Дъщеря на Империята

6. Церемония

Мара се вцепени.

Усети смайване, разочарование и гняв. След това страхът заглуши всичко друго. Някой бе разбрал за излюпването на новата царица.

Ако вестта се бе разпространила, повече от една фамилия щеше да се стреми към кошера. Онези горе щяха да са първите от много. А дори да не се беше разпространила, лорд Инродака със сигурност бе повикал някой близък приятел, който първи да потърси благоволението на чо-джа. Със сигурност щеше да е ядосан да открие нарушители, които опитват да изпреварят съюзника му. Без значение от преговорите с чо-джа, на Мара й предстоеше трудно завръщане през земите на враждебен лорд, който щеше да знае за нейното присъствие. Още по-плашеща бе мисълта някой агент на Минванаби да е узнал и да е известил господаря си. Може би самият Джингу чакаше на входа, за да преговаря с младата царица.

Пое дълбоко дъх и се помъчи да прикрие притесненията си от двете царици. Гърлото й беше пресъхнало като пясък, но тя си припомни уроците на Накоя. „Страхът е малка смърт, дъще. Убива те на малки парченца“.

Успокои се и погледна старата царица.

— Почитаема владетелко, уведомявам те, че съм крайно решена да спечеля лоялността на новия кошер. Земите на Акома са богати и плодородни и останалите лордове на Империята не могат да направят по-добро предложение.

Старата царица изпуфтя през ноздрите си в еквивалент на човешки смях.

— Лоялност? Управляваща лейди на Акома, моят вид не споделя тази концепция. Работниците, войниците, рирарите, всички правят каквото трябва, но важен е само кошерът. Царицата е единственият управник и затова търси най-добрите предложения. Винаги приемаме най-доброто предложение.

Мара бе поразена от това разкритие. Царицата случайно бе изтървала нещо, което не знаеше никой цуранин. Империята смяташе, че чо-джа не страдат от човешките слабости. Но това, което мислеха за солидно чувство за чест, се оказваше най-долно интересчийство. Чо-джа бяха просто раса от търговци. Легендарната им лоялност зависеше от най-добрата оферта и може би подлежеше на предоговаряне, ако някой направеше по-добро предложение. А никой досега не се бе опитвал да преговаря с кошер в земите на друг лорд. Въпреки смайването си Мара видя мигновеното предимство, стига никой друг да не узнаеше това — и стига, разбира се, да оцелееше през следващия час.

— Кейоке. — Мара се обърна към командира. — Воините с нас трябва да се закълнат в абсолютно мълчание. — След това добави с безизразно лице: — Робите не бива да разкриват какво чухме. — Нямаше нужда от повече приказки. Старият воин знаеше, че току-що е обрекла на смърт осем човека. Той прошепна на свой ред нещо на Аракаси и шпионинът кимна с неразгадаемо изражение.

Мара се изпъна и погледна старата царица.

— Да преговаряме.

— Ще уведомя човешкия лорд, че има конкуренция — отвърна царицата.

И нареди нещо на очакващите работници от занаятчийската каста. Мара зачака с привидно търпение. Дойдоха нови работници, за да създадат верига за съобщения, защото новодошлият предпочиташе да преговаря от повърхността, съгласно цуранските традиции. Мара беше решена да извлече колкото се може повече полза от това.

Първото съобщение пристигна и след щракаща комуникация с пратеника и младата царица владетелката наведе глава към Мара.

— Твоят противник също притежава хубава земя, която е суха, близо до вода и без корени. Казва, че почвата му е песъчлива и се копае лесно. — Поговори с наследницата си, след което добави: — Лейди Акома, дъщеря ми пита дали ще подобриш офертата си.

Мара потисна импулса да зачопли с пръсти ръба на възглавницата.

— Предай на дъщеря си, че песъчливата почва се копае лесно, но се навлажнява и е податлива на срутване.

Царицата явно се забавляваше, защото отвърна със странния си смях.

— Знаем, лейди Акома. Забавно ни е, че хората може да смятат, че знаят повече за тунелите от чо-джа. Но песъчливата почва не е толкова голям проблем за нас.

Мара премисли бързо.

— Вие сте най-добрите копачи, но аз ще ви осигуря роби, които да помагат, за да се съкрати максимално престоят на дъщеря ти на повърхността. Сто воини ще я пазят, а личният ми павилион ще я крие от слънцето, докато покоите станат готови. — Преглътна и продължи: — В добавка всеки ден на земята ще получава двайсет кошници с плодове и тиза от моите земи, за да може работниците й да са свободни от събирането на храна.

Старата царица преведе и дъщеря й отговори. Пратеникът тръгна към повърхността. Мара се потеше в ароматния въздух, но се стараеше да не помръдва. Реши, че преговорите може да се проточат много, но пратеникът се върна изненадващо бързо.

Старата царица преведе новите условия.

— Вашият съперник предлага покои в имението си за царицата и избран от нея антураж, ако тунелите се срутят и трябва да се ремонтират.

Нещо в думите й подсказа на Мара, че въпреки перфектното разбиране на езика тези същества са различни и имат странни нужди. Малко от ценностите бяха общи. Може би царицата всъщност вдигаше цената? Мара реши да е максимално пестелива.

— Това е глупаво. Защо дъщеря ти ще живее в цуранска къща? Моят павилион ще й е по-удобен.

Старата царица отвърна без колебание:

— Това е вярно. Но той предлага и по сто товара нефрит и метали за нейните занаятчии.

Мара потръпна под тънката си роба. Това бе истинско съкровище. Нейният конкурент беше крайно решен, щом вдигаше залозите толкова рано. Само с хитрост нямаше да успее. Представи си как ще се притесни Джикан, ако инвестира такава част от богатствата на Акома в контрапредложение.

— Почитаема царице, кажи на дъщеря си, че цуранските къщи са достойни за работници и войници, а не за царици. По-добри са тунелите, които не се сриват. Освен това металите и нефритът са безполезни, ако нямаш инструменти, с които да ги обработваш. Какво бихте предпочели, скъпоценности и метали, които ще намерите по-лесно от хората, или инструменти, с които да ги обработите и после да ги изтъргувате за каквото пожелаете? Ще дам същата оферта като стойност, но с неща, каквито нямате. Инструменти, кожи от нийдра и лакирана дървесина. — Направи пауза и добави: — Плюс оръжия и брони за нейните воини.

— Щедра оферта — каза царицата и очите й проблеснаха, докато превеждаше, сякаш се радваше на борбата между човешките владетели. Разговорът беше изпъстрен с развълнувани трели.

Мара затвори очи от напрежение и умора. Ресурсите на Акома не бяха неизчерпаеми и последното предложение зависеше много от занаятчиите, доведени от Люджан — майсторите на оръжия и брони, които още не бяха показали качеството на работата си. Чо-джа щяха да се обидят и дори разгневят, ако продукцията бе некачествена.

Пратеникът се върна бързо. Размени няколко бързи изщраквания със старата царица и дъщеря й отново избухна в продължителни трели.

Мара изтръпна. Избликът на дъщерята сигурно бе свързан с огромно увеличение на офертата от страна на лорда.

Старата царица приключи с пратеника и остана неподвижна като обсидианова статуя.

— Управляваща лейди, лордът казва, че е разпознал цветовете на Акома по воините до входа. Твърди, че познава ресурсите ви и че вие не може да изпълните предложението, което направихте преди малко.

Мара присви очи под блестящия й поглед.

— Думите му са неверни. — Направи пауза, за да овладее гнева си, и стана от възглавницата. — Този лорд е невеж.

— Не разбирам — отвърна царицата, без да се впечатлява от напрежението й.

Мара се постара да удържи гнева си.

— Чо-джа знаят ли всичко, което се случва във всеки кошер?

Царицата размърда ръце.

— Случващото се в кошерите е известно на всички царици. — Подсвирна тихо на дъщеря си, после пак се обърна към Мара. — Явно при хората не е така.

Момичето облиза устни. Не биваше да действа прибързано. Беше дълбоко под земята, пазена само от шестима воини и изправена пред най-свирепите чо-джа. Всеки неправилен жест можеше да е фатален.

— Аз съм Управляваща лейди на Акома. Заявявам, че никой дом в империята не може да знае пълния капацитет на ресурсите ми! Този лорд преговаря без чест и обвиненията му са обида към дома ми. — Пристъпи напред, прикривайки страха зад гордата осанка на дедите си, и погледна право към младата царица. — Лейди, аз преговарям честно. Като Акома, държа на думата си повече, отколкото на живота си.

Чакането да преведат думите й насмалко да я пречупи, но Мара издържа, стиснала здраво ръце. Младата царица я изучаваше с искрено любопитство, а старата говореше с пратеника. Предизвикателството към невидимия конкурент засягаше честта и можеше да доведе до кръвопролития дори тук, в кошера.

Мара се прокле наум заради безразсъдството си. Това, че не знаеше името на противника си, я поставяше в крайно неизгодно положение.

В тунела се чу леко стържене и следващият пратеник пристигна. Старата царица го изслуша и заговори:

— Управляваща лейди, лордът признава, че думите му са продиктувани от гняв. Казва, че може и да разполагаш с майстори, които да изработят обещаното, но че цялата империя знае, че богатството му е по-голямо от това на Акома. Щял да даде по-добри предложения от всяка твоя оферта, ако дъщеря ми избере неговата земя за кошер.

Мара трепна и нефритовите й гривни изтракаха в тишината.

— Кой се хвали, че има по-голямо богатство от мен?

— Лорд Екамчи — отвърна царицата.

Мара погледна Аракаси, защото името й бе само бегло познато, и шпионинът прошепна бързо:

— Най-близкият приятел на Инродака. Богат е, даже може да е малко по-богат от Акома. Армията му е малка, но сигурно е взел по-голям ескорт от нашия. Спомням си, че е дебел, без опит във военното дело и не особено храбър.

Мара кимна. Бързината, с която лорд Екамчи оспорваше богатствата на Акома, показваше липса на самоувереност. Мара реши да се довери на косвения съвет на Аракаси.

— Предимството ни се изплъзва, колкото повече чакаме. Смятам, че трябва да съм по-дръзка.

Шпионинът се поклони и дори като че ли се усмихна. Мара се обърна към младата царица с увереност, каквато не изпитваше.

— Млада владетелко на чо-джа, казвам, че ще повторя всяка оферта на този арогантен самохвалко горе. Ще дам същите стоки, които предлага. Обещавам и че през пролетта всеки ден ще ти се доставят цветя, за да не забравяш красотата на земния живот, докато се грижиш за поданиците си. Най-добрите ми тъкачи ще направят красиви завеси, които ще се сменят всеки сезон, за да не ти омръзват покоите ти. И ще идвам да обсъждам събитията в Империята, за да разбереш човешкото общество. Моля те сега да избереш в кое имение ще основеш кошера си.

Настъпи тишина. Работниците сякаш се напрегнаха леко, когато старата царица започна превода. Мара слушаше със затаен дъх, а Кейоке и Аракаси се спогледаха. Господарката бе отправила дръзко искане и никой не знаеше как ще реагират чо-джа.

Двете кралици говореха. Мара слушаше, напрегната до болка. Минутите се разточваха, все едно превъзбуден музикант натягаше струните на гикото. Мара трябваше да впрегне всяка частица самоконтрол, придобита в храма, за да изтърпи това жестоко чакане. Свитата й беше нащрек, Кейоке се бе намръщил, лицето на Аракаси беше безизразно. По кожата й лазеха тръпки. Какво ли щеше да стане, ако й откажат? Ако лорд Екамчи спечелеше, горе щяха да я чакат врагове. Предимството от влизането в кошера щеше да е загубено и можеше да й донесе дори смърт — все пак никой не знаеше правилата за гостоприемство на чо-джа.

А след това, без никаква пауза, старата царица обърна фасетъчните си очи към хората и каза:

— Царицата дъщеря реши. Ще изгради кошера си в имението на Мара от Акома.

Лакс’л махна на пратеника и той тръгна, за да съобщи на лорд Екамчи за поражението му. Кейоке и Аракаси се усмихнаха облекчено, а Мара скри лицето си в шепи, за да потисне триумфалния смях. Инстинктите й бяха верни. Акома се сдобиваше с рядко и скъпоценно предимство за бъдещето.

Умората й се изпари от вълнение й любопитство.

— Може ли да попитам защо дъщеря ти избра Акома, при толкова еднакви оферти?

Кралиците размениха няколко думи, след което старата отвърна:

— Дъщеря ми те хареса. Ти каза, че е красива.

— Повечето мъже не биха се сетили — обади се Аракаси. — Не знаех, че дори цариците на чо-джа се поддават на ласкателство.

— Жени са все пак — отбеляза Кейоке.

Старата царица наклони купола на лъскавата си глава към Мара.

— И двете сме доволни, че слезе да преговаряш при нас, вместо да използваш пратеници. Ти си първата от твоята раса, която постъпва така.

Аракаси се засмя и се обърна към Кейоке.

— Просто защото повечето лордове не влизат в чужда къща, без да са поканени. Учтивостта на цураните явно е грубост за чо-джа.

Командирът не беше толкова сигурен.

— Все още може да ни потрябват мечове — напомни той и вдигна палец към тавана. Имаше предвид неприятелските сили, които чакаха пред кошера.

Мара не им обърна внимание. Гледаше старата царица.

— Доколкото разбирам, свитата на младата царица ще е малобройна.

Владетелката махна с десния си преден крайник.

— Вярно е, покровителко на дъщерния ми кошер. Родих триста воини, двеста от които се развиха бързо, за да я придружат, а останалите ще я последват, когато пораснат. Ще й отпусна две рирари, двама мъжкари за размножаване и седемстотин работници.

Мара се замисли. Присъствието на чо-джа в имението й щеше да възпре враговете, защото никой не знаеше, че младите воини са трудни за контролиране.

— Ако всичко върви нормално, колко време ще трябва на кошера, за да започне да развива търговия?

Старата царица помръдна челюсти, сякаш предъвкваше въпроса, и отговори:

— Две, до три години.

Умората се върна на помитащи вълни. Мара за миг се замая, но се сети за нещо казано по-рано.

— Искам да направя сделка за допълнителни работници и воини. — Вече не можеше да крие изтощението си, така че седна в носилката и накара робите да отметнат завеските, за да вижда двете кралици. Облегна се на възглавниците с надеждата, че не изглежда съвсем уморена, и заговори: — Какви са условията?

— Това е мъдро — каза старата царица. — Младите воини са недисциплинирани. Старите обаче бързо ще ги вкарат в строя.

Сърцето на Мара подскочи от радост. Значи беше разбрала коментарите на царицата за естеството на чо-джа.

— Те продават собствените си хора?! — възкликна тихо Кейоке.

Старата царица показа изненадващо остър слух.

— Само кошерът е от значение, човеко. А кошерът съм аз. Тези, които продам, ще служат на твоята лейди, както служат на мен. Тя ще е тяхната царица.

— Просто искам дъщеря ти да има по-силен кошер колкото се може по-бързо — каза Мара. — Купувам работници и воини като подарък за нея.

Старата царица кимна.

— Това е щедро. Ще го взема предвид, когато определям цената.

Мара погледна съветниците си, след това изпъна рамене и заговори на царицата:

— Искам двайсет от вашите воини. Освен това имам нужда от занаятчии.

Кейоке се изненада.

— Мислех, че искаме войници, господарке.

Мара присви очи. След като Акома се бе стабилизирала, тя вече планираше за бъдещето. Но старият и ценен съветник заслужаваше обяснение.

— След годежа ми с Анасати позицията ни за момента е осигурена. С времето младата царица ще роди воини. Но те имат нещо много по-ценно. Искам производители на коприна.

Матриархът се мръдна назад, доколкото й позволяваше неподвижният заден сегмент.

— Производителите на коприна ще ти струват скъпо.

Мара й се поклони, за да не я засегне с дързостта си.

— Каква е цената?

Царицата размърда предните си крайници.

— Сто торби тиза за всеки работник.

— Готово — отвърна Мара без колебание. — Искам петима.

Старата царица изщрака мъмрещо на нетърпението й.

— Освен това трябва да изпратиш хиляда меча, хиляда шлема и хиляда щита, щом се прибереш.

Мара се намръщи. Но пък Джикан беше компетентен управител и разполагаше със средства да закупи това, което й липсваше.

— Съгласна. — Сделката беше скъпа, но честна. След време коприната щеше да изплати инвестицията многократно. Вече нямаше търпение да съобщи новината на Джикан и Накоя.

— Кога ще потегли царицата?

Старата царица заговори с дъщеря си, после каза:

— Чак наесен.

— Добре. Тогава ще тръгна призори, за да започна да изпълнявам задълженията си. Работниците ми ще изкарат стадата и ще окосят ливадата, за да е готова за пристигането й.

— Добре, Мара от Акома. Тръгвай. Нека твоите богове ти донесат успех и чест. Ти преговаря добре с нас.

Мара отвърна с искрено облекчение:

— Нека кошерът ти продължава да расте и да се сдобие с успех и чест.

Докато Лакс’л ги водеше нагоре, й идеше да се смее и да плаче. Посетите семена щяха да дадат плодове и да дообогатят финансовата империя на Джикан. На юг още нямаше установена търговия с коприна. Северната коприна пък варираше в качеството и достъпността. Мара не знаеше как би могла да накара младата царица да съсредоточи усилията на кошера върху производството й, но все щеше да намери начин. Един ден коприната на Акома можеше да доминира по южните пазари.

Еуфорията й отшумя, докато носачите я мъкнеха по тъмните ухаещи коридори. Оставаха й само две седмици, за да завърши сложните приготовления за сватбата. Постигнатите споразумения щяха да уголемят богатствата на Акома, но скоро трябваше да ги предостави на сина на един от най-големите си врагове. Умисли се в уединението на носилката. От всичките й действия след смъртта на баща й и брат й бракът с Бунтокапи носеше най-голям риск.

Мара зърна напред и нагоре ярката слънчева светлина. Значи беше преговаряла с чо-джа цялата нощ. Очите я заболяха, докато привикнат към светлината, виеше й се свят. Искаше да легне и да заспи…

И изведнъж носилката й внезапно спря и се чу съскане на извадени оръжия.

Мара се надигна разтревожено. Посегна да отметне завеските и чу непознат гневен глас.

— Ти! Крадла с крадла! Ще отговаряш за престъпленията си!

Мара отметна завеската.

Кейоке и войниците му бяха извадили оръжия, готови да я защитят. Пред тях стоеше белокос почервенял от гняв мъж. Лорд Инродака. Мара бързо огледа свитата му. Имаше цяла рота, поне двеста души, но не всички носеха червеното на Инродака. Половината бяха в лилавото и жълтото на Екамчи.

Старият лорд вирна брадичка и вдигна към Мара стария си церемониален фамилен меч.

— Лейди Акома! Как смееш да влизаш в земите на Инродака? Нахалството ти надхвърля силата ти и срами името на рода ти. Ще платиш скъпо за кражбата на младата царица.

Мара го изгледа студено.

— Думите ти са без смисъл и с още по-малко чест. — Погледна дебелия мъж до него и предположи, че е лорд Екамчи. — Земите около кошера са ничии. Накарай хадонрата си да провери в Кентосани, ако се съмняваш. А и чо-джа не са ничии роби. Те избират с кого да преговарят. Да наричаш честния преговарящ крадец е обида и изисква извинение!

Двамата лордове се втренчиха във владетелката на Акома. Тя беше още момиче, но не се притесняваше от въоръжените мъже и дори искаше извинение. Това ги стресна, но не се подведоха по неочакваната й дързост. Лорд Инродака възкликна гневно, а спътникът му размаха юмрук. Тези неучтиви прояви щяха да са комични, ако ги нямаше въоръжените им воини зад тях.

— Вие ме обидихте и ме изложихте пред верния ми съюзник — викна Инродака гневно. Но сякаш бе по-склонен да говори, отколкото да се бие. — Обещах на Екамчи предимство при преговорите, а Акома са узнали тайната ми с коварство!

Мара разбра. Инродака подозираше, че Акома има агент в дома му. Да, Аракаси беше изкарал няколко дни като гост в имението му и ако някой го разпознаеше, можеше да се стигне до бой. Мара се огледа притеснено. Шпионинът беше изчезнал. След миг го видя между войниците и едва го позна: бе нахлупил шлема си ниско и бе издал брадичка напред, което правеше челюстта му почти квадратна. По всяка вероятност щеше да остане незабелязан.

— Не поемам отговорността, че съм провалила обещанието ви — отсече тя. — Чо-джа решават за себе си. Колкото до вашите тайни, „чо-джа са първи с ранни плодове и новини“. Само ги питайте и ще ви кажат, че всеки кошер знае делата на останалите. Дори работниците, слугите й робите ви да са пазили тайна, вестта се знае из цялата империя. Аз просто действах първа. Не можете да ме спрете, милорд. И последно: откога Акома трябва да пази честта на Инродака?

Лорд Инродака се наежи. Съюзникът му лорд Екамчи изглеждаше така, сякаш иска всичко това да приключи по-бързо. Но честта не му позволяваше да се оттегли.

— Нагло момиче, няма да напуснеш земите ми жива!

Мара посрещна заплахата гордо и с мълчание. Не можеше да отстъпи, защото щеше да посрами костите на предците си. Сърцето й подскочи от страх, като видя, че хората й се приготвят за битка, без да се притесняват от неизгодното положение. Стисна зъби и кимна на Кейоке.

Командирът даде сигнал на воините на Акома да извадят оръжията си. Офицерите на Инродака и Екамчи повториха несигурно заповедта му.

Мара усети как пулсът й се ускорява и реши да опита за последно с преговори.

— Нямаме желание за бой, особено след като не сме направили нищо нередно.

— Няма да си тръгнете без битка — заяви Инродака.

Мара разбираше, че е на косъм от стълкновение, и прошепна на Кейоке:

— Можем ли да разчитаме на съюза с младата царица?

Кейоке не откъсваше очи от противника.

— Господарке, старата царица управлява този кошер, а нейният съюз е с Инродака. Никой не знае как ще реагират воините, ако е заплашен съюзник на дъщерята. Съмнявам се, че в дългата история на империята е имало подобен случай.

В този момент от кошера заизлизаха воини чо-джа. Черните им черупки блестяха на слънцето. Бяха поне стотина и застанаха между двата човешки отряда. Зад тях продължиха да прииждат още. Лакс’л излезе напред и спря пред двамата ядосани благородници.

— Акома са гости на царицата, а с Инродака сме съюзници. Няма да се биете на територията на кошера. Ако двете армии се оттеглят, няма да проливаме кръв.

Разгневеният лорд Инродака вирна брадичка.

— Но вашият кошер служи на моя дом от три поколения!

— Ние сме съюзници — повтори Лакс’л. В очите му проблесна нещо като гняв, но гласът му остана спокоен. — Както каза лейди Акома, чо-джа не са ничии роби. Напуснете незабавно.

— Сякаш за да подсили думите му, иззад кошера се появи още един отряд чо-джа и зае позиция зад силите на Инродака и Екамчи. Подобен отряд се строи и зад войниците на Мара.

Инродака се огледа. Идваха още поне двеста чо-джа. Мара забеляза, че лорд Инродака всъщност е облекчен от развитието на нещата. Репутацията му беше на човек, който избягва конфликтите, и целият му гняв бе по-скоро за пред съюзника му. Лорд Екамчи пък като че ли не се притесняваше особено, че не е сключил съюз с чо-джа.

— Ще ви ескортирам до границите на Инродака със сто воини — каза Лакс’л на Кейоке.

Кейоке махна на хората си да приберат оръжията и попита:

— Ти ще си с двайсетимата, които ще дойдат в новия кошер, така ли?

— Да. — Лакс’л направи странна гримаса, може би еквивалент на човешка усмивка. — Понеже сте наистина загрижени за безопасността на дъщеря й, царицата реши да ви даде най-добрите си воини. Постът ми ще бъде поверен на друг, а аз ще стана командир на новия кошер. — Замисли се и добави: — Мисля, че лейди Акома спечели симпатиите на старата царица, както се изразявате вие цураните.

Мара беше смъртно уморена, но успя да кимне признателно. После попита:

— Но не сте ли нужни на младата царица?

Командирът на чо-джа размаха предните си крайници.

— Царицата е най-уязвима, когато расте, така че дори нашето присъствие няма да успокои младите воини. Но така трябва. Когато дойдат в новия кошер, ще ги научим на всичко необходимо.

Щом Инродака и Екамчи се оттеглиха, Кейоке започна да подготвя войниците за дългото пътуване. Когато всички се строиха, се обърна към Мара.

— Господарке?

Мара даде знак за тръгване и привика с жест Аракаси до носилката.

Шпионинът изглеждаше уморен и прашен като всички, но очите му светеха победоносно. Щом колоната потегли, Мара заговори бавно.

— По-добър си, отколкото твърдиш, Аракаси. Не само доказа ползата от съветите си, но и донесе голяма изгода на Акома. Колко време ти трябва, за да възстановиш мрежата?

Задоволството на шпионина премина в искрена усмивка и той се поклони на новата си господарка.

— Една година, ако няма неприятности.

— А ако има?

— Година и половина. — Шпионинът направи многозначителна пауза. — Повече, ако пожелаете.

Мара се огледа, за да е сигурна, че войниците не чуват.

— Когато спрем за почивка, искам да се измъкнеш и да почнеш да събираш агентите си. Върни се в имението след година. Ако трябва да се свържеш с мен, използвай фразата „майсторите на коприна на младата царица“. Запомни ли?

Аракаси отвърна с кимване, прикрито като наместване на шлема, и добави многозначително:

— Ако не се закълна над натамито на Акома, няма да съм обвързан с теб, преди да съм готов, господарке. Нито с лорд Акома.

— Значи разбираш. — Мара затвори очи, за да прикрие чувствата си. Боговете бяха милостиви и този мъж разбираше какви са намеренията й относно бъдещия й съпруг.

— Да. Бунтокапи може да не споделя ентусиазма за нашата клетва, господарке.

Мара кимна, доволна, че този човек е приятел, а не враг. Ако Джингу от Минванаби успееше да си осигури такъв талант… Но умората не биваше да разпалва тези безпочвени страхове.

— Ще видим как стоят нещата, когато се върнеш. Ако всичко мине според плана ми, ще започнем отмъщението си срещу Минванаби.

— Аз ти се заклех, господарке, в сърцето си. Моля боговете някой ден да ми дадат възможност за официална клетва. — Огледа гъсталака, през който минаваха. — Тук изглежда добро място да ви оставя. Нека боговете те закрилят.

И изчезна в храстите. Кейоке го видя как се шмугна в тях, но не каза нищо.

Мара се излегна на възглавниците и започна да си повтаря думите на Аракаси. Помоли се желанието му да се сбъдне. Ако Аракаси не се закълнеше на натамито, тя или щеше да е мъртва, или Бунтокапи щеше да е установил твърд контрол върху земите на Акома.

— Готова съм — каза Мара на чакащите слугини.

Но в сърцето си знаеше, че никога няма да е готова за брака с третия син на Анасати. Стисна нервно ръце и се приготви да изтърпи дългата процедура по заплитане на косата с панделки и фиби в традиционната булчинска прическа. Ръцете на жените бяха нежни, но Мара не можеше да се успокои. Извиването и заплитането на всеки кичур я караше да трепка като дете.

Накоя сякаш разчете мислите й, както винаги.

— Господарке, всички гости ще те гледат днес. Външният ти вид трябва да отразява гордостта на Акома.

Мара затвори очи, сякаш за да се скрие. Объркването се беше стегнало на топка в стомаха й. Гордостта на Акома я въвличаше във все по-дълбок кошмар. Всеки път, щом се справеше с нещо, изникваше друго. За пореден път се зачуди дали е постъпила правилно, като бе избрала Бунтокапи за съпруг. Можеше да му повлияе по-лесно, отколкото на по-съобразителния Джиро, но пък можеше да се окаже и по-опърничав. Ако не можеше да го контролира, плановете й за възраждането на Акома щяха да се провалят. За пореден път потисна напразните притеснения. Изборът беше направен. Бунтокапи щеше да стане лорд Акома. Поне за известно време.

— Господарке, главата малко насам. — Мара се подчини, сепната от топлата ръка на слугинята на бузата си. Нейните пръсти бяха изстинали, докато мислеше как ще се оправи с Бунтокапи. Мъжът, който щеше да стане лорд на Акома, нямаше мъдростта и интелекта на Сезу, нито финеса и хумора на Лано. Няколкото пъти, когато го бе видяла след пристигането му, той изглеждаше груб, глуповат, нетактичен и елементарен. Тя затаи дъх и си напомни, че той е просто мъж и че макар в храма да не бе научила много за мъжете, може да използва ума и тялото си, за да го контролира. Трябваше да е съпруга, дори без любов, както хиляди други, в името на Играта.

Суетенето зад тънкия хартиен параван показваше, че слугите приготвят залата за церемонията. Навън пръхтяха нийдра и се чуваше скърцането на каруци. Войниците й бяха с парадни доспехи, оръжията им бяха увити в бял плат, за да подчертаят радостта от сватбата на господарката. Пътят беше пълен с носилки и свити на гости, като цветно море сред изгорялата трева. Робите и работниците имаха почивен ден. Смехът и песните им долитаха до ушите на Мара, която седеше сама и смразена от ужаса си.

Слугините нагласиха последната панделка и последното блестящо украшение. Мара беше като порцеланова фигура, веждите и миглите й сякаш бяха нарисувани от най-добрия храмов художник.

— Дъще на сърцето ми, никога не си изглеждала толкова прекрасно — отбеляза Накоя.

Мара се усмихна механично и стана. Слугините свалиха простата й бяла роба и я поръсиха с пудра, за да не се поти по време на дългата церемония. Други вече държаха копринените сватбени одежди. Мара прехапа устна, докато старите ръце на Накоя увиваха препаската около бедрата и плоския й корем. Тази нощ ръцете на Бунтокапи щяха да я опипват, както си искат. Започна да се поти.

— Денят е топъл — каза Накоя. В очите й се мярна разбиращ блясък и тя добави още малко пудра. — Касра, донеси на господарката студено вино. Пребледняла е, а вълненията от сватбата още не са започнали.

Мара си пое раздразнено дъх.

— Накоя, ще се оправя и без вино. — Млъкна, защото слугините тъкмо стягаха корсета и й пречеха да диша. — Освен това съм сигурна, че Бунто ще пие и за двама ни.

Накоя се поклони с дразнеща официалност.

— Леката руменина ти отива, господарке. А пък и съпрузите не се притесняват от изпотяването.

Мара не обърна внимание на дръзките й думи. Знаеше, че старата дойка се притеснява за нея — за детето, което обичаше повече от всичко.

Шумът отвън подсказваше, че слугите бързат да свършат последните задачи. Най-високопоставените особи и огромен брой гости трябваше да бъдат настанени в залата според ранга им. Най-висшите щяха да се появят последни, така че настаняването бе дълъг и сложен процес, започнал още преди изгрев. Цуранските сватби се провеждаха сутрин, защото вечерният ритуал носеше лош късмет. Това изискваше най-нисшите гости да пристигнат поне четири часа преди изгрев-слънце. Щяха да ги забавляват музиканти и да им поднесат храна и напитки, докато жрецът на Чочокан освещава къщата. Някъде настрани пък червен жрец на Туракаму трябваше да заколи теле нийдра.

Слугините вдигнаха връхната дреха с извезани със злато птици шатра по ръкавите. Мара се обърна с гръб. Така нямаше нужда да гледа как Накоя проверява последните детайли по костюма, докато слугините затягаха панделките. Старата дойка беше напрегната след решението на Мара да повери на Бунтокапи властта над Акома. Дългосрочните планове за бъдещето не можеха да облекчат факта, че воините на Анасати са разквартирувани в казармата, а старият враг се шири в най-добрите помещения за гости. Грубият глас и невъзпитаните маниери на Бунтокапи също изнервяха слугите, които скоро щяха да му се подчиняват напълно. Както и самата тя, припомни си Мара с неудоволствие. Опита да си представи как ще легне с грубия младеж, но не можа. Само потръпна нервно.

Сепна се от докосването на слугинята и седна, докато й слагаха церемониалните сандали. Други прислужници нагласяха седефени гребенчета във фризурата й. Момичето беше неспокойно, като телетата, които жертваха, за да отклонят погледа на Туракаму от сватбата, и нареди да дойде музикант — музиката може би щеше да я разсее от неприятните мисли. Съвсем скоро щеше да разбере дали съдбата й е приготвила неприятности от брака с Бунтокапи. Музикантът — със завързани очи, защото никой мъж не трябваше да вижда булката преди началото на церемонията — седна и започна успокояваща мелодия на петструнния гикото.

Щом нагласиха последните дантели, копчета и перлени украси по ръкавите, Мара се надигна от възглавниците. В стаята влязоха носачи с вързани очи — носеха открит паланкин, специално предназначен за сватби. Беше украсен с цветя и лози за късмет, а робите носеха гирлянди. Накоя пристъпи и целуна Мара по челото, преди да вдигнат паланкина.

— Изглеждаш прекрасно. Също като майка ти, когато се омъжи за лорд Сезу. Ако беше жива, щеше да е горда да те види. Нека намериш същата радост като нея и нека имаш много деца, които да носят името на Акома.

Слугините тръгнаха първи, а музикантът спря да пее и замълча някак странно и Мара изпрати Накоя да му даде малък дар, за да не накърни гордостта му. След това стисна пръсти, за да скрие треперенето им, и се съсредоточи. Домът й нямаше да просперира, ако се занимава само с големите проблеми. Пътят към величието е в това да обръщаш внимание на дребните житейски неща. Поне така казваше баща й, когато Лано пренебрегваше учението, за да се упражнява с воините.

Усети странна пустота. Далечният шум на гостите и приготовленията придаваше призрачност на опразнените заради преминаването й коридори. Не виждаше никого, но човешкото присъствие изпълваше въздуха. Стигнаха до главния коридор и излязоха в градината за медитации. Мара трябваше да прекара един час в усамотение, за да се приготви да остави моминството и да поеме ролята на жена и съпруга. Стражи в церемониални брони на Акома стояха наоколо, за да осигурят защита и уединение на господарката си. За разлика от робите, те не носеха превръзки, но бяха с гръб към нея и не я поглеждаха, за да не я урочасат.

Мара отклони мислите си от предстоящата церемония и се опита да потърси някакъв покой в наученото в храма. Загледа пръските на фонтана. Сияещите в златистата сутрешна светлина струи се стрелваха нагоре и после падаха в езерцето. Мара реши, че е като тях. Усилията й в живота накрая щяха да се слеят в честта на Акома. Нямаше значение дали ще е щастлива, или ще страда като жена на Бунтокапи, стига свещеното натами да остане в градината. И стига родът Акома да заеме полагащото му се място под слънцето, без да е в сянката на друг дом.

Сведе глава в роената тишина и се помоли на Лашима. Не за отминалото си детство и за спокойствието, което бе потърсила в храма. Молеше се за сила да приеме врага на баща си за съпруг, за да може Акома да се издигне отново в Играта на Съвета.