Дъщеря на Империята

12. Рискове

Мара се намръщи.

Прикри притесненията си с ветрилото и нареди да спрат. Папевайо даде знак и петдесетимата войници от свитата й спряха и носачите свалиха носилката пред имението на Тускалора.

Мара дръпна завеските, за да огледа недоволния домакин. Джиду Тускалора беше дебел мъж с кръгло лице и дълги женски мигли. Дебелите му китки бяха отрупани с нефритени гривни, а пищната му роба бе обшита със седефени дискове. Парфюмът му бе надвиснал като облак.

Джикан й беше казал, че печалбите на Джиду произлизат единствено от продажбата на чоча-ла. Тази рядка разновидност на зърната на чочата се ценеше изключително в империята и поради редките минерали в земите на Тускалора имението разполагаше с изключителна плантация. Ако Джиду беше достатъчно умен търговец, щеше да е страшно богат. Вместо това бе просто заможен.

Но слабото търговско управление не означаваше, че лорд Тускалора е глупав. Сприхавият му характер бе довел до няколко кървави разпри с южните му съседи. Единствено силата на Акома, преди смъртта на Сезу, спираше агресивното му поведение. Мара очакваше неприятности, но се надяваше да избегне конфликта. Докато поздравяваше лорд Джиду, целият й гарнизон, с изключение на домашните стражи, бе разположен близо до границата му. Ако се стигнеше до битка, Тасидо и Люджан щяха да поведат комбинираното нападение, а Кеойке бе останал да защитава имението. Беше оставила достатъчно охрана да пази Аяки, докато дойде дядо му Анасати, ако нещо се обърка и битката се развие фатално за нея.

Заряза тези мисли. Ако станеше така, тя щеше да загине и всичко щеше да остане в ръцете на боговете и на Текума Анасати.

Лорд Джиду бе предупреден за пристигането й от граничния си патрул и се поклони, без да излиза от сянката на прага си. Облегна се небрежно на вратата, без да се притеснява, че почетната стража на Мара е облечена като за битка.

— Лейди Мара, появата ти е неочаквано удоволствие. На какво дължа тази чест? — Лицето му остана безизразно, докато посетителката нареждаше на охраната си да застане свободно. Явно възнамеряваше да остане, въпреки че лорд Тускалора демонстративно бе отказал да я покани и да й предложи освежаващи напитки.

Мара погледна пресметливите му очи и каза твърдо:

— Лорд Джиду, имам документ, подписан от теб, в който обещаваш две хиляди центурии метал на покойния ми съпруг. През последните седмици моят хадонра се свърза с твоя по този повод няколко пъти. При последното съобщение, лично написано от мен, ти избра да отговориш с обида. Дойдох да обсъдим това.

— Не съм сигурен, че разбирам за какво говориш — отвърна лорд Тускалора и кимна на един слуга, който бързо се шмугна в къщата. След секунди от страничната врата изскочи куриер, несъмнено към войнишките казарми.

— Говоря за следното — каза Мара с цялата твърдост, на която бе способна. — Като казваш, че не се чувстваш задължен да отговориш на съобщението ми и че ще си доволен да спра да ти „досаждам“, обиждаш честта ми. — И вдигна обвинително пръст, без да подозира колко много прилича на баща си. — Как смееш да ми говориш, все едно съм някоя перачка на реката? Аз съм лейди Акома! Няма да търпя подобно поведение от никого! Настоявам да получа полагащото ми се уважение.

Лордът се размърда. Вече като че ли не беше толкова спокоен.

— Лейди Мара, комарджийските дългове обикновено не се плащат толкова бързо — започна той, сякаш говореше на дете. — Покойният ти съпруг го разбираше.

Мара затвори ветрилото си, сигурна, че Тускалора я мотае. В мига, в който дойдеха бойците му, щеше да престане да усуква. Тя преглътна решително и отговори с гордостта на дедите си:

— Покойният ми съпруг вече не управлява, но бъди сигурен, че ако беше казал на лорд Бунтокапи да спре да ти досажда, той щеше да те предизвика веднага на дуел. Не си мисли, че ще съм по-благосклонна, освен ако не се извиниш незабавно и не платиш дълга си.

Лорд Джиду поглади търбуха си, сякаш тъкмо ставаше от пиршество. Острият поглед и самочувствието му я предупредиха още преди да чуе стъпките на войниците му. Папевайо до нея се напрегна. Това не бяха лениви домашни стражи, а опитни ветерани. Разположиха се от двете страни на вратата във формация, която им даваше предимство. В случай на схватка стрелците на Акома трябваше да стрелят нагоре, и то срещу слънцето.

Лорд Джиду я изгледа тържествуващо.

— Ами ако се закълна, че искането ти за заплащане е обидно, лейди Мара? Тогава какво? Това, че ме тормозиш за сумата, все едно никога няма да я платя, е обидно за честта на Тускалора.

При думата „чест“ войниците до вратата посегнаха към дръжките на мечовете. Дисциплината им беше безупречна, а готовността им за бой внесе напрежение в атмосферата. Папевайо даде знак на бойците на Акома и облечените в зелени доспехи мъже се скупчиха около носилката и вдигнаха щитовете си. Заобиколена от мъже, които се потяха от нерви и решителност, Мара потисна желанието да избърше влажните си длани. Дали баща и бе изпитал подобен страх, преди да нападне врага на варварския свят, след като бе знаел, че ще умре? Погледна над щитовете право в очите на лорд Тускалора и като се помъчи да запази спокойствие, каза:

— Значи и двамата сме съгласни, че имаме проблем.

Горната устна на Джиду се изпоти, но очите му не трепнаха.

Той размърда пръсти и войниците му се напрегнаха за атака. Папевайо нареди тихо на хората си да запазят спокойствие. Но тропна с крак по чакъла на алеята и Мара чу шумоленето зад носилката си: стрелецът, който се криеше там, бе чул сигнала. Тя потръпна. Папевайо се готвеше за бой… а инстинктите му по отношение на битките бяха направо нечовешки.

— Много си дръзка за човек, който е дълбоко в моите земи — каза лорд Джиду.

Мара се надигна.

— Ако честта на Акома не бъде удовлетворена, ще се лее кръв.

Гледаха се в очите. Лорд Джиду прецени, че Мара разполага с петдесетима стражи. Неговите сили бяха три пъти по-многобройни, а резервите вече бяха готови и само чакаха заповед от командирите си да тръгнат към границата, където бяха забелязани войници със зелените доспехи на Акома. Лорд Тускалора се намръщи и слугите му побързаха да избягат в къщата.

— Кръвта ще е на Акома, лейди! — извика той, вдигна тлъстата си ръка и даде знак за атака.

Мечовете излязоха със стържене от ножниците, а лъконосците на Тускалора стреляха още докато челната редица се втурваше напред. Мара чу бойния вик на своите хора, а в следващия миг Папевайо я бутна назад и настрани. Но твърде късно. Една стрела я удари в рамото и я завъртя. Тя падна назад през завесите и се строполи на възглавниците в носилката. От ръката й стърчеше стрела със сините пера на Тускалора. Причерня й, но тя не изпищя.

Небето сякаш се завъртя над нея, а щитовете на защитници те се скупчиха миг преди врагът да връхлети.

Мечовете загракаха. Мара се помъчи да превъзмогне замайването; разбираше, че единственият важен стрелец на Акома не е изпратил стрелата си.

— Папе, сигналът! — изпъшка тя през зъби.

Но Папевайо не отговори. Мара примигна и примижа, затърси офицерските пера сред бляскащите мечове. Папевайо беше обграден от врагове и не можеше да се доближи до нея. Събори един с удар във врата, но веднага други двама в синьото на Тускалора прескочиха падналия си другар и застанаха пред него. Явно заповедите на Джиду бяха да се повали офицерът на Акома, та това да пречупи останалите.

Въпреки болката Мара се възхити на тази тактика. Мнозина от бойците на Акома бяха новодошли, без сериозен боен опит, и не се познаваха с мъжете до себе си. А решителната атака на най-добрите бойци на Тускалора затрудняваше дори Папевайо. Мара стисна зъби. Врагът щеше да се справи с охраната й само след минути, а планът да се предотврати касапницата още не бе изпълнен.

Тя стисна ръба на носилката, но с това размърда ръката си и стрелата остърга костта. Мара изстена и стисна зъби. Не можеше да си позволи да припадне.

Трясъкът на мечовете сякаш пръскаше главата й. Един от стражите на Акома падна назад, от дупката в доспехите му бликна кръв. Отворените му очи се взряха в небето. Устните промълвиха последна молитва към Чочокан и пръстите му пуснаха меча. Мара усети как очите й се пълнят със сълзи. Така бяха умрели баща й и Лано. Мисълта за малкия Аяки, пронизан от копие, я изпълни с гняв.

Посегна и хвана потната дръжка на меча на загиналия. След това се надигна на колене, като ползваше острието за опора. Слънцето пареше над главата й, очите й се затваряха от болка. Видя, че ценният й стрелец е ударен от случайна стрела. Лежеше и стенеше, а ръцете му стискаха раната на корема. Сигналната стрела, която трябваше да нареди на Тасидо и Люджан да действат, лежеше неизползвана в краката му.

Мара изръмжа. Виковете я оглушаваха, трясъкът на мечовете беше като тъпаните в храма на Туракаму. Папевайо крещеше заповеди. Мара помоли Лашима за сила и посегна с треперещи ръце към лъка на поваления стрелец.

Роговият лък беше тежък, а стрелата се плъзгаше в потните й ръце.

Друг войник, ранен в крака, падна до носилката и кръвта му оцапа белите завеси. Мара стисна лъка и се пребори с болката, за да го опъне.

Усилията й се провалиха. Рамото й се изпълни с разкъсваща агония и от устните й се изтръгна вик, който не можеше да удържи. Просълзи се от срам, но затвори очи и опита отново. Лъкът й се съпротивляваше, сякаш бе от желязо. Причерня й отново. Виковете и трясъкът на оръжията постепенно заглъхваха, а тя продължаваше да се бори с лък, който сигурно не би могла да опъне дори да не беше ранена.

Внезапно нечии силни ръце обгърнаха раменете й и се затвориха около пръстите й. Сякаш по чудо мъжката сила се сля с нейната, лъкът се изви, тетивата се изпъна — и изстреля стрелата.

Сигналната стрела полетя в небето с писък, който сякаш заглуши битката, а лейди Акома припадна в скута на ранения в крака войник — ако не беше нейната милост и хитрина, той отдавна щеше да е загинал като престъпник из пущинаците.

Лорд Джиду — челото му лъщеше от пот — се наведе нетърпеливо напред на възглавниците, махна на един роб да му вее с ветрило и загледа финала на битката на двора. Наслаждаваше се на предстоящата победа, макар че тя отнемаше повече време от очакваното. Много от най-добрите му воини лежаха окървавени на чакъла, повечето повалени от тъмнокосия офицер на Акома, чиито ръце бяха в кръв до лактите. Наистина изглеждаше непобедим и всеки удар на меча му бе смъртоносен, но въпреки уменията му победата щеше да е за Тускалора: хората му гинеха един по един, безпомощни пред численото превъзходство. За миг Джиду се замисли дали да не го плени — ако го продадеше на арената, щеше да покрие щетите от битката. Но не, беше по-добре да приключи всичко по-бързо. Все пак оставаше и въпросът с другите сили на Акома, които след пускането на сигналната стрела несъмнено атакуваха. Поне един от стрелците му обаче беше ударил лейди Акома. Може би кръвта й вече изтичаше.

Лорд Джиду си взе питие от подноса, отпи и въздъхна доволно. Работата с този дълг, който бе натрупал, залагайки срещу лорд Бунтокапи, се нареждаше по-добре, отколкото би могъл да мечтае. Може би можеше да плени натамито на Акома и да го зарови на обратно до костите на дедите си. А лорд Текума Анасати не знаеше за тази битка. Разтресе се от смях. Можеше да плени хлапето на Акома и да преговаря с Текума! Момчето срещу оттегляне на Анасати от Военния съюз! Идеален ход. Великата игра нараняваше еднакво и силни, и слаби. Трябваше да се бори срещу всеки съюзник на Военачалника, защото войната отклоняваше пари от търговията с чоча към военната промишленост.

Но всичко зависеше от тази победа, а войниците на Акома показваха забележително нежелание да умрат. Може би бе изпратил твърде голяма войска срещу врага на границата. Към този момент и двете страни бяха понесли доста жертви, но съотношението оставаше две към едно в полза на Тускалора. Зеленото перо на офицера на Акома отстъпи отново и командирът на Тускалора нареди на хората си да настъпят. Само шепа войници бяха останали около носилката на Мара. Краят им наближаваше.

В този момент дотърча останал без дъх пратеник и се просна в краката на господаря си.

— Милорд, войниците на Акома проникнаха на територията ни и подпалиха полетата с чоча-ла!

Джиду изкрещя яростно, но последваха още по-лоши новини.

— Двама Бойни водачи на Акома с триста души са заели позиция между горящите ниви и реката. Работниците ни не могат да изгасят огъня.

Лорд Тускалора скочи на крака. Ситуацията беше критична. Растенията се развиваха изключително бавно и ако трябваше нивите да се презасаждат, това щеше да отнеме години, дори десетилетия. А ако тазгодишната реколта изгореше, резервите нямаше да покрият задълженията към кредиторите. Родът Тускалора щеше да бъде съсипан и цялото му богатство да стане на прах.

— Свикайте резервните отряди от казармата! — викна Джиду. — Да разчистят път за работниците!

Внезапно това, че ескортът на Мара е почти унищожен, вече не беше важно. Важното беше да се спасят насажденията и реколтата.

Джиду се поколеба, после нареди на тръбача:

— Свири отстъпление!

Мара го беше изправила пред тежък избор. Да предаде честта си и да признае поражението, или да я унищожи, но с цената на собствената си фамилия.

Тръбачът изсвири сигнала и Бойният водач на Тускалора се обърна учудено. Беше само на косъм от победата, а господарят му нареждаше отстъпление. Дисциплината надделя и той заповяда на хората си да се оттеглят от обкръжените стражи на Акома.

От петдесетте войници, които бяха пристигнали, по-малко от двайсет стояха до опръсканата с кръв носилка на господарката си.

— Искам примирие — провикна се Джиду.

— Извини се официално на лейди Акома — извика офицерът със зеленото перо, който стискаше меча си в готовност битката да се поднови. — Удовлетвори честта й и воините на Акома ще помогнат на хората ти да спасят насажденията.

Лорд Джиду пристъпи гневно от крак на крак и осъзна, че е бил изигран. Момичето в носилката бе планирало тази стратегия от самото начало. Това внасяше изключително неприятен обрат в ситуацията. Ако се забавеше дори само да изпрати съгледвачи, за да оценят щетите и да видят дали има шанс да пробие, можеше да загуби всичко. Нямаше друг избор, освен да капитулира.

— Признавам честта на Акома — извика лорд Джиду, макар че срамът стисна гърлото му, все едно бе ял кисело грозде.

Оцелелите бойци на Акома разтуриха стената от щитове, уморени, но горди. Очите на Папевайо проблеснаха победоносно, но когато се обърна към носилката, за да сподели победата с господарката си, потното му лице замръзна и той се наведе трескаво, забравил за окървавения меч в ръцете си.

За един кратък миг лорд Джиду се помоли боговете да са милостиви. Ако лейди Мара бе загинала, Тускалора бяха загубени.

Мара се надигна. Главата я болеше, а ръката й сякаш гореше. Един войник на Акома я превързваше с парче от завесата на носилката.

— Какво…

Лицето на Папевайо се надвеси над нея.

— Господарке?

— Какво стана? — успя да попита тя. Гласът й беше прегракнал.

— Джиду нареди отстъпление, щом заплашихме нивите му, точно както каза ти. — Той погледна през рамо към изтощения си, но готов отряд. — Още сме в опасност, но мисля, че за момента сме в по-добра позиция. Но трябва да говориш с Джиду веднага, преди нещата да се обърнат.

Мара кимна и позволи на Папевайо и един войник да я изправят. Краката не я слушаха, а зрението й беше замъглено. Примигна няколко пъти и усети лютивата миризма във въздуха. Над имението се носеше пушек от подпалените ниви.

— Мара! — извика трескаво Джиду. — Предлагам примирие. Нареди на хората си да се оттеглят и ще призная, че съм сгрешил, и ще платя задълженията си.

Мара погледна дебелия притеснен мъж и хладнокръвно обърна нещата в полза на Акома.

— Ти ме нападна, без да съм те предизвикала с нищо. Мислиш ли, че след като признаеш, че си сгрешил, ще ти простя за убийството на храбрите ми мъже? Освен това дългът си е дълг и си длъжен да го платиш.

— Може да уговорим подробностите после! — изпищя Джиду. — Нивите ми горят.

Мара кимна. Папевайо махна с меча си и един от воините изстреля нова сигнална стрела. Мара опита да заговори, но й прималя и Папевайо извика вместо нея:

— Господарката казва, че нашите работници ще изгасят пожарите. Но войската ни ще остане на позиция със запалени факли. Ако нещо тук се обърка, цялата ти реколта ще изгори!

Лорд Тускалора въздъхна отчаяно и отговори:

— Добре, Мара. Приемам неизбежното. Ще се подчиним на желанията ти. — Обърна се към хората си. — Свалете оръжията.

Лорд Тускалора беше крайно изнервен. Лейди Акома бе отказала предложението да бъде прегледана от неговия лекар и се бе задоволила с превръзката, направена от Папевайо. Войниците на Акома все още държаха позиции около нивите с чоча-ла, а командирът на Тускалора бе потвърдил най-лошото — противникът можеше да подпали растенията отново всеки момент.

Джиду се потеше и отчаяно се опитваше да изкара работата като недоразумение.

— Това беше договорка между мъже, лейди Мара. С покойния ти съпруг имахме много облози. Понякога печелеше той, понякога аз. Оставяхме сумите да се натрупат и когато спечелеше другият, ги приспадахме. Това беше… благородническо споразумение.

— Е, аз не залагам, лорд Джиду. — Мара погледна гневно недоволния си домакин. — Мисля, че трябва просто да се разберем за плащане и компенсации за накърнената ми чест. Днес загинаха воини на Акома.

— Искаш невъзможното! — Лорд Тускалора размаха нервно пухкавите си ръце.

Мара повдигна вежди.

— Пак ли ще се отречеш от дълга си? — Тя погледна многозначително към скупчените воини на Акома и стрелеца, готов да изпрати нова сигнална стрела.

Джиду се вторачи в седефените украшения на сандалите си и измънка:

— Милейди… Съжалявам, че ти причинявам неудобства. Но заплахите не променят факта, че в момента не мога да изплатя дълга. Естествено, ще го направя на мига, когато обстоятелствата позволяват. Имаш думата ми.

Мара остана съвсем неподвижно. В гласа й прозвуча корава и горчива нотка.

— Лорд Джиду, в момента не съм настроена търпеливо. Колко скоро мога да очаквам да се разплатиш?

— Напоследък имам лични неприятности, лейди Мара — призна засрамено Джиду. — Мога да гарантирам компенсация, след като продам тазгодишната реколта.

Стига въобще да имаше такава.

— Лорд Джиду, реколтата на чоча-ла е чак след три месеца. Нима искаш да чакам дотогава за две хиляди центурии метал и компенсациите?

— Налага се — възкликна нещастно лорд Тускалора и се обърна към дребния човек до себе си — неговия хадонра.

Хадонрата, казваше се Сиджана, трескаво преглеждаше свитъците с финансовото състояние на имението. Прошепна нещо на господаря си и лорд Джиду се потупа по корема с възобновено самочувствие.

— Всъщност можем да платим две хиляди центурии веднага, заедно с още петстотин, като компенсация за днес. Но ако ги платя на един път, няма да мога да засея за догодина. Лорд Бунтокапи разбра това и обеща да съставим благосклонен график за разплащане. По петстотин центурии на година. В нашия случай ще отнеме пет години. — Доволното кимане на хадонрата премина в мръщене. Джиду се изчерви, осъзнал, че думите му си противоречат с предишното твърдение, че са се разбрали дългът да бъде приспаднат от следващите облози. И понеже знаеше, че Мара ще се възползва от дребната, но срамна лъжа, добави бързо: — Разбира се, ще платя и лихви.

Настъпи напрегната тишина. Накрая Мара отвори ветрилото си със здравата си ръка и каза със сладникаво отровен глас:

— Пазариш се като лихвар, докато воините на Акома лежат мъртви пред прага ти? Щом съпругът ми е предложил разсрочване, ще го уважа. Покажи ми документ и ще се съобразим с него.

Джиду примигна.

— Нашата уговорка беше устна, лейди Мара. Обещание между благородници.

Мара отново се разгневи и замаха с ветрилото.

— Нямаш доказателство? И продължаваш да се пазариш?

Джингу не можеше да го обърне на въпрос на чест, защото нивите му бяха застрашени.

— Имаш думата ми, милейди.

Мара се намръщи. Лорд Тускалора се бе набутал в ситуация, в която можеше да го нарече клетвопрестъпник — обида, която никой владетел нямаше да прости. Според етикета трябваше да приеме предложението му и да не получи нищо през следващите три месеца, а след това само една пета от полагащото се, или да продължи безсмисленото кръвопролитие.

Ветрилото замря в ръцете й.

— Този дълг вече е достатъчно просрочен. Неспособността на твоя хадонра да отговори на запитванията навреме ни вкара в тази ситуация. Няма да търпя повече отлагания, или нивите ви ще бъдат подложени на факлите.

— Какво предлагаш? — попита той тихо.

Мара остави красивото ветрило на коленете си. Раната я болеше, но тя избра правилно момента да отправи оферта, преди Джиду да е възвърнал трезвия си разсъдък.

— Ти притежаваш малко парче земя в сухото речно корито между горните и долните ми пасища.

Джиду кимна.

— Да, сещам се къде е.

Веднъж бе предложил да продаде земята на баща й, но Сезу бе отказал, защото беше необработваема. Бреговете на сухото корито бяха стръмни и ерозирали. Лицето на лорд Тускалора придоби хитро изражение.

— Трябва ли ти тази земя, милейди?

Мара почука замислено с пръст по ветрилото си.

— Наскоро отстъпих горното си пасище на чо-джа. Джикан може да реши, че ще е полезно да свържем двете ливади с мост, за да може да минават стадата. — Спомни си за бележката на лорд Сезу в полето на окъсаната карта и прикри усмивката си. Престори се, че обмисля дали да не направи отстъпка. — Лорд Джиду, склонна съм да опростя дълга ти срещу земята и всички привилегии, които идват с нея. Освен това ще се закълнеш, че няма да се противопоставящ на Акома, докато си жив.

Старият хадонра се напрегна и притеснено зашепна нещо в ухото на господаря си. Лорд Тускалора го изслуша и каза:

— Съгласен съм, стига да позволиш на каруците ни достъп до Имперския път.

Лейди Акома махна грациозно с ветрилото си.

— Разбира се. Работниците ти може да прекарват стока през клисурата, когато поискат.

— Значи се разбрахме! — Лордът се усмихна — Давам думата си! — И добави угоднически: — И се възхищавам на куража и мъдростта ти, защото тази злощастна конфронтация свърза двете ни семейства по-здраво.

Мара даде знак на Папевайо и той й помогна да стане.

— Искам клетва, Джиду. На семейния ти меч.

За момент отново се създаде напрежение, защото Мара изискваше най-съкровената клетва вместо просто обещание. Но лорд Джиду не смееше да протестира, докато нивите му бяха под контрола на войската на Акома, така че изпрати един слуга за древния меч на прадедите му, един от най-старите в империята. Ценната стомана бе прибрана в проста дървена ножница. Лорд Тускалора сграбчи дръжката и се закле, в името на предците си, пред Мара и Папевайо.

Мара, най-после доволна, махна на стражите и те й помогнаха да се качи в окървавената носилка. Лицето й пребледня, докато лягаше на възглавниците. Слугите вдигнаха носилката изключително внимателно и Мара кимна на лорд Тускалора и каза отпаднало:

— Дългът е изплатен честно, Джиду. Ще кажа на всеки, който попита, че лорд Тускалора е мъж с чест и посреща задълженията си, без да трепне. И изпълнява обещанията си — добави многозначително. — Всички ще знаят, че думата ти е закон.

Лорд Тускалора успя да не трепне от сарказма в думите й. Беше я подценил и грешката му костваше много престиж. Но поне безчестието му нямаше да стане публично достояние и за тази милост трябваше да благодари на небесата.

Щом свитата й се отдалечи на безопасно разстояние от имението на Тускалора, Мара затвори очи и скри лицето си с шепи. Папевайо се притесни и се приближи до носилката.

— Пое голям риск, господарке. Но все пак успя.

Мара отвърна приглушено в шепите си:

— Толкова много храбри мъже загинаха…

— Но умряха като воини, господарке. Тези, които спечелят чест под командването ти, ще пеят прославни песни пред боговете. — И млъкна, защото носилката сякаш се разклати. — Господарке?

Надникна да види какво става. Мара плачеше гневно зад щита на шепите си. Той реши да я остави да се успокои.

— Ако дерето се наводни, лорд Тускалора няма да може да прекарва реколтата си до пазара — каза тя след малко.

И свали ръце от очите си. Въпреки пребледнялото лице и зачервените очи гледаше триумфално.

— Ако Джиду трябва да използва дългия път и да заобиколи клисурата, реколтата му от чоча-ла ще плесеняса, преди да стигнат до Сулан-Ку. Това ще му създаде затруднения, защото сигурно няма да може да плати таксата, за да мине по моста ми. — Папевайо я погледна любопитно и тя добави: — Нали чу как се закле да не се противопоставя на Акома? Това е началото. Това дебело псе ще е първият ми васал. Още до края на годината, Папе, до края на годината.

Бойният водач на Акома се замисли за нещата, които бе постигнала младата жена, откакто двамата с Кейоке я бяха извели от храма. Да, Джиду Тускалора щеше да се преклони пред Мара, иначе реколтата му беше загубена. Такива бяха правилата на играта и Акома бе спечелила. В това не можеше да има съмнение.

Ярко оцветената носилка пред вратата на имението показваше, че Брули Кехотара очаква лейди Акома. Мара потисна раздразнението си. Връщаше се от кошера на чо-джа, където младата царица й бе дала лечебни балсами за възстановяване на рамото. Момичето освободи ескорта и носачите си. Трябваше поне да поздрави Брули лично, преди да си намери извинение, иначе щеше да обиди Кехотара. Може би това бе една от причините, поради които лорд Минванаби бе изпратил красивия син на васала си при нея.

Пред вратата я чакаше Миса, най-красивата от прислужниците й. Носеше гребен и четка, както и бродирана връхна роба, чиито цветове подхождаха на тъмните очи на господарката й. Мара се примири без коментар, защото видя пръста на Накоя в това посрещане. Изчака с минимално намръщване, докато Миса събираше косата й на кок и го фиксираше с украсени брошки. Връхната роба беше с екстравагантни панделки отпред, но поне скриваше превързаното й рамо. Мара кимна рязко на Миса да я остави и се зачуди на вкуса на Накоя. След това тръгна към голямата зала, където в нейно отсъствие Първата съветничка забавляваше госта.

При появата й младият син на Кехотара стана й се поклони. Носеше скъпа роба със сапфирени копчета, която показваше доста от краката и ръцете му.

— Брули, радвам се да те видя отново. — Мара седна на възглавниците срещу младежа, развеселена от променения му външен вид. Наистина изглеждаше добре. Призна пред себе си, че повечето млади дами щяха да са поласкани и въодушевени да привлекат вниманието на такъв ухажор. Усмивката му почти светеше и не можеше да се отрече, че е чаровен. В известен смисъл бе почти жалко, че бе роден в благородна къща. Можеше да натрупа истинско състояние в Тръстиковия живот, ако споделяше чара си с богати клиентки.

— Милейди, и аз се радвам да те видя отново. — Брули седна и прибра сандалите под прасците си. — Надявам се, че проблемът със съседа ти се разви добре?

Мара кимна отнесено.

— Просто трябваше да уредя дребния дълг на Джиду към покойния лорд Бунтокапи. Всичко се оправи.

В очите на младежа проблесна интерес и Мара си спомни, че Брули може да е агент на Минванаби, и отклони разговора от стълкновението си с лорд Джиду.

— Сутрешната разходка ме умори и ми е горещо. Ако се присъединиш към мен, ще наредя на слугите да донесат сладкиши и вино в градината. — Използва най-простото оправдание, за да накара тактиката си да проработи. — Отивам да си сложа по-удобна роба и ще те чакам там.

Накоя й кимна почти незабележимо, за да й покаже, че забавянето й е било ползотворно. Младият ухажор се поклони. Една слугиня го отведе, а Първата съветничка пристъпи до господарката си и обичайно киселото й изражение се смени със загрижено.

— Чо-джа погрижиха ли се за болката?

— Да. — Мара проследи с пръст панделките на робата. — Майко на сърцето ми, обясни ми какво общо имат тези глупави трикове с нашия план за младия Брули?

Очите на Накоя се присвиха със зло задоволство.

— Ех, Мара-ани, имаш да учиш доста за мъжете! — Хвана господарката си за ръка и я поведе към покоите й. — Този следобед трябва да се постараеш да си съблазнителна. Избрала съм подходящо облекло за след банята.

Слугините наливаха вода за банята на Мара в страничното помещение, а на леглото бяха подредени няколко вида дрехи. Мара ги изгледа скептично.

— Накоя, някои неща липсват.

Дойката се усмихна и вдигна ефирна роба, каквито носеха дамите в личните си покои. По принцип голотата не беше социален проблем. Възрастни и деца от двата пола се къпеха заедно, а обикновено се плуваше само по препаска. Но като повечето неща в ухажването, провокацията беше състояние на ума. Ако носеше това в градината в присъствието на непознат, Мара щеше да е по-предизвикателна, отколкото ако беше поканила Брули да плуват голи.

Накоя прокара старите си пръсти по ефирната материя и каза сериозно:

— За да може планът ми да сполучи, Брули трябва да бъде мотивиран не само от желанието да угоди на баща си. Ако те пожелае, ще направи неща, за които иначе не би и помислил. Трябва да флиртуваш с него колкото се може повече.

Мара почти се намръщи.

— Трябва ли и да се подхилвам глупаво? — Подаде ветрилото си на една слугиня, която дойде да й помогне със събличането.

— Няма да навреди. — Накоя извади от една ракла малка стъкленица и започна да си тананика някаква любовна песничка от младостта си.

След като Мара се изкъпа, старицата отпрати слугините и напръска с парфюм раменете, китките и гърдите й. След това дръпна кърпите, огледа одобрително голото тяло на господарката си и каза:

— Имаш чудесно, здраво тяло, Мара-ани. Ако се постараеш да покажеш малко повече грация и елегантност, ще му завъртиш главата за минута.

Мара не беше съвсем убедена, но се завъртя към огледалото, скъп подарък за сватбата й от един кланов вожд. Замъглената фигура отвърна на погледа й. Поради специалните мазила, които ползваше по време на бременността, тя почти не бе оставила следи. Гърдите й бяха малко по-големи след раждането на Аяки, но коремът си оставаше все така плосък. След раждането на сина си бе започнала да се занимава с тан-че, древно танцово изкуство, което заздравяваше тялото, без да отнема гъвкавостта. Но Мара не виждаше особена привлекателност в тънката си фигура, особено след като бе зърнала пищната Теани.

— Ще се чувствам ужасно глупаво — призна тя на отражението си! Въпреки това позволи на слугините да я облекат в ефирната роба, допълнена от няколко бижута и панделка на десния глезен. Бухналите ръкави скриваха превръзката на ръката й. Накоя затананика по-високо и вдигна косата й. Закопча я с брошки от слонова кост и нефрит, след което остави няколко непослушни кичура да се спуснат покрай лицето й.

— Мъжете обичат леко неугледния вид. Това ги подсеща как изглеждат дамите на сутринта.

— Подпухнали и гуреливи? — Мара почти се засмя.

— Ба! — Накоя размаха пръст. — Имаш да учиш много от това, което жените отгатват по инстинкт, Мара-ани. Красотата е поведение, а не само лице и тяло. Ако влезеш в градината бавно, като императрица, сякаш всички мъже са ти роби, Брули ще пренебрегне сто красиви танцьорки, за да те вкара в леглото си. Това умение е необходимо на всяка Управляваща лейди не по-малко от търговската компетентност. Запомни, трябва да се движиш бавно. Бъди колкото се може по-елегантна, докато сядаш или отпиваш от виното си. Като жена от Тръстиковия живот, която се показва от балкона си. Усмихвай се и слушай Брули, сякаш всичко, което казва, е гениално. Ако се пошегува, засмей се, в името на боговете, дори шегата да е глупава. Ако робата ти се разтвори, остави го да надникне за момент, преди да се покриеш. Искам този син на Кехотара да пръхти по теб като разгонен бик нийдра.

— Дано планът ти да си заслужава — отвърна Мара с неудоволствие и прекара пръсти по потракващите огърлици. — Чувствам се като пазарска сергия. Но ще се преструвам на онази курва на Бунто, Теани, щом смяташ, че това ще помогне.

Гласът й се стегна.

— Но, майко на сърцето ми, няма да вкарам в леглото си тази птица кали.

При споменаването на птицата, която мнозина благородници отглеждаха заради красотата й, Накоя се усмихна.

— Той наистина е кали, господарке, и планът ми включва да ни покаже най-хубавото си оперение.

Мара кимна и тръгна рязко към вратата, но си спомни, че трябва да ходи като жена от Тръстиковия живот.

Беше се изчервила от притеснение, докато се приближаваше съблазнително до младия ухажор. Мислеше, че префърцунената й поява е глупава, но Брули се напрегна на възглавниците си, скочи на крака и й се поклони, като я изпиваше с очи.

А щом Мара седна, понечи да й налее вино лично, но слугата, който всъщност бе Аракаси, го изпревари. Изражението му не показваше недоверие, но Мара знаеше, че няма да й позволи да вземе чаша, докосвана от васал на Минванаби. Усети, че Брули е спрял да говори, и му се усмихна сияйно. След това сведе очи почти срамежливо и се престори на заинтересована. Разговорът беше тривиален и засягаше хора и събития от минимално значение. Но тя слушаше клюките, сякаш темата я удивляваше, и се смееше на остроумията на Брули. Слугите поднесоха напоени във вино плодове. Дъхът на Брули започна да мирише по-силно на алкохол, езикът му се развърза и смехът му забумтя из цялата градина. Един-два пъти той докосна леко китката на Мара и въпреки че тя не бе опиянена, нежността му караше тялото й да потръпва. Зачуди се дали Накоя не е права, че в любовта има повече от грубостта, показана от Бунтокапи.

Въпреки това вътрешните й бариери си стояха. Странното й държане в ролята на изкусителка й се струваше смехотворно, но започваше да забелязва, че Брули се връзва. Погледът му не се откъсваше от нея. Веднъж, когато махна на Аракаси да налее още вино, предницата на робата й леко се разтвори. Тя послуша съвета на Накоя и изчака миг, преди да се прикрие. Миглите на Брули трепнаха и той впери очи в гърдите й. Странно, че толкова красив мъж се впечатляваше от нещо толкова малко. Сигурно беше имал много жени. Как така не се отегчаваше от поредната? Но мъдростта на Накоя беше древна. Мара последва съвета й и малко по-късно позволи на ръба на робата да се вдигне леко.

Брули заекна, усмихна се и отпи от виното, за да скрие смущението си, но не можеше да откъсне поглед от разкрилото се бедро.

Накоя беше права.

— Брули, прости ми, но трябва да се оттегля — каза Мара й затрепка с мигли. — Надявам се, че ще се върнеш при нас… — направи пауза, сякаш й беше трудно да мисли, после се усмихна, — да речем, след два дни. — Надигна се с цялата грация, на която бе способна, и позволи на робата си да се отвори още повече. Брули се изчерви и за нейно задоволство я увери трескаво, че ще се върне. След това въздъхна, сякаш два дни бяха прекалено много време.

Мара излезе от градината — знаеше, че я изпраща с поглед.

Накоя я чакаше на прага, блясъкът в очите й показваше, че е наблюдавала целия разговор.

— Нима мозъкът на всички мъже е между краката им? — попита Мара и се намръщи, като сравни поведението на Брули със строгите маниери на баща си и палавия чар на Лано.

Накоя я придърпа да влезе.

— Поне на повечето, хвала на боговете. — Спря пред покоите на Мара и добави: — Господарке, жените имат няколко умения, с които да управляват живота си. Ти имаш рядкото щастие да си Управляваща лейди. Останалите живеем според желанията на нашите господари, бащи и съпрузи. Това, което видя и направи, е най-могъщото ни оръжие. Бой се от мъжете, които не желаят жени, защото те ще те възприемат само като инструмент или враг. — Потупа я доволно по рамото. — Но мисля, че твоята птица кали вече не следва само заръките на баща си, а е запленен. Ще побързам да го настигна във външния двор, преди да е заминал. Имам няколко предложения как може да те спечели.

Мара изгледа как старата жена се изнася енергично, поклати глава и се зачуди какъв ли съвет ще даде Накоя на младия ухажор от Кехотара. След това реши, че има нужда от топла вана. Демонстрацията на женски чар, за да омае Брули, я бе оставила някак странно омърсена.