Дъщеря на Империята

2. Оценка

Усети на лицето си нещо мокро.

Докато сетивата й се връщаха, осъзна, че Папевайо е прихванал главата й с ръка и мокри лицето й с влажен парцал. Отвори уста да заговори, но гърлото й беше стегнато. Закашля се и преглътна, примигна и опита да подреди мислите си. Вратът и гърлото я боляха ужасно, а небето над нея изглеждаше невероятно красиво. Синьо-зелените му дълбини сякаш чезнеха в безкрая. Помръдна дясната си ръка и болката в дланта върна спомена.

— Убиецът? — попита едва чуто.

Папевайо кимна към проснатия до блещукащото езерце труп.

— Мъртъв е.

Мара превъзмогна болката и се обърна да погледне. Убиецът лежеше на една страна, пръстите на окървавената му ръка докосваха водата. Беше дребен, тънък като тръстика, почти нежен, облечен в проста черна роба и панталони до прасците. Качулката му беше паднала и откриваше гладко, почти момчешко лице със синя татуировка на лявата буза, шест концентрични кръга, изобразяващи стилизирано цвете хамой. Двете му ръце бяха оцветени в червено до китките. Мара потръпна при мисълта за насилието, моето й бяха причинили тези ръце.

Папевайо й помогна да стане, захвърли парцала от разкъсаната дреха и й подаде робата, която беше предназначена за края на церемонията. Мара се загърна, без да обръща внимание на петната, които разранените й ръце оставяха по деликатно бродираната материя. Кимна и Папевайо я изведе от градината.

Познатата пътека вече не й носеше успокоение. Жестоката захапка на шнура я принуждаваше да признае, че враговете й могат да я достигнат дори в средата на именията на Акома. Сигурността от детството си бе отишла завинаги. Тъмните плетове, ограждащи градината, изглеждаха като убежище за убийци, от сянката под широките дървета уло лъхаше студ. Мара разтри натъртената си и окървавена дясна длан и потисна паниката си. Въпреки че беше ужасена като птица тиза от сянката на златен килуинг, пристъпи през церемониалната врата с частица от достойнството, очаквано от Господарката на велик дом.

Накоя и Кейоке я очакваха заедно с главния градинар и двама помощници. Единственият, който проговори, бе Кейоке.

— Какво?

— Както предполагаше — отвърна Папевайо мрачно. — Убиец. Гилдията на хамоите.

Накоя протегна ръце и прегърна Мара, жест, който успокояваше болките и страха й още от дете, но за първи път момичето не усети утеха.

— Хамои ли, Кейоке? — попита тя с още хриптящ от задушаването глас.

— Червените ръце от Братството на цветята, господарке. Наемни убийци без клан. Фанатици, които вярват, че да убиеш или да умреш, е единствената молитва, която бог Туракаму приема. Когато приемат поръчка, се заклеват да убият жертвата или да умрат. — Спря за миг, а градинарят направи инстинктивен жест за защита от зли сили. Хората се бояха от Червения бог. Кейоке продължи цинично: — Разбира се, братството предлага уникалните си способности на могъщите само ако платят солидна цена. — Намръщи се и добави: — А хамоите нямат претенции към душите, които ще отправят молитва към Туракаму.

— Защо не съм чувала това досега?

— Те не са част от нормалната вяра в Туракаму, господарке.

Не е от нещата, за които бащите разказват на децата си, които не са наследници. — Гласът на Накоя беше леко обвиняващ.

Вече беше твърде късно за обвинения обаче.

— Започвам да разбирам защо казахте, че има неотложни неща за обсъждане — каза Мара. Очакваше, че ще я отведат вътре, и се обърна към покоите си, но старата жена я спря. Мара я изгледа с недоумение.

А в следващия миг Папевайо коленичи пред нея, извади меча си и й го подаде с дръжката напред. Сянката на церемониалната порта скриваше лицето му.

— Господарке, моля за позволение да си отнема живота.

Тя го гледаше с неразбиране.

— Какво молиш?!

— Оскверних свещената градина на Акома, господарке.

Деянието на Папевайо не й беше направило впечатление, изместено от опита за убийство. Беше влязъл в градината, за да я спаси, с пълното съзнание, че такова нарушение ще му донесе смъртно наказание.

Мара не знаеше какво да отвърне. Кейоке се опита деликатно да й обясни действията на Папе.

— Ти нареди аз, Накоя и Джикан да не те придружаваме в градината, господарке. Не спомена Папевайо. Той се скрил до церемониалната арка и като чул борба, изпратил градинаря да ни викне и влязъл.

Командирът на войските на Акома демонстрира рядък изблик на чувства към другаря си — устата му се изви леко, сякаш засвидетелстваше задоволство от победа след трудна битка. След миг намекът за усмивка изчезна.

— Знаехме, че подобен опит за убийство е само въпрос на време. Жалко, че убиецът избра това място. Папе знаеше каква цена ще плати, ако влезе.

Кейоке беше съвсем ясен. С влизането си в градината Папевайо бе обидил предците на Мара и заслужаваше смъртна присъда. Но ако не бе влязъл, щеше да се случи нещо много по-лошо. Ако последната от Акома бе загинала, всички негови близки и познати щяха да останат без дом, в положението на робите и престъпниците. Всеки воин щеше да постъпи по същия начин. Животът на Папевайо беше жертван за честта на Акома. Кейоке казваше на Мара, че Папе е заслужил воинска смърт, като е избрал да защити господарката си и всички, който обича, пред собствения си живот. Но мисълта снажният воин да загине само заради наивността й беше непоносима.

— Не — каза инстинктивно Мара.

Папевайо реши, че му е отказано позволението да умре без срам, и наведе глава. Черната коса се спусна над очите му, когато той вдигна меча и без да трепне го заби в земята пред краката на Господарката. Градинарят кимва на двамата си помощници с видимо съжаление. Те извадиха въже и се приближиха от двете страни на Папевайо. Единият започна да завързва ръцете му, а другият ловко преметна въжето през един дебел клон.

За момент Мара се вцепени, след което внезапно осъзна. Подготвяха Папевайо за най-долната смърт, обесване, екзекуция за престъпници и роби. Тръсна глава и викна:

— Спрете!

Всички замръзнаха. Слугите спряха с вдигнати ръце и погледнаха първо главния градинар, след това Кейоке и Накоя и чак накрая господарката си. Задачата очевидно не им беше приятна, но думите на господарката ги объркваха съвсем.

— Дете, такъв е законът — намеси се Накоя.

Мара затвори очи. Обзе я неистово желание да се разкрещи. Стресът, траурът, нападението й сега прибързаната екзекуция на Папевайо — заради нейната безотговорност, — всичко това заплашваше да я помете. Тя отвърна твърдо, като внимаваше да не избухне в сълзи.

— Не… Не съм решила. — Погледна безизразните им лица и добави: — Ще почакате, докато реша. Папе, вземи си меча.

Нареждането й противоречеше на традициите, но Папевайо мълчаливо се подчини. Мара се обърна към градинаря, който я гледаше втрещено.

— Изнесете трупа на убиеца. — Изпита внезапно желание да удари нещо и продължи: — Съблечете го гол и го обесете до пътя, като предупреждение за всякакви шпиони. След това почистете натамито и изпразнете езерцето, защото са осквернени. Когато приключите, повикайте жрец на Чочокан да освети наново градината.

Всички я гледаха неспокойно, но Мара им обърна гръб. Накоя се размърда първа и придружи младата господарка в сенчестата къща, като цъкаше с език. Папевайо и Кейоке останаха тревожно замислени, а градинарят побърза да се подчини на заповедите.

Двамата слуги се спогледаха и започнаха да навиват въжетата. Явно злощастието на Акома не свършваше с бащата и сина. Управлението на Мара можеше да се окаже кратко, защото враговете й нямаше да бездействат, докато тя изучи сложните интриги на Играта на Съвета. Но пък тези неща бяха в ръцете на боговете и смирените винаги се носеха по течението, докато могъщите се издигаха и падаха. Съдбата не беше жестока или несправедлива. Просто си беше съдба.

Щом Господарката на Акома влезе в покоите си, Накоя пое командването. Слугите веднага подготвиха ароматна баня, докато Мара си почиваше на възглавниците и несъзнателно опипваше бродираните птици шатра, символ на дома й. Тези, които не я познаваха, можеше да решат, че е изпаднала в унес в резултат на травмата и тъгата, но Накоя забеляза съсредоточените тъмни очи на момичето и не се заблуди. Напрегнати, ядосани и решителни. Мара мислеше за политическите аспекти на опита за убийство. Изтърпя грижите на слугите без обичайното мрънкане, мълча и докато я къпеха и превързваха раните й. Натъртената и порязана ръка беше наложена с компрес от билки. Накоя се въртеше наоколо, докато две възрастни жени масажираха Мара, както бяха правили и с лорд Сезу. Пръстите им бяха изненадващо силни и схванатите мускули постепенно започнаха да се отпускат. След като си облече чисти дрехи, Мара все още се чувстваше уморена, но поне бяха успокоили нервното й изтощение.

Накоя й поднесе пареща порцеланова купа чоча. Мара се настани пред малката каменна масичка, отпи от горчивата напитка и се намръщи, понеже течността дразнеше разраненото й гърло. В градината беше твърде стресната, за да изпита нещо друго, освен паника и страх. Сега беше твърде изцедена, за да реагира по какъвто и да било начин.

Следобедната светлина проникваше през хартиените стени точно както през детството й. В далечината се чуваха подвикванията на пастирите на нийдра, а някъде наблизо Джикан гълчеше непохватен слуга. Мара затвори очи и почти си представи нежното скърцане на перото, докато баща й пишеше инструкции до далечните си служители. Но коварството на Минванаби беше сложило край на тези спомени. Мара се обърна неохотно към продължаващата да се навърта наоколо Накоя.

Старата дойка седна от другата страна на масичката. Движенията й бяха бавни, лицето — измъчено. Украшенията, които поддържаха плитките й, бяха леко изкривени, сякаш с годините й ставаше все по-трудно да се пресяга и да намества иглите. Накоя беше само слугиня, но разполагаше с големи познания в Играта на Съвета. Беше служила години наред на съпругата на лорд Сезу и след смъртта й при раждането на Мара бе отгледала детето й. Старата дойка беше като майка за Мара. Момичето осъзна, че старицата очаква някакъв отговор, и каза:

— Допуснах сериозни грешки, Накоя.

Дойката кимна учтиво.

— Да, дете. Ако ни беше дала време за подготовка, градинарят щеше да провери градината, преди да влезеш. Можеше да открие убиеца или да загине и изчезването му да предупреди Кейоке, който да обкръжи градината с войници. Това щеше да принуди убиеца да излезе или да умре от глад. Ако пък беше побягнал от градинаря, войниците можеше да го заловят: — Тонът й стана по-суров. — Враговете ти очакваха да сгрешиш и ти сгреши.

Мара прие порицанието мълчаливо; очите й бяха взрени в парата, която се вдигаше от чашата. После каза:

— Но този, който изпрати убиеца, сгреши не по-малко от мен.

— Вярно. — Накоя се намръщи и опита да фокусира поглед върху господарката си. — Решил е да нанесе на Акома тройна обида, като те убие в свещената градина, и не почтено, с острие, а със срамно задушаване, като престъпничка или робиня!

— Или като жена… — каза Мара.

— Ти си Господарката! — възкликна Накоя и лакираните й гривни изтракаха, когато удари коляното си с юмрук. — В момента, в който застана начело на дома, ти получи всички мъжки права и привилегии. Имаш същата власт като баща си. И затова, ако бе умряла удушена от убиеца, щеше да донесеш срам на фамилията, все едно баща ти и брат ти са убити по този начин.

Мара прехапа устна, кимна и се осмели да отпие от чочата.

— А каква е третата обида?

— Хамойското псе със сигурност е смятало да открадне натамито на Акома и така да сложи край на фамилното име. Без клан и чест твоите войници щяха да станат сиви воини, изгнаници, които живеят в пустошта. Всички слуги щяха да бъдат поробени. — Накоя завърши с горчивина: — Лорд Минванаби е безочлив.

Мара остави чашата в центъра на масичката.

— Смяташ, че това е работа на Джингу?

— Той е опиянен от властта си. В момента над него във Висшия съвет е само Военачалникът. Ако съдбата премахне Алмечо от златно-белия трон, със сигурност ще го наследи Минванаби. Единственият друг враг на баща ти, който би постъпил така, е лорд Анасати. Но той е твърде умен, за да опита толкова срамно и зле изпълнено покушение. Ако той бе пратил убиец, щеше да му нареди да те убие простичко, но на всяка цена. Отровна стреличка в гърба или бързо промушване между ребрата, което да донесе сигурна смърт.

Накоя кимна, сякаш да увери сама себе си.

— Да, лорд Минванаби може да е най-могъщ във Висшия съвет, но е като бесен харулт, който събаря дървета, за да прегази газен. — Вдигна два пръста, за да покаже колко мъничко е въпросното животинче. — Той наследи позицията от могъщия си баща и има солидни съюзници. Може да е коварен, но не е интелигентен.

— Лорд Анасати пък е едновременно коварен и интелигентен, от него трябва да се страхуваме. — Накоя махна с ръка. — Хлъзгав е като блатен корен. Прокрадва се, дебне и удря без предупреждение. Този опит за убийство беше толкова очевиден, че все едно Минванаби е дал писмена заповед, подпечатана с личния му герб. — Присви очи. — Това, че е научил толкова бързо, че си се върнала, говори добре за шпионите му. Надявахме се да не разбере, че управляваш, поне няколко дни. Щом е успял да изпрати хамоя толкова бързо, значи е разбрал, че не си положила клетвите, веднага щом си напуснала храма. — Поклати разкаяно глава. — Трябваше да го очакваме.

Мара се замисли над думите й. Чочата бавно изстиваше на масата. За разлика от преди, Мара добре осъзнаваше новите си отговорности и разбираше, че не може просто да прескача неприятните теми. Въпреки че бузите й бяха още детски гладки и бродираната роба й бе твърде голяма, тя се стегна с решителността на владетел.

— Лорд Минванаби може да ме мисли за газен, но на тревопасното животинче му поникнаха кучешки зъби. Извикай Кейоке и Папевайо.

Накоя кимна на малкото момче до вратата — бе избрано заради бързината си — и то веднага хукна да предаде заповедта.

Воините се появиха почти мигновено, защото очакваха да бъдат призовани. Кейоке носеше парадния си шлем и перата, показващи ранга му, забърсаха горния праг, когато влезе. Папевайо го последва, гологлав, почти толкова висок и без шлем. Движеше се със същата сила и пъргавина, които му бяха позволили да се справи с убиеца. Лицето и поведението му не издаваха никаква загриженост за нерешената му съдба. Гордото държане и още по-безизразните му черти направиха задачата на Мара съвсем непосилна.

Докато воините коленичеха пред масичката, тя не показа притесненията си. Зелените пера на шлема на Кейоке се люшнаха толкова наблизо, че можеше да ги докосне. Потисна тръпката и им махна да седнат. Прислужницата им предложи чоча, но само Кейоке прие. Папевайо само поклати глава, сякаш нямаше доверие на гласа си.

— Сгреших — започна Мара. — Ще опитам да избягвам такива грешки занапред. — Спря рязко, намръщи се и направи нервния жест, който сестрите на Лашима напразно се бяха опитвали да изкоренят. — Не. Трябва да се справя по-добре. В храма научих, че нетърпението може да попречи на преценката ми. Кейоке, трябва да измислим сигнал с ръка, в случай че животът ми е застрашен по начин, който не осъзнавам. Така ще се избегнат случки като днешната.

Кейоке кимна. Белязаното му лице беше безизразно, но очите му говореха за одобрение. Той се замисли за миг, после прокара кокалчето на показалеца си по стария белег на брадичката си.

— Господарке, ще разпознаеш ли този жест като предупреждение в претъпкано публично място?

Мара почти се усмихна. Кейоке беше избрал стар нервен тик на Папевайо. Единственият външен знак, когато бе под напрежение. Самият Кейоке никога не трепваше пред опасност или стрес. Мара беше сигурна, че дори в битка не губи контрол. Ако почешеше белега пред нея, щеше да забележи и вероятно да вземе мерки.

— Добре. Това ще е, Кейоке.

Погледна другия воин и в помещението се възцари тежка тишина.

— Храбри Папе, ако не бях сгрешила, сега щях да съм мъртва и всичките ми поданици да са без господар. — Искаше й се да проточи вземането на присъдата, затова добави: — Ако бях казала никой да не ме следва в градината… — Думите й останаха незавършени. Всички знаеха, че заповедта й щеше да бъде изпълнена безпрекословно. Дългът щеше да повели на Папевайо да остане в къщата и да остави господарката си на милостта на съдбата.

— А сега един от най-смелите ми служители ще трябва да плати с живота си заради честта на дома.

— Такъв е законът — отбеляза Кейоке, без да показва тъга или гняв. Явно беше облекчен, че Мара има силата да изпълни дълга си. Перата на шлема не трепваха над неподвижните му черти.

Мара въздъхна.

— Предполагам, че няма друг начин.

— Няма, дете — отвърна Накоя. — Трябва да определиш начина и времето за смъртта на Папе. Може да му позволиш да се прониже с меча си и да умре с воинска чест, от острие. Той заслужава поне това, господарке.

Тъмните очи на Мара проблеснаха с гняв, защото трябваше да похаби толкова добър служител. Тя сбърчи вежди замислено, помълча и внезапно отсече:

— Не!

Кеойке като че ли понечи да каже нещо, но само кимна, а Папевайо потърка челюстта си с пръст — обичайният знак, че е притеснен. Мара потръпна и продължи бързо:

— Ето присъдата ми: верни Папе, сигурно е, че ще умреш. Но аз ще реша мястото и обстоятелствата на тази смърт, когато преценя. Дотогава ще ми служиш, както винаги. Можеш да носиш на челото си черната лента на осъдените, за да знаят всички, че имаш смъртна присъда.

Папевайо кимна отсечено.

— Както заповядаш, господарке.

— И ако съдбата реши смъртта ми да е преди твоята, можеш да се пронижеш с меча си — добави Мара. — Или да отмъстиш на убийците ми. Както прецениш. — Беше сигурна кое ще предпочете Папе. Засега обаче, докато не определеше времето и начина на екзекуцията, той щеше да й служи.

Погледна тримата си най-верни служители, притеснена, че може да оспорят нетрадиционното й решение. Но дългът и честта изискваха абсолютно подчинение и никой не вдигна очи да срещне погледа й.

— Вървете и изпълнявайте задълженията си — завърши тя. Надяваше се, че е действала с чест.

Кейоке и Папевайо се надигнаха веднага. Поклониха се вдървено, обърнаха се и излязоха. Старата и трудноподвижна Накоя изпълни ритуала по-малко грациозно. На сбръчканото й лице се четеше одобрение.

— Добра работа, дъще на Сезу — прошепна тя. — Спаси честта на Папе и запази най-верния си слуга. Ще носи срамната черна превръзка, сякаш е почетен знак. — И старата дойка побърза да излезе, сякаш засрамена от дръзките си думи.

Слугинята, която се въртеше около прага, трябваше да повтори два пъти, за да привлече вниманието на Мара:

— Господарката желае ли нещо?

Изтормозената от емоции и напрежение Господарка на Акома вдигна глава. Очакващият поглед на слугинята я подсети, че следобедът е преминал. Над хартиените стени се спускаха сенки и изобразените ловни сцени изглеждаха някак тъжно. Мара се замечта за простотата на детството и реши да прескочи официалната вечеря. И утре можеше да се примири с факта, че трябва да заема мястото на баща си начело на масата. Обърна се към слугинята и нареди:

— Отвори, за да влиза вечерния ветрец, и ме остави.

Слугинята бързо отвори широките външни паравани, които гледаха на запад. Оранжевото слънце се бе снижило и целуваше лилавия ръб на хоризонта. Светлината на залеза къпеше блатата, където се бяха събрали ятата шатра. След няколко минути те хвръкнаха и небето се изпълни с грациозни птици, сияещи в розово, червено и индиговосиньо. Никой не знаеше причината за този техен ежедневен ритуал, но гледката беше величествена. Мара я наблюдаваше още от дете, но всеки път й спираше дъхът.

Прекара следващия час в наблюдаване на кръжащите, спускащи и издигащи се хиляди птици. Светлината постепенно изчезваше. Щом слънцето се скри, птиците пак кацнаха в блатата, плътно една до друга, за да се пазят от нощните хищници.

Когато се стъмни съвсем, слугите дойдоха да запалят лампите и донесоха топъл билков чай. Изтощението най-сетне беше надвило Мара и те я откриха заспала на възглавниците, унесена от познатите викове на пастирите, които прибираха добитъка. В далечината се чуваше тъжната песен на кухненската робиня, която приготвяше хляб тиза за закуска, и леките подвиквания на стражите на Кейоке, които патрулираха наоколо, за да защитят новата Господарка на Акома.

Свикналата с дисциплината в храма Мара се събуди рано. Примига, объркана от обстановката, но богатата завивка й напомни: лежеше в покоите на баща си, защото вече бе Управляваща лейди на Акома, Обърна се настрани, отпочинала, макар и натъртена от нападението на убиеца на Минванаби. Немирни кичури паднаха пред очите й и тя ги отметна нетърпеливо.

Източните стени бяха огрети от зората. Подсвирването на пастир, подкарващ нийдра към пасището, се промъкваше покрай птичите крясъци.

Прислужниците не бяха усетили, че се е събудила. Доволна от уединението, тя стана, мина боса през стаята и плъзна стената настрани. Хладният въздух погали кожата под разтворената й роба. Мара вдъхна росата, миризмата на влажна земя и цветята акаси. От блатата се вдигаше мъгла и размиваше силуетите на дърветата, плетовете и самотния пастир, подкарал бавните нийдри.

Войникът на пост пред вратата се сепна, когато осъзна, че рошавото, облечено в бяла нощница момиче, е неговата господарка. Поклони й се вдървено. Мара му кимна небрежно и той бързо се обърна.

Момичето огледа ширналото се имение, тихо без глъчката и активността на деня. Скоро всички щяха да се захванат със задачите си и Мара имаше само няколко минути да се наслади на гледката на това, което трябваше да защити. Сви вежди, осъзнала колко много трябва да научи за това как се управляват владения. В момента дори не знаеше пълния обхват на наследството. Знаеше, че разполага с владения и в други провинции, но нямаше представа къде се намират и каква е стойността им. Баща й не се интересуваше от подробности относно селското, стопанство и животновъдството и въпреки че мъдро се грижеше за благополучието на хората си, предпочиташе да обсъжда с нея по-приятни и леки теми.

Прислужницата се обади тихо отвън и Мара й каза да влезе.

— Ще се облека и ще закуся. След това искам да се видя с новия хадонра, Джикан, в кабинета.

Слугинята се поклони и забърза към дрешника, докато Мара разтърсваше сплетената си коса. В храма нямаше прислуга и тя автоматично посегна към гребена.

— Господарке, не си ли доволна от мен? — Младата прислужница явно беше притеснена.

Мара се намръщи заради неволната си грешка.

— Справяш се със задълженията си съвсем добре. — Подаде й гребена и застана мирно, докато момичето се грижеше за косата й. Призна на себе си, че решението й да се види с Джикан е продиктувано едновременно от желанието й да избегне Накоя и да научи повече за семейните владения. Рано сутрин старата дойка беше раздразнителна. И бездруго щеше да й надуе главата с приказки за отговорностите на Управляваща лейди.

Мара въздъхна и слугинята спря, уплашена, че я е оскубала. След като Мара не каза нищо, момичето продължи колебливо работата си, сякаш се боеше от неодобрението й, Мара се замисли за въпросите към Джикан и за това, че рано или късно ще трябва да се подложи на гълченето на Накоя. Въздъхна отново, сякаш щеше да бъде наказана за някоя детска глупост, и слугинята пак се стресна и спря да я реше.

Мара седеше, подпряла лакът на купчина възглавници, и преглеждаше съсредоточено, прехапала устна, поредния свитък. Дребният мършав и нервен като птица тиза хадонра стоеше над рамото й и сочеше с пръст.

— Тук са посочени печалбите, господарке. Както виждаш, те са доста солидни.

— Виждам, Джикан. — Накоя надникна през вратата и Мара отпусна свитъка на коленете си. — Заета съм, Накоя. Ще те приема после. Може би към обед.

Старицата поклати глава. Иглите в косата й бяха разкривени, както обикновено.

— С твое позволение, господарке, вече е един следобед.

Мара изненадано вдигна поглед. Разбираше нежеланието на баща си да се занимава с далечните владения. Задачата беше по-сложна, отколкото очакваше. Но за разлика от него, тя откриваше, че финансовите въпроси са доста интересни. Усмихна се тъжно на нетърпеливата Накоя.

— Загубих представа за времето. Но с Джикан почти свършихме. Изчакай, ако желаеш.

Накоя поклати глава отрицателно.

— Имам много работа, господарке. Изпрати момчето, когато приключите. Но не се бавете. Има решения, за които утре ще е късно.

Дойката се оттегли. Мара я чу как говори с Кейоке, който стоеше на пост в коридора, и пак насочи вниманието си към Джикан и урока по търговия. Посегна за нов свитък. Успя да направи коментар за баланса, без да има нужда от помощта на хадонрата.

— Може да нямаме войници, Джикан, но сме доста заможни, даже дори богати.

— Да, господарке. Сотаму остави изрядни сметки от годините, през които е служил на баща ти. Аз само следвам примера му. Реколтите от тиза бяха много добри последните три години, а болестта в равнинните провинции вдигна цените на всички зърнени култури, тиза, рийж, маза, дори милат. Само мързеливите управители карат тизата в Сулан-Ку, за да я продават там. Със съвсем малко усилия човек може да се свърже със зърнения консорциум и да продава в Равнинния град. — Дребният мъж въздъхна притеснено. — Господарке, не искам да обиждам класата ви, но познавам много лордове, които пренебрегват търговията. Въпреки това отказват на хадонрите и служителите да действат независимо. Затова ние търгувахме с големите домове и избягвахме градските търговци, където е възможно. Това ни донесе много добри печалби.

Хадонрата спря и разпери ръце. След това, окуражен от мълчанието на Мара, продължи:

— А животновъдите… са загадка. Пак не искам да обиждам, но северните лордове са много тесногледи в подбора на разплодни бикове. — Поотпусна се и сви объркано рамене. — Предпочитат бикове, които са свирепи, трудно управляеми, но имат много мускули, рият земята с крак и имат голям… — наведе засрамено очи, — голямо мъжко достойнство, пред едрите, от които ще изкараш хубаво месо, или кротките, които теглят много товар. Така че животни, които по-умен човек би кастрирал и заклал, се продават съвсем добре, а най-хубавите остават тук и хората се чудят как стадата ни са толкова качествени. Питат как месото на Акома може да е толкова вкусно, щом пазят само слабите бикове? Не разбирам подобно мислене.

Мара се усмихна, отпусна се може би за пръв път, откакто бе напуснала храма.

— Тези благородници търсят животни, които отразяват собственото им его. Аз нямам такива нужди. И тъй като не искам да ме сравняват с добитъка, може да продаваш бикове и крави, без да се съобразяваш доколко чертите им съвпадат с моите. — Джикан се опули за миг, преди да осъзнае, че тя се шегува, а после се засмя заедно с нея. — Добре си се справил.

Той я засипа с благодарности, сякаш беше свалила огромен товар от плещите му. Очевидно се наслаждаваше на отговорната си позиция и се притесняваше, че новата господарка може да го смени. Беше двойно зарадван да установи, че не само ще продължи като хадонра, но и че Мара цени усилията му.

Мара беше наследила управническия нюх на баща си, макар тепърва да започваше, и разбираше, че разполага с компетентен, даже талантлив управител.

— Твоите постижения в търговията носят чест на Акома не по-малко от храбростта на войниците — каза тя. — Сега ме остави и се върни към задълженията си.

Хадонрата се поклони толкова ниско, че челото му докосна пода. Жест, който не се изискваше от човек в неговата позиция.

— Къпя се в светлината на похвалите ти, господарке.

Надигна се и излезе, а една слугиня се появи, за да събере разпилените по пода свитъци. Накоя влезе, разминавайки се с хадонрата. Следваха я още слуги с подноси с храна и напитки. Мара въздъхна. Ако можеше да превърне престараващата се домашна прислуга във войници…

Накоя се поклони и приседна, преди момичето да понечи да я отпрати, и заговори през дрънченето на подносите и суетенето на сервиращите слуги:

— Нима господарката ще работи цяла сутрин, без да хапне? — Старите тъмни очи се свиха критично. — Отслабнала си, откакто замина за манастира. Някои мъже ще те намерят за кльощава.

Мара все още премисляше разговора с Джикан и отвърна разсеяно:

— Постарах се да науча възможно повече за собствеността и владенията. Справила си се добре с избора на Джикан, Накоя. Спомням си Сотаму с привързаност, но този мъж е майстор на търговията.

Лицето на Накоя омекна.

— Позволих си това, господарке, защото беше важно да се действа решително и бързо.

— Добра работа. — Мара огледа поднесената храна. Миризмата на пресен хляб от тиза събуди апетита й. Тя посегна, намръщи се и добави: — Не съм кльощава. Храната в манастира не беше чак толкова скромна. — Отхапа, задъвка замислено, след това вдигна поглед към непоклатимата дойка. — Какво трябва да се свърши?

Накоя сви устни. Сигурен знак, че ще подхване трудна тема.

— Трябва да действаме бързо, за да подсилим дома, господарке. Без кръвни роднини се превръщаш в примамлива мишена за мнозина. Дори тези, които нямат вражда с Акома, могат да погледнат към земите и богатствата ти със завист и амбиция. Дребните лордове не се осмеляваха да се опълчат срещу баща ти, но срещу младо момиче, дете без никакъв опит? Зад всяка завеса има ръка.

— А във всяка ръка има нож — завърши цитата Мара и остави хляба на масата. — Разбирам, Накоя. Смятам, че трябва да съберем войска.

Накоя поклати глава толкова енергично, че събраната й коса насмалко да се разпилее.

— Това е трудно и опасно начинание в тези времена.

— Защо? — От раздразнение Мара забрави за храната. — Току-що прегледах приходите с Джикан. Акома има достатъчно богатство, за да поддържа две хиляди и петстотин войници. Имаме средства да платим и тренировъчната такса.

Но Накоя не говореше за това, че всеки нов господар трябва да плати на стария за обучението на бойците.

— Твърде много загинаха, Мара-ани — напомни нежно тя. — Останаха твърде малко семейни връзки. — Според цуранската традиция само роднина на вече служещ войник можеше да се присъедини към домашен гарнизон. Понеже първите синове поемаха същата лоялност като бащата, подобни новобранци се подбираха обикновено от следващите. Точно затова Накоя добави: — Баща ти проведе сериозна наборна кампания преди нашествието във варварския свят и повечето способни мъже бяха взети. Сега ще намериш само неопитни младежи. Лорд Минванаби ще се задейства, преди да имаме време да ги обучим.

— И аз се замислих за това. — Мара посегна под писалищната масичка до себе си и извади резбовано сандъче. — Повиках представител на Гилдията на носачите. Ще му кажа да го предаде лично на лорд Минванаби, без друго съобщение. — И подаде кутията на Накоя.

Накоя повдигна изкусно изработения капак и сбърчи вежди. Вътре имаше червена гарота, оцапана с кръвта на Мара, и перо от шатра. Дойката затвори кутията, сякаш в нея имаше ален даст, най-отровното влечуго.

— Ще обявиш открита кръвна вражда с дома Минванаби.

— Само ще призная враждата, която съществува от векове! — Убийството на баща й и брат й бе твърде прясно, за да се успокои. — Заявявам на Джингу, че следващото поколение Акома е готово да му се противопостави. — Засрами се от този изблик на емоция и се загледа в подноса с храна. — Майко на сърцето ми, знам, че съм неопитна в Играта на Съвета, но си спомням много вечери, в които баща ми разговаряше с Лано. Баща ми учеше сина си на всеки ход и причината да го предприеме, но дъщеря му също слушаше.

Накоя остави кутията и кимна. Мара вдигна поглед, развълнувана, но сдържана.

— Нашият враг Минванаби ще реши, че това е нещо повече от очевидното. Ще потърси начини да го спре и това ще ни даде време да планираме. В момента можем само да се надяваме да спечелим време.

Накоя помълча, после отвърна:

— Дъще на сърцето ми, куражът ти е похвален. Този жест може да ти даде ден, седмица, дори малко повече, но накрая лорд Минванаби ще се опита да унищожи Акома. — Старата дойка се наведе напред и продължи твърдо: — Трябва да потърсиш съюзници и това ти оставя само един път. Трябва да се омъжиш. И то бързо.

Мара се изправи толкова рязко, че коленете й се удариха в писалището.

— Не!

Настъпи напрегната тишина, подскочилият от масичката пергамент падна в супата.

Накоя въобще не обърна внимание на гнева на господарката си.

— Нямаш друг избор, дете. Като Управляваща лейди, трябва да потърсиш консорт сред по-малките синове на някои домове в империята. Брак със син на Шинцаваи, Тукарег или Чочапан ще ти осигури съюз с дом, който може да ни защити. — Замълча за миг, после продължи: — Доколкото е възможно. Но пък с времето нещата може да се променят.

Мара се изчерви.

— Не съм виждала никое от момчетата, за които говориш. Няма да са омъжа за непознат!

— Говориш гневно и сърцето ти взема връх над разума. Ако не беше влязла в храма, съпругът ти щеше да бъде избран и одобрен от баща ти или брат ти. Като Господарка на Акома трябва да направиш същото за благото на дома. Оставям те да размислиш над това.

Дойката сви старите си пръсти около кутията, която трябваше да бъде предадена от Гилдията на носачите на лорд Минванаби, поклони се вдървено и излезе.

Мара остана сама, ядосана, загледана безизразно в намокрения пергамент, който бавно потъваше в супата. Мисълта за женитба предизвикваше неназовани страхове, покълнали в мъката. Въпреки топлината на деня потръпна и щракна с пръсти на слугите да отнесат храната. Искаше да остане сама и да помисли над думите на старата дойка.

Реши да послуша препоръките на Кейоке и следобед остана в къщата. Предпочиташе да продължи проверката на владенията на Акома с носилка, но войниците й бяха твърде малко. Събирането на ескорт, осигуряващ безопасността й на открито, щеше да остави недостатъчно хора за редовните патрули. Беше твърде съвестна, за да мързелува, така че се зарови в документите, за да придобие по-добра представа за семейната собственост.

Сенките се удължиха и жегата на следобеда започна да се уталожва.

Докато четеше, лейди Акома започна да разбира един простичък, но важен факт за цуранския живот. Нещо, което баща й повтаряше често, но което тя започна да разбира чак сега.

Честта и традициите бяха само две от стените на големия дом. Богатството и могъществото бяха другите две. И точно последните две пазеха покрива от срутване. Мара стисна свитъка. Ако някак успееше да удържи враговете, които искаха смъртта й, докато събере достатъчно сила, за да влезе в Играта на Съвета… Реши да зареже тази мисъл. Опазването от Минванаби и Анасати беше належащият проблем. Отмъщението беше безполезна мечта, ако не можеше да осигури оцеляването на фамилията.

Беше потънала в мисли и не чу тихия глас на Накоя.

— Господарке? — повтори дойката.

Момичето вдигна поглед стреснато и покани дойката да влезе. Старата жена се поклони и коленичи пред нея.

— Господарке, мислих над нашия разговор следобед и моля за търпение, докато чуеш съвета ми.

Мара присви очи. Нямаше желание да подновява дискусиите за брак, но неотшумялата болка от опита за покушение й напомни да прояви благоразумие. Остави свитъка настрана и кимна на Накоя да продължи.

— Статусът ти на Управляваща лейди на Акома няма да се промени с брака. Съпругът ти ще ти е дясната ръка, но няма да има глас във взимането на решения, освен ако не му позволиш. Той…

Мара вдигна ръка.

— Това го знам.

Старата дойка като че ли се поуспокои. Но я тревожеше и друго.

— При предишния ни разговор забравих, че за една девица на Лашима грижите на външния свят ще са избледнели от съзнанието. Отношенията между момчета и момичета, срещите с благороднически синове, игрите на целуване и докосване… Беше далече от тези неща за повече от година. Мисълта за мъже… — Накоя спря, притеснена от все по-напрегнатото изражение на Мара, но след миг продължи: — Прости ми, аз съм стара жена. Беше девствена… и още си, доколкото разбирам.

Мара се изчерви. В храма я бяха учили да загърби всичко плътско. Притесненията на Накоя, че може да е разтревожена от тези въпроси, бяха напразни, защото за Мара борбата да забрави беше трудна. Често се улавяше, че мисли за момчета, които познаваше от детството си.

Потърка нервно превръзката на дясната си ръка.

— Майко на сърцето ми, да, девствена съм. Но разбирам отношенията между мъжа и жената. — Направи кръгче с палеца и показалеца на лявата си ръка и тикна вътре десния си показалец. Работниците и войниците използваха този знак за съвкупление. Жестът не беше мръсен, защото сексът присъстваше свободно в цуранския живот, но не подхождаше на лейди от велик дом.

Накоя беше твърде мъдра, за да се поддаде на подобна провокация.

— Господарке, знам, че си играехте с брат ти сред пастири и войници. Виждала си какво правят биковете и кравите. И не само. — Като се имаше предвид сгъчканият живот на цураните, двамата с брат й сигурно се бяха натъквали неведнъж на роби, заети с тази дейност.

Мара сви рамене, сякаш това не беше важно.

— Дете, ти разбираш отношенията на мъжа и жената тук.

— Дойката вдигна пръст към главата си. След това го опря до сърцето си. — Но не разбираш това — посочи слабините си — и това. Може да съм стара, но помня.

— Мара-ани, Управляващата лейди е воин — продължи Накоя. — Трябва да овладееш тялото си. Да победиш болката. — Гласът й се оживи. — Понякога страстта носи повече болка от всяка рана на меч. — Приглушената светлина на залеза през паравана замазваше грубите й черти. — Докато не опознаеш тялото си и не овладееш нуждите му, ще си уязвима. Твоите сили и слабости са силите и слабостите на дома Акома. Красив мъж, който шепне нежно в ухото ти и разпалва огън в слабините, може да те унищожи по-лесно и от хамой.

Мара се изчерви още повече.

— Какво предлагаш?

— Управляващата лейди трябва да е непоколебима. След смъртта на майка ти лорд Сезу взе мерки, за да е сигурен, че плътските желания няма да го накарат да действа глупаво. Похотта към дъщерята на погрешно избран дом можеше да унищожи Акома също толкова сигурно, колкото и изгубена битка. Докато ти беше в храма, той водеше тук жени от Тръстиковия живот…

— Накоя, той водеше такива жени и като бях по-малка. Помня. — Мара пое дъх и по острия мирис на акаси разбра, че робите се грижат за градината отвън.

Очевидно ароматният полъх нямаше ефект върху Накоя.

— Лорд Сезу не го правеше само за себе си, Мара-ани. Идваха и при Ланокота, за да може да се изучи и да не пада в капана на амбициозни дъщери и техните заговорничещи бащи.

Идеята за брат й и такива жени я обиди дълбоко, но присъствието на робите отвън я принуди да се държи прилично.

— Пак питам: какво предлагаш?

— Ще повикам мъж от Тръстиковия живот, опитен в…

— Не! — отсече Мара. — Не искам и да чуя за това!

Накоя не й обърна внимание.

— В доставянето на удоволствие. Той ще те научи…

— Казах не, Накоя!

— … на всичко необходимо, така че нежните докосвания и сладките думи в мрака да не те омаят.

Мара беше на ръба да избухне.

— Заповядвам ти да млъкнеш!

Накоя стисна устни. Гледаха се напрегнато и цяла минута никоя от двете не помръдна. Накрая старата дойка се поклони, така че челото й докосна възглавницата, на която бе коленичила — знак на робско покорство.

— Посрамих се. Обидих господарката си.

— Махни се! Остави ме!

Старицата се надигна. Шумоленето на дрехата и вдървеният поклон демонстрираха неодобрение. Мара отпъди и слугинята, която се появи да пита дали има нужда от нещо. Остана сама сред красивите калиграфски свитъци, които таяха жестоки и смъртоносни интриги, и се замисли за объркването си от думите на Накоя. Не можеше да назове страха, който се бе надигнал в нея.

Обгърна раменете си с ръце и тихо заплаха. Лишена от братската обич, заобиколена от заговори и невидими врагове, Господарката на Акома наведе глава и сълзите й закапаха по превързаната й ръка.

Чу се звън на камбана — сигналът за вечеря на робите. Работниците, които се грижеха за цветята в градината, оставиха инструментите си и се отдалечиха, а зад хартиената стена господарката им разбута свитъците, избърса подутите си от сълзи очи и повика слугите да отворят паравана на кабинета, за да влезе свеж въздух.

Беше уморена, но се стегна. Прехапа замислено устна и се опря на полираната рамка на паравана. Трябваше да има и друго решение, освен сватбата. Но какво?

Тежкото златно слънце се спускаше на запад. Над далечните ниви тегнеше жега и в небето нямаше птици. Събраните листа от акаси потрепваха на белокаменната пътека и ухаеха в приспивната тишина. Мара се прозя. Беше изтощена от мъка и притеснения.

Внезапно чу викове и се стресна. Към казармата тичаха хора. Момичето знаеше, че подобни безредици носят лоши вести, и се обърна към вратата, която тъкмо се отваряше.

На прага застана една слугиня, а зад нея потен прашен войник, задъхан от дългото бягане с доспехи.

— Господарке…

Мара усети как стомахът й се свива. Започваше се. Успя обаче да запази спокойствие и каза твърдо:

— Говори.

Войникът се тупна с юмрук над сърцето в поздрав.

— Господарке, командирът изпраща вест, че бандити са нападнали стадата ни.

— Пригответе ми носилката. Бързо!

— Веднага, господарке. — Слугинята се обърна и затича.

Мара нареди на войника:

— Събери ескорт.

Той отдаде чест и също тръгна. Мара съблече леката къса роба, която цуранските благородници предпочитаха в дома си, пусна я в ръцете на дотичалата млада слугиня, докато друга й поднесе пътната роба, по-дълга и без деколте. Мара уви врата си с лек шал, за да не се виждат синините от шнура на удушвача, и излезе.

Носачите чакаха мълчаливо, само по препаски заради жегата. До тях четирима войници трескаво закопчаваха шлемовете и проверяваха оръжията си. Вестоносецът подаде почтително ръка на Мара и я изчака да се настани на подплатената седалка. Носилката се люшна и робите почти затичаха към пасищата: разбираха нуждата да се бърза.

Стигнаха много по-бързо, отколкото предполагаше Мара — много преди да стигнат границите на имението. Това беше лошо: бандитите не биха се осмелили да нападат самото имение, ако патрулите бяха достатъчно силни.

— Какво е станало? — попита раздразнено Мара.

Кейоке се отдели от двамата войници, с които проучваше следите по земята. Грубоватите му черти не показаха с нищо да е забелязал подпухналото й от плач лице. Шлемът с перата висеше на колана му. Ветеранът махна към няколко роби по препаски, които поправяха една счупена ограда, и докладва:

— Разбойници, господарке. Десет или дузина. Убили са пастирчето, счупили са оградата и са отмъкнали няколко нийдри.

— Колко? — Мара му махна да й помогне да слезе от носилката.

След месеците в кънтящите каменни стени на манастира тревата под краката й носеше странно чувство. Както и неочакваната миризма на разровена пръст и лозите кала, които се виеха по оградата. Мара не позволи на тези усещания да я разсеят и поздрави Джикан с намръщване, копиращо това на баща й, когато нещо в имението се объркаше.

Хадонрата не бе имал голям контакт с бившия лорд на Акома, но този поглед беше легендарен. Мъжът се поклони, пръстите му стискаха нервно инвентарния списък.

— Господарке, загубила си три или четири крави. Ще знам със сигурност, щом съберем пръснатите.

Мара повиши глас над мученето на разтревожените животни и подвикванията на пастирите. Дългите пръчки свистяха, камшиците плющяха, докато прибираха добитъка към по-сигурни пасища.

— Пръснати ли?

Вместо Джикан отговори Кейоке, като тонът му беше по-подходящ за бойно поле на варварския свят, отколкото за отъпкана ливада.

— Животните на това пасище са били предназначени за разплод. Миризмата на кръв ги е стреснала и се са разбягали, което е предупредило пастирите. — И погледна разтревожено към далечната гора.

— Какво има, Кейоке? — попита Мара. — Едва ли е загубата на няколко крави и един убит роб, нали?

— Не, господарке. — Старият воин поклати глава, без да откъсва очи от гората. — Съжалявам за собствеността, но кравите и момчето са по-малкият проблем. — Хвърли поглед към надзирателя, който викаше на робите да забият нов кол за оградата. — Всички сме нащрек, откакто хамойското псе опита да отнеме живота ти. Това не са обикновени крадци. Ударили са и са се изтеглили през деня, което говори за планиране и добро познаване на патрулите ни.

Страхът натежа в стомаха й като буца лед.

— Шпиони? — попита тя с пресилено спокойствие. Лорд Анасати можеше да е организирал нападение от фалшиви „бандити“, за да прецени силите на Акома.

Кейоке докосна меча си.

— Не мисля, господарке. — Беше разчел мислите й. — Минванаби няма да е толкова нежен, а Анасати няма сили толкова на юг, за да организира такава атака толкова бързо. Не, това е работа на войници без господар.

— Сиви воини? — Мара се намръщи още повече, като помисли за грубите, лишени от клан мъже, които живееха в планините. В сегашното състояние на Акома подобна банда с добър командир можеше да се окаже не по-малко опасна от всеки заговор на враговете.

Кейоке изтупа праха от бедрата си и отново погледна хълмовете, над които се спускаше здрач.

— С твое позволение ще пратя съгледвачи. Ако това нападение е дело на сиви воини, те просто са искали да си напълнят коремите. Ще има огньове и пушек. Ако няма, значи вестта за слабостта ни е стигнала бързо до вражеските уши.

Не спомена контраатака. Сдържаното му поведение, противоположно на държанието на Накоя, потвърди подозренията на Мара, че открито стълкновение може да доведе до бедствие. Войниците на Акома бяха толкова малко, че дори не можеха да накажат крадците на добитък. „Колко ниско е паднал домът“, помисли Мара, но кимна в знак на съгласие и одобрение. Кейоке веднага започна да дава команди на войниците си. Носачите се приготвиха за потегляне, нетърпеливи да се върнат към изстиващата вечеря, но господарката не смяташе да тръгва. Накоя щеше да я мъмри, че се върти, където не й е мястото, но нуждата от още бойци изглеждаше част от корена на този проблем. Мара все още не искаше да приеме женитбата за единствено решение и махна на Кейоке да се приближи.

Той застана пред нея и се поклони, лицето му бе в сянката на падащия здрач.

— Свечерява се, господарке. Ако искаш да говорим, нека първо се приберем. Безопасността ти може да е застрашена в тъмното.

Мара кимна, позволи на ветерана да я настани в носилката и подхвана проблема.

— Започна ли да набираш нови войници?

Кейоке заповяда на носачите да потеглят и тръгна до носилката.

— Господарке, двама от хората ми се свързаха с братовчеди в други градове и помолиха за млади синове, които да постъпят на служба. След седмица-две ще накарам да го направят още двама. Ако действаме в по-голям мащаб, всяка казарма от Амболина до Дистрати ще узнае, че Акома е слаба.

— Дали да не закупим договори?

— Наемници? Охрана на кервани? — Кейоке забърза, за да не изостава от носачите. — Невъзможно. Няма да са надеждни. Мъже без кръвна клетва към натамито на Акома ще са безполезни. Няма да дължат чест. Срещу бащините ти врагове трябват воини, които да се подчиняват безпрекословно и да са готови да умрат, ако се наложи. Ако ми покажеш някой, който ще умре за пари, ще го взема веднага. Не, господарке, домовете ползват наемници само за най-проста работа, като охрана на складове или патрулиране срещу крадци. И то само за да освободят воините си за по-почетна задача.

— Но все пак ще ни трябват наемници — каза Мара. — Поне за да държим сивите воини далеч от нийдрите.

Кейоке откопча шлема си и погали перата в падащия мрак.

— В по-добри времена, да. Но не сега. Половината, които наемем, вероятно ще са шпиони. Не искам да оказвам чест на хора без господар, но трябва да попълним силата си бавно.

— И ще умрем. — Мара стисна зъби горчиво, усещаше, че предложената от Накоя женитба става все по-вероятна.

Кейоке спря носачите, притеснен от настроението й, и я погледна в очите.

— Господарке?

— Колко остава, докато лорд Минванаби научи колко дълбоки щети е нанесло коварството му? — Лицето й беше блед овал между белите завеси. — Рано или късно някой от шпионите ще научи, че домът ни е слаб и разполагаме само с шепа воини, които поддържат илюзия за стабилност. Далечните ни владения също са беззащитни. Пазят ги старци и необучени момчета с парадни доспехи. Живеем като газени, затаили сме дъх и се надяваме, че харултът няма да ни стъпче! Но тази надежда е измамна. Скоро ще ни разкрият. След това враговете ще ни ударят с брутална сила.

Кейоке си сложи шлема и пръстите му бавно започнаха да затягат каишката.

— Войниците ще умрат, за да те защитят, господарке.

— Това казвам, Кейоке. — Веднъж започнала, Мара не можеше да удържи тежката безнадеждност, която я бе обзела. — Всички ще умрат. Ти, Папе, дори Накоя. След това враговете, които убиха баща ми и брат ми, ще ми отсекат главата и ще я отнесат заедно с натамито, на лорд Минванаби… И Акома ще изчезне.

Старият воин наведе мълчаливо глава. Не можеше да отрече думите на господарката си, нито да предложи някаква утеха. Нареди на носачите да тръгнат към къщата, към светлината, красотата и изкуството, които бяха в основата на наследството на Акома.

Когато робите стъпиха на застланата с чакъл пътека, Мара се засрами от избухването си и спусна завеските, за да се скрие от поглед.

Кейоке усещаше, че тя може би плаче, и гледаше право напред. След смъртта на лорд Сезу и сина му оцеляването с чест изглеждаше непостижима задача. Но заради господарката, чийто живот пазеше, не искаше да се поддаде на вярванията на останалите войници. Че боговете са хвърлили прокоба над Дома и че силата на Акома е безвъзвратно отминала.

Мара заговори с неочаквано решителен тон и го откъсна от мислите му.

— Кеойке, какво ще стане, ако умра, а ти оцелееш?

Той махна към хълмовете, където се бяха оттеглили бандитите с плячката.

— Ако нямам позволението ти да си отнема живота, ще стана като тях, господарке. Скитник без господар и без цел, сив воин, без цвета на някой дом.

Мара отмести малко завеските и го погледна.

— Значи разбойниците са такива?

— Някои. Други са обикновени престъпници, крадци, обирджии, убийци. Но мнозина са воини, надживели господарите си.

На входа ги чакаше Накоя с малка група слуги. Мара заговори по-бързо:

— А те дали са честни, Кейоке?

Командирът я изгледа без следа от порицание.

— Войник без дом не може да има чест. Преди да загинат господарите им? Предполагам, че са били добри хора. Но да надживееш стопанина си е знак за наказание от боговете.

Носилката влезе в двора и носачите я спуснаха на земята. Мара отметна завесите и прие помощта на Кейоке.

— Командире, ела в покоите ми тази вечер, след като съгледвачите се върнат. Искам да обсъдим един план, докато останалите спят.

— Както заповядаш, господарке. — Кейоке се поклони и притисна юмрук до сърцето си в официален поздрав. Мара си помисли, че вижда намек за одобрение на коравото му лице.

Разговорът с Кейоке се проточи. Звездите проблясваха като лед. Луната светеше меднозлатисто в зенита си.

— Господарке, планът ти е опасно дързък — каза накрая Кейоке. — Но както човек не очаква нападение от газен, може и да проработи.

— Трябва да проработи! — Мара изправи рамене. — Иначе гордостта ни ще се срине. Искането на сигурност срещу брак не носи чест, а награждава тези, които заговорничат срещу нас. Нашият дом няма да е вече сериозен участник в Играта и духовете на предците ми ще се разбунтуват. Смятам, че баща ми би казал, че безопасността не е най-добрият път.

Кейоке си сложи шлема и го закопча внимателно, сякаш се подготвяше за битка.

— Както наредиш. Но не ти завиждам как ще обясниш всичко на Накоя. — Поклони се, стана и тръгна към паравана към двора.

Открехна го и излезе. Луната осветяваше лехите с цветя. На нейния фон раменете на командира изглеждаха по-изпънати, а стойката му по-малко напрегната. Мара беше облекчена, че Кейоке приветства воинско разрешение на проблемите на Акома. Беше се съгласил с рискования й план, вместо да настои за обвързването с брак към милостта на по-силен дом. Беше едновременно уплашена и ободрена.

— Ще се омъжа при мои условия, или никога — прошепна Мара. След това легна.

Сънят не идваше. Спомените за Лано се преплитаха със спомени за нафуканите синове на великите домове, от които трябваше да избере ухажор.

Очертаваше се гореща сутрин. От юг духаше сух вятър и влагата на дъждовния сезон бе останала само по сенчестите места. Пастирите караха стадата нийдра сред облаци от прах. Мара закуси във вътрешната градина под приятната сянка на дърветата. Бълбукането на водата във фонтана я успокояваше. Носеше шафраненожълта роба с висока яка и изглеждаше по-млада от седемнайсетте си години. Очите й блестяха ярко, а на лицето й нямаше и следа от сънливост. Но гласът, с който повика Накоя, беше изпълнен с твърд авторитет.

Старата дойка беше кисела, както обикновено сутрин. Призивът на Мара бе дошъл, когато се обличаше, и косата й беше набързо вързана назад, а устните й бяха раздразнено свити. Тя кимна рязко и попита:

— Какво ще желае господарката?

Лейди Акома й махна да седне. Накоя отказа. Коленете я боляха, а беше твърде рано да спори с опърничавото момиче, чиито действия можеха да съсипят честта на предците.

Мара й се усмихна сладко.

— Накоя, премислих съвета ти и виждам мъдрост в женитбата, за да попреча на вражеските заговори. Подготви ми списък с подходящите кандидата, защото ще имам нужда от помощ при избора. Свободна си. Ще говорим пак, когато си готова.

Накоя примигна, изненадана от тази промяна. След това присви очи. Тази примиреност със сигурност беше подготовка за нещо друго, но цуранската етика забраняваше на слугата да пита директно. Старата дойка се поклони, крайно подозрителна, но безсилна.

— Както повелиш, господарке. Нека мъдростта на Лашима те води.

И излезе, като мърмореше под нос. Мара отпи от чочата с маниерите на благородна дама, изчака малко и извика вестоносеца си.

— Доведи Кейоке, Папевайо и Джикан.

Двамата воини дойдоха още преди да допие чашата си. Кейоке носеше великолепно лъснатата си броня. Папевайо също беше с бойно снаряжение, черната лента на осъдените бе завързана изрядно като колана на меча му. Изражението му изобщо не се беше променило. Мара си помисли, че в живота й има много малко неща, по-стабилни от Папевайо.

Кимна на слугинята с чочата и този път Папе прие димящата чаша.

Кейоке отпи от питието си, без да сваля шлема, сигурен знак, че обмисля стратегията.

— Всичко е готово, господарке. Папе се погрижи за оръжията и броните, а водач Тасидо надзирава упражненията. Докато не се стигне до истински сблъсък, воините ти ще изглеждат убедително.

— Добре. — Мара беше твърде нервна, за да довърши чочата; избърса потните си длани в скута си. — Сега ни трябва Джикан, за да приготви примамката.

Хадонрата се появи след момент. Поклони се, потен и задъхан, сякаш беше тичал. Дрехите му бяха прашни и все още носеше списъка с животните от пасището.

— Извинявам се за външния си вид, господарке. По твоя заповед пастирите и робите…

— Знам, Джикан — прекъсна го Мара. — Честта ти е неопетнена и предаността ти е възхитителна. Имаме ли реколта и стока за търговски керван?

Изненадан от похвалата и рязката смяна на темата, хадонрата отпусна рамене.

— Имаме шест каруци с долнокачествена тиза, която пазехме за угояване на добитъка, но незаплодените ще се оправят и без нея. Преди два дни отбихме последните сукалчета. Имаме малко кожи, които може да се продадат на сарачите. — Личеше му, че е объркан. — Керванът ще е много малък. Нито зърното, нито кожите ще донесат добри печалби. — Поклони се уважително. — По-добре е да изчакаме, докато дойде производственият сезон.

— Не — каза Мара. — Искам да подготвиш керван.

— Добре, господарке. — Пръстите на хадонрата пребледняха около списъка. — Ще пратя вест на агентите ни в Сулан-Ку…

— Не, Джикан. — Мара рязко стана и тръгна към фонтана. Топна ръка, извади я и капките заблестяха по пръстите й като бижута. — Искам керванът да отиде до Холан-Ку.

Джикан погледна стреснато Кейоке, не видя неодобрение по суровото лице на командира и заговори нервно, почти умолително:

— Господарке, ще се подчиня, но смятам, че стоките трябва да бъдат изпратени в Сулан-Ку и надолу по реката към Джамар с кораб.

— Не. — Мара сви юмрук и капките се разтекоха по мраморната плоча. — Искам каруците да пътуват по земя.

Джикан отново погледна Кейоке, но командирът и телохранителят стояха и гледаха право напред, неподвижни като изсъхнали на слънцето дървета уло. Хадонрата се пребори с притеснението и отново се примоли:

— Господарке, планинският път е опасен. В горите е пълно с разбойници, а ние нямаме достатъчно войници, за да ги отблъснем. Охраната на такъв керван ще остави имението без защита. Съветвам те да не го правиш.

Мара се усмихна като палаво момиченце.

— Керванът няма да намали защитата ни. Папевайо ще поведе група лично подбрани мъже. Дузина от най-добрите ни войници трябва да са достатъчни, за да отблъснат разбойниците. Те нападнаха стадата ни и вече нямат нужда от храна, а каруци с толкова малко охрана със сигурност няма да носят нищо ценно.

Джикан се поклони, тясното му лице бе замръзнало.

— Тогава по-добре да не пращаме никаква охрана. — Мъчеше се да прикрие недоверието си, но не смееше да накърни честта на господарката, като й се опълчи.

— Не. — Мара оправи гънките на робата си. — Трябва ми почетна стража.

На лицето на Джикан за миг се изписа ужас. Явно господарката бе загубила напълно ума си, щом се канеше да тръгне на такова рисковано пътуване.

— Върви, Джикан — каза Мара. — Изпълни нарежданията ми.

Хадонрата хвърли кос поглед към Кейоке, сякаш беше сигурен, че исканията й ще предизвикат протест. Но старият командир само сви рамене, сякаш казваше, че няма какво да се направи.

Джикан се поколеба, но честта не му позволяваше да противоречи. След остър поглед от страна на Мара се поклони и тръгна с увиснали рамене. Вчера лейди Акома бе похвалила преценката му, а днес сякаш Лашима й бе дала инстинктите на нийдра.

Слугите запазиха абсолютно мълчание. На лицето на Кейоке под перата на шлема не помръдваше с мускул. Само Папевайо срещна погледа на господарката си и ъгълчетата на устата му леко се извиха, сякаш щеше да се усмихне.