Дъщеря на Империята

7. Сватба

Накоя се поклони.

— Време е, господарке.

Мара отвори очи. Въпреки ранния час беше горещо. Прохладата на утрото бе отминала и робата вече полепваше по тялото й. Погледна Накоя, която стоеше до окичената с цветя носилка. Само още мъничко. Но не биваше да закъснява. Бракът щеше да е достатъчно тежък и без лошата поличба, ако церемонията не свършеше до пладне.

Стана и се качи в носилката. Робите свалиха превръзките си, защото церемонията започваше. Стражите се обърнаха като един и поздравиха господарката си.

Босите крака на робите не издаваха и звук, докато внасяха Мара в залата. Кейоке и Папевайо стояха на входа и изчакаха носилката да ги подмине, преди да тръгнат след нея. Слугите посипваха праговете с цветя, за да донесат на господарката си радост и здраве. Воините й по коридорите я поздравяваха. Някои не можеха да скрият сълзите си. Тази жена бе повече от тяхна господарка. Тя бе дала надежди за нов живот на сивите воини. Сега отдаваше лоялността им на Бунтокапи, но завинаги щеше да остане тяхната любима господарка.

Носачите спряха пред затворените врати на залата и две служителки на Чочокан сложиха на главата на Мара цветни воали. В ръцете й положиха венец от панделки, пера от шатра и стъбла от тиза, за да отбележат взаимовръзката между дух и плът, земя и небе и свещения съюз между мъжа и жената. Мара го хвана внимателно, притеснена, че потните й длани ще измокрят копринените панделки. Кафяво-белите пера трепкаха и издаваха треперенето на ръцете й. Четири елегантно облечени девици застанаха около носилката. Бяха от съюзни семейства на Акома и приятелки от детинство. Бащите им може и да спазваха политическа дистанция, но за този ден щяха да бъдат отново скъпи приятели. Топлите им усмивки не можеха да смекчат напрежението на Мара. Тя щеше да влезе като Господарка на Акома и да излезе като жена на Бунтокапи. Като всички останали щеше да е просто украса, която да допълва честта и да носи наслада на съпруга си. След церемонията пред натамито нямаше да притежава ранг, освен чрез него.

Кейоке и Папевайо отместиха тихо паравана. Удари гонг. Музикантите надуха тръстиковите флейти и носачите пристъпиха напред. Мара примигна, за да спре напиращите сълзи. Държеше главата си гордо вдигната, докато я внасяха пред най-важните управници на Империята. Вече не можеше да спре церемонията, която щеше да я свърже с Бунтокапи от Анасати.

През цветните воали виждаше гостите като сенки. Дървените стени миришеха на восък и смола, примесени с уханието на цветята. Робите я понесоха към вдигнатия на две нива подиум. Оставиха носилката на по-ниското и се оттеглиха.

Пред нея стоеше Върховният жрец на Чочокан с трима послушници. Девиците, които я придружаваха, останаха в подножието на стълбите. Мара си пое дъх, замаяна от жегата и силната миризма от кандилото на жреца. Не можеше да види от другата страна на подиума, но знаеше, че Бунтокапи е влязъл от отсрещната страна, на носилка с украса, която символизира оръжия и брони, и че е от дясната страна на жреца. Знаеше, че робата му е не по-малко пищна от нейната и че лицето му е скрито от сватбена маска, изработена за някой от предците на Анасати.

Върховният жрец вдигна ръце към небето и започна:

— В началото бе силата в умовете на боговете. Те създадоха мрака и светлината, огъня и въздуха, водата и земята и накрая мъжа и жената. Отделните тела пресъздаваха единството на божиите мисли, с които бяха създадени, и така се появиха децата, за да прославят божието могъщество. Днес, както при сътворението, сме се събрали да потвърдим единството на божията воля чрез земните тела на този мъж и тази жена.

Жрецът свали ръце. Удари гонг и детски хор запя химн в прослава на сътворението. Гостите се надигнаха с шумолене на коприна, скърцане на сандали и тракане на бижута.

Жрецът продължи, а Мара потисна импулса да посегне под воала и да се почеше по носа. Помпозната официалност на церемонията я подсети за един случай от детството й, когато с Лано се бяха прибрали след подобна благородническа сватба. Бяха я възпроизвели на игра. Мара стоеше на напечена от слънцето каруца, а косата й беше окичена с цветя акаси. Лано носеше сватбена маска от глина и пера. Дори бяха изтормозили един възрастен роб, който да играе жрец с наметнато на раменете одеяло. Мара се усмихна тъжно. За съжаление този път венецът беше истински, а не имитация от треви и цветя. Ако Ланокота беше жив, щеше да й се подиграва, но в сърцето си със сигурност щеше да плаче.

Жрецът свърши със следващата част и гонгът прозвуча отново. Гостите насядаха на възглавниците, а помощниците на жреца запалиха ароматни свещи и въздухът се изпълни с тежка миризма. Върховният жрец заизрежда добродетелите на Първата жена. Непорочност, послушание, кротост, чистота, плодовитост. Мара се покланяше и докосваше пода с чело при всяка от тях. Щом се изправеше, един свещенослужител с лилава роба махаше по един воал. Бял за непорочност, син за послушание, розов за кротост, докато накрая не остана само зеленият, който символизираше честта на Акома.

От прозрачния плат я сърбеше, но поне можеше да вижда.

Анасати седяха откъм младоженеца, както служителите на Акома седяха зад нея. Гостите пред подиума бяха подредени по ранг. Най-ярко светеше бялото и златно на Военачалника, който седеше отпред. Жена му носеше ален брокат с тюркоазни пера. Насред цялото море от цветове се открояваха две облечени в черно фигури, като гарвани, кацнали на поляна. Двама Велики от Събранието на магьосниците съпровождаха Алмечо на сватбата на сина на приятеля му.

След това трябваше да стоят Минванаби, но отсъствието на Джингу бе простено заради обявената кръвна вражда с Акома. Двете семейства можеха да присъстват без конфликт само на висши държавни събития като коронация или рождения ден на Военачалника.

Отзад се виждаха лордовете на Кеда, Тонмаргу и Ксакатекас. Заедно с Оаксатукан на Алмечо и Минванаби, това бяха Петте велики дома, най-могъщите в Империята. В следващия ред се виждаше Камацу Шинцаваи и красивият профил на втория му син, Хокану. Шинцаваи, подобно на Акома и Анасати, отстъпваха само на Петте велики.

Мара прехапа устна, а панделките на венеца затрепериха. Върховният жрец заизрежда добродетелите на Първия мъж, а свещенослужителите поставяха нанизи от мъниста върху хартиените мечове на носилката на Бунт®. Мара виждаше как белите и червени пера на маската му се мърдат, докато признава всяка добродетел — чест, сила, мъдрост, мъжественост и доброта.

Гонгът прозвуча отново. Жрецът и помощниците му започнаха молитва за благоденствие. Девиците се изправиха по-бързо, отколкото Мара смяташе, че е възможно, и й помогнаха да слезе от носилката. Бунто се изправи и двамата застанаха с лице към гостите и се поклониха. Оформи се малка процесия от лорд Анасати, Накоя, като Първи съветник на Акома, както и жрецът и помощниците му, които да изпроводят булката и младоженеца до входа на свещената градина.

Слугите се наведоха и свалиха сандалите на Мара и Бунтокапи, та краката им да са в досег със земята и предците на Акома, докато Господарката предава владенията на бъдещия си съпруг. Слънцето вече бе достатъчно високо, за да изсуши и последните остатъци от роса. Напечените плочи на пътечката й се струваха нереални, а птичите песни от дърветата уло допринасяха за усещането, че се намира в детски сън. Но пръстите на Накоя стискаха ръката й съвсем истински. Жрецът поде нова молитва и Мара тръгна напред с Бунтокапи, който приличаше на натруфена кукла. Жрецът се поклони на своя бог — лорд Анасати, Първият съветник на Акома и помощниците останаха назад — и последва двойката в градината.

Мара спазваше ролята, си и не смееше да погледне назад. Ако ритуалът й позволяваше, щеше да види сълзите на Накоя.

Процесията излезе изпод приятната сянка на уло и тръгна покрай лехите с цветя по извитите мостчета, водещи към натамито на Акома. Мара вървеше вдървено по стъпките, които бе изминала преди няколко месеца, когато скърбеше за баща си и брат си. Реши да не мисли за тях сега. Сенките им нямаше да одобрят омъжването за семеен враг, та дори целта да беше опазването на семейното наследство. Не поглеждаше и към мъжа до себе си. Шляпащите му стъпки издаваха, че не е запознат с пътя, а дъхът му свистеше зад ярките златисточервени багри на сватбената маска. Очите на маската се взираха напред тъжно, а тези на мъжа се стрелкаха трескаво, оглеждаха това, което щеше да му принадлежи по право като на лорд на Акома.

Прозвуча лек звън, подканящ двойката да се помоли мълчаливо. Мара и съпругът й се поклониха на божествения образ на церемониалната порта и спряха на ръба на езерцето. По тревата отдавна нямаше следи от оскверняващото присъствие на убиеца, а жреците бяха издигнали заслон над древното натами. След кратка молитва и медитация, гонгът прозвуча отново, жрецът пристъпи напред и постави ръце на раменете на младоженците. Благослови ги с вода от езерцето и замълча, докато изричаха клетвите си.

Мара се помъчи да се успокои, но упражнението, научено от сестрите на Лашима, й се струваше по-трудно от всякога. Произнесе с твърд глас думите, с които отричаше наследената си роля като Управляваща лейди на Акома. Изчака, потна, но без да помръдне, жрецът да смъкне зеления й воал и да го изгори на мангала до езерцето. После той намокри пръст, потопи го в топлата пепел и начерта символи по дланите и ходилата на Бунто. Мара се наведе и целуна натамито. Остана с притиснато чело към земята, която съхраняваше костите на предците й, докато Бунтокапи от Анасати се кълнеше да посвети живота, честта и вътрешния си дух на Акома. След това той коленичи до Мара и тя довърши ритуала с глас, който сякаш принадлежеше на друг.

— Тук почиват духовете на Ланокота, моя брат; лорд Сезу, баща ми; лейди Оскиро, майка ми: нека те чуят думите ми. Тук лежи пепелта на дядовците ми, Касру и Бектомачан, и на бабите ми, Дамаки и Ченио: нека те видят делата ми. — Пое си дъх и продължи дългия списък предци чак до патриарха на Акома Анчиндиро, обикновен войник, който се дуелирал пет дни с лорд Тиро от Кеда и спечелил ръката на дъщеря му и титлата, която веднага го наредила сред Петте велики фамилии на Империята. Дори Бунтокапи кимна с уважение, защото въпреки мощта си Анасати нямаха толкова богата история като Акома. Потта се стичаше по яката на Мара. Тя откъсна цвете от венеца си — пръстите й учудващо не трепереха — и го остави до натамито: това символизираше завръщането на плътта в почвата.

Гонгът прозвуча тъжно. Жрецът каза нова молитва и Бунто изрече ритуалните слова, които го обвързваха безвъзвратно към името и честта на Акома. Мара му подаде ритуален нож и той се поряза и кръвта му закапа на земята. Бунтокапи прие лордството на Акома, обвързвайки честта си по-силно от плътта, роднинските връзки и паметта на самите богове. Жрецът свали червено-златната му сватбена маска и третият син на врага на Акома се поклони и целуна натамито. Мара погледна настрани и видя как устните на съпруга й се свиват в арогантна усмивка. След миг чертите му се скриха, защото Върховният жрец на Чочокан постави зелената сватбена маска на Акома на раменете на новия лорд.

Мара не помнеше как се е надигнала. Процесията до входа на градината премина в замайване, като сън сред птичите песни. Слугите чакаха да измият изцапаните й крака и да й обуят украсените сандали. Тя изтърпя, докато лорд Анасати се покланяше официално на домакина си, новия лорд на Акома, и не заплака, когато Накоя застана на определеното й място, на една крачка зад дясното му рамо. Слънцето се отрази за миг в робата на жреца й я заслепи, но тя продължи към главната зала, за да довършат официалната част от сватбата.

В залата беше задушно. Знатните дами си вееха с ветрила от изрисувани пера, а музикантите, които ги забавляваха, триеха потни отпечатъци от инструментите си. Слугите изчакаха булката и младоженецът да се настанят в носилките и ги повдигнаха до нивото, на което стояха Върховният жрец и помощниците му. Жрецът, преоблечен в роба, обшита със скъпоценни украси от злато, сребро и мед, призова вечно присъстващия взор на Чочокан, Бога на Доброто, скръсти ръце при следващия удар на гонга и на подиума се появиха момче и момиче с тръстикови клетки в ръце. В клетките имаше мъжка и женска птица кири, черно-белите пера по крилата им бяха боядисани в зеленото на Акома.

Жрецът благослови птиците и помощниците му взеха клетките. Той извади церемониален жезъл от слонова кост и призова бога да благослови брака на Бунтокапи и Мара. В залата се възцари тишина, дори ветрилата в ръцете на дамите спряха да пърхат. Всички, от най-дребните земевладелци до обсипания с бижута Военачалник, впериха поглед в жреца, който почукваше по клетките с жезъла.

Помощниците отвориха клетките, та птиците да могат да полетят. Заедно, като добра поличба, и отделно, обричайки брака на провал.

Накоя затвори очи, старите й ръце стиснаха медальона под брадичката й. Бунто гледаше, но вълнението му бе скрито от ярката сватбена маска. А булката зяпаше сякаш в нищото.

Гонгът прозвуча и слугите отместиха хартиените стени около залата.

— Нека този брак бъде благословен от небесата — запя жрецът.

Помощниците разлюляха клетките, подканяйки птиците.

Женската изпищя гневно и разпери криле, а мъжкият подскочи във въздуха и направи кръгче над присъстващите, след което се върна при нея. Опита да кацне на ръба, но тя махна ядосано с крила и го клъвна безмилостно. Мъжкият отстъпи и опита отново, но женската подскочи във въздуха и боядисаните й крила замахаха в зелен вихър. Тя изпищя силно и излетя на свобода, изчезна в слънчевата светлина. Мъжкият се вкопчи в парапета с настръхнала перушина и поклати раздразнено глава. Залата гледаше в напрегната тишина. Птицата скочи върху празната клетка и се изцвъка. След минута жрецът махна раздразнено с ръка — жест, който не остана незабелязан. Един притеснен помощник изшътка на птицата и тя литна, направи мързеливо кръгче, кацна до една от цветните лехи в градината и почна да рови за трохи.

Сред събраната тълпа се надигна вълна от шумолящ брокат и пера. Върховният жрец прочисти гърлото си и стисна жезъла със сбръчканата си ръка. Погледна скования Бунто и заговори:

— Приемете добротата на Чочокан и чуйте урока му. — Ново прочистване на гърлото. — Поличбата показва, че бракът изисква дипломация. И че вие двамата винаги ще се стремите към единство. Такава е волята на боговете.

Настъпи неловка пауза, докато го чакаха да продължи. Накрая стана ясно, че това е всичко, и гонгът удари отново. Един слуга смъкна сватбената маска на Бунтокапи и той се обърна към Мара.

— Разменете венците — каза жрецът, сякаш си мислеше, че ще забравят.

Бунто се наведе и Мара постави малко изкривения церемониален венец на тъмната му коса. Венецът се килна, щом той изправи глава, и Мара долови вино в дъха му, когато дойде неин ред да бъде коронована.

Намръщи се. Докато тя бе медитирала за час, според обичая младоженецът трябваше да изпие чаша вино с приятелите си ергени, за да им донесе късмет в търсенето на жени. Но очевидно Бунто и другарите му бяха изпразнили церемониалната кана, че и две-три повече. Мара се ядоса от това и почти не чу как жрецът ги провъзгласява за мъж и жена, докато трае земният им живот. Дори не осъзна, че официалната част от церемонията е свършила, докато гостите не започнаха да надават радостни възгласи и да обсипват младоженците с цветни лентички за късмет.

Успя да се усмихне механично. Беше ред всеки гост да представи сватбения си дар — произведение на изкуството, рецитал или музикално изпълнение. Някои от тези дарове щяха да са изкусни и скъпи изработки, поръчани от великите лордове на империята. Според слуховете Военачалника бе довел цяла театрална трупа, като бил докарал и сцена. Но неговото представяне щеше да е след дни, защото трябваше да се започне от най-нисшите.

Бунтокапи махна хартиената украса от предницата на ризата си и се измъкна от първите представяния с оправданието, че трябва да се облекчи и да смени дрехите си. Според традицията не можеше да легне с жена си, докато не минеше и последното представяне.

Мара кимна учтиво и каза:

— Аз ще остана, съпруже, така че и най-нисшият гост да получи благодарността ни за присъствието си.

Бунтокапи изсумтя, решил, че тя го отбягва нарочно. Е, после щеше да се занимава с нея. Сега предстоеше пир с музика и пиене и освен това братята му щяха да му се поклонят за пръв път като на нов лорд на Акома. Той се усмихна под килнатия сватбен венец и плесна с ръце на робите да го изнесат.

Мара остана, въпреки че повечето гости последваха примера на съпруга й. Вече наближаваше пладне и далечните пасища на нийдра трепкаха в маранята. Най-високопоставените гости се оттеглиха в покоите си и изпратиха слугите за освежаващи напитки и нови дрехи. След това, натруфени като ярки птици, се събраха да пируват с овкусен лед, студен сок от джомач и вино са, докато се спусне прохладната вечер.

Междувременно в задушната зала нископоставените седяха сковано на местата си, докато наети изпълнители или талантливи членове на семействата пееха, рецитираха и играеха в чест на младоженците от Акома. На по-малките сватби булката и младоженецът изглеждаха първите няколко представяния от учтивост; но във Великите домове забележителните представления бяха доста по-късно. Затова двойките имаха навика да оставят усилията от първите дни за забавление на свободните слуги.

Но Мара остана на първата част от представянията: жонгльор, който имаше повече успех като комедиант, двама певци, фокусник — чиито трикове се дължаха на ловките му пръсти — и поет, чийто патрон хъркаше звучно по време на рецитала. Тя аплодираше учтиво и въпреки че не хвърли нито едно цвете от подноса до себе си, изглеждаше достатъчно заинтересована, докато не дойде почивката. Следващите изпълнители чакаха сковано, сигурни, че младоженката ще се оттегли на пира. Но вместо да повика носачи тя накара слугите си да поднесат лека храна и напитки. Гостите замърмориха изненадано.

Дебелият търговец от Сулан-Ку на първия ред се изчерви и се скри зад ветрилото на жена си. Дори в най-смелите си мечти не бе очаквал, че лейди Акома ще остане да гледа сина му, който свиреше на флейта. Момчето имаше ужасен слух, но майка му сияеше от гордост. Мара — пиеше охладен сок от джомач на подиума — кимна учтиво, когато младият флейтист привърши и почти се спъна в опита си да освободи сцената за следващото изпълнение. Мара се усмихна на смутените родители и разбра, че въпреки че бе трябвало да изтърпи лошата музика, вече може да поиска всякаква услуга от търговеца.

Великата лейди не показа умора по време на изпълненията на мимовете, дресьора на кучета, още двама поети и пееща птица лиенди. Награди втория поет с цвете — хвърли го ловко върху шапката му. Следващият художник я накара да се засмее с карикатури на бик нийдра, нападащ воин. По време на втората почивка Мара накара слугите да махнат горната й роба, за да й е по-комфортно в жегата. Присъстващите замърмориха, че щедростта й е направо нечувана. Изпълнителите почувстваха интереса й и това сякаш вдъхна нов живот на представленията им. Слугите поднесоха освежаващи напитки като благодарност към присъстващите и част от напрежението в залата изчезна. Виното поразвърза езиците и по-дръзките зашепнаха, че господарката е много хубава и заслужава честта на дедите си.

Мара чу част от подмятанията и се усмихна благосклонно. По време на третата почивка накара прислужниците си да развалят сложната сватбена прическа и да срешат дългата й коса назад. Остави сватбения венец до коляното си и изслуша следващите две порции представления за радост на всички участващи. Следобедът продължаваше да се сгорещява. Неколцина от по-важните гости дойдоха да видят защо се бави лейди Акома.

По залез се появи и младоженецът, с леко нестабилна крачка и твърде шумен. Качи се на подиума, размаха бокал с вино и попита защо жена му стои толкова дълго в залата. Военачалникът и някои от по-висшите благородници вече пирували, а тя сякаш ги избягвала и стояла при простите певци и нископоставените гости.

Мара склони почтително глава и погледна съпруга си в очите. Бунто миришеше на пот и алкохол. Въпреки това момичето успя да се усмихне.

— Съпруже, поетът Камичиро ще се представи след малко. Той е още относително неизвестен, но неговият патрон лорд Теширо умее да разпознава гениалността. Защо не останеш, за да отпразнуваме представянето на новоизгряващия талант?

Бунто се изпъчи и скръсти ръце, без да обръща внимание, че полива левия си ръкав. Беше притиснат между невинността на жена, чиито дрехи скриваха всичко интересно, и сияещите от гордост Камичиро и лорд Теширо. Ако отхвърлеше похвалите на съпругата си, щеше да е сериозна излагация. Все пак беше достатъчно трезвен, за да се измъкне, без да компрометира задълженията си на домакин. Той се поклони и изръмжа:

— После ще се занимавам с поезия. Неколцина от другите гости започнаха игра на чиро и съм заложил на победителя.

Лорд Акома се оттегли от залата, а неговата лейди нареди да поднесат още вино на изпълнителите. Като бе отказала да тръгне със съпруга си, бе спечелила възхищението на най-нископоставените си гости. Най-големи възхвали получи от търговеца и сина му флейтист, както и от натруфената жена на поета Камичиро. Жителите на Сулан-Ку знаеха, че тя е любовница на лорд Теширо и че тъкмо нейното обаяние е допринесло за патронажа му.

Птиците шатра се разлетяха по залез. Сватбените представления за деня приключиха и готвачите поднесоха екзотични ястия, украсени с хартиени символи за късмет. Музикантите свиреха под запалените фенери, а щом се стъмни съвсем, се появиха жонгльори с факли. Мара седеше до съпруга си, докато той не разпореди робините да започнат танц с воали. Тогава изтощената лейди Акома се прибра в специалната церемониална постройка, където се изкъпа, преоблече се и лежа дълго будна, преди да заспи.

Утрото беше сухо, прашно и без следа от ветрец. Слугите се бяха трудили цяла нощ, за да са готови за празненствата. Лехите с акаси бяха напоени, а градинарите вече режеха зеленчуци за готвачите. Мара се надигна, чу стоновете на съпруга си през тънката стена, която разделяше младоженската постройка, и предположи правилно, че има махмурлук. Изпрати най-красивата си робиня да му прислужва и си поръча чоча. След това се разходи, докато имаше остатъци от сутрешна прохлада. Скоро царицата на чо-джа и нейните слуги щяха да пристигнат в земите на Акома и защитата нямаше да е в толкова критично положение. Тази мисъл я успокои донякъде. Семейното богатство беше в компетентните ръце на Джикан, а имението бе подсигурено. Така можеше да съсредоточи всички ресурси, за да се справи с лорда, за когото се бе омъжила. Беше чула женския смях и настоятелния глас на Бунто, преди съпругът й да захърка призори. Помоли се на Лашима за сила.

Приключи с медитацията си, когато видя как един от гостите въвежда малка процесия в залата. Започваше вторият ден на сватбените представления и тя се разпореди за носилката си. Щеше да направи нещо абсолютно безпрецедентно. Щеше да изгледа абсолютно всичко и да не остави незабелязано представление, въпреки че тези на по-висшестоящите щяха да бъдат чак в късния следобед. Бунтокапи беше Управляващ лорд и Акома щеше да се нуждае от всички приятелства, които успееше да създаде.

Следобедът на следващия ден беше ветровит. Сенките на облаците се гонеха по пасищата, а от изток се задаваше дъжд. Въпреки риска от намокряне гостите на Акома стояха на открито и гледаха последното представление.

За изумление на присъстващите Военачалникът бе платил от личното си богатство, за да ангажира Имперския театър джоджан. Джоджан беше официалният театър за благородници, докато простолюдието предпочиташе по-палавите и весели театри сегуми, които пътуваха в провинцията. Имперският джоджан разполагаше с най-добрите актьори, а трупата Шало-тобаку изнасяше представления само за императора и неговите приближени. Този път показваха „Лорд Тедеро и сагунджанът“, едно от десетте класически собату, древна оперна форма.

Мара опита да се съсредоточи върху финала. Наслаждаваше се на прохладния вятър и на всеки момент, който можеше да отложи, преди да легне в брачното ложе. Актьорите бяха великолепни и играеха вдъхновено въпреки вятъра, който развяваше пищните им костюми.

Жалко, че сюжетът беше толкова предъвкван. Лейди Акома не харесваше собату и предпочиташе стила висок до, а и декорите на пътуващата сцена бяха твърде кичозни дори за цуранското око.

По време на кулминацията на операта, когато лорд Тедеро влизаше в пещерата, за да освободи Нешска от лапите на ужасния сагунджан, в залата се появиха две облечени в черно фигури. Дори самото присъствие на Велики щеше да направи събитието изключително, но двамата магьосници призоваха илюзии. Вместо хартиения сагунджан, в който имаше певец и няколко помощници, се появи стряскащ образ. От изрисуваната като пещера врата се появи сагунджан, дванайсет стъпки висок, със златни люспи и издишащ червени пламъци. От страховитите зъби прозвуча мелодичен баритон. Всички знаеха, че това е певецът, но не можеха да го видят. Дори Мара се заплени от гледката и забрави за тревогите си. Тедеро замахна с меча си и илюзията се стопи. Обикновено собату свършваше с поклон и учтиви аплодисменти, но този път изригнаха възторжени възгласи и ръкопляскания. Дори Военачалникът се усмихна, доволен от театралната трупа и магьосниците. Мара въздъхна със съжаление, когато актьорите се поклониха за последно. Накрая завесите се спуснаха под свирепите пориви на вятъра, а тя се приготви за неизбежното.

— Е, жено — каза Бунтокапи в ухото й. — Време е да се оттеглим.

Мара се напрегна, но на лицето й се изписа необходимата усмивка.

— Както пожелаеш, съпруже.

Дори слепец би доловил колебанието й. Бунтокапи се засмя и я вдигна на ръце с вик на пиянски триумф.

Гостите нададоха окуражителни възгласи. Мара опита да успокои тупкащото си сърце, без да обръща внимание на силните ръце, които я прегръщаха. Щеше да устои, трябваше да устои, в името на Акома. Сгуши лице в потната яка на мъжа си и му позволи да я свали от подиума. Тълпата ги замеряше с хартиени символи за плодородие, докато той я носеше към ярко боядисаната сватбена постройка.

Кейоке и Папевайо стояха като почетна стража в края на пътечката. Бунтокапи ги подмина, сякаш бяха обикновени слуги, и пристъпи в сребристата светлина, проникваща през стените от хартия и летви. Двамата слуги вътре се поклониха ниско при появата на господарите. Бунтокапи пусна Мара да стъпи на крака, изръмжа и слугинята се надигна, за да затвори плъзгащата се врата. Прислужникът стоеше неподвижно в ъгъла и чакаше заповедите на лорда.

Постройката беше променена. Стената, която разделяше покоите, бе заменена от широко легло, покрито с копринени завивки. Беше сложено до източната стена, защото зората символизираше началото. В центъра имаше възглавници за сядане и ниска масичка. Мара направи нерешителна стъпка, настани се пред нея и сведе поглед, докато Бунтокапи сядаше срещу нея.

— Извикай жреца на Чочокан — нареди лорд Акома. Трескавият му напрегнат поглед се втренчи в Мара, а слугата забърза да изпълни заповедта.

Жрецът донесе поднос с кана златисто вино тура, две кристални чаши и свещ на украсена керамична поставка. Вдигна подноса към небето, изрече благословия и го постави между съпруга и съпругата. Погледна двамата с леко закачлив поглед. Ръцете на Мара трепереха неудържимо, а нетърпението на младия лорд беше очевидно. Жрецът запали свещта и каза:

— Нека мъдростта на Чочокан ви просветли. — Нарисува с тебешир символ около свещта, взе каната, наля двете чаши и ги постави пред тях. — Нека благословията на Чочокан изпълни сърцата ви. — Начерта символи и около чашите и каната.

— Пийте, деца на боговете, и се опознайте, както небесните господари ви разпореждат. — Поклони се и с почти видимо облекчение напусна брачните покои.

Бунтокапи махна с ръка и слугите се оттеглиха. Хартиените стени се затвориха и го оставиха насаме с булката, в убежище, което потръпваше от поривите на вятъра.

— Най-после, жено, си моя. — Бунтокапи вдигна чашата си твърде бързо и виното се разля върху начертания символ. — Погледни, ме. Жрецът каза да пием заедно.

Вятърът удари стената и хартията се огъна. Мара се сепна, но успя да се овладее, посегна и вдигна чашата си.

— За нашия брак, Бунтокапи.

Отпи малка глътка, а съпругът й изпи чашата си до дъно.

Наля я пак с останалото в каната и изпи и него на един дъх. Първите капки дъжд затропаха по промазания плат на покрива на брачната постройка, докато той оставяше каната и чашата.

— Жено, дай ми още вино.

Мара остави бокала си в начертания от жреца символ. В далечината прозвуча гръм и върху покрива се изля истински порой.

— Както пожелаеш, съпруже — каза Мара кротко и обърна глава да призове слугите.

Бунто рязко се наведе към нея. Масата се разклати и чашата на Мара падна и се счупи, виното се разля. Мара изпищя, когато тежкият юмрук на съпруга й се стовари в лицето й.

Падна замаяна на възглавниците, плисъкът на дъжда се смесваше с писъка на кръвта в ушите й. Въпреки болката и шока Мара запази гордостта на Акома. Остана да лежи, като дишаше тежко.

Бунтокапи се наведе над нея, закривайки светлината, и вдигна заканително пръст.

— Казах ти да ми дадеш. — Гласът му беше нисък и пълен със заплаха. — Запомни веднъж завинаги. Ако поискам вино, ти ще го донесеш. Никога няма да възлагаш тази задача или която и да било друга на слуга без мое позволение. Ако искам нещо от теб, ти ще го вършиш.

Седна и я изгледа свирепо.

— Мислиш, че съм глупав. — Тонът му показваше дълго таена ненавист. — Всички мислите, че съм глупав. Братята ми, баща ми, а сега и ти. Е, не съм. С Халеско и особено с Джиро беше лесно да изглеждам глупав. — Засмя се горчиво и добави: — Но повече няма нужда да се правя на глупак! Вече има нов ред. Аз съм лорд на Акома. Никога не забравяй това, жено. Сега ми донеси вино!

Мара затвори очи и отвърна с принудено спокоен глас.

— Да, съпруже.

— Ставай! — Бунто я подритна.

Мара се подчини, като устоя на подтика да докосне зачервената си буза. Главата й бе сведена в перфектна поза на подчинение, но в тъмните й очи проблесна нещо различно, докато се покланяше на Бунтокапи. След това, с още по-голям самоконтрол, отколкото докато се отказваше от правата си на лейди на Акома, тя стана и донесе вино от раклата до вратата.

Бунтокапи я наблюдаваше как пълни чашата му. Гледаше с очакване гърдите на Мара под леката дневна роба и не забеляза омразата в очите й, докато отпиваше. Щом довърши виното, хвърли чашата настрани и потните му ръце се насочиха към дразнещата копринена преграда. Събори съпругата си направо на възглавниците.

Мара търпеше ръцете му по голата си плът. Не се съпротивляваше и не викаше. Показа кураж като този на баща й и брат й срещу варварските орди на Мидкемия и изтърпя ставащото без сълзи, въпреки че тласъците на Бунто й причиняваха болка. След това лежеше сред намачканите потни чаршафи и слушаше тропота на дъжда и хъркането на съпруга си. Беше млада и наранена и се замисли за майка си и Накоя. Дали техните брачни нощи са били по-различни? Обърна се с гръб към врага, за когото се бе омъжила, и затвори очи. Сънят не идваше. Но въпреки че гордостта й бе наранена, честта на Акома бе непокътната. Не беше изпищяла — нито веднъж.

Утрото беше странно тихо. Гостите си бяха тръгнали, изпратени от лорд Анасати и Накоя от името на младоженците. Слугите открехнаха стените и свежият дъждовен въздух нахлу вътре и донесе виковете на пастирите на нийдра.

Мара вдъхна миризмата на мокра пръст и цветя и си представи градините, измити от летния прахоляк. По принцип ставаше рано, но по традиция не трябваше да се надига преди съпруга си на сутринта след консумирането на брака. Бездействието я дразнеше, оставяше й твърде много време за размисъл и разнообразни болки по тялото. Въртеше се, докато Бунто спеше като заклан.

Слънцето се вдигна и брачната постройка се сгорещи. Мара нареди на слугата да отвори изцяло стените и щом слънцето го напече, съпругът й заръмжа. Мара изгледа спокойно как той се завъртя на възглавницата и нареди да затворят всичко и да пуснат завесите. Изражението му беше болнаво, а по врата и ръцете му бе избила пот.

— Съпруже, неразположен ли си? — попита сладникаво тя; знаеше, че има убийствен махмурлук.

Бунто изстена и я прати за чоча. Мара потръпна от спомена за насилието, стана и донесе димящата кана. Подаде чашата в ръката на лорда си. Напитката вреше цяла сутрин и сигурно бе твърде силна за пиене, но Бунтокапи я изсърба шумно.

— Дребна си — каза той, загледан в големия си юмрук на фона на нежната й ръка. След това изпъшка от главоболие, пресегна се и ощипа едното й зърно.

Мара едва се удържа да не трепне. Тръсна коса, така че да покрие гърдите й, и попита:

— Какво ще желае милорд?

— Още чоча, жено. — Загледа я как пълни чашата, сякаш засрамен от махмурлука си. — Имам чувството, че цяло стадо нийдри се е изсрало в устата ми. — Направи гримаса и се изплю. — Помогни ми да се облека и кажи на слугите да донесат хляб от тиза и джомач.

— Добре, съпруже — отвърна Мара. — А след това? — Замисли се с копнеж за сенките на бащиния си кабинет и Накоя.

— Не ме дразни, жено. — Бунто се надигна предпазливо, протегна се, както беше гол, коленете му минаха само на сантиметри от носа й. — Ще се занимаваш с проблемите на къщата чак след като приключа с теб.

Сенките на завесите скриха потръпването на Мара. Тя се приготви да го изтърпи отново, въпреки отвращението от новата си роля. Но уморителното пируване бе притъпило нагона на съпруга й и той остави празната чаша на леглото и поиска робата си.

Мара я донесе и му помогна да нахлузи копринените ръкави на яките си космати ръце. След това се дръпна настрани, докато слугите носеха вода за банята на господаря. След като му изтърка гърба и водата изстина, той й позволи да се облече. Слугите донесоха хляб и плодове, но само тя трябваше да му прислужва. Мара го гледаше как яде джомача и сокът капе по брадичката му и се чудеше как възпитаният лорд на Анасати се е сдобил с такъв син. В един миг погледна очите му и с пристъп на ледена паника установи, че той я наблюдава също толкова внимателно. Като хищник. Осъзна, че хвалбите му, че не е глупак, може да са истина. Призля й. Ако Бунтокапи беше само коварен като лорд Минванаби, щеше да успее да се справи с него. Но ако беше и интелигентен… Тази мисъл направо я смрази.

— Много си умна — каза Бунтокапи накрая и погали китката й собственически с лепкав пръст.

— Качествата ми бледнеят пред тези на милорд — прошепна Мара и целуна кокалчетата му, за да го разсее.

— Не ядеш — отбеляза той. — Само зяпаш. Това не ми харесва при жените.

Мара отряза парче хляб от тиза и го стисна в длан.

— С разрешението на милорд?

Бунтокапи се усмихна, докато тя отхапваше. Хлябът й се стори безвкусен, но тя го сдъвка и глътна, заради него. Синът на лорд Анасати бързо се отегчи и поръча музиканти.

Мара затвори очи. Имаше толкова голяма нужда от Накоя, че чак я болеше отвътре. Но като съпруга не можеше да стори нищо и чакаше докато Бунто спореше с певеца за четвъртия куплет на някаква балада. Денят се сгорещи и сватбената постройка стана задушна. Мара търпеше и сервираше вино, докато мъжът й не се отегчи от музиката, после среса косата му и му завърза сандалите. След това по негово нареждане танцува, докато косата й не залепна по челото; натъртеното лице я болеше от напрежение. Точно когато изглеждаше, че съпругът й ще пропилее целия ден, той стана и нареди да му приготвят носилката. Заяви, че ще изкара времето до вечеря в казармите да провери подготовката на войниците на Акома.

Мара се помоли на Лашима да прати търпение на Кейоке. Беше потна и уморена, но последва съпруга си под парещото следобедно слънце. Съвсем беше забравила за почетната стража и Кейоке и Папевайо видяха синината на бузата й, когато се появи.

Само усилените дългогодишни тренировки им позволиха да не реагират на този срамен белег. Но ръката на Кейоке стискаше дръжката на копието до побеляване, а пръстите на Папевайо дълбаеха дупки в сандалите му. Ако някой друг мъж се бе отнесъл така с Мара-ани, щеше да умре, преди да направи и една стъпка. Денят беше ярък и светъл, но Мара усети гнева на воините си като черна сянка.

Сватбената постройка се разгоря още преди да стигне до главната къща. По традиция тя трябваше да се запали, за да почете свещеното преминаване на жената в съпруга и на мъжа в съпруг. След като хвърли ритуалната факла през прага, Кейоке се обърна мълчаливо и тръгна към казармите в очакване на заповеди от лорда. Папевайо стоеше и гледаше безизразно как пламъците обгръщат възглавници, чаршафи, хартиени стени и летви. За пръв път беше толкова щастлив да види пожар. Гледката почти го караше да забрави за синината на лицето на Мара.

Накоя не беше в кабинета. Мара си припомни с неприятно усещане, че това е поредната промяна, породена от брака. Сега това беше кабинетът на Бунтокапи, като лорд на Акома. Нищо в реда на къщата нямаше да остане същото. Джикан водеше сметките в крилото на писарите, но тя вече не можеше да го приема. Чувстваше се изтощена, въпреки само седемнайсетте си години, и се оттегли под дървото уло в личната си градина.

Не седна, а само се подпря на грубата кора, докато един от слугите изтича за Накоя.

Чакането сякаш се проточи безкрайно, а плисъкът на фонтана не я успокояваше. Накрая Накоя се появи, задъхана и разрошена, и Мара я изгледа мълчаливо и потиснато.

— Господарке? — Дойката пристъпи колебливо напред, сепна се, когато видя синината на бузата й, и вдигна ръце, без повече думи. След миг лейди Акома бе само плачещо момиче в прегръдките й.

Накоя я галеше по раменете, докато отминат конвулсиите от плаченето.

— Мара-ани, дъще на сърцето ми. Виждам, че лордът, за когото се омъжи, не е бил нежен.

За известно време само скръбното ромолене на фонтана изпълваше градинката. След това Мара се стегна, много по-скоро, отколкото очакваше дойката.

— Съпругът ми е лорд — заговори момичето с изненадващо твърд глас. — Но името на Акома ще го надживее. — Подсмръкна, докосна синината на лицето си и погледна дойката. — Майко на сърцето ми, докато не зачена, ще трябва да намеря сила да се примирявам с неща, от които баща ми и брат ми биха плакали.

Накоя кимна към възглавниците под дървото и я подкани да седне. Старите й ръце я масажираха, а един слуга донесе студена вода и меки кърпи. Мара се излегна на възглавниците, а Накоя изми лицето й. След това среса разрошената коса, както правеше, когато господарката й беше малка. През цялото време говореше тихо в ухото й.

— Мара-ани, знам, че тази нощ не ти е донесла радост. Но разбери, че мъжът, за когото се омъжи, е млад и нетърпелив като тригодишен бик. Не съди за всички само по него. — Не припомни, че въпреки съвета й Мара бе отказала да се обучи с помощта на Тръстиковия живот, заради твърдоглавието си. Попи синините с хладна вода. Цената на твърдоглавието беше платена с жестокост.

Мара въздъхна и отвори подутите си очи. Погледна дойката с болезнена несигурност, но без съжаление. Накоя остави легена и кърпата и кимна одобрително. Момичето беше малко, дребно и изтормозено, но притежаваше твърдостта на баща си лорд Сезу, когато станеше въпрос за фамилията. Щеше да удържи и да продължи името на Акома.

Мара придърпа робата си и се намръщи, когато платът закачи нахапаните й зърна.

— Майко на сърцето ми, желанията на мъжете са странни. Имам нужда от съвета ти.

Накоя се усмихна, но по-скоро служебно, отколкото от удоволствие. Наклони глава и след кратък размисъл извади иглите от косата си и започна да ги закрепя наново. Докато гледаше познатите спокойни движения на сбръчканите й ръце, Мара се поуспокои. След нощта винаги идва ден, без значение колко тъмни облаци са закривали луната. Заслуша се в съвсем тихите думи на Накоя.

— Дете, Империята е обширна и много лордове имат амбиции, които изпълват сърцата им с корава жестокост. Беззащитните слуги често страдат от управлението на такива мъже. Но от това се ражда мъдростта. Слугите са се научили, както ще се научиш и ти, че честта е оръжие с две остриета. Всяка дума има две значения, а всяко действие множество последици. Слугата може да превърне живота на жестокия си господар в истински ад, без да нарушава лоялността и честта.

Мара гледаше листата на дървото и разпокъсаното небе над тях.

— Като теб, Кейоке и Джикан, когато Папевайо ме спаси от убиеца — прошепна тя сънено.

Отговорът щеше да граничи с предателство, така че Накоя само кимна мълчаливо.

— Ще повикам акушерката, милейди. Тя притежава мъдростта на земята и ще те научи как да заченеш максимално бързо. Тогава лордът няма да притеснява съня ти с похотта си, а името на Акома ще бъде подсигурено с наследник.

Мара разбута възглавниците.

— Благодаря, Накоя. — Потупа старицата по ръката и се изправи. Преди да тръгне, дойката я погледна право в очите. Вътре се виждаше болка и лек страх, но същата трезва пресметливост, която се бе появила след смъртта на лорд Сезу.

Старицата се поклони, за да скрие напиращите емоции, но щом Мара тръгна с изпънат гръб към покоите си, примигна и заплака.

Пепелта от брачната постройка се разпръсна по вятъра, защото времето беше горещо и сухо. Дните се удължиха, а лятото отиваше към разгара си.

За празника на Чочокан заклаха нийдра, а свободните облякоха най-хубавите си дрехи за ритуалното благославяне на земите. Жреците горяха хартиени символи като символична жертва за добра реколта. Бунтокапи беше трезвен по време на церемонията, основно защото Мара караше слугите да разреждат виното му. В държането й нямаше и следа от раздразнение от шумния й съпруг. Само личните й прислужници знаеха, че торбичките под очите й са замазани с грим, а дрехите често прикриват синини.

Наученото при сестрите на Лашима укрепваше духа й. Тя послуша съветите на акушерката и се научи как да си спестява някои мъки, когато съпругът и я повикаше в леглото си. Някъде между празника и следващото пълнолуние Келеша, богинята на родилките, я благослови и тя зачена. Невежеството на Бунтокапи беше от полза и той прие, че не трябва да си лягат повече заедно, докато бебето не се роди. Дори я остави да се премести в някогашните покои на майка й, почти без да мърмори. Стаите бяха тихи и заобиколени от градини. Шумният глас на Бунто не се чуваше вътре, което беше добре, защото на Мара често й беше лошо и спеше по странно време през деня.

Докато коремът й растеше, акушерката го разтриваше със специални масла, за да омекоти кожата.

— Носите син, милейди. Кълна се в костите на майка си.

Мара не се усмихна. Бунтокапи не й позволяваше да участва във вземането на решения и я беше срам от начина, по който се отнасяше с някои от слугите, така че тя се бе затворила в себе си. Но отчаянието й беше само външно. Всеки ден говореше с Накоя и събираше сведения от прислугата. По време на една разходка с носилка успя да разпита Папевайо, докато той не се оплака на шега, че е останал без дъх. Може и да се правеше на покорна съпруга, но нищо от случващото се с делата на Акома не й убягваше.

Надигна се уморена от масажа. Една слугиня й поднесе лека роба и тя загърна корема си. Въздъхна, като се замисли за бащата на бебето и промените в имението. Бунтокапи беше спечелил уважението на воините, предимно със сила и редки прояви на интелект, колкото да ги държи нащрек. Но често решаваше да организира тренировъчни битки или пък вземаше хора за ескорт до града, без да обръща внимание на задълженията им, което създаваше хаос в гарнизона. Навикът му непрекъснато да променя заповедите на Кейоке караше ветерана да се напряга до краен предел. Джикан се заседяваше все по-често в отдалечените пасища. Мара познаваше хадонрата добре и усещаше неприязънта му към новия лорд. Бунтокапи определено нямаше никакъв интерес към търговията. Като повечето синове на могъщи благородници, той смяташе, че богатството му е неизтощимо и винаги на негово разположение.

В средата на есента стадата нийдра се задвижиха и въздухът се изпълни с прах. Миналогодишните телета се отделяха за клане. Пролетните пък трябваше да се скопят или да се оставят за разплод, след което ги караха към по-високите пасища. Мара беше нетърпелива като дете, чакащо пълнолетие, и всеки ден й се струваше безкраен.

Бездействието й свърши, когато се появиха чо-джа. Пристигнаха без предупреждение. Един ден заделената поляна беше празна, а на следващия гъмжеше от работници. Около оградата се вдигаха облаци прах. Бунтокапи се ядоса, че съобщението от царицата е адресирано до Мара. По средата на гневната си тирада разбра, че чо-джа са дошли от земите на лорд Инродака, осъзна, че преговорите са протекли между предложението за женитба и сватбата, и очите му се стесниха по начин, който вече ужасяваше съпругата му.

— Ти си по-умна дори отколкото предполагаше баща ми, жено. — Погледна корема й и се усмихна без следа от веселие. — Но времето за тайни пътешествия свърши. Сега аз съм Управляващ лорд и аз ще командвам чо-джа.

Но царицата бе преговаряла само с Мара и контактуваше само с нея. Военните занимания обаче винаги бяха с предимство и Бунтокапи въобще не обръщаше внимание, че съпругата му прекарва повече време в прясно изкопаните зали на кошера, пие чоча и си говори с царицата, защото бе зает да залага на борбите в Сулан-Ку. Мара беше благодарна, защото разговорите с младата царица й осигуряваха разнообразие от ежедневната скука. Постепенно започна да опознава чуждата раса. В противовес с глупостите на Бунтокапи отношенията, които изглаждаше, щяха да донесат богатство и мощ на Акома за множество години напред.

Мара осъзна, че й е било приятно да управлява. Ролята на незначителна съпруга не й допадаше и тя броеше дните до зимата. Детето щеше да се роди след пролетните дъждове и Акома щеше да разполага с наследник. Дотогава трябваше да чака, а това бе трудно.

Докосна корема си и усети живота вътре. Ако детето беше мъжко и здраво, даже съпругът й трябваше да се страхува, защото в Играта на Съвета дори най-могъщите бяха уязвими. Мара се бе заклела пред духовете на баща си и брат си и нямаше да намери покой, докато не си отмъстеше.