Дъщеря на Империята

11. Подновяване

Мара слушаше водата.

Поточето излизаше от езерцето в градинката на Акома и ромолеше по каменистото дъно. Вятърът люлееше клоните с шумолене, което подхождаше на физиономията на Аяки. Детето гледаше нацупено как майка му вдига урната с праха на баща му. Беше твърде малко, за да осмисли траурната церемония; знаеше само, че вятърът е студен, а майка му не го гушка.

Мара не изпитваше нито тъга, нито съжаление, докато изсипваше праха на Бунтокапи в дупка под натамито на Акома. Съпругът й беше мъртъв, а лорд Анасати жалеше син, макар и да беше само трети и всъщност необичан. Горчилката на Текума беше двойна, защото не можеше да отмъсти за сина си. Мара беше майка на единствения внук на Анасати и съответно бе неприкосновена. Но не изпитваше чувство на победа. Силен порив на вятъра разтвори робата й и Мара потръпна. Не можеше да си позволи да изпитва повече съжаление. Станалото беше необходимо и оставаше в миналото. Ако мислеше иначе, щеше да се тормози от нещо по-лошо от гневната сянка на съпруга си. Дори най-леките колебания можеха да навредят на бъдещите й решения. А това със сигурност щеше да доведе до унищожението на Акома, защото Играта на Съвета продължаваше. Съжалението трябваше да бъде прогонено въпреки моментната жал — а несигурността трябваше да остане заровена дълбоко.

Мара изпълняваше траурния ритуал за втори път в рамките на две години. Само че сега, вместо болка, дълбоко в себе си усещаше тъга. Сезу я беше научил, че смъртта е част от политиката, но сега тя разбираше, че това са просто начини да се оправдаят убийствата. Осъзнаването я караше да изпитва безпокойство.

Опита се да се успокои с безмълвна молитва, отправена към сянката на съпруга й. „Бунтокапи, ти умря с достойнство и дано това ти донесе поне някакъв покой. За момент, макар и кратък, ти бе достоен лорд на Акома. Затова те почитам. Дано пътешествието около Колелото ти донесе повече късмет в следващия живот“.

Раздра робата си, сряза ръката си и размаза прах по гърдите си. Аяки се размърда до нея и захвърли мънистата на Накоя, с които си играеше. Мара скъса и дрешката на бебето и размаза малко пепел на гърдичките му. Момчето ги погледна и се намръщи. Беше корав като баща си и не се разплака, когато тя го ощипа. Само издаде долната си устна и се намръщи войнствено. Мара бодна ръката му с ножа, за да завърши ритуала, и си спечели гневен писък. Дръпна дланта му над езерцето и остави кръвта да се смеси заедно с нейната с водата.

След това сълзите дойдоха лесно. Беше сама, далеч от непрекъснато кръжащите около нея слуги и съветници. Отдаде се на най-големия си страх: че не е дорасла за следващото ниво на Играта на Съвета. Униженията и болката, които бе изстрадала от ръцете на Бунтокапи, колебанията и страхът, докато планираше падението му, всяка опасност след смъртта на брат й и баща й — всичко това можеше да се разлети на вятъра при най-малката политическа грешка. Минванаби не забравяха и за миг омразата си към Акома. Понякога Мара се чувстваше безнадеждно безпомощна.

Реши да потърси успокоение с практични действия и облече Аяки с малката церемониална роба, приготвена за него. След това сложи собствената си бяла роба, успокои детето и го понесе към входа на градината.

Глъчката я предупреди, че посетителите са пристигнали. На двора тракаха доспехи, вятърът носеше възбудени гласове. Мара стисна Аяки по-силно и той изпищя недоволно. Тя пристъпи напрегнато покрай високия плет и почти се сблъска с въоръжения Кейоке. Старият командир бе застанал точно на входа и ако се съдеше по разкопчаните катарами, бе надянал церемониалната си броня набързо. Явно посетителите бяха важни.

— Анасати? — попита тя тихо.

Кейоке кимна рязко.

— Папевайо и Накоя те чакат, лейди. А Люджан приготвя две роти в казармите.

Мара се намръщи. Кейоке едва ли щеше да прибегне до такива приготовления, ако Текума бе дошъл с мирни намерения. Страхът й се оправда, защото командирът вдигна палец и се почеса показно по брадичката.

Мара си пое дълбоко дъх и мръдна глава, за да избегне игривото юмруче на Аяки.

— Лашима да възнагради проницателността ти, Кейоке.

Дворът беше пълен с придворни, слуги и воини, прашни от пътя и облечени в практични доспехи, а не в украсените брони за официална визита. Лорд Анасати седеше търпеливо на носилката си, облечен в съчетание от цветовете на дома си и траур.

Съветникът му, Чумака, седеше до него.

При появата на Мара настъпи тишина. Накоя и Папевайо застанаха на една крачка зад нея. Войниците на Анасати застанаха мирно. Лейди Акома се поклони съвсем леко, колкото да не обиди човек с ранга на Текума.

— Добре дошъл, татко на съпруга ми.

— Здравей, дъще — отвърна той горчиво. — Виждам сина на сина ми в ръцете ти. Може ли да го видя?

Мара изпита моментна вина. Представянето на внук трябваше да е радостен повод, а не напрегнат миг на неизговорена вражда. Тя подаде Аяки в разперените ръце на дядо му. Детето се намръщи на парфюмираните дрехи и скъпоценните украси, но не заплака. Текума огледа лицето му и каза:

— Прилича на Бунто.

Мара кимна в знак на съгласие.

Текума подруса детето и й го върна с хладно мълчание. Мара веднага го подаде на Накоя, която го гушна, както бе гушкала и майка му преди години.

— Занеси го в детската — нареди лейди Акома. Старата дойка тръгна, а Мара се обърна към свекър си. — Предлагам гостоприемството на къщата си.

— Не, дъще. — Текума я изгледа строго. Цялата му нежност си бе заминала с Аяки. — Няма да стъпя в дома на убийцата на сина ми.

Мара почти потръпна. Костваше й сериозно усилие да отвърне спокойно.

— Синът ти се самоуби, за да защити честта си, милорд.

— Знам, Мара. Но също така познавах и сина си. Въпреки че не беше кадърен управник, дори той не би измислил такава обида за Военачалника и собствения си баща. Само ти си способна на подобно нещо. — За миг в гласа му прозвуча нещо като уважение. — Поздравявам те за брилянтния ход в Играта на Съвета, Мара от Акома… — Гласът му стана твърд като кремък. — Но ще си платиш скъпо за тази кървава победа.

Гневът и тъгата го караха да каже повече, отколкото при нормални обстоятелства, и Мара се предупреди наум да действа предпазливо.

— Милорд, аз само се подчиних на моя съпруг и повторих заповедите, които той даде пред свидетели.

Текума махна с ръка.

— Достатъчно. Няма значение. Внукът ми наследява Акома и ще осигури лоялна връзка между нашите домове. — Един от служителите на Анасати пристъпи напред, кльощав, хищен тип, с присвити очи и колан от кожа на каро. — Това е Налгара, който ще действа от мое име, докато Аяки стане пълнолетен.

Мара беше готова за това.

— Не, милорд.

Текума присви очи.

— Не искам възражения.

Мара успя да не покаже слабост, като почне да се оправдава.

— Ще си вземете вашия човек, когато заминете.

Воините на Анасати посегнаха към оръжията си. Текума вдигна трепереща ръка, готов да даде сигнал за атака.

— Как смееш, жено?

Мара не помръдна: надяваше се, че Люджан е успял да подготви бойците.

— Казах: не, милорд.

Текума заряза учтивите преструвки.

— Аз ще реша как ще се възпитава Аяки. Аз съм лорд на Анасати.

— Но това са земите на Акома — прекъсна го Мара. — Лорд Анасати май забравя, че синът му беше лорд на Акома. Акома не са били и никога няма да бъдат васали на Анасати. Внукът ви е наследник на титлата. Като негова майка, аз отново ставам Управляваща лейди, докато не навърши пълнолетие.

Текума се намръщи.

— Недей да ме дразниш!

— Изглежда, че милорд вече е раздразнен, така че каквото и да кажа, няма да има значение. — Мара се огледа за зелени фигури зад въоръжените хора на Анасати, но те бяха скупчени твърде гъсто и не виждаше зад тях Люджан и отряда му. Нямаше избор, освен да продължи. — Когато стана лорд на Акома, Бунто преустанови всякакви задължения към теб, както много добре знаеш. Ако не го беше освободил, той не можеше да се закълне пред натамито на Акома. Покажи ми какъвто и да е документ, който те прави настойник на Аяки, в случай че Бунто умре, и ще отстъпя пред искането ти. Но без законно доказателство ти не си управник на Акома.

Устните на Текума потрепнаха раздразнено, но той не каза нищо — нямаше какво да каже.

Мара побърза да постави край на дискусията, преди конфронтацията да доведе до насилие.

— Ние не сме от един клан, така че нямаш власт над Акома. Нямаш дори политически претенции за лоялността ни. Бунто не промени съюзите ни, така че Акома е член на партията на Нефритеното око, а не на Имперската. Тук нямаш власт, Текума. — За нейно огромно облекчение в този момент Люджан и три дузини воини на Акома пристъпиха напред, готови да защитят господарката си. Други петдесет, облечени в доспехи, бяха минали зад свитата на Текума. Мара се усмихна иронично. — Аз отново управлявам Акома, докато Аяки не стане на двайсет и пет.

Лорд Анасати понечи да каже нещо, но Чумака се намеси:

— Милорд, тя е права. Така е по закон.

Текума замислено присви очи.

— А какво ще стане с момчето, ако умреш?

— Тогава Аяки ще управлява, преди да навърши пълнолетие, също като мен, независимо дали е готов — отвърна спокойно Мара.

— Но с толкова врагове, които имаш, момчето със сигурност ще умре.

Заплахата не трогна младата лейди, която отстояваше своето.

— Може би от ръцете на лорд Минванаби или някой друг, който иска да ни унищожи.

Текума най-после призна поражението си.

— Добре, дъще. Спечели, каквото искаше. Ще се старая да те опазя, поне докато Аяки не навърши пълнолетие. Но ако направиш нещо, което да застраши Анасати…

— Не ме заплашвай в собствената ми къща, татко на съпруга ми — предупреди го Мара. — Бих могла да приключа всичко още тук и сега. — И кимна към Люджан и войниците му, които чакаха командата й. Шансовете не бяха на страната на Текума, който имаше само двайсет воини срещу две роти. Ако продължеше да упорства, можеше да загине. Мара изгледа скованите черти на свекър си.

— Нямам желание да враждувам с теб, Текума. Твоите различия с баща ми бяха стриктно политически. — Тя поклати глава с въздишка, по-красноречива от думите. — И двамата знаем, че това, което направих, също бе политическо. Ако умреш тук… Джингу Минванаби ще остане без реален противник в играта. Не те карам да си ми съюзник. Просто не искам да сме врагове.

Юмрукът, който Текума бе вдигнал да даде заповед на войниците си, се отпусна. Лордът я погледна остро.

— Да… Минванаби. Той вече си мисли, че е достатъчно могъщ да се мери с мен. — Въздъхна, най-после признал силата на Мара. — Може пък да се окажеш полезна. — Поклати глава. — Подцених те. Може да го направи и Джингу.

Помълча малко, после се поклони за сбогом.

— Добре, Мара. Давам ти думата си: докато Аяки е жив, няма да ти преча да се противопоставяш на Минванаби. Но не гарантирам, ако са намесени интересите на Анасати. Все още имаме много различия. Щом внук ми наследи титлата на Акома, ще откриеш, че паметта ми е дълга. Ако нещо се случи с него преди това, ще измерваш живота си в минути.

Даде знак и свитата му се обърна да отпътува за Сулан-Ку. Вятърът люлееше перата на офицерите и рошеше косата на Мара, докато тя наблюдаваше как Анасати и хората му излизат от двора.

Първата част на плана й беше успешна. Беше неутрализирала втория най-сериозен противник на баща си и даже го бе превърнала в колеблив съюзник. Малцина в империята щяха да предизвикат гнева на Текума, като наранят внук му. Само Кеда, Ксакатекас, Минванаби и още един-два дома. Повечето щяха да се въздържат дори само за да не позволят на Минванаби да натрупа твърде много власт. Мара имаше ценност като враг на Джингу, та дори само за да му създава странични проблеми. Знаеше, че въпреки протекцията на Текума кръвната вражда продължава, но противникът й поне щеше да действа по-внимателно. Беше сигурна, че няма да има повече нескопосани опити за убийство. Щеше да последва атака, но за пръв път, откакто Кейоке я бе взел от храма, лейди Акома почувства, че разполага с някакво време. Трябваше да го използва много умно. И бързо.

Освободи Люджан и воините и се замисли за предстоящите задачи. Прибра се в прохладните покои. Утре трябваше да отиде до Сулан-Ку, защото ако информацията на Аракаси бе вярна, то в къщата на Акома имаше шпионин на Анасати. Трябваше да се оправи с Теани, любовницата на Бунтокапи, при първа възможност.

Покойният лорд Акома не беше избрал най-богаташкия квартал. Резиденцията беше в странична уличка, отдалечена от шумните булеварди, но достатъчно близо до арените за борба. Мара слезе от носилката и сандалите й смачкаха падналите листа от уло, характерни за сухия сезон. Придружаваше я свита, предвождана от Папевайо и Аракаси. Тя се приближи до прага, чиито колони бяха оформени като воини в битка. Един слуга отвори плъзгащата се стена и се поклони до земята.

— Приветствам лейди Акома.

Мара му кимна небрежно и влезе.

Сенките в помещението бяха червеникави, заради завесите. Във въздуха се носеше миризма на сладникави подправки, полировка за мебели и парфюм. Четиримата слуги на колене чакаха заповедите й, докато тя разглеждаше скъпите килими, седефената стойка за оръжия и украсените с червени скъпоценни камъни ракли. Реши, че градската резиденция на мъжа й е доста уютна. Но определено си личеше, че някой друг е повлиял на обзавеждането и украсата. Бунтокапи никога нямаше да сложи мраморни статуи на нимфи, а картините по стените изобразяваха цветя и птици, а не бойните сцени, които толкова обичаше.

Папевайо и Аракаси бяха до нея. Единият носеше бойния си меч, а другият — офицерски пера, за да прикрие истинската си длъжност. Но Мара нямаше нужда от шпионин, за да открие жената, завъртяла главата на съпруга й, за да шпионира за Минванаби. Теани се кланяше покорно заедно с другите слуги, но нямаше как да бъде сбъркана.

Мара огледа профила й и разбра защо Бунто е бил толкова привлечен от нея. Конкубинката беше наистина красива жена с перфектна кожа и златисточервена коса, макар че ефектът може би беше подсилен изкуствено. Беше коленичила, но робата й показваше достатъчно от големите, но стегнати гърди, тънкия кръст и знойните бедра. Тялото на Мара изглеждаше момчешко в сравнение с нейното и този факт беше дразнещ. Мара благодареше на боговете за всеки миг, в който Бунтокапи го нямаше, но сега зашеметяващата красота на тази жена я подразни. Припомни си ученията от храма. „Пазете се от суета и гордост“. Почти се засмя. Да, суетата и гордостта й бяха наранени. Но пък съдбата се бе оказала благосклонна по странен начин.

Джингу Минванаби бе изпратил тази жена, за да му помогне да унищожи Акома. Вместо това Теани бе успяла да разсее Бунтокапи, така че Мара да реализира плановете си по-бързо. А крайната цел на тези планове беше да се заздравят позициите на Акома… и да унищожи Минванаби. Мълчаливо бе наслади на иронията. Теани трябваше да се върне при господаря си, без да разбира, че е разкрита. Нека Джингу си мисли, че е била изгонена от ревнивата съпруга.

Мара махна на двама воини да застанат на пост на вратата, след това пристъпи пред охраната си, но така, че да е извън обсега на намушкване с нож, и се обърна към конкубинката.

— Как се казваш?

— Теани, господарке. — Жената продължаваше да гледа надолу.

Мара не вярваше на покорството й.

— Погледни ме.

Теани вдигна глава и Мара усети как воините зад нея се напрегнаха. Лицето на конкубинката беше сърцевидно, а прекрасните й очи бяха с цвят на кехлибар. Чертите й бяха перфектни и сладки като меда на червените пчели. Но Мара видя нещо отвъд красотата, нещо, което я разколеба. Тази жена беше опасна като всеки играч в Играта на Съвета. Въпреки това лейди Акома заговори, без да издава мислите си.

— Какви ти бяха задълженията?

— Бях прислужница на съпруга ти, господарке — отвърна коленичилата Теани.

Лейди Акома почти се засмя на дързостта й. Това, че се наричаше прислужница, след като носеше роба, по-скъпа от тези на Мара, освен церемониалните, беше обида за човешкия интелект.

— Не мисля — отсече остро тя.

Теани присви леко очи, но не каза нищо. Мара разбра, че за миг конкубинката се е зачудила дали ролята й на шпионка не е разкрита, и се обърна към останалите слуги, за да разсее подозренията й.

— А вие с какво се занимавахте?

Слугите се оказаха готвач, градинар и камериерка, факт, който вече знаеше от докладите на Джикан. Заповяда им да отидат в имението и да попитат хадонрата за новите си длъжности. Те се изнесоха скоростно, доволни, че няма да присъстват на конфронтацията между жената на лорда и неговата любовница.

В стаята останаха само Мара, Теани и войниците.

— Мисля, че няма да имаме нужда от уменията ти в имението — каза Мара.

Теани запази похвално спокойствие.

— Нима съм разочаровала господарката с нещо?

Мара потисна желанието да се усмихне.

— Не, напротив, спести ми много болка, неудобство и раздразнение през последните месеци. Но аз нямам толкова широки вкусове като някои. Не се занимавам със собствения ми пол. — Погледна синината на ключицата на конкубинката. — Явно си споделяла страстта на съпруга ми към… по-груби забавления. Талантите ти ще останат неоползотворени в имението… освен ако не искаш да забавляваш войниците ми?

Теани трепна съвсем леко и Мара се възхити на самоконтрола й. Обидата беше голяма, защото куртизанките имаха известни позиции в цуранското общество. В древни времена почти не бе имало разлика между съпругата и любовницата. Ако Мара беше умряла преди съпруга си, всяка куртизанка можеше да се настани свободно в къщата на Акома. А ако Теани надживееше и Бунтокапи, можеше да има известни привилегии и претенции към наследството. Жените от Тръстиковия живот се смятаха за майсторки и дори творци в изкуството на удоволствието. Но войнишките курви бяха от най-долна класа. Жените, които обикаляха военните лагери, бяха презирани и обиждани из цялата империя. И нямаха чест. Теани беше наречена курва и ако беше воин, двете щяха да се дуелират на живот и смърт.

Конкубинката обаче само притисна чело към пода и червеникавата й коса забърса сандалите на господарката.

— Господарке, мисля, че не ме оценяваш. Аз съм добра музикантка и съм надарена в областта на масажите и разговорите. Знам седемте начина да отнема болката от тялото: с натиск, с удар, с търкане, с билки, с игли и с разтягане на крайниците. Веща съм в поезията и танците.

Несъмнено жената владееше всичко това, макар че Бунто едва ли бе използвал нещо друго, освен масаж и по някоя песен преди секс. Но Теани също така бе агент и вероятно обучен убиец. След смъртта на Бунтокапи щеше да й е нужна само една възможност, за да отърве Минванаби от Мара и Аяки и да унищожи Акома завинаги.

Ужасът от кроежите на Джингу накара Мара да реагира остро.

— Тогава няма да ти е трудно да си намериш нов господар. Жена с толкова таланти със сигурност ще плени лесно някой велик лорд, който ще я приеме с радост. След час тук ще дойде служител да приготви къщата за продан, заедно с мебелите. Вземи нещата, които съпругът ми ти е подарил, и замини, защото тук няма да остане нищо на Акома. — Изгледа пищните форми на Теани с неприязън. — Няма да оставяме боклук за новия собственик.

Обърна се и тръгна към вратата, сякаш конкубинката не бе достойна за вниманието й. Само наблюдателното око на Аракаси забеляза, че Теани изпусна железния самоконтрол, с който се опитваше да заблуди господарката: по лицето й пробяга омраза, а красотата й премина в злобно, убийствено изражение. Обидите на Мара от Акома бяха добре запомнени и Теани щеше да отмъсти за тях.

Шпионинът пое инициативата в ролята си на офицер и нареди на двама от войниците да останат, за да се уверят, че заповедите на господарката ще бъдат изпълнени. След това се измъкна навън, преди Теани да се успокои и да запомни лицето му.

— Тя ли е? — попита Мара, щом той се приближи до нея.

— Тя е, господарке. Преди да дойде в града, беше любимка на лорд Минванаби и често споделяше леглото му. Не знам защо е била избрана да шпионира лорд Бунтокапи, но явно е убедила господаря си, че така ще е по-полезна. — Вървяха към носилката, сухите листа шумоляха и заглушаваха разговора им. Аракаси действаше крайно внимателно дори в тази тиха уличка. Помогна на Мара да се настани на възглавниците и прошепна: — Нашите агенти не знаят с какво се е занимавала, преди да постъпи при Минванаби. — Погледна многозначително към къщата. — Ще съм по-спокоен, ако разберем повече за нея, защото мисля, че си създаде враг, господарке. Само аз видях лицето й, докато ти излизаше. Беше готова да убива.

Мара се облегна и притвори очи. Разумно или не, вече беше зарязала този въпрос, защото следващата стъпка в плановете изискваше цялото й внимание.

— Няма значение дали ще ме убие по служба, или заради лични причини.

Стройното й тяло се напрегна, когато робите вдигнаха носилката. Аракаси застана отляво, а Папевайо — от другата страна.

— Грешиш, господарке — каза шпионинът, щом тръгнаха. — Повечето хора да не са чак толкова упорити, ако ги тласка единствено дългът. Но не се притесняват да умрат при отмъщение, стига и врагът им да загине.

Мара отвори гневно очи.

— Искаш да кажеш, че действах глупаво ли?

Аракаси не се притесни.

— Просто предлагам милейди да обмисля думите си по-внимателно в бъдеще.

Мара въздъхна.

— Ще те послушам. Ако Кейоке беше тук, сигурно щеше да си търка трескаво брадичката с палец.

— Това е жестът на Папевайо — отвърна объркано Аракаси.

Господарката му се усмихна.

— Много си наблюдателен. Някой ден трябва да ти обясня за предупредителните жестове. Хайде да се прибираме, офицер, защото жегата се засилва, а имаме още много работа.

Аракаси отдаде чест — нали изпълняваше ролята на Ударен водач, макар да не бе добър с меча — и заповяда на войниците да обградят носилката на лейди Акома и да потеглят към имението.

Следобедът хвърляше лилави сенки по пътя. Носачите вървяха на север към Свещения град бавно и спокойно, сякаш клиентката зад завесите бе поискала просто да се разходи. След два часа тя им заповяда да спрат до един кладенец и доволни, че са получили почивка цял час преди залез, те седнаха да похапнат. Възхищаваха се на жената, която ги бе наела. Освен че беше невероятно хубава, тя бе платила със скъп метал за доста лесната работа.

Приближи се продавач на грънци. Стоката му беше вързана с канапи на дълъг прът, който носеше на рамо. Мъжът спря до носилката, за да си поеме дъх. Острото му лице бе червено от изтощение, а очите му шареха. Жената в носилката чу потракването на грънците, отмести завеската и му махна да се приближи.

— Добре, че не успя да стигнеш до Сулан-Ку — каза му, докато се правеше, че разглежда стоката.

— Какво стана? — попита търговецът и попи челото си с изящна копринена кърпичка.

Жената изви красивите си устни.

— Това, което очаквах. Онази кучка не ми позволи да остана. Джингу е глупак, щом разчиташе на подобно нещо.

— Лорд Минванаби не се вслушва в чужди съвети.

Жената проследи орнаментите по една стомна с дългия си лакиран нокът.

— Ще се върна при Джингу. Той може би ще съжалява, че не е успял да внедри агент при Акома, но със сигурност съм му липсвала. — Устните й се извиха замечтано. — Знам, че много неща в мен му липсват. Никое от останалите му момичета не разполага с моите… умения.

— А може би просто не обичат болката, Теани — отвърна сухо търговецът.

— Ха! Какво значи да обичаш? — Тя тръсна глава, размърда рамене и робата й се разтвори. Гледката накара търговеца на грънци да се усмихне заради противоречието между смайващата красота и ужасната жестокост на тази жена. Теани прецени погрешно изражението му като похотливо и се усмихна.

— Бунтокапи не беше от полза за Джингу. Мара държеше контрола през цялото време, но беше достатъчно хитра да не позволява на съпруга си да разбере, докато не стана късно. Предай на истинския ни господар, че ще се върна при Минванаби и ще изпращам каквато информация събера.

Търговецът кимна и намести пръсти по пръта на рамото си.

— Добре. Разнасям тези проклетии, откакто сутринта слязох от баржата на господаря. Доволен съм, че ще приключим с този маскарад. Излязоха ми пришки!

Теани го погледна, сякаш се наслаждаваше на страданията му.

— Дай ми тази стомна. Носачите трябва да повярват, че имам причина да говоря с теб.

Мъжът изхлузи стомната от пръта. Глечта й засия на слънцето, докато я подаваше на Теани с нескрита ирония.

— Една по-малко за мъкнене.

— Защо дойде лично?

— Не посмях да поверя тази задача на друг. Снощи баржата на господаря напусна града, но гребахме само няколко мили и спряхме. Той мислеше, че ще си още в къщата, и затова трябваше да се дегизирам. Никой не подозираше, че лейди Мара ще бърза толкова да се отърве от градската собственост на Бунто. До вчера беше в траурната градинка.

Теани погледна към кладенеца и кимна към носачите.

— Най-добре е да заповядаш да ги избият. Някой може да се разприказва за тази среща.

Търговецът хвърли поглед към осемте мъже до кладенеца.

— Ще е неприятно, но е по-добре, отколкото да рискуваме. А и ако те нападнат крайпътни разбойници, Гилдията на носачите не може да те вини, нали? Ще го организирам точно преди да стигнете до имението на Минванаби. Така ще може да изтичаш право в обятията на Джингу. А сега последните инструкции: въпреки всичко станало лейди Мара няма да бъде закачана.

Теани замръзна от изненада.

— Въпреки че уби Бунтокапи?

— Такива са заповедите. Стига сме говорили. — Търговецът премести тракащата стока на другото си рамо и се намръщи недоволно.

Теани за миг забрави професионалното си хладнокръвие. Мара от Акома бе разпалела у нея омраза, по-дълбока от всичко досега. Теани не се мъчеше с причината. Майка й беше жена от Тръстиковия живот и я беше зарязала на шест години. Оттогава оцеляваше само с ума си. Красотата й беше привлякла отрано вниманието на мъжете и на няколко пъти тя едва се отърва от робството, макар да не бе извършила нищо нередно. В задните улички на империята обаче парите често взимаха връх над думата на закона. Теани отрано откри, че честта на някои мъже е въпрос на пазарлък. Научи малтретирането преди любовта и на дванайсет се продаде за пръв път на един човек, който я държа в дома си две години. Беше извратен и изпитваше удоволствие да причинява болка. Отначало Теани се съпротивляваше, но после се научи да приема изтезанията като нещо нормално и дори необходимо. След време уби мъчителя си, но споменът за болката остана нещо познато за нея. Използваше красотата и ума си да се издигне, сменяше благодетелите си, всеки по-богат и по-могъщ от предишния. Вече от седем години бе при този работодател, но никога не бе влизала в леглото му, за разлика от предишните. Този лорд бе видял ледената омраза, която мотивираше Теани, под красотата и жестоките страсти. И бе освободил тези качества срещу своя враг, лорд Минванаби, и нито веднъж не се опита да прекрачи професионалните им отношения, за да си достави удоволствие. От своя страна, Теани му беше ревностно предана, защото смяташе, че е уникален, различен от останалите, с които я бе сблъсквал животът.

Но само Бунтокапи я бе докоснал като човек. Преди него Теани почти не обръщаше внимание на мъжете, с които спеше или които убиваше. Лорд Акома беше като прасе, дори миришеше на прасе, когато се хвърляше в леглото й още потен след борбите, но я разбираше. Бунтокапи й даваше болката, за да оцелее, и любовта, която не бе познала за двайсет и осем години. Теани потръпна леко при спомена за ръцете му, стискащи плътта й в моментите на екстаз. Тя също забиваше нокти в гърба му и го беше приучила да се наслаждава на болката.

А Мара от Акома бе сложила край на това.

Теани стисна украсената стомна. Сърцето й се изпълни с гняв. Бунтокапи беше подлъган да се самоубие, погубен от неестествения порив да избере честта пред живота. Теани не разбираше от чест… но враждите й бяха безкрайно познати.

А онази кучка — невинна като бебе! Колко лесно щеше да се разпука маската й на лейди с малко измъчване! Какво удоволствие щеше да изпита да я унижава с часове, даже дни, преди да я прати при Туракаму. Облиза устни и усети, че се изпотява, макар вече да захладняваше. Удоволствието да пречупи лейди Акома обещаваше повече наслада от секс с който и да е мъж. Но безкомпромисният начин, по който беше изгонена от къщата, не даваше достъпен начин за отмъщение. Теани нямаше избор и трябваше да се върне да шпионира при Джингу. Противният лорд Минванаби я отвращаваше и щеше да е трудно да търпи похотта му, но поне беше заклет враг на Акома.

Да, щеше да постигне отмъщението си чрез него. Мара щеше да умре бавно и мъчително, или поне срамно, ако нямаше друга възможност. Това, че истинският й господар искаше друго, не променяше нещата. Теани беше сменяла работодателите си многократно.

Хвърли стомната на възглавниците и заповяда на носачите да тръгват. Едрото мускулесто тяло на един от тях хвана погледа й. Беше добре сложен и вървеше заплашително. Теани беше възбудена от мисълта за насилие и отмъщение и реши да спре до едно езерце по пътя. Щеше да се позабавлява. Мъжът и другарите му щяха да умрат, така или иначе. Щеше да е грехота да не ги използва за наслада. Освен това няколко нови синини щяха да убедят Джингу, че наистина е била нападната от бандити, и да премахнат евентуалните подозрения. Теани потръпна от очакване, докато носачите отново потегляха към Свещения град.

Търговецът спря, сякаш да провери колко пари му е дала благородната лейди. Изгледа изпод широкополата си шапка как носилката тръгва и се зачуди защо жената се бе замотала, преди да извика носачите. Мечтите на същество като Теани не бяха приятна тема. Той изръмжа с отвращение и намести пръта със стоката на рамото си. Лично бе уверил господаря, че талантите й не се простират само в леглото, и това му бе донесло доста успехи в миналото. Но напоследък тя показваше признаци на независимост и тълкуваше заповедите както си иска. Търговецът се зачуди дали това не е знак за нарастваща нестабилност. Но пък при всички случаи Теани щеше да причини беди само на Минванаби. Освен това можеше да я отстрани, ако се превърнеше в проблем. Раздразнен от тежестта на пръта, който се забиваше в рамото му, Чумака, Пръв съветник на лорд Анасати, тръгна към Сулан-Ку. Щеше да извлече полза от изпращането на Теани при Минванаби. Това, че се бе появила в къщата на Бунто, ги бе изненадало, но накрая нещата се подреждаха добре. Господарят му нямаше да е съгласен, но пък бе загубил син. Чумака не чувстваше голяма загуба. Никога не му беше пукало за Бунто и въпреки че момичето Акома бе по-талантливо, отколкото очакваха, истинската заплаха си оставаше Минванаби. Висшият съвет се вълнуваше и Играта ставаше все по-сложна, докато кампанията на Военачалника на Мидкемия продължаваше. Успехите и провалите на интригите винаги ускоряваха пулса на Чумака. „Богове, обичам политиката“. Обзе го почти веселие и той започна да си подсвирква, докато вървеше по пътя.

След връщането си от Сулан-Ку Мара свика среща с най-близките си съветници.

Сумракът се спускаше над нивите около имението. Накоя седеше от дясната й страна, косата й беше увита с червен шал, в почит към Туракаму, в чиито владения бе преминал покойният господар. До всяка врата в сградата бяха разположени кошове с червена тръстика, за да може Червеният бог да отвърне взор от скърбящите.

Мара носеше традиционна роба в същия цвят, но в държането й нямаше нищо тъжно. Седеше изправена гордо, докато Джикан, Кейоке, Папевайо, Люджан и Аракаси заемаха местата си на пода пред нея.

Изгледа всеки от тях в очите и каза:

— Знаете какво се случи. Няма нужда да говорим повече за това. Преди да оставим Бунтокапи да почива в мир, искам да кажа едно. Това, което се случи, и всичко, което ще произлезе занапред, е моя отговорност. Никой от служителите на Акома не трябва да се притеснява, че е действал без чест. Ако хората в империята шепнат, че сме постъпили подло, срамът си остава за мен. — С това приключи въпроса със смъртта на съпруга си, та другите да не се чудят повече дали са предали законния си владетел.

Премина към другите въпроси почти рязко. Червеното я разхубавяваше, но челото й беше намръщено.

— Кейоке, трябва да ускорим набора на войници. Минванаби са временно неутрализирани и трябва да използваме момента, за да затвърдим позициите си.

Командирът кимна с обичайния си пестелив маниер.

— Възможно е, ако привикаме всички млади синове и всички се отзоват. Но някои ще изберат други домове. Лордовете Минванаби и Кехотара все още опитват да попълнят тристате човека, които загубиха срещу нас преди няколко месеца. Смятам, че през следващите два месеца може да привлечем към двеста войници, но те ще са неопитни младежи. За останалите триста ще се наложи да почакаме може би около година.

Мара трябваше да се задоволи с това. Бунтокапи беше оставил сериозни дългове и Джикан твърдеше, че ще отнеме известно време, преди имението да се стабилизира. Докато съберяха новобранци, финансите щяха да набъбнат достатъчно за обучението им. А и малцина щяха да нападнат открито след съюза на Акома с Анасати.

Накоя отправи предупреждение, както винаги.

— Господарке, докато Акома трупа съюзи и военна мощ, трябва да се пазиш още повече от подмолни атаки.

Аракаси се съгласи.

— Господарке, щом официалният траур свърши, ще получиш множество предложения от ухажори. Със сигурност в свитите на тези благородни синове ще има агенти на Минванаби.

Мара обмисли думите му и каза:

— Трябва да се убедим, че тези агенти няма да дължат нищо съществено на господарите си.

Срещата продължи и Мара уверено възвърна предишната си роля на управник на Акома. Мракът се спусна и мълчаливите слуги запалиха лампи. Взимаха се решения, обсъждаше се информация и до полунощ на практика бе свършена повече работа, отколкото през цялото управление на Бунтокапи. Накрая Джикан се изправи с въздишка на очевидно облекчение. Останалите не показваха дали изпитват някаква лична вина заради кончината на лорда. Имаше твърде много нови проблеми за решаване.

Накоя, която беше най-бавна, се надигна сковано, но Мара й махна да остане. Останалите вече бяха на вратата, но спряха, за да я чуят.

Очите на господарката се озариха от палав блясък, докато изучаваше очакващите лица на служителите.

— Какво мислите, ако реша да назнача официално Накоя за постоянен Първи съветник на Акома?

Старата дойка възкликна сепнато, а Кейоке пусна една от редките си усмивки.

— Постът е празен след смъртта на Джаджоран — продължи Мара. Веселието й се задълбочи, защото Накоя, която винаги знаеше какво да каже, само отваряше и затваряше уста като риба на сухо.

Аракаси реагира първи и се поклони галантно на старицата.

— Повишението и честта са заслужени от годините ти, стара майко.

Люджан направи шеговит коментар, но Папевайо познаваше Накоя от малък и имаше много топли спомени, така че заряза протокола, вдигна старицата във въздуха и я завъртя.

— Вървете да празнувате — каза Мара, докато дойката й пискаше весело. — Никой служител на Акома не заслужава повече от теб, Накоя.

— Първо трябва да оцелея — отвърна останалата без дъх Накоя. Папевайо я пусна на земята внимателно, сякаш бе направена от стъклото на чо-джа. Кейоке, Джикан, Аракаси и засменият Люджан се струпаха да прегърнат новата Първа съветничка. Мара се усети, че не е виждала подобна радост в къщата отпреди смъртта на баща си. „Дано Лашима ми даде мъдрост, за да продължа“. Заплахата от Минванаби не бе премахната, а само забавена от нестабилния съюз с Анасати.

Траурният период приключи и жреците на Туракаму дойдоха да изгорят кошовете с червена тръстика, които стояха до вратите през последните три седмици. Първите брачни посредници се появиха, докато пушекът още се носеше над нивите на Акома. До края на деня в кабинета бяха получени три писма с восъчни печати. Доволна, че най-сетне е облякла нещо различно от червеното, Мара извика Накоя и Аракаси и им показа най-горното. Лицето й беше замислено.

— Явно любимият лакей на Минванаби има свободен син. Какво знаете за него?

Аракаси взе документа и го разгледа. Пергаментът беше парфюмиран и конкурираше миризмата от цъфтящите навън акаси.

— Брули от Кехотара. Баща му, Мекаси, се опита да го ожени два пъти, но и двете ухажвания се провалиха. Сега момчето служи като Патрулен водач в армията на баща си, но очевидно не е силен тактик. Откакто е станал командир, отрядът му изпълнява само гарнизонни задачи. — Шпионинът потупа пергамента с лека усмивка. — Все пак не мисля, че е глупак. Може да очакваме, че е фасада за внедряване на някой агент или направо убиец на Минванаби.

Мара взе писмото и прехапа устна. Ако откажеше да разгледа петицията на Брули Кехотара, това щеше да е публична проява на слабост.

— Те искат да ме посрамят или да ме убият. — В тона й не личеше страх. — Предлагам да приемем примамката и да я използваме срещу тях.

Накоя, притеснена в новата си роля, не каза нищо и Аракаси продължи:

— Това може да е опасно, господарке. Бащата на Брули, Мекаси, е комарджия, при това не особено добър. Загубил е толкова, че почти цялото имение е ипотекирано. Синът му е суетен младеж, който настоява да има всичко най-добро. Освен това има две по-големи сестри и по-голям брат, със същите вкусове. Техните харчове, заедно с дълговете им, почти са разорили баща им. Минванаби са поели дълговете им, но не от благотворителност. Мекаси Кехотара е наистина опасен, защото семейната му традиция е заклета в Тан-джин-ку.

Мара стисна пергамента. Не знаеше тази подробност. Тан-джин-ку означаваше „до живот“ на стария език. Кехотара бяха заклети в древна форма на васалство към Минванаби, клетва, която съществуваше почти само в историческите книги. Според нея нито едно искане не можеше да бъде отхвърлено, пренебрегнато или поправено. Ако Мекаси Кехотара се бе заклел, по заповед на Джингу щеше да убие дори собствените си деца без колебание. Предателството на съюзите беше често срещано в Играта на Съвета. Тан-джин-ку правеше Кехотара по-надеждни от семействата в клана, все едно бяха част от Минванаби. Чак след смъртта на Мекаси синът му щеше да има право да преговаря за нови условия. Дотогава Кехотара не можеха да бъдат подкупени, заплашени или принудени да предадат Минванаби.

— Добре — каза Мара и решително изправи рамене. — Ще посрещнем Брули подобаващо за неговото положение.

Аракаси я погледна остро.

— Значи искаш да изслушаш предложението му?

— Разбира се. — Мара се замисли за момент. — Не бива да го отхвърляме с лека ръка. Нали не искаме да обидим толкова височайша особа като лорд Кехотара?

— Значи имаш план? — Аракаси се усмихна.

— Не — отвърна Мара сериозно. — Но ще измисля, преди лакейчето на Джингу да се представи. Искам агентите ти да съберат цялата информация за Брули и семейството му, преди да пристигне.

Аракаси, макар и възхитен от дързостта й, се осмели да възрази.

— Ще е скъпо. Трябва да си осигурим най-бързите куриери от Гилдията на носачите и да ги закълнем, за да не могат да изтръгнат нищо от тях.

— Разбира се — отвърна Мара, макар че Джикан щеше да се разпищи. Мъже, готови да умрат за съобщението, което пренасят, можеха да се наемат само срещу скъп метал. — Заеми се веднага, Аракаси.

Шпионинът бързо стана и излезе. Ето, точно за такива задачи бе изградена мрежата му! За дързък играч, който не се притеснява да сграбчи предимството. А и това, че целта на Мара беше съюзник на Минванаби, беше бонус. Денят определено беше чудесен.

Вратите на голямата зала на Акома се отвориха.

Брули от Кехотара беше почти красив в червено-черната си броня. Мара стоеше на подиума в дъното на залата с тежкия си церемониален костюм. Веднага видя, че агентите на Аракаси са прави. Този мъж беше суетен като птица кали. Но с основание. Беше строен, но мускулест, докато повечето представители на трите централни нации в империята бяха предимно набити. Освен това се движеше с грацията на танцьор. Имаше рядко срещани яркосини очи, които контрастираха с тъмната му коса и топлата му усмивка. Мара знаеше, че би я убил със същото желание, с което би се оженил за нея, но не можеше да не забележи колко по-различен е от Бунто.

Накоя сякаш разчете мислите й, наведе се към нея и прошепна:

— Този ще прекарва повече време пред огледалото да гледа себе си, а не теб, дъще.

Мара скри усмивката си и запази официална поза, докато приветстваше втория син на Кехотара.

Двама непривлекателни войници придружавала Брули, други шестима вече бяха разквартирувани в казармите на Акома. Мара беше сигурна, че охраната е избрана заради грозноватия си външен вид, за да може да контрастират с красивия лорд, когато се представи на лейди Акома.

Единият войник прие ролята на Пръв съветник и пристъпи напред.

— Лейди Мара, имам честта да ти представя Брули от Кехотара.

Накоя отвърна ритуално:

— Лейди Мара приема почитаемия гост Брули от Кехотара.

В този момент от страничната врата се появи дребното куриерче. Носеше палка, украсена с бели панделки, знак, че е пристигнало важно съобщение. Мара се престори на изненадана и каза бързо:

— Брули, добре си дошъл в дома ми. Слугите ми са на твое разположение и ще се погрижат за всичките ти нужди. Сега ме извини, но имам важна работа. Ще се видим, да речем, утре, нали?

Стана, показвайки стройната си снага, скрита досега под церемониалното облекло, и излезе през страничната врата, като остави Брули от Кехотара объркан, защото дори не бе успял да изрецитира заучения си поздрав.

Накоя пое нещата, придържайки се към плана. Знаеше, че най-голямата слабост на този младеж е суетата, затова се приближи до него, хвана го за ръката и заговори майчински.

Брули гледаше навъсено към вратата, през която бе изчезнала Мара.

— Мъдра майко, държанието на лейди граничи с обида. Каква работа не можеше да почака, преди да поднеса почитанията си? — Вдигна ръка към косата си, за да се увери, че не се е разрошила, когато бе свалил шлема си. — Сигурно нещо друго е отблъснало лейди Мара, за да ме отхвърли така. Кажи ми: какво не е наред?

Накоя успя да не се усмихне, докато го избутваше към една странична стая, в която бяха поднесени вина и плодове.

— Млади господарю, ела да се освежиш. Ще ти кажа нещо, което не съм казвала на другите, защото си хубав и добре възпитан. Лейди Мара е младо момиче, въпреки че вече е майка и вдовица. Баща й, брат й и съпругът й бяха все добри воини. Само тях е виждала. Нагледала се е на мъже в брони. Ако искаш да я впечатлиш, върни се в Сулан-Ку и потърси най-добрите шивачи. Нека ти изработят меки роби в най-различни цветове. Мисля, че ако утре се появиш облечен като книжовник или поет, ще имаш по-голям шанс да предизвикаш симпатиите й.

Брули се намръщи замислено. Най-висшата цел на цуранските мъже бе да станат воини, но пък жените имаха по-странни разбирания. Сините му очи светнаха.

— Благодаря ти, стара майко. Съветът ти е мъдър. — Той въздъхна тъжно и прие предложеното вино. — Ако бях по-умен, щях да се сетя и сам. Разбира се, че е очевидно. Утре ще се върна и ще покажа на Мара колко нежен мога да бъда, изискан и грациозен, без нужда от доспехи, които да изтъкват мъжеството ми. Благодаря ти.

Накоя го потупа по ръката и добави лукаво:

— И музика. Милейди ще се впечатли от всеки мъж, който покаже интерес към изкуството.

Брули кимна и подаде празната си чаша на един слуга.

— Благодаря, стара майко. Значи ще разбереш, че не мога да остана повече. Трябва да тръгна до час за Сулан-Ку, ако искам дрехите ми да станат навреме.

— Ти си достоен ухажор за вниманието на милейди. — Накоя плесна на слугите да повикат носилката и стражите на Брули. Последва комична сцена, в която лордът подреждаше охраната си по височина, така че маршируването им да представлява хармонична гледка.

Щом ескортът напусна имението, Накоя не можа да се сдържи за пръв път, откакто се помнеше, и тръгна към покоите на Мара, като се превиваше от смях. Кой, освен Управляващата лейди би измислил такъв план — да се възползва от суетата на Брули? Джингу Минванаби и Мекгаи Кехотара щяха да научат, че не всички въпроси около честта се решават с оръжие.

Подхилващата се Накоя влезе в покоите на лейди Акома, където вече се намираха Джикан и Аракаси. Мара вдигна очи и видя, че Първата съветничка е затиснала устата си с длан.

— Изглеждаш развеселена.

Накоя седна, овладя се и каза:

— Щом можем да победим врага без кръвопролитие, защо поне да не се позабавляваме малко?

— Значът планът ни се задейства, майко на сърцето ми?

Накоя кимна.

— Да. Мисля, че мога да мотая Брули поне седмица и да ти спестя необходимостта да обиждаш Кехотара. Идеята, която обсъдихме, изглежда обещаваща.

Мара кимна одобрително и възобнови разговора си с Джикан.

— Нали спомена, че Хокану Шинцаваи иска разрешение да посети Акома?

Хадонрата погледна пергамента, който бе красиво изписан, но без украсите за брачна петиция.

— Лорд Шинцаваи съобщава, че синът му ще мине оттук на път от градската им резиденция в Джамар към главното имение на север. Моли за позволение Хокану да те посети.

Мара си спомняше Хокану от сватбата: зашеметяващо хубав мургав младеж на нейните години. Нямаше нужда да чува напомнянето на Накоя, че той бе един от първите кандидати за ръката й, преди да избере Бунтокапи.

Забеляза напрегнатото изражение на Аракаси и го попита за мнението му.

— Може да е мъдро да привлечем интереса на Хокану. Шинцаваи са сред най-старите и влиятелни фамилии във Висшия съвет. Дядото беше Военен командир на клана Канацаваи, а след това го наследи Камацу. Това, че в семейството има двама поредни командири, показва сериозни умения в политиката. Те не са свирепи играчи на Играта на Съвета, но се издигнаха благодарение на умения и интелект, без кръвни вражди и без дългове. Освен това са другата основна фамилия, освен Ксакатекас, които не са в съюз с Военачалника, Минванаби или Анасати. Но са замесени в някакъв кроеж на партията на Синьото колело.

Значи Аракаси също бе съгласен, че съюз чрез брак ще облагодетелства Акома. Но интересът на Мара беше чисто политически.

— Какъв кроеж?

— Не знам. — Аракаси махна раздразнено с ръка. — Нямам достатъчно високопоставени агенти в Синьото колело, за да се докопам до тази информация. Предполагам, че ще опитат да подкопаят влиянието на Военачалника, защото мненията сред съвета са, че Алмечо разполага с твърде много власт. Но след инвазията на варварския свят тези мнения се постопиха. Дори Шинцаваи му оказаха подкрепа. Най-големият син на Камацу, Касуми, е командир на войските на Канацаваи на Мидкемия. Бори се със силите на Крудий в най-западната провинция на така нареченото Островно кралство.

Мара винаги се изумяваше от количеството информация, което Аракаси помнеше, при това до най-тривиалната подробност. Той никога не си водеше бележки. Единствените писмени доклади от агентите му бяха кодирани, маскирани като търговски съобщения. А интуитивните му догадки бяха феноменални.

— Мислиш ли, че Синьото колело са сменили съюза си?

— Не — отвърна убедено Аракаси. — На Мидкемия има твърде много богатства за един човек, а Камацу е твърде опитен играч. Очаквам Синьото колело да оттегли подкрепата си за войната в критичен момент и да остави Военачалника в опасна позиция. В такъв случай ще има интересни последствия.

Мара обмисли съобщението на лорд Шинцаваи в светлината на тази информация и реши колебливо да откаже. Планът за Брули и нестабилното финансово състояние на имението щяха да й попречат да посрещне Хокану както трябва. Може би по-нататък щеше да му изпрати покана, за да се реваншира.

— Джикан, нареди на писаря да изпрати учтиво писмо, в което информираме по-младия син на лорд Шинцаваи, че в момента не можем да му окажем гостоприемство. Смъртта на милорд остави имението в тежко положение и го молим смирено за разбиране. Ще подпиша съобщението лично, защото Хокану е от хората, които не искам да обиждам.

Джикан си записа думите й, но след това се намръщи повече от обичайното.

— Лейди, остава въпросът с комарджийските дългове на покойния лорд Бунто.

Мара въздъхна.

— Колко е изгубил?

Хадонрата отвърна без колебание, сякаш цифрите не му даваха да мигне нощем.

— Седем хиляди центурии метал, двайсет и седем дими и шестдесет и пет цинти… и четири десети.

— Можем ли да ги платим?

— Да, но това ще намали капитала ни, докато не продадем следващата реколта. Ще трябва да вземем кредити — добави той, сякаш въпросът беше болезнен.

Чо-джа започваха да произвеждат нефритени предмети, така че дълговете нямаше да се проточат.

— Плати ги сега.

Джикан си записа отново.

— Остава и въпросът с дълга на лорд Тускалора.

— Какъв дълг? — Земите на Тускалора бяха на южната им граница, но доколкото Мара знаеше, двете фамилии нямаха търговски отношения от поколения.

Джикан въздъхна.

— Съпругът ти беше слаб комарджия, но отличен борец. Победил е шампиона на Тускалора четири пъти и лорд Джиду е губил всеки бас. При първата схватка е заложил трийсет центурии и е платил с диаманти. Вторият облог бил за петстотин центурии, за които има писмена гаранция, която не е уважена. Следващите два облога са били двойно или нищо. В Сулан-Ку се говореше цяла седмица за загубата на шампиона му. Към този момент лорд Тускалора дължи на Акома общо две хиляди центурии.

— Две хиляди! Това ще улесни значително финансовите ни затруднения.

Джикан сви рамене.

— Ако реши да плати… Изпратих две учтиви напомняния, но не получих отговор. Вероятно лордът е взел кредити, докато реколтата му не бъде продадена.

— Изпрати по-строго настояване, подписано лично от мен. — Мара се замисли за момент. — Ще загубим много, ако всички си помислят, че може да се възползват от нас, защото Акома се управлява от жена. Нека лорд Тускалора разбере, че настоявам за незабавен отговор.

Джикан кимна. Мара го освободи и се замисли за дълга на Тускалора. Южният й съсед не беше нито съюзник, нито враг. Но армията му беше достатъчно голяма, че да създаде проблеми, ако се стигнеше до стълкновение между двата дома. Само че ако не си потърсеше дължимото, щеше да стане обект на клюки по всеки пазар в империята. Въздъхна. Лорд Тускалора беше известен с докачливия си и сприхав характер. И не обичаше да отстъпва — тъкмо това бе позволило на Бунтокапи да го набута с толкова голям дълг. Мара се надяваше, че поне веднъж Джиду Тускалора ще се вслуша в разума.

Прочете пергамента и гърлото й се стегна от гняв — и от страх. Аракаси, Кейоке, Папевайо и Накоя чакаха мълчаливо да свърши със съобщението от лорд Тускалора.

— Не можем да оставим това така — каза Мара накрая. — Кейоке, какво щеше да направи баща ми при такова съобщение?

— Вече щеше да е заповядал на мъжете да се въоръжават — отвърна командирът. — Само заповядайте и потеглям, господарке.

Мара въздъхна, без да опитва да крие притеснението си от най-доверените си съветници.

— Не мога да приема тази обида като повод за война, Кейоке. Ако разпалим конфликт с Тускалора, ще бъдем унищожени.

— Можем да се справим с него.

Мара погледна командира си в очите и попита:

— Но на каква цена? Силите на Тускалора не са толкова малки, че да ги победим без загуби. — Поклати глава. — Пак ли ще се набутаме в ситуацията, която заварихме след смъртта на Лано и баща ми? Този път враговете ни няма да се бавят, преди да ударят. — Гласът й се втвърди. — Всичко, което изградих, всичко, което изтърпях, ще е напразно.

Накоя махна с ръка и я прекъсна.

— Тогава не прави нищо, господарке. Сумата не е толкова голяма, че да излагаш себе си и Аяки на риск. Ще се оправиш с този негодник, когато имаш възможност.

— Не, трябва да направя нещо. Да не потърсим дълга си означава да обявим на всеки дом в империята, че не може да отговаряме на обиди към честта ни. — Хвърли пергамента на масичката до себе си, сякаш беше отровен. — Трябва да отговорим на това. Кейоке, искам целият гарнизон да е готов за поход призори. Искам да се разположим максимално близо до границата с Тускалора, без да се разкриваме на стражите му.

— Теренът не е благоприятен за атака, господарке — възрази Кейоке. — Ще ни трябват двайсет минути да стигнем до имението, ако се случи нещо.

— За мен няма значение дали нападението ще отнеме пет минути, или пет часа. Докато стигнете, ще съм мъртва. Не. Трябва да спечелим и друго предимство, освен въоръжената сила.

Последва тактическа дискусия, която се проточи дълго след като падна здрач. Слугите донесоха вечеря, която остана почти недокосната. Дори обичайният апетит на Аракаси беше изчезнал. След като Кейоке и Папевайо изчерпаха военните си идеи, Мара предложи друг план, наистина много опасен.

Накоя беше пребледняла, Папевайо се чешеше по брадичката, а Кейоке гледаше мрачно. Единствено Аракаси разбираше напълно горчивината на Мара, докато тя отпращаше съветниците си.

— Утре ще се изправя пред лорд Джиду — каза тя. — Ако боговете са обърнали гръб на Акома, унищожението ни няма да дойде от кроежите на Анасати и предателството на Минванаби, а от безчестния мъж, който опитва да се измъкне от дълга си.