Дъщеря на Империята

4. Гамбит

Гонгът удари.

Ехото отекна в голямата зала на Анасати. По стените висяха древни бойни флагове и миришеше на старо лакирано дърво и поколения интриги. Сводестият таван бе потънал в толкова дълбоки сенки, че свещите не можеха да ги прогонят. Събраните слуги и придворни стояха като статуи и не издаваха и звук.

На издигнатия подиум седеше лорд Анасати, облечен в официалната си роба. По челото му, под тежката церемониална шапка, беше избила пот. По кокалестото му лице обаче не се виждаха следи от неудобство, въпреки че тежката дреха беше направо задушаваща в обедната жега. Гърдите му бяха стегнати с алени и жълти пояси, които ограничаваха дишането му, панделките им стърчаха над раменете и от двете страни на гърба му като крила. Слугите трябваше да ги наместват при всяко мръдване. В едната си ръка държеше дълъг извит скиптър, чиито корени се губеха в древността, знак за превъзходството му като Управляващ лорд. На коленете му лежеше древният стоманен меч на Анасати — реликва, отстъпваща по ценност само на семейното натами. Предаваше се в рода от баща на син и датираше от времената на златния мост, когато народът им бе пристигнал на Келеуан. Беше тежък и го убиваше, но това бе една от многобройните неприятности, които трябваше да изтърпи в очакване на онова досадно момиче Акома. Беше горещо като в пещ, защото според традицията залата трябваше да е затворена до официалното пристигане на годеницата.

Текума, лорд на Анасати, наклони леко глава и Първият съветник Чумака побърза да се наведе към него.

— Още колко? — прошепна лордът нетърпеливо.

— Съвсем скоро, господарю. — Преданият съветник се въртеше като нервен гризач. — Гонгът удари три пъти: щом носилката на Мара стигна външната порта, когато влезе в главното имение и сега, когато влезе в двора. Четвъртият гонг ще прозвучи, щом застане пред светлата ти личност, господарю.

Лорд Анасати беше раздразнен от тишината и искаше музика.

— Помисли ли за това, за което те питах?

— Разбира се, господарю. Твоето желание е мой копнеж. Измислих няколко подходящи обиди, с които да отвърнем на наглостта на оная кучка от Акома. — Съветникът облиза устни. — Да поиска сина ти Джиро за консорт… това е брилянтен ход. — Лорд Анасати изгледа съветника си любопитно, шапката му се килна наляво и слугите се засуетиха зад него, докато наместят всичко както трябва. Чумака продължи коментара си: — Брилянтно, ако имаше дори минимална надежда за успех. Брак с един от синовете ти ще те обвърже в съюз с Акома. Това ще пренасочи ресурсите ти към тяхната защита, а онази вещица ще може да се заеме изцяло с лорд Минванаби.

При споменаването на Минванаби лорд Анасати изкриви устните си с отвращение.

— Бих се омъжил лично за нея, ако смятах, че има дори мизерен шанс да победи този джагуна в Играта на Съвета. — Намръщи се при споменаването на отвратително миришещия мършояд, след това ръката му се сви около скиптъра и той продължи да размишлява на глас: — Но какво се надява да спечели тя? Сигурно знае, че няма да й позволя да вземе Джиро за консорт. Акома е единствената фамилия, по-стара от моята, освен Петте велики. Ако се затрие и по някакъв шанс една от Великите пропадне…

Чумака довърши дългогодишната мечта на своя лорд.

— Тогава Анасати ще стане една от Петте велики.

Текума кимна.

— И един ден някой от моите наследници може да се издигне до Военачалник. — Той хвърли поглед наляво, където тримата му сина чакаха на малко по-нисък подиум.

Най-близо до баща си седеше Халеско, наследник на мантията на Анасати. До него беше Джиро, най-умният и способен от тримата, очакващ да се ожени за някоя от дузината дъщери на Велики лордове, може би дори за дете на императора, с което да донесе нов могъщ политически съюз. Накрая се беше изгърбил Бунтокапи и чоплеше мръсотията под ноктите си.

Лорд Анасати погледна буцестата фигура на най-малкия си син и прошепна на Чумака:

— Нали не вярваш, че по някаква сляпа прищявка на съдбата ще поиска Бунто?

Съветникът повдигна тънките си вежди.

— Според нашите проучвания тя е умно момиче, макар да й липсва опит. Ако поиска за консорт Бунто… ще покаже повече интелект, отколкото очаквам.

— Интелект ли? Като поиска Бунто за консорт? — Текума се размърда от учудване и панделките на гърба му се разместиха, което предизвика ново суетене на слугите. — Да не си си загубил ума?

Канцлерът погледна флегматичния трети син и отвърна:

— Може да се изкушиш и да кажеш да.

Лорд Анасати въздъхна с открито съжаление.

— Но предполагам, че трябва да кажа не, нали?

Първият съветник цъкна с език.

— Дори Бунто ще й донесе твърде много политическа власт. Помисли какво би станало, ако псето Минванаби убие Бунто, докато унищожава Акома… Не забравяй каква каша забърка, като прати хамойския убиец.

Лорд Анасати кимна.

— Да, ще съм принуден да отмъстя на семейството му. Срамота, че Минванаби опропасти убийството на Мара, но предполагам, че можеше да се очаква. Този човек е по-лош и от джагуна. Действа с такта на разгонен бик нийдра. — Текума се размърда, за да се намести по-удобно, панделките му се разклатиха и слугите понечиха да се приближат, но той замръзна на място и не се наложи да се намесят. — Нямах нищо против да враждувам с баща й. Сезу се опитваше да ме победи при всеки удобен случай. Но със сигурност спазвахме нравилата на играта. Тая работа с кръвните вражди… — Той поклати глава и тежката шапка се килна почти непоправимо. Чумака посегна и я намести нежно, докато господарят му продължаваше. — Всичко това, само за да унижим хлапето му, ми се струва загуба на време. — Огледа помещението. — Богове, толкова много музиканти, а нито една весела нота.

По отношение на детайлите Чумака беше абсолютно педантичен.

— Те трябва да са готови за официалния марш, господарю.

Лорд Анасати въздъхна отчаяно. Гневът му се дължеше само отчасти на мърморенето на съветника.

— Новите композиции на музикантите ми допаднаха. А сега целият ден е опропастен. Не може ли да изсвирят нещо бързо, докато Мара пристигне?

Чумака поклати глава и от носа му капна капка пот.

— Господарю, ако нарушим етикета, само лейди Акома ще спечели от обидата. — Съветникът беше по-търпелив от господаря си, но дори той се чудеше защо свитата на момичето се бави толкова в централния двор, така че се обърна към най-близкия слуга и прошепна: — Виж каква е причината за забавянето.

Мъжът се поклони и се измъкна през една странична врата. След малко се върна и доложи:

— Лейди Акома е пред вратите, господарю.

Чумака започна да губи търпение.

— Защо някой не удари гонга, за да може да влезе?

Слугата погледна притеснено към главния вход, до който стояха официално облечените вратари, и направи безпомощен жест.

— Тя се оплакала от жегата и наредила да донесат ароматизирани кърпи и разхлаждащи напитки за нея и свитата й, за да се освежат, преди да се появят, господарю.

Чумака погледна двора на Анасати, който стоеше от цял час в убийствената жега на затворената зала, и започна да преосмисля очакванията си за Мара. Бавенето й може би беше умен ход, който да ядоса противника и да й даде преимущество.

— Добре де, колко време й трябва да изпие чаша вода? — обади се Текума.

— Господарю, искането на лейди Акома ни изненада — отвърна слугата. — Трябва време да се поднесат напитки за толкова голяма свита.

Лорд Анасати и Първият съветник се спогледаха и Чумака попита:

— Колко голяма?

Слугата се изчерви. Беше неграмотен и броеше трудно след двайсет. Все пак се постара да отговори.

— Води пет прислужници и някаква стара жена с висок ранг. Видях и двама офицери с пера на шлемовете.

— Което значи поне петдесет войници. — Текума се наведе към Първия съветник и заговори толкова бързо, че почти засъска: — Доколкото си спомням, ме информира, че целият й гарнизон е по-малко от петдесет.

Чумака примигна.

— Милорд, нашият шпионин при Минванаби твърди, че битката, в която са загинали Сезу и синът му, е унищожила основната сила на Акома.

Слугата се чувстваше неудобно, че чува тези неща, но Чумака нему обърна внимание.

— Нима лейди Акома е посмяла да вземе всичките си бойци със себе си?

Слугата — очевидно желаеше да е навсякъде другаде, но не и тук, изпелтечи:

— Според хадонрата е довела дори повече. За наш срам… — Видя как лорд Анасати настръхва при намека, че недостатъчната подготовка може да донесе загуба на чест, и бързо се поправи: — За срам на твоите бедни служители, господарю, трябвало да остави сто войници на лагер пред границите на имението, защото не сме били подготвени да ги посрещнем.

За дълбоко негово облекчение Чумака му махна да се оттегли. Настроението на лорд Анасати се променяше от раздразнение поради възможната загуба на чест към тревога след осмислянето на чутото.

— Командирът на Акома… — Той раздвижи ръка в кръг, сякаш опитваше да си спомни името. — Кейоке. Опитен ветеран, изобщо не е глупав. Щом Мара води със себе си сто и петдесет воина, поне два пъти повече пазят владенията й. Резервният гарнизон на Сезу трябва да е бил много по-голям, отколкото предполагахме. — В очите му блесна нарастващо раздразнение, което бързо се смени с подозрение. — Нашият шпионин е или некомпетентен, или работи за Минванаби. Ти ме накара да приема човек не от фамилията на такава важна позиция, така че трябва лично да проучиш. Трябва да разберем дали сме предадени. — Жегата и неудобството бяха достатъчно неприятни, но Текума си спомняше колко средства и усилия бе положил, за да внедри шпионин при Минванаби. Очите му се втренчиха в Първия съветник. — Мисля, че може да си ни насочил в лош курс.

Чумака прочисти гърлото си и започна демонстративно да си вее с ветрило, за да скрие устните си от всеки, който можеше да прочете думите му по тях.

— Господарю, моля те, не съди прибързано. Агентът ни служи добре в миналото и е изключително високопоставен. — Направи сервилна пауза и облиза устни. — Много по-вероятно е Мара да е успяла да заблуди лорд Минванаби, което би обяснило защо агентът ни е дал лоша информация. Ще изпратя друг. Той ще потвърди това, което предполагам, или ще донесе новини, че предателят е мъртъв.

Текума се съгласи, като настръхнала птица, която постепенно прибира перушината си. В този момент най-сетне се чу четвъртият гонг. Слугите започнаха да отварят бавно вратите към двора, а Чумака започна древното приветствие към сватовете:

— Приветстваме ви в нашия дом, като светлина и вятър, топлина и дъжд, носител на живот в нашата къща. — Думите бяха древна формалност и въобще не отговаряха на истинските чувства между Анасати и Акома. Но в Играта на Съвета винаги трябваше да се спазват официалните ритуали. Завесите се люшнаха от лек ветрец и лорд Анасати въздъхна с облекчение, така че Чумака продължи по-високо, за да прикрие дребната грешка на господаря си: — Влез, годенице, и кажи кого желаеш. Предлагаме ядене и пиене, топлина и удобства. — Съветникът се усмихна вътрешно. Никой не искаше допълнителна топлина в този ден, а Мара щеше да намери малко удобства при лорд Анасати.

Носачи в сиви роби влязоха през вратата срещу лордския подиум под акомпанимента на барабан. Мара седеше неподвижно на отрупаната с възглавници плоска открита носилка. Музикантите започнаха входната годежна песен — простичката мелодия се повтаряше дразнещо. Придворните на Анасати огледаха слабото момиче начело на впечатляващо натруфената процесия. Момиче, което носеше мантията на една от най-гордите фамилии в империята. И тя; като домакина беше облечена според правилата на традицията. Тъмната й коса беше вдигната с фиби от седеф и скъпоценни камъни, а лицето сякаш бе поставено на нашийник от мъниста. Официалната й рокля в зеленото на Акома беше надиплена, ръкавите стигаха до пода. Въпреки грима и тежкото бродирано облекло момичето не изглеждаше засегнато от помпозността или жегата.

От лявата й страна, на крачка назад, вървеше Накоя, облечена в мантия на Първи съветник на Акома. Отдясно маршируваха трима офицери с прясно лакирани и излъскани брони. На шлемовете им имаше великолепни нови пера. Зад тях в две колони вървяха петдесетима воини, всичките с нови лъскави брони.

Процесията спря пред подиума, зелено петно сред аленото и жълтото на Анасати. Единият офицер остана при бойците, а другите двама съпроводиха носилката на три крачки напред. Слугите смъкнаха товара си и двамата владетели се погледнаха в очите: хилав раздразнен мъж и слабо момиче, пазарящо се за оцеляването си.

Чумака продължи с официалните приветствия:

— Анасати поздравява нашата изтъкната гостенка лейди Акома.

Накоя отвърна, както диктуваше традицията:

— Акома благодари на нашия превъзходен домакин лорд Анасати. — Въпреки възрастта си старицата се държеше под тежестта на официалния костюми и жегата. Гласът й беше ясен, сякаш бе родена за Пръв съветник, а не за дойка.

След размяната на официалните поздрави Текума премина към целта на срещата.

— Разгледахме прошението ти, лейди Акома. — Сред придворните се спусна тишина, защото думите му бяха обидни. Като наричаше предложението за брак прошение, той намекваше, че Мара е с по-нисък социален ранг и от тях зависи дали да я възнаградят, или накажат.

Момичето на носилката отвърна без миг колебание, като подбра тон и фраза, широко употребявани при отношенията с търговци.

— Доволна съм, че нямаш затруднения да изпълниш изискванията ни, лорд Текума.

Лорд Анасати се напрегна. Момичето беше съобразително и не се притесняваше от неучтивото посрещане. Все пак денят беше дълъг и горещ и колкото по-бързо приключеше с тази нелепа ситуация, толкова по-скоро можеше да се натопи в хладния басейн. И да си поръча свястна музика. Но трябваше да е вежлив дори със заклетите врагове, така че махна нетърпеливо с официалния скиптър.

Чумака отвърна с угодническа усмивка и едва доловим поклон.

— Какво предлагаш, лейди Акома? — Ако бащата на Мара беше жив, щеше да преговаря за сватбите на сина и дъщеря си. Но като Управляваща лейди, тя трябваше да се занимава с всички бракове на фамилията, включително своя собствен, от наемането на посредници, които да създадат контакт, до официалната среща с лорд Анасати.

Накоя се поклони толкова небрежно, че обидата беше очевидна.

— Лейди Акома търси…

— Съпруг — прекъсна я Мара.

В залата премина вълна от мърморене, което затихна в съсредоточено внимание. Всички очакваха да чуят, че арогантната владетелка на Акома желае консорт, който по закон нямаше да споделя управлението й.

— Съпруг? — Чумака повдигна вежди в искрено любопитство от обрата на нещата. Очевидно предложението бе изненадало и Първия съветник на Акома, защото старата жена изгледа изненадано момичето за миг, преди да възвърне самообладанието си. Чумака предусещаше до какво би могъл да доведе този неочакван обрат, но не съвсем, и това го притесняваше като недостижим сърбеж.

Мара заговори, гласът й глъхнеше в огромната зала на Анасати.

— Аз съм твърде млада за тази тежка отговорност, милорд. Трябваше да стана сестра на Лашима, преди върху мен да се стовари тази ужасна чест. Невежеството ми не бива да застрашава Акома. Напълно осъзнавам какво правя и искам син на Анасати да се върне с мен. Когато се оженим, той ще бъде Управляващ лорд на Акома.

Лорд Анасати загуби ума и дума. Това не беше предвидено сред възможните искания. С няколко думи момичето се бе лишило от власт и даваше контрол над фамилията си на Анасати, които бяха сред най-старите политически врагове на баща й.

Беше толкова неочаквано, че сред събралите се се надигна шепот. Лорд Анасати бързо се окопити и смълча подчинените си със свиреп поглед и леко махване със скиптъра.

Погледна сурово момичето, което искаше един от синовете му, и попита направо:

— Лейди, искаш да прехвърлиш честта си в моя дом. Може ли да знам защо?

Придворните на Анасати очакваха притихнали отговора. Единственото движение в помещението беше трепкането на слънчевите лъчи по украсените със скъпоценности костюми. Мара сведе глава, сякаш се срамуваше.

— Позицията ми е слаба, лорд Текума. Земите на Акома са богати и силни, но аз съм още момиче, без никакъв опит. Ако домът ми трябва да загуби могъществото си, поне мога да си избера съюзници. Най-големият враг на баща ми беше лорд Минванаби. Това не е тайна. Това, че двамата сте в мир, е само временно. Рано или късно ще се сблъскате. — Малките й ръце се сплетоха в скута й, но гласът й се надигна решително. — Ще се съюзя с всеки, който един ден би смазал мъжа, виновен за смъртта на баща ми!

Първият съветник на лорд Анасати се обърна, така че да не видят лицето му — сигурно поне един от стражите на Акома беше шпионин, умеещ да чете по устни — и зашепна в ухото на лорд Текума:

— Не вярвам на нито една дума, милорд.

Лорд Текума наведе глава и отговори през стиснати зъби:

— И аз. Но ако това момиче вземе Джиро като лорд на Акома, ще спечеля Велик дом за доживотен съюзник. Синът ми ще се издигне повече, отколкото се надявах. Освен това е права, че рано или късно ще се сблъскаме с Джингу Минванаби. А ако унищожим Минванаби, моят син ще стане лорд на една от Петте велики фамилии.

Чумака поклати глава в знак на несъгласие. Лордът смяташе, че потомците на двете фамилии един ден може да се борят за поста на Военачалник, но това едва ли щеше да стане. Текума продължи с разсъжденията си:

— Освен това тя ще е просто жената на Управляващия лорд. Съпругът й ще определя политиката на Акома. Не, Чумака, каквото и да е замислила Мара, възможността е твърде добра, за да я пропуснем. Не мисля, че момичето е толкова умно, че да ни надхитри, щом Джиро почне да управлява Акома.

Обърна се към синовете си и видя, че Джиро изучава Мара с интерес. От изражението му личеше, че намира и ранга, и момичето за интригуващи. Да, младежът беше разумен. Джиро засече погледа на баща си и кимна. Изражението му беше твърде жизнерадостно, а кимването твърде изразително за вкуса на баща му. Момчето осъзнаваше, че властта е на една ръка от него, и я желаеше открито. Текума почти въздъхна. Е, Джиро беше млад, с времето щеше да се научи. Все пак имаше нещо нередно в цялата работа, нещо, което не се харесваше на стария лорд. За миг се замисли да отпрати момичето и да го остави на милостта на Минванаби. Амбицията обаче го спря. Мисълта, че синът му ще се изкачи до недостижим ранг, комбиниран с удоволствието да унижи дъщерята на стар враг, успокои съмненията му и лорд Анасати махна на съветника си да мълчи и каза на Мара:

— Избрала си мъдро, дъще. — Като я наричаше „дъще“, окончателно приемаше предложението й пред свидетели. — За кого искаш да се омъжиш?

Накоя едва сдържаше гнева си. Енергичното махане с ветрилото не беше за да я охлади, а да прикрие треперещата й от това предателство ръка. Мара се усмихна. Приличаше на дете, чиито родители са го успокоили след кошмарен сън с демони. Позволи на двамата си офицери да й помогнат да стане. Според традицията тя трябваше да си избере жениха.

Текума Анасати нямаше никакви притеснения за бъдещето, докато бъдещата му снаха се надигаше от носилката. Не обърна внимание на раздвижването на Първия съветник, когато тя тръгна към Джиро с малки стъпки, защото церемониалният костюм не й позволяваше повече. Скъпоценните камъни на главата й проблеснаха, когато застана пред подиума с тримата синове. Халеско и Бунтокапи гледаха Джиро с различни изражения. Халеско сякаш беше горд, докато най-малкият показваше открита незаинтересованост.

Мара направи официалния поклон на годеница и пристъпи напред. Ръката й без колебание докосна рамото на третия син.

— Бунтокапи от Анасати, ще станеш ли лорд на Акома?

— Знаех си! — измърмори Чумака. — Още щом стана от носилката, разбрах, че ще е Бунто. — Погледна Накоя — тя продължаваше да се крие зад ветрилото, но гневът в очите й бе изчезнал и те не изразяваха нищо — и усети внезапно пробождане на несигурност. Можеше ли да са подценили толкова много момичето? Възвърна самообладанието си и се обърна към лорда.

Текума гледаше объркано. Едрият му трети син се надигна и пристъпи тромаво към Мара със самодоволна усмивка. Лорд Анасати махна на Чумака да се наведе и прошепна в ухото му:

— Какво става? Защо Бунто?

— Иска съпруг, когото да контролира — отвърна тихо Чумака.

Текума се намръщи буреносно.

— Трябва да я спра.

— Не можеш, господарю. Ритуалът напредна твърде много. Ако отречеш официалното си съгласие, трябва да я убиеш.

— Погледна петдесетимата воини на Акома само на няколко крачки от подиума и усети, че яката сякаш започва да го стяга.

— Нашите войници са извън сградата. Дори да оцелееш след такова кръвопролитие, което не е много вероятно, ще загубиш цялата си чест.

Последната забележка ужили Текума, защото беше вярна. Дори да успееше да унищожи Мара, щеше да загуби морална позиция, думата му в Съвета нямаше да има тежест, а натрупаната власт щеше да се похаби за нищо. Той почервеня от гняв и изръмжа:

— И защо онзи идиот Минванаби не успя да я убие тая кучка миналия месец! — Мара погледна с престорена невинност към него и той се стегна. — Трябва да обърнем хитрината й в наша полза, Чумака. Джиро е свободен да създаде силен съюз, а Бунто… — Гласът му заглъхна. — Никакви надежди не хранех за него. А сега ще е лорд на Велик дом. Добре де, момичето може и да взе слабоумен съпруг, но пък е само неопитна девица от храма на Лашима. Бунтокапи ще управлява Акома, а той е мой син. Ще прави каквото му кажа, за честта на Анасати.

Чумака гледаше странната двойка. Направи всичко, за да скрие недоволството си, когато Бунтокапи седна непохватно на носилката на Акома. Отегченото му изражение се бе променило в нещо, което никой не бе виждал досега. Устните му бяха извити в горда, граничеща с арогантност усмивка. Нещо отдавна спящо в него се бе разбудило. Същата жажда за власт, която преди малко се виждаше в Джиро. Но за Бунтокапи това не беше сън, а нещо съвсем постижимо. В очите му и в самодоволната му усмивка можеше да се прочете, че по-скоро ще умре, отколкото да позволи на властта да му се изплъзне. Първият съветник прошепна на Текума:

— Надявам се да си прав, господарю.

Лорд Анасати все едно не го чу. Изглеждаше смачкан във великолепните си одеяния. Чумака гледаше как сложните панделки на гърба му треперят от гняв, докато свитата на Мара довършваше годежния ритуал и напускаше залата. Първият съветник знаеше, че птицата килуинг продължава да е смъртоносна дори когато е пъхната в чувал.

Накоя се бореше с умората. Възрастта и напрежението бяха направили деня непоносимо дълъг. Дългото уморително пътуване, жегата в залата и шокът от неочакваното поведение на Мара бяха докарали дойката до предела на силите й. Но тя беше цуранка, Акома и Първа съветничка и щеше да припадне, но нямаше да помоли за разрешение да се оттегли.

Традиционният пир беше разточителен, както се полагаше за годежа на син на Анасати. Но ситуацията беше странна и никой не беше сигурен какво точно се празнува. Отначало Мара мълчеше, а после не казваше нищо смислено. Офицерите — Кейоке, Папевайо и Тасидо — стояха вдървено и почти не пиеха. Най-сетне, за облекчение на Накоя, се появи вечерният ветрец. Сега залата бе просто топла, а не убийствено гореща, както през деня.

Цялото внимание бе насочено към масата на Акома. Всички останали гости бяха слуги или съюзници на Анасати и се опитваха да разгадаят последствията от избора на Мара. На външен вид момичето бе разменило контрола върху фамилията за гаранции за безопасност. Избор, който не предизвикваше аплодисменти, но и не губеше чест. Акома щяха да са подчинени на Анасати за много години, но в бъдеще някой млад лорд можеше да се издигне и да участва в Играта на Съвета и да изкове собствени съюзи. Междувременно Акома си гарантираше защитата, от която се нуждаеше така отчаяно. Но за свитата на Акома годежът на Мара беше горчиво признание за слабост. Въпреки жегата Накоя усети ледена тръпка и придърпа шала на раменете си.

Погледна към челото на масата, където седеше Текума. Лорд Анасати също беше мълчалив по време на пира, а държането му не приличаше на държане на човек, който е постигнал немислима победа над стар враг. Въпреки че издигането на Бунтокапи за лорд на Акома беше голямо постижение в Играта, той изглеждаше не по-малко притеснен от Накоя за този брак, но по други причини. Синът му беше неизвестна величина.

Накоя пренасочи вниманието си към Бунтокапи. Той май беше единственият, който празнуваше искрено: пиеше и обясняваше на братята си, че не са по-добри от него. По едно време извика на Джиро в другия край на масата, че вече вторият син ще трябва да се кланя на третия, когато се срещнат. Ако се съдеше по измъчената замръзнала усмивка на Джиро, това едва ли щеше да се случва често. Към края на вечерта Бунтокапи само мърмореше несвързано, почти в несвяст от виното и брендито акамел.

Накоя поклати глава. Джиро току се взираше в Мара, след като брат му се бе обявил за по-висшестоящ. Явно момичето се бе сдобило с нов враг. Джиро за миг си бе помислил, че ще бъде лорд на Акома, но и това бе достатъчно, за да се чувства предаден и да си мисли, че Бунтокапи е отнел онова, което по право е било негово. Това, че Джиро беше ядосан заради несбъднати очаквания, които сам си бе въобразил, не значеше нищо. Той винеше Мара. Когато Текума нареди на слугите да разлеят церемониалното вино са, Джиро едва докосна чашата си с устни. След това напусна масата в първия момент, когато нямаше да обиди никого. Накоя отново насочи вниманието си към челото на масата.

Текума погледна Бунтокапи преценяващо, след което тихо каза нещо на Мара. Тя се обърна към бъдещия си съпруг, след което кимна. Бунтокапи мигаше, мъчеше се да вникне в разговора, но явно беше твърде пиян. Текума каза нещо на Чумака и той махна на двама слуги, които подхванаха бъдещия лорд Акома под мишниците и го изведоха, за да го сложат да си легне. Мара изчака учтиво, след което помоли за извинение. Текума кимна рязко и всички празнуващи станаха, за да поздравят бъдещата булка.

Музикантите подкараха подходяща мелодия, докато Мара пожелаваше на гостите приятна вечер. Докато Накоя се надигаше с останалите от свитата, Чумака се приближи до нея и попита:

— Скоро ли тръгвате?

— Утре, Господарката иска да се прибере бързо в имението, за да започне подготовка за сватбата и пристигането на новия лорд.

Чумака разпери ръце, за да покаже, че това не е проблем.

— Ще наредя писарят да работи през нощта. Годежните документи ще са готови, преди да заминете. — Но преди да си тръгне, каза необичайно искрено: — Надявам се, за общото ни благо, че младата лейди не е направила грешка.

Накоя се изненада, но реши да не отвърне директно, а каза само:

— Моля се боговете да благословят този съюз.

Чумака се усмихна.

— Разбира се, както и всички ние. Е, до утре тогава.

Докато един слуга водеше Накоя към покоите й, тя се замисли дали неочакваните думи на Чумака не са верни.

Краката на маршируващите войници вдигаха прах.

Движеха се бавно, за да се съберат с останалите бойци, които чакаха на лагер до моста, бележещ границата на земите на Анасати. Накоя мълчеше, откакто бе седнала на възглавниците в големия паланкин на Мара. Каквото и да бе намислила Управляващата лейди, явно го пазеше за себе си и дойката предпочиташе да не задава въпроси. Въпреки че изпълняваше ролята на Първи съветник, не можеше да съветва, ако не я попитат. Но като дойка имаше право да изрази колебанията си. Припомни си непристойното поведение на Бунтокапи от снощи и каза горчиво:

— Надявам се, че ще можеш да го контролираш, господарке.

Мара се откъсна от мислите си и я погледна.

— Какво? А, Бунто. Той е като бик, надушил разгонени крави. Мозъкът му е между краката. Мисля, че е точният човек, който да ни даде това, от което имаме нужда.

Накоя промърмори нещо неразбрано. След като шокът от избора на Бунтокапи бе преминал, тя бе усетила основите на по-грандиозен план. Мара не целеше просто да даде контрола на Анасати, за да запази фамилията. След хитростта с планинските разбойници момичето й казваше само нещата, които смяташе, че трябва. Сякаш само за една нощ срамежливата храмова послушница бе порасла и вече не беше дете, а зряла жена. Накоя имаше притеснения и дори страхове заради опърничавата й наивност към мъжете, но Мара бе показала, че е агресивен играч в Играта на Съвета.

Накоя се замисли за силата и слабостите, за ходовете и могъществото на играчите с оглед на новата обвързаност на господарката й. Това, което бе забелязала в Бунтокапи, я убеждаваше, че обичната й Мара може да го е подценила. В третия син на Анасати имаше нещо опасно, което Накоя не можеше да определи. И докато с ужас мислеше какво може да се случи с уредения й дом под управлението на такъв лорд, гласът на Мара я стресна.

— Какво е станало пък сега?

Накоя надникна през завесите, примижа срещу слънчевата светлина и, видя войниците на Акома край пътя, където лагеруваха. Но не бяха готови за поход. Бяха се разделили на две групи, които се гледаха враждебно.

— Очевидно има неприятности — отвърна тихо Накоя.

Мара нареди на ескорта си да спре, дръпна завеските настрани и прати Кейоке да разбере какво става.

Командирът забърза към наежените войници. Двете групи се струпаха около него и няколко души заговориха едновременно. Кейоке им заповяда да замълчат, зададе им няколко кратки въпроса и се върна при Мара.

— Имало е неприятности след заминаването ни, господарке. След малко ще ти докладвам подробно.

И се върна при войниците.

Въздухът над пътя трептеше от топлина. Кейоке задаваше въпроси, получаваше бързи отговори и скоро отдели трима мъже и ги доведе до паланкина на господарката.

— Господарке, това е Селмон. — Кейоке посочи единия от тримата, висок мъж със скъсана туника и разкървавени кокалчета на пръстите.

— Знам. — Лицето на Мара беше скрито в сянка от завесите. — Един от новодошлите. Понеже имаме само трима офицери, ти го остави да командва като действащ Патрулен водач.

Кейоке беше доволен, че Мара е наясно с военните разпределения, но вниманието му не се отклоняваше от тримата.

— Изглеждаше достатъчно способен, но може би съм сгрешил.

Мара погледна другите двама. Затаки познаваше още от дете. Беше играл заедно с нея и Ланокота. Спомни си, че беше сприхав, и предположи какъв е проблемът.

— Затаки, Селмон ти е дал заповед и ти си отказал, така ли?

Затаки вирна брадичка.

— Господарке, Селмон ни заповяда да поемем първия пост, докато спътниците му почиваха и ядяха след дългия поход.

Мара погледна третия провинен.

— Ти си… Картачалтака, също от новодошлите. И си се ядосал от отказа на Затаки да се подчини.

Картачалтака изпъна рамене.

— Господарке, той и другите се държаха като висшестоящи и ни стоварваха най-неприятните задължения при всеки удобен случай.

Мара се обърна към Селмон.

— Ти на негова страна ли застана?

Кейоке побърза да отговори:

— Не, господарке. Той се е намесил, за да спре боя. Действал е правилно.

Мара се надигна от възглавниците, слезе от паланкина, без да чака помощта на Кейоке, и се изправи срещу двамата побойници.

— На колене!

Слабото момиче с жълта роба беше с поне една глава по-ниско от мъжете, но не оставяше съмнение кой държи абсолютната власт в Акома.

Двамата мъже се строполиха с дрънчене на доспехи.

— Чуйте ме! — извика Мара високо. — Всички.

— Строй се! — изкрещя Кейоке и за секунди всички се строиха зад коленичилите.

Мара се обърна към Кейоке.

— Какво е наказанието за такова провинение?

Ветеранът отвърна твърдо:

— Господарке, тези мъже трябва да бъдат обесени, незабавно.

Мара го погледна невярващо. Не очакваше, че наказанието ще е толкова строго. Командирът се почеса показно с палец по брадичката.

Жестът я предупреди, че от решението й могат да възникнат сериозни последствия, но Мара все пак погледна към Папевайо. Лицето му беше като безизразна маска, но той кимна почти незабележимо, че е съгласен с присъдата на Кейоке.

Мара изстина. Знаеше, че ако не действа бързо и без колебание, може да се появи раздор между дългогодишните войници на Акома и новопристигналите. Стегна се и погледна бойците. В гласа й звучеше едва сдържан гняв.

— В този гарнизон няма любимци! Вече няма „новодошли“. Няма „стара гвардия“. Всеки, който носи зеленото, е войник на Акома. Всички се заклехте да се подчинявате и да дадете живота си в защита на Акома.

Тръгна покрай редиците, гледаше войниците си в очите, всеки поред.

— Някои от вас познавам още от детството си. Други са с нас съвсем отскоро. Но всички имате еднаква отговорност да носите зеленото на Акома с чест. Току-що обещах да дам името на друг, за да може не само да оцелеем, а… един ден да процъфтяваме! — Гласът й се издигна гневно, за да я чуят всички. — Който обезчести униформата, обезчестява Акома… — Притихна до смъртоносен шепот. — Обезчестява мен. — Мъжете не помръдваха, но гледаха неспокойно. Мара се обърна към провинените и заговори на Затаки.

— Ти си получил заповед от офицер, назначен от командира. Трябвало е да се подчиниш безпрекословно!

Затаки падна напред, зарови чело в прахоляка на пътя. Не каза нищо в своя защита, а господарката му се обърна към Картачалтака.

— А ти си ударил свой брат, докато си бил на служба! — Картачалтака също заби чело в прахта. Мара раздрънка гривните от скъп метал, годежен подарък от лорд Анасати. Това, че носеше подобно богатство, трябваше да напомня на коленичилите за статуса им. Те се потяха на слънцето, докато господарката им говореше с командира. — Тези двама мъже предадоха честта на Акома. Обесете ги.

Кейоке мигновено се разпореди за екзекуцията. Мара зърна за секунда следа от страх в очите на обречените. Не страх от самата смърт, защото смъртта е чест за всеки воин, а заради срамното обесване, отредено за робите. Знаеха, че губят воинската си чест и че следващото им появяване в Колелото на живота ще е с по-нисък статус, като слуги или дори роби. След това на лицата им се спусна традиционната цуранска маска. Само ако посрещнеха смело тази долна смърт можеха да се надяват на милост, когато духът им се обвърже към Колелото.

Мара стоеше неподвижна до носилката си, като статуя с железен самоконтрол, докато войниците водеха осъдените към едно дърво с дебели клони. Свалиха броните на двамата осъдени и вързаха ръцете им зад гърба. Преметнаха въжетата през клоните без церемонии и последна молитва. Нахлузиха примките на вратовете на осъдените и по даден сигнал шестима мъже дръпнаха въжета. Вратът на Затаки се пречупи с пукот, той пририта един-два пъти, потрепери и увисна. Смъртта на Картачалтака беше по-мъчителна, защото се задушаваше бавно и риташе, но накрая и той увисна неподвижно като горчив плод на дървото.

— Кейоке, към къщи — нареди Мара, като се постара гласът й да не трепне.

Слънцето й се струваше твърде ярко. Мара се мъчеше да оправдае пред себе си убийството, което бе наредила. Хвана се за ръба на паланкина, за да не залитне и така да покаже слабост пред войниците, махна към едно от момчетата роби да й поднесе вода, подсладена с плодове. Отпи бавно, възвръщайки спокойствието си, докато Кейоке нареждаше на мъжете да се строят за поход.

Накоя не бе напуснала сенчестия паланкин, но като видя състоянието на Мара, се обади:

— Господарке?

Момичето подаде празната чаша на роба.

— Идвам, Накоя. Трябва да потегляме. Имаме много работа този месец, преди сватбата. — Качи се в носилката без повече приказки, настани се до дойката и потъна в мълчание. Кейоке даде заповед и войниците се подредиха около носилката.

Мара се разтрепери, причерня й. Накоя я прегърна през раменете, без да казва нищо! Младата лейди Акома зарови лице в рамото й и се разрида.

Докато доближаваха границите на земите й, Мара се замисли за предстоящите трудности. Беше разменила само няколко думи с Кейоке и Накоя след екзекуцията. Знаеше, че би трябвало да очаква възникването на конфликт между бившите сиви воини и оцелелите от гарнизона на баща й, и се обвиняваше, че го е допуснала, така че дръпна завеските и повика командира.

— Кейоке, защо Селмон е заповядал на старите войници да поемат първия пост, вместо да ги размеси?

Ветеранът не бе изненадан от въпроса й.

— Господарке, Селмон е сгрешил, като е опитал да щади старите воини. Мислел е, че като изкарат първата смяна, ще могат да хапнат и да почиват до сутрешния пост, и да са му признателни. Затаки беше млад кавгаджия. Ако някой от нас беше там — той кимна към Папевайо и Тасидо, офицерите, които я придружаваха в имението на Анасати, — можеше да го предотвратим. — Направи пауза, докато обмисляше следващите си думи. — Но Селмон не се е справил лошо. Можело е конфликтът да се разрасне, но той е успял да го удържи до двама провинени.

Мара кимна.

— Повиши Селмон в Патрулен водач, когато се върнем. Войската ни нараства и ще ни трябват повече офицери.

После взе едно от бързите категорични решения, които й печелеха уважението на подчинените й.

— Повиши и двама от най-добрите от старата гвардия. Избери най-добрия от старите войници на фамилията, да речем Миака, и го направи Ударен водач. Както и някой от новите. Онзи негодник Люджан е бил Ударен водач при Котай. Ако няма някой по-способен, повиши него.

Кейоке сви рамене и не предложи по-подходящ кандидат. Мара си позволи задоволство от това и добави:

— Ще разбия тези съюзи бързо. Няма да има повече фаворити. — Кейоке кимна и на строгото му лице се изписа нещо като усмивка, най-открито демонстрираното одобрение, на което бе способен. Мара добави почти само за себе си: — Скоро ще ми трябват мъже, които се подчиняват без колебание. Не мога да позволя нещо да попречи на плановете ми.

Очевидно беше заета с отговорностите на управлението. Кейоке тръгна към челото на колоната, мислеше си как Мара все повече започва да прилича на баща си.

Щом носилката стигна до пасищата на Акома, Мара за пръв път след напускането на храма на Лашима изпита оптимизъм. Мислите й бушуваха. Не обсъждаше идеите си дори с Кейоке и Накоя. Защото те се оформяха в кроежи, водещи към грандиозен план, чиято цел не беше само оцеляването, а амбиция, от която направо й се замайваше главата.

Мара разбираше, че с времето ще се наложи да преработи плановете, за да паснат на обстоятелствата. В съюзите и разпределението на власт в Играта на Съвета често имаше неочаквани промени. В много отношения решителността идваше преди средствата и методите. Щяха да минат години, преди грандиозната й схема да се развие напълно. Но женитбата с Бунтокапи беше първата малка стъпка. След отпътуването от Анасати бе открила надежда и могъщия копнеж на новите мечти.

Когато паланкинът стигна алеята към главната сграда, мечтите й бяха изместени от практически проблеми. В сумрака светеха повече светлини, отколкото обикновено. Мара зърна поне осемдесет души, струпани пред кухнята. Повечето ядяха от купи. Люджан вървеше между тях, говореше и ръкомахаше. При приближаването на ескорта мнозина от мъжете оставиха яденето и се изправиха. Останалите продължиха да се хранят, но изглеждаха нервни.

Мара погледна Накоя, но старицата беше заспала, успокоена от поклащането на носилката и следобедната жега. Паланкинът спря, а Люджан се приближи и се поклони учтиво, докато Кейоке помагаше на Мара. Бившият бандит заговори още преди да успее да го попита.

— Господарке, това са все достойни мъже, поне доколкото мога да преценя аз. Всички ще постъпят на служба при вас на драго сърце.

— Войници? — бързо попита Кейоке и пусна ръката на Мара.

— Само част от тях, за съжаление, командире. Но останалите са оръжейници, кожари, ковачи, майстори на колела и други умели занаятчии. Има и двама фермери.

— Добре — отвърна Мара. — Вече почти не ми остана земя за нови фермери. Колко са войниците?

— Трийсет и трима. — Люджан отстъпи с елегантност, по подходяща за танцьор, отколкото за воин, и помогна на събудилата се Накоя да слезе от носилката, но вниманието му остана насочено към господарката.

Мара пресметна.

— Това увеличава гарнизона ни до повече от триста души. Вече не сме безпомощни, само отчаяни.

— Трябват ни повече войници — обади се Накоя раздразнено и тръгна към къщата.

— Господарке, събирането на повече хора ще е трудно — каза Люджан. — Повикахме всички сиви войни в близост до земите ти. За повече ще трябва да попътуваме.

— Но знаеш къде да намериш още, нали? — заяви Мара.

Люджан се усмихна дръзко.

— Господарке, знам, че страдам от липса на смиреност, но съм живял във всяко бандитско убежище от тук до Амболина, откакто домът Котай падна. Поне знам къде да потърся.

— Колко време ти трябва?

Очите му проблеснаха палаво.

— Колко човека ти трябват, господарке?

— Хиляда. Две хиляди са по-добре.

— Ами, господарке, за хиляда ще ни трябват три-четири месеца. — Люджан се замисли. — Ако взема няколко доверени хора с мен, вероятно мога да се оправя за месец и половина. Но две хиляди…

Мара махна нетърпеливо и гривните й издрънчаха.

— Двайсет дни. Попълненията трябва да са тук и да се закълнат преди да измине месец.

Усмивката на Люджан премина в гримаса.

— Лейди, за теб бих се изправил срещу орда ездачи тюн, невъоръжен, но ти искаш да направя чудо.

Сенките скриха изчервяването на Мара. Тя се обърна и махна на Папевайо. Ударният водач се поклони мигновено.

— Подбери няколко добри мъже за Люджан. — Обърна се към бившия престъпник и го изгледа преценяващо. — Вземи и от старите, и от новите войници. Може би като попътуват заедно, ще открият, че си приличат повече, отколкото предполагат. — И добави: — Особено тези, които могат да стана кавгаджии.

Люджан не се притесни.

— Кавгаджиите не са новост за мен, господарке. — Усмивката му се разшири. — Трябва да призная, че преди да стана офицер, и аз си падах малко кавгаджия.

— Убеден съм — обади се Кейоке, който стоеше неподвижно в мрака и почти бяха забравили за него. Бившият бандит се стресна и незабавно се стегна.

— Люджан, искам да пътуваш колкото се може по-бързо и по-надалеч за дванайсет дни — нареди Мара. — Събери колкото се може повече хора. След това се върни. Ако не можеш да намериш две хиляди, намери двеста, ако не — двайсет, но да са добри бойци. — Люджан кимна и се поклони безупречно, което му спечели усмивка от Мара. — Сега покажи какви хора си ни довел.

Люджан поведе Мара и Кейоке към бедно облечените мъже. Всички се изправиха, щом лейди Акома приближи, а неколцина паднаха на колене. За изстрадалите престъпници тя изглеждаше като принцеса със скъпите си дрехи и бижута. Всички слушаха с уважение, докато Мара повтаряше предложението, което бе направила на Люджан и хората му в планините. Почти шейсет души се изправиха, за да получат подслон и задачи от Джикан, и Мара се усмихна, като видя как проблеснаха очите на хадонрата, щом взе да пресмята как ще използва уменията им. Оръжейниците щяха да са необходими, ако Люджан успееше да набере така мечтаните войници. После работниците последваха Джикан и глъчката намаля.

Люджан заговори за тези, които бяха останали.

— Господарке, това са трийсет и трима опитни воини, които ще се закълнат пред натамито на Акома.

— Обясни ли им всичко?

— Само ти можеш да го направиш по-добре.

Кейоке изсумтя неодобрително. Мара погледна дали бившият бандитски главатар не й се подиграва, но сякаш не го правеше. Не и открито. Внезапно усети защо харесва този мъж. Той имаше същата хитра закачливост, присъща за брат й Ланокота. Закачката му я накара да се изчерви и тя бързо попи челото си, сякаш се бе изпотила от топлината. Човекът не беше роднина, нито й беше равен по ранг. След месеците в храма тя не знаеше как да реагира и затова се зае с належащата задача. Мъжете бяха здрави, макар и недохранени, и нямаха търпение, с изключение на двама, които се бяха дръпнали леко настрани. Единият се спогледа с Люджан.

— Познаваш ли го? — попита Мара.

Люджан се засмя.

— Да, господарке. Това е Сарик, мой братовчед, служеше при лорд Тускай. Преди да напусне именията на Котай, беше сред най-близките ми другари.

Мара реши да му върне за предишното засрамване.

— Добър боец ли е?

Люджан се усмихна, а братовчед му отвърна по почти идентичен начин.

— Лейди, добър е колкото мен.

— Това решава проблема ни. — Мара чукна шлема в ръцете му, наричан „гърне“ заради абсолютната липса на украса. — Щях да ти кажа да го дадеш на него и да вземеш един с офицерско перо. Кейоке трябваше да те повиши в Боен водач, но щом ще отсъстваш три седмици, е по-добре да сложим братовчед ти на този пост.

Люджан отвърна все така усмихнат:

— Е, почти колкото мен. — След това добави сериозно: — С твое позволение, искам да го взема с мен. Не искам да показвам неуважение към останалите, но няма друг, когото да предпочета в напечена ситуация. — Тонът му отново се развесели. — А и така групата ни ще е съставена предимно от кавгаджии.

Мара не можа да устои. За пръв път от смъртта на Лано намръщването изчезна и светлината на фенера показа изненадващо хубавата й усмивка.

— Тогава вземи перото си от Кейоке, Ударен водач. — Обърна се към новодошлия. — Добре дошъл, Сарик.

Мъжът сведе глава.

— Господарке, твоята чест е и моя. С благословията на боговете, ще умра като воин. Дано не е твърде скоро. Щастлив съм да служа на красавица като теб.

Мара повдигна вежди и изгледа и двамата.

— Явно ласкателството е семейна черта, както и неуважението към ранга. — След това се обърна към мъжа до Сарик. Той носеше прости дрехи и обикновени кожени сандали. Косата му не беше къса като на войник, зализана като на търговец или рошава като на работник. — Кой е този?

— Аракаси, лейди — каза Сарик, а мъжът се поклони. — И той работеше за лорда ми, но не е войник.

Човекът беше среден на ръст и с нормални черти. Но поведението му не беше гордо като на воин или смирено като на работник. Мара изпита известна несигурност.

— Защо не стана заедно с останалите работници и занаятчии?

Тъмните очи на Аракаси проблеснаха, може би с веселие, но лицето му остана безизразно. След това, въпреки че не помръдна, цялото му излъчване се промени и той заприлича на самовглъбен книжовник. Мара забеляза нещо, което би трябвало да види още отначало. Кожата му не беше загрубяла като на работещите на полето. Ръцете му изглеждаха здрави, но без якостта, придобита от употреба на инструменти или оръжия.

— Лейди, аз не съм фермер.

Нещо привлече вниманието на Кейоке и той пристъпи напред, за да застане между непознатия и господарката си.

— Щом не си фермер и войник, тогава какъв си? Търговец? Моряк? Жрец?

Аракаси отвърна, без да обръща внимание на Кейоке.

— Лейди, бил съм всякакъв. Веднъж гостувах на баща ти, маскиран като жрец на Хантукама. Представял съм се за войник, търговец, робовладелец, сводник, дори моряк и просяк.

Това обясняваше някои неща, но не всички.

— На кого служеше?

Аракаси се поклони с грацията и опита на роден благородник.

— Бях слуга на лорд Тускай, преди псетата на Минванаби да го убият в битка. Бях неговият Главен шпионин.

Очите на Мара се разшириха.

— Главен шпионин?

Мъжът се усмихна, но в усмивката му нямаше веселие.

— Да, господарке. Има една сериозна причина да ме вземеш на служба. Бившият ми господар изхарчи много средства, за да изгради шпионската мрежа, която ръководех. С агенти във всеки град и в много от Великите домове. — Гласът му се понижи в странна смес от колебание и гордост. — Тази мрежа още съществува.

Кейоке зачеса брадичката си с палец.

Мара прочисти гърло и изгледа Аракаси, чието поведение се менеше непрекъснато.

— По-добре да не обсъждаме такива неща на открито. — Огледа се. — Уморена съм от пътуването. Ела в покоите ми след един час. Дотогава Папевайо ще се погрижи за теб.

Аракаси се поклони и тръгна след Папевайо, който му посочи да го последва към казармената баня.

— Главният шпионин на Тускай — прошепна Мара на Кейоке. — Татко винаги казваше, че лорд Тускай знае повече, отколкото е угодно на боговете. Хората се шегуваха, че държи магьосник с кристална топка в мазето си. Мислиш ли, че става въпрос за този Аракаси?

— Внимавай с него, господарке. Човек, който шпионира, няма почти никаква чест. Правилно го прати с Папе.

— Верният ми Кейоке — каза Мара, после кимна към парцаливите мъже, които очакваха заповедите й.

— Ще успееш ли да закълнеш тези хора пред натамито и да имаш време за баня и вечеря?

— Щом трябва. — Командирът сви рамене. — Боговете знаят как оцелях толкова дълго при толкова много работа.

Изкрещя команда, преди Мара да реагира, и парцаливите, но добре обучени войници послушно се строиха.