Дъщерята на огъня

Шеста глава

Когато стигна до къщата, тя видя, че конете на норманите вече са в конюшните и са получили всичко необходимо. Предположи, че новодошлите са в голямата зала и незабавно се отправи натам.

Тъкмо се канеше да влезе, когато ненадейно някаква ръка запуши устата й и някой я завлече в един тъмен ъгъл.

— Фалън, това съм аз — долови тя познат шепот.

В последно време рядко виждаше брат си Галън. На своите шестнадесет години той бе почти мъж и понякога дори придружаваше баща й в неговите пътувания. Когато бяха заедно обаче, Галън не пропускаше да подчертае, че е с три години по-голям от нея.

Той погледна над главата й към залата, където гостите се бяха разположили уютно около огъня.

— Разбра ли? Току-що е пристигнал Аларик. Татко изпрати куриер в Нормандия. Иска най-сетне дук Уилям да пусне брат му Улфнот. Затова и норманите сега са тук.

Фалън помнеше много добре своя млад и хубав чичо. За последен път го видя по времето, когато пребиваваше в двора на крал Едуард. В спомените й този отрязък от живота й бе изпълнен с чувство за самота и с копнеж по родителите й. Не бе в състояние да забрави и факта, че именно нецивилизованото поведение на един нормански рицар бе причина за разрива между дядо й и краля.

— Проклети нормани — изсъска тя.

— Препоръчвам ти да си подбираш думите. Татко държи да се отнасяме към Аларик с най-голямо уважение. По твоя вина!

— Моля?

— Е, все забравям, че все още си само едно глупаво детенце — отвърна Галън с онзи надменен тон, който я обиждаше най-много. — Разбира се, че си виновна. Ако тогава не беше духнала от двореца, днес нещата щяха да бъдат съвсем различни. Я ми кажи, кой те спаси, когато онези негодници те заплашваха, че ще ти прережат гръкляна или дори се канеха да ти сторят нещо още по-лошо, а? Спаси те Аларик. Лъжа ли е?

— Как си позволяваш да ме упрекваш!

Тя прехапа долната си устна. Всеки път кипваше, когато й напомняха този случай.

— Та ти изобщо не знаеш какво щеше да направи с теб тази паплач, ако не се бе появил Аларик.

— Разбира се, че знам — възнегодува тя.

Всъщност си представяше нещата съвсем мъгляво. От време на време прислужниците си шушукаха разни работи, а мъжете си разказваха грубовати вицове, но цялостният смисъл на дочутото й убягваше.

— Ти си виновна, че Аларик винаги е добре дошъл в нашия дом. За татко той е приятел.

— Значи аз съм била виновна, така ли? Та аз го ненавиждам.

— Да, ама се страхуваш от него — добави Галън пренебрежително.

— Не се страхувам! Не ме е страх от нито един мъж.

— И от татко ли не се боиш? — усмихна се Галън. — Сигурен съм, че и ти се страхуваш от него. Впрочем аз също, признавам си.

Галън имаше право. Всички се бояха от Харалд, макар че всъщност никой не можеше да обясни защо. Не обичаха да предизвикват неодобрението му, защото го обичаха от все сърце, а когато се държаха лошо, той се чувстваше сериозно засегнат.

— Добре, така е. От татко изпитвам страх. Но не и от норманин.

— Докажи го!

— Как?

— Не знам. Измисли там нещо. Въображението ти работи винаги много добре, когато трябва да измислиш някоя лудория. Можеш например да напълниш ботушите му с нечистотии.

— Минало-бешело. Това вече съм му го правила.

— Наистина ли?

— Мина доста време оттогава, но съм убедена, че си го спомня.

— Виждаш ли, значи си бъзливка.

— Не е вярно.

Фалън се досещаше, че Галън я предизвиква нарочно, но обичаше да рискува и бе готова да покаже на какво е способна.

— Ще видим кой повече се страхува от норманите… ти или аз!

С тези думи тя остави брат си и пристъпи в залата. Аларик й се стори доста променен. Изглеждаше все така хубав, както и по-рано, но младото му лице сякаш се бе втвърдило. Изразът му беше недружелюбен и затворен. Дори и сивите очи не издаваха нищо от чувствата, които го вълнуват. Тя се разтрепери от хладния му, почти арогантен поглед. Галън имаше право — страхуваше се от него. По-рано предизвикателното й държане беше само една вълнуваща игра, сега обаче същото щеше да е чиста лудост.

— Фалън! — извика Едит и се отправи с бързи крачки към нея.

Майка й носеше красива жълта рокля, а в изкусно подредената, вдигната нагоре коса просветваха няколко току-що откъснати парички.

— Боже, на какво си заприличала — прошепна тя на дъщеря си. — Роклята ти е изцапана отгоре до долу, а косата ти е омела цялата гора. Поздрави бързо гостите, а после си отиваш веднага в стаята. Искам да се измиеш и да се преоблечеш за вечеря. Разбра ли?

— Дъщеря ни Фалън — обърна се тя към гостите. — Фалън, поздрави граф Аларик и неговите рицари Фалстаф, Боклар и Ромни.

С пламнали страни Фалън направи реверанс пред тримата. Усети и неодобрителния поглед на баща си — очевидно външният й вид никак не му се понрави. Все пак за щастие той не бе осведомен за описанието на норманите, което направи пред селските деца.

Аларик й се поклони и напомни на Харалд, че вече е имал удоволствието да се запознае с нея.

— А, да, вярно. Разбира се — кимна Харалд разсеяно и с жест подкани Едит да изпрати Фалън до стълбите.

Още с пристигането й Елсбет я натика в коритото с топла вода. Докато прислужницата търкаше тялото й, Фалън се замисли напрегнато как да докаже на брат си, че не се бои от Аларик. Елсбет я избърса и й помогна да облече розова копринена рокля, а след това й сложи и наметката в царско синьо.

— Боже мили, колко си пораснала! — възкликна Елсбет, която се отдръпна назад и огледа Фалън от глава до пети. — Изглеждаш просто възхитително, миличко. Ето, вземи новия колан. Докато си обуваш обувките, ще ти вчеша косата.

Най-накрая Елсбет събра черните копринени къдрици в красива малка корона.

— Така, готова си, красавице моя. И ми обещай, че ще се държиш прилично тази вечер. Искам татко ти да се гордее с теб.

Фалън се засмя и я целуна. Почувства се вече голяма в новата си рокля.

Противно на природата си, тя се спусна по стъпалата бавно и грациозно като дама. В края на стълбището я очакваше баща й.

Аларик я наблюдаваше възхитен. Само допреди час тя бе все още дете. Безспорно хубаво, но все пак дете. В този миг обаче приличаше на… дама. Под меката, свободно падаща материя на роклята й се очертаваха вече малки, стегнати гърди. Очарованието й биеше на очи. Аларик наведе глава и се усмихна. Харалд трябваше да се подготви за всякакви изненади. Проблемите нямаше да закъснеят. По очите на своите рицари разбра, че също са запленени от момичето. За разлика от него обаче те не знаеха, че въпреки младостта си тя можеше да бъде много опасна.

От вниманието на Аларик не убягна благия поглед, който тя отправяше към баща си. В очите й обаче пламваше омраза, колчем се спираха на него и придружителите му.

По време на вечерята Фалън се държа извънредно учтиво — точно както се и очакваше от нея. По изключение бяха разрешили и на братята й да седят на масата при възрастните. Разговорът се водеше на френски. За Фалън този факт бе истинско мъчение; не защото не владееше езика, а защото просто ненавиждаше всичко, свързано с норманите.

След вечерята Едит и децата се оттеглиха. Тръгнаха си и хората на Аларик, тъй като бяха настанени в една от съседните сгради.

Най-накрая Аларик и Харалд останаха сами. Погледът, който гостът отправи към своя домакин беше доста угрижен.

— Безкрайно съжалявам, сър, но Уилям отказва да пусне Улфнот. Мога да ви уверя обаче, че брат ви се чувства добре. Като гост в двора на Уилям него го уважават и…

— Всички знаем, че думата гост в случая не означава нищо друго, освен пленник — уморено го прекъсна Харалд.

Аларик въздъхна. Опита се да повлияе на Уилям да пусне младежа, но напразно. Тъкмо симпатията, която изпитваше към Харалд и Улфнот, правеше задачата му извънредно мъчителна.

— Често сме заедно с брат ви. Ето… има писма за вас.

Харалд само кимна и набързо прегледа написаното.

— Може пък дукът да промени решението си и да го пусне скоро — промълви Харалд.

— Боя се, че… — Аларик се поколеба дали да продължи или не. — Харалд, мисля, че Уилям смята да задържи Улфнот… докато стане крал на Англия, както му обеща Едуард.

— Какво? — извика Харалд потресен. Явно чуваше за пръв път за такова обещание.

— Кралят обеща трона на Уилям.

— Извинете, нямам никакво намерение да проявя неуважение към вашия дук, но… кралят просто няма правото да дава подобни обещания. Не знаете ли, че тези решения се взимат от Съвета на великите? Наистина съществува някаква малка възможност Уилям да се качи на трона. Когато братовчед ми почина, ние потърсихме законен наследник и намерихме такъв в лицето на Айърнсайд, внука на Едмунд. Синът на Едмунд е бил все още момче, когато крал Кнут го е изпратил при шведския крал; там трябвало да го убият. Както знаем обаче, това не е станало. Синът на Едмунд израснал в двора на унгарския крал. Извикахме го оттам, но той почина. Не е могъл да издържи на изнурителното пътуване към Англия. Остави три деца. Синът му Едгар Ателинг е все още дете, но вече живее в Лондон и Едуард е негов настойник. Но дори и да го нямаше това момче, според мен претенциите на скандинавските крале върху английския трон са по-основателни от тези на Уилям.

— Разбирам законите ви, Харалд — отвърна Аларик с угрижен тон. — Но мога да разбера и Уилям. За него обещанието е нещо свято. Той се бори напрегнато за властта си и е свикнал да си взима всичко, което смята за свое. Но както и да е, аз от своя страна ще се опитам отново да поговоря с него за Улфнот. Моля ви да ми вярвате. Дори брат ви да е пленник на Уилям, към него се отнасят като към гост, давам ви думата си.

Аларик протегна ръка и двамата си стиснаха десниците.

— Благодаря ви — изрече спокойно Харалд.

— Съжалявам, че не ви донесох по-добри вести — отвърна Аларик. — Но се радвам, че отново съм тук и искам специално да подчертая благодарността си за оказаното гостоприемство.

— Винаги сте добре дошъл в моя дом, Аларик.

— Както знаете, притежавам имот тук, в Англия — усмихна се Аларик. — Нали Едуард ме превърна в земевладелец.

— Знам, разбира се. Земята ви е част от моето графство.

— За съжаление обаче не мога да ходя често там.

— Е, един ден ще я наследи някой от синовете ви — каза примирително Харалд, но внезапно се удари по челото. — О, простете ми нетактичната забележка. Чухме, разбира се, за смъртта на вашата съпруга. Приемете, моля, искрените ми съболезнования.

— Благодаря ви, сър.

— Все още сте много млад, Аларик. Ще се ожените един ден и ще ви се родят много и хубави синове.

— А сега ще ме извините, нали? Денят бе дълъг и уморителен.

Разбира се — отвърна Харалд, изправи се от мястото си и изпрати госта до стаята му.

— Лека нощ, Аларик!

— Лека нощ, сър!

Аларик се разсъблече бързо, защото се чувстваше смъртно изморен и с прозявка се строполи върху приготвеното легло. Едва-що легнал обаче той скочи и изруга. Чаршафите бяха подгизнали от вода и изпита чувството, че е легнал върху лед. Чак кръвта му замръзна във вените, толкова студени бяха.

Беше съвсем ясно кой му е приготвил неприятната изненада. Защо, по дяволите, това хлапе не го оставеше на мира? Наистина ли го мразеше толкова дълбоко? Или просто бе разглезена и й се разрешаваше всичко? Това дете се нуждаеше от твърда ръка, по този въпрос нямаше капка съмнение.

Аларик се замисли дали да не уведоми Харалд за недружелюбното и невъзпитано поведение на дъщеря му. Гневът му обаче утихна бързо. Та Фалън бе просто глупаче, в чиято глава се раждаха най-различни пакости. Нищо повече.

Той се облече и колкото се може по-тихо се спусна към изхода. Не го видя никой. Не след дълго вече спеше при своите рицари.

На следващата заран Харалд се появи лично. Лицето му носеше белезите на силен гняв.

— Дошъл съм да ви поднеса извиненията си — започна той. — Тази сутрин Едит научи защо се е наложило да напуснете къщата. Фалън си призна, че сама е измислила милата изненада. Мога да ви уверя, че ще си получи наказанието за тази постъпка. А освен това ще ви се извини лично.

— Е, не е необходимо…

— Необходимо е. А сега заповядайте с хората си оттатък, за да закусим заедно.

— Идваме веднага, сър.

Фалстаф буквално се топеше от любопитство. Харалд едва-що излезе от стаята и той заразпитва Аларик за причините, накарали графа да ги посети в този тъй ранен час.

— Детинска шега — усмихна се Аларик широко. — Просто някой е излял няколко ведра вода в леглото ми.

Останалите избухнаха в гръмогласен смях.

— Някой ли? Обзалагам се, че е малката, която ни превърна в дяволи с рога и копита! — обади се Ромни.

— Печелите — потвърди Аларик и се разсмя от сърце. За пръв път след смъртта на Морвена.

На закуска се бяха събрали всички, с изключение на невъзпитаната щерка на Харалд. Закусиха без нея. След час Аларик отиде в стаята си, за да се обръсне. За негова голяма изненада там го очакваше Фалън. Поздрави я с леко кимване.

— Дошла съм, за да ви се извиня, сър.

Той скръсти мълчаливо ръце, облегна се на стената и я загледа.

— Хубаво! Само че не съжаляваш никак за извършеното, нали?

Тя се поколеба, тъй като не обичаше да лъже.

— Сър, вие сте норманин, а от норманите Англия не може да очаква нищо добро.

— Нищо добро ли? — повтори Аларик със съмнение в гласа.

— Заради норманите щеше замалко да избухне гражданска война. Сигурна съм също, че се лакомите за Англия. Искате да заграбите моята родина!

Аларик я изгледа удивен. Това дете не можеше да знае, че Уилям наистина се гласеше да се настани да английския трон. Явно предусещаше инстинктивно надвисналата опасност.

Тя изтича пъргаво до прозореца, разтвори кепенците и хвърли поглед навън.

— Съжалявам, че съпругата ви е починала, графе. Майка ми обърна внимание, че държането ми към вас е жестоко, тъй като тази загуба ви е засегнала дълбоко. Моите искрени съболезнования!

Аларик стисна зъби и кръвта се оттегли от лицето му. Фалън се обърна към него — бе пребледнял и изглеждаше много нещастен.

— Приемам съболезнованията ти. А сега можеш да си вървиш.

— За съжаление не мога — измърмори тя. Поради някаква неясна причина в този миг той й изглеждаше особено опасен.

— Отивай си. Имаш моето позволение.

— Не може. Баща ми иска да ви прислужвам целия ден.

— Моля? — изпръхтя Аларик, невярващ на ушите си.

— Има две възможности — или да ме нашибате с върбова пръчка, или да ви прислужвам. Вие ще решите.

Аларик я изгледа развеселен.

— Трябва да призная… учуден съм, че си готова да те набия или дори да се унижиш дотолкова, че да прислужваш на дявол като мен. Та било то и по заповед на Харалд.

Докато говореше, тя съсредоточено наблюдаваше обувките си.

— Е, добре, щом като е такава работата — продължи Аларик. — Нека помисля какво можеш да сториш за мен. Я поседни малко докато ми хрумне нещо.

— Предпочитам да постоя права, ако нямате нищо против.

Значи Харалд най-сетне бе нашарил дупенцето на щерка си.

— А, разбирам… когато седиш, малко понаболява, нали?

— Това не е толкова страшно — отвърна тя хладно. — Татко има лека ръка. Утре вече няма да чувствам нищо.

— Имаш късмет. Ако, не дай боже, се случи така, че пак те напердаша някой ден, ще си спомняш цяла седмица за ръката ми.

— Трябва да ви припомня, че вече не съм дете. — Тя преглътна и продължи: — А вашата съвсем не лека ръка си я спомням и досега.

— Разбира се, че си още дете, Фалън — засмя се Аларик. — Само децата измислят такива шеги. Та аз не съм ти сторил нищо лошо. Има една стара поговорка — превий се, клонче, да не се счупиш.

— Според мен всеки, който се прекланя пред чуждите заповеди, е страхливец. Мен обаче никой не може да ме превие, уверявам ви.

— Все пак сега стоиш пред мен. Как така?

— Обичам баща си, затова съм тук. Разгневих го и съм си заслужила наказанието. Но той никога не може да ме накара насила да застана тук пред вас.

Аларик се умълча. Ето, Морвена го обичаше, но любовта й докара само злини — смъртта на едно момиче, смъртта на любовника й, нейната собствена смърт и най-сетне смъртта на нероденото дете. А това момиченце го ненавиждаше…

— Смирението ти, принцесо, ме развълнува дълбоко. Ето, чак очите ми се насълзиха… И така. Конят ми трябва да се почисти, а шлемът и мечът се нуждаят от излъскване. Като свършиш и с тях…

— За бога, колко време смятате още да стоите тук? — възкликна Фалън неволно.

— Ами не знам още — отвърна той развеселен, — може да поостана и повечко. Кой ли мъж няма да се почувства поласкан, ако му прислужва принцеса.

Той се засмя, хвърли се върху оправеното легло и скръсти ръце зад главата си.

— Най-добре е да започнеш веднага.

Напускайки стаята, тя му хвърли последен гневен поглед.

Един от пажовете го обръсна, след което Аларик слезе в залата. Там вече го очакваше Харалд. Бяха се уговорили този ден да отидат и да огледат на място имота на Аларик.

След завръщането си от имението Аларик реши да провери как Фалън е изпълнила нарежданията му и се отправи към конюшните. Видът на врания кон, който изцвили тихо при пристигането му, го изненада приятно. Кожата му бе почистена, гривата сресана, а копитата искряха от чистота. Внезапно обаче долови гласове пред конюшните. Погледна иззад ъгъла и какво да види: Фалън си седеше на една купа сено, дъвчеше сламка, а очите й издаваха, че е в най-добро разположение на духа. Погледът й следеше младия Боклар, който най-прилежно лъскаше щита на Аларик и същевременно от устата му се лееше любовна песен.

Гледката го развесели. Малка никаквица такава, помисли си той, гледай как е нагласила нещата. Влюбеният Роже върши нейната работа, а тя го гледа и се изтяга лениво като котка на припек.

Внезапната му поява изплаши Фалън, а клетият Роже напразно се стараеше да скрие огромния щит зад гърба си.

— Какво държите зад гърба си, друже? — поиска да узнае Аларик с ласкав глас. — Я гледай! Че това бил моят щит! И какво търси там моят щит?

Двамата впериха виновно очи в него.

— О, милорд, помислих, че… реших да… мъничко да помогна на младата дама, защото… защото този щит е много тежък за нея — запелтечи загубилият ума и дума Роже.

— Мда, разбирам. Четката за почистването на коня, и тя сигурно е твърде тежка за младата дама, нали?

— Всичко, свързано с вас, за мен е тежко бреме — оповести Фалън със захарен гласец.

— Това все пак наказание ли е или напротив? Разбира се, откъде ли може да знаеш ти? Сигурно за теб не представлява трудност да накараш другите да вършат твоята работа, нали?

— Милорд, аз исках само да помогна — обади се Роже отново.

— Ако искате наистина да й помогнете, по-добре не й вършете работата. Младата дама има право на избор… или ще направи това, което й заповядам, или пък…

— Или? — попита храбро Роже.

— О, тя знае добре какво искам да кажа — отговори Аларик със скрита заплаха в гласа.

Фалън го изгледа и погледите им се вкопчиха един в друг.

Най-сетне тя се изправи, дръпна щита иззад гърба на Роже и се запрепъва под тежестта му. После се спря и погледна младежа с пленителна усмивка.

— Ах, моля ви, сър, изпейте ми още една песен.

Смутен, Роже обърна поглед към Аларик.

— Графе, нали не възразявате вашият приятел да ми прави компания докато работя?

— Нямам нищо против. Стига да не работи вместо вас.

В къщата Едит го прие с привичното си дружелюбие. Напомняше му много на Матилда, съпругата на Уилям.

— Аларик, струва ми се, че искате да се изкъпете и банята ще ви е от полза. Веднага ще изпратя слуга да приготви всичко.

— Права сте, Едит, вие сте истински ангел. Харалд е за завиждане, че има такава съпруга — рече Аларик сериозно.

В стаята си той се разсъблече и влезе в коритото. Отпусна се назад и потъна в размисъл. Как да убеди Уилям да освободи Улфнот? И как ли дукът щеше да възприеме факта, че вероятният престолонаследник се казва Едгар Ателинг?

В този миг нещо падна в благоуханната вода.

— Това е сапун — чу той гласа на Фалън.

— Ти пък какво правиш пак тук?

— Донесох ви щита и меча, милорд. Всичко е изпълнено.

Тя потопи ръка във водата и по лицето й се изписа ужас.

— О, водата ви е изстинала!

Аларик си спомни веднага една много сходна ситуация.

— Фалън…

Тя обаче хвана бързо котлето.

— Фалън, предупреждавам те…

Но беше вече късно. Тя изля безмилостно врялата вода върху му. Той изруга, дръпна я за ръкава и я притегли над коритото.

— Тръгвам си веднага… ако ме пуснете — изхлипа тя.

— Първо обаче ще ме изслушаш! Ако някога пак те обземе желанието да ме ядосаш, помни, че ще ти го върна тъпкано. Вече не си дете и затова вече няма да ти прощавам. Кълна се, че ако отново ти хрумне да ме попариш, ти също ще цопнеш във врялата вода. Нали знаеш, че ако ми падне случай, най-охотно ще те напердаша. Разбра ли какво искам до ти кажа?

— Да — извика тя с поруменели страни.

Не, мина отново през ума на Аларик, тя вече не беше дете, а прелъстителна, красива млада жена, на чийто чар се бе поддал дори и един от неговите хора.

— А сега изчезвай! Веднага!