Фабрика за Абсолют

Глава XXIТелеграмата

В планината вали сняг. Пада безшумно на големи, едри парцали вече цяла нощ, натрупало е половин метър пресен сняг, но снежинките падат безспир. Гората потъва в мълчание. Само от време на време, под тежестта на снега, изтрещява клон и пукотът и трясъкът си проправят кратък път през сгъстилата се от снега тишина.

След това мраз скова всичко и откъм пруската страна долетя леден вятър. Нежните снежинки се превърнаха в бодлив грис, който шибаше право в лицето. Натрупаният сняг се вдига във въздуха във вид на остри иглички и се върти. Сипе се на прах от дърветата на бели облаци, които бързо летят над земята, кръжат и се издигат в тъмния небосвод. Снегопадът се насочва от земята към небето. Клоните в дълбоките гори пращят и скърцат; с тежък трясък се чупи дърво и смазва храстите отдолу; но тези звуци биват като че ли пометени и развяни от свирещият, бучащ, виещ, резлив и пресеклив вой на вятъра. Когато всичко стихне за малко, чуваш замръзналия сняг да скърца пронизително под краката, сякаш е стъклен прах.

Над Шнинделмюл си проправя път раздавачът на телеграми. Дяволски трудно е да се върви през дълбокия сняг. Раздавачът е превързал шапката си през ушите с червена кърпа, сложил е вълнени ръкавици и е увил врата си с пъстър шал, и все още му е студено. Е, мисли си той, за час и половина ще стигна Мечи дол, а там ще взема шейна назаем. Как, по дяволите, може да им хрумне на хората да пращат телеграми в такова време.

При Момино мостче вихрушката грабна раздавача и буквално го завъртя като пумпал. С премръзнали ръце той се хвана за стълба на туристическия пътеуказател. Боже господи, рече си, няма ли да спре тая работа! Срещу него в свободното пространство се носеше цяла облачна маса сняг; лети, приближава се, вече е тук, сега само да затаиш дъх. Хиляди иглички бодат в лицето, проникват във врата, някъде в панталоните има дупка, откъдето студът се промъква чак до голото тяло; човекът е вир-вода под замръзналите дрехи. Облакът отлетя и на раздавача му мина през ума да се върне в пощата. Инженер Марек, повтаря си той адреса, дори не е тукашен; но телеграмата е експресна, кой знае за какво е, я семейството, я…

Сега поутихна и раздавачът пое през Момино мостче нагоре покрай потока. Снегът скърцаше под тежките му обувки и студът го пронизваше. Вятърът отново зави, цели маси сняг се свличат от дърветата, ето че целият товар сега падна върху главата на раздавача и напълни врата му; по гърба му се стича струйка ледена вода. Най-лошото е, че той дяволски се хлъзга по сипкавия сняг, а пътят се обръща право нагоре. В този миг се развихри снежен ураган.

Налетя отгоре му с трясък, като бяла стена. Без да успее да се обърне, раздавачът пое целия удар с лицето си и се наведе, като търсеше начин да си поеме дъх. Направи крачка напред и падна; седна с гръб към вятъра, но му мина мисълта, че снегът ще го затрупа. Стана и се опита да се измести малко по-нагоре; но отново се подхлъзна и падна на двете си ръце, стана и се свлече няколко метра по-надолу. Хвана се за едно дърво, като дишаше тежко. По дяволите, помисли си той, та аз трябва да стигна до горе! Успя да направи няколко крачки, но се плъзна по корем обратно. Сега той започна да лази на четири крака; ръкавиците му се намокриха, между гамашите му проникна сняг; на всяка цена трябваше да върви нагоре! Не биваше да остава тук! По лицето му течеше топящ се сняг и пот; не виждаше от снега, струваше му се, че е загубил пътя, и заплака с глас, като се катереше нагоре. Но трудно се пълзи на четири крака, когато си с дълъг балтон; той се изправи и борейки се с виелицата, тръгна отново. На всяка половин крачка напред се свличаше две крачки назад; придвижи се малко, но краката му се подхлъзнаха и с лице, заровено в бодливия сняг, се плъзна надолу. Когато стана, видя, че е загубил бастуна си.

През това време облаци сняг прелитат над планината, задържат се по скалите, свистят, реват, въртят се диво. Раздавачът хълца и хлипа от страх и усилие и се качва все по-нагоре, спира се, отново крачка напред, стои, обърни се, поеми въздух с пламтяща уста, и отново крачка. Исусе Христе! Хвана се за някакво дърво. Колко ли е часът? Измъкна от жилетката си стария джобен часовник, защитен с жълт прозрачен калъф; и по него е полепнал сняг. Може би вече се мръква. Да се върне? Но аз вече би трябвало да съм горе!

Налитащите удари на вихрушката преминаха в непрекъсната виелица. Облаците се търкалят по самите склонове, мръсносива, тъмна мъгла, пълна с летящи снежинки. Снегът налита водоравно, право в лицето, залепва очи, нос, уста; трябва да го вадиш полуразтопен с мокрите си, вкочанени пръсти, от ушите и очите. Отпреде си раздавачът е покрит с петсантиметров слой сняг; балтонът вече не се огъва, замръзнал е и е натежал, като че ли е скован от дъски; снегът, полепнал по токовете и подметките, увеличава дебелината си на всяка крачка и тежи. А в гората се стъмва. Та нали, за бога, е само два часа след пладне!

Внезапно притъмня и всичко наоколо стана жълтозелено, а снегът се изсипа като порой. Парцали, едри като длан, влажни и тежки, летят и се реят така нагъсто, че границата между земята и въздуха изчезва. Не виждаш на крачка пред себе си; вдъхваш снежинките, газиш из въртящата се лудо пряспа, която достига високо над главата ти, слепешката вървиш напред, като че ли си пробиваш коридор под снега. Единствен нагон: да вървиш напред… единствен копнеж: да дишаш нещо друго, само не сняг. Едвам измъкваш краката си от снега; влачиш се из пряспата, която стига до над коленете ти; оставяш дълбока следа, която се засипва веднага след тебе.

През това време в градовете, там долу, падат редки снежинки и веднага се преобръщат в черна кал. В магазините палят лампите, кафенетата вече светят, хората седят под лампите и мърморят какъв отвратителен ден е днес. В широкия град се запалват безброй светлини и искрят в рядката кал.

На затрупаната поляна в планината блещукаше единствена светлинка. С мъка се провира през падащия сняг, върти се, позагасва, но е тук и живее. Хижата в Мечи дол свети.

Беше пет часът и следователно вече съвсем тъмно, когато пред Мечата хижа се спря нещо безформено. Това нещо разпери бели, дебели криле и започна да се удря и да смъква от себе си десетсантиметрови плочи от сняг. Под снега се показа балтонът, под балтона два крака, а краката се заловиха да ритат о каменния праг, така че от тях падаха големи буци сняг. Беше раздавачът от Шпинделмюл.

Той влезе в хижата и видя на масата да седи един мършав човек. Поиска да го поздрави, но гласът му измени. Успя да издаде само някакъв пресипнал звук, както когато се изпусне пара.

Човекът стана:

— А бе, човек, какви дяволи са ви понесли в тая виелица? Можели сте да артисате някъде из пътя завинаги!

Раздавачът кимна и прошушна нещо.

— Какво безразсъдство — продължи човекът. — Госпожице, донесете му чай! Кажи, байно, накъде се беше помъкнал? На към Мартинова хижа ли?

Раздавачът поклати глава и отвори кожената си чанта; пълна беше със сняг, и от нея извади телеграма, толкова замръзнала, че хартията хрущеше.

— Ххиххарек? — прошушна той.

— Какво? — попита господинът.

— Тук… има ли… инженер… Марек — засрича раздавачът с укорителен поглед.

— Това съм аз — извика мършавият господин. — Нещо за мене ли носите? Дайте да го видя!

Инженер Марек отвори телеграмата. Прочете:

Нищо повече.