Дъщерята на огъня

Двадесет и пета глава

Фалън не знаеше нито колко дълго е спала, нито пък как се е озовала в двореца на леля си. Пред запалената камина седеше Ричард и лъскаше някакъв шлем. Забелязвайки обаче, че е отворила очи, той преустанови заниманието си, взе чаша вода и й я пъхна в ръцете. Очите му я гледаха гузно.

— Ужасно съжалявам, милейди, но аз бях този, който изпрати графа след вас. Толкова се боях. Исках Аларик да ви открие преди дукът да…

— Той ме намери, Ричард… но после тръгна да преследва Ерик Улфсон и…

— Това ли е викингът, милейди?

— Да, датчанин е. Още от самото начало смятах цялото това начинание за грешка, но просто нямах друг избор. Сега всичко вече свърши и така е по-добре.

Дали наистина бе свършило? Ерик побягна, но това далеч не означаваше, че ще се откаже тъй лесно от съюза, скрепен с целувка. В този миг обаче този въпрос й беше безкрайно безразличен. Тя бе сторила вече, което й бе по силите.

— Не исках да ви се случи нищо лошо, кълна се.

Тя само се усмихна и в погледа й се четеше умора.

— Всичко е наред, Ричард.

— Прощавате ли ми?

— Разбира се, Ричард, прощавам ти.

— Това е най-хубавият подарък, който можехте да ми направите за Коледа — извика той.

— За Коледа ли?

— Разбира се, милейди. Утре е Коледа.

— О, небеса! — прошепна Фалън. Спомни си с ужас, че на следващия ден щяха да коронясат Уилям за крал на Англия.

Ричард затърси нещо в джобовете си и накрая със смутена усмивка извади една брошка.

— Знам, че е не е кой знае какво… но сам съм я правил, от един счупен нож. Виждате ли герба? Разпознава ли се добре Есекският дракон?

— О, Ричард. Колко мило от твоя страна. Брошката е чудесна. Но аз нямам никакъв подарък за теб.

— Вие ми простихте и това за мен е повече от всякакъв друг подарък. Не можех другояче, разбирате ли? Та Аларик ви обича!

Момъкът говори безсмислици, както винаги, помисли си Фалън. Той просто нямаше представа от тези неща. Аларик изобщо не я обичаше. Тя дори се изненада, че я е изпратил обратно в двореца, а не се събуди в тъмницата.

— Казвам ви истината, милейди — продължи да настоява Ричард. — Той може и да не го знае още, но аз зная… обича ви. Трябваше да видите само измъченото му лице, когато ви доведе тук. Придружаваше го отец Дамиън. Той постоянно трябваше да уверява господаря, че спите и че не ви боли. И знаете ли какво още каза?

— Кой? Аларик или Дамиън?

— О, всъщност и двамата. Това бе нещо, което не се забравя лесно. Аларик отправи заплахи към свещенослужителя в случай, че сънотворната течност навреди на вас или на бебето, а… отец Дамиън пък го предупреди, че бог едва ли ще търпи такова поведение спрямо представител на църквата… Тогава Аларик подхвърли, че отецът всъщност не е наясно за кой бог говори… и накрая Дамиън се разсмя и го увери, че не бива изобщо да се тревожи и че на вас с детето всичко ви е наред.

Драматичното описание на Ричард разсмя Фалън.

— После Аларик не пожела да напусне стаята — продължи окуражен Ричард, — дори и когато се появи вашата леля заедно с всичките си придворни дами, за да съблекат окървавената рокля и да почистят раните ви. Той започна да разпитва от какво точно е направен мехлемът, с който отецът намаза гърба ви. А накрая седна на леглото ви като ви държеше ръката и…

Внезапно той пребледня като платно. На вратата стоеше Аларик, а ядовитото изражение на лицето му не предвещаваше нищо добро.

— Току-що излъсках шлема — каза бързо Ричард.

— Виждам, виждам.

— … и трябва вече да тръгвам.

— Можеш спокойно да останеш тук. Както виждам, милейди вече се е събудила и се чувства добре. Това е чудесно, тъй като днес следобед потегляме, за да стигнем в Лондон утре заран. Допускам, че ще искате да изглеждате добре на самата коронация, както и на празничния обяд. Така че, милейди, бъдете така добра и си опаковайте съответните дрешки!

Той се поклони, завъртя се рязко на токове и излетя от стаята.

— Веднага ще изпратя някой да ви помогне в къпането и преобличането, милейди. Сигурно сте и много гладна. А сега моля да ме извините, но трябва да подредя нещата на Аларик.

— Сега ти си негов оръженосец, нали? Значи мечтата ти се е изпълнила! — усмихна се Фалън.

— Почти, милейди. Защото един ден ще ме посветят и в рицарско звание и едва тогава ще бъда истински щастлив. Аз ще ви защищавам, вас и детето! Заклевам се!

Фалън разбираше, че не й остава нищо друго, освен да се подчини на заповедта на Аларик и да присъства на церемонията. Реши, че Ричард е единственият й приятел, тъй като собствените й братя изобщо не ги беше грижа за нея и я оставиха сама да поеме ударите след провала на бягството й.

След като се изкъпа, облече една пурпурночервена рокля, обшита по ръкавите и яката с кожа от хермелин. Косите си украси с перли, наметна кожения плащ и го прихвана с брошката на Ричард.

След миг се появи и Аларик, за да я вземе. Спря се на вратата и се загледа в стройната й, горда фигура. Без съмнение тя бе най-скъпоценният накит на кралството. Дългата абаносова коса се разстилаше на вълни върху раменете й, сапфирените й очи искряха в сиянието на огъня. Бе ослепително красива и щеше да привлече погледите на всички присъстващи.

Но тя бе също така и изменница. Беше го оплела в паяжината си, превърна го в жертва на своята неискреност и след това, макар и да носеше неговото дете под сърцето си, се хвърли на врата на викинга. Защо тъкмо с нея забрави това, на което го бе научил собственият му горчив опит? Можеш да ухажваш една жена и в леглото да я подчиниш на волята си, но да се влюбваш в нея — не! Би било огромна грешка.

Аларик не размени нито дума с нея, нито когато я изведе от двореца, нито докато яздеха към града. Съпровождаха ги Ричард, Роже, Роло, както и няколко рицари от свитата му, които не познаваше. Земята, по която подгониха конете бе замръзнала, а въздухът — ледено студен. Направиха къса почивка в някакъв чифлик. Нахраниха и напоиха конете, а и самите те хапнаха малко. Фалън, която не беше се хранила от два дни, се нахвърли върху осоленото месо, но след няколко хапки започна да й се повдига.

Тръгнаха отново и съвсем скоро тя сви с коня си по една странична горска пътека, защото й прилоша сериозно и трябваше да повърне. Роже я последва разтревожен.

— Фалън! Без номера, моля!

— Глупости! Не виждате ли, че ми е лошо?

Слезе бързо от коня, падна на колене и избълва съдържанието на стомаха си. След това охлади и почисти лицето си със сняг.

— Не можете ли да ме оставите на мира? — сопна се на Аларик, който я наблюдаваше със странно изражение на лицето. — Не бойте се, няма да избягам.

— Добре, значи можем да продължаваме.

— Не мога, чувствам се много зле. Гади ми се.

— Във вашето състояние това е съвсем естествено. Ще видите, че докато стигнем града, ще се оправите.

— Моето състояние… Що за безсърдечна пасмина сте това, мъжете! Или все още ви гризе съмнението дали вие сте бащата?

— О, не, милейди.

— Не мога да си представя, че ми имате доверие.

— Разбира се, че ви нямам. Но тъй като все пак успяхме да пленим няколко бегълци, които в онази нощ са били там, когато младият Делън… е, годеникът ви изглежда е човек на честта.

— Значи не сте ми повярвали? Питали сте други хора?

— Би трябвало да сте доволна, ma belle. Аз ще призная детето!

— По-добре дяволът да беше баща на детето ми — извика тя вбесена.

— Но нали аз съм дяволът, Фалън, не се ли спомняте?

В Лондон цареше пълен хаос. Близо до новия Уестминстър се бе скупчила огромна тълпа, която очакваше с любопитство тържествата, Фалън се загледа с надежда в множеството, но Аларик като че ли отгатна мислите й и останалата част от пътя тя прекара заедно с него върху гърба на Сатана.

Ричард я заведе до нейната някогашна стая, в която спеше още като малко момиченце и я остави сама. Цялата вечер се разхождаше неспокойно напред-назад. Мислите й кръжаха около предстоящата коронация и тържествения обяд, на който трябваше да положи клетва за вярност пред Уилям. Най-накрая не издържа и разтвори широко вратата. Отскочи назад, когато видя, че на пост пред стаята й стои Фалстаф.

— О, боже! — възкликна тя уплашено.

— Сега съм добре, госпожице — рече той спокойно и се поклони. — И не храня вече лоши чувства към вас.

— Не съм искала да ви убивам — прошепна тя.

— За щастие съм си жив-живеничък — отвърна той добродушно. — И така, всичко е наред, нали?

Тя успя само да кимне с глава и затвори отново вратата. Малко след това Ричард донесе поднос, върху който освен основното ястие имаше и комат хляб.

— Аларик ми заръча да хапнете от хляба. Той смята, че това ще ви помогне.

— Изглежда, че има богат опит с бременни — рече тя хапливо.

Не след дълго Фалън си легна уморена и сънят я обори.

Събуди се на зазоряване. Все още беше сама. За нейна изненада този факт я ядоса — осъзна, че копнее за неговата близост. Засрамена, тя се обърна на другата страна и заспа.

Когато пак отвори очи, до леглото й бе седнал Уилям, вече облечен в празничната си одежда. Тя го изгледа разтревожена и реакцията й предизвика неговата усмивка.

— Наистина ли съм такова голямо чудовище за вас, Фалън?

Тя продължи да се взира в умореното му, състарено лице.

— Дошъл съм да се извиня. Но все пак поведението ви ме предизвика, съгласете се. Дължа ви още дванадесет бича след раждането на детето. Искам да ви помоля да не вършите нищо такова, което да ми припомни този дълг… И точно пък Ерик Улфсон, как можахте! Пословичната му жестокост представлява загадка дори и за мен. Тази напаст ли искахте да стоварите на гърба на собствения си народ?

— Там, откъдето са минали вашите войски, Уилям, трева не никне. Нима изобщо е възможна по-голяма жестокост?

— Вас ви заблуждават, но както и да е — промърмори той и внезапно я изправи на крака. Ужасена, тя изписка пронизително.

— Моля ви, няма нищо. Искам само да погледна гърба ви.

Той я обърна по корем, свлече ризата й надолу и пръстите му започнаха да опипват гърба й.

— Резките от ударите са зараснали вече, останали са само бледи следи… изпитвате ли още болки?

— Не.

Той се изправи и тя бързо покри гърба си.

— Не съм чудовище, Фалън, кълна се. Копнея за мир — това е голата истина. Така, а сега се обличайте! Всеки момент ще дойде Аларик, за да ви вземе.

Фалън се заоблича бавно като подбираше всяка дреха. Бе приключила току-що, когато в стаята влезе Аларик, без да почука. В синьо-червената си туника и в обшитата с кожи мантия той изглеждаше изискан и достолепен като самия крал.

Тя премина през залата под ръка с Аларик. Вървеше с гордо вдигната глава — сънародниците й щяха да разберат, че дори и пленничка, тя е на страната на своя народ.

Досети се, че е Коледа, едва когато пристъпи в църквата. Високото помещение, осветено от множество свещи, се огласяше от чистите, звънливи гласове на момчешки хор. Застанала между Аларик и Роже, тя си помисли, че архиепископът на Йорк — същият, който, короняса и баща й — ще отслужи церемонията на английски език. В крайна сметка ритуалът бе един и същ, само че този път архиепископът щеше да превежда старинните английски слова на френски, за да ги разберат всички присъстващи.

Ненадейно от площада пред църквата долетяха писъци, през високия входен портал в църквата нахлу дим и присъстващите започнаха панически да напускат святото място. Аларик я побутна в ръцете на Роже и изчезна сред разлюляната тълпа.

Дук Уилям стоеше замръзнал пред олтара и церемонията продължи в почти празната църква. Личните му телохранители образуваха защитна стена около него.

В страха си Фалън също изтича навън. Повечето къщи в околните улици бяха обхванати от пламъци. Тя се завтече към една все още млада жена, която се опитваше отчаяно да потуши огъня, заплашващ да унищожи дома й.

— Какво се е случило? — извика Фалън и се зае да помага.

— Не знам, не знам — отговори жената с пресекващ глас. — Хората тук, отвън, приветстваха с викове новия крал, а чуждите наемници сигурно са си помислили, че вдигат бунт… и започнаха да палят наред. Къщата ми! Вътре е всичко, което имам. Мъжът ми загина при Хейстингс, а на ръцете ми са легнали и седем гърла…

Фалън се хвърли да гаси огъня с една дебела вълнена кърпа, в гърлото й проникна дим и я задави. Сажди полепнаха по лицето й.

— Какво, по дяволите, правите тук?

Позна веднага гласа му и се обърна.

— Не виждате ли пламъците! Къщата ще изгори… а след нея и следващата, ако не успеем да сподавим огъня.

— Моите хора ще свършат тази работа.

— Искам и аз да помагам.

— Не! Застрашавате живота на детето!

Той я дръпна назад, взе в ръце старата покривка и не след дълго огънят бе угасен.

Жената с благодарност падна на колене пред него. Той откопча красивата златна брошка от наметалото си и й я даде.

— Вземете това, госпожо. С нея ще можете да си платите възстановяването на дома ви. Съжалявам за това, което се случи.

Той хвана Фалън за ръката и двамата влязоха отново в църквата. Церемонията отиваше към своя край. Поставиха короната върху главата на Уилям и като го видя как трепери целият, Фалън се запита какво ли изпитва той в момента. След края на Светата литургия Аларик я стисна за китката.

— Тържественият обяд започва скоро, Фалън.

Изведе я от църквата и помоли Ричард и Фалстаф да я върнат в двореца.

В стаята й я очакваше корито с топла вода, както и една млада прислужничка.

Фалън се изкъпа с наслада като изми внимателно следите от сажди по лицето. Изсуши косата си пред огъня и си избра бяла рокля от мека падаща материя. За нейно голямо разочарование обаче дойде да я вземе не Аларик, а Роже. Той направи дълбок поклон и й предложи с усмивка да се хване за ръката му.

— Аларик се извинява, че не можа да дойде. Помоли ме да ви придружа. Но имайте милост и не ми създавайте затруднения. По едно конско евангелие на ден ми е предостатъчно.

— Съжалявам, Роже, но…

— Знам, знам, искате, ако има как, всички да се продъним в ада. Това и слепецът го вижда!

— Наистина съжалявам — повтори тя.

— Когато някоя жена е толкова хубава, няма нужда да се извинява по два пъти — усмихна се той и я погали по бузата. — Как може само да…

— Какво да…?

— Той не ви ли е казал още?

— Какво да ми е казал? Не разбирам…

— О, боже, ще ми пререже гръкляна — заоплаква се Роже.

— Какво има, кажете ми. Кълна се, че няма да ви издам.

— Аз… мисля, че иска да ви изпрати в Нормандия.

— Света Дева Марийо — прошепна тя и положи закрилнически ръце върху корема си.

— Сигурен съм, че няма да е за дълго. Докато тук всичко се успокои.

— Какво говориш? Уилям ще си има години наред трудности в Англия… дори поколения наред.

— За съжаление и вие спадате към тези трудности — промърмори Роже тъжно. — Но кой знае, може би ще промени решението си. Ако успеете да го убедите, че не възнамерявате да сключите съюз с викингите, може и да останете. Бог ми е свидетел, аз не бих могъл да ви отпратя. Мога ли да ви дам един съвет, Фалън? Опитайте се да обуздаете темперамента си, преклонете се пред Уилям. Може би тогава Аларик ще забрави историята с Ерик Улфсон.

— Не е възможно цялата страна да се предаде вследствие на една-единствена загубена битка. Това е нещо, което не разбирам.

— Кого имахте предвид за крал? Изключваме Едгар, който е все още юноша.

— Да, но английски юноша, Роже.

Още в момента, в който стъпи в голямата зала, Фалън установи, че не е единствената представителка на старата саксонска аристокрация. Бяха дошли Едуин и Моркър, графовете от Севера, както и Едгар Ателинг, чийто печален поглед го правеше да изглежда много по-възрастен.

За разлика от норманските барони обаче, всички те приличаха на елегантно облечени пленници. По отношение на двамата графове например Фалън бе напълно сигурна, че се молят наум да не им отнемат графствата. Духовенството пък приемаше Уилям за крал, тъй като отдаваше неговата победа на божията воля.

Фалън забеляза сред гостите отец Дамиън и помоли Роже да я заведе при него. За нейна изненада той се съгласи и дори я остави насаме със свещеника. Отец Дамиън се осведоми за състоянието й.

— Благодаря, отче. Раните вече са излекувани.

— А душата ви?

— Мисля, че никога няма да се изцели.

— О, ще се излекува… времето лекува всичко.

Роже се присъедини към тях и двамата мъже се поздравиха. После Дамиън се сбогува с поклон.

— Време е вече, Фалън. Кралят ни очаква — рече Роже.

Той я придружи до издигнатата трапеза, на която тя зае място между Уилям и Аларик. Седеше вдясно от краля, тъй като съпругата му Матилда все още беше в Нормандия. От лявата му страна сложиха стол за леля й. Одо, Робер и още няколко висши духовници завършваха кръга от гости, настанени на почетната маса.

Уилям се постара да бъде галантен.

— Бялото ви стои просто изключително. Приличате на ангел, но излъчвате очарование, което може да направи от мъжа дявол.

Фалън поблагодари за комплимента със сведен поглед.

— Трябва да се поклоните, милейди. Сега вече аз съм вашият крал.

Погледите на всички присъстващи се насочиха към нея в напрегнато очакване.

— Вие сте кралят. Вие носите короната. С божията воля вие станахте монарх. Какво повече искате от мен?

Знаеше, че този отговор не го удовлетворява и това пролича в смеха му, който прозвуча малко пресилено.

— Толкова често сме споделяли една и съща чаша — намеси се Аларик и пъхна бокала си в ръцете й. — Защо точно сега се затруднявате да сторите същото?

— О, винаги ми е било трудно да деля чашата си с вас, милорд.

В този момент кралят се изправи, за да произнесе реч. В началото поблагодари на всички свои последователи за подкрепата, след което крилете на въображението му го понесоха към една по-добра Англия и една по-добра Нормандия, обединени по божията воля в едно. Той се отдаде възторжено и разточително на фантазиите си и Фалън, която и бездруго не можеше да го понася, престана да слуша. Мислите й се разбягаха във всички посоки, а погледът заснова безцелно из залата. Все пак успя навреме да забележи как той я поглежда и вдига чашата си за тост.

— А сега, приятели мои, искам специално до поздравя лейди Фалън, която носи в себе си кълна на нашето бъдеще, заченат от най-благородния рицар, от моя най-верен спътник и храбър войн. Дъщерята на Харалд дава началото на едно ново поколение. За ваше здраве, милейди!

Фалън се изправи, пръстите й обвиха здраво чашата и… понечи да лисне течността с цвета на кръвта в лицето на омразния норманин, когато нечия здрава ръка предотврати намерението й и виното заля лицето на Аларик. В залата настана мъртва тишина. Обаче, вместо да й зашлеви плесница Аларик я сграбчи в прегръдките си, устните му се впиха в нейните, а ръцете му най-безсрамно, алчно и безмилостно засноваха по нейното тяло.

Залата избухна във възторжени възгласи и смехове и от най-различни посоки се чуха иронични реплики за норманина, успял да укроти непокорната саксонка. Коленете на Фалън се разтрепериха, но лицето й се превърна в замръзнала маска.

— Ще ни извините — поклони се Аларик на Уилям, — но се боя, че денят бе твърде напрегнат и уморителен за милейди.

— Разбира се, приятелю — отвърна Уилям милостиво.

Аларик я занесе направо в стаята й и я положи върху леглото. В ушите й все още кънтеше смехът на норманите, които се веселяха за нейна сметка.

— Беше глупаво от ваша страна!

— Всъщност исках да залея Уилям!

— Което щеше да бъде още по-глупаво. Все пак не сте някоя проста селянка, а дъщерята на Харалд и по разбираеми причини Уилям много държи на доброто ви поведение.

— А аз пък си мислех, че съм ваша собственост.

— Така е! И затова нося отговорност за вашите действия!

— Да, и понеже ви преча и досаждам, ме гоните от Англия, нали?

Той приседна до нея на леглото и студеният му поглед се впи в нея. Фалън стисна здраво устни — нямаше да го моли да я остави в Англия. В никакъв случай.

— Уилям е прав, в бялата рокля изглеждате невинна като ангел… тя прекрасно прикрива истинския ви нрав. Само че очите ви издават — променливи са като времето. Веднаж са кристално ясни като лятното небе, а друг път в тях са надвиснали тежки оловни облаци и далечни гръмотевици предвещават разразяващата се буря.

Той я погали по бузата, по източената шия, а накрая и по стегнатите гърди.

— Кажете ми, Фалън, ще ме последвате ли навсякъде, където и да ме изпратят? Без да кроите отмъщение или да правите мили очи на някой друг мъж?

— Да — прошепна тя против волята си.

— Иска ми се да обичате и някой мъж толкова, колкото обичате отечеството си — промълви той и се изправи. — Е, Фалън, а сега опитайте да ме склоните да ви оставя тук.

— Моля?

— Толкова ли ви е трудно?

— Но вие знаете това много добре.

— Искам да покажете колко силно е вашето желание!

Фалън започна да хапе долната си устна докато обмисляше думите му. Да отстъпи ли и този път, играейки ролята на лека жена? Независимо че отново ще загуби достойнството си? Всъщност защо не, след като по този начин ще утоли и своето собствено желание?

Тя се изправи и се заразсъблича бавно докато накрая остана съвсем гола в сиянието на пламъците. Той я целуна нежно, после устните му погалиха врата й, гърдите, белезите по гърба. Всичко в нея се разтрепери от страст. Той я занесе до леглото и този път тя го разсъблече. И докато ръцете й милваха тялото му, той проникна в нея и изпълни цялото й същество с пулсиращ живот. После дочу някъде от много далеч собствения си писък и соковете му се изляха в утробата й.

— Дамиън казва, че ще бъде момче — прошепна той и я погали по корема. — Малък норманин, незаконороден норманин. И въпреки всичко се радвате на детето, нали? Или и това е една от поредните ви лъжи?

— Дамиън може би е прав и действително ще си имаме син… и той ще е малък англичанин.

Той само се засмя и я погали.

— Облечете си нещо топло — посъветва я на следващата сутрин.

— Защо?

— Няма да ви кажа.

На вратата се появи Фалстаф.

— Вече сме готови за тръгване — съобщи той и изчезна така внезапно, както се бе появил.

Фалън долови напрежението, витаещо във въздуха и внезапно разбра за какво става въпрос.

— Вие ме накарахте да си помисля, че…

— … можете да направите нещо, което да ме отклони от веднаж взетото решение ли?

— … и още от самото начало не съм имала никакви изгледи, така ли да ви разбирам?

— Вие взехте каквото пожелахте и това е всичко. Много добре знаехте, че вашият чар не може да повлияе на решението ми. Да, заминавате за Нормандия. Не ме смятайте за жестокосърдечен — причините, които ме принуждават да ви изпратя там, са чисто практически. Докато не съм открил Ерик Улфсон и ви нямам доверие, сама разбирате, че…

— Но аз не възнамерявам да…

— Съжалявам, Фалън, но не ви вярвам.

— Ако толкова искате да се освободите от мен, по-добре…

— Кой казва, че искам да се освободя от вас? Напротив, ще сторя всичко възможно съвсем скоро да бъдем отново заедно!

— Да, но…

— И не забравяйте, че носите под сърцето си моето дете. Внимавайте да не му се случи нещо!

Той заразглежда изпитателно бледното й лице.

— Искате ли детето да се роди в Нормандия? По мълчанието ви отгатвам, че това не отговаря на вашето желание. Като е така, дръжте се прилично. Ще дойда при пръв удобен случай.

Тя сведе глава, без да го погледне.

— Фалстаф, милейди е готова за тръгване.