Дъщерята на огъня

Седма глава

Харалд излезе от къщата на остров Уайт, където прекарваше летните месеци със семейството си. Съвсем спонтанно реши да се усамоти, да половува и да лови риба. Едит прояви разбиране към желанието му да остане за известно време сам. Последните шест години, в които той управляваше страната като дясна ръка на краля, бяха за него всичко друго, само не и леки.

Тръгна с бързи крачки през голямата поляна, а край него ловджийските кучета лаеха и скачаха възбудено.

— Татко!

Позна гласа на дъщеря си и я изчака. Тя дотича при него с развени от вятъра коси.

— Къде си тръгнал? — попита го тя, останала без дъх.

— За риба.

— С кучетата ли? — разсмя се тя.

— Е, за риба и на лов.

— Може ли да дойда с теб?

Погледът му се спря върху нея. Скоро щеше да навърши осемнадесет години. Беше малко по-висока от Едит и независимо от женствено закръглените бедра и стегнатата, пълна гръд изглеждаше изключително крехка и грациозна. Явно имаше силно еротично излъчване, но благодарение на строгото си религиозно възпитание не бе познала още мъж. Баща й обаче разбираше много добре, че е дошло време да й се потърси съпруг. От вниманието му не бяха убягнали закачките й с младия Делън; сякаш бе малко влюбена в него. Колкото и да бе невинна, тя много добре знаеше как да използва женските си прелести, за да постигне целите си.

Честите му отсъствия от дома най-много тежаха на Фалън и тъкмо тя най-много се притесняваше за него. Той осъзна този факт благодарение на един инцидент, станал две години по-рано.

По заповед на Едуард той поведе английските войски срещу Груфид, краля на Уелс. Междувременно обаче той бе убит от собствените си хора. При това положение Харалд бе принуден от обстоятелствата да заведе младата вдовица, сестрата на граф Моркър, при семейството й. Разпространи се мълва, че е имал любовен романс с нея и дори нещо повече — че я е взел за жена. В този слух нямаше, разбира се, нищо вярно, но случилото се засегна силно Фалън и тя даде израз на тревогата си.

— Моля ви, татко, нека да ви придружа.

— Е, добре, съгласен съм — отстъпи накрая Харалд. — А сега бягай да кажеш на майка си. И побързай, защото просто нямам търпение да се кача на борда колкото се може по-скоро.

Фалън се хвърли на врата му и му благодари с радостен блясък в очите. Както и можеше да се очаква, Едит не се възпротиви на решението му. Когато обаче майка и дъщеря се сбогуваха, погледът на Едит се спря на ясното лятно небе.

— Времето нещо не ми харесва — рече тя тихо, обзета от необичайно безпокойство.

— Какво говориш, мамо — засмя се Фалън. — Денят е чудесен. Виж само как грее слънцето.

— Не усещаш ли вятъра? — Усмихна се и продължи: — Нали знаеш, все си въобразявам разни неща. Бог да те пази, детето ми.

Утринта бе наистина чудно хубава. Опънаха платната и излязоха в открито море. Бог очевидно ги закриляше, защото уловът бе повече от добър. Когато Харалд извади на борда един особено едър екземпляр, главният матрос им поднесе вино. И както си седяха един до друг в добро настроение, Харалд реши да поприказва сериозно с дъщеря си.

Фалън го слушаше внимателно, а той й разказа за постоянните капризи на Едуард, с които дразнеше враговете си. После пък той, Харалд, трябваше да ги умилостивява по всевъзможни начини. Измина обаче доста време преди да засегне същинската тема на разговора.

— Аз те обичам, Фалън — започна той и взе ръцете й в своите. — Обичам и твоите братя, почитам и обичам майка ти. Може обаче да стане така, че да се обвържа с друга жена. И не защото съм престанал да обичам майка ти, а защото ще бъда принуден. Искам да разбереш, че това не е насочено против теб и че не искам да ти причиня болка.

— Да, татко, но ме боли.

Лицето му издаваше колко страда от мисълта за раздяла. Тя го целуна нежно по бузата и се усмихна през сълзи.

— Но аз те разбирам — увери го тя с привидно спокоен тон. — Моля ви, не се притеснявайте за мен. Просто… аз просто много се радвам, че съм заедно с вас.

— Да, но не ни остава още много време.

— Какво искате да кажете?

— Е, през изминалите години се явиха доста кандидати за ръката ти — от Севиля, та чак до Осло. Няма да измине много време и ти ще трябва да се омъжиш.

— Вие няма да ме изпратите в чужда страна, нали?

— Зависи, зависи — подкачи я той. — На теб ти трябва мъж, който да те опитоми… ако се наложи, дори с твърда ръка.

— Татко!

— Вярно, че вече се държиш по-прилично от по-рано, но… Изобщо, тежко и горко на мъжа, който се влюби в теб.

— Как можете да говорите такива неща! — запротестира тя. — Когато се омъжа, ще бъда вярна и предана съпруга на мъжа си.

— Дори и ако го избера аз ли?

— Вие няма да направите това! Нали досега отклонявахте всички предложения? Добре знаете, че трябва аз да си избера съпруг.

— На твое място нямаше да съм толкова сигурен. Може пък да те омъжа за някой норманин. Като гаранция за живота на чичо ти.

— Не — извика тя ужасена. — Не се подигравайте така с мен. Готова съм, ако щете, да ида в Испания, Италия или дори във Византия, но ви умолявам, не ме изпращайте при тези варвари.

В този миг наблизо изтрещя гръмотевица, а по притъмнялото небе се загониха светкавици. Внезапен тласък на вятъра опъна платната.

— Света Дева Марийо! — изкрещя Харалд, прекръсти се и скочи от мястото си. — Видя ли? Изобщо не биваше да идваш с мен.

— Не ме е страх, татко — извика Фалън, макар че цялата се разтрепери от ужас.

— Хайде, слизай веднага долу — нареди Харалд, тъй като в този момент заваля проливен дъжд.

— Не мога ли да помогна с нещо — опита се да възрази тя.

Кучкарят отчаяно се опитваше да успокои възбудените кучета. Моряците се катереха по мачтите, за да свият платната, а капитанът с последни сили поддържаше равновесието на кораба. По разбуненото море се носеха огромни вълни, увенчани с пенливи коронки. Фалън се вкопчи в някаква мачта и започна да се моли без глас. Измина сякаш цяла вечност преди бурята да поутихне и небето да се проясни.

Харалд и капитанът разтвориха картата, за да разберат къде се намира корабът. Очевидно бурята ги бе завлякла на юг. Пред тях се простираше френският бряг.

Нормандия, помисли си Фалън ужасена.

Ненадейно откъм морето се надигна гигантска вълна и се стовари върху кораба. Фалън изпищя. Видя за миг протегнатата ръка на баща си, но пред очите й притъмня, устата й се напълни с вода и тялото й се преметна през борда на разпадащия се кораб. Успя с последни сили да се вкопчи в някаква плуваща греда и загуби съзнание.

Когато дойде отново в съзнание, съзря над себе си кристално синьо небе. Слънцето светеше право в лицето й и тя запримига.

— Mon Dieu! — се изтръгна неволно от устата на пастира, втренчил се в нея с широко разтворени, възхитени очи.

Тя се надигна, седна и попадна в обятията на баща си, който я зацелува бурно. Пастирът й подаде наметката си. Беше от груб плат и миришеше на тор, но Фалън бе благодарна и на това. Всички до един бяха преживели премеждието — бог се бе смилил над тях.

Внезапно съзряха да се приближава група въоръжени конници.

— В Нормандия ли се намираме? — запита шепнешком Фалън.

— Не, в Понтьо — обади се вежливо един от рицарите.

— Аз съм Харалд, граф на Есекс — съобщи на висок глас баща й.

— Не се и съмнявам, сър. В момента обаче сте така да се каже гост на дук Ги дьо Понтьо.

Поведоха ги към замъка Борен. Харалд я погледна разтревожен, но не каза нищо.

Заключиха Фалън в една стая, а баща й се озова в подземието.

Уилям тъкмо вечеряше, когато до него достигна вестта за пленяването на Харалд.

— Графът на Есекс е претърпял корабокрушение в бурята — съобщи вестоносецът — Изглежда всички са останали живи, дори и ловджийските кучета. Казват, че с него имало една извънредно красива млада жена. Старият пастир, който ги е открил на брега, твърди упорито, че тя не може да не е ангел небесен.

— Ангел ли? — попита Уилям и изгледа с любопитство приятеля си Аларик. — Кой ли ще е този ангел?

— Обзалагам се, че е дъщеря му.

— О, боже, клетото дете! — възкликна Матилда.

Уилям погали успокоително ръката й.

— Не се бойте, скъпа. Познавам дука… Той ще поиска да извлече само някаква финансова изгода. Нищо повече.

Внезапно се разсмя и удари с юмрук по масата.

— Харалд е тук! Ей на това му викам щастлива случайност! — После се обърна към вестоносеца. — Напомнете на дука, че е мой васал и че ще получи възнаграждение, когато ми предаде Харалд и останалите. Ще го очакваме утре в Йо.

Вестоносецът се поклони, уверявайки Уилям, че ще предаде незабавно волята му на дука.

— Мисля, че ще е по-добре да го придружа — каза Аларик и се изправи от мястото си. — Ще се погрижа нищо да не се случи на Харалд и дъщеря му.

— Сигурен съм, че всичко ще бъде наред, Аларик. Утре сте ми необходим. За разлика от мен вие познавате Харалд добре. Аз все още не съм се срещал с него.

Аларик само кимна, тъй като аргументът на Уилям беше убедителен.

Когато си легна по-късно същата вечер, той дълго не можа да заспи. Мислите му постоянно се въртяха около Харалд, когото не бе виждал години наред. И още нещо — какво, по дяволите, търсеше дъщеря му на кораба?

Тъй като Уилям държеше на всяка цена да направи добро впечатление, на следващата сутрин поеха с голяма свита за Йо. Ги дьо Понтьо вече ги очакваше там и им предаде пленниците. Уилям запрегръща Харалд възторжено както се прегръща някой отново намерен сродник. Но свидетелите на тази вълнуваща сцена, които познаваха добре дука, знаеха отлично, че всъщност Харалд Годуин сменя само един затвор с друг.

— А, това значи бил ангелът — промърмори Уилям, когато му представиха Фалън.

— Милейди! — поздрави я той с усмивка. — Някога в Англия се запознах с едно малко момиченце. Сега в Нормандия съм щастлив да поздравя една красива млада жена. Кажете ми, мила, помните ли ме все още?

— О, разбира се — отвърна тя и го дари с най-пленителната си усмивка. — Как мога да забравя великия дук на Нормандия?

Уилям се наведе над ръката й, а погледът й случайно се спря на Аларик. В красивите й очи се появи израз на обърканост, когато го позна. Аларик го досмеша, защото знаеше прекрасно какво й е истинското мнение за великия дук.

— Аларик! — Харалд го поздрави с искрена радост. И на двамата им се искаше да поприказват един с друг, но в този момент Уилям оповести на висок глас, че тръгват за Руан.

— Но не на тези жалки кранти, разбира се, а върху качествена норманска конска плът.

В действителност конете бяха добри — за тях Уилям плати на дука на Понтьо прилична сума. Всички се разсмяха.

Той даде знак и мигом доведоха красив, представителен жребец.

— Този жребец е за вас!

Харалд поблагодари и се метна върху седлото.

— А вие, Аларик, се погрижете за милейди.

Фалън понечи да протестира, но осъзна своевременно абсурдността на намерението си. Затова и премълча.

Аларик се поклони церемониално, прихвана я не особено нежно през талията и я прехвърли на друг кон. При допира на силните му ръце я обзе някаква странна възбуда. Погледа му обаче посрещна с подчертано равнодушие, макар сърцето й да се разтуптя бясно.

По пътя спряха да отпочинат в един чифлик, собственост на дука, където живееше рицарят Рили дьо Кутанс. Потеглиха наново веднага след като се нахраниха, за да стигнат в Руан, преди да се е стъмнило.

На Фалън й стана неприятно, че баща й и Аларик яздят един до друг и си приказват като стари приятели. От уважение към дука говореха на френски.

— Вие наистина владеете отлично нашия език — каза Уилям с възхищение в гласа.

— Учил съм го още като дете, а освен това казват, че притежавам усет към езиците — позасмя се Харалд. — Този мой езиков талант винаги ми е вършил добра работа… например, когато бях на поклонение в Рим.

— За съжаление все още не съм имал тази възможност — възкликна Уилям. — Трябва непременно да ми разкажете. Признавам, че сме доста необразовани и ви завиждам ви за познанията.

— Както знаете, крал Едуард обича изкуството, музиката, поезията. Дори и науката успя да го заплени.

— Да, но сигурно не е лесно да се понасят капризите му, нали? — разсмя се Уилям.

Харалд си спести отговора. Наистина той често се оплакваше у дома от недостойните гневни изблици на краля, но пред дука не бе склонен да се отпусне.

— Е, милейди, сега, когато съдбата ви запрати в моята родина, се питам дали да се радвам на посещението ви или не. Питам се също дали все още представлявате заплаха за живота и здравето ми.

Фалън се стресна, забелязвайки Аларик до себе си.

— Явно обичате да се шегувате, милорд. Много добре зная, че не се страхувате от нищо. Честно да ви кажа, изненадана съм, че изобщо си спомняте за мен.

— Вижте, на ръката си все още имам белег от едно момиченце, което ме ухапа, защото не му се нравеше народността ми. За щастие обаче обгарянията са вече излекувани. Трудно е да ви забрави вас човек. Затова повтарям въпроса си… налага ли се да се крия в миша дупка, за да бъда пощаден този път.

— Вие говорите за лудориите на едно дете, сър. Бъдете напълно спокоен. От доста време мокрите кревати не ми доставят удоволствие. Също така едва ли ще ми е приятно да ви попарвам с вряла вода.

— Наистина ли? О, снехте тежък товар от сърцето ми.

— Вие ми се надсмивате.

— В никакъв случай, милейди. Просто искам да съм осведомен. Ще има ли мир между нас или все още гледате на мен като на враг?

— Много сте самомнителен, милорд. Аз изобщо не съм си мислила за вас през това време.

— Това е добре. Дори много добре.

— Наистина ли?

— Добре е за вас, милейди. Така предупреждението ми става излишно.

— Предупреждение ли? Вие предупреждавате мен? Или може би става въпрос все пак за заплаха?

— Ако ви заплаша някога, се излагате на голяма опасност. Защото винаги спазвам заплахите и обещанията си. В случая обаче исках само да ви предупредя.

С леко кимване той приключи разговора.

Фалън почувства как я обзема познатата ярост, която се появяваше винаги в негово присъствие. За съжаление обаче бе поставена в ситуация, изискваща от нея желязно самообладание. Бурята не ги изхвърли просто на чужд бряг. По-лошото бе, че от този ден нататък се превръщаха в „гости“ на Уилям.