Дъщеря на Империята

16. Погребение

Барабаните издумтяха.

Гостите на Джингу Минванаби се бяха събрали за погребението на Папевайо. Мара стоеше най-отпред, загърната с червен воал в почит към Бога на смъртта, пазена от временната си почетна стража, един от Имперските бели на Военачалника. Тътенът на барабаните се засили — знак процесията да тръгне.

Мара държеше сноп тръстика. Щом го вдигнеше, церемонията щеше да започне. Време беше. Но тя се колебаеше.

Умората и тъгата оставяха празнина, която не можеше да се запълни с никаква церемония. Акома бяха воини и Папевайо бе дал живота си в защита на господарката си. Беше си спечелил достойна смърт, но Мара скърбеше за него.

Барабаните забиха по-настоятелно и Мара вдигна червената тръстика. Чувстваше се по-сама от всякога, но поведе процесията, за да почете сянката на Папевайо, Първи ударен водач на Акома. Джингу Минванаби и Военачалникът вървяха зад нея, следвани от най-влиятелните фамилии в империята. Денят беше мрачен, облачен. Стъпките на Мара бяха тежки, сякаш се колебаеше дали да продължи, но при всеки удар на барабана успяваше да направи нова крачка. Бе спала безопасно в покоите на Военачалника, но това бе сънят на тоталното изтощение и не се беше събудила освежена.

От север бяха дошли облаци, носещи дъжд. Повърхността на езерото бе покрита с пелена от сива мъгла. Влагата правеше въздуха хладен и след седмиците на суха жега това караше Мара да потръпва. Земята под краката й бе студена като самата смърт. Тя благодари на Богинята на мъдростта, че Накоя не бе настояла да присъства на церемонията. Беше се извинила с натравянето от пушека и напрежението от снощните събития и със съгласието на господарката си бе останала в безопасност в покоите на Алмечо.

Мара поведе процесията по полегатия склон към брега на езерото, доволна, че трябва да мисли само за собствената си безопасност. Гостите, които вървяха по двойки зад нея, бяха неспокойни като зверове в клетка. Никой не бе повярвал на измислиците, че слугата е откраднал бижута от лейди Минванаби. Никой не беше толкова неучтив, че да попита как Шимицу е взел откраднатото, след като трупът на крадеца беше изгорял. Въпросът дали Джингу не е нарушил гаранциите си за безопасност не можеше да бъде повдигнат без доказателства и всички бяха изнервени.

Само Военачалникът беше доволен и дори изглеждаше весел. Той беше гласът на императора в държавата и конспирациите на враждуващите фракции го забавляваха не по-малко от празненствата за рождения му ден, които бяха отложени заради погребението на Папевайо.

Повечето гости вървяха мълчаливо, но Алмечо шепнеше нещо в ухото на Джингу. Това поставяше лорд Минванаби в неловка ситуация. Дали да остане сериозен, както се полагаше при погребението на човек, защитил собствеността му; или да уважи настроението на почетния гост и да се засмее на шегите му, които вероятно се изричаха, за да го вкарат точно в такава дилема.

Мара не изпитваше удовлетворение от неудобството на Джингу. Напред, на носа между кейовете, се издигаше погребалната клада на Първия ударен водач на Акома.

Папевайо бе с церемониалната си броня и шлема с пера.

Мечът бе положен на гърдите му, а китките му бяха вързани с алена корда, символизираща властта на смъртта над плътта. Около него стояха петдесетимата воини от свитата на Акома. Бяха им разрешили да присъстват на погребението на командира си. От тях Мара трябваше да избере заместник на Папевайо, телохранител, който да е до нея до края на празненствата.

Стъпките й почти замряха на пътеката. Мисълта, че някой друг ще заеме мястото на Папе, й носеше непоносима болка, но по-практичната част от ума й продължаваше да функционира. Следващата й крачка бе твърда и изборът бе направен. Аракаси щеше да стане телохранител, защото тя имаше нужда от всяка информация, за да парира заплахата от Минванаби.

Спря пред кладата. Хората зад нея се разположиха в кръг, оставяйки малки празнини на изток и запад. Воините на Акома стояха откъм главата на Папевайо със сведени към земята мечове, символизиращи паднал другар.

Барабаните издумтяха и замлъкнаха и Мара извиси глас:

— Събрали сме се да почетем делата на Папевайо, син на Папендайо, внук на Келсай. Нека всички присъстващи знаят, че той достигна ранг на Първи ударен водач на Акома и спечели много почести.

Спря и се обърна на изток. В процепа в кръга пристъпи облечен в бяла роба жрец на Чочокан, който носеше венци от тиза и символизираше живота. Лейди Акома се поклони почтително и започна да изрежда славните дела на Папевайо, от първия миг, в който се бе заклел над натамито на Акома. Докато тя говореше, жрецът свали мантията си и затанцува гол в почит към силния храбър воин върху кладата.

Списъкът с делата на Папевайо беше дълъг, но гостите не помръдваха и слушаха внимателно. Според кодекса на честта животът, смъртта и печеленето на слава бяха централна тема в цуранската цивилизация. Делата на този служител на Акома бяха впечатляващи. Съперничеството, омразата и дори кръвните вражди не се простираха отвъд смъртта и докато жрецът танцуваше, лорд Минванаби и всички гости признаваха славата на загиналия.

Но и най-храбрият воин не е безсмъртен. Мара стигна до момента, когато острието на крадеца бе пронизало Папевайо. Танцьорът се поклони на кладата и лейди Акома се обърна на запад, където стоеше жрец с червена роба, поклони му се почтително и представителят на Червения бог отметна мантията си.

На главата му бе нахлузен червен череп, защото никой смъртен не можеше да познава лицето на смъртта, преди да дойде неговият ред да се срещне с Туракаму. Кожата му също беше боядисана в червено, а украшенията му бяха от змийска кожа. Мара отново извиси глас. Беше наясно, че животът й зависи от уменията й да играе Великата игра. Описа красноречиво смъртта на воина и с типичната за цураните любов към театъра и церемониите изкара цялата история така, че да го почете максимално.

Жрецът на Туракаму танцуваше воинска смърт, с храброст, слава и чест, които да бъдат запомнени от потомците. Когато свърши, извади черен нож и преряза алената връв, която стягаше китките на Папевайо. Времето на плътта бе свършило и духът трябваше да бъде освободен от оковите на смъртта.

Мара преглътна, но очите й останаха сухи. Жрецът на Туракаму й подаде запалена факла. Тя я вдигна високо и се помоли на Лашима. Сега трябваше да посочи заместник на Папевайо, който да поеме неговите задължения, за да може духът да бъде освободен. Пристъпи към кладата, сложи с треперещи пръсти червените тръстики до шлема на воина, отскубна офицерското перо и се обърна към строените войници на Акома.

— Аракаси.

Гласът й беше почти като шепот, но шпионинът я чу, пристъпи напред и се поклони.

— Моля се на боговете да съм избрала мъдро — каза Мара и му подаде факлата и перото.

Аракаси я погледна за миг с тъмните си загадъчни очи, след това вдигна глава към небето и нададе скръбен вик за падналия си другар. Жрецът на Чочокан дойде с клетка с бяла птица тирик, символ на прераждането на духа. Пламъците докоснаха кладата на Папевайо, а жрецът преряза тръстиковите пречки. Мара гледаше просълзена как бялата птица полита нагоре и изчезва в дъжда.

Огънят съскаше и пукаше. Гостите изчакаха малко от уважение; после тръгнаха към имението. Мара остана с петдесетимата си воини и новоизбрания телохранител: чакаха огънят да догори и жреците на Чочокан и Туракаму да съберат праха на Папевайо. Пепелта щеше да бъде сложена в урна и заровена в градината на Акома, за да почете смъртта на воина в служба на семейството.

— Не си взела Накоя, господарке — тихо каза Аракаси, думите му едва се чуваха от пукането на кладата. — Добре си направила.

Мара се извърна и го погледна, бодната от сарказма в тона му.

— Накоя не е добре и остана в имението. — Зачака отговор и след като такъв не последва, добави: — До час ще се върнем при нея. Мислиш ли, че можеш да ни опазиш живи до вечерта? — Намекваше, че Аракаси може да е умен, но не го бива много с оръжията.

Шпионинът се усмихна облекчено.

— Все някак ще успея, господарке.

Мара разбра. Беше си мислил, че тя се готви да побегне и да остави Накоя да се пожертва, та Минванаби да не разбере за намеренията й за бягство. Преглътна, обзета от тъга. Старицата би приела с готовност такава заповед — да бъде изоставена в имението на врага, за да осигури оцеляването на Акома.

— Папевайо беше достатъчна жертва — отвърна Мара остро, така че Аракаси да разбере, че бягството въобще не е влизало в плановете й.

Шпионинът кимна.

— Да, така е. Нямаше да оцелееш. Минванаби е оградил имението с армии, уж за да защитава гостите. Но докато пиехме и играехме зарове с войниците, чух, че отвън дебнат мнозина без цветове, маскирани като пирати и разбойници, за да причакат лейди Акома.

Очите на Мара се разшириха.

— Откъде знаеш? Да не си откраднал оранжева униформа, за да се смесиш с врага?

Аракаси се засмя гърлено.

— Е, чак пък толкова. Имам си информатори. — Погледна господарката си. Огънят хвърляше червени отблясъци по бледото й лице. Крехката й фигура беше напрегната, очите й бяха уплашени, но излъчваха решимост. — Щом ще останем и ще се борим срещу лорд Минванаби, трябва да знаеш някои неща, господарке.

— Аракаси, избрах те, защото вярвам, че мразиш лорд Минванаби поне колкото мен. Двамата се разбираме много добре. Сега ми кажи всичко, което може да помогне да съсипя този, който уби семейството ми и Папевайо.

— Той има слабост в домакинството — започна Аракаси. — Рели в гнездото му, за която не знае. Теани е шпионка на Анасати.

Мара се сепна.

— Теани? — Накоя непрекъснато повтаряше, че конкубинката е по-опасна, отколкото предполагат, но Мара не я слушаше. Грешка, заради която можеше да загуби всичко. Теани нямаше да се трогне, ако Джингу загубеше живота и честта си от смъртта на Мара. А това пък щеше да се хареса на Текума, защото така щеше едновременно да отмъсти за смъртта на Бунтокапи и да премахне най-голямата заплаха за малкия Аяки. Мара веднага започна да обмисля как да използва тази информация за собствена изгода. — Какво друго знаеш за нея?

— Тази вест е много скорошна. Разбрах едва снощи. — Аракаси наклони глава, за да постави перото на шлема си, и заговори в ухото й. — Знам, че Теани е любовница на високопоставен офицер, за което господарят й подозира, но няма доказателства. Джингу ляга с много жени, но тя му е любимката. Не би искал да остане без нейните… таланти за дълго.

Мара гледаше кладата на Папевайо. Спомни си как предишната вечер още топлото му тяло лежеше в краката й. Теани се бе появила с лорд Минванаби. Джингу се преструваше на изненадан, но Теани бе наистина стресната да види Мара. Джингу бе поговорил кратко с Шимицу, убиеца на Папе, а Теани гледаше Ударния водач с презрение.

Мара беше разстроена от смъртта на Папевайо и не беше обърнала внимание на омразата в очите й. Сега обаче споменът изглеждаше важен, особено при положение че реакцията на Теани бе причинила неудобство на Шимицу.

— Как се казва любовникът на Теани? — попита Мара.

Аракаси поклати глава.

— Не знам, господарке. Но като стигнем в имението, ще пратя агента си да го открие.

Мара извърна глава от пламъците, които поглъщаха тялото на Папевайо — гледката бе твърде болезнена.

— Залагам целогодишната реколта, че е Шимицу.

— Печелиш, господарке. Той е най-вероятният кандидат.

Пламъците лумнаха й се устремиха към небето, достатъчно силни, за да погълнат кости и доспехи. Щеше да остане само пепел, когато утихнеха.

— Папе — въздъхна Мара. — Ще бъдеш отмъстен заедно с брат ми и баща ми.

Небето проливаше студени сълзи, а огънят поглъщаше плътта на предания воин. Мара стисна зъби. В главата й вече се оформяше план.

След като кладата догоря и Аракаси събра праха на Папевайо в урна, се прибраха в покоите на Военачалника подгизнали до кости. Накоя веднага нареди на двете прислужници да зарежат приготвянето на багажа и да помогнат на господарката.

Лейди Акома отказа, изтръска мократа си коса и нареди на Аракаси:

— Намери Десио. Кажи му, че ще ни трябват слуги, които да пренесат багажа ни до новите покои, които ни предостави лорд Минванаби.

Аракаси се поклони, остави урната с праха на Папевайо на пода и излезе, без да каже нито дума. Господарката му знаеше, че няма да отиде директно при Десио — първо щеше да се свърже с контакта си и да потърси необходимата информация за Теани.

По залез небето се изясни и гостите на Минванаби станаха по-неспокойни заради траурното бездействие. Неколцина се събраха в дворовете, за да играят мо-джо-го, хазартна игра с карти. Други уреждаха тренировъчни двубои между телохранителите си, придружени от сериозни залагания. Мара не участваше — разбираемо, с оглед на смъртта на Папевайо, — но неофициалната обстановка даваше възможност на Аракаси да се върти край прислугата и да събира информация. Мара го наблюдаваше през открехнатата врата и се чудеше дали разполага с агенти в домакинството на всеки важен лорд, или има такъв актьорски талант, че подканя и най-лоялните служители на разговор. Както и да събираше информацията си, до залез вече разполагаше с изключително богати сведения за Теани.

— Беше права, господарке. Шимицу е любовник на Теани. — Аракаси си взе хляб от тиза и пушено месо, поднесено от Накоя. Мара бе решила да вечеря в покоите си и бе поканила шпионина на трапезата.

Лейди Акома наблюдаваше с неразгадаемо изражение как служителят й подрежда парчета месо на тънката питка, завива я на руло и се храни с маниерите на благородник.

— И не само това — продължи той. — Теани е оплела Ударния водач като паяк. Той прави каквото му каже, макар че инстинктите му се съпротивляват.

Спря да дъвче.

— Снощи двамата са се скарали. — Ухили се. — Слугата, който пали лампите, ги чул и останал да смени фитилите, защото разговорът бил много интересен. Не искаше да говори с агента ми, защото било споменато името на господаря му, но каквото и да се е случило, Теани е в изключително лошо настроение. Шимицу би направил всичко, за да си върне одобрението й.

— Всичко? — Мара приключи с яденето и махна на Накоя да й донесе влажна кърпа, за да се обърше. — Това предоставя възможности, нали? — Аракаси продължи да се храни, а тя се замисли. Шимицу бе убил Папевайо с коварство. Теани може би го манипулираше да признае, че господарят му е поръчал смъртта на офицера на Акома. Тя беше шпионка на Анасати и нямаше истинска лоялност към Джингу. Щеше да е единственият служител в имението, който не би умрял, за да защити честта на Минванаби. Мара взе решение. — Искам да изпратиш съобщение на Теани. Може ли да го направиш незабелязано?

Шпионинът като че ли загуби апетит.

— Предполагам какво си планирала. Рисковано е, даже изключително опасно. Според моята преценка Теани няма да защити истинския си господар, тоест лорд Анасати. Вече е предала поне един, а може би и повече. Освен това подозирам, че е убила един от предишните си господари.

Мара също бе изучила миналото на Теани. Малтретирана улична проститутка, която бе започнала да харесва професията си и болката. В миналото бе предавала любовници и приятели и дори бе убивала мъже в леглото си. В началото за да оцелее, а после от алчност и жажда за власт. Мара споделяше мнението на Аракаси, но това нямаше значение.

— Ако имаш по-добър план, да го обсъдим.

Шпионинът махна отрицателно и Мара прочете одобрение в очите му.

— Добре. Донеси ми пергамент и перо и предай съобщението до довечера.

Аракаси се поклони. Възхищаваше се на дързостта на Мара, но острият му поглед забеляза треперенето на ръцете й, докато пишеше съобщението, с което възнамеряваше да отблъсне атаката на лорд Минванаби.

Теани се завъртя и мантията й почти докосна бузата на Ударен водач Шимицу.

— Не трябваше да ме викаш толкова късно — каза той, разочарован от себе си, защото раздразнението му вече изчезваше. — Знаеш, че не мога да зарежа дълга си заради теб, а след един час съм на пост.

Теани спираше дъха му. Златистата й коса беше вързана с панделки, а извивката на гърдите под робата й караше дълга да изглежда нереален.

— Тогава върви на пост, войнико.

Шимицу сведе очи, по челото му изби пот. Ако тръгнеше сега, нямаше да мисли за стражата и лорд Минванаби нямаше да има никаква полза от него. Ударният водач бе в капан между честта и изгарящата любов.

— Защо поиска да дойда?

Теани седна, сякаш цялата й сила и самочувствие се бяха изпарили. Обърна се към любовника си като изплашено момиче, но робата й се разтвори и показа добре пресметнато количество плът.

— Шимицу, а кой друг да потърся? Мара от Акома иска да ме убие.

Изглеждаше толкова уязвима, че чак му късаше сърцето. Той посегна инстинктивно към меча си. Както обикновено, красотата й взимаше връх над съмненията, че може да го лъже.

— Откъде знаеш, любима?

Теани примигна, сякаш се бореше с отчаянието.

Шимицу свали шлема си, сложи го на масата и се наведе към нея. Прегърна я и заговори в парфюмираната й коса.

— Кажи ми.

Теани потръпна, зарови лице в гърдите му и го остави да я погали.

— Мара ми изпрати бележка — промълви накрая. — Твърди, че покойният й съпруг ми е оставил някакви бижута. За да не предизвикаме съмнения у господаря, настоява да отида в покоите й, когато всички заспят. Но аз зная, че Бунтокапи не ми е оставял нищо. Когато онази нощ напусна Сулан-Ку, той знаеше, че ще умре, и се бе погрижил за всичко.

Шимицу я разтърси леко, сякаш да прекъсне детските й брътвежи.

— Не си в опасност, скъпа. Лейди Акома не може да те накара да се подчиниш.

Теани вдигна глава, притисна гърдите си към него и прошепна с добре изигран ужас:

— Ти не я познаваш! Тя е умна и хладнокръвна. Уреди смъртта на бащата на детето си. Ако откажа, колко време ще живея, преди някой убиец да ме прониже в леглото, докато спя? Шимицу, аз живея в ужас. Само в твоите обятия се чувствам в безопасност от злобните кроежи на тази жена.

Шимицу настръхна.

— Какво искаш от мен? — Воинската му чест му диктуваше да я защити, но не можеше да нападне Мара и да наруши гаранциите на Минванаби за безопасност на гостите. — Не мога да предам господаря, дори заради теб.

Теани посегна под туниката му и погали мускулестото му бедро.

— Никога няма да те накарам да се омърсиш като убиец, любими. Но нима ще позволиш на жената, която обичаш, да влезе в леговището на звяра без защита? Ако отида на срещата, след като стражата ти изтече, ще дойдеш ли с мен? Ако Мара иска да ме нарани, а ти ме защитиш, господарят ще те похвали. Ще убиеш врага му без срам. А ако си прав — тя сви рамене, сякаш беше малко вероятно, — и съобщението е истинско, тогава няма нищо лошо в това да имам придружител.

От ласките й Шимицу се бе зачервил, сякаш бе пил вино. Беше съвсем нормално, даже очаквано, член от домакинството на Минванаби да има почетна охрана при среща с гост. А така щеше да е задължен да я защити, ако имаше опасност за живота й. Целуна я и Теани усети как потръпва и от страст, и от облекчение от предложеното решение. Ако направо бе поискала смъртта на Мара, той щеше да се разкъса между задълженията си към лорда и отдадеността към любимата.

Отблъсна го с предпазливостта, с която щеше да прибере смъртоносно оръжие. В очите й нямаше и следа от самодоволство, а само храброст, докато му подаваше шлема.

— Върви при господаря ни, любими. След като смяната ти свърши, ела тук и заедно ще отидем при Мара от Акома.

Шимицу си сложи шлема. После се наведе и я целуна страстно, преди да го е закопчал.

— Ако Мара посмее да те нарани, ще умре — прошепна той. След това бързо излезе.

Очите на Теани се изпълниха с дива радост и тя духна лампата, за да не види никой триумфалния й миг. Сега само трябваше да провокира атака от Мара или да се престори, ако онази кучка не клъвне. Тогава Шимицу трябваше да отвърне според воинския кодекс. А ако смъртта на Мара се приемеше за срамен акт и навредеше на Минванаби, това нямаше никакво значение — нейната лоялност бе към Текума Анасати. Убийцата на Бунтокапи щеше да стане храна за джагуните, а за Теани това бе най-важното.

Луната хвърляше златиста светлина по развълнуваното езеро. Мара обаче не смееше да излезе на балкона, за да се наслади на гледката. Аракаси я бе предупредил да не го прави веднага щом се преместиха в новите покои. Парапетите, подпорите и някои от дъските до ръба бяха коварни — някой беше подготвил мястото за „злополука“. Под балкона имаше каменна пътека. Никой, който паднеше на нея от толкова високо, нямаше да оцелее. Ако на сутринта откриеха потрошеното й тяло, нямаше да задават въпроси; щяха да припишат всичко на старите парапети.

Вече бе късно през нощта и коридорите и покоите в имението на Минванаби бяха тихи. Мара — тъжеше за Папевайо и мечтаеше за покоя на собственото си имение — седеше до Накоя и чакаше.

Бе облечена с проста роба и носеше седефени гривни, изработени от чо-джа.

— Теани трябва да дойде скоро.

Накоя не каза нищо, а Аракаси само сви рамене от позицията си до вратата. Жестът му показваше, че смята Теани за крайно непредсказуема, макар в писмото си да съобщаваше, че ще дойде след смяната на стражите в полунощ.

На Мара й беше студено, макар че нощта бе топла. Искаше й се да разполага с Папевайо и легендарните му бойни умения. Аракаси носеше доспехите на телохранител, но не можеше да се похвали като мечоносец. Но пък без неговата шпионска мрежа тя нямаше да разполага с никакъв план.

В коридора се чуха стъпки.

Тя се усмихна доволно на Аракаси, но изражението й се промени. Стъпките се приближиха и освен подрънкването на бижута се чуваше и скърцане на доспехи. Теани си беше довела охрана.

Накоя примигна сънено. Вече не чуваше добре и не бе доловила приближаването на посетителите. Но се стегна, щом видя, че Мара и Аракаси се обръщат към вратата, и веднага разбра всичко.

— Значи си води охрана. Е, това е позволено. — Млъкна. Вече беше късно да предупреждава Мара да внимава, защото агресивното поведение срещу Теани можеше да се сметне за атака срещу член на домакинството на Минванаби. В такъв случай телохранителят на Теани щеше да е длъжен да я защити.

Мара зае царствена поза, но не можа да не трепне, когато видя воина с Теани; беше същият, който бе пробол Папевайо.

Теани вървеше зад него, облечена в тъмна коприна. Косата й беше прибрана със скъпи метални фиби, блестящите й гривни също бяха от метал.

Аракаси застана пред Шимицу и каза:

— Ние, с теб ще стоим тук на прага.

По протокол никой въоръжен воин не можеше да се доближи до господарката без нейно позволение. Двамата останаха до вратата, а Теани влезе.

Движеше се с грацията на хищник, а в очите й се четеше коварство и увереност. Мара я огледа, но добре скроената коприна показваше само малки части гола плът. Евентуалните оръжия бяха скрити.

Разбираше, че Теани също я оглежда.

— Трябва да обсъдим някои неща — каза Мара и махна към възглавницата срещу себе си.

Теани прие поканата и седна.

— Да, трябва. — Изтупа една прашинка от ръкава с острия си маникюр и добави. — Но това няма нищо общо с подаръците от бившия ти съпруг. Знам истинската причина, поради която ме повика тук.

— Наистина ли? — Последва кратка тишина и Мара прати Накоя да запари билков чай. Теани мълчеше, не искаше да започва първа. Мара посрещна омразата в очите й със спокойствие.

— Съмнявам се, че знаеш всичко, което ще кажа.

Накоя се върна с чайника. Офицерът, който придружаваше Теани, наблюдаваше внимателно всяко нейно движение. Аракаси беше потвърдил, че това е любовникът й, и това се доказваше от фанатичното му изражение. Чакаше като присвита рели, готова да удари.

Накоя наля две чаши и Теани каза:

— Нали не очакваш да пия в покоите ти, лейди Акома?

Мара се усмихна, сякаш обвинението, че би могла да отрови гост, не беше обидно.

— Преди не се притесняваше от гостоприемството на Акома.

— Теани се намуси, а Мара отпи доволно от чашата си и започна атаката. — Виждам, че си довела Ударен водач Шимицу като телохранител. Това е добре, защото нещата, които ще кажа, засягат и него.

Теани не отвърна, но Шимицу се напрегна.

Мара погледна Теани в очите и каза тихо, така че воините на вратата да не чуят:

— Моят телохранител Папевайо бе убит снощи, но не от крадец. Твоят Шимицу го прониза в сърцето и наруши гаранциите на Минванаби.

Вятърът откъм езерото разлюля пламъчето на лампата. Теани се усмихна и взе чашата си.

— Ти не си заплаха за Минванаби, лейди Мара. — Отпи глътка. — Папевайо не може да се върне от оня свят и да свидетелства.

По гърба на Мара започна да се стича пот, но тя се насили да продължи, заради баща си, брат си и Папе.

— Вярно. Но казвам, че е виновен господарят ти и че Шимицу е действал по негово нареждане. И двамата ще потвърдите това… иначе Джингу ще види как красивата му любовница увисва на въжето.

Теани я изгледа спокойно.

— Това са заплахи за деца. Защо господарят ми ще нарежда да умра позорно, след като винаги задоволявам всичките му желания?

А Мара каза високо:

— Защото си шпионка на Текума Анасати.

За момент на лицето на Теани се изписа изненада, а после хладна пресметливост. Преди обаче Теани да се окопити, Мара завърши атаката си, надяваше се, че боговете ще подкрепят лъжата й. — Имам документ, който доказва, че си заклет служител на Текума, и ако не направиш каквото поискам, ще го покажа на лорд Минванаби.

Аракаси наблюдаваше Шимицу със съсредоточеността на килуинг. В първия момент високият офицер бе зашеметен от предателството. След това се размърда и бавно измъкна меча си, докато Теани опитваше да намери оправдание.

Теани се помъчи да заглади нещата.

— Шимицу! Мара лъже. Обвинява ме, за да предадеш господаря ни.

Шимицу се поколеба. Отраженията от лампата заиграха по лакираното острие на меча му.

— Убий я — викна Теани. — Убий я заради мен!

Но гласът й беше твърде писклив. Шимицу се напрегна. На лицето му се изписа страх, съжаление и болезнена решимост, докато поклащаше бавно глава.

— Трябва да уведомя лорд Джингу. Той ще прецени.

— Не! — Теани скочи. — Той ще обеси и двама ни, глупако!

Протестът само дозатвърди вината й в очите на воина, който я обичаше. Той се обърна да излезе, но Аракаси го пресрещна и от коридора долетяха звуци на схватка. Шпионинът се опитваше да забави Шимицу, за да даде време на Мара да осигури доказателство за покушението на Минванаби срещу Папевайо.

— Никога няма да получиш това, което искаш от мен, мършава кучко — викна Теани, извади нож от гънките на робата си и нападна.

Мара предугади движението й, претърколи се и ножът се заби във възглавниците.

— Шимицу! — викна Мара. — Защити честта на господаря си! — Претърколи се отново и ножът мина на косъм от слабините й.

Теани изруга и замахна пак.

Мара успя да блокира удара, но Теани бе по-едра и по-силна.

— Накоя! — викна Мара. — Доведи хора! Ако умра пред свидетели, Джингу ще бъде победен и Аяки ще оцелее!

Старата дойка хукна навън, а Теани изсъска от яд. Омразата я бе завладяла и тя тръшна Мара по гръб и вдигна ножа за смъртоносен удар.

Внезапно върху тях падна сянка. Лунната светлина освети доспехите и две ръце сграбчиха Теани, дръпнаха я и тя пусна Мара, без обаче да изтърве ножа.

Шимицу вдигна любовницата си за косата като ловна плячка.

— Наистина си шпионка на Анасати — каза той горчиво. — Защо иначе ще искаш да навредиш на тази жена и да посрамиш господаря ни?

Теани го изгледа злобно, изви се като змия и замахна с ножа към сърцето му.

Шимицу посрещна удара с лакът и я блъсна яростно към балкона. Парапетът изпука и се срути и тя полетя надолу. Мара затаи дъх и чу тежкото й тупване на каменните плочи.

Размазаното тяло, което щяха да открият на пътеката, нямаше да е нейното, а на шпионката.

Шимицу стоеше вцепенен, приличаше на скръбна статуя.

— Какво стана с телохранителя ми? — попита Мара.

Той сякаш не я чу. Обърна се замаяно и я изгледа с подозрение.

— Искам доказателство, че Теани е била шпионин на Анасати, милейди.

Мара отмести влажната си коса от лицето си. Възможността да отмъсти за баща си, брат си и Папевайо беше съвсем близо. Само трябваше да изкопчи признание от Шимицу. Ударният водач не можеше да скрие факта, че е убил Теани в защита на гост. Конкубинката бе нападнала първа и Джингу можеше да бъде обвинен в предателство, защото при пристигането на Мара много от гостите бяха чули, че Теани е уважаван член на домакинството му.

Шимицу пристъпи заплашително напред.

— Къде е доказателството?

Мара вдигна поглед. Облекчението, че бе оцеляла, я правеше невнимателна.

— Нямам доказателство. Теани наистина беше шпионка на Анасати, но излъгах, че имам писмен документ.

Шимицу се огледа бързо и Мара с ужас осъзна, че Накоя бе отишла за помощ. В стаята не бяха останали свидетели.

— Къде е Аракаси? — повтори тя, неспособна да скрие ужаса си.

Шимицу пристъпи напред. Изражението му се промени от вцепенение към решителност и пръстите му стиснаха меча.

— Вече нямаш нужда от телохранител, лейди Акома.

Мара отстъпи и краката й се заплетоха във възглавниците.

— Нима след всичко случило се ще посмееш да застрашиш честта на господаря си?

Шимицу вдигна меча.

— Кой ще разбере? Ако кажа, че си убила Теани и аз съм бил длъжен да я защитя, няма кой да ме опровергае.

Направи крачка към нея и тя отстъпи. Разбираше логиката му и осъзнаваше, че налудничавият му план може да успее да спаси честта на Джингу, така че опита да го забави с приказки.

— Значи уби Аракаси?

Шимицу прекрачи купчината възглавници.

— Той се опита да ми попречи да изпълня дълга си.

Острието се вдигна и проблесна на лунната светлина. Мара, притисната безнадеждно, извади малкия нож, който криеше в ръкава си.

Вдигна ръка, за да го хвърли, и Шимицу скочи напред, удари я с плоското на меча, изби ножа и той отхвърча към вратата на балкона.

Мечът се вдигна отново. Мара се хвърли на пода и изпищя отчаяно:

— Накоя!

Замоли се на Лашима да закриля Аяки и Акома.

Но старата дойка не отговори. Мечът на Шимицу изсвистя и се спусна. Мара се претърколи и се удари в сандъците, а острието се заби в рогозката за спане.

Следващият удар щеше да я убие.

Внезапно над главата на Шимицу блесна меч, спусна се, но вместо да го посече, го фрасна по главата. Шимицу падна в несвяст.

Аракаси се подпря на меча, който бе използвал като бухалка. Изглеждаше замаян.

— Господарке…

Лицето му беше в кръв от раната на главата, която му бе нанесъл Шимицу в коридора. Мара го гледаше и с ужас, и с облекчение.

— Изглеждаш… ужасно.

Той обърса лицето си, погледна раната си, видя кръвта и се усмихна.

— Щом казваш, господарке.

— Ти сигурно си първият офицер на Акома, който не различава острието от плоската страна на меча.

Аракаси сви рамене.

— Ако Папевайо беше оцелял, щеше да ме обучи. Но сега сянката му трябва да се задоволи с падението на Минванаби.

От коридора се чу шум. Виковете на Джингу и сина му Десио се чуваха над гласовете на обърканите гости. Мара приглади измачканата си роба, наведе се, вдигна меча на Шимицу и се изправи да посрещне тълпата благородници и слуги като истинска дъщеря на Акома.

— Какво става тук? — викна Джингу, щом влезе, спря, като видя поваления Ударен водач, и изгледа гневно Мара. — Какво е това коварство в къщата ми?

Мара се поклони официално и положи меча на Шимицу в краката на лорд Минванаби.

— Заклевам се в живота си и в името на предците ми, че коварството не е мое. Твоята конкубинка Теани опита да ме убие, а нейният любовник, Ударен водач Шимицу, загуби ума си. Телохранителят ми, Аракаси, бе принуден да се намеси. Едва успя да спаси живота ми. Това ли са гаранциите на Минванаби за безопасност на гостите им?

В тълпата се надигна мърморене, после се разнесе гласът на лорд Екамчи:

— Воинът не е мъртъв! Като се свести, може да се закълне, че Акома лъже.

Джингу махна гневно за тишина и изгледа Мара студено.

— Прислужницата ми Теани е мъртва, така ще чуя какво ще каже офицер Шимицу.

Мара не показа с нищо, че Джингу я е обидил с намека, че е излъгала под клетва. Нямаше да спечели чест, ако реагираше на думите на обречен човек. Всички присъстващи знаеха, че ако думите на Мара се докажат, лорд Минванаби ще загине. Честта му щеше да се срине, заедно с влиянието му в Играта на Съвета.

— Първата ми съветничка, Накоя, е свидетелка, че Теани ме нападна. — Мара призова цялото спокойствие, което бе научила от сестрите в храма. — Твоят офицер трябваше да ме защити, за да запази честта ти. Ако не я беше убил, щях да я убия със собствените си ръце, за да оцелея.

Някой до вратата измърмори в нейна защита. Разгневеният Десио пристъпи напред, но баща му го спря. А после се усмихна като куче, което е отмъкнало мръвка, но знае, че никой няма да го подгони.

— Лейди Мара, ако нямаш други свидетели, не можеш да отправиш обвинение. Ако Шимицу каже, че си нападнала Теани и той се е намесил, а ти твърдиш, че те е нападнала тя, а Аракаси те е спасил, делото зависи от думите на твоята Първа съветничка срещу думите на моя Ударен водач. Двамата са равни по ранг и според закона показанията им се унищожават взаимно. Как да разберем кой от двамата лъже?

Мара не отговори. Беше ядосана, че не може да докаже истината. Погледна човека, който бе убил баща й и брат й и чиито предци носеха от поколения мъка на Акома, и каза студено:

— Честта на Минванаби виси на косъм, лорд Джингу. Един ден този косъм ще се скъса.

Джингу се изсмя високо и изобщо не обърна внимание, че идват още хора. Мара обаче си пое облекчено дъх, като видя Накоя и зад нея Алмечо и двамата облечени в черно Велики.

Военачалникът спря, огледа стаята и възкликна малко театрално:

— В името на боговете! Какво е станало тук? Като гледам, се е разразила буря.

— Нападение, милорд. Но не е много ясно кой кого е нападнал първи — отвърна Джингу не по-малко театрално. — Боя се, че няма да научим истината. Първата съветничка на лейди Мара ще излъже заради похвална, макар и погрешна лоялност, за да защити господарката си. Нейната дума срещу думата на Шимицу. Явно ще трябва да оставим нещата така.

Алмечо вдигна вежди със злобно неодобрение.

— Тъй ли? Мисля, че не бива да оставяме съмнения върху честта. За да не опетняваме името ти, да не говорим, че срамът би развалил рождения ми ден. Ще помоля спътниците ми да помогнат. — Обърна се към единия от облечените в черно мъже. — Елгахар, можеш да разкриеш какво е станало, нали?

Отвърна му безизразен глас:

— Разбира се, милорд. — Лицето на Джингу пребледня, а магьосникът продължи: — Може да докажем без съмнения кой лъже и кой казва истината.