Дъщерята на огъня

Десета глава

Есента на 1065-та година бе изключително слънчева и топла. Фалън седеше върху наметалото си, разстлано на меката трева и наблюдаваше работниците, които довършваха новата църква на краля. И за да се различава от църквата „Свети Павел“, нарекоха новата Уестминстър. Баща й бе претрупан с работа и остана на остров Торни, а кралят ловуваше някъде заедно с чичо й Тостиг.

— Тази сграда ще стане истинско произведение на изкуството, не мислите ли? — обади се седящият до нея Делън.

Фалън дари младия мъж с прелестна усмивка. Хубавите му сини очи я гледаха възхитено и влюбено. Косата и брадата му с цвят на мед проблясваха на слънцето.

Фалън се протегна мързеливо като доволна котка на припек и кимна с притворени очи. Делън се възползва от изгодния момент и бързо и срамежливо я целуна по устните. Тя пък игриво започна да скубе брадата му.

— Внимавайте, сър, баща ми може да ви види от двореца. Сигурно седи сега на някоя маса, а прозорците на кабинета му…

— … а по какъв начин ще ни види от всичките тези кестенови дървета? — прекъсна я Делън през смях. — По-скоро съм склонен да мисля, че преднамерено няма да гледа насам. Вероятно е учуден от търпението, с което приемам постоянното отлагане на нашата сватба. Вие също никак не ме окуражавате… някой път се държите мило като ангел, а друг път се заяждате без повод и сте хладна и неприветлива.

— Не е вярно — разсмя се Фалън. — Та нали ви обичам.

Този път Делън я целуна по-смело. Тя обгърна врата му с ръце и се притисна към него. В жилите му течеше смесена кралска датска и благородническа английска кръв. Той бе хубав, млад, амбициозен и я обичаше искрено и нежно. Приемаше капризите й и неочакваните пристъпи на гняв, без да я нагрубява. Бе пътувал много и го познаваха като истински образован английски благородник. Макар че го харесваше много, баща й се колебаеше дали да му я даде за жена. Макар че бе убедена в любовта си към него и се чувстваше добре в негово присъствие, тя също изпитваше колебания.

Тя самата не можеше да си даде точна сметка на какво се дължи тази неувереност. Ценеше го, но не изпитваше трепет, когато се целуваха. Вътрешно копнееше за онази възбуда, която изпита в обятията на Аларик.

Изплашена от споходилата я еретична мисъл, тя се отдръпна от Делън. Бузите й пламнаха от срам и тя се претърколи встрани, не разбирайки какво става с нея. Нима никога нямаше да забрави онзи проклет норманин?

— Фалън? Обидих ли ви с нещо? — запита разтревожено Делън.

Неговите дълги, тънки пръсти докоснаха нежно косата й. Тя се обърна внезапно, притисна се безсрамно към него и го зацелува бурно. В този миг реши да му стане жена.

— Фалън — промълви той накрая със затаена страст в очите. — Обичам ви! По цели нощи не мога да спя и мисля за вас. Това е мъчение, изтезание… кога най-сетне ще ми дадете дума.

— Ще се оженим, обещавам ви.

— Какво?

— Ще се омъжа за вас…

— О, Фалън, кога, кога?

— При първа възможност — разсмя се тя. — Когато татко сметне за правилно.

Делън я прегърна извън себе си от щастие.

— Аз съм най-щастливият мъж на света — извика той радостно, вдигна я във въздуха и я завъртя лудо.

— Фалън, цялата треперите! — възкликна той.

— О, не, просто съм развълнувана. Това е всичко — отвърна тя.

Усмихна се, положи глава на гърдите му и се заслуша в тупкането на неговото сърце. Какво ли означаваше това неочаквано разтреперване? Предупреждение? Или лошо предчувствие?

Наложи си да не мисли за лоши неща. Нямаше никаква причина за страх. Нейните сънародници се възхищаваха от баща й и го почитаха заради справедливото му управление. Цареше мир и хората бяха щастливи.

— Фалън…

Делън не продължи, тъй като съзря група ездачи да слиза от една барка и да се насочва в кариер към кралската резиденция.

— Какво се е случило? — извика Фалън.

— Елате, любима, сега ще разберем.

Задъхани, те влетяха в кабинета на Харалд. Той седеше зад писалището и изслушваше кралския куриер. Фалън забеляза веднага, че изглежда болен. Без да се съобразява с етикета тя коленичи до стола му. Той погали успокоително ръката й и се усмихна.

— Брат ми Тостиг при краля ли е все още?

— И двамата се връщат тук, графе. Но кралят изрично нареди да започнете незабавно преговори с метежниците.

При тези думи Харалд въздъхна и лицето му помръкна. Може би бунтът бе оправдан? Може би обвиненията срещу Тостиг бяха правдиви — оскверняване на храмове, плячкосване? Какво да предприеме?

— Йорк е обкръжен — продължи куриерът, — а привържениците на Тостиг са избити. Бунтовниците заплашват, че ще потеглят на юг. Настояват кралят да изземе правата на Тостиг и мястото му да се заеме от Моркър. Трябва веднага да потеглите на север и да уредите въпроса.

— Разбира се — кимна Харалд.

Погледът му се спря на Делън, който от своя страна погледна тъжно към Фалън. Харалд се изправи.

— Ще направя всичко възможно, за да се постигне мирно решение.

Още същия ден Харалд и Делън заминаха.

Харалд се изправи пред факта, че брат му Тостиг е обвинен справедливо. Налице бяха доказателства, че облага с допълнителни данъци своите крепостни, че изопачава законите в своя изгода и е избил неприятелите си. Бунтовниците настояваха Тостиг да бъде заменен с Моркър. Заплашваха, че в противен случай ще обявят война на краля. Въпреки усилията на Харалд, до мирно решаване на спора не се стигна. Тостиг дори не се посвени да обвини брат си, че от завист сам е подтикнал хората към бунт. И докато Едуард безуспешно се опитваше да мобилизира армията си, метежниците се отправиха към Оксфорд.

Фалън прекарваше по-голямата част от времето с баща си, който страдаше ужасно от факта, че презират и не зачитат собствения му брат. Докато бе жив, Годуин много държеше на разбирателството вътре в семейството, но ситуацията се промени и сега Харалд бе принуден да вземе страната на тези, които брат му бе онеправдал.

В крайна сметка Едуард отстъпи и прие условията на метежниците. Младият Моркър зае мястото на Тостиг, а той бе изпратен в изгнание.

Настъпи декември и настанаха мразовити дни. Фалън и Делън взеха решение на Коледа да поговорят с Харалд за сватбата си.

На самия Коледен ден в двореца цареше суетня. Бяха пристигнали осем архиепископи, за да осветят новата църква — житейското дело на Едуард. Както всяка година по това време, така и сега се събра Съветът на великите. Преди Светата литургия Харалд поднесе на дъщеря си подарък — чудно хубава брошка, обсипана със смарагди. Тя пък му подари нов вълнен плащ, гарниран с кожи от норка. Двамата се прегърнаха и Харалд се усмихна.

— Каквото и да ми донесе бъдещето, Бог досега ме е дарил безкрайно богато. С жена, която винаги ме е обичала съкровено и самопожертвователно и с деца, които са моята гордост.

Фалън се сгуши в него.

— Татко, обичам ви повече от всичко на света.

— А как стоят нещата с младия Делън? — подкачи я той. — Той ме извести, че тази вечер се каните да ми кажете нещо.

— Така е, татко.

— Той харесва ли ти?

— Съгласни сте с избора ми, нали? Смятате ли, че той е подходящият съпруг за мен?

— Твоят Делън безспорно притежава много качества. Трябва да призная обаче, че понякога съм си мислил да те омъжа по-изгодно. Но, разбира се, какво може да се очаква от стар егоист като мен — все искам да си наблизо. Съществува само още един мъж, който бих искал да е до мен, защото е по-силен от теб. Боя се, че много бързо ще му видиш сметката на клетия Делън.

— Татко!

— Няма никакво съмнение, той е дружелюбен, учтив и смел мъж и тази вечер ще поиска от мен ръката ти. Но и аз имам една молба към вас — искам да почакате още една година. Съгласна ли си?

Разочарованието й не бе прекомерно. Ако трябваше да бъде честна пред себе си, бе й все едно дали ще чака още една година или не. Знаеше обаче, че Делън гръмко ще недоволства от съдбата, но накрая щеше да се подчини.

— Да, татко — отвърна тя и го целуна.

Въпреки лошото време денят премина чудесно, тъй като кралят — по изключение в добро настроение — одобри годежа и даде благословията си на младите. Дори и празничният банкет премина без всякакви произшествия.

Но на следващия ден Едуард не можа да присъства на освещаването на своята църква, тъй като през нощта се почувства зле. Изминаха няколко дни, но състоянието му не се подобри. Лекарите се принудиха да съобщят на първенците в кралството, че Едуард е на смъртно ложе.

Съпругата на краля прекарваше по-голямата част от времето до леглото му. Когато не бе зает с дискусиите около наследството на Едуард, Харалд също посещаваше болния.

Проблемът за наследника бе разбунил духовете в Съвета на великите. Пряк наследник бе Едгар Ателинг, но той беше все още твърде млад, за да управлява страната с достатъчно здрава ръка. Скандинавските крале също имаха претенции върху трона, но фактът, че са чужденци намаляваше шансовете им. Споменаваха се и имената на Харалд и намиращият се в изгнание Тостиг. И накрая Уилям от Нормандия, който обаче също бе чужденец и за мнозинството англичани беше по-омразен дори и от северняците.

В стаята на болния седяха Фалън, кралицата и Робърт Фиц Уимарк със законната си съпруга. Харалд, току-що пристигнал от поредното обсъждане, попита шепнешком сестра си за състоянието на краля. Тя само поклати тъжно глава.

Фалън последва баща си навън. Той се облегна изнемощял на стената и каза примирено:

— Направих опит… Вярвам, че Едуард наистина е обещал трона на Уилям и затова си казах мнението съвсем ясно. Но англичаните отхвърлят категорично неговата кандидатура. Ех, да можеше кралят да дойде в съзнание, за да изрази последната си воля.

— Татко, знам, че норманите ви принудиха насила да дадете това обещание. Ако не им бяхте обещали, щяхме и досега да сме техни пленници като клетия Улфнот. Не бива да сте лоялен спрямо човек като Уилям!

— Може би кралят все пак ще се произнесе… колко по-лесен би бил изборът, ако той съобщи решението си.

На четвърти януари Едуард най-сетне дойде в съзнание. Отначало той обиколи с поглед събраните край него графове, сюзерени, свещенослужители и близки родственици, след което започна да говори. В началото гласът му потрепери, но постепенно укрепна.

— Присъни ми се сън, приятели мои. Разхождах се дълго с двама монаси, които познавам от Нормандия. Сега и двамата са покойници. Та както казах, разхождахме се дълго, монасите и аз.

Защо не споменаваше името на наследника си? Какво целеше като разправяше съня си? Всеки в стаята си задаваше тези въпроси, но никой не посмя да го прекъсне.

— Бог е прокълнал страната ни, защото всички до един сме грешници. Една година след смъртта ми Англия ще потрепери и застене от ужаси и насилия, защото ще я връхлетят демони и ще я опожарят. Всемилостивият бог ще сложи край на кръвопролитията едва тогава, когато зеленото дърво, разцепено на две от светкавица, отново се срасне, пусне листа и роди плод.

Присъстващите мълчаха, тъй като Едуард бе известен със способността си да предсказва бъдещето. Единствен епископът на Кентърбъри измърмори, че кралят бълнува.

— Не скърбете за мен — продължи умиращият. — Молете се за душата ми, защото съвсем скоро бог ще ме прибере.

В очите на Фалън проблеснаха сълзи, а кралицата изхълца високо и хвана ръката на съпруга си.

— Бог да ви възнагради за търпението, което проявихте към мен — обърна се Едуард към нея и сложи ръката й в ръката на Харалд.

— Желанието ми е вие да се погрижите за моята кралица, Харалд. Нека получи почестите, които й давах и аз. Поставям благото на тази жена и на кралството в ръцете ви. Почитайте я като кралица и ваша сестра. Съберете чужденците в двора и ги накарайте да положат нова клетва за вярност пред вас. Ако решат да се завърнат по родните си страни, осигурете безопасността им до техните граници. Искам да ме погребете в новата църква, с всички почести, полагащи се на крал. Не дръжте в тайна вестта за моята смърт, напротив, нека поданиците ми научат колкото може по-бързо, за да се помолят за мен, клетия грешник.

Изтощен, той се отпусна на възглавницата, усмихна се и отново изпадна в безсъзнание.

В стаята се възцари тишина. Всички погледи бяха насочени към Харалд. Епископите пристъпиха напред и миросаха умиращия крал.

Фалън взе ръката на леля си, а мъжете напуснаха стаята. Скоро цяла Англия щеше да узнае последните думи на краля.

— Кралят е мъртъв! — оповести тържествено един от епископите.

Кралицата отново се разплака. Харалд и Фалън се оттеглиха дискретно, за да й дадат възможност да се сбогува със съпруга си.

В залата ги пресрещна Улфстан от Устършър.

— Харалд, Съветът на великите ви очаква!

Фалън проследи баща си с поглед и се облегна на стената. По някое време прозвучаха силни викове и тя разбра, че Съветът на великите е определил баща й за наследник на Едуард.

Видя го отново късно вечерта, малко преди да си легне.

— Едуард ще бъде погребан утре сутринта в Уестминстър — съобщи той. — А следобед… ще ме провъзгласят за крал.

Нито очите му, нито пък гласът издаваха дали се радва или не.

— Радваш ли се, че ме избраха?

— Според мен няма по-подходящ човек от вас. Ако вие се радвате, ще се радвам заедно с вас. Ако ли не, надявам се поне, че ще мога да ви крепя и помагам.

— Никога не съм искал да заема трона. Но изборът на Съветът на великите, които олицетворяват закона и властта на Англия, падна върху мен. Ще се опитам да бъда добър и справедлив монарх. Утре ще се молим за душата на Едуард, каквато бе и неговата воля. А сега отивай да спиш, миличко.

Той я целуна по челото и излезе.

Фалън не можа да заспи дълго време. Последните думи на Едуард просто не й излизаха от ума. Какво ли означаваше сънят му? А страховитото предсказание? Щеше ли то да се изпълни?

На следващата сутрин в новата църква се състоя заупокойната литургия и Фалън седна до леля си. А на тържествена церемония същия следобед обявиха баща й за крал. На въпроса на архиепископа дали приема Харалд за свой крал, насъбраното множество единогласно изрева „Да живее!“. След това баща й положи клетва пред поданиците си. Той им обеща мир, справедливост и милосърдие. След миропомазването му връчиха знаците на върховната кралска власт: пръстен с печат, меч, корона и скиптър.

Фалън успя да поговори с баща си насаме едва на тържествената вечеря.

— Най-сетне! Сега вие сте крал на Англия — възкликна тя.

Усмивката му обаче й подсказа, че нещо го потиска.

— Какво има? Болен ли сте? — попита тя разтревожена.

— Не, не — въздъхна Харалд и поклати глава. — Само че… днес в църквата мислех през цялото време за обещанието, което дадох на Уилям.

— Моля ви, татко! Та нали се застъпихте за Уилям! Не сте виновен вие, че Съветът на великите не прие кандидатурата му.

— Това е така, но Уилям едва ли се интересува от нашите закони, ако изобщо се има представа от тях.

— Той ви принуди със сила да му дадете това обещание — продължи Фалън с горчивина в гласа. — Но вие въпреки всичко удържахте на думата си.

— И аз постоянно това си казвам, детето ми. Да, спазих обещанието си, независимо дали Уилям ще ми повярва или не. Но… предчувствам, че съвсем скоро голяма опасност ще надвисне над нас. Сега аз нося короната, значи, трябва да я защитавам!

Думите му я изплашиха и тя наведе глава, за да не проличи страхът й. Окажеха ли се верни последните слова на Едуард, щеше да се наложи баща й да се бори за короната и дори за живота си.

— Бог да ни пази — изрече тя и се прекръсти.

— Да ни пази бог — тихо повтори Харалд след нея.

Въпреки падналия през нощта сняг, Уилям и Аларик отидоха на лов в околностите на Руан. Вестоносецът ги откри и падна на колене пред Уилям.

— Крал Едуард е мъртъв. Още в деня на погребението граф Харалд е коронясан за нов крал на Англия.

— Какво?

Невярващ на ушите си дукът запокити лъка си встрани, лицето му се изкриви от гняв, метна се на коня и се понесе лудешки към двореца.

Смъртта на Едуард не беше неочаквана. Седмици преди това научиха, че е тежко болен. Уилям бе твърдо убеден, че ще го поканят в Англия, когато смъртта на краля наближи и затова вестта за коронясването на Харалд го настигна като гръм от ясно небе.

Дукът не криеше от никого, че трябва да стане английски крал. В този миг обаче мечтата му се спука като сапунен мехур. Нещо повече, наранена бе гордостта му, а тя бе огромна.

— Та, значи, са провъзгласили Харалд за крал, така ли? — обърна се Аларик към куриера, за да научи повече подробности.

— Да, в новата църква, която наричат Уестминстър — потвърди вестоносецът. — Няколко часа след като са положили стария крал в гробницата. Архиепископът на Йорк го е коронясал лично.

— А съветът на великите?

— Взели са това решение още преди Едуард да оповести последната си воля. Но все пак последните думи на краля са облекчили избора им.

— Това отговаря ли на истината?

— Научих го от екипажа на един английски кораб, графе.

Аларик само кимна и пъхна монета в ръката на младия мъж. После се отправи по най-късия път към двореца.

В голямата зала вече бяха Уилям и Фиц-Осбърн.

— Тъкмо казвах на дука, че е безсмислено да пазим вестта в тайна, тъй като бездруго целият град вече я е научил. Времето не чака и дукът трябва да действа по най-бързия начин.

Аларик кимна към Фиц-Осбърн в знак на съгласие.

— Едуард ми обеща трона — изкрещя Уилям. — А сега, като капак на всичко, и Харалд наруши клетвата си.

— Харалд бе ваш пленник, когато… — възрази Аларик.

— Той бе мой гост!

— Не, Уилям, беше пленник, когато се закле да ви подкрепя. За разлика от Нормандия страната му не е негова лична собственост. Та той изобщо не е имал правомощията да обещае, че ще ви възкачи на трона. Дори и един Едуард нямаше тези правомощия.

— Англия трябва да ми принадлежи! — избухна Уилям. — На мое място какво бихте сторили, Аларик? Щяхте ли да защитавате самозванеца? Та да стана за смях на цяла Европа?

— Уилям, от осемнадесет години сме близки съратници. През цялото това време винаги съм бил искрен и почтен с вас и никога не съм ви лъгал.

Уилям го изгледа мрачно. Кокалчетата на юмрука му бяха побелели и всеки момент щеше да избухне.

— Незабавно ще уведомя Харалд, че съм възмутен.

— Както желаете. Само че какво ще постигнете с това? Харалд е коронясан официално и смятам, че ще се бори за властта си.

— Вие познавате англичаните и проклетите им закони, Аларик. Дори благодарение на Едуард сте английски земевладелец. Според вас, какво да предприема оттук нататък?

Аларик погледна замислено през прозореца и поклати тъжно глава.

— Харалд не е глупак, фактически той управлява Англия в последните десет години. Народът иска англичанин на трона, а Харалд е такъв. Той обича мира, но ще се бие, ако го предизвикат. Съветът на великите е избрал него и поданиците му също го одобряват.

Аларик се поколеба за миг и отправи поглед към Уилям. Опасяваше се, че дукът не е склонен на отстъпки.

— Ако наистина искате да притежавате Англия, трябва да си я вземете със сила. Но ще се лее много кръв!

Уилям сякаш очакваше този отговор, тъй като кимна мрачно.

— Погрижете се за среща с най-важните ми съюзници… братята ми, графовете на Йо, Мортен и Авранш. Фиц-Осбърн също ме посъветва да действам, така че започваме. Харалд иска война, добре, ще я има тази война. Знам, че сте на моя страна. Знам също, че ще съберете войска и ще я предвождате. Щом като участта ни е да бъдем завоеватели, нека го сторим заедно. Още сега ще изпратя официален протест до Харалд. Отделно вие потегляте за Англия, за да предадете предупреждението ми на Харалд. Добре ще е, ако го склоните да се предаде.

— Ще изпълня волята ви, Уилям — въздъхна притеснено Аларик.

Разбираше много добре, че мисията му ще претърпи неуспех, но пък се радваше, че ще се види поне още веднаж със стария си приятел, преди да се сблъскат на бойното поле. Може би щеше да срещне и Фалън, чийто образ го преследваше не само в сънищата му, а и когато споделяше леглото си с други. Въпреки усилията, които полагаше, просто не можеше да забрави тази жена.