Фабрика за Абсолют

Глава IОбявата

На 1 януари 1943 година Г. Х. Бонди, президент на заводите МЕАД, както всеки друг ден четеше вестника; той прескочи малко пренебрежително новините от фронта, отмина съобщенията за кабинетната криза и с пълни платна (а тъй като страниците на „Лидове новини“ вече отдавна бяха станали пет пъти повече, то тези платна биха били предостатъчни и за едно презокеанско плаване) навлезе в рубриката на Икономиста. Тук той кръстосва доста дълго, след което сви платната и се отдаде на размисъл.

„Каменовъглена криза, рече си той наум, изчерпване на мините; остравският басейн спира работа за дълги години. По дяволите, това е истинско бедствие. Налага се да внасяме въглища от Горна Силезия; направете една проста сметка с колко ще оскъпи това продукцията ни и след това ми говорете за конкурентноспособност! Оплескахме я; и ако Германия увеличи цените, направо ще трябва да затворим кепенците. Акциите на Занаятчийско-промишлената банка паднаха. Боже мой, каква лоша конюнктура! Каква мизерна, неблагоприятна, ялова конюнктура! Проклета криза!“

Г. Х. Бонди, председател на Управителния съвет, се сепна. Нещо неопределено не преставаше да се натрапва на вниманието му. Той запрелиства отново вестника и чак на последната страница намери думичката ЕНИЕ. Всъщност това беше само част от дума, тъй като вестникът беше сгънат точно пред буквата Е. Именно тази половинчатост беше провокирала любопитството му. „Е, да, имение трябва да е, мислеше си Бонди неопределено, или управление. Или намаление. И азотните акции също паднаха. Страхотна стагнация. Мизерна, безкрайно мизерна конюнктура. Що за глупост, не може да бъде намаление, сигурно е увеличение. Така е, но може и да е друго.“

Малко разстроен, Г. Х. Бонди разгърна вестника, за да се отърве от неприятната дума. Тя съвсем изчезна в лабиринта от обяви. Той я преследваше упорито колонка след колонка; тя като че ли нарочно, за да го дразни, се криеше. Сега вече Бонди подхвана търсенето отдолу, и то от дясната страна. Противното намаление потъна като че ли вдън земя.

Г. Х. Бонди не се предаваше. Отново сгъна вестника и ето, омразното ЕНИЕ самичко изскочи на единия край; той го затисна с пръст, бързо отвори вестника и намери… Бонди тихо изпсува. Едно твърде незначително, твърде банално обявленийце:

„Голяма работа! — помисли си разочарован Г. Х. Бонди. — Най-обикновена патентна история; дребно мошеничество или залъгалка на някакъв идиот; а аз губя цели пет минути за тая работа! Вече и аз взех да откачам. Нищожна конюнктура. И никакъв замах, никакъв полет!“

Президентът Бонди се отпусна върху стола-люлка, за да може при по-голямо удобство да изпита цялата горчивина, с която го изпълваше нищожната, мизерна конюнктура. Вярно, че МЕАД имаше десет фабрики и тридесет и четири хиляди работници. МЕАД беше на първо място в металургията. По производство на котли МЕАД беше без конкуренция. Скарите на МЕАД се ползуваха със световна известност. Но за двадесет години работа, дявол да го вземе, в друга страна биха получили къде-къде по-големи резултати.

Г. Х. Бонди внезапно промени положението си и седна. „Инженер Марек, инженер Марек! Чакай, да не би да е рижият Марек, как му беше името, Рудолф, Руда Марек, приятелят му Марек от Техниката? Ама, разбира се, в обявата е точно така: инж. Р. Марек. Руда, сине майчин, възможно ли е? Ах, завалията, докъде я е докарал! Продава «много износно изобретение», хе-хе, «по лични съображения»; знаем ги ние тези лични съображения; закъсал си я с парите, нали? Иска ти се да хванеш на въдицата си някой промишлен лапнишаран; е, да, ти винаги си бил малко ударен на тема преустройство на света. Къде останаха големите ни идеи! Нашата безгрижна и шарлатанска младост!“

Президентът Бонди отново се облегна назад. „Може пък да е наистина Марек — мислеше си той. — Но Марек беше умна глава. Малко нещо падаше бърборко това момче, но в него имаше нещо гениално. Имаше идеи. Иначе страшно непрактичен човек. Всъщност, направо ненормален. Странно — каза си Бонди, — че не е станал професор. Повече от двайсет години не съм го виждал, бог знае с какво ли се е занимавал през това време; може съвсем да е изпаднал. Да, наистина трябва да е изпаднал; живее чак в Бржевнов, горкия… и преживява от изобретения! Какъв страшен край!“

Бонди се опитваше да си представи мизерията на изпадналия изобретател. Благодарение на въображението си той успя да си представи ужасно брадясала и разчорлена глава; стените наоколо мрачни и мукавени, също като на филм. Мебели никакви; в единия ъгъл дюшек, на масата жалък модел, построен от макари, гвоздеи и обгорели кибритени клечки, едно мръсно прозорче гледа към двора. И в тази неописуемо мизерна обстановка влиза посетител с кожено палто. „Идвам да видя изобретението ви.“ Полуслепият изобретател не може да познае стария си приятел; покорно свежда рошавата си глава, суети се и търси къде да настани госта си да седне, а след това, — о боже! — се опитва с премръзналите си, нещастни и треперещи пръсти да приведе в движение жалкото си изобретение, някаква налудничава идея за перпетуум мобиле, и бърбори несвързано, разяснявайки как би трябвало да работи и как би работило в действителност устройството му, ако — ако би имал, — ако би могъл да купи. Очите на посетителя с коженото палто шарят из таванската килийка; изведнъж той изважда от джоба си кожен портфейл и слага на масата една хилядарка, втора („Стига толкова!“ изплаши се самият Бонди), че даже и трета — („Всъщност и с една хилядарка можеше да мине — засега“, съобразява нещо Бонди.) „Това е… за по-нататъшната ви работа, господин Марек; не, не, абсолютно никак не се чувствувайте задължен. Как, кой съм аз, питате? Не е важно. Смятайте, че съм ваш приятел.“

Президентът Бонди остана много доволен и трогнат от картината, която нарисува въображението му. „Ще изпратя при Марек секретаря си — реши той, — веднага или най-късно утре. А днес аз какво ще правя? Празник е, няма да ходя във фабриката; всъщност днес съм напълно свободен. Ах, тази мизерна конюнктура! По цял ден няма какво да правиш! Ами, ако аз сам, днес…“

Г. Х. Бонди се поколеба. Би могло да се стори малко авантюристично да отиде и види нещастния хал на онзи чудак в Бржевнов. „В края на краищата, ние бяхме такива приятели! И спомените също си имат права. Отивам!“ — реши Бонди. И отиде.

По-късно, когато автомобилът му зашари из целия Бржевнов, за да търси най-загубената къщурка под номер 1651, той малко се поотегчи. Наложи се дори да попита в полицейския участък.

— Марек, Марек — зае се инспекторът да рови в паметта си — това трябва да е инженер Рудолф Марек, Марек и &, Фабрика за електрически крушки, улица „Миксова“ 1651.

Фабрика за електрически крушки! — Президентът Бонди се разочарова и дори огорчи. „Руда Марек, значи, не живееше в таванска стаичка! Фабрикант бил господинът и по «лични съображения» сега продава някакво изобретение! Това ми мирише на фалит, старче! Да не се казвам Бонди, ако не е така!“

— А как вървят работите му, фабриката на господин Марек? — запита той като че ли между другото полицейския инспектор, сядайки в колата.

— О, отлично! — отвърна инспекторът. — Много красив завод. Голяма фирма — добави той с локален патриотизъм. — Богат човек — обясни допълнително — и много учен. Все някакви опити прави.

— Улица „Миксова“! — нареди Бонди на шофьора си.

— Третата улица вдясно! — извика инспекторът подир автомобила.

И ето, Бонди вече звъни на вратата на жилищната пристройка на една съвсем прилична фабричка. „Виж колко е чисто, на двора цветни лехи, по зидовете кучешко грозде. Хм — помисли си Бонди, — открай време си беше такъв, пустият му Марек, малко хуманист и реформатор.“ В този миг отсреща на стълбището се появи самият Марек, Руда Марек; страшно мършав и сериозен, и някак си тържествен; нещо не може да я смеле тая работа Бонди, че Руда не е ни толкова млад, какъвто беше едно време, нито такъв небръснат, както си го беше представил като изобретател, че е съвсем различен от всичко, което можеше да предположи Бонди, и че дори човек трудно може да го познае; но още преди Бонди да осъзнае напълно разочарованието си, инженер Марек му подаде ръка и тихо каза:

— Е, добре, че дойде, Бонди! Аз те чаках!