Фарс или никога вече самота

Глава шестнадесета

Руският писател Фьодор Михайлович Достоевски е казал: „Един свят спомен от детството е може би най-доброто възпитание.“ Аз съм измислил и друг бърз начин за възпитание, който по само себе си е също така полезен — среща с човек, който е дълбоко уважаван от света на възрастните, и собственото откритие, че този човек ие е нищо друго освен злобен лунатик.

Това беше и нашето заключение с Илайза за др Кордилия Суейн Кординър, общопризнатият иай-добър спедиалистпсихолог в света — с изключение може би на Китай. Никой вече не знае какво става в Китай.

Имам томовете на Британската енциклопедия във фоайето на Емпайър Стейт Билдинг и затова съм в състояние да напиша и второто име на Достоевски.

Д-р Кординър бе винаги внушителна и снизходителна в присъствието на възрастни. През цялото й пребиваване в къщата тя бе издокарана с рокли като за бал с маски, обувки с високи токове и бижута.

Веднъж я чухме да казва на родителите ни:

— Това, че една жена има три доктората и оглавява изследователска корпорация с бюджет три милиона долара, съвсем не значи, че тя не може да бъде женствена.

Когато обаче остана насаме с мен и Илайза, тя започна да проявява явни признаци на параноя.

— Край на номерата ви, сополиви малки милионерчета, и да не сте посмели да ги правите повече, особено пък на мен — заяви тя. Ние нищо лошо не бяхме направили. Тя бе така вбесена от парите и властта, които семейството ни притежаваше, че сигурно изобщо не е забелязала колко сме грозни и огромни. За нея просто бяхме още две разглезени и отвратителни богаташки деца, с които трябваше да се оправя.

— Не съм родена със сребърна лъжица в устата — повтори ни тя не веднъж и дваж, — много са били дните, в които не знаехме кога ще бъде следващото ядене. Имате ли някаква представа за това?

— Не — отговори Илайза.

— Разбира се, че не — каза д-р Кординър. И тъй нататък.

Тъй като тя явно беше параноичка, цяло нещастие бе, че второто й име бе еднакво с нашето фамилно.

— Изобщо не си въобразявайте, че съм милата ви леля Кордилия, излишно е да си залъгвате малките аристократични мозъци с това. Когато дядо ми е дошъл тук от Полша, той си е сменил името от Станкович на Суейн — очите й хвърляха мълнии — кажете Станкович!

Казахме го.

— А сега — Суейн! И това казахме,

Накрая единият от нас я попита защо е толкова ядосана. Това изведнъж я успокои.

— Не съм — отговори тя — и би било много вредно за професията ми изобщо да се ядосвам на нещо. Обаче да се извика човек като мен от толкова далеч, за да дойде в тази пустош и лично да прави психологически тестове само на две деца, е все едно да се извика Моцарт да акордира пиано. Или пък Айнщайн да направи баланс на някоя счетоводна книга. Е, как мислите, не си ли прахосвам времето с вас, „господарю Уилбър“ и „господарко Илайза“, предполагам, че тъй ви наричат?

— Защо тогава дойдохте? — попитах я аз. Тя отново излезе извън кожата си от гняв, а отговорът й бе невъобразимо злобен:

— Защото парите ме повикаха, малки ми лорд

Фаунтлерой.

Още повече се изплашихме, когато разбрахме, че тя възнамерява да ни подлага на тестове поотделно. Съвсем невинно й признахме, че отговорите ще бъдат много по-сполучливи, ако ни позволи да си допрем главите.

Тя изведнъж стана грубо язвителна:

— Да не би госпожицата и господинът да искат да им сложат в стаите и по една енциклопедия? Или може би преподавателското тяло на Харвардския университет трябва да се премести тук и да ви подсказва правилния отговор, когато не сте много сигурни?

— Това би било чудесно — казахме ние.

— Ако никой досега още не ви го е казал,

помнете, че живеете в Съединените американски щати, където никой не трябва да разчита на никого и всеки сам си пробива пътя.

Аз съм тук, за да ви подложа на тест, но ще ви науча на едно основно правило в живота, а вие ще ми благодарите за това, докато сте живи:

Ето го правилото: „Бъди самостоятелен и се грижи само за себе си.“ Можете ли да го повторите и запомните?

Не само го повторих, но го помня и до ден днешен: „Бъди самостоятелен и се грижи само за себе си.“

Але-хоп!

Така че се проявихме като самостоятелни. Поотделно бяхме подложени на тест на неръждаемата маса в постланата с плочки столова. Когато единият от нас беше там с д-р Кординър или „леля Кордилия“, както я наричахме помежду си, другият го изпращаха във възможно най-отдалечената стая, тоест в балната зала на върха на кулата в северната част на къщата.

Уитърс Уитърспун трябваше да наблюдава онзи, който беше там. Натовариха го с тази задача, понеже бе ходил войник. Чухме нарежданията, които получи от „леля Кордилия“. Тя го предупреди да бъде нащрек, защото има улики, че аз и Илайза се свързваме по телепатичен път.

След като бяха получени факти от Китай, западната наука най-после призна, че някои хора могат да предават информация на други без видими или чути сигнали. Предавателите и приемниците на тези странни послания се намират на повърхността на синусовите кухини, а те от своя страна трябва да са здрави и да не са запушени.

Основната нишка към същността на въпроса, която китайците дадоха на западния свят, бе едно странно, неразбираемо изречение: „Чувствувам се много самотен, когато имам сенна хрема или съм настинал.“ Макар че бе предадено на английски, трябваше да минат години, докато се разбере истинският му смисъл.

Але-хоп!

Да, но телепатията губеше своята сила за мен и Илайза при разстояния, по-големи от три метра. При положение, че единият от нас беше в трапезарията, а другият в балната зала, това бе все едно, че се намираме на различни планети — каквото фактически е положението днес.

Разбира се, за разлика от Илайза, аз можех да отговарям писмено на въпросите. Когато „леля Кордилия“ я подлагаше на тестовете си, тя трябваше да й чете гласно всеки въпрос и после сама да записва отговорите й.

Струваше ни се, че отговаряме на всички въпроси грешно, но може би е имало и няколко правилни отговори, защото д-р Кординър заяви пред родителите ни, че умственото ни развитие е „долната нормална граница за възрастта им“.

Без да знае, че подслушваме, тя каза, че вероятно Илайза никога няма да се научи да чете и пише и поради това никога няма да бъде избирател, нито ще има шофьорска книжка. Тя се постара да смекчи малко нещата, като нарече Илайза „едно забавно кречетало“.

Аз бях определен като добро, сериозно момче, което лесно се разсейва и обърква от вятърничавата си сестра. Чете и пише, но има погрешни схващания и недостатъчни знания за значението на думите и изреченията. Ако бъде отделен от сестра си, има всички основания да се вярва, че от него ще стане помощник в някоя бензиностанция или портиер в селско училище. Перспективите за полезен и щастлив живот на село са много добри.

В Китайската народна република в този момент тайно се работи за създаване на милиони гении. Това става, като се обучават двама или малки групи от специалисти, работещи в една област и допълващи се в телепатично отношение, които да мислят като един мозък. Всеки член от тези колективни мозъци ще бъде равен примерно на сър Исак Нютон или на Уилям Шекспир.

Щях да забравя — далеч преди времето, когато станах президент на САЩ, китайците така бяха започнали да комбинират тези мозъци, че в резултат на това се получиха омайващи интелекти, пред които дори самата Вселена бе принудена да заяви: „Очакваме вашите указания. Вие можете да бъдете всичко, което пожелаете. Аз ще бъда онова, което вие решите, че трябва да бъда.“

Але-хоп!

Научих за плана на китайците много след смъртта на Илайза и след като отдавна бях загубил властта си като президент на САЩ. Със знанията, които имах тогава, не можех да направя нищо.

Има обаче едно нещо, което много ме забавлява — казаха ми, че бедната западна цивилизация е подхвърлила на китайците идеята за събиране и създаване на такива изкуствени гении. Това е станало по време на Втората световна война, когато американски и европейски учени събрали главите сй и умували заедно с еднаединствена цел — откриване и създаване на атомната бомба.

Але-хоп!