Фабрика за Абсолют

Глава XXXКрай на всичко

Изминаха много години. В кръчмата „При Дамохорските“ седи машинистът Брих, понастоящем собственик на железарска работилница, и чете „Лидове новини“.

— Ей сега ще стане итърницата63 — съобщава кръчмарят, като излиза от кухнята. Я гледай ти, та това е Ян Биндер, някогашният собственик на въртележката; напълнял е и не носи вече раирана фланелка, но си е той.

— Има време — казва бавно Брих. — Отец Йошт още го няма. Редакторът Рейзек също не е дошъл още.

— А… как е Кузенда? — пита Биндер.

— Ами, нали знаете. Болнав е нещо. Той, господин Биндер, е един мно-о-ого добър човек.

— Вярно — съгласява се кръчмарят. — Такова… господин Брих… да вземете да му занесете от мое име малко итърничка. Хубави станаха итърнициtе, господин Брих, и ако не ви затруднява…

— С най-голямо удоволствие, господин Биндер, разбира се, че ще се зарадва, дето не сте го забравили. Разбира се, с най-голямо удоволствие.

— Благослови господи — чу се бодър глас откъм вратата и отец Иошт, зачервен и свеж от студа, окачи шапката и палтото си на закачалката.

— Добър вечер, отче — отвърна Брих. — Чакаме ви, чакаме ви.

Радостен, отец Йошт издаде закръглените си устни напред и заразтрива премръзналите си ръце.

— Е, какво ново във вестника, майсторе, какво пише днес?

— Тъкмо чета, че „Президентът на републиката е назначил младия учен, частния доцент д-р Блахоуш за извънреден професор.“ Спомняте ли си, отче, това е същият Блахоуш, дето писа тогава за Кузенда.

— Аха, аха — рече отец Йошт, като почистваше очилата си. — Ясно, неверник. Всички в университета са безбожници. И вие, Брих, сте такъв.

— Е, отчето ще се застъпи за нас — обади се Биндер. — Ние ще му потрябваме на небето, нали някой ще трябва да му припява и там. Две и една, нали, отче?

— Точно така. Две и една.

Биндер отвори кухненската врата и извика:

— Две итърници и една кървавица.

— Бървечер — изръмжа редакторът Рейзек, като влизаше. — Студено бе, хора.

— Добър ви вечер — изчурулика Биндер. — Ето, това е вече хубава компания.

— Е, какво ново? — попита бодро отец Йошт. — Какво има в редакцията? Мда, на млади години и аз пописвах във вестниците.

— Той, Блахоуш, и за мене беше споменал тогава във вестника — каза Брих. — Пазя я някъде изрезката. Да-да, къде останаха тия времена.

— Една вечеря — обади се Рейзек.

Биндер и дъщеря му вече носеха итърниците и ги сложиха на масата; те още цвърчаха, потънали в пяна от мазни мехурчета, излегнали се в киселото зеле, като турски одалиски сред възглавници. Отец Йошт силно измляска и разряза първата красавица.

— Бива си я — каза след малко Брих.

— Мм — проговори след доста време Рейзек.

— Биндер, ама хубаво сте ги докарали — каза с одобрение отчето.

Настана благодарна и съсредоточена тишина.

— Бахарчец — присъедини се към одобрителните възгласи Брих. — Много обичам миризмата.

— Но не трябва да се прекалява.

— Не, точно колкото трябва.

— А кожичките трябва да хрускат.

— Мм.

Отново продължителна пауза.

— А зелцето да бъде съвсем бяло.

— В Моравия — обади се Брих — правят зелето на каша. Бил съм там като калфа. Направо тече.

— Я гледай — учуди се отец Йошт. — Нали зелето трябва да се изцеди. Какви ми ги разправяте, така даже не може да се яде.

— Така е, и все пак го ядат. С лъжици го ядат.

— Ужас — смая се отчето. — Чудни хора. Нали на зелето трябва да му се сложи само мазнинка, нали, господин Биндер? Просто не мога да разбера, как може да го приготвят някъде другояче.

— Знаете ли — рече Брих замислен. — Тя тая работа трябва да е като оная с вярата. Човек също не може да разбере как хората могат да вярват в друго нещо.

— Стига, моля ви се — възрази енергично отец Йошт. — По-скоро съм готов да повярвам в Мохамеда, отколкото да ям друго зеле. Та то е съвсем ясно, че на зелето само мазнинка му трябва.

— А за вярата не е ли съвсем ясно?

— За нашата вяра, разбира се — заяви категорично отчето, — но за другите не.

— Значи стигнахме дотам, където бяхме преди войната — въздъхна Брих.

— Хората си остават винаги там, където са били — обади се Биндер. — Точно така го казва и Кузенда. Биндер, казва ми той, никоя истина не може да се извоюва. Знаеш ли, Биндер, казва, нашият Господ от дълбачката не беше толкова лош, и твоят от въртележката не беше лош, а виждаш ли, въпреки всичко ги няма вече. Всеки си вярва във своя отличен дядо Господ, но не вярва на другия човек, че и той може да вярва в нещо добро. Хората най-напред трябва да вярват в хората, а останалото вече самичко ще си дойде. Така го казва Кузенда.

— Ами да — изказа се Брих. — Човек, примерно, може да си мисли, че другата вяра е лоша вяра, но не бива да си мисли, че този, който я изповядва, е лош и прост, и измамен човек. Така е в политиката и във всичко.

— И затова толкова хора се мразеха и изпобиха — обади се отец Йошт. — В колкото по-голямо нещо вярва някой, толкова по-яростно презира другите, които не вярват в него. А всъщност най-голямата вяра би било да се вярва в хората.

— Господин Биндер — рече отец Йошт замислено, — я вземете да ми направите за утре от онова, моравското зеле. Ще взема да го опитам.

— Зелето трябва само малко да се позапържи и задуши. И с колбаса не е лошо. Всяка вяра и всяка истина си има нещо хубаво, та дори да е само това, че другият си я обича.

Някой отвън отвори вратата и влезе стражарят, старши подофицерът Хрушка. Беше премръзнал и поиска чаша ром.

— А, вие ли сте, господин старши — обърна се към него Брих. — Е, как е, откъде идете?

— Ами от Жижков — отговори стражарят и засмъква огромните си ръкавици — Имаше хайка.

— И какво хванахте?

— Ами, двама скитници. И няколко безпризорни. А в дом номер 1006 в мазето открихме една бърлога.

— Каква бърлога? — попита Рейзек.

— Карбураторна, господин редактор. Намерихме един такъв, мъничък Карбуратор, от стара моторетка отпреди войната. И разна измет ходи там да прави оргии.

— Какви са тия оргии?

— Ами, безобразия. Четат молитви там и пеят, имат видения, пророкуват, правят чудеса и такива ми ти работи.

— Не се ли разрешава?

— Не, забранено е от полицията. Това е също като ония — дупките, знаете ли, дето пушат опиум. Имаше една в Стария град. Разкрили сме досега седем такива карбураторни леговища. Една паплач ходи там! Хора без покрив над главата си, курви и разни индивиди. Затова е забранено. Трябва да се спазва реда.

— Много ли такива дупки има?

— Няма вече. Мисля, че това беше последният Карбуратор.