Дъщеря на Империята

3. Нововъведения

Прахолякът се завихряше.

Силният вятър въобще не намаляваше жегата, а от дразнещия прах нийдрите кихаха. Дървените колела на трите каруци, съставляващи кервана на Мара, скърцаха по настлания път.

Изкачваха се бавно по хълмовете, оставяйки назад равнините… и границите на владенията на Акома. Лакираните в зелено спици отразяваха светлината и сякаш мигаха при въртенето си, а после преставаха рязко, когато камъните забавяха хода им. Коларите подвикваха окуражително на нийдрите, които се инатяха, понеже пасищата и оборите оставаха назад. Робите носеха носилката внимателно по грубия терен, за да не друсат господарката си. Обикновено търпеливата Мара час по час ги канеше да бързат — искаше да прекосят хълмовете, преди да се стъмни.

Дърветата покрай пътя предлагаха удобно укритие — преплетените им клони и гъстият храсталак хвърляха дълбока сянка, в която можеха да се спотайват войници. А и каруците бяха сериозен недостатък. Не можеше да се чуе нищо от мученето на нийдрите и постоянното скърцане на колелата, а прахолякът пречеше и на най-зоркото око. Дори най-коравите ветерани изглеждаха изнервени.

Слънцето бавно се изкачваше към зенита. Долината зад тях беше замъглена от мараня. Дългоопашати кетсо се разбягваха, когато колелата на каруците изтрополяваха покрай камъните, на които се печаха. Водещият впряг и носилката стигнаха превала и Кейоке даде сигнал за спиране. Носачите свалиха носилката под сянката на едно дърво и отправиха мълчалива благодарна молитва. Коларите и бойците останаха на пост под бдителния поглед на Папевайо.

Отпред се виждаше стръмна клисура, прорязваща източните склонове на планините Киамака. Пътят се извиваше стръмно надолу, към дъното й, където течеше поток.

Кейоке се поклони на Мара и посочи едно място в дъното на клисурата, където не растяха дървета и земята бе утъпкана.

— Господарке, съгледвачите ни намериха там топла пепел и остатъци от заклана нийдра. Има следи от лагер, но крадците са продължили. Несъмнено се местят постоянно.

Мара заслони очите си с длан и огледа клисурата. Носеше пищна роба с избродирани на ръкавите птици и шарен колан. На врата си имаше копринен шал, а китките й бяха отрупани с нефритени гривни, полирани от нехуманоидните чо-джа почти до прозрачност. Дрехите й бяха прекалено натруфени, но очите й бяха напрегнато сериозни.

— Мислиш ли, че ще ни нападнат?

— Не знам. — Кейоке отново огледа клисурата, сякаш силата на волята му можеше да разкрие дебнещите бандити. — Но трябва да се подготвим за всеки ход на съдбата. Трябва да действаме, сякаш сме под постоянно наблюдение.

— Тогава да продължаваме — отвърна Мара. — Водоносецът да разнесе вода, та войниците и носачите да се освежат. Така при потока ще спрем уж за да се разхладим и ще изглеждаме по-уязвими, отколкото сме в действителност.

Кейоке отдаде чест.

— Както заповядаш, господарке. Аз ще изчакам нашите хора. Папевайо поема командването на кервана. — В очите му се появи изненадваща загриженост и той добави нежно: — Пази се, господарке. Опасността за живота ти е съвсем реална. Рискът е голям.

Мара не трепна.

— Не е по-голям, отколкото би поел баща ми. Аз съм негова дъщеря.

Командирът й отвърна с една от редките си кратки усмивки и се отдалечи. Заповедите на Мара бяха изпълнени без мотане. Водоносецът мина покрай хората и раздаде от манерките на гърба си със скорост, придобита през дългогодишните военни кампании. След това Кейоке даде знак и Папевайо заповяда на кервана да потегля. Коларите завикаха, колелата заскърцаха и отново се вдигна прахоляк. Каруците прехвърлиха билото и започнаха опасното спускане. Само много набито око щеше да забележи, че охраната е намаляла с един войник.

Мара изглеждаше спокойна и достолепна, но изрисуваното ветрило трепереше в нервните й пръсти. Стряскаше се всеки път, щом носилката се люшнеше по-силно. Затвори очи и се замоли мълчаливо за благословията на Лашима.

Пътят надолу беше коварен и хората и животните трябваше да пристъпват бавно и внимателно. Под краката им се търкаляха камъчета. Мара бе затаила дъх. Стараеше се да не поглежда назад и да не дава друг знак, че керванът й не е тръгнал на нормално пътешествие.

Кейоке и войниците на Акома, които идваха след тях, не можеха да слязат по пътя, защото щяха да ги забележат. Трябваше да заобиколят през горите. Докато не стигнеше до позицията, керванът беше беззащитен като кокошка пред приближаващия със сатър готвач.

Гората в дъното на клисурата бе още по-гъста. По влажната почва растяха папрати, по стеблата на дърветата се виеха лози. Носачите задишаха по-леко, благодарни на горската прохлада. След капризните ветрове на хребета на Мара й се струваше, че въздухът е някак застоял. А може би напрежението правеше обстановката потискаща? Щракането, с което отвори ветрилото си, накара най-близките войници да се обърнат рязко.

Тук дори скалите бяха покрити с дебел мъх и стъпките изобщо не се чуваха, а скърцането на каруците беше приглушено.

Очите на Папевайо непрекъснато оглеждаха сенките от двете страни на пътя. Ръката му бе на увитата с кожени ивици дръжка на меча. Мара го гледаше и мислеше за баща си, който бе умрял, знаейки, че съюзниците му са го предали. Зачуди се какво ли е станало с меча му, произведение на изкуството с резбована дръжка и ножница със скъпоценни камъни. Оръжието имаше гравирана птица шатра, а острието бе изработено по метода джесами, от триста парчета кожа от нийдра, изтънени като хартия и ламинирани изключително прецизно, защото и най-малкото въздушно мехурче би направило оръжието безполезно. Острието беше твърдо като метал и остро като легендарните стоманени мечове на древните. Може би сега го носеше някой варварски лорд, като трофей. Може би щеше да е честен човек, ако варварите имаха такова нещо като чест. Мара прогони тези ужасни мисли. Задушаваше се от сенките и потискащата тишина. Стисна ръце толкова силно, че насмалко да счупи деликатното дървено ветрило.

— Господарке, с твое позволение, искам да дам възможност на мъжете да отдъхнат и да напълнят манерките — каза Папевайо.

Мара се сепна, кимна и отметна потната коса от слепоочията си. Керванът беше стигнал до потока без инциденти. Колелата спряха да скърцат. Воините заеха защитна позиция, някои от робите и коларите се приближиха към тях и им предложиха сухари от тиза и сушени плодове. Други започнаха да се грижат за нийдрите. Носачите на Мара с облекчение спуснаха носилката и търпеливо зачакаха своя ред да се освежат в потока.

Папевайо дойде и коленичи пред господарката си.

— Лейди ще желае ли да слезе от носилката и да се разтъпче?

Мара протегна ръка и бродираният ръкав се свлече почти до земята. Скритият вътре кинжал се тръкна в китката й. Не беше свикнала с непознатата му тежест. Въпреки неодобрението на Накоя, се беше борила с Ланокота като дете, но оръжията никога не я бяха привличали. Кейоке беше настоял да вземе кинжала, въпреки че набързо скъсените кожени колани определено бяха за по-голяма ръка, а дръжката стоеше неловко в дланта й.

Земята до потока беше осеяна със следи от хора и животни, засъхнали след края на дъждовния сезон. Папевайо се наведе да гребне вода, а господарката му зачопли пръстта със сандала си; чудеше се колко ли от следите са от откраднат от Акома добитък. Беше чула от някакъв търговец, че на север бележат копитата на животните, за да улеснят проследяването им, ако ги откраднат. Но доскоро Акома разполагаше с достатъчно много войници, за да не прибягва до подобни мерки.

Папевайо вдигна капещия черпак.

— Господарке?

Мара се откъсна от мислите си, отпи и намокри с пръсти бузите и врата си. Минаваше обяд и светлината превръщаше войниците във фигури от блясък и сянка. Гората изглеждаше неподвижна, сякаш всичко живо спеше в следобедната жега. Мара потръпна. Ако бандитите дебнеха в засада, вече би трябвало да са ги атакували. Неприятната алтернатива я накара да погледне разтревожено бойния водач.

— Папе, ами ако сивите воини са заобиколили и са нападнали имението, докато пътувахме насам?

Воинът остави черпака на един камък. Каишките на бронята му изскърцаха, когато вдигна рамене и посочи с длани нагоре, за да покаже, че плановете зависят от капризите на съдбата.

— Ако бандитите нападнат имението, загубваме цялата си чест, защото най-добрите ти воини са тук. — Огледа гората, ръката му полегна небрежно на дръжката на меча. — Но не мисля, че ще стане така. Мъжете са в готовност. Започва да се разхлажда, но в гората не се чуват насекоми. — Внезапно отнякъде изписка птица. — А щом се обади каркас, значи се задава опасност.

От гората се чуха викове. Две силни ръце дръпнаха Мара към носилката. Гривните й се заплетоха в завеските, когато протегна ръка, за да запази равновесие. Тя се притисна във възглавниците, отметна завесата и видя как Папевайо изважда блестящия си меч. Кракът му закачи глинения черпак и го събори на камъните. Парчетата се посипаха по глезените на Мара. Воините й също извадиха оръжията си и се приготвиха да отблъснат атакуващите разбойници.

Между сгъстяващата се редица защитници Мара успя да зърне мъжете, които тичаха с размахани оръжия към каруците. Бяха мръсни, кльощави и парцаливи, но напредваха организирано, докато се опитваха да пробият линията на защитниците, а и многократно превъзхождаха войниците й. Мара знаеше, че баща й и брат й са воювали и в по-лоши ситуации на варварския свят, и се принуди да не трепне от трясъка на сблъскващи се мечове. Гласът на Папевайо се чуваше над шума на битката. По негов сигнал ветераните на Акома отстъпиха с почти механична дисциплина.

Атаката се разколеба. Отстъплението не носеше чест и обичайната цуранска тактика бе да се напада, а не да се заема защитна позиция. В следващия миг обаче изоставените каруци привлякоха вниманието на грабителите. Заобиколената от зелените брони на телохранителите Мара чу висок крясък. Нападателите спряха. Каруците бяха изоставени без сражение и около тях стояха само невъоръжените колари и водоносецът. Явно воините се бяха отдръпнали, за да защитят нещо по-ценно.

Бандитите се приближиха бавно и предпазливо. Мара видя между телата на защитниците си и боядисаните каруци как петкратно по-голямата вражеска сила ги заобикаля в полукръг.

Ромоленето на водата вече не се чуваше, заглушено от скърцането на доспехи и нервното дишане на напрегнати мъже. Папевайо бе заел позиция до носилката, като издялана статуя с вдигнат меч. За един безкраен момент сякаш всяко движение спря. След това някакъв мъж зад вражеските редици даде заповед и двама бандити махнаха покривалото на едната каруца. Мара усети как по гръбнака й се стича пот, когато започнаха да смъкват стоката на Акома от нея. Сега идваше най-трудният момент, защото за известно време хората й трябваше да удържат строя, без да се поддават на обиди и провокации. Войниците щяха да действат само ако бандитите застрашаваха Мара.

Разбойниците осъзнаха, че няма да има контраатака, развикаха се радостно и започнаха да разтоварват чувалите с тиза. Други се приближиха към стражите, любопитни какво толкова ценно охраняват. Мара забеляза мръсните им ръце, парцаливите им дрехи и некачествените им оръжия. Но начинът, по който ги стискаха, говореше за тренировки, умение и отчаяна нужда. Тези мъже бяха достатъчно отчаяни, за да убият или да умрат за каруца долнокачествена тиза.

Радостта им бе прекъсната от заповеднически вик.

— Спрете! — Бандитите замръзнаха. Някои още притискаха чувалите до гърдите си.

— Да видим какво друго ни е донесла съдбата. — Строен брадат мъж, очевидно главатарят на бандата, мина покрай хората си и тръгна към телохранителите на Мара. Спря с вдигнат меч и наперено изражение, което накара Папевайо да се напрегне.

— Спокойно, Папе — прошепна Мара, повече за да успокои себе си, отколкото да удържи Ударния водач.

— Какво е това? — възкликна бандитът и размаха подигравателно меча си. — Защо мъже с мечове, брони и чест от велик дом не се бият? — В гласа му обаче се прокрадваше безпокойство. Никой цурански воин не би се поколебал да атакува и да умре, защото смъртта в битка беше най-висшата чест. Следващата стъпка го доближи до носилката, той се наведе да погледне вътре и извика: — Жена!

Мара стисна ръце в скута си. Вдигна глава и видя, че главатарят се усмихва доволно. После се обърна към хората си, сякаш дузината воини, които стояха между него и плячката, не бяха пречка.

— Чудесен ден, мъже. Керван, заложница и нито една капка кръв за Червения бог!

Бандитите оставиха чувалите с тиза и се скупчиха, насочили оръжията си към войниците на Акома. Главатарят се обърна към Мара и подвикна:

— Надявам се, че баща ти или съпругът ти те обича и е богат. Или поне да е богат. Защото си наша пленница.

Мара отметна завесата на носилката, хвана ръката на Папевайо и се надигна.

— Може би си вадиш прибързани заключения, разбойнико.

Спокойствието й като че ли стресна бандита и той отстъпи, изненадан от самообладанието й. Но въоръжените мъже зад него не изгубиха кураж, а и още техни другари излязоха от гората.

Мара погледна стройния мъж в очите и попита твърдо:

— Как се казваш?

— Люджан, лейди. — Все пак оказа почит към благородничката. — И тъй като ще съм твой домакин за известно време, може ли да се осведомя за името ти?

Няколко бандити се засмяха, ескортът на Мара настръхна, но самата тя остана спокойна.

— Аз съм Мара, господарка на Акома.

На лицето на Люджан се изписаха смесени чувства: изненада, присмех, тревога — и накрая решение.

— Значи нямате баща или съпруг, лейди Акома. Ще трябва сама да преговаряте за откупа. — Докато говореше, очите му обхождаха гората зад Мара и Папевайо, защото уверената й поза и малкият й ескорт подсказваха за някаква нередност. Управляващите на Великите домове не се излагаха на риск без причина.

Държането му явно разтревожи и хората му, които бяха около сто и петдесет, и те изнервено се заоглеждаха за опасност, други бяха на ръба да налетят върху Папевайо и охраната без заповед.

Мара се усмихна, сякаш ситуацията не бе на път да се превърне в смъртоносна, и разклати гривните си.

— Командирът ми ме предупреди, че може да имам проблеми с негодници като вас. — Гласът й стана капризен. — Презирам го, когато е прав. Сега няма отърване от мрънкането му!

Някои от бандитите се разсмяха.

Папевайо се отпусна: знаеше, че господарката му се опитва да свали напрежението и да предотврати неминуемия наглед конфликт. Мара погледна към главатаря, като се опитваше да прецени настроението му. Той вдигна обидно меча си към нея и каза със смях:

— Радвам се, че не си послушала съветника си. В бъдеще ще е добре да приемаш напътствията му… Ако имаш такава възможност.

При тази заплаха войниците на Акома се напрегнаха. Мара докосна гърба на Папевайо да го успокои и отвърна наивно:

— Че защо да нямам такава възможност?

Люджан свали меча си с показно фалшиво съжаление.

— Защото, лейди, ако преговорите се провалят, няма да видиш командира си отново. — Очите му продължаваха да търсят скрита опасност. Всичко в това нападение изглеждаше нередно.

— Как така! — Мара тупна с крак, без да обръща внимание на породеното от държането на бандита напрежение сред ескорта й.

— Не знам на колко оценяваш свободата си, но знам колко ще ти взема на робските пазари в Мигран. — Люджан отстъпи половин крачка назад и вдигна меча си, защото при тази обида войниците на Акома едва се сдържаха да не атакуват. Бандитите вдигнаха оръжията си и се приготвиха за бой.

Люджан се оглеждаше гневно. Двете страни бяха на път да се сблъскат. Но нападение не последва. В очите на разбойника проблесна разбиране.

— Замислила си нещо, нали, красива господарке? — Думите му бяха полувъпрос, полутвърдение.

Мара неочаквано я досмеша от дебелоочието му. Наглостта и провокативните коментари очевидно целяха да я изпитат. Осъзна, че е била много близо до това да подцени този Люджан. Такъв мъж не биваше да бъде загубен! Тя опита да спечели време и сви рамене като разглезено дете.

Люджан пристъпи дръзко напред, пресегна се през стражите и опипа шала на врата й с мръсната си ръка.

И в същия миг усети внезапен натиск върху китката си. Погледна и видя, че мечът на Папевайо е на косъм да му отсече ръката. Разбойникът изви глава и погледна Ударния водач в очите.

— Има си граници — каза Папевайо.

Люджан бавно разтвори пръстите си и пусна шала. Усмихна се нервно и отстъпи от охраната на Мара. Стана още по-подозрителен и враждебен, защото при нормални обстоятелства докосването на благородничка щеше да му струва живота.

— Тук има някаква измама, лейди. Каква е тази игра? — Стисна меча си и хората му пристъпиха напред, очаквайки заповед за атака.

Осъзна, че Мара и войниците й поглеждат често към хребета, и изпсува.

— Управляваща лейди не би пътувала с толкова малко войници! Какъв съм глупак!

Пристъпи напред и хората му понечиха да нападнат, но Мара изкрещя:

— Кейоке!

Във въздуха изсвистя стрела и се заби в земята между краката на главатаря. Той спря, сякаш беше вързан на каишка. Залитна, после направи тромава крачка назад. От височината се чу глас:

— Още една крачка към господарката ми и си мъртъв! — Люджан се обърна и видя Кейоке с изваден меч. Командирът кимна мрачно и един стрелец изстреля сигнална стрела. Тя се извиси със свистене, заглушаващо командите към помощниците му. — Ансами! Месай!

От гората отвърнаха други викове. Разбойниците се обърнаха и видяха отблясъци от лъскави брони между дърветата и перата на офицерски шлем начело. Главатарят не знаеше пред каква сила е изправен и се извъртя да изкрещи команда за нападение.

Вторият вик на Кейоке го спря:

— Дакоя! Хюнзай! Напред! Готови за стрелба!

Сякаш отникъде изникнаха силуетите на стотина шлема и извити рогови лъкове. Вдигна се шум, сякаш няколкостотин войници приближаваха през гората, за да обградят поляната.

Главатарят махна и хората му спряха. Люджан усещаше неизгодната позиция и започна да се оглежда за измъкване. Виждаше само един старши офицер, но пък той бе извикал имената на четирима Ударни водачи. Люджан присви очи и прецени разположението на хората си. Ситуацията беше почти невъзможна.

Мара заряза детинската наивност и отсече:

— Люджан, заповядай на хората си да свалят оръжията.

— Да не съм луд? — Той беше обграден и притиснат, но се усмихна непокорно. — Лейди, поздравявам те за плана да се отървете от неприятните съседи, но трябва да ти припомня, че личната ти сигурност още е под въпрос. Ние може да сме в капан, но ти ще умреш с нас. — Дори при тези неблагоприятни обстоятелства се опитваше да извърти нещата в своя полза. — Може би можем да постигнем споразумение — допълни бързо. В гласа му се долавяше отчаян блъф, но нямаше и следа от страх. — Да речем, ако ни оставите да се изтеглим невредими…

Мара наклони глава.

— Вие ни подценихте. — Сложи ръка на рамото на Папевайо, за да го отмести, и нефритените й гривни изтракаха. Пристъпи между телохранителите си и застана срещу главатаря.

— Аз, Управляващата лейди на Акома, се изложих на риск, за да мога да разговарям с теб.

Люджан погледна към бойците в гората. По челото му изби пот и той я избърса с мръсния си ръкав.

— Слушам, лейди.

Мара го гледаше право в очите. Стражите й стояха зад нея като статуи.

— Първо свалете оръжията.

Люджан се засмя горчиво.

— Може да не съм талантлив командир, но не съм идиот. Ако трябва, ще се срещна днес с Червения бог, но няма да се предам заедно с хората си, за да ни обесите заради малко зърно и добитък.

— Вие откраднахте от Акома и убихте едно момче, но не си направих толкова труд само за да ви обеся, Люджан.

Думите й звучаха искрено, но разбойниците се колебаеха. Оръжията им трепереха, а очите им се местеха между основната сила на склона и малката група, охраняваща момичето. Напрежението нарастваше.

— Лейди, ако искаш да кажеш нещо, говори бързо, защото скоро ще се стигне до жертви и ние двамата ще сме първите.

Без заповеди и без да се съобразява с ранга, Папевайо мина пред Мара и застана пред главатаря на разбойниците.

— Ето какво гарантирам: предайте се и чуйте моето предложение — каза Мара. — Ако пожелаете да си тръгнете, след като ме изслушате, може да го направите безпрепятствено. Ако не нападате повече земите на Акома, няма да ви закачам. Давам ви думата си.

Люджан погледна хората си; съзнаваше, че стрелците следят всяко негово движение. Разбойниците бяха недохранени и болнаво кльощави. Повечето носеха само по едно оръжие, лошо изработен меч или нож. Малцина имаха хубави дрехи, а още по-малко доспехи. Нямаше да окажат голяма съпротива срещу отлично подготвените бойци на Мара. Главатарят заоглежда лицата и очите на хората, с които бе преживял наистина трудни времена. Повечето кимнаха, че ще последват примера му.

Люджан се обърна към Мара и въздъхна.

— Лейди, аз нямам дом, но малкото ми останала лична чест е в твои ръце.

Подаде меча си на Папевайо с дръжката напред, после, обезоръжен и напълно разчитащ на милостта на Мара, се обърна и махна на хората си.

Слънцето печеше над зелените доспехи на Акома и парцаливите рамене на разбойниците. Само птиците и ромоленето на потока нарушаваха тишината. Мъжете оглеждаха момичето с пищната роба и бижутата. Накрая един бандит пристъпи напред и пусна ножа си; последва го друг с дълъг белег на крака, след това трети и накрая цялата банда започна да се разоръжава. Остриетата падаха от отпуснатите пръсти в краката на воините на Акома. Скоро нито един разбойник не носеше оръжие.

Щом телохранителите й прибраха мечовете и ножовете, Мара пристъпи напред. Бандитите се разделиха, за да я пропуснат, притеснени от меча на Папевайо, който я следваше — Ударният водач имаше такова изражение, че дори най-храбрите не се осмеляваха да го предизвикат.

Папевайо помогна на Мара да се качи на една от каруците и лейди Акома погледна отгоре парцаливата банда и попита:

— Люджан, това ли са всичките ти хора?

Фактът, че все още не бе казала на стрелците си да свалят лъковете, накара главатаря да й отговори искрено.

— Повечето са тук. Петдесетина се грижат за лагера ни в гората. Още десетима наблюдават пътищата.

Мара запресмята.

— Значи командваш около дванайсет дузини. Колко от тях са били войници? Нека отговорят сами.

Към шейсетина от скупчените около каруците мъже вдигнаха ръце. Мара се усмихна окуражително и продължи:

— От кои домове?

Мъжете завикаха, горди с бившата си принадлежност:

— Сайдано!

— Алмач!

— Раймара!

Познати домове, повечето унищожени при издигането на Алмечо за Военачалник, преди Ичиндар да се възкачи на трона. Шумът намаля и Люджан добави:

— Аз бях Ударен водач на Котай, лейди.

Мара седна, намръщеното й изражение премина в тъга.

— Ами останалите?

Един едър, очевидно отслабнал от недохранване мъж пристъпи напред и се поклони.

— Господарке, аз бях фермер в именията на Котай, западно от Мигран. Когато господарят умря, побягнах и последвах този мъж. — И посочи Люджан. — Той се грижи добре за хората си, въпреки че животът ни беше мизерен и труден.

Мара махна към останалите разбойници и попита:

— Престъпници?

Люджан отговори вместо тях.

— Мъже без господари, лейди. Някои свободни фермери, загубили земите си заради данъци. Някои виновни за неподчинение. Мнозина са сиви воини. Но в нашия лагер не допускаме убийци, крадци и хора без принципи. — Той махна към горите. — Разбира се, наоколо има убийци. Вашите патрули намаляха през последните месеци, а пущинакът предлага добри убежища. Но в моята банда има само почтени разбойници. — Засмя се горчиво на собствената си шега. — Ако изобщо има такова нещо като почтени разбойници. — Намръщи се и изгледа Мара въпросително. — Сега, лейди, кажи защо те интересува съдбата на нещастници като нас?

Мара се усмихна, махна на Кейоке и той нареди на войниците си да се покажат. И щом излязоха от храстите, се видя, че не са бойци, а момчета, старци и роби, облечени в части от доспехи и зелени дрехи. Това, което изглеждаше като армия, всъщност беше отряд наполовина по-малък от бандата разбойници — събрани накуп работници и деца от именията на Акома.

Разбойниците се развикаха негодуващо, а Люджан поклати глава с изненада и възхищение.

— Господарке, какво значи това?

— Възможност, Люджан… За всички ни.

Слънцето хвърляше дълги сенки. Нийдрите пасяха до потока и отпъждаха насекомите с опашките си. Мара стоеше на каруцата и гледаше парцаливите бандити, които омитаха месото, плодовете и хляба от тиза, раздадени от хората й.

Въпреки че храната бе по-добра, отколкото разбойниците бяха виждали от месеци, Мара забелязваше очевидното им притеснение. Пленяването в битка означаваше робство. Такива бяха неоспоримите закони на живота. Фактът, че честта на Акома им бе гарантирала статус на свободни, и щедрият обяд, ги бяха изпълнили с колебливо доверие. Но странната млада Управляваща лейди още не бе казала какво иска от тях и бандитите оставаха подозрителни.

Мара ги огледа и реши, че не се различават много от работниците, войниците и робите в нейните имения. Но определено им липсваше едно качество. Дори да стояха пред нея в благороднически роби, пак щеше да знае, че са изгнаници. Видя, че привършват с обяда, и прецени, че е време да направи предложението си.

Погледна Папевайо и Кейоке, които стояха до каруцата, пое дъх и повиши глас.

— Аз съм Мара от Акома. Вие откраднахте от мен и сега сте ми задължени. Искам да изслушате думите ми, за да се освободите от това задължение с чест.

Люджан, който седеше в предната редица, остави чашата си с вино и отговори:

— Много мило, че лейди Акома се грижи за честта на бандитите. Всички в моя отряд сме съгласни с това.

Мара го погледна да види дали не й се подиграва. Вместо това видя в очите му интерес, любопитство и лек хумор. Май почваше да харесва този мъж.

— Разбрах, че сте извън закона по различни причини. Всички обаче смятате, че сте били отхвърлени от съдбата. — Човекът с дългия белег на крака извика в знак на съгласие, мнозина други закимаха. Мара продължи, доволна, че е привлякла вниманието им: — За някои от вас злощастието идва, защото сте надживели господарите си.

— И затова сме обезчестени! — подвикна един мъж с окъсани маншети.

— Нямаме чест! — извика друг като ехо.

Мара вдигна ръка да запазят тишина.

— Честта е в изпълнението на дълга. Ако човек пази далечна собственост и господарят му умре, без той да има възможност да го защити, това оставя ли го без чест? Ако воин е ранен в битка и лежи в безсъзнание, докато господарят му загива, негова ли е вината, че е оцелял? — Свали ръка — гривните й издрънчаха — и в гласа й прозвучаха заповедни нотки. — Всички, които са били слуги, фермери и работници, да вдигнат ръка.

Десетина веднага вдигнаха ръце. Другите се размърдаха нервно, чакаха да чуят какво ще е предложението.

— Трябват ми работници. — Мара обхвана пленниците с широк жест и се усмихна. — Ще ви позволя да служите при моя хадонра.

Редът изчезна. Всички бандити заговориха едновременно, от мърморене до викове, защото това предложение беше безпрецедентно. Кейоке размаха меча си за тишина, но един по-дързък фермер скочи на крака.

— Когато лорд Минванаби уби господаря ми, аз побягнах. Според закона трябва да съм роб на победилия лорд.

Гласът на Мара се извиси над виковете.

— Няма такъв закон! — Настана тишина и всички очи се обърнаха към нея. Тя се изправи ядосана, красива в богатите си дрехи, пред мъжете, които живееха от месеци и години в лишение, и заговори с твърда решимост: — Според традицията работниците са военна плячка. Завоевателят решава кой ще е по-ценен като свободен и кой като роб. Минванаби са мои врагове, така че ако вие сте плячка, аз решавам какви сте. И ви казвам: свободни сте.

Тишината стана потискаща като мараня върху нагрята от обедното слънце скала. Мъжете се размърдаха неспокойно, притеснени от нарушаването на реда, който диктуваше всеки аспект на цуранския живот. Такава промяна застрашаваше самите устои на непроменяната от векове цивилизация.

Мара разбираше объркването им. Погледна селяните, които изглеждаха почти обнадеждени, и сивите воини, които още бяха скептични, и реши да използва пример от учението на Лашима.

— Традицията, според която живеем, е като река, извираща от планините и спускаща се към морето. Никой не може да я накара да тече на обратно. Това би нарушило природните закони. Мнозина от вас са преследвани от злощастие, като Акома. Аз ви моля да помогнете да променим курса на традицията, както понякога бурите променят коритото на реката.

Спря и сведе очи към ръцете си. Моментът беше критичен, защото дори един разбойник да се възпротивеше, щеше да загуби контрол.

Тишината беше почти непоносима. След това, без да каже нищо, Папевайо свали шлема си, та всички да видят черната лента на обречените на челото му.

Щом видя, че осъден на смърт стой на почетно място в свитата на Велика лейди, Люджан възкликна изненадано. Мара се усмихна, горда от верността на Папе и от жеста, с който показваше, че срамът може да не е това, което диктуват традициите, и сложи ръка на рамото му.

— Този мъж ми служи с гордост. Няма ли сред вас хора, които да направят същото? — Обърна се към фермера, който бе избягал от Минванаби. — Ако лордът, убил господаря ти, иска още работници, нека да заповяда. — Кимна към Кейоке и останалите воини. — Минванаби ще трябва да се бие, за да ви вземе. А в моите имения ти ще си свободен.

— Вие предлагате вашата чест? — възкликна фермерът.

— Имате честта ми — отвърна Мара, а Кейоке се поклони, за да потвърди, че думите й са верни.

Фермерът коленичи и кръстоса китки в традиционен жест на покорство.

— Господарке, аз съм ваш. Вашата чест е и моя. — С тези думи човекът заявяваше, че е готов да умре също като воините, които защитаваха името на Акома.

Мара кимна официално, а Папевайо мина през бандитите и застана пред фермера. Усука въже около китките му, според древния ритуал, а след това го махна, за да покаже, че не е роб, а свободен човек. Още десетина мъже се скупчиха около него развълнувани и коленичиха, нетърпеливи да приемат предложението на Мара с надеждата за нов живот.

Кейоке нареди на няколко от воините си да заведат новозаклетите работници до имението и да ги оставят под командването на Джикан.

Останалите разбойници заслушаха с отчаяна надежда, когато Мара заговори отново.

— Какви са престъпленията на тези извън закона?

— Обидих жрец — извика един дребен мъж с болнав вид.

— Скрих зърно от бирниците, защото децата ми бяха гладни — каза друг.

Списъкът с дребни провинения продължаваше, но Люджан не бе излъгал, че в отряда му няма крадци и убийци.

— Ако искате напуснете, или останете на служба като свободни мъже — каза Мара. — Предлагам ви амнистия в границите на моите земи, като Управляваща лейди. — Имперската амнистия не влизаше в правомощията на благородниците, но магистратите едва ли щяха да се интересуват от съдбата на нисшите безименни работници, особено ако не се разчуеше.

Помилваните се зарадваха на хитростта на господарката и побързаха да се закълнат на Папевайо. Като работници на Акома можеше да са заплашени от враговете на фамилията, но това все пак беше за предпочитане пред досегашния им окаян живот.

Следобедните сенки се удължиха. Златистата светлина се процеждаше през рехавите клони на дърветата. Мара огледа оределите редици на бандата и спря погледа си върху Люджан.

— Слушайте внимателно, воини без господари. — Изчака радостните гласове на новозаклетите работници да заглъхнат по пътя. Изправи се — крехка до мускулестия Папевайо — и огледа останалите разбойници. — Предлагам нещо, което никой воин в историята на империята не е получавал: второ начало. Кой иска да дойде с мен в имението и да изкове наново честта си… като коленичи пред свещената градина и се закълне в натамито на Акома?

Над поляната се спусна тишина, сякаш никой не се осмеляваше дори да диша. След това настана истинска лудница. Мъжете крещяха въпроси, други викаха, решили, че знаят отговорите. Заразмахваха се мръсни ръце, някои от мъжете изтъкваха различни аспекти на законите, а най-развълнуваните тръгнаха към каруцата на Мара.

Папевайо спря устрема им с изваден меч, а Кейоке изкрещя заповедно.

Настъпи тишина — бандитите млъкнаха и се обърнаха към водача си. Какво щеше да реши той?

Люджан се поклони на момичето, което искаше да преобърне познатия му живот надолу с главата.

— Лейди, думите ти са… смайващи… и немислимо щедри. Но ние нямаме господари, които да ни освободят от предишната служба. — В очите му проблесна нещо като непокорство.

Мара го забеляза и се помъчи да разбере на какво се дължи то. Мъжът беше дори красив под цялата мръсотия, но сякаш се чувстваше заплашен — и внезапно Мара осъзна защо. Тези хора просто нямаха цел и живееха без надежда, ден за ден. Ако успееше да ги накара отново да хванат съдбата в собствените си ръце и да се закълнат на Акома, щеше да получи неимоверно ценни воини. Но първо трябваше да ги накара да повярват отново.

— Вие вече не сте на служба — каза тя тихо, почти нежно.

— Но ние сме се клели… — Гласът му премина почти в шепот. — Никой не е предлагал подобно нещо. Ние… Кой би могъл да знае кое е честно? — Люджан сякаш молеше Мара да отсъди кое е правилно, а останалите разбойници разчитаха на него.

Мара внезапно се почувства като неопитната седемнайсетгодишна послушница на Лашима и се обърна към Кейоке за помощ. И старият воин не я подведе. Гласът му остана спокоен, въпреки че изпитваше не по-малка неловкост от Люджан от това изкривяване на традициите.

— Воинът трябва да умре в служба на господаря, иначе губи честта си. Но, както посочи господарката, ако съдбата не е съгласна, човек не може да спори с боговете. Ако те не искат да служите на Акома, гневът им ще се стовари върху дома. Господарката поема този риск от свое и ваше име. Всички ще умрем, със или без намесата на небесата. Но по-дръзките от вас ще се противопоставят на съдбата… — той замълча многозначително — и ще умрат като воини.

Люджан не изглеждаше убеден. Дразненето на боговете можеше да доведе до пълно унищожение. Мизерното съществуване като разбойник поне даваше малък шанс да се реваншира, че не е умрял с господаря си, и да изкачи душата си малко по-нагоре при следващото завъртане на Колелото на живота.

Бандитите споделяха колебанията на главатаря и всеки спореше вътрешно в себе си. Папевайо почеса белега си и заговори замислено:

— Аз съм Папевайо, Първи ударен водач на Акома. Роден съм, за да служа на този дом, но баща ми и дядо ми имаха братовчеди на служба при Шинцаваи, Ведевайо, Анасати… — Млъкна и след като никой не се обади, добави още няколко дома.

Люджан стоеше неподвижно, с притворени очи, но един от бандитите зад него извика:

— Баща ми служеше на Ведевайо. Живях там, преди да постъпя на служба при лорд Серак. Казваше се Алмаки.

Папевайо кимна.

— Този ли Алмаки, който е братовчед на баща ми Папендайо?

Мъжът поклати глава.

— Не, но познавах и него. Наричаха го Алмаки Малкия, а баща ми беше Големия. Но имам и други братовчеди на баща ми, които служеха там.

Папевайо го дръпна настрани и двамата заговориха тихо.

След оживена дискусия бандитът се усмихна широко, а Ударният водач се поклони учтиво на Мара.

— Господарке, това е Торам. Вуйчо му е братовчед на мъж, който се оженил за сестрата на жената на племенника на баща ми. Той ми е братовчед и е достоен да служи на Акома.

Мара скри усмивката си с ръкав. Папе и очевидно хитрият Торам бяха използвали един простичък факт от цуранската култура. По традиция вторите и третите синове бяха свободни да постъпят на служба при други домове. Папевайо третираше сивия воин като младеж и заобикаляше напълно въпроса на Люджан за честта. Мара възвърна сериозния си вид и каза:

— Папе, приеми братовчед си на служба, ако желае.

Папевайо хвана рамото на Торам в братски жест.

— Братовчеде, призован си да служиш на Акома.

Мъжът вдигна брадичката си с новопридобита гордост и потвърди:

— Приемам!

Думите му задействаха останалите бандити, които се струпаха около стражите на Акома и започнаха да търсят общи роднини. Мара отново потисна усмивката си. Воините, както и благородниците, знаеха произхода си поне няколко поколения назад, както и многобройните чичовци, лели и братовчеди, дори само по име. Когато двама цурани се срещнеха за пръв път, започваше дълго осведомяване за здравето на роднините, докато не установяха кой стои по-високо в социалната стълбица. Нямаше почти никакъв проблем след сериозно разпитване хората да намерят обща връзка, която да им позволи да постъпят на служба.

Мара прие ръката на Папевайо и слезе от каруцата. Разбойниците се бяха стълпили на групи около стражите и подвикваха весело въпроси и отговори, докато уточняваха семейните връзки. Люджан поклати учудено глава и погледна Мара. В очите му се четеше одобрение и дори възхита.

— Лейди, хитростта, с която ни плени, беше майсторска… и дори само заради това щях да съм горд да ти служа. Това… — Той махна към развълнуваните мъже. — Това е направо невероятно. — Насмалко да се поддаде на емоциите, така че извърна глава за момент и преглътна тежко. След това я погледна: на лицето му бе надяната типичната маска на спокойствие, но очите му искряха.

— Не знам дали е правилно, но ще служа с радост и ще направя честта на Акома моя. Животът ми е твой, лейди. И дори да е къс, е добре, че отново ще нося цветове. — Очите му бяха вперени в нейните и следващите му думи я впечатлиха с искреността си. — Надявам се обаче да живея още дълги години, господарке, за да мога да ти служа. Защото мисля, че играеш Играта на Съвета. — За момент загуби самоконтрол, очите му се навлажниха, а на лицето му се изписа усмивка. — И мисля, че империята няма да е същата след теб.

Мара не каза нищо, а Люджан се поклони и тръгна към войниците на Акома, за да намери общи роднини, колкото и да са далечни. След това, с разрешението на Кейоке, изпрати вестоносци, които да повикат останалите му хора.

Отначало новодошлите гледаха с недоверие, но скептицизмът им бързо се стопи и също като другарите си и те започнаха да изреждат имена на роднини, за да възвърнат честта си, като постъпят на служба.

Следобедът премина и дърветата започнаха да хвърлят дълги сенки. Жегата намаля. Мара, доволна от деня, загледа как ято птици гагуин се спуска, за да се храни с раздвижилите се насекоми, и осъзна колко е уморена и гладна.

Кейоке, сякаш прочел мислите й, каза:

— Лейди, трябва да тръгваме, ако искаме да стигнем до именията, преди да падне мрак.

Мара кимна. Копнееше за меките възглавници в носилката, а не за грубите чували със зърно. Повиши глас, така че да я чуят всички.

— Командире, да тръгваме. Новите войници на Акома искат баня, топла храна и подслон в бараките, та нощната влага да не мокри завивките им.

Не успя да прикрие сълзите си при радостния вик, който последва. Мъжете, които доскоро бяха готови да се бият срещу нея, сега нямаха търпение да я защитят. Момичето отправи мълчалива благодарност към Лашима. Първата победа беше лесна, но всеки евентуален успех срещу силата на Минванаби и коварството на Анасати щеше да е изключително труден.

Отпусната на възглавниците в носилката, Мара си позволи да въздъхне облекчено. Страхът и колебанията, които бе потискала по време на преговорите с разбойниците, изплуваха зад уединението на завеските. Досега не беше признавала колко е уплашена. През тялото й премина неочаквана тръпка. Знаеше, че сълзите ще съсипят скъпата коприна на робата, и затова подсмръкна и сдържа плача си. Лано се подиграваше на емоционалните й изблици в детството и я дразнеше, че не е цуранка — макар че не се очакваше жените да са толкова сдържани, колкото мъжете.

Спомни си смеха му и факта, че баща й никога не бе демонстрирал каквато и да е несигурност, и затвори очи в опит да се успокои. Сякаш чуваше в главата си гласа на сестрата на Лашима, която я обучаваше в храма. Опознай натурата си, приеми всички аспекти и ще успееш да я овладееш. Отричането на себе си е отричане на всичко.

Подсмръкна отново. Вече и носът й протече. Тя издърпа ръкавите си до лактите и мълчаливо призна истината. Беше ужасена, особено когато мислеше, че бандитите може да са нападнали имението, докато тя ги търси из хълмовете.

Отново се сгълча: това не беше държането на една Управляваща лейди! Внезапно разбра къде се коренят чувствата й. Въобще не знаеше как трябва да се държи като Управляваща лейди. Липсваше й каквото и да било обучение за управление. Беше храмова послушница, хвърлена в най-смъртоносното състезание в империята.

Спомни си един от ранните уроци на баща си. Колебанията могат само да навредят на човек да действа решително. В Играта на Съвета да се поколебаеш значеше да умреш.

Погледна през завесите към новопридобитите си служители, за да избегне мисленето за тези слабости. Въпреки мърлявите дрехи, изпитите лица и уплашените очи тези мъже бяха войници. Но Мара видя и нещо, което не бе забелязала досега: тези престъпници, дори дръзкият Люджан, бяха уплашени, също като нея. Това й се стори странно, докато не осмисли засадата от тяхна гледна точка. Въпреки че бяха много по-малко от разбойниците, воините на Акома бяха корави ветерани с пълна екипировка. А повечето от сивите воини не бяха виждали свястна храна от години. Освен това бяха въоръжени с грубо изработени или откраднати некачествени мечове и ножове. Само неколцина имаха нещо като щитове и никой не носеше броня. Да, мнозина от тези отчаяни мъже бяха очаквали някои от окаяните им братя да загинат този ден. И всеки се бе чудил дали ще попадне в тази бройка.

Мъжете маршируваха, без да подозират, че ги наблюдава. Лицата им издаваха множество емоции, сред които надежда и страх от разочарование, Мара се отпусна на възглавниците и загледа пъстрата тапицерия на носилката. Как така бе започнала внезапно да вижда тези неща на хорските лица? Нима страхът й бе отключил някакво скрито възприятие? Внезапно присъствието на брат й изпълни съзнанието й, сякаш Ланокота стоеше до нея. Ако затвореше очи, можеше да чуе тихия му шепот: „Порастваш, сестричке“.

Вече не можеше да сдържа сълзите си. Сега хлипането не идваше от мъка, а от оживление, подобно на радостта, когато Лано бе спечелил за последно летните игри в Сулан-Ку. Него ден Мара и баща й се радваха като селяни на трибуните. Не се притесняваха за социален статус и благоприличие. Само че сега емоцията беше десетократно по-силна.

Беше спечелила. Радваше се на първата си победа в Играта на Съвета и преживяването замъгляваше разсъдъка й и я караше да желае нещо по-голямо. За пръв път в живота си разбираше защо великите лордове се борят и дори умират за възможността да спечелят чест.

Усмихна се през сълзи и позволи на поклащането на носилката да я успокои. Никой от противниците й в невидимата игра на цуранската политика нямаше да разбере за този ход. Поне не директно и за известно време. Въпреки че коварството на Минванаби беше намалило гарнизона й до петдесет човека, тя вече командваше повече от двеста. Из цялата империя имаше разпръснати сиви воини, така че можеше да изпрати хората си да вербуват още. Ако изпращането на кутията с перото и въжето й спечелеше още седмица от лорд Минванаби, можеше да разполага с петстотин войници, които да отблъснат следващия му ход. Изпълни я радост. Усещаше вкуса на победата! От спомените й се надигнаха два гласа. Единият беше на обучаващата сестра: „Дете, не се поддавай на изкушенията на властта и триумфа, защото те са временни“. Но Лано я съветваше да оцени постиженията си. „Радвай се на победата, докато можеш, Мара-ани. Радвай се, докато можеш“.

Отпусна се уморено и опита да успокои съзнанието си. Усмихна се в уединението на носилката си, докато робите я отнасяха към къщи в настъпващата вечер. Знаеше, че ситуацията й е почти безнадеждна, но щеше да приеме съвета на Лано. Трябваше да се наслади на живота, докато имаше възможност.

Колелата на каруците скърцаха, нийдрите пръхтяха, прахолякът от маршируващите мъже оцветяваше въздуха в златисто. Залезът преминаваше в сумрак, докато странният керван от дрипави войници приближаваше към именията на Акома.

В осветения от факли главен двор цареше хаос. Пристигането на безстопанствените работници бе създало доста работа за Джикан и хората му, защото трябваше да се намерят места за настаняване и вечеря. А когато дойде и керванът с парцаливите недохранени воини на Люджан, хадонрата вдигна ръце към небето и се примоли боговете да сложат край на този невъзможен ден. Беше гладен и знаеше, че жена му ще го гълчи, защото е изпуснал приспиването на децата, но нареди готвачите да приготвят нов казан с тиза и да нарежат студено месо и плодове. След това, наваксвайки с енергичност не особено впечатляващото си телосложение, започна да записва имената на хората, за да разбере кой има нужда от дрехи и кой от сандали. Кейоке започна да разпределя новодошлите по отряди, а Джикан и помощниците му организираха група роби, която да разчисти пустите казарми и да застеле леглата. Люджан прие ролята на офицер, без да чака официално назначение, и помагаше, когато трябва и със заплахи, за уреждането на нещата.

Сред хаоса от мъже и каруци се появи Накоя, иглите в косата й се бяха разкривили от бързане. Погледна за миг парцаливата група, след което продължи направо към носилката на Мара. Проби си решително път през тълпата и стигна до нея точно когато Папевайо помагаше на господарката да слезе. Мара беше схваната от пътуването и замаяна от факлите, но забеляза мълчаливия момент, в който Бойният водач я предаде в ръцете на Накоя. Невидимата граница между владенията на телохранителя и дойката бе на прага на главната сграда.

Накоя я придружи до покоите й, една крачка зад рамото й, както беше прието. Щом влязоха, махна на прислужниците да се оттеглят и затвори плътно параваните. Изражението й в трепкащите сенки беше неразгадаемо.

Мара започна да сваля гривните и бижутата, използвани като маскировка за военната й хитрост, а дойката заговори с корави нотки в гласа:

— Какво е това внезапно завръщане? И какви са всичките тези дрипльовци?

Мара пусна една брошка и нефритената огърлица в ковчежето. След напрежението, опасността и последвалата опияняваща еуфория заповедническият тон на дойката я накара да стисне зъби. Запази обаче самообладание и свали пръстените си един по един, докато излагаше в подробности плана за попълване на гарнизона на Акома.

Последното бижу падна на купчината, а Накоя повиши глас:

— Осмелила си се да заложиш бъдещето на Акома на толкова лошо замислен план? Момиче, знаеш ли какво си рискувала? — Мара се обърна и видя, че лицето на дойката е почервеняло, а юмруците й са свити. — Ако дори един от тези бандити беше замахнал, мъжете ти щяха да умрат, докато те защитават! И за какво? За да останат само десетина в тази празна обител, когато дойде Минванаби? Кой щеше да защити натамито? Не Кеойке и Папевайо. Те щяха да са мъртви! — Старицата се разтресе в почти истеричен гняв. — Можеше да те изнасилят всичките! Можеше да те убият!

Извиси глас, неспособна да удържи гнева си.

— Вместо тази… безразсъдна авантюра… трябваше да помислиш за подходящ брак. — Сграбчи ръцете на Мара и я разтърси, сякаш още беше дете. — Ако продължаваш с твърдоглавите си глупости, ще откриеш, че единственият кандидат е син на търговец на тор, който се опитва да купи име за семейството си, докато главорези и крадци на добитък охраняват имението ти!

— Спри! — Мара избута старицата настрани, стресната от твърдостта на собствения си глас. Заповедта й преряза тирадата на Накоя като коса и старицата млъкна. След миг понечи да каже още нещо, но Мара я прекъсна. — Казах, спри, Накоя. — Тонът й беше нисък и смъртоносно заплашителен, едва прикриващ гнева.

Мара погледна старата дойка, пристъпи напред и се приближи плътно до нея.

— Аз съм лейди Акома. — В думите й имаше частица от предишната твърдост, но гласът й полека омекваше. — Тя се взря в лицето на жената, която я бе отгледала, и заговори искрено.

— Майко на сърцето ми, теб обичам най-много от всички, които ми служат. — Очите й се присвиха и огънят се върна в думите й. — Но никога не забравяй и за миг, че ми служиш. Ако ме докоснеш така или ми говориш пак по такъв начин… ще наредя да те набият като кухненска робиня. Разбра ли?

Накоя потрепери и бавно наведе старата си глава. Смъкна се бавно на колене, кичури от разрошената й прическа се спуснаха по врата й.

— Моля господарката за прошка.

Мара се наведе и сложи ръце на раменете й.

— Най-стара и най-скъпа приятелко, съдбата промени ролите ни. Само допреди дни аз бях послушничка в храм, а ти моя майка и учителка. Сега трябва да ти заповядвам, както правеше баща ми. Ти ще ми служиш най-добре, като споделяш огромната си мъдрост. Но само аз ще избирам по кой път да тръгна.

Прегърна треперещата старица и добави:

— А ако се колебаеш, спомни си, че бандитите не ме плениха. Папе и Кейоке не умряха. Значи съм направила добър избор. Планът ми успя и възвърнахме малко от изгубеното.

Накоя помълча, след което прошепна:

— Права си.

Мара пусна старицата и плесна два пъти с ръце. Слугините побързаха да се погрижат за господарката си, докато дойката се надигаше от пода.

— Господарке, позволяваш ли да се оттегля? — попита старата дойка, разтреперана от порицанието.

Мара вдигна брадичка, докато една от слугините развързваше яката на робата й.

— Да, но се върни, след като се изкъпя. Имаме много за обсъждане. Мислих много за съвета ти. Дойде време да решим за женитбата.

Тъмните очи на Накоя се разшириха. Тези думи я изненадаха абсолютно особено с оглед на предишното избухване на Мара.

— Както пожелаеш, господарке.

Тя се поклони и излезе, като остави слугините да си вършат работата. В полутъмния коридор с облекчение изпъна гръб. Мара най-сетне бе приела ролята си на Управляваща лейди. И въпреки че резките думи я бяха ужилили лошо, показването на отговорност, която бе спечелила част за предците, й носеше дълбоко удовлетворение. Старата дойка кимна доволно. Благоприличието не беше от добродетелите на Мара, но поне момичето бе наследило куража и дързостта на баща си.

След един час лейди Акома се надигна от ваната. Две слугини загърнаха мокрото й тяло с кърпи, а трета избута параваните, които отделяха дървеното корито от спалнята. Като при всички цурански домове, броят и големината на стаите зависеше от подредбата на множеството паравани. Чрез плъзването на един например можеше да се стигне от спалнята в кабинета, без да се напуска централното помещение.

Все още бе горещо и Мара избра най-леката роба, която стигаше до средата на бедрата, беше полупрозрачна и нямаше бродерии. Денят я беше изморил и желаеше нещо простичко и отпускащо. По-късно, когато захладнееше, щеше да облече по-тежка роба. Пред Накоя и слугините можеше да си позволи тази непристойна, но удобна дреха.

По нейно нареждане една слугиня отвори малка секция към вътрешната градина, която бе винаги достъпна за съзерцание и размишляване. В централния двор можеше да се въртят дузина слуги, но хитрото разположение на храстите и бонзай осигуряваше зелен параван и скриваше присъствието им.

Накоя се появи и Мара й махна да седне срещу нея. След това зачака.

— Господарке, донесох списък с подходящи съюзи — започна Накоя.

Мара продължи да гледа навън, единственото й движение беше леко накланяне на главата, за да може слугинята да среше дългата й мокра коса. Накоя реши, че това й позволява да продължи, и разви свитъка със сбръчканите си ръце.

— Господарке, ако искаме да оцелеем след заговорите на Минванаби и Анасати, трябва да подберем съюза си внимателно. Мисля, че имаме три възможности. Може да се съюзим със стара и славна фамилия, чието влияние е взело да запада. Може да изберем съпруг от нова могъща и богата фамилия, която търси чест, традиция и политически съюз. А може и да потърсим фамилия, която ще се съюзи с теб, защото името ти ще допринесе за техните амбиции във Великата игра.

Накоя млъкна, за да й даде възможност да реагира. Младата жена продължи да наблюдава градината, челото й бе съвсем леко намръщено. Слугинята свърши с ресането, прибра косата й в спретнат кок, поклони се и излезе.

Накоя чакаше. Видя, че Мара не помръдва, прочисти гърлото си и продължи с неприкрито нетърпение:

— Изключих фамилиите, които са могъщи, но им липсва традиция. Най-добре ще е да се омъжиш за син на дом, който има могъщи съюзници. Това означава, че може да се сблъскаш със съюзници на Минванаби и особено на Анасати, което оставя съвсем малко възможности. — Вдигна поглед отново, но лейди Акома сякаш слушаше само песента на насекомите, които се бяха разбудили след залеза.

Слугите започнаха да палят лампи и Накоя видя, че намръщването на лицето на Мара се е задълбочило. Старата дойка вдигна пергамента настойчиво.

— От тези, които биха били заинтересовани, най-добър избор изглежда…

Мара заговори внезапно.

— Накоя, ако Минванаби са най-могъщата фамилия в империята, то коя е най-политически свързаната?

Накоя остави списъка в скута си.

— Анасати, без съмнение. Ако ги нямаше Анасати, списъкът щеше да е пет пъти по-голям. Лорд Анасати е изковал съюзи с половината могъщи лордове на империята.

Мара кимна, загледана в нещо, което виждаше само тя.

— Реших.

Накоя се наведе напред, внезапно притеснена. Мара дори не бе погледнала списъка, който дойката бе продиктувала на писаря. Момичето се обърна и се втренчи в очите й.

— Ще се омъжа за син на лорд Анасати.