Дъщерята на огъня

Дванадесета глава

Изминаха седем нощи преди кометата да се скрие, а от южното крайбрежие запристигаха вести, че е забелязан вражески флот.

По същото време в двореца се появи едър датчанин със сламеноруса коса. Оказа се, че й е братовчед и се казва Ерик Улфсон. Ерик бе принц от царстващата династия в Дания и идваше при Харалд, за да го предупреди, че Тостиг е обиколил Нормандия, Фландрия, Норвегия, Дания и Швеция, с цел да набере войска против брат си. И наистина, корабите по южното крайбрежие бяха част от флота на Тостиг.

Докато Харалд се готвеше да вразуми брат си, Фалън често се озоваваше в компанията на северния си братовчед. Той бе хубав младеж, но не почувства към него симпатия. Особено я дразнеха бледите му сини очи, в които се четеше и възхищение, и похот.

— Ерик прилича повече на Хардрада, отколкото на датския крал — поясни чичо й Леофуайн. — Постоянно се прави на викинг. Казват, че на бойното поле буквално изпада в транс. Доказал го е в многобройни битки по Балтийско море и дори в далечна Русия.

— Защо тогава татко го приема с отворени обятия?

— Защото в момента най-важното е да привлечем съюзници. Датският крал е доволен от сегашното състояние на държавата си, но Харалд Хардрада представлява постоянна опасност за Дания. И изобщо, съветвам ви да бъдете особено учтива с Ерик.

Фалън се опита да бъде вежлива с Ерик, но присъствието му я притесняваше. Една вечер, както си седеше до нея, той целуна ръката й, а очите му заблестяха дръзко.

— Бих искал да сме врагове като по-рано. Щях да ви отвлека на кораба си.

Тя отдръпна ръката си учтиво, но категорично.

— Тези времена принадлежат на миналото — каза тя многозначително. — Тук сте като приятел и наш родственик.

— Вярно е, но някой ден може би ще ме извикате и като съюзник. Тогава с радост ще вляза в битка за вас и ще обърна враговете ви в бягство.

— Благодаря ви, милорд — каза Фалън и си наложи да се усмихне. — Надявам се все пак да не се стига чак дотам.

— О, човек никога не знае. Моля ви, не забравяйте, че съм ваш верен и покорен слуга.

Фалън не можеше да се освободи от чувството, че Ерик е човек, който просто обича да убива. За свое учудване в този миг си спомни за Аларик. И той бе смел мъж, но се ръководеше от рицарския дух и убиваше само, когато трябваше да се защитава.

Тя често усещаше върху себе си неспокойния поглед на Делън. И двамата се бояха, че кралят може някой ден да използва дъщеря си като залог. Но страховете им се дължаха може би на напрежението, което витаеше във въздуха. След коронацията Харалд не си даваше и минута почивка. Потискаше го мисълта, че е престъпил клетвата си пред Уилям, а появата на кометата само засили тревогите му.

Ерик Улфсон придружи Харалд до южното крайбрежие, но до сблъсък между братята така и не се стигна. При вестта, че кралската армия приближава, войската на Тостиг се разпадна и той се видя принуден да отплава на север, за да потърси убежище при шотландския крал. Ерик Улфсон се завърна в Дания, а Фалън придружи баща си на остров Уайт, където бе неговата главна квартира. Надяваше се там, до майка й, той да намери покоя, за който копнееше сърцето му.

По същото време Уилям, доведените му братя Одо и Робер, както и Аларик разглеждаха картата на Англия. Интересът им бе съсредоточен главно върху крайбрежието. Някога викингите пресякоха морето, за да оплячкосат острова. Уилям обаче щеше да стори същото, за да води война и да остане там.

Цялата зима дукът се опитваше да убеди собствените си първенци, че претенциите му върху английския трон са основателни. Но цялата Нормандия бе не по-голяма от едно-единствено английско графство и събирането на многобройна и силна войска се оказа извънредно трудна задача. Още повече, че част от армията трябваше да остане в родината, за да я защищава при нужда.

Аларик осъзна ужасната истина, че връщане назад вече не е възможно. Замисълът бе твърде рискован и независимо от самоувереността, излъчвана от дука, всички разбираха, че успехът на начинанието зависи всъщност от попътния вятър. Освен това и Харалд вероятно се готвеше да ги посрещне по подобаващ начин още при слизането им на брега.

Мъжете се надвесиха над картата с угрижени лица и започнаха да обсъждат местата, където войските могат да слязат на брега.

В този момент в стаята широко усмихнат влезе Фиц-Осбърн.

— Имаме папската благословия — започна той с радост в гласа. — Папата ви е изпратил хоругвата си, господарю, като и пръстен със свещени реликви, който непременно трябва да носите. Харалд е отлъчен от църквата.

Уилям хвърли бърз поглед към Аларик, комуто принадлежеше идеята да се убеди папата, че в Англия не гледат сериозно на църквата и религиозните обреди.

— Барони и рицари от цяла Европа проявяват готовност да тръгнат на поход под ваше предводителство — добави Фиц-Осбърн.

След като се чукнаха по повод на тази малка победа, Робер, Одо и Фиц-Осбърн се оттеглиха. Аларик и Уилям обаче останаха на трапезата и си заразправяха случки от отколешни битки.

— Знам, че според вас не бива да започваме тази война — внезапно рече Уилям и изгледа изпитателно приятеля си. — Искам обаче да ви разкажа нещо… В нощта, когато съм бил заченат, майка ми е сънувала необикновен сън. Усетила как в утробата й пониква дърво, което ставало все по-голямо и по-могъщо, докато най-накрая клоните му се разраснали дотолкова, че от Европа се прехвърлили над морето и продължили да растат… разбирате ли, приятелю? Тази война е предопределена от съдбата.

Аларик си спомни за кометата. Видели я бяха в много страни и по свидетелство на редица пътешественици и свещенослужители всички били единодушни, че появата й е свързана с английския престол. Божие предзнаменование ли беше тази комета? И съществуваше ли изобщо съдба?

— Знам твърде малко за такива неща като съдба или предопределение. Но предстоящата война ме натъжава искрено, защото се възхищавам от англичаните и от Харалд. Независимо от личното ми мнение обаче, искам да ви уверя, че ще се бия на ваша страна. Дори и да остана сам на бойното поле, ще продължа да се бия и няма да се предам.

— Но аз наистина възнамерявах да ги управлявам справедливо — възкликна Уилям.

— Да приемем, че това лудешко начинание се увенчае с успех и ние спечелим битката. Тогава вие ще станете крал на една страна, чието население мрази вас и… нас. Ще бъдете принуден да оплячкосате страната, за да възнаградите своите верни нормански рицари. Наемниците пък, които дойдат с нас, ще превърнат Англия в пустиня и ще я озлочестят. Това е, което ме натъжава.

— И аз се възхищавам от Харалд. Но предопределеното ще стане! Кой знае, приятелю мой… може да се случи и така, че коварното море да ни погуби, когато решим да го пресечем.

— Виждаш ли там долу малката къщичка с лодките?

Харалд се бе излегнал до Фалън в меката трева и сочеше с пръст към пристана.

— Един ден Свен, Тостиг и аз, бяхме още малки тогава, хванахме много риба. За съжаление обаче поради несръчност или от небрежност взехме, че изпуснахме рибата обратно във водата. Толкова ни е било страх от дядо ти, че се крихме часове наред вътре в къщичката.

Фалън се усмихна и продължи да дъвче сламката си.

— И какво стана после?

— Дядо ти естествено ни откри и ни нашари дупетата. Когато бяхме с него в изгнание, той реши да се завърнем тук, въпреки гнева на Едуард. Идвахме с корабите от Фландрия… и хората във всичките тези малки пристанища ни посрещаха с ликуване. Това е любимото ми място в цяла Англия и сега ти знаеш защо.

— Да, тук наистина е чудно хубаво — съгласи се Фалън и внезапно се засмя, виждайки Едит да се приближава, натоварена с кош, в който имаше хляб и сирене. Със събраните си поли, босите крака и чаровна усмивка тя все още приличаше на младо момиче.

Фалън се изправи и се вслуша в звънтенето на мечовете, което се чуваше някъде наблизо. Братята, чичовците й и някои от най-близките сподвижници на баща й, включително и Делън, се упражняваха във фехтовка. Този шум смущаваше донякъде ведрата атмосфера на прекрасния неделен ден.

— Донесох нещо за ядене — извика Едит.

— Ей сега се връщам — отвърна Фалън и пое бавно надолу към пристана. Едит само поклати глава.

— Мисля, че иска да ни остави за малко сами — каза благо Харалд и я притегли към себе си.

Фалън стигна пред малката къщичка, за която разказваше баща й, седна на мостчето, изу обувките и чорапите си и потопи крака в студената вода.

Лятото приближаваше края си и армията на краля лека-полека започна да проявява нетърпение. Хората дължаха на кралската власт само два месеца военна служба, а те отдавна бяха минали. Мнозина идваха от малки села и от много време не бяха чували нищо за семействата си. Те жадуваха за жените и децата си, знаейки, че ги чака много работа преди настъпването на зимата. Харалд забрани оплячкосването на местата, през които минаваха. Но макар и да заплащаше лично изхранването на войската, постепенно трябваше да се придвижат на север, тъй като припасите не стигаха.

Фалън дочу отдалеч смеха на родителите си и внезапно я обзе копнеж също така да обича и да бъде обичана. Тъй като и за слепеца бе видно, че двамата са дълбоко предани един на друг. Без да се оплаква Едит приемаше факта, че бракът им не е благословен от църквата.

Фалън се възхищаваше от майка си за толерантността й, но й бе ясно, че не желае да живее като нея. Тайно в себе си обаче се питаше какво ли е да обичаш толкова силно и съкровено, че околният свят да ти стане напълно безразличен.

Внезапно видя, че родителите й се изправят, тъй като пред тях се спряха някакви конници. Във вълнението си забрави обувките и чорапите и с развени коси се затича обратно по ливадата. Когато си добра до Харалд и Едит, беше останала без дъх.

— Какво има, татко? Да не би норманите да са нахлули?

— Не, не, детето ми — отвърна той и я целуна. — Стигнахме до убеждението, че дукът ще нападне едва напролет. Утре се връщам в Лондон заедно с основното ядро на армията… така че ни остава само днешният ден.

На следващата сутрин той се сбогува със семейството си и се качи на коня.

— Татко, не може ли да тръгна с вас? Нали синовете ви остават тук, за да контролират крайбрежието?

Харалд се поколеба, но накрая кимна утвърдително.

— Добре, ако искаш, можеш да ни придружиш.

Аларик наблюдаваше кораба, с който щеше да прекоси канала. Той наплюнчи пръста си и го вдигна във въздуха. Не се долавяше никакъв ветрец.

В пристанището бяха струпани множество кораби с различна големина, построени набързо във викингски стил и със змейска глава на носа. Въздухът беше напълно неподвижен. Сред войската вече се долавяше недоволство от дългото чакане — явно господ не го бе грижа за тях. Фалстаф отправи безпомощен поглед към Аларик.

— Мда, започва да става весело — промърмори мрачно Уилям. — Тук, в Нормандия, са разположени поне десет хиляди души. И при най-малкия метеж те нито за миг няма да се подвоумят да разграбят собствената ми страна. Бог да ми е на помощ, ако се наложи да се оправям с тази сган.

— Времето сигурно ще се промени скоро — успокои го Аларик.

— Дай боже! Това чакане ме влудява.

Ненадейно Аларик усети по страните си лек полъх. Най-сетне от юг задуха жадуваният вятър. Настъпеше ли приливът, тръгваха.

На 13-ти септември вятърът премина в ураган и Харалд узна, че много от корабите му са потънали на път за Лондон.

Потискащите вести го накараха да подкани хората си да побързат. Два дни по-късно те достигнаха съсекския лес и пресякоха лондонския мост. Жителите на града устроиха въодушевено посрещане на краля си.

Почти веднага след завръщането му пратеник донесе още лоши вести. Брат му Тостиг и Хардрада атакуваха в северните части на страната. Опожарен бе град Скабъри.

По същото време и Уилям загуби в бурята много от своите кораби. Войни и коне се удавиха в придошлите води, а голяма част от останалите живи се разбягаха. Дукът се обърна за съвет към своя приятел.

— За какво ви е съветът ми? Вие бездруго няма да се откажете от решението си.

— Искам да чуя поне мнението ви!

— Да не се самозалъгваме, Уилям! Още от самото начало този план си бе чисто безумие.

Аларик усети, че дукът е на път да кипне и посочи с ръка към петдесетината кораба, на които бе командир.

— Независимо от всичко обаче винаги съм готов да ви следвам.

— Откажа ли се, никой вече няма да ме уважава — рече Уилям.

— Знаете най-добре от всички, че няма да се откажете, нали?

Дукът кимна сериозно, след което пред очите на всички падна на колене и протегна ръце към небето.

— С нас е божията благословия! — извика той силно и ясно. — Няма да се откажа от мисията си, няма!

Отвсякъде долетяха приветствени викове. Уилям се закле, че Англия му принадлежи по право. А сега трябваше да я завоюва.

Фалън се въртеше неспокойно в леглото си и когато й се стори, че чува някакъв вик, скочи, наметна се с кожената завивка и се завтече към личните покои на баща си. Отправи питащ поглед към стражата, но в този миг баща й извика за втори път.

— Мъчат го болките в крака, милейди, и не може да заспи.

— Защо не извикате лекаря?

— Беше вече тук, но кралят го отпрати.

Фалън кимна с благодарност на младежа и пристъпи загрижена в стаята на баща си. На масата съзря съдина с вода, натопи вътре една кърпа, изстиска я и нежно я притисна към изпотеното чело на баща си. Той разтвори изненадан очи и се усмихна уморено.

— Утре заран потеглям — продума.

— Не бива, татко. Все още не сте оздравял.

— Аз съм кралят. Длъжен съм.

— Вие сте просто един твърдоглав стар мъж.

— Стар ли? — усмихна се той. — Глупости. Аз съм в най-добрата си възраст, детето ми. Но ти си доста инатливо момиченце. Сигурно си наследила тази черта от мен, стареца.

— О, татко, толкова те обичам.

— И аз те обичам, ангел мой. Ти си моята радост в живота.

Навън вече развиделяваше. Фалън се взря загрижено в баща си, който едва ли бе мигнал тази нощ. И когато най-сетне той задряма, на вратата се почука тихо.

Беше отец Дамиън заедно с някакъв монах.

— Това е Елфин. Трябва да говори с краля.

— Защо? — попита тя нервно.

— Няма причини за тревога — отвърна отец Дамиън и се усмихна разбиращо. — Пуснете го при краля.

Харалд вече се бе изправил, когато Елфин го приближи.

— Идвам от манастира в Уолтъм, основан лично от вас. Тук съм, защото на сън ми се яви добрия ни крал Едуард. Той ми заповяда да дойда при вас и да ви съобщя, че ще спечелите следващата си битка. Болките ви също ще изчезнат.

— Благодаря ви, че ме посетихте, Елфин.

Фалън познаваше баща си твърде добре и не можеше да не забележи скептичната усмивка по лицето му. Но веднага, след като свещеникът и монахът си тръгнаха, той се обърна към нея с удивен израз на лицето.

— Фалън, кракът действително престана да ме боли.

— Наистина ли, татко?

— Истина е, Фалън. Виждаш ли, не съм чак дотам стар! Казах ти, че съм в най-добрата си възраст. И ще я спечеля тази битка!

Фалън го целуна нежно за сбогом, макар и да знаеше много добре, че ще го придружи. Бе посветила единствено Делън в намеренията си, а той й намери кожени доспехи, панталон, къса туника и шлем, под който щеше да скрие косите си, за да не я разпознаят.

— Баща ви ще ме убие собственоръчно — каза той с нещастен глас, когато й донесе нещата.

— Не се бойте, Делън. Ще се пазя. И ви благодаря от все сърце.

На двадесети септември напуснаха Лондон и се отправиха с конете си на север. Яздеха ден и нощ и успяха за три и половина дни да изминат около двеста мили. Фалън се чувстваше изтощена от ездата, но вътрешно ликуваше, защото армията нарастваше от град на град.

В Тадкастър, на десет мили южно от Йорк, научиха, че във Фултън войските на Моркър и Едуин са претърпели поражение от викингите. Тостиг и Хардрада бяха изградили лагера си извън Йорк, тъй като възнамеряваха в самия град да бъде главната им квартира.

Не се намери нито един човек, който да поздрави Тостиг с добре дошъл в графството му. Някакъв ранен войн съобщи, че той дори е обещал английския трон на Хардрада. Харалд бе ужасен от изгледите да се бие срещу собствения си брат.

— Чичо ви очевидно си е загубил ума! — прошепна Делън.

Фалън кимна тъжно с глава.

— Та значи, Тостиг възнамерява утре да вземе заложници от Стамфърд, така ли? — попита Харалд ранения, който потвърди предположението със страхливо кимване. Харалд заповяда войската да навлезе незабележимо в Йорк, където на следващия ден щеше да даде сражение.

Фалън прекара безсънна нощ в палатката на Делън и най-близките му приятели, които се заклеха да не издават никому самоличността й. Всички до един очакваха предстоящата битка със страх, тъй като бруталността на викингите бе пословична.

На следващата сутрин английската армия очакваше Тостиг и викингите на Стамфордския мост. Харалд отиде преоблечен при Тостиг и му предложи да се помирят. Получи отказ.

По-късно разказваха, че Тостиг е познал брат си, но не е дал знак на Хардрада, че пратеникът е лично Харалд. Това бе последната му достойна постъпка. Не измами нито брат си, нито викинга.

— А сега изчезвайте оттук — извика Делън. — Битката започва!

Ездачите и пехотата се хвърлиха напред, въздухът се изпълни със звън на оръжия и ужасяващите писъци на ранените. Конят на Фалън се подплаши и я хвърли от седлото. Тя се претърколи бързо встрани, за да избегне връхлитащите коне. За пръв път през живота си участваше в битка и очите й се разшириха от ужас, когато досами нея вражеска секира разцепи главата на един от английските сюзерени.

Цялата разтреперана, тя осъзна на какъв риск излагат живота си баща й, чичовците й Леофвайн и Гърт, Делън и приятелите му.

Внезапно долови близо до себе си стон. Без да се колебае тя допълзя до тежко ранен младеж, от чиято рана струеше кръв. Разкъса наметалото си на ивици и превърза раната. В следващия миг обаче към нея се хвърли един викинг, който понечи да я прободе с ножа си. Но преди да успее в гърдите му се заби меч. Раненият англичанин, лежащ на земята, с последни сили уби вражеския войн и й спаси живота. Той я погледна още веднаж, свлече си встрани и предаде богу дух.

— Света Дева Марийо — промълви Фалън потресена.

Макар че изискваше невероятни усилия, тя помагаше на един от бащините си лекари и самопожертвувателно се грижеше за ранените английски войни. Захвърлила шлема си, тя носеше вода, почистваше и превързваше рани.

— Фалън!

В погледа на чичо й Леофвайн бе изписано неодобрение.

— Чичо!

Без да се съобразява с упрека в очите му, тя го съблече бързо и предпазливо и превърза зейналата рана в гръдта му.

— Когато го видях за последен път, Харалд бе жив и здрав. В момента, е от другата страна на моста. Хардрада е мъртъв… стрела в гръкляна… Казват, че и Тостиг е загинал… Викингите бягат към корабите си.

Силите му обаче го напуснаха и той затвори измъчен очи.

Спусна се здрач и врагът започна да се оттегля. Водата под моста бе почервеняла от кръв, а полето бе осеяно с трупове.

— Фалън!

Позна веднага гласа на баща си. Щастлива, че е жив, тя се спусна към него и го прегърна.

— Фалън! Какво, по дяволите, търсиш тук? — попита той ядосан. — Цяло чудо е, че си още жива. А този зелен глупак, Делън…

— Не, татко, Делън няма нищо общо, идеята беше моя.

— Но ти си жена!

— … и ваша дъщеря. Ако бях ваш син, щеше да е съвсем справедливо да се бия до вас, нали?

— Да, но ти не си ми син, Фалън. Това ужасно кръвопролитие е непоносимо за зрял мъж, та за жена ли.

— Много добре знаете, че умея да боравя с оръжие.

— Така е, но все пак си жена. Фалън! Не е изключено някой ден да загубя всичко. Не ме карай да се страхувам и за теб.

— Нито за миг не съм рискувала живота си. Грижех се единствено за ранените, попитайте вашия лекар.

Харалд се усмихна, но когато научи къде е прекарала нощта, вената на челото му се изду.

— Тази нощ ще спиш в добре охранявана стая до моята — рече той строго. — А с Делън пак ще си поприказваме.

Вечерта тя не се видя с Делън, защото послуша баща си.

На следващия ден останалите живи викинги се предадоха. Синовете и родствениците на Хардрада дадоха обет никога вече да не нападат Англия и Харалд ги пусна да си вървят.

Фалън се усмихваше през сълзи докато слушаше баща си и беззвучно благодареше на бога, че е останал жив.

Внезапно пред взора й изникна лицето на отец Дамиън, който неспокойно наблюдаваше краля. Сякаш знаеше тайни, които другите и не подозираха. Погледите им се срещнаха и той побърза да се скрие сред тълпата. Войните на Харалд останаха още една нощ в Йорк. Фалън и Делън бяха наказани да не се срещат и да не си говорят. С покорство и послушание Фалън се опитваше да смекчи гнева на баща си. Лекарят, комуто помагаше, й показа много нови неща. Тя се научи да стяга счупени крайници с шина, да зашива рани и да прави смеси от различни лечебни билки. Един следобед лекуваше млад мъж. Той отвори бледосините си очи и я заговори на майчиния си норвежки език. Макар и да беше враг, като го видя как страда, я обзе дълбока тъга.

— В ръцете ви се таи голяма целебна сила, милейди — заговори я отец Дамиън, застанал отстрани.

— Как мислите, този младеж ще оцелее ли?

— Да, ще оживее. Но той никога няма да се завърне в родината си, защото ще стане англичанин.

— Говорите с такава убеденост, отче. Сякаш съвсем точно знаете какво ще се случи.

— Тази вечер баща ви урежда празненство. Бъдете до него, Фалън. Направете всичко възможно, за да се почувства щастлив.

Той си тръгна, а тя го сподири с тревожен поглед.

Празничната вечеря се състоя в голямата зала на двореца в Йорк. Баща й настоя да танцува с Моркър и Едуин и тя го послуша. Наложи си да бъде в добро настроение, пълнеше чашата му и се радваше, че той се наслаждава на вечерта.

Внезапно музиката спря. Фалън, която танцуваше в момента, потръпна от неясен страх.

В залата с препъване си запробива път изтощен мъж с прашни дрехи. Стигайки до баща й, той се строполи на пода.

Фалън остави кавалера си и се завтече към припадналия. Един от слугите подаде чаша с вода и тя започна внимателно да я налива в устата на мъжа. Най-накрая той отвори широко очи. Изражението им бе лудешко и това я изплаши.

Харалд също приклекна до него.

— Говорете! — подкани го той с благ глас.

Непознатият впи поглед в своя крал, навлажни устни с език и изговори мъчително:

— Норманите са тук! Уилям навлезе с корабите си в пристанището на Певънси.