Фабрика за Абсолют

Глава XXVIIНа тихоокеанския атол

— Главата си залагам — каза капитан Трубъл, — ако онзи дългуч там не е водачът им.

— Това е Джими — отбеляза Г. Х. Бонди. — По-рано работеше тук, знаете ли? Аз си мислех, че вече се е укротил.

— Кой дявол ме караше — завърши капитанът — да хвърлям котва тук. В тая мизерна… Херехетуа! А?

— Слушайте — каза Г. Х. Бонди, като сложи пушката си на масата на верандата. — И на други места ли е същото?

— Как да не е — отговори капитан Трубъл. — Ей, тук, на Равайвай, съвсем близо оттук, изядоха капитан Беркер с целия екипаж. А в Мангая излапаха трима души милионери като вас.

— Братя Сътърланд ли? — осведоми се Бонди.

— Мисля, че да. А на остров Старбък опекоха правителствения комисар. Оня, дебелия Мак Деон, познавате ли го?

— Не го знам.

— Не го познавате? — извика капитанът. — Че от колко време сте тук, бе, човек?

— Вече девета година — рече Бонди.

— Е, в такъв случай може и да го познавате — прецени капитанът. — Вече девета година? Бизнес, а? Или един вид тихо пристанище, а? Заради нервите?

— Не — каза Бонди. — Знаете ли, аз предвиждах голямата патаклама там горе и затова минах встрани от пътя. Мислех, че тук ще е по-спокойно.

— Аха, спокойствие! Не ги познавате нашите големи черни момчета. Така ами, тук войната си е току-речи постоянно явление.

— О — възрази Г. Х. Бонди, — тук наистина беше спокойно. Съвсем порядъчни момчета бяха тези, папуасите или как там им викате. Едва напоследък нещо… се поразмърдаха… Виждате ли, аз не мога да схвана достатъчно добре какво точно искат.

— Нищо особено — прецени капитанът. — Искат само да ни изядат.

— Гладни ли са? — учуди се Бонди.

— Не знам. По-скоро това е верска работа. Един вид ритуал, разбирате ли? Нещо като причастие, що ли? От време на време ги прихваща с нова сила.

— Така значи — замислен подхвърли Бонди.

— Всеки си има някакво хоби — измърмори капитанът. — Тука хобито е да се изяде чужденец и да се опуши главата му.

— На всичкото отгоре и да се опуши? — отврати се Бонди.

— А, това е след смъртта — успокои го капитанът. — Запазват си опушените глави за спомен. Виждал ли сте изсушените глави в етнографския музей в Окланд?

— Не — отвърна Бонди. — Мисля, че… че… не бих бил много привлекателен в опушено състояние.

— Малко сте пълничък — отбеляза критично капитанът. — По-слабия човек опушването не го изменя съществено.

Бонди не изглеждаше ни най-малко успокоен. Седеше отпуснат на верандата на бунгалото си на кораловия остров Херехеретуа, който беше купил непосредствено преди Най-голямата Война. Капитан Трубъл много сериозно беше смръщил поглед към мангровите и бананови дръвчета, които обгръщаха бунгалото.

— Колко туземци има тук? — попита той внезапно.

— Около сто и двадесет — отвърна Г. Х. Бонди.

— У нас, в бунгалото?

— Седем заедно с китайския готвач.

Капитанът изпъшка и погледна към морето. Там беше закотвен корабът му „Папеете“; но за да се стигне до него, трябваше да се премине по тясната пътечка между мангровите дървета, което май не изглеждаше особено препоръчително.

— Кажете ми, мистър — обади се той след малко, — за какво всъщност се трепят там горе? За някакви граници?

— За по-малко.

— За колонии?

— За по-малко.

— За… търговски договори?

— Не. Само за истината.

— За каква истина?

— За абсолютната истина. Разбирате ли, всеки народ иска да е абсолютно прав.

— Хм — каза капитанът — и каква е всъщност цялата тая работа?

— Нищо. Най-обикновени човешки страсти. Сигурно сте чули, че там, в Европа и изобщо, се е появил на бял свят… такова… бог де, нали разбирате?

— Чух.

— Е, затова е цялата работа, не знам дали ви е ясно?

— Не мога да го разбера, стари приятелю. Според мен истинският бог ще вземе да сложи ред по света. Онова там не може да бъде истинският и нормален бог.

— Не сте прав — отвърна Г. Х. Бонди (явно доволен, че може да си поговори с независим и опитен човек). — Уверявам ви, че той е истинският бог. Но ще ви кажа едно нещо: той е много голям.

— Така ли?

— Да. Той е безкраен. В това е цялата беда. Разбирате ли, всеки взема и си отмерва от него своите няколко метра и решава, че това е целият бог. Присвоява ей такава малка ресничка или резенче от него и си мисли, вече, че целият е негов.

— А? Аха — рече капитанът. — И го е яд на тия другите, които имат друго парче от него.

— Точно така. За да убеди сам себе си, че притежава целия бог, той трябва да убие останалите. Разбирате ли, именно защото страшно много държи на това да има целия бог и цялата истина. Затова не може да понесе някой да има друг бог и друга истина. Ако допусне това, би трябвало да признае, че притежава само няколко мизерни метра или галона, или чувала от божията истина. Разбирате ли, ако се окаже, че някой, да кажем на име Снайпърс, съвсем сериозно е убеден, че неговото трикотажно бельо е най-хубавото в света, то той би трябвало да изгори на клада Масън заедно с трикотажното бельо, което произвежда. Но що се отнася до бельото, Снайпърс не е толкова глупав; той е толкова глупав само що се отнася до английската политика или религията. Ако той вярваше, че бог е нещо толкова солидно и нужно, както трикотажното бельо, той би оставил всеки да си го набавя, както му е угодно. Но, разбирате ли, той няма достатъчно търговско доверие в него; затова натрапва на хората Снайпърсовия бог или Снайпърсовата истина с псувни, войни и друга несолидна реклама. Аз съм търговец и разбирам какво значи конкуренцията, но това…

— Момент — прекъсна го капитан Трубъл и като се прицели, стреля в мангровия гъсталак. — Така. Мисля, че останаха с един по-малко.

— Умря за вярата — отбеляза Бонди замечтано. — С насилието си му попречихте да ме изяде. Той падна за националния идеал на людоеда. В Европа, хората, откак се помнят, са се изяждали заради идеалите си. Вие сте възпитан човек, капитане, но и вие може би, бихте ме изял заради някакъв принципен въпрос на мореплаването. Аз даже и на вас вече не ви вярвам.

— Прав сте — изръмжа капитанът. — Като ви гледам, си мисля, че съм…

— Страстен антисемит, зная, зная. Няма значение, отдавна съм се покръстил. И знаете ли, капитане, какво ги е прихванало тия черни дяволи? Завчера те извадиха от морето едно японско атомно торпедо. Настаниха го ей там, под онези кокосови палми, и му се кланят. Сега те си имат свой бог. Затова трябва да ни изядат.

Откъм мангровата дъбрава се разнесе боен рев.

— Чувате ли ги? — измърмори капитанът. — В това положение бих предпочел… отново… да се явявам на изпит по геометрия…

— Ами — прошепна Бонди — не може ли да се пишем от тяхната вяра? Що се отнася до мен…

В този момент от „Папеете“ се разнесе оръдеен изстрел.

Капитанът тихо извика от радост.