Дъщерята на огъня

Шестнадесета глава

Събуди я чукане по вратата и тя установи с изненада, че мястото в леглото до нея е празно.

— Влез — извика тя и придърпа завивката до брадичката.

Едно около шестнадесетгодишно момче избута в стаята тежка ракла. Бе с късо подстригана коса и гладко избръснато по нормански образец. С лице, зачервено от напрежението, то се усмихна и приседна върху раклата.

— Добро утро, милейди. Как се чувствате днес?

Фалън я досмеша от безсмислието на този въпрос. Как може да се чувства човек, привързан цяла нощ към стойката на леглото!

Той се изправи и се поклони ниско.

— Ричард. Ричард от Елвалд. На служба при граф д’Анлу.

Фалън се загледа в него с любопитство. Как така едно саксонско момче е постъпило на служба при нормански благородник? И то охотно, както личи.

— Елвалд?

Сякаш си спомни нещо. Името на селото не й звучеше непознато.

— Ричард от Елвалд! — повтори тя. — И как се оправя селцето Елвалд в тези лоши времена?

— Ами, много добре — увери я Ричард.

— Ах, така ли? — попита тя учудено — иронично.

— Трябва да знаете, че живеем без страх. Защото никой неприятел няма да се осмели да нападне селото. Наш сюзерен е граф д’Анлу. Едуард Изповедникът му е подарил земята още преди години.

Фалън най-сетне си спомни защо името на селото й се стори толкова познато. Правилно, нали Аларик получи от Едуард земя в графството на баща й, тъй като му спаси живота по време на лов за диви свине. Това се бе случило отдавна и тя бе все още дете. Спомни си, че на същия този лов Едуард бил обещал трона на Уилям.

— Тъй като сме сънародници, графът реши да ви прислужвам аз.

— А той къде е тази сутрин?

— Мисля, че е при дука, милейди.

— Наистина ли мислиш така? Е, аз пък мисля, че точно в този момент той е потеглил да опустошава красивата ни страна.

— Не, не е така! Те чакат…

— Какво чакат?

— Ами, чакат предложения за капитулация. Уилям иска да види как ще реагират англичаните.

Този въпрос интересуваше живо и нея. Братята й нямаха официални титли или длъжности, но тя не се съмняваше, че ще се бият срещу нашественика. Едгар Ателинг беше в Англия. Също и Едуин и Моркър, които не взеха участие в битката при Хейстингс, тъй като не успяха да се придвижат достатъчно бързо на юг.

— Някой предал ли се е? — попита тя със затаен дъх.

Ричард поклати глава и тя се усмихна удовлетворена. Най-сетне една добра новина.

— В раклата са дрехите ви, милейди… майка ви ги изпрати вчера вечерта.

— Майка ми ли? — извика Фалън и се изправи развълнувана.

Едва когато Ричард поруменя засрамен и заби поглед в земята, тя осъзна, че е гола. Бързо притегли завивката върху гърдите си.

— Да — отвърна той и забута прилежно раклата към стената.

— Майка ми била ли е тук? Отговори ми! Къде е тя? Защо не е дошла при мен?

Ричард седна отново върху раклата и сведе глава.

— Майка ви бе тук, за да разпознае тялото на баща ви — отвърна той потиснат. — Дукът се разпореди да погребат крал Харалд с всички почести. А отец Дамиън…

Фалън се строполи върху възглавниците. През гъстата пелена от сълзи тя видя как Ричард падна на колене и я загледа скръбно със зелените си очи.

— Не бива да го казвате на никого, милейди, но…

— Какво не бива да казвам?

— Отец Дамиън е нещо повече от обикновен свещеник — известно е на всички, които го познават и…

— И?

— Разказват, че на погребението се е извила буря и норманите побягнали. В полунощ отец Дамиън се върнал на гроба. От нощното небе бавно се спуснал кораб с платна и отецът положил тялото вътре. Бил корабът на крал Артур и в него седели Алфред, Етелред и всички наши велики крале. Те приели при себе си душата на Харалд. Тялото му обаче се понесло към манастира в Уолтъм, където намерило сетния, си покой.

Фалън, разбира се, не повярва на този разказ, но пък на света ставаха толкова необикновени неща, че… Предсказанието на Едуард на смъртния одър, появата на кометата, разпятието в Уолтъм, което се раздвижи по време на молитвата им.

— Вярвайте ми, принцесо, станало е точно така, както ви казах. Това е чудо!

Фалън само се усмихна. Момчето бе искрено и добронамерено. Вероятно искаше да й каже скрито, че тленните останки на Харалд са пренесени тайно в манастира в Уолтъм. Изпълни я тиха радост, защото знаеше, че и Харалд би искал същото. Погали Ричард по косата и простичко му каза:

— Благодаря ти, Ричард.

— Тъй, а сега трябва да ви донеса вода и нещо за ядене — рече той и бързо се изправи. — Вино ли искате или предпочитате добър английски ейл?

— Почакай, Ричард! Къде е майка ми?

— Потегли обратно за Босъм — отвърна той колебливо. — Дукът заповяда да не я закачат.

— Защо не ни разрешиха да се видим? Обзалагам се, че Аларик е заповядал така.

— О, не, милейди! Уилям не искаше тя да идва тук.

Веднага след като момчето излезе от стаята, тя скочи от леглото, отиде до гигантската ракла и я отвори. Едит бе избрала гардероба й извънредно грижливо. Не бе забравила дори любимата й мантия, извезана със заешки кожи.

На вратата се почука отново, тя я отвори и пусна вътре Ричард, който носеше широк поднос. В предверието съзря двама тежко въоръжени стражи.

— Надявам се, че охраната ми няма да изисква от вас особени усилия — подхвърли тя заядливо, когато мъжете й се поклониха.

Ричард се усмихна.

— Милейди, вие вече доказахте, че и една цяла армия ще се затрудни, ако трябва да ви опази.

Той постави внимателно на раклата тежкия поднос с пресен хляб, сушена риба и няколко червени ябълки и я изгледа умолително.

— Моля ви, милейди… не се опитвайте да бягате!

— Какво искаш да ми кажеш с това предупреждение, Ричард?

— Ами, защото може да се отнесат много грубо с вас.

Да не би досега с нея да се отнасяха внимателно?

— Стражите пред вратата — продължи Ричард притеснено, — идват от земите на господаря. Разчу се бързо, че сте се справили с великана Фалстаф и те са предупредени да бъдат особено бдителни с вас, тъй като сте успели да победите дори войни от нашата армия. Опитате ли се да избягате, ще ви завържат на кол и господарят собственоръчно ще ви нашиба с камшик. Така поне каза той.

— Ах, наистина ли каза така? — попита тя язвително.

— Да, но ще му бъде много трудно. Каза още, че сте твърде хубава и ще му бъде жал.

— Нищо подобно не е казвал, Ричард, много добре знаеш това.

— Толкова добре ли го познавате?

— Достатъчно добре. И знам, че не ми казваш истината. Убедена съм, че би ме набил най-охотно. Познавам го отдавна, графа.

— Да, ама той каза, че сте красавица — настоя на своето Ричард. Всъщност Аларик я бе нарекъл красива вещица, но това бяха само някакви си подробности. — И освен това добави, че много ви харесва. — Тези думи също не отговаряха съвсем на истината, тъй като Аларик бе казал, че е задължен на семейството на краля. Е, нали бе все същото.

Фалън захапа една от ябълките и предложи друга на Ричард. Той обаче поклати глава.

— Благодаря ви, милейди, но сега по-добре да тръгвам, защото ме чака много работа. Вечерта ще дойда пак.

Дъщерята на Харалд бе най-красивата жена, която бе виждал някога. Знаеше, че е пленничка на норманите и любима на графа. Но двамата изглежда се мразеха по някакъв много особен начин, който той не разбираше. И все пак тук, в крепостта, тя бе в по-голяма безопасност, отколкото където и да било в Англия. Уилям бе наредил градът Ромни да се сравни със земята, а към жителите му да не се оказва никаква пощада. Наистина, Аларик се опита да промени решението му, но без всякакъв успех. Графът бе мъж, достоен за възхищение, и той му служеше вярно и с радост.

Ричард напусна стаята с поклон. Фалън го изпрати със замислен поглед. Бе извънредно мил и внимателен — единствената й връзка с външния свят.

Изми се бързо, тъй като се страхуваше, че Аларик ще я свари необлечена. Опасенията й обаче не се оправдаха и тя се заразхожда неспокойно напред-назад. От малкия прозорец можеше да наблюдава стражите, охраняващи крепостта. Наоколо лежаха леко ранени войници и пиеха. За своя голяма изненада съзря и сънародници, които изглежда не изпитваха трудност да служат на новите господари. Старици продаваха прясно месо, няколко мъже поправяха повредени доспехи и конски сбруи. Млади жени се закачаха смеешком с войниците. Едно красиво момиче бе седнало върху коленете на един от тях, а той галеше гърдите й и й пъхна монета в деколтето, на което тя отвърна е благодарна целувка.

Сърцето й се сви при тази гледка. Момичето явно бе курва, но беше ли тя, кралската дъщеря, нещо по-различно? Тя бе просто добре охранявана пленничка. Но все пак й даваха достатъчно за ядене и пиене и разполагаше дори с прислужник. Противопостави се на клетия Фалстаф, макар че той искаше само да е мил с нея. На Аларик пък даде всичко, което притежава, дори невинността си. Вероятно й се надсмиваше — нали я завоюва почти без съпротива. Не й бе лесно да живее с този спомен и би предпочела да я беше насилил. Как да се бори сега с него, след като дори не разбираше какво я подтикна да отстъпи? Как се случи така, че се почувстваха привлечени един от друг, те, враговете?

Отново започна да се разхожда нервно из стаята. Нямаше никакъв смисъл да се самосъжалява, след като норманите опустошаваха отечеството й. В края на краищата нали бе дъщерята на краля. Сънародниците й щяха да се надигнат срещу нашественика и неин свещен дълг бе да стори същото.

Аларик не се появи целия ден. Ричард й донесе вечерята и малка свещ. Най-накрая легна върху леглото, но не успя да заспи — умът й бе зает изцяло с тревожни мисли. Норманите имаха на разположение цяла една страна, която щяха да завоюват и озлочестят. Някои практични саксонки вече отдаваха прелестите си на чужденеца срещу пари. Що се отнася до Аларик, той очевидно не се интересуваше особено от нея; в противен случай нямаше да я подари на Фалстаф. А се люби с нея, само защото откакто се познаваха помежду им постоянно пламтеше онзи странен огън, предизвикан от смъртна омраза и сляпа страст.

Пред портите на Ромни Аларик изостана назад и с пребледняло лице започна да наблюдава събитията. Не му се удаде да спре катастрофата, но поне успя да предотврати посичането на тези граждани, които се предадоха, френските, фламандските и немските наемници си взимаха по най-брутален начин обещаното от Уилям възнаграждение — товареха на коли всичко, което имаше някаква стойност и бързаха да напуснат града, преди да бъде опожарен.

Но през този ден имаше и една добра новина. Животът на верния му спътник Фалстаф бе вече вън от опасност. Състоянието му се подобряваше бавно, но сигурно.

Настъпи здрач и Аларик даде знак на хората си да го последват.

— Не се ли връщаме в Хейстингс? — поиска да узнае изненаданият Роже. Аларик поклати глава.

Негова цел бе едно селце на име Хейзълфорд, в което имаше празна господарска къща, тъй като местният сюзерен бе паднал в боя и нямаше никакви наследници. Жителите на селото се предадоха без съпротива, така че на това място вече се вееше неговият флаг.

— Струва ми се, че тази вечер ще се нахраним особено добре. Местните саксонци са доволни, че ги закрилям. А след това ще се мушна в мекото легло, защото съм уморен до смърт. В последните две нощи да съм спал не повече от пет часа.

Роже се разсмя иронично. Аларик го изгледа остро.

— Мисля, че в Хейстингс ви очаква пренеприятна дилема. Лейди Маргарет е бясна заради дъщерята на Харалд, която доведохте в стаята си.

Аларик вдигна пренебрежително рамене. Така си беше, Маргарет наистина беше много сърдита. Отначало започна да го ругае и обвинява, но накрая се разплака. Той не се чувстваше задължен да й обяснява каквото и да било, тъй като не бе обещавал нищо. Даде й само да разбере, че предоставя единствено на нея дали да се върне в Нормандия или не. Решението да го последва в Англия бе изцяло нейно. Тя пък от своя страна го уведоми със захаросана усмивка, че ще го чака.

Сама по себе си обаче мисълта да се върне в Хейстингс, да се изкъпе и след това да забрави всичко в обятията на Маргарет не бе съвсем неприятна.

— Боя се, че лейди Маргарет е много нещастна — продължи Роже.

— Ако настоящите ми ангажименти не й изнасят, то нищо не пречи да си отпътува. Тя е благородна дама, която знае съвсем точно какво иска и какво върши.

— И какви са настоящите ви ангажименти, ако мога да попитам?

— И аз не мога да ви кажа съвсем точно — засмя се Аларик.

— А аз бих се оженил за Фалън и до края на живота си ще я моля за прошка — рече Роже мечтателно.

— А, да, сега си спомням — възкликна Аларик. — Как можах само да забравя? Мина толкова време оттогава. Вярно, че вие бяхте тогава в Босъм. И свършихте черната работа вместо нея.

— Да, но смехът й ме възнагради стократно! — усмихна се широко Роже. — Мисля, че винаги съм бил лоялен спрямо вас, но… но ако решите да я изоставите, то аз съм насреща… с ваше позволение, разбира се.

Аларик не можа да сдържи усмивката си. Допадна му искреността на младежа. Защо не бе в състояние да каже простичко на Роже: „Ето, вземете я, оженете се за нея, убийте я и изобщо правете с нея каквото ви хрумне“? Какво го спираше? Клетвата, дадена на Едит ли? Или може би фактът, че й нямаше капчица доверие? Споменът за случилото се с Фалстаф бе още съвсем пресен.

— Аларик! Усещате ли миризмата? Печено месо с подправки!

Аларик се разсмя и групата препусна в кариер към голямата каменна къща.

И докато закръглената червенобуза готвачка и трите й дъщери поднасяха печеното агне, Хамлин напълни чашите с пиво. Аларик седеше начело на дългата маса в просторната каменна зала. По стените висяха разкошни килими, а копия и мечове красяха стълбището.

— Милорд?

Хамлин, мъж на средна възраст, с дълга, бяла, щръкнала коса и цяла брада изглеждаше почти грозен и бе направо учудващо, че има три толкова привлекателни дъщери.

— Какво има, добри човече? — попита Аларик, забелязвайки, че Хамлин нервничи.

— Хареса ли ви яденето, милорд?

— Великолепно е. Много съм доволен.

Хамлин въздъхна с облекчение, след което се прекръсти:

— Какво има? Нещо не е наред ли?

Слугата се почеса смутено.

— Днес вашият флаг ни спаси, господарю. Защото оттук мина един рицар, който искаше да подпали къщата. Когато обаче му съобщихме, че ще се върнете, той се отказа да граби. Сега сте тук, дъщерите ми могат да спят спокойно, пък и гладни не сме останали. Всеки ден благодаря на бога, макар да не разбирам с какво сме заслужили точно ние този късмет, когато сънародниците ни са изложени на… нещастия. Затова ви моля, останете при нас, милорд.

Думите на този човек трогнаха Аларик, тъй като до този момент все още не бе срещнал саксонец, който да моли за нещо. Хамлин, както и останалата прислуга, рядко бе напускал този дом, най-много да отскочи до някое от съседните села. Той не бе виждал нито Харалд, нито Уилям. Знаеше само, че сънародниците му страдат, а той е пощаден.

В този миг Аларик реши, че ако дукът се короняса, той ще поиска от него този дом като подарък.

— Има ли тук някой, който може да пише?

— Свещеникът, милорд. Сега е при мъртвите и се моли за тях.

— Когато се върне да направи списък. Да напише имената на всички местни жители. Искам да знам също кои от мъжете какъв занаят упражняват. И да не забрави да опише наличния добитък.

Хамлин му разказа с гордост, че в селото има двама ковачи, двама кожари, един мелничар, както и няколко каменоделци и дърводелци. Аларик остана удовлетворен от чутото, тъй като предстоеше дълга и студена зима.

Хвърли последен поглед върху хората си, които се закачаха весело с девойчетата, потупа Роже по гърба и се оттегли.

Смъртно уморен се хвърли в леглото на бившия собственик и заспа незабавно.

На следващата сутрин го очакваше вестоносец на Уилям. От него узна, че Доувър, единственият укрепен град по крайбрежието, се е предал, след като жителите му са научили за съдбата на Ромни. Аларик остави хора за охрана на големия каменен дом, а друга група изпрати да доведе Фалън в Хейзълфорд. Самият той се отправи към Доувър.

Когато стигна до града, установи с ужас, че норманите вече са започнали да палят пожари, независимо от капитулацията. Уилям също бе разгневен от това своеволие, но тъй като в срамното дело бяха замесени твърде много хора, бе невъзможно да се накажат виновните. Все пак той реши да предложи обезщетение на града.

За Аларик този ден се оказа твърде дълъг и уморителен. Отгоре на всичко и Уилям бе във възможно най-лошото си настроение. Лондон се намираше само на един ден езда от тях, но двамата мъже решиха да не прибързват.

— Защо англичаните пазят все още мълчание, как мислиш? — попита той навъсено.

Аларик само вдигна рамене, макар че всъщност знаеше отговора.

— Допускам, че те ще изберат за свой крал Едгар Ателинг. Може Едуин и Моркър също да са пристигнали в Лондон — та нали и те имат някакви претенции.

— Все още не са събрали нова армия — промърмори Уилям.

— Дано не я съберат. Доста от нашите загинаха при Хейстингс.

Седнал в креслото си, Уилям изглеждаше съвсем унил и отпаднал. Имаше предостатъчно основания за тревога. Навсякъде, където се строяха укрепления и дворци, той трябваше да оставя охрана. Но имаше и нещо по-лошо — в последните дни мор започна да коси хората му. Лекарите приписваха всичко на водата, която войните бяха принудени да пият поради липса на вино.

— Имахме късмет, че поне досега виното стигна. Защото иначе Харалд нямаше да има с кого да се бие в Хейстингс.

Лицето на Уилям изглеждаше много бледо и Аларик се запита дали и той не се е заразил. Предпочете обаче да не засяга тази тема. По съображения за сигурност Аларик и хората му изградиха лагера си извън града. Поради епидемията в Доувър цареше пълен хаос. Наложи се да остане по-дълго от предвиденото, за да уреди всички въпроси според волята на Уилям.

— Заслужили сте си почивката, приятелю — обърна се Уилям към него на шестия ден. — Да речем, една седмица. През това време смятам да се придвижвам бавно към Лондон. Ще се срещнем пред града. Лондон ще бъде мой още преди Нова година!

Аларик не бе единственият, който се чувстваше добре в Хейзълфорд. Същото се отнасяше и за хората му. Върнаха се по-късно вечерта и първото, което направи Аларик, бе да погледне затворените кепенци на стаята си. Дали Фалън бе вече горе?

— Милорд! — поздрави го Ричард с усмивка.

— Е, момко, тя тук ли е?

— Да, милорд.

— Тръгна ли охотно насам? Някакви трудности по пътя?

— О, не, милорд. Беше кротка като агънце.

Аларик се усъмни, разбира се, в думите на Ричард, но след малко сам щеше да се увери в истината.

— Погрижи се за Сатана — нареди той и му подхвърли поводите.

Ричард изгледа ужасен огромния вран кон.

— И какво да правя с него? — замънка той.

— Нали искаш да станеш рицар… е, покажи какво можеш!

Всички се разсмяха, а Роже предложи да помогне на момчето.

В залата ухаеше на непознати благовония. Над огъня се печеше месо на шиш. Изпита приятното чувство, че се е завърнал у дома.

През всичките тези дни бе твърде зает и нямаше много време да мисли за Фалън. Нощем обаче тази жена изпълваше сънищата му. Но тя никога не биваше да разбере каква власт има над него. Трябваше да остане с твърдото убеждение, че е безбожен, жестокосърдечен рицар. Всичко друго щеше да има фатални последици. Погледът му се спря на стълбището. Реши обаче първо да изпие чаша ейл и едва след това да се качи горе.