Дъщерята на огъня

Двадесет и трета глава

Цялото пътуване до Лондон представляваше за нея истинско мъчение. Опустошенията, причинени от армията на Уилям, бяха ужасни. Случваше се дори гладуващи, чиито домове бяха оплячкосани и опожарени, да спират без всякакъв страх въоръжените нормански рицари и да просят храна, Фалън разбираше, че за тях бързата смърт от нормански меч сигурно е по-милостива, отколкото бавното умиране през идващата зима.

Фалън им даваше от запасите, които бяха взели със себе си и Ричард последва примера й. В едно от селата, чиито жители се бяха скупчили в дълбока безнадеждност на едно място, Роже заповяда да спрат и изпрати хората си на лов. Те се върнаха с няколко заека и Роже ги подари на една многодетна жена. Освен това помоли Фалън да каже на жената, че всички, които са загубили дом и имоти, могат да отидат в Хейзълфорд, където ще намерят работа.

— Благодаря — рече Фалън трогната.

— Трябва да благодарите на Аларик… аз изпълнявам само заповедите му.

— До, но не той уби зайците — каза тя със заядлив тон.

— Спомняте ли си, когато и двамата бяхме още малки? Вие просто не можехте да го оставите на мира, и когато ви наказа, само ми се усмихнахте, аз се влюбих до уши във вас и бях готов да направя всичко, което ми наредите. И до ден-днешен трудно мога да устоя на усмивката ви, но все пак вече не съм юноша. Станахме по-възрастни и живеем в лоши, тъжни времена. Всичко, което съм постигнал, дължа единствено на Аларик. Той ме научи на смелост, справедливост и милосърдие. Аз все още ви обичам, но благодарение на него днес вече разбирам какво означават думите преданост и лоялност. Искам да знаете всичко това.

— Не се съмнявам във вашата лоялност, Роже. Вие сте благороден рицар, въпреки вашата… народност. Но се опитайте и вие да ме разберете. Сега, по време на нашето пътуване, аз не виждам нищо друго, освен безграничното страдание на моя народ. Вие проявихте милост и доброта и аз съм ви благодарна.

Намираха се на около два часа път от Уинчестър, когато към тях се приближи група ездачи в галоп. Роже нареди да спрат, вдигна ръка за поздрав и се усмихна.

— Виждате ли флага, милейди? Срещу ни идва Аларик.

Аларик яздеше начело. Доспехите му блестяха на зимното слънце, а наочникът скриваше лицето му. Фалън се разтрепери цялата и призна пред себе си, че се радва на срещата си с него.

Аларик и Роже яздеха един до друг и разговаряха за предстоящата коронация. Стигнаха в Уинчестър и Фалън установи с тъга, че не са толкова много саксонците, които недоволстват от новата власт — повечето се бяха примирили със съдбата си.

Спряха пред двореца, резиденцията на леля й.

Едит ги очакваше на широкото стълбище, заобиколена от личните си телохранители, до един облечени в цветовете на Уилям. Аларик пое Фалън от коня и внезапно я обля топла вълна, независимо че леденостуденият вятър проникваше през дрехите й. Той я придружи до леля й, която я прегърна топло.

— Добре дошла в дома ми, Фалън. Радвам се, че си тук и се надявам, че при мен ще се чувстваш добре.

Фалън долови погледа на Аларик и разбра, че и тук, в Уинчестър, отново ще бъде само една пленничка.

— И аз се радвам да ви видя, лельо — отвърна Фалън дружелюбно и последва Едит в залата. По пътя натам леля й накратко се осведоми за Едит, братята и братовчедите й.

— Чух, че сте дала съгласието си Уилям да стане крал — рече тя с упрек в гласа.

— Да, дадох съгласието си. Не съм забравила думите, които каза Харалд на сбогуване, преди да поеме към Хейстингс. Брат ми предостави решението в ръцете на бога. И бог реши, нали, Фалън?

— Баща ми може и да е мъртъв, но Англия все още не е загубена.

— Боя се, че това вече е станало на повечето места — отвърна Едит тъжно. — Достатъчно е само човек да тръгне по следите, оставени от армията на Уилям, за да го разбере.

В залата гореше голям огън и слугите поднесоха горещо вино. Фалън и леля й се разположиха на красивите тапицирани столове с високи облегалки. Напрегнато, неприятно мълчание тегнеше в цялото помещение. Внезапно обаче някакво издрънчаване наруши тишината — Ричард изпусна шлема на Аларик на пода. Аларик избухна в гръмогласен смях, присъедини се и Роже и магията, тегнеща над залата, сякаш се стопи. Двамата мъже започнаха да се шегуват с нещастния Ричард заради неговата несръчност, а Едит се наклони към Фалън.

— Обичах братята си, всички до един. Но Харалд е мъртъв, Фалън. И най-кръвожадното отмъщение не може да ни го върне. Като посрещам Уилям с „добре дошъл“, аз не опозорявам паметта на Харалд. Разбери, мъката и страданията на нашия народ най-сетне трябва да свършат, за да започне Англия нов живот.

С чашите си в ръце Аларик и Роже се присъединиха към тях пред камината. Те им разказаха за малкото на брой кораби, прекосяващи Канала в двете посоки и за битката при лондонския мост. Аларик изглеждаше доста неспокоен. Погледът му често се спираше на Фалън и пиеше виното си по-бързо от обикновено. Говореше нещо за оръжия, но същевременно погледът му я пронизваше. Едит от своя страна заразправя весели случки от някогашни коронации, но Фалън не я слушаше. Вниманието й бе насочено единствено към мъжа, в чиито обятия изпита най-висша наслада. Страните й пламтяха и тя не забелязваше нито постоянното сноване на слугите, нито пък чуваше нещо от разговорите около себе си.

— А вие какво мислите по въпроса, Аларик? — обърна се Роже към приятеля си.

Но явно и той не бе слушал внимателно, защото не отговори. Остави чашата на масата, поклони се на леля й и я хвана за ръцете.

— А сега ще заведа Фалън в стаята й — каза той.

Тя се изчерви, наложи си да кимне дружелюбно на останалите и го последва. На стълбищата се спъна в едно от стъпалата и той, без да се церемони много-много я грабна на силните си ръце, понесе я нагоре и с ритник отвори вратата на стаята й.

— Държането ви, графе, е доста невъзпитано. Вие нямате…

— Вие сте моя собственост и следователно имам право на всичко. Желая ви. Искам ви. Сега. Веднага.

— Но аз съм ваш враг, забравихте ли?

— Да, но цялата треперите. Защо ли?

Занесе я до леглото, а тя на мига закопня за ласките му, за неговите целувки.

— Липсвахте ми страшно, Фалън — прошепна той развълнуван. — А аз на вас, принцесо? Липсвах ли ви поне мъничко?

— А обичайно ли е човек да иска да види врага си?

— Аха, значи ме мразите все още!

— Не вас лично, а света, от който идвате, за да ограбите моя.

При нейните думи той само въздъхна, притисна лице в копринените й коси и ги целуна.

— Моят свят ли? Какво ме интересува моят свят, след като имам вас! Разбира се, не е точно така, както казвам, защото не съм вълшебник. Не мога нито да излича миналото, нито пък да предвидя бъдещето.

Тя погали хубавото му лице с разтреперани пръсти. В този миг чертите му бяха нежни и омекотени. Сякаш неведома сила бе изтрила с един замах белезите, които животът бе оставил върху него.

— Ех, само ако… — прошепна тя.

— Да, само ако бе възможно, щях да ви построя дворец от кристал, в който щяхте да бъдете господарка. В него няма да има опасности, войни, смърт и аз ще ви любя, докато забравите напълно мрачния свят извън стените му.

Той притисна устни към нейните меки уста. Тя потъна в целувката му и не забеляза кога той разсъблече и нея и себе си. Аларик легна по гръб и я постави върху себе си. Изведнъж тя почувства как той прониква дълбоко-дълбоко в нея и престана да мисли за каквото и да било. Някаква безименна сила подхвана тялото й и го зашиба в необуздана езда.

Той усети нейната пълна отдаденост и го прониза необикновена наслада. Небето и земята се сляха, той застена, изрева и върховното изживяване съедини телата им в едно цяло.

Тя се отпусна, сгуши се в него и той почувства, че се влюбва. Затвори очи и се наруга наум. Разбира се, че силата, която го привързваше към нея, не беше любов, а само похот. Но още докато си внушаваше тази мисъл, осъзна, че се заблуждава.

Фалън заспа в прегръдките му. Малката й крехка ръка бе полегнала върху гърдите му, коляното й върху неговия крак, а дъхът й стопляше кожата му.

В този миг си спомни за Морвена и за любовта си към нея. Последиците бяха фатални за всички. Не, не биваше в никакъв случай да се влюбва във Фалън. Но дали не бе вече късно?

Ненадейно тя се обърна и нейните меки, заоблени задни части се притиснаха към него. Той преметна ръка около кръста й и я облада отново. Двамата пак потънаха в облака на спасителната забрава и този облак ги отнесе далеч-далеч от този грозен свят.

Когато тя се събуди, Аларик бе приклекнал до камината и разравяше жарта.

— Ще мине известно време докато се разгори хубаво — обади се той. — По-добре елате тук и вземете кожите със себе си.

Тя се поколеба за миг, но след това изпълни нареждането. Той наля вино в една чаша и й я предложи.

— Сигурно скоро ще се развидели — прошепна тя.

Облегна се в него, а той замилва нежно гърдите й.

— Сърдите ли се, че ви накарах да дойдете тук? — попита я с благ глас.

— Аларик, аз… — въздъхна тя тихо. — Признавам, че между нас витае някаква магия…

— Макар и да сме врагове! — добави той и я целуна.

— Да, макар че сме врагове.

— Вие сте моя собственост, Фалън, но никога не съм се и надявал, че сама ще поискате да станете моя любима. Понякога дори се питам дали онзи чудак, свещеникът, няма нещо общо с това?

— Кой? Отец Дамиън ли?

— Точно той. Струва ми се, че наистина разбира от магии и вълшебства. Аз например си признавам, че съм омагьосан.

Фалън му се усмихна нежно, тъй като в този миг за нея той не бе нито норманин, нито враг, а преди всичко хубавият млад мъж, от когото баща й винаги се е възхищавал.

Но жестоката действителност не пропусна да напомни за себе си. Като дъщеря на Харалд тя изпитваше срам, че в очите на другите е само една норманска наложница. И не можеше да бъде нищо повече, защото поради някакви ужасни събития в миналото му, той нямаше доверие в нито една жена. Разбираше, че никога няма да се ожени за нея и вероятно това бе най-доброто решение и за двамата.

Да се омъжи за човек, който избива сънародниците й бе възможно най-голямата измяна, което можеше да извърши.

— Аз… аз не съжалявам за случилото се между нас, Аларик. Искам да го знаете. Но това не променя факта, че съм ваша пленничка и ваш враг.

— Зная… Вие сте гордата дъщеря на горд крал. — Той я целуна нежно и искрено. — Пред нас са още този ден и нощта…

— Няма ли да тръгвате още сега?

— За какво да тръгвам?

— Ами… знам ли? Какво правят рицарите, когато не се бият?

— Не, не, денят ни принадлежи. Действителността ще напомни за себе си по-бързо, отколкото ни се иска. Кажете, какво най мразите в света, който донесох тук със себе си?

— Гладът, който слага отпечатъка си върху лицата на моите сънародници. Мразя, когато народът ми гладува. Мразя, когато мъжете загубят честта си и се превръщат в роби.

— А аз мразя смъртта и кръвопролитията — извика страстно Аларик. — Ужасно е, че моят добър приятел трябваше да умре, че Гърт и Леофуайн също загинаха.

— Ужасно е, че ложето до майка ми е студено.

Аларик хвърли шепа сухи клончета в огъня, които мигом запламтяха с ярка светлина. Двамата с Фалън се отдадоха на този почти езически ритуал сякаш това бе едничката възможност да променят към по-добро света, в който живееха.

После се свлякоха на мечата кожа и на светлината на пламъците той започна да я целува по цялото тяло. Любиха се отново със страст и необузданост, граничещи почти с отчаяние.

Целият ден останаха в стаята — хранеха се там, пиеха, любеха се, после пак се хранеха. В един момент заговориха и за Уилям и Фалън си спомни, че е изминала едва година от смъртта на Едуард.

— А сега крал ще стане Уилям — промълви тя. — Бог да ни е на помощ на всички.

— Вие също ще присъствате на коронацията.

— Не, в никакъв случай — отвърна тя гневно.

— Да, Фалън. Дукът заповяда да присъствате.

— Не приемам заповедите на Уилям.

— Тогава ви заповядвам аз.

— Не!

— Ще присъствате на коронацията. Смирена и почтителна, както се полага за такъв тържествен случай.

— Как изобщо може да очаква това от мен? — извика тя гневно.

— Всички ще бъдат там… Едгар Ателинг, Моркър и Едуин, леля ви Едит, висшите църковни прелати… и вие!

— Не!

— Нямате друг избор, Фалън.

— Предпочитам да умра, отколкото да присъствам — проплака тя.

— Нека сега-засега оставим тази неприятна тема. Иначе ще ни развали най-красивите мигове — прошепна Аларик, притегли я към себе си и я целуна.

На следващата сутрин Аларик навлече доспехите си и нежният любовник отново се превърна в горд войн. Той я целуна нежно на сбогуване, а тя се престори, че спи дълбоко. Но веднага, след като вратата се хлопна зад гърба му, извика един прислужник и поиска да й донесат вода за къпане.

Вместо прислужника обаче се появи непозната беззъба старица, която въпреки настояването на Фалън отказа да напусне стаята и й помогна да влезе в коритото.

— Утре заран, милейди. Графът ще бъде при дука… стражите ще са упоени… Можете да се измъкнете през южната врата на двореца, ще бъде отключена — изфъфли старицата.

— Галън ви е изпратил, нали?

— Долу до реката има една ирландска кръчма — усмихна се жената. — Ако братята ви успеят да дойдат, ще ги срещнете там. Ако не успеят, тогава Алфред ще ви отведе при вашия датски братовчед. Разбрахте ли, милейди?

Нямаше никакво съмнение, беше настъпил мигът, за който говореше Галън. Ако братята й не дойдеха, трябваше някак да накара ужасния Ерик Улфсон да тръгне на бой със своите викинги срещу Уилям. По този начин страната щеше да се освободи от властта на завоевателите и нямаше да й се налага да присъства на коронацията на проклетия дук. Тя също щеше най-сетне да се освободи от мрежите на любовта, в които се бе заплела като мушица в паяжина.

— Да, разбрах — отвърна на старицата и изскочи решително от коритото. Борбата започваше наново.