Дъщерята на огъня

Единадесета глава

Фабиони задаваше отсечено прецизните си напътствия. Фалън само кимна зад наличника на шлема си. Широкият меч на учителя й затанцува пред нейното лице и тя парира атаката.

— Браво! — извика Фабиони.

Беше невисок, подвижен човек с тъмна къдрава коса. Фалън му се възхищаваше, тъй като със своите умения бе надделял над стотици и по-едри, и по-силни противници.

— Пъргава сте като котка, милейди и имате остро зрение — похвали я той и се поклони ниско. — Нека сега да си починем няколко минути и след това продължаваме.

Фалън кимна задъхана и приседна на една пейка. Баща й не бе особено доволен, че отново е започнала да се упражнява, но тя настоя и в крайна сметка уроците продължиха.

Макар графовете Едуин и Моркър да присъстваха, когато Съветът на великите обяви Харалд за крал, те въпреки всичко останаха с впечатлението, че решението е взето без тяхно участие. Веднага след това Харалд замина за Йорк, придружен от дъщеря си, епископ Улфстан и други приближени. Кралското посещение зарадва местните хора, още повече, че Едуард никога не бе идвал в Йорк. Пусна се дори слух, че Харалд не би отказал да се ожени за сестрата на двамата графове. Фалън разбираше, че едно такова споразумение ще бъде изгодно за баща й, тъй като Моркър и Едуин му бяха необходими като съюзници. Междувременно те отдавна се върнаха в Лондон и сватба все още нямаше. Наближаваше Великден. На остров Торни Фалън и баща й очакваха Съветът на великите да се събере след Светата литургия.

Харалд се намираше в изключително затруднена ситуация. Две седмици след коронацията, Уилям оповести официално своя протест. Свен Улфсон от Дания, братовчед на баща й и син на племенника на крал Кнут, сякаш също се канеше да изяви претенциите си върху английския трон. Жестокият крал на Норвегия Харалд Хардрада винаги бе готов да воюва. Опасност представляваше дори и Тостиг, братът на Харалд. Според слуховете той обикалял най-различни дворове и търсел съюзници, за да си възвърне графството. Харалд загатна на дъщеря си, че се съмнява в здравия разсъдък на брат си. Тостиг бе обявил Едуард за свой смъртен враг и заплашваше, че ще си отмъсти жестоко. Харалд не бе в състояние да му възвърне имотите, тъй като останалите сюзерени го отхвърлиха категорично. Вдовицата на Годуин от своя страна горко оплакваше съдбата на двамата си сина Тостиг и Улфнот. Първият от тях живееше в изгнание, а вторият бе пленник в Нормандия.

Още от самото начало Харалд се готвеше за война. Ядрото на армията му се състоеше от храбри, опитни войни, воювали още с баща му в Уелс. Останалите обаче не бяха и помирисвали битка.

— Делън — възкликна Фалън радостно.

Откакто коронясаха баща й, тя почти не бе виждала червенокосия си годеник. Той пътуваше постоянно, за да набира войници и да подготви народа за предстоящите изпитания.

Той вдигна учудено вежди, когато видя любимата си. Тя носеше привичните за англичаните кожени доспехи, както и широкия си меч, изработен специално за нея.

— Хей, какво става? Да засрамите мъжете ли искате? — реши да я подразни той.

Фалън го целуна леко по устните и очите й заискриха предизвикателно.

— Подигравате ли ми се, сър? — разсмя се тя. — Или може би ще се опитате да покажете на какво сте способен?

Делън се поклони.

— Милейди!

После се обърна към Фабиони:

— Ще ми дадете ли назаем меча си, сър?

Делън съвсем скоро установи, че противно на очакванията му, неговата задача съвсем няма да е лесна, Фалън се разсмя на глас, когато забеляза капчиците пот по челото му.

— Ще помолите ли за пощада? — подразни го тя с усмивка.

— Още не — отвърна той. — Да не искате да стана за смях пред цялата армия на баща ви?

— Наоколо няма жива душа, милорд. А ако се разхленчите за милост, ние с Фабиони ви обещаваме, че няма да научи никой.

В действителност обаче й бе ясно, че ще я победи, защото беше по-силен и значително по-опитен в бойното изкуство. Спомни си думите на Фабиони. Една жена може да бие силния и опитен войн единствено с пъргавина и находчивост.

— Не мога да се предам ей така, само защото…

Делън спря насред дума и Фалън се възползва от изгодния момент, за да избие меча от ръцете му. Не вярвайки на очите си, той се втренчи в лежащото на земята оръжие, а след това в нея.

— Дължите ми реванш — продума Делън.

— Естествено, сър, винаги на вашите услуги. Както и на всеки друг, който се съмнява в бойните умения на кралската дъщеря.

Фалън се разсмя и го целуна.

— Месеци наред не съм слизал от седлото — заоправдава се Делън. — Просто съм изтощен, ето защо ме победихте.

— Разбирам ви прекрасно, сър. Убедена съм, че това е единствената причина.

— Не се подигравайте с годеника си!

— Ах, Делън. Разбира се, че не се съмнявам в силата и умението ви. Играх подло и… нечестно.

— Е, това звучи вече по-добре — усмихна се той доволно и я притегли към себе си.

Фалън нежно погали брадясалото му лице.

— Радвам се, че ви виждам отново. Искам да знаете, че ми липсвахте.

— Вие изобщо не можете да си представите моите мъки, любима. Сега обаче трябва да ида при баща ви. Ще се видим ли на вечеря?

Фалън кимна и на сбогуване той я целуна по върха на носа. После се обърна към Фабиони и го освободи, тъй като се бе поуморила. Ненадейно зад гърба й прозвуча плътен мъжки глас.

— Благородната госпожица не само, че прелъстява малчугани с жълто около човката, ами се и бие с тях. Дали ще посмеете да изпробвате силите си и срещу зрял мъж, дъще на Харалд?

Тя се извъртя рязко и погледът й се спря на Аларик, който стоеше разкрачен и се подпираше на меча си. В сивите му очи се четеше сарказъм.

— Не ме ли лъжат очите? Какво прави един нормански глупак на английска земя? Разбира се, никога не съм се съмнявала във вашето и на вашия дук безсрамие, но не вярвам да сте дошли тук, за да завоювате сам цялата страна за Уилям, нали?

— А ако е така, вие ще я защищавате ли?

— Разбира се, милорд. Ако се наложи, с радост ще защищавам своя крал и родината си срещу всеки, който храни зли помисли.

— Идвам с мир — увери я Аларик в мига, в който тя зае бойна стойка с меч в ръка.

— Никога досега норманин не е идвал тук с мирни намерения — заяви тя наперено.

Аларик се усмихна и вдигна оръжието си.

Противната му самоувереност накара кръвта й да кипне. Трябваше да го победи на всяка цена. За разлика от Делън обаче, Аларик действително бе зрял мъж и много опитен войн.

Двамата започнаха бавно да се обикалят, остриетата им се срещнаха и тя усети вибрации в ръката си. Безмилостно, удар след удар, той я постави натясно.

— Предавате ли се, госпожице? — попита Аларик с иронична усмивка.

— Не, никога. Представяте ли си, дъщерята на английския крал да се предаде на някакъв си норманин? Не, сър, не се предавам.

— Значи, не се предавате, така ли?

Тя се дръпна уплашена назад. Острието на меча му разпори кожените й доспехи и ризата под тях като не остави дори и драскотина по кожата.

Тя извика ядосано и се нахвърли вбесена върху него.

— Гневът е лош съветник, госпожице. Не бива да губите контрол над чувствата си, защото в противен случай загивате.

— А вие не бива да се биете нечестно.

— На бойното поле мъжете се бият, за да убиват и да не бъдат убивани. Какво общо има това с думите „честно“ или „нечестно“?

За да отбива ударите му, тя бе принудена да използва и двете си ръце. Продължи да се бие с разголени гърди. Видът им очевидно му доставяше голямо удоволствие, но той не позволи да разсеят вниманието му. Тя постоянно трябваше да парира честите му удари. Останала без дъх, осъзна, че не може да издържи повече. Внезапно погледна през рамо и изписка.

— Татко, недей! Той не иска да ме убие. Това е само игра.

Аларик се съсредоточи незабавно върху новия противник, който всъщност не съществуваше. Забеляза твърде бързо грешката си, но Фалън вече бе опряла острието на меча си в гърлото му и се усмихна сладко-сладко.

— А кой приказваше за честност, а? — попита той вбесен.

— На бойното поле такива думи не важат, сър. Не бяхте ли вие, който преди малко ми обяснява това правило?

Изражението на очите му не издаваше какво чувства в момента, а Фалън не можеше да сдържи триумфа си. За съжаление тя разбра твърде късно, че радостта й е преждевременна. Защото той се възползва от отпускането й, дръпна се назад, замахна и изби оръжието от ръката й. После скочи върху нея и я събори. Тялото му я притисна към земята и по устните му заигра иронична усмивка. Стана подчертано нехайно и я изправи на крака.

— Ще трябва да се преоблечете веднага, милейди.

При тези думи тя осъзна, че стои пред него с разголени гърди. Гъста руменина покри лицето й и тя изпищя. Замахна и му зашлеви звучен шамар. Вторачи се страхливо в лицето му, по което ясно личаха следите от пръстите й. За нейна изненада той само се поклони.

— За мен беше удоволствие. Както винаги.

Напълно объркана, тя проследи с поглед как се отдалечава с широки крачки. Защо ли беше дошъл в Англия?

Омразата й отново пламна. Самоувереността му буквално я разяри.

— Да го вземе дяволът дано — извика тя от все сърце.

За съжаление пожеланието й не се изпълни и по време на вечерята се наложи да седи до него. Делън пък бе в долния край на масата и я наблюдаваше внимателно. Харалд и Аларик водеха сериозен разговор и гласовете им издаваха, че развитието на събитията ги огорчава дълбоко.

— Вие знаете добре, Аларик, че никога не съм искал да ставам крал. Но това бе последната воля на Едуард и решение на великите.

— Уилям иска да знае дали ще спазите обещанието си да се ожените за дъщеря му.

Фалън чу случайно тази реплика, задави се с една хапка и се разкашля неудържимо. Харалд я изгледа укорително, а и Аларик, раздразнен от ненадейното прекъсване на разговора, й хвърли мрачен поглед. В смущението си тя хвана нервно бокала и напрегнато се взря в баща си. Аларик също посегна разсеяно към същия бокал, докато погледът му следеше внимателно Харалд. Ръцете им се докоснаха и върху бузите на Фалън избиха яркочервени петна.

— Той не може да е казал това! — отвърна Харалд неспокойно. — Уилям знае много добре, че това си беше безобиден разговор, комплимент за едно хубаво и добре възпитано дете. И все пак като граф за мен щеше да е висока чест да стана част от семейството на Уилям. Като английски крал обаче, не мога да взема жена от чужда страна без изричното разрешение на Съвета на великите. Също така не мога да изпълнявам стари обещания, засягащи децата ми. Сега животът ми принадлежи на короната.

Фалън се взря изненадана в баща си. Той й отвърна с бърз поглед и сведе очи.

— Напълно разбирам в какво положение се намирате, но не мога да не проявя разбиране и към Уилям.

— Това означава ли, че ще се биете на негова страна?

— Да.

Фалън се пресегна към бокала и го изпразни на един дъх. Очите й помръкнаха и погледът й се спря на Делън, който, объркан и наранен, я гледаше втренчено.

— Значи все пак в гърдите ви тупти сърце? — рече Аларик иронично. — Кажете ми, онзи млад рус мъж с хубавата брада, когото победихте днес, той ваш бивш любовник ли е?

— Бивш какво…?

— Е, вярно, че ви наричат принцеса, но тъй като времената се промениха, може да ви пожертват като залог за благото на Англия.

— Заблуждавате се дълбоко — отвърна тя ледено. — В такава ситуация няма да изпадна.

— Да, все така горда и непреклонна. Може и да наложите волята си… но онзи клет младеж там, който така явно ви обожава, той наистина предизвиква съчувствието ми.

— И по каква причина, ако смея да попитам?

— За съжаление е всеки, който ви обича. Вие притежавате огнен темперамент, смирението ви е чуждо, горда и опърничава сте като дива котка. Нуждаете се от истински мъж, а не от мил младеж. Мъж, който знае как да ви опитоми.

Фалън се облегна назад и се усмихна развеселена.

— Да не би да смятате себе си за такъв мъж?

Погледът на Аларик се плъзна предизвикателно и безсрамно по цялото й тяло.

— Може би — отвърна той накрая. — Но както знаете, не мисля да се женя отново.

— Дори и да възнамерявахте да го сторите, аз никога…

— … знам, знам. По-скоро бихте взели сатаната за съпруг, отколкото мен. Или нещо от този род.

— Начинът, по който доказвате антипатията си към мен, ми се струва извънредно странен.

Аларик се засмя от сърце.

— О, никога не съм оспорвал, че сте пленителна. И безспорно желана жена. Но да ви обича човек би било връх на глупостта.

— Признавам, че с голямо нетърпение очаквам отпътуването ви, сър. И ми е съвършено безразлично дали ще се върнете в Нормандия или ще отпътувате направо в ада.

— А вие кое от двете бихте предпочели?

— Лично за мен Нормандия и адът са едно и също място — рече тя и се изправи. После направи реверанс пред баща си и избяга от залата без извинение.

В нощта на понеделника след Великден на небето се появи странна светлина и пред входа на църквата бързо се насъбра тълпа.

— Гледайте, гледайте! — се развика някаква жена и падна на колене. — Зла поличба! Крал Едуард я предсказа! Пепел и разруха ще ни настигнат, защото Годуин уби брата на краля, а сега пък неговият син е седнал на трона. Божие наказание чака всички нас заради греховете на господарите — благородници.

— Що за глупости приказва тази жена! — кипна Фалън и се изстъпи напред.

Всъщност и тя се страхуваше както всички останали. Нима това необикновено сияние потвърждаваше предсказанието на Едуард?

— Това явление е свързано с планетите. Това е всичко!

Тя прибра полите си и се завтече към отец Дамиън, който разговаряше в този момент с Аларик. Свещеникът, мил и добронамерен аскет, бе родом от Фенс, в една част на Англия, където езическите обичаи отмираха твърде бавно. Бе пътувал много по света и сигурно знаеше какво представлява това сияние.

— Става въпрос за комета — обясни той. — Звезда с опашка, така да се каже. Чувал съм за това в Италия. Хората са наблюдавали комети и в миналото.

При тези думи Фалън въздъхна с облекчение. Любопитното множество сякаш се поуспокои и се разпръсна.

Отец Дамиън се отправи към църквата и Фалън го последва.

— Аз… аз трябва да ви благодаря! — обърна се тя към него.

Свещеникът я загледа толкова настойчиво, че тя притеснено сведе поглед. Той се поклони.

— Кометите наистина съществуват — каза той с усмивка.

— Какво искате да кажете? Та вие сте божи човек! Нали не вярвате в злокобни поличби и други подобни неща?

Той само поклати глава и погледът му се зарея някъде зад гърба й. Тя се обърна и съзря Аларик да се приближава към тях.

— Само когато зеленото дърво, разцепено от светкавица, се срасне от само себе си, само тогава… — промълви свещеникът.

— Що за безсмислици? — запита Аларик мрачно.

— Има неща, които са по-древни дори от времето, графе. Ние, людете, невинаги сме в състояние да разгадаем божията промисъл.

Фалън не можеше да отхвърли от себе си усещането, че свещеникът има видение и е прозрял в бъдното. Той спря пронизителния си поглед върху Аларик и се поклони.

— Графе, сигурен съм, че ще се срещнем пак.

— Това, което казвате, наистина е пълна безсмислица — прекъсна го Аларик. — И двамата знаем много добре, че вече няма да се върна. И на двамата ни е известно, че…

— … война ще опустоши тази страна — свещеникът завърши започнатото изречение. — И все пак, графе, ще повторя думите си — ние с вас ще се срещнем отново.

Фалън бе впила поглед в Аларик и не забеляза как отец Дамиън се отдалечи.

Пред църквата отново се насъбра любопитна тълпа. Уплашени, хората бяха вперили поглед в небето.

— Прокълнати сме! Гибел, гибел ни чака! — изкрещя нечий глас.

— Иде денят на Страшния съд — добави втори глас.

При тези думи Фалън не се стърпя и се покатери върху една кола със сено. Оттам тя се обърна с възбуден глас към множеството.

— Англия не е прокълната, добри хора. Алчните и жестоки нормани кроят как да ни погубят. Но бог ни е благословил с добър крал, който е разтворил сърцето си за своите поданици. Крал, справедлив и благ, който над всичко поставя своето отечество.

От множеството се обадиха окуражителни гласове и тя продължи:

— Не, не е прокълната родината ни. Опасността иде отвъд морето, където незаконороденият властолюбец се готви за война с нас. Не вашият крал, добри хора, ще ви донесе нещастие. Чужди принцове искат да хвърлят нашата Англия в разруха и погибел.

— Проклети да са норманите!

— В ада да се пържат дано!

— Да им отсечем главите!

— Ще ги избием! Да ги заколим до един!

Фалън долови с крайчеца на окото си, че към нея се приближава Аларик. Сивите му очи я пронизваха и тя осезаемо почувства бясната ярост, клокочеща в него. Тълпата започна бавно да стяга обръч около норманина. Покрай главата му прелетя камък, някакви жени се разпищяха, а няколко души дори посегнаха да го ударят.

— Недейте! — изкрещя тя с всички сили. — Спрете! Недейте!

Но в суматохата не я чу никой. Аларик се спаси като скочи бързо на някаква кола и извади меч.

— Дошъл съм тук с мирни намерения и съм гост на вашия крал. Ако се опитате да ме убиете, ще се защищавам. Обещавам ви, че преди да умра, мнозина от вас ще се простят с живота си. Разотивайте се по домовете си, добри люде, и не позволявайте да се пролива ненужна кръв.

Няколко души отпуснаха тояги, крясъците преминаха в мърморене и не след дълго утихнаха съвсем.

Няколко минути по-късно Аларик и Фалън останаха сами. Над главите им се разстилаше мрачният небосвод, а кометата се виждаше съвсем ясно.

— Знам, че ме мразите, Фалън. Но се питам, наистина ли ме мразите чак толкова, че насъсквате дори и тълпата срещу мен? Нима искахте да се пролее кръв? Защото ако е така, то скоро ще имате тази възможност.

— Знам, че ще се лее кръв — извика тя разтреперана. — Тълпата трябваше да ви убие! Тогава срещу ни на бойното поле щеше да има един нормански рицар по-малко.

Той я изгледа остро, след което по устните му плъзна саркастична усмивка и той се поклони церемониално.

— Молете се, Фалън, молете се за Англия! А ако в главата ви е останала и капчица разум, молете се и за самата себе си. Защото попаднете ли някога в ръцете ми, госпожице, ще платите висока цена, кълна ви се.

С тези думи той я остави и се отправи с бързи крачки към двореца. Скоро настъпилият мрак погълна фигурата му. Тя вдигна глава и впери поглед в кометата. Може би и за Харалд появата й бе зла прокоба. Дано не е така, помисли си тя.

Понечи да влезе в кабинета на баща си, но видя, че не е сам. Той тъкмо се изправяше от мястото си и пристъпи към Аларик. Двамата се прегърнаха безмълвно. За последен път като приятели.