Фарс или никога вече самота

Глава двадесет и първа

По-късно майка ми каза:

— Болницата, в която бяхме пратили сестра ти, съвсем не беше евтина. Плащахме по 200 долара на ден. А и лекарите ни съветваха да не ходим там, нали?

— Да, мисля, че така беше — отговорих аз, но после откровено си признах — забравил съм.

Бях не само един глупав Боби Браун, но и много суетен. Студент в първи курс медицина и с по-лйяво развитие като на дете, аз притежавах голямата къща в Бикън Хил. Започнах да се обличам така, както по времето, когато бях президент. До нашедо училище и обратно ме отвеждаше един „ягуар“. Облеклото ми бе като на шарлатанин от Времето на Честър Алън Артър.

Почти всяка вечер устройваха приеми у дома. Обикновено се появявах за няколко минути, пушех хашиш в лула от морска пяна и бях облечен в смарагдовозелено копринено наметало. Веднъж до мен се приближи красиво момиче и каза:

— Вие сте най-грозният и най-сексуалният мъж, когото съм срещала през живота си.

— Да — отговорих — знам.

Майка ми много често идваше в Бикън Хил, където имаше специален апартамент за нея. Аз също я посещавах често в „Залива на костенурките“. Репортьорите се тълпяха и на двете места, за да вземат интервюта, особено след като Норцан Мушаримладши успя да освободи Илайза от пансиона.

Вдигна се голям шум.

Винаги е така, когато мултимилионерите издевателствуват над свои роднини.

Алехоп!

Положението бе много конфузно, но точно такова трябваше да бъде.

Все още не се бяхме виждали с Илайза и не можехме да я намерим по телефона. Междувременно тя ежедневно и с пълно основание сипеше хули и обиди по наш адрес в пресата.

Единственото, което можехме да покажем на репортерите, бе копие от телеграма, която й бяхме изпратили и се пазеше от адвоката й.

Ето текста: „Обичаме те. Мама и Уилбър.“

Показвахме и отговора: „И аз ви обичам. Илайза.“

Илайза не позволяваше да я фотографират. Купи кабина за изповядване от една съборена черква чрез адвоката си и винаги сядаше в нея, когато я интервюираха от телевизията.

Ние с майка ми гледахме тези предавания агонизиращи.

За нас бе почти непознат грубият й контраалт и мислехме, че сигурно някой мошеник е седнал там; Но това беше самата тя.

Помня, че веднъж я питаха:

— Как прекарвахте времето си в пансиона, мисСуейн?

— Пеех — отговори тя.

— Какво точно пеехте?

— Винаги една и съща песен.

Кажете ни заглавието й. „Някой ден ще дойде моят принц“. Имахте ли предвид някого? Моят братблизнак — каза тя, — но той е зает и изобщо не дойде.