Фарс или никога вече самота

Глава единадесета

Така аз и Илайза разрушихме нашия рай — нашата нация от двама.

На другата сутрин станахме преди родителите си и не чакахме слугите да ни облекат. Все още се чувствувахме в рая, докато се приготвяхме и не подушвахме опасността.

Спомням си, че облякох скромен, раиран син костюм с жилетка, а Илайза избра кашмирен

пуловер, вълнена пола и перли.

Бяхме се разбрали, че тя ще говори от името на двама ни, тъй като гласът й бе изразителен и приятен. С моя глас не бях в състояние да обясня спокойно и убедително, че светът се е обърнал с главата надолу.

Не трябва да забравяте, че всичко, което бяха чували дотогава от нас бе „Бъ“ и „Дъ“ и тъй

нататък.

Срещнахме се с нашата бавачка Овета Купър в постланото със зелен мрамор фоайе с колонада и тя се смая, като ни видя станали и облечени.

Наведохме главите си един към друг, преди тя да успее да продума, и ги допряхме в горната им част, над ушите. По този начин отново се роди нашият общ гений, който заговори на Овета с гласа на Илайза, красив и мелодичен като звук на виола.

Ето какво каза гласът:

— Добро утро, Овета. От днес нататък започва нов живот за всички нас. Както виждаш и чуваш, аз и Уилбър не сме вече идиоти. Чудото стана тази нощ. Мечтите на нашите родители се сбъднаха. Ние сме излекувани.

Що се отнася до теб, Овета, ти ще си запазиш апартамента и цветния телевизор и сигурно ще получиш увеличение на заплатата като награда за всичко, което си направила, за да може чудото да стане. Никой от персонала няма да бъде засеггнат и нищо няма да се промени, освен че животът тук ще стане по-лек и приятен отпреди.

Овета, пълничка и безрадостна американка, стоеше хйпнотизирана като заек, срещнал гърмяща змия. Ние обаче не бяхме гърмяща змия. С добрени една до друга глави аз и Илайза представлявахме един от най-благородните гении, които светът е познавал.

— Повече няма да се храним в постланата с плочки трапезария — продължи гласът на Илайза, — ще имате възможност да се убедите колко изискани и приятни са нашите маниери. Моля, сервирайте закуската в солариума и ни уведомете, когато родителите ни се събудят. Ще бъде чудесно, ако от сега нататък се обръщат към брат ми мен с „господаря Уилбър“ и „господарката Илайза“.

А сега можеш да отидеш и да съобщиш новината на другите.

Овета остана като закована на мястото си. Накрая трябваше да щракна с пръсти под носа ь да дойде на себе си. После се поклони: „Както наредите, господарке Илайза“ — каза тя и отиде да разпространи новината.

Докато се бяхме разположили в солариума, целият персонал смирено се извървя, за да се увери какви млади господар и господарка е станало от нас.

Поздравявахме ги с целите им имена. Приятелски им задавахме различни въпроси, с които ясно показвахме, че знаем с подробности живота им. Извинявахме се, че поради бързата промяна може би сме шокирали някого.

— По-рано не разбирахме, че всички искат да бъдем умни — каза Илайза.

Толкова бяхме под влияние на станалото, че и аз се осмелих да отворя уста и се изказах по важните въпроси. Нямаше вече да смятат, че пискливият ми глас звучи глупашки.

— С ваша помощ тази къща ще се прочуе с мъдри мисли и блестящи идеи така, както досега е била известна с идиотщините си — казах ази нека вече тези огради да изчезнат.

— Имате ли някакви въпроси? — попита Илайза. Никой нищо не попита.

Някой повика д-р Мот.

Майка ни не слезе на закуска. Остана в леглото си — вцепенена и зашеметена.

Баща ни слезе сам, небръснат и по пижама. Макар и млад, лицето му бе измъчено и вървеше като парализиран.

Бяхме много озадачени, че той не изглеждаше по-щастлив от преди. Поздравихме го не само на английски, но и на няколко езика, които знаехме.

Накрая той отговори с „бон жур“.

— Заповядайте, седнете — весело го покани

Илайза.

Бедният човек седна.

Мисълта, че е позволил да се отнасят към собствените МУ деца, две умни и мислещй човешки същества, като с идиоти и то толкова дълго, го измъчваше и той се чувствуваше ужасно виновен.

Й още по-лошо: съвестта му и неговите съветници го бяха успокоили, че може и да не ни обича, тъй като не бяхме способни на дълбоки чувства и, честно казано, нямаше нищо в нас, което може да обикне един нормален човек. А сега той беше длъжен да ни обича и не можеше да си представи как ще постигне това.

С ужас откри онова, което майка ни знаеше, че ще открие, ако слезеше долу: сега ние двамата ставахме още по-отвратителни и отблъскващи с нашите умствени, способности и чувствителност, отколкото преди.

Но грешката не беше тяхна. Никой не беше виновен. В този случай да се желае скорошната смърт на някой изрод беше толкова естествено, колкото е дишането за всички хора и топлокръвни животни. Това бе инстинкт.

А аз и Илайза бяхме направили от този инстинкт една непоносима трагедия.

Без да разбираме какво вършим, ние прехвърляхме проклятието на народите и върху нормални хора. Искахме да ни уважават.