижеха за тях. — Очаквах, че когато следващия път стъпя на тази земя, ще видя само черно и оранжево, а не хора, които са дошли да те почетат.

— Те са тук да почетат Военачалника.

Текума погледна снаха си, сякаш я виждаше за пръв път.

— Не, Мара. Те празнуват рождения ден на Алмечо, но всъщност почитат теб. Виждаш ли, ние никога няма да се обичаме, но Аяки ни свързва. Осмелявам се да мисля, че ни свързва взаимно уважение.

Мара се поклони почти до земята и отвърна искрено:

— Така е, Текума. Не съжалявам за нищо, освен че добри хора пострадаха… — Помисли за баща си, за брат си, за Папевайо, дори за Бунтокапи. — И умряха. Направих всичко за Акома… и някой ден всичко това ще е на Аяки. Надявам се, че разбираш.

— Разбирам. Наистина. Може би когато Аяки порасне и започне да управлява, ще намеря сили да ти простя.

Мара се зачуди колко странно може да се развие Играта на Съвета.

— Доволна съм, че засега нямаме причини да враждуваме.

— Засега. — Текума въздъхна и в гласа му прозвуча нещо близко до съжаление. — Ако ти беше моя дъщеря, а Бунто — син на лорд Сезу… кой знае какво щеше да стане? Но няма значение. Ти си истинска дъщеря на Империята, Мара от Акома.

Мара не знаеше какво да отвърне, така че само се поклони дълбоко. Текума си тръгна, а тя влезе в свещената градина на предците си.

Пътеката към натамито беше вечна като времето. Мара коленичи на земята, на която бяха коленичили дедите й, и прокара пръст по издяланата в камъка птица шатра.

— Почивайте в мир, татко и братко. Този, който отне живота ви, е вече пепел и кръвта ви е отмъстена. Честта на Акома е опазена и родът ни има наследник.

Сълзите дойдоха неканени и обилни. Годините на страх и болка си отиваха.

В далечината се чу вик на шатра, призоваваща ятото да излети преди залеза. Мара плачеше. Някъде на Великото колело сенките на баща й и брат й почиваха в мир, с възстановена гордост и чест.

А Играта на Съвета продължаваше.