Дъщерята на огъня

Тринадесета глава

Харалд се зае незабавно с подготовката на похода. Появи се и втори пратеник от крайбрежието. Казваше се Дерю, родом от Певънси и бе един от първите, забелязали норманската флота.

— Корабите навлязоха в пристанището — започна той, — и норманите преспокойно слязоха на сушата. Разположиха се в най-хубавите къщи и започнаха да колят добитъка. Много бързо построиха укрепление със собствен дървен материал. Дукът им е олицетворение на самоувереността. Неговият кораб дойде пръв и той не се обезпокои, дори когато на следващата заран от флотата му все още нямаше и помен. После обаче останалите кораби запристигаха. Слизайки на брега от своя „Мора“, той се спъна. Мнозина от сънародниците му сметнаха инцидента за лош знак, но той се измъкна от ситуацията с хумор. „Е, сега вече завладях Англия не само с една, а и с двете си ръце“, каза той и се разсмя. Очевидно Певънси не отговаря на намеренията му, защото той раздели армията си — по море и по суша норманите се отправиха към Хейстингс. Главната му квартира е до Норманския манастир, а в центъра на града накара да изградят укрепление.

Докато слушаше разказа на куриера, Фалън не можа да преглътне нито хапка и само поглеждаше нервно към баща си.

— Трябва веднага да се отправим към Лондон — каза той с намръщено чело.

Напуснаха Йорк на зазоряване. Липсваше й Делън и ведрото му, спокойно излъчване, с което успяваше да премахне страховете и тревогите й. Не се вслуша в съвета на Харалд да придружи войските до Лондон и реши да остане в Уолтъм, където живееше Елфин, монахът.

Манастирът притежаваше разпятие, разкопано случайно под един от близките планински върхове. Никой не знаеше кой е заровил там този кръст със сребърна обковка, но местните хора бяха твърдо убедени, че става въпрос за божие предзнаменование.

Фалън коленичи и започна да се моли. Забеляза, че се мръква, едва когато монасите запалиха свещите. Тя се изправи на крака едновременно с баща си. Внезапно отнякъде долетя вик.

— Помръдна, помръдна! Чудо! Кралят е тук и стана чудо!

Монасите се засуетиха, обсъждайки шумно случилото се. Един от тях се приближи до Харалд, който не разбираше какво става.

— Вие се поклонихте пред Христос, кралю, и Спасителят отвърна също с поклон. Кълна се, че е така. Видях го с очите си.

— Бог се вслуша в молитвите на краля — извика друг монах. — Той ще победи неприятеля.

— Да се надяваме, че това е вярно — рече Харалд, хвана Фалън за ръката и я изведе от църквата.

Преди да потеглят тя се обърна шепнешком към отец Дамиън.

— Всички говорят за чудо, защо сте толкова тъжен тогава?

— Така е, принцесо, стана чудо — отвърна той и се поклони.

— Сякаш нямате особено доверие в баща ми!

— Мисля, че бог го обича, милейди. Баща ви е велик човек.

Отправиха се с конете си направо за Лондон, макар нощта да бе настъпила. В двореца ги очакваше Гърт с новини.

— Старият приятел на крал Едуард, норманинът Робърт Фиц Уимарк е съобщил на дука, че сте удържали триумфална победа над викингите. Предупредил го е да бъде предпазлив, защото армията ви очевидно е силна.

Фалън сне ръкавиците и застана до топлата камина.

— Ще изпратя при Уилям един от уолтъмските монаси с послание, в което ще го подканя да се оттегли мирно от страната.

Фалън се облегна на стената и треперейки от студ, притвори очи. Не си правеше никакви илюзии — Уилям нямаше да приеме предложението на баща й. Както винаги, така и този път Аларик, от когото се възхищаваха дори и саксонските бойци, щеше да се бие на негова страна. Тя си спомни за сивите му очи, подигравателната му усмивка, когато я победи в двубоя, за гневния му поглед, когато тя насъска срещу него тълпата пред църквата. В онази вечер той я предупреди, заплаши я…

Вероятно този мъж щеше да остави костите си на английска земя. Тази мисъл не я зарадва особено, макар че едва ли съществуваше човек, когото да мрази повече. Нима любовта и омразата бяха посестрими? Затова ли не можеше да забрави целувката му, допира на неговите ръце по тялото й?

Засрами се от мислите си. Тя обича, разбира се, Делън и един ден ще бъде негова вярна и предана съпруга.

Отец Дамиън я наблюдаваше отстрани, но после дойде при нея.

— Защо ме гледахте така втренчено?

— Защото тъкмо си мислехте за рицаря, срещу когото насъскахте тълпата в нощта на кометата.

— Откъде знаете за какво мисля? Ако наистина притежавате ясновидски дар, по-добре посъветвайте баща ми как да води предстоящата битка.

— Не съм ясновидец, милейди! Но понякога… Видях дърво, изсъхнало дърво… което внезапно се съживи и покара листа.

— Видението на Едуард Изповедник — промълви Фалън.

— Както знаете, идвам от Фенс, милейди. Доскоро хората там са били езичници… Има толкова много неща в живота, чието обяснение ни убягва. Така че изобщо не се и опитвам да ги разбера. А сега ме извинете, принцесо.

Тръгвайки, той се обърна още веднаж.

— Той е тук!

— За кого говорите, отче? Кой е тук?

— Граф Аларик е на английска земя.

— Човек не е нужно да е гадател, за да разбере това — усмихна се тя. — Където е дукът, там е и Аларик.

— Той ще оцелее в битката. Вие също.

— Аз ли? Аз не възнамерявам да участвам в битката.

— Както желаете, милейди.

Поклони се и бързо се отдалечи.

Фалън чу как монахът повтори дума по дума посланието до Уилям. Тя пристъпи зад баща си, целуна го нежно по косата и изтощена от трудния ден се отправи към спалнята си.

Посред нощ внезапно се събуди окъпана в пот. Трепереше цялата. Присъни й се необикновен сън. Тя лежи върху меката пръст, а към нея стремглаво се носи гигантски кон. Копитата му чаткат покрай главата й. После конският тропот се отдалечава, тя отваря широко очи и… насреща й заискряват сивите очи на граф д’Анлу.

Фалън скочи рязко от леглото и натопи глава във ведрото със студена вода. Какъв безсмислен сън! Никога нямаше да се срещнат с Аларик. Защото не след дълго норманите щяха да бягат от другата страна на Канала.

Два дни по-късно монахът се върна с наглия отговор на Уилям. Дукът обвиняваше не само Годуин, че е убил брата на Едуард, обвиняваше в същото дори и Харалд, който по това време не ще да е бил на повече от дванадесет години. По-нататък Уилям пишеше, че има правното основание да заеме английския престол и че претенциите му са валидни както в норманското, така и в английското законодателство.

— Каква глупост — възкликна Фалън. — У нас норманските закони не важат, а що се отнася до английските, англичаните вече направиха своя избор!

— Дукът настоява също той и кралят да се срещнат в двубой.

— Безспорно благороден жест — намеси се Харалд, — но напълно безсмислен. Дори и да загина в този двубой, англичаните пак няма да одобрят чужденец на трона. Ако ли пък падне Уилям, това не означава, че войските му ще напуснат страната ни.

— Татко, вие се бихте храбро срещу мъжете от Севера и се завърнахте като победител. Вие постоянно доказвате, че сте смел войн… Нека този път друг да предвожда войските!

Монахът се прокашля и сведе тъжно глава.

— Има още нещо, което трябва да узнаете, кралю. Дукът е развял папската хоругва и носи пръстен със свещени реликви. Норманските монаси твърдят…

— Твърдят какво? — попита Харалд и се изправи от мястото си.

— Твърдят, че папата ви е отлъчил от църквата и че това очаква всеки, който се бие за вас.

— Какво! — изхриптя Харалд, строполи са на стола и се разсмя горчиво.

— Проклети лъжци, това са те — извика Фалън вбесена. — Папата дал ли ни е възможност да се защитим пред него? Не! Казвам ви — Уилям е заграбил папската хоругва с долни измами и клевети. Всичко това обаче няма никакво значение, татко.

Кралят се заразхожда неспокойно напред-назад.

— Кажете на Уилям, че предоставям всичко в божите ръце.

Монахът кимна и се поклони. Гърт, който до този момент седеше мълчалив на масата, блъсна чашата си встрани и се изправи.

— Послушайте ме, Харалд. Фалън е права. Вие сте единственият крал, който имаме. Не бива да участвате в тази битка. Мога да ви заместя и аз. Ако убият мен, Англия няма да загине. Докато аз стигна с войските в Хейстингс, вие можете…

— Не, ще се бия срещу Уилям.

— Харалд…

— Ще се бия срещу Уилям. Бог е справедлив. Поверявам всичко в неговите ръце.

Никога досега не бе виждала баща си толкова неразумен и инатлив. Гърт само поклати недоумяващо глава и напусна залата. Харалд дори и не го забеляза, Фалън последва чичо си.

— Чичо, боя се за татко, ужасно се боя…

— Знаете ли кое е най-лошото. Че Харалд гледа на предстоящата битка като на лична схватка с Уилям, чийто изход ще реши бог. Той просто не иска да разбере какъв е залогът в тази игра и си знае само неговото: или аз, или Уилям.

— Предложението ви бе много разумно.

— Ще се бия до него.

— А как да му помогна аз?

— Покажете колко много го обичате. Харалд е набожен и неопетнен човек… и историята с папската хоругва го е засегнала много по-дълбоко, отколкото изглежда. Молете се за Англия, Фалън. Мисля, че утре потегляме. Бог да ви пази.

Фалън проследи чичо си с поглед. Та нима тя не доказа при Стамфорд, че може да изтърпи мириса на кръвта? Че не й прилошава при вида на ранени и осакатени войни? Че може дори да спасява човешки живот с уменията си? Следователно няма какво да я спре и тя ще последва баща си в боя… Но той не бива да разбере.

Тайно в себе си разчиташе на помощта на Делън. Но когато той я видя как се кани да възседне коня, извика възмутен:

— Баща ви ще ме хвърли в подземията или дори ще ме убие, ако позволя да сторите, каквото сте намислили.

— Тихо! Или искате татко да ни открие? Ако ме хване, ще му кажа, че съм тръгнала при мама в Босъм.

Делън въздъхна, но отстъпи както винаги. Не можеше да й откаже нищо; дори с риск да си навлече неприятности.

Фалън му благодари с усмивка, хвана ръката му и я стисна.

На 13-ти октомври през нощта достигнаха Калдбек Хил, където към тях се присъединиха нови части. Армията разположи лагера си на една височина, от която се виждаше цялата долина Санлъч.

Фалън тъкмо се готвеше да отвърже ремъка на седлото си, когато към нея се приближи отец Дамиън.

— Ще остана, отче, не можете да промените решението ми. Ако искате, уведомете баща ми. Но въпреки всичко ще остана.

Свещеникът й помогна да снеме тежкото седло и се усмихна.

— Помните ли какво казах, милейди? Отдавна зная, че ще ви намеря на това място.

Фалън му благодари за помощта и той се отдалечи. Делън я хвана през кръста, притисна я към себе си и й прошепна в меката коса:

— Трябва да се опитаме да поспим малко.

Фалън разбираше, че той трябва да се погрижи още за мъжете, които командва. Облегна се на едно дърво и се загледа в луната, обрамчена от мътен, млечнобял ореол. Не след дълго тази красива долина щеше да се превърне в окървавено бойно поле. Как ли се чувства баща й в момента?

Тя се затича покрай лагерните огньове, около които бяха насядали войните, и пристъпи задъхана в кралската палатка.

Харалд, Леофуайн, Гърт и най-големият й брат Галън разглеждаха заедно модел на бойното поле, направен от пясък. При появата й всички я изгледаха изненадани.

— Галън, придружи я обратно при Делън… младежът сигурно се тревожи за нея — нареди Харалд. — Не, почакай.

Той стана от мястото си, сложи ръка на рамото й и я изведе пред палатката. Целуна я по челото и я загледа настойчиво.

— Ако нещата не потръгнат, кажи на майка си, че я обичам и че съм бил много щастлив с нея.

— Какво говорите, татко?

— Мъжете винаги говорят така, преди да влязат в битка, Фалън. Дори и Харалд Хардрада е оповестил последната си воля, преди да поеме с корабите си насам. Убеден съм, че и Уилям също. Не ме гледай толкова уплашено. В боя винаги може да загинеш. Случи ли ми се нещо, предай се на милостта на Уилям, иди при Аларик.

— Не! — прекъсна го тя ужасена. — Никога!

— Фалън…

— Ако стане нещо лошо, ще избягам. Ще се опитам да си пробия път при мама, Елфин и Там и после заедно ще избягаме на север.

— Аларик е благороден рицар, Фалън. Ако му се подчиниш и дадеш клетва за вярност, той ще се погрижи за твоето добруване.

Тя не можеше да повярва на ушите си. Как може да говори такива небивалици? Ако, недай боже, загубеха битката, Харалд все пак можеше да се оттегли във вътрешността на страната и да се надява на подкрепа от север.

— Моля ви, бъдете предпазлив, татко.

— Разбира се, детето ми. А ти, ако стане нужно, ще се обърнеш към Аларик, нали? Кажи му, че го моля да прояви милост към теб. Защото ти, ангел мой, си най-скъпото, което притежавам.

Фалън замълча. Никога нямаше да се предаде. Напротив, ще се опита да отмъсти за баща си, ако норманите го убият или дори ранят. Премълча мислите си, за да не го наскърби. Прегърна го, целуна го по двете страни и се усмихна.

— Трябва да поспите, татко. Нали виждам колко сте изтощен. И не се тревожете за мен. Можете да разчитате на Делън. Чакахме толкова дълго… ще почакаме още докато благословите съюза ни. И… пазете се, татко!

При тези думи тя се обърна бързо, за да не избухне в сълзи.

Хората на Харалд още не се бяха подредили, когато норманите ги обсипаха със стрели. Из хладния утринен въздух се понесоха кратки команди и знамето на Харалд се развя на вятъра. Саксите изправиха щитовете пред себе си.

В този миг земята се разтресе от могъщ тропот на копита. В бой влизаха рицарите на Уилям на бойните си коне.

Точно пред нея един войн изкрещя от болка и се срути на земята. Тя приклекна бързо и успя да издърпа стрелата, забита в рамото му. После откъсна парче от ризата, която носеше под доспехите и го уви около кървящата рана. Изтегли стенещия войн под клоните на близкото дърво и там той изгуби съзнание.

Звънтежът на оръжията и виковете на ранените превърнаха долината в преизподня. А само на няколко мили от това царство на смъртта се простираха неожънати ниви. Хладният есенен въздух галеше там земята и шумоленето на окапалите разноцветни листа бе единственият шум, нарушаващ тишината на божия мир.

Ненадейно до слуха на Фалън достигнаха силни викове. С бързината на вятъра плъзна слухът, че дукът на Нормандия е паднал убит. Ликуването на англичаните нямаше край. Неприятелят започна да се оттегля и войните на Харалд, набрали наново смелост, преминаха в контранастъпление. Но един от норманските рицари някак успя да спре отстъплението. Тежко въоръжената конница отново се понесе напред и започна да мачка и сече наред. Ранените и мъртвите затъваха заедно в мочурището. Отвсякъде долитаха пронизителни крясъци. Английската отбрана се срути.

Мъж с ужасени очи, опръскан от глава до пети в кръв, дръпна Фалън на земята.

— Край — простена той. — Леофуайн…

— Какво се е случило с чичо ми? Ранен ли е?

— Гърт е мъртъв.

— О, боже! Не мога да повярвам!

— Леофуайн… бяга… в горите…

Мъжът се преви и се свлече безжизнен на земята.

Фалън се затича обратно към лагера, нахлупи шлема, спусна наочника и хвана здраво меча си. Първоначално не възнамеряваше да се бие, но в този миг вече нищо не можеше да я спре — беше длъжна да помогне на сънародниците си. Гърт е мъртъв. А Леофуайн? Дали бе успял да се измъкне? Или бяха убили и него?

Дръпна щита на някакъв убит саксонец и се спусна бързо по плъзгавия мочурлив склон. Успя без трудности да достигне гората и продължи нататък под дърветата. От време на време се спираше и извикваше на висок глас името на чичо си.

— Бягайте! — изкрещя някакъв мъж и я задърпа след себе си. — Загубени сме, трябва да избягаме, да стигнем до Лондон и да намерим подкрепления.

— Почакайте, сър. Леофуайн, братът на краля…

Но мъжът продължи да тича. Фалън също се затича. Но в обратната посока — към бойното поле.

Внезапно се спъна в някакво момче с прашка в ръце вместо оръжие. Тя превърза огромната рана на корема му.

— Бог да ви благослови — прошепна момчето.

— Бог да благослови теб, момче! Ти си се бил за баща ми.

Изправи се на крака и сграбчи за ръката един от бягащите.

— Момчето е ранено, сър, нуждая се от помощта ви.

Мъжът само я изгледа лудешки и не каза нищо.

— Помогнете му, моля ви — настоя Фалън.

— Добре, добре, но сега трябва да побързаме. Норманите са по петите ни, стават все повече… французи, проклетите чужди наемници, нормански рицари…

Сега вече видя ясно, че мъжът говори истината. Той преметна момчето на гърба си, а тя усети как я обзема познатата й ненавист към норманите. Стисна зъби, опря гръб в ствола на гигантски дъб и зачака приближаването на вражеските рицари.

С крайчеца на окото си забеляза, че сънародниците й бягат в леса. Обградиха я поне десет противника и тя зае бойна стойка. Трескаво започна да обмисля как да пробие кръга, за да избяга.

Внезапно отнякъде изникна още един рицар. Могъщата му фигура вдъхваше страх.

— Оставете го на мен! — заповяда той.

Останалите се отдръпнаха и той се приближи с коня си. Фалън вдигна меча си, но острието на норманина се стовари с такава сила върху нейното, че оръжието й отлетя като сребърна птица във въздуха. Тя се олюля, загуби равновесие и се строполи в цял ръст на земята. Лицето й се озова само на педя от огромните копита на коня. Рицарят опря меч в гръкляна й.

— Предайте се и ще живеете! — извика той властно.

В този миг тя позна гласа на своя враг. Каква ирония на съдбата, точно той да й нанесе смъртоносния удар. Той скочи от коня си, ръцете му се приближиха към лицето й, покрито само с предпазната маска — при падането й шлемът бе отлетял встрани.

— Недейте! Не откривайте лицето ми!

Отчаяно се опитваше да избегне ръцете му, но с рязко, брутално движение той дръпна маската.

Неговите ледени, сиви очи се впиха в нейните.